Игумен Тихон си спомня, че в понеделник от втората седмица на Великия пост се забавил след службата в олтара и видял как инок Трофим, след като почистил всичко в дяконника, взел просфора и, вкусвайки я благоговейно със светена вода, казал: „Слава Богу, седмицата мина. Сега може и да се разговея“ - „А ти цялата седмица нищо ли не яде?“ - попитал го о. Тихон. - „Нищо, аз съм свикнал“ - отговорил инокът.

  „Да си призная, не му повярвах тогава, - разказва игумен Тихон. - А по-късно научих, че о. Трофим имал навик да пости без да приема никаква храна и то за къде по-дълъг срок“.

  Да се повярва в строгото постничество на о. Трофим действително беше трудно - той винаги беше неуморимо бодър, радостен и имаше цветущ вид. И ако по онова време някой би започнал да разказва в Оптина, че о. Трофим е таен аскет, биха го попитали с недоумение: „Кой - Трофим ли?“ Всички обичаха Трофим и си мислеха, че го познават. А след убийството стана ясно, че той е бил затворен човек и не е споделял с никого тайните си.

  Той беше весел монах. Случваше се много „сериозните“ юноши-поклонници през ония първи години да го укоряват за „детинщините“ му, и чак след години да разберат, че той е много сериозен възрастен човек, който има тънък усет за това, кога на ближния му е зле. И тук вече той си имаше свой педагогичен подход.

  „Трофим беше истински монах - таен, вътрешен и от външна набожност и фарисейщина нямаше и следа. Винаги бивах потресен от това, как Трофим обичаше Бога и всички хора. Подчертавам - ВСИЧКИ! Лоши хора на земята за него нямаше и всеки човек по всяко време на деня и нощта можеше да потърси от него помощ и да я получи.“ - спомня си Александър Герасименко от Ташкент.

   Разказва мазачът Пелагея Кравцова: „Помня, че се оплаках на Трофим: „Работя в манастира, а няма кога да се помоля. Като се прибера вкъщи - пране, готвене и направо падам на леглото“. А Трофим ми казва: „Моли се по време на работа. Ето така“. Загреба разтвор, маже и казва при всяко натискане: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“. Това буквално ми влезе под кожата. Оттогава щом взема инструмента в ръка, сякаш молитвата тръгва сама: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешната“. Без молитва вече не мога да работя“.

   Днес вече се знае, че за иноците Трофим и Терапонт било обичайно да не вкусват храна през първата и последната седмица на Великия пост. Но тази привична за себе си норма на пост инок Трофим понасяше с лекота и беше по природа необикновено издръжлив. Докато през онзи последен Велик пост в него се забелязваха такива признаци на изнемога, които ни карат да предполагаме, че този път той е бил подел на плещите си двоен подвиг. Той вече вървеше на предела на силите си и това се забелязваше сутрин.

   Инокиня Нектария (Садомакина) от Одринския Николски манастир си спомня, как през Великия пост пристигнала в Оптина и като видяла на камбанарията инок Трофим, тръгнала към него. Било пусто, той биел камбаните сам. Тихо валял сняг и ударите на голямата камбана скръбно, като през Велик пост, тътнели над земята. След последния удар инок Трофим склонил лицето си към камбаната, сякаш поемайки в себе си тази тътнеща скръб. А инокинята я пронизала жалост, като видяла неговото изтерзано лице и зачервените от безсънните нощи очи. „Колко уморен и измъчен е инок Трофим!“ - си помислила тя. Но това само и минало през ума, защото след това започнала литургията, а благодатта на църковната служба така преобразила инока, че той отново сияел и летял.

   Той беше удивително слънчев инок, излъчващ такава радост, че един от тогавашните послушници с горчивина изповядал, че съгрешил с помисъл срещу о. Трофим. Ето, помислил си той, всички постят, едвам си влачат краката, а при такава мощ и тържество на плътта, този човек надали усърдства в поста. Точно на този послушник се падна да бъде сред първите, които научиха посмъртната тайна на новомъченик Трофим, когато се разбра, че никакво тържество на плътта не е имало и в гроба бе положено изсушеното от поста тяло на подвижник. Той беше таен аскет, но радостен аскет, явяващ ни с целия си живот това тържество на духа над плътта, когато по думите на свети праведен Йоан Кронщадски „душата носи тялото си“.