В храмовете на Русия вече се рисуват техни икони, а хората се стичат в Оптина, за да разкажат за случаите на дивна помощ по техните молитви. Това е радостно. Само че в Оптина е още жива болката от загубата - няма ги с нас нашите братя. „Прости ни, Господи, - каза на годишнината от убийството на новомъчениците схиигуменът Илий, - Ти си имаш много светии, Ти си имаш от всичко по много, но колко ни липсват нашите братя. Колко още добро биха сторили те на земята. Прости ни, Господи, че скърбим!“

   И ето споменът ни връща назад и като отхвърля загубата и смъртта, възкресява друго време - те са живи и още са сред нас. Ето, усмихва се, присвил очи срещу слънцето, послушникът Игор и помага на йеромонаха да освети братското гробище. Самото гробище още не съществува, има само обрасъл с бурени пущинак, ограден с греди заради козите. Послушник Игор припява на йеромонаха, като добавя тамян в кадилницата, а някакъв новопристигнал ги гледа с насмешка. Навярно го разсмива тържествеността на молебена сред гъсталака от коприва и репей и той се шегува:

   -  Какво, сигурно, е добре да лежиш тук?

   -  Добре? - обърна се към него послушник Игор. - Та това е велика чест да бъдеш погребан тук!

   Ето, че тази чест се падна на о. Василий - да бъде погребан на светата Оптинска земя.

   Първи на братското гробище беше погребан йеросхимонах Йоан. Той дойде в обителта смъртно болен, но за това почти никой не знаеше. Изпълняваше наравно с другите трудните послушания. И Господ продължи дните му - беше ръкоположен за дякон, после за йеромонах и само ранното му подстрижение в схима учуди всички. Казват, че бил молитвеник. И когато през нощта душата му се възнесе към Бога, много хора в обителта внезапно се събудиха от чувство на неизказана радост. Отец Василий носеше ковчега му и каза: „Йоанче, молитвениче наш, помоли се, миличък, да бъда до тебе.“ Сега те са заедно - гробовете им са един до друг.

   В живота на йеромонах Василий това беше осмата му Пасха. Но той така стремително израстваше духовно, имаше такова обещаващо бъдеще, че в деня на смъртта му един старец каза: „Убиха архимандрит“. Малко преди убийството о. Василий беше предложен за награждаване

със златен нагръден кръст, но той не успя да го получи. Вместо него се издигна кръст на гробището.

Три кръста като трима родни братя тук в тишина обгърнати стоят.

Разпънати за Господа, в земята монаси трима Оптински лежат.

   Животът на тримата Оптински новомъченици беше кратък и по монашески таен. „Подвигът им е скрит от хората, - писа ни един от прозорливите старци, - но те ходатайстват за нас пред Господния престол“. И за да можем поне отчасти да разберем този подвиг, трябва отново, колкото и да ни е болно, да се върнем в онази залята с кръв Оптина, където на Пасха замлъкнаха камбаните. Но по-добре е да започнем със събитията преди Пасха.