Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2017 11:14 - ЧЕРВЕНИЯТ ВЕЛИКДЕН -11
Автор: savaarhimandrit Категория: Други   
Прочетен: 217 Коментари: 0 Гласове:
0



  
                       
СЕ ВОСХОДИМ ВО ЙЕРУСАЛИМ...

 

Йеромонахът, който участваше в обличането на братята преди по­гребението, след това свидетелстваше, че са били погребани мощите на трима строги постници. Но ако иноците Трофим и Терапонт имаха склонност към постнически подвизи, йеромонах Василий, сякаш в оп­равдание на името си „Царски“, винаги вървеше по средния царски път. Спеше малко, но спеше. В храната беше въздържан.

Заради своето дълбоко смирение о. Василий смяташе себе си за не­способен да подражава на подвизите на древните свети отци, като казваше: „Какви подвизи от нас, немощните?“ И ако той беше подел под­вига на строгия пост, значи това е било необходимо. Нали постът не е самоцел, а средство в духовната борба с поднебесните духове на злоба­та. Но каква е била тази борба, не ни е дадено да знаем.

Той беше руски човек с това характерно чувство за вина за всичко което става, свойствено на хората, надарени със силата на високата жертвена любов. Монашеството и свещеническият сан задълбочиха то­ва чувство и като постъпи в манастира, той написа в дневника си: „Когато осъждаме, трябва да се молим така: нали всъщност, Господи, аз съгрешавам, мене ме прости, мене ме помилвай“. А ето една от по­следните бележки в дневника му: „Да възлюбиш ближния като самия себе си, да се молиш за него, като за самия себе си и по този начин да видиш, че греховете на ближния са твои грехове, да слезеш в ада с тези грехове заради спасението на ближния. Господи, Ти ми даде любовта и ме промени целия и сега не мога да постъпвам по друг начин, освен да приемам мъката заради спасението на моя ближен. Стена, плача, боя се, но не мога иначе, защото Твоята любов ме води и не искам да се разде­лям с нея, и в нея намирам надежда за спасение, и не се отчайвам до­край, като я виждам в себе си“.

Само великите Оптински старци и подвижниците от древността са имали дръзновението да поемат върху себе си чуждите грехове, като измолвали прошка за тях. Отец Василий не се считаше за подвижник. А става дума за тези необходими действия или за подвига на руското мо­нашество в онези изключителни условия, когато все още бяха в руини манастирите, не стигаха свещениците, а на младите йеромонаси рано започваха да им побеляват косите от претоварване. „При вас е както беше с нас през четиридесет и първа, - каза бащата на един инок, който е воювал през Великата Отечествена война. - Млади и не помирисвали още барут, но от ешелона - право в боя. Пълзиш срещу танка с бутилка със запалителна смес - душата ти се свива, но нали някой трябва да пълзи“. С една дума, беше онази монашеска „четиридесет и първа“, ко­гато някой трябваше да пълзи срещу танковете и да слиза заради спасе­нието на ближния в ада.

Йеродякон Серафим е запомнил как инок Трофим казал веднъж: „Колкото повече се освобождаваш от страстите, толкова по-малък е интересът към материалното“. А един местен жител си спомня как пре­ди Пасха той разказвал на Трофим, че се мести в нова къща и си прена­ся багажа. „А моето настроение сега е такова, - му казал инокът, - че всичко бих изнесъл от килията си“.

Преди Пасха, както вече стана дума, инок Терапонт раздава вещите си. По същия начин постъпва и о. Василий, наистина с едно уточнение - той нямаше кой знае какво за раздаване. Когато след смъртта на сина си майка му Анна Михайловна за пръв път видя килията му, тя бе по­тресена при вида на тази монашеска нищета: вместо легло - дъски с по­стлано върху тях кече, вместо стол - пън до печката, а върху осеяния с цепнатини дъсчен под пред аналоя - стара ватенка, където нощем о. Ва­силий правеше земни поклони, стараейки се да не безпокои съседите си. Постройката беше овехтяла, чуваше се всичко и съседът на о. Васи­лий зад стената, монах Амвросий, вече беше свикнал да чува нощем те­зи постоянни звуци от земните поклони, заспивайки и събуждайки се с тях. „Как така? - изненада се майка му. - Та той сам ми писа: „Колко обичам моята килия!“ Не разбирам какво може да се обича тук“.

Това беше килия на аскет, в която нямаше нищо излишно. И все пак нещичко имаше - о. Василий имаше свещник. Той подари този свещник и четиридесет свещи чрез познати в Москва на Божията раба Ирина. А освен това изпрати по пътуващи за Петербург други четиридесет свещи и кръст за десетгодишния Миша.

И още едно нещо имаше о. Василий - бяха му подарили дървен напрестолен кръст с образа на Спасителя, който му беше особено скъп. С този кръст руски поклонници преминали през цялата шумна търговска част на Йерусалим по пътя на кръстните страдания на Господа и се из­качили с него на Голгота, като го осветили на Гроба Господен.

Може би, по повод на този кръст от Йерусалим о. Василий се опитал да напише стихотворение, което така и остана незавършено, но е забеле­жително с това, че той мислено се възкачва на Голгота, като се опитва да донесе своя кръст. Стихотворението започва от личната Гетсимания:


Когато моята душа скърби до смърт, а вас ви няма тук до мене, така тежи нагръдният ми кръст, че полужив го нося вече.

А след това един мъж се възкачва на Голгота след Господа, като се опитва да донесе там Неговия кръст. В Евангелието този кръст го носи Симон Киринеец. Но при о. Василий сюжетът е друг - личен.

Понесе го, ала по пътя стръмен той падна и да стане не можа...

Дойде на себе си от страшен тътен, когато разпнатият Бог умря.

Едничък спомен, най-обичан станал от цялото му земно битие, бе онзи път, по който укоряван, оплют вървя, но с Господ бе.

Стихотворението така и остана в незавършен вид. Но ще завършим една много важна за о. Василий мисъл: главното е, казваше той невед­нъж, да донесеш своя кръст докрай и да не паднеш по стръмнината без да успееш да се съединиш с Господа. Ето защо този кръст от Йеруса­лим, който бяха донесли до Голгота и го бяха осветили на Гроба Госпо­ден, имаше за него особен смисъл и той го почиташе като главна свети­ня на своята килия.

Във вторник на Страстната седмица о. Василий дошъл с този кръст в иконописното ателие, където в този момент били двамата иконописци - о. Ипатий и о. Иларион. Игумен Ипатий имал във вторник имен ден и о. Василий от сърце го поздравил. И на двамата иконописци им направило впечатление, че о. Василий бил в някакво особено състояние: „Един такъв тих, тих, ама съвсем тих“. В това състояние на особена притихналост и кротост той им разказал историята на кръста, с който руски поклонници изкачили Голгота. А после казал на о. Ипатий: „Помислих си... Ще ми се този кръст да бъде у теб. Ела да му намерим място“. Окачили кръста на стената до иконите.

По-късно стана ясно, че о. Василий е донесъл този Голготски кръст на мястото на своята лична Голгота: той беше убит до ателието на ико­нописците, падайки точно срещу стената, на която бяха окачили кръста.

На 9 август [27юли по църк. календар] 1993 година в деня на великомъченик и целител Панталеймон, на този кръст, върху тялото на Спасителя от лявата страна под ребрата, обилно изби миро. Капките бяха едри като след дъжд и не из­съхнаха две седмици. Оказа се, че кръстът е чудотворен.

* * *

Завършвайки хрониката на събитията преди Пасха, ще отбележим един момент, който по някаква причина се помни от мнозина. През Страстната седмица о. Василий произнесе проповед на тема: „ето, въз­лизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден“ (Мк. 10:33). И едно място от проповедта изведнъж порази много хора по не­обясним начин и в храма се възцари такава мъртва тишина, сякаш беше изречено съкровено слово за бъдещето.

Ето го това съкровено слово, с което прозорливите Оптински старци се известявали един другиму за предстоящото. В навечерието на своето заминаване от Оптина в изгнание, предвиждайки близката си кончина, преподобният Оптински старец Варсонофий казал на своя ученик, бъ­дещия старец преподобни Никон: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден... и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят“. Ето степените на възлизането в Горния Йеру­салим - трябва да ги изкачим. На коя степен се намираме ние?“ А два­десет и седем години по-късно преподобният Оптински старец Никон казал по време на проповед, предвиждайки своя арест, лагера и вече приближаващата се смърт: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Чове­ческий ще бъде предаден, както е писано за Него... На спасяващия се в името на Господа неотменно му предстоят степените на възлизане в Горния Йерусалим“.

Тогава нямаше книги за Оптинските старци и все още предстоеше издаването на ръкописите. За разлика от о. Василий, който беше чел ръкописите, малцина знаеха в ония години за тайния начин на известя­ване на Оптинските старци. И все пак сърцата замряха и ясно се запе­чата в паметта този миг, когато о. Василий по младежки звучно каза от амвона: „Се восходим в Йерусалим. И нека днес да попитаме себе си, готови ли сме да тръгнем след Господа на страдание?“ Той замлъкна, вглеждайки се сам в себе си, а в храма се възцари мъртва тишина. И това мълчание продължи дълго време.

Отец Василий беше най-добрият проповедник на Оптина. Владика Евлогий, архиепископ Владимирски и Суздалски, каза за проповедите на о. Василий: „Когато го слушах, си мислех, че би било хубаво въоб­ще да не свършва неговата проповед.“ Отец Василий имаше една осо­беност - беше му чужд стремежът да поучава и по време на проповед по-скоро тайно се изповядваше, говорейки за това, което вече е станало негов личен духовен опит.




Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1765869
Постинги: 3823
Коментари: 0
Гласове: 964
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031