Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2017 09:40 - ЧЕРВЕНИЯТ ВЕЛИКДЕН - 10
Автор: savaarhimandrit Категория: Други   
Прочетен: 238 Коментари: 0 Гласове:
0



           
                                  СРЕД ВАС ХОДЯТ АНГЕЛИ

  

Инок Терапонт подел подвига на строгото постничество още преди да отиде в манастира. Монахиня Неонила, която пеела по това време на клироса в Ростовския катедрален събор, така пише за него:

   „Той беше необикновен постник. През Великия пост напълваше чантата си с просфори, сухарчета и шише светена вода. След службата отиваше в храма зад колоните и тук вкусваше светата храна. А аз се тревожех, че е толкова слаб и все го канех в кухнята да хапне постна супа“.

   През първата и последната седмица на Великия пост, както вече се каза, той не вкусваше нищо. А през последната седмица от живота си, говори се, не пиел дори и вода. Но е трудно да се провери достоверността на това твърдение, защото не е прието да се гледа на братската трапеза - кой какво яде и пие. И ако инок Терапонт понякога привличаше вниманието, то е, защото се случваше да гребне супа с лъжицата и да забрави за нея, държейки лъжицата във въздуха. Той до такава степен потъваше в Иисусовата молитвата, молейки се по броеницата, че вече нищо не забелязваше.

   По време на пост лицето на инок Терапонт започваше да белее, през последния Велик пост беше вече „прозрачен“ и светеше от някаква радост. Йеромонах Киприян, а по онова време манастирският зъболекар Володя, си спомня, че на Разпети Петък бил дежурен при Плащаницата и му направило впечатление, че инок Терапонт оживено и радостно разговаря с някого в пристроената стаичка към храма. Това продължило около четиридесет минути. От време на време поглеждал натам, като се учудвал на необичайното явление: „Виж ти, о. Терапонт се разприказва!“

   Преди Пасха той сякаш излиза от затвора - усмихва се и по някаква причина моли мнозина: „Помолете се за мен!“

   Тихият инок през всичките тези години живееше в манастира в такова безмълвие, че сега хората се учудваха на съвсем просто нещо - той разговаря. И ако отначало някои се обиждаха, че той не забелязва хората, след време и него престанаха да го забелязват. Той живееше в манастира, а сякаш изчезна. Спомням си и такъв случай. През двора на манастира минаваше пристигнал от някъде иконописец и питаше: „Бихте ли ми казали къде мога да намеря о. Терапонт?“. Хората на свой ред питаха познатите: „Знаеш ли кой тук е о. Терапонт?“ Дълго се чудиха, докато иконописецът не се сети да попита: „А къде правят при вас дъските за иконите? Пратиха ме за дъски“. - „А-а, дъските! Тогава отидете в дърводелската работилница“.

   Инок Терапонт живееше до такава степен далеч от земното, че дори сред братята малцина го познаваха. Когато събирахме спомени и разпитвахме всички какъв е бил той, болшинството съжаляваха единствено, че Господ не е дал да го опознаят. Но един поклонник отговори: „Аз го познавам. Терапонт беше голям мързел“. - „Какви ги говориш, братко?“ - слисаха се всички, като познаваха изключителното трудолюбие на инока. „Ами такива, - уверено отговори поклонникът. - Та той вечно закъсняваше. Време е да вървим на послушание, а той като се просне до мощите да се моли, спомнете си!“ И тогава наистина си спомниха - да, имаше нещо такова. Когато в селско-стопанския двор строяха къща, инок Терапонт понякога закъсняваше на строежа с няколко минути. Тези нищожни закъснения никой не би ги забелязал, ако не беше самият инок. Той се изчервяваше като домат и казваше съкрушено: „Простете! Простете! Пак закъснях“. Имаше златни ръце и за разлика от пунктуалния поклонник, работата му спореше. И все пак му се случваше и това: като застане на молитва до мощите на любимите му Оптински старци, до такава степен забравяше за земното, че вече живееше извън времето и пространството.

   Обикновено той се молеше усамотено - в мъничка странична стаичка към храма, където стояха мощите на преподобния Оптински старец Нектарий преди канонизацията му. Случваше се: службата вече свършила, храмът отдавна се е опразнил, а в самотната стаичка пред мощите все още се моли в дълбок земен поклон инок Терапонт.

   Имаше и такъв случай. Към дежурния в храма се приближил новопристигнал човек и разказал за себе си, че случайно е попаднал в манастира, като вътрешно се съмнявал има ли Бог. „Има Бог! - казал той развълнувано. - Видях тук как се молеше един монах. Видях лице на Ангел, който разговаря с Бога. Знаете ли, че сред вас ходят Ангели!“ - „Какви Ангели?“ - слисал се дежурният. А човекът му показал монах Терапонт, който в този момент излизал от храма.

   Нещо подобно видял и един от братята. Инок Терапонт се молел при мощите в празния храм, като си мислел, че никой не го вижда. Братът в това време тихо излязъл от олтара и видял такова сияещо, ангелско лицето на инока, че, поразен, бързо излязъл.

   „Молитвата трябва да бъде главният подвиг на монаха“ - пише светител Игнатий Брянчанинов. Инок Терапонт имаше такава жажда за молитва, че не можеха да я утолят дори дългите манастирски служби. Неговите съкилийници разказваха, че след като изпълнел килийното си правило с 500 земни поклона, (което не е задължително за иноците), после дълго се молел през нощта, правейки множество земни поклони. Един от съкилийниците му признава, че веднъж решил да преброи колко поклона прави инокът за една нощ. Килията била преградена само с перденце и инок Терапонт се молел в своя ъгъл, като постилал пред аналоя овчи кожух. Поклоните се чували приглушено. Килийникът броил, броил и заспал, продължавайки да чува на сън звука от поклоните.

   С една дума, колкото на нас, грешните, ни е трудно да започнем молитвата, толкова трудно му било на инок Терапонт да я прекъсне. Ще приведем сега разказа на Божията раба Олга, като предварително ще разкажем за нея самата.

   Олга била все още студентка и далеч от Бога, когато започнал да я измъчва въпросът: какъв смисъл има в човешките старания и грижи, ако пред него е гроба и тлението? Леля и́ и казала, че с подобни въпроси трябва да се обърне към психиатър. А Олга се лутала. Това била годината, в която се пренасяха мощите на преподобния Серафим Саровски и като прочела във вестника статия за Стареца, така го обикнала, че повярвала - при мощите на Преподобния ще намери отговор. Олга си изрязала от вестника статията за Стареца и кой знае защо пристигна в Оптина, като остана тук да работи по послушание и впоследствие постъпи в женски манастир. Така дивният Старец изведе от света бъдещата монахиня.

   Но тогава, пристигайки в Оптина, Олга все още нищо не знаела за монашеството, като любопитно разпитвала какви са тези връвчици с възелчета, които монасите носят в ръка. За нея това бил незнаен но роден свят. Тя с огромен интерес се вглеждала в него и веднъж ето какво видяла.

   Тогава Олга работела на втория етаж в килера, когато под прозореца спрял трактор с ремарке, в което седели инок Терапонт и още няколко от поклонниците и братята. Очевидно било планирано да пътуват някъде, но в този момент запръскал дъжд със сняг и всички отишли под навеса. В ремаркето останал само инок Терапонт. Като погледнала през прозореца, Олга си помислила: „Той защо „спи“ в такава странна поза -  на колене, захлупил лице?“ След половин час тя пак погледнала през прозореца и видяла, че инокът си стои все в същата поза, а ръката му равномерно отброява броеницата. Когато след два часа отново се приближила до прозореца, много се учудила, не разбирайки какво става -  расото на инока вече се покрило със сняг, а той все така отброявал броеницата в дълбок земен поклон. След това тя самата отишла в манастир, вече разбирайки, че Господ и дал да види онази неразсеяна молитва, която не са в състояние да прекъснат нито дъждът, нито снегът.

   Йеродякон Р., който живееше по онова време в една килия с инок Терапонт, разказва, че преди смъртта инокът вече не си лягал да спи, молейки се нощем, и си позволявал да отдъхва единствено като се подпирал на стола. Той го осъждал за това, защото по правилата на светите отци е много рисковано така да се подвизава човек.

   Нищо не е по правилата! Но майката на инок Терапонт умираше в болницата. От молитвите му се нуждаеха некръстените му сестри и роднини, които бяха далеч от Бога, и онова затънтено селце в тайгата, където връстниците му рано лягаха в гроба, покосени от водката. Когато по-късно на гробовете на оптинските братя пристигна младият сибирски свещеник о. Олег (Матвеев), той ни разказа, че на някои места в Сибир до най-близкия храм трябва да се лети със самолет, а наоколо има такива черни секти, че когато му се налага да пътува, той откарва жена си и децата си при роднини, заради заплахите, че ще ги убият. „Дайте ни каквито имате материали за нашите сибиряци-новомъченици,

-  каза свещеникът. - Те са наши първопроходци и молитвеници, а зад тях стои Сибир“.

   Инок Терапонт отнесе със себе си тайната на своя особено напрегнат молитвен живот преди смъртта си. Но инок Макарий (Павлов) е запомнил, че той веднъж казал пред всички: „Да, нашите грехове могат да се омият само с кръв“. Тези слова тогава се сторили непонятни и всички се спогледали - странно!

  Случваха се странни неща в живота на инок Терапонт. Манастирският зъболекар йеромонах Киприян разказваше, че година и половина преди убийството при него дошъл инок Терапонт със силен зъбобол. Като му пломбирал зъба, зъболекарят казал, че добре би било след време да се постави коронка на зъба, защото, като остарее, няма да има с какво да дъвче. „Няма да ми потрябва“, - отговорил инокът. А художникът Сергей Лосев си спомня, че в края на януари 1993 година инок Терапонт му дал дебелите си зимни дрехи - кожената шапка, вълнените чорапи и ръкавици, като казал: „Това повече няма да ми трябва“.

  Непосредствено преди Пасха през 1993 г. инок Терапонт започна да раздава личните си дърводелски инструменти. Това беше необичайна за онези времена постъпка - в обителта имаше такъв дефицит на инструменти, че си ги донасяха от къщи или по всякакъв начин си ги набавяха чрез приятели. С една дума, ако с последната си риза в манастира биха се разделили лесно, то с инструментите нещата стояха различно, тъй като без тях не можеш да си изпълниш послушанието.

  Разказва майсторът-дърводелец Николай Яхонтов, който тогава работеше на послушание в скита: „В навечерието на самата Пасха о. Терапонт ме повика при себе си и ми предложи да си избера и да си взема каквито искам от неговите инструменти. Харесах си тогава едно прекрасно ренде. Нося го в работилницата в скита и си мисля - сигурно о. Терапонт го местят на друго послушание. Нали беше по послушание дърводелец, а без инструмент нищо не би могъл да направи. А след убийството погледнах рендето и изстинах - излиза, че той е знаел за смъртта си, щом си раздаваше инструментите предварително?“

  Какво можем да му отговорим? Евангелският стотник някога дал следния отговор на нашия Господ Иисус Христос: ,,...и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.“ (Мат.8:9). Така и душата на човека, който се е предал изцяло на Божията воля, се оприличава, по думите на схиигумена Илий, „на прекрасно настроен инструмент, който постоянно звучи, защото постоянно до него се докосват невидими ръце“. Това е тайната на Божието ръководство или онази тайна на благодатта, когато всичко се устройва по Божията воля и душата вече не пита за целта, но като чуе „иди“ - с радост отива.

   Преди Пасха инок Терапонт пребиваваше в състояние на благодатна радост, и май че беше получил дар на прозорливост. Във всеки случай ето две истории на тази тема.

   Разказва просфорникът Александър Герасименко: „Към края на Великия пост така се бях изморил от недоспиването, че исках за избягам от манастира. И веднъж, седмица и половина преди Пасха, работехме заедно с о. Терапонт в просфорната, а точно той ме научи навремето да ходя на полунощницата. Седя срещу него и се ядосвам, като си мисля: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ И изведнъж виждам усмихнатите очи на о. Терапонт, и той весело ми казва: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ Отначало даже не разбрах, че той изрича моите собствени мисли. Просто се зарадвах, че ядът ми премина. А о. Терапонт ми казва: „Искаш ли да те науча как да избягваш изкушенията? Отсичай даже не помислите, а прилозите към тях.[ ПРОМИСЛИ И ПРИЛОЗИ - мисли и поводи, които насочват към тях, за да събудят греховни желания и да склонят човек да ги извърши - с мисъл, дума или на дело.] Като отсечеш прилозите и на душата ти става хубаво, повярвай ми“. Ехе, мисля си, виж го ти къде се е издигнал. Бива си го нивото!“

   Втората история разказа младият послушник Р. Тогава той беше поклонник и отдавна беше подал молба за постъпване в манастира. През Великия пост мнозина бяха приети в манастира, като ги облякоха в подрасници, и той си мислел, че е получил отказ на прошението си. На никого не откривал мислите си, но бил в подтиснато състояние. „Не се притеснявай, - казал му ненадейно инок Терапонт с усмивка. - Скоро ще бъдеш облечен“. И наистина, скоро го облякоха в подрасник, като го приеха в манастира на Възнесение - на четиридесетия ден от кончината на новомъченика Терапонт Оптински.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1764792
Постинги: 3823
Коментари: 0
Гласове: 964
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031