СЕ ВОСХОДИМ ВО ЙЕРУСАЛИМ...
Йеромонахът, който участваше в обличането на братята преди погребението, след това свидетелстваше, че са били погребани мощите на трима строги постници. Но ако иноците Трофим и Терапонт имаха склонност към постнически подвизи, йеромонах Василий, сякаш в оправдание на името си „Царски“, винаги вървеше по средния царски път. Спеше малко, но спеше. В храната беше въздържан.
Заради своето дълбоко смирение о. Василий смяташе себе си за неспособен да подражава на подвизите на древните свети отци, като казваше: „Какви подвизи от нас, немощните?“ И ако той беше подел подвига на строгия пост, значи това е било необходимо. Нали постът не е самоцел, а средство в духовната борба с поднебесните духове на злобата. Но каква е била тази борба, не ни е дадено да знаем.
Той беше руски човек с това характерно чувство за вина за всичко което става, свойствено на хората, надарени със силата на високата жертвена любов. Монашеството и свещеническият сан задълбочиха това чувство и като постъпи в манастира, той написа в дневника си: „Когато осъждаме, трябва да се молим така: нали всъщност, Господи, аз съгрешавам, мене ме прости, мене ме помилвай“. А ето една от последните бележки в дневника му: „Да възлюбиш ближния като самия себе си, да се молиш за него, като за самия себе си и по този начин да видиш, че греховете на ближния са твои грехове, да слезеш в ада с тези грехове заради спасението на ближния. Господи, Ти ми даде любовта и ме промени целия и сега не мога да постъпвам по друг начин, освен да приемам мъката заради спасението на моя ближен. Стена, плача, боя се, но не мога иначе, защото Твоята любов ме води и не искам да се разделям с нея, и в нея намирам надежда за спасение, и не се отчайвам докрай, като я виждам в себе си“.
Само великите Оптински старци и подвижниците от древността са имали дръзновението да поемат върху себе си чуждите грехове, като измолвали прошка за тях. Отец Василий не се считаше за подвижник. А става дума за тези необходими действия или за подвига на руското монашество в онези изключителни условия, когато все още бяха в руини манастирите, не стигаха свещениците, а на младите йеромонаси рано започваха да им побеляват косите от претоварване. „При вас е както беше с нас през четиридесет и първа, - каза бащата на един инок, който е воювал през Великата Отечествена война. - Млади и не помирисвали още барут, но от ешелона - право в боя. Пълзиш срещу танка с бутилка със запалителна смес - душата ти се свива, но нали някой трябва да пълзи“. С една дума, беше онази монашеска „четиридесет и първа“, когато някой трябваше да пълзи срещу танковете и да слиза заради спасението на ближния в ада.
Йеродякон Серафим е запомнил как инок Трофим казал веднъж: „Колкото повече се освобождаваш от страстите, толкова по-малък е интересът към материалното“. А един местен жител си спомня как преди Пасха той разказвал на Трофим, че се мести в нова къща и си пренася багажа. „А моето настроение сега е такова, - му казал инокът, - че всичко бих изнесъл от килията си“.
Преди Пасха, както вече стана дума, инок Терапонт раздава вещите си. По същия начин постъпва и о. Василий, наистина с едно уточнение - той нямаше кой знае какво за раздаване. Когато след смъртта на сина си майка му Анна Михайловна за пръв път видя килията му, тя бе потресена при вида на тази монашеска нищета: вместо легло - дъски с постлано върху тях кече, вместо стол - пън до печката, а върху осеяния с цепнатини дъсчен под пред аналоя - стара ватенка, където нощем о. Василий правеше земни поклони, стараейки се да не безпокои съседите си. Постройката беше овехтяла, чуваше се всичко и съседът на о. Василий зад стената, монах Амвросий, вече беше свикнал да чува нощем тези постоянни звуци от земните поклони, заспивайки и събуждайки се с тях. „Как така? - изненада се майка му. - Та той сам ми писа: „Колко обичам моята килия!“ Не разбирам какво може да се обича тук“.
Това беше килия на аскет, в която нямаше нищо излишно. И все пак нещичко имаше - о. Василий имаше свещник. Той подари този свещник и четиридесет свещи чрез познати в Москва на Божията раба Ирина. А освен това изпрати по пътуващи за Петербург други четиридесет свещи и кръст за десетгодишния Миша.
И още едно нещо имаше о. Василий - бяха му подарили дървен напрестолен кръст с образа на Спасителя, който му беше особено скъп. С този кръст руски поклонници преминали през цялата шумна търговска част на Йерусалим по пътя на кръстните страдания на Господа и се изкачили с него на Голгота, като го осветили на Гроба Господен.
Може би, по повод на този кръст от Йерусалим о. Василий се опитал да напише стихотворение, което така и остана незавършено, но е забележително с това, че той мислено се възкачва на Голгота, като се опитва да донесе своя кръст. Стихотворението започва от личната Гетсимания:
Когато моята душа скърби до смърт, а вас ви няма тук до мене, така тежи нагръдният ми кръст, че полужив го нося вече.
А след това един мъж се възкачва на Голгота след Господа, като се опитва да донесе там Неговия кръст. В Евангелието този кръст го носи Симон Киринеец. Но при о. Василий сюжетът е друг - личен.
Понесе го, ала по пътя стръмен той падна и да стане не можа...
Дойде на себе си от страшен тътен, когато разпнатият Бог умря.
Едничък спомен, най-обичан станал от цялото му земно битие, бе онзи път, по който укоряван, оплют вървя, но с Господ бе.
Стихотворението така и остана в незавършен вид. Но ще завършим една много важна за о. Василий мисъл: главното е, казваше той неведнъж, да донесеш своя кръст докрай и да не паднеш по стръмнината без да успееш да се съединиш с Господа. Ето защо този кръст от Йерусалим, който бяха донесли до Голгота и го бяха осветили на Гроба Господен, имаше за него особен смисъл и той го почиташе като главна светиня на своята килия.
Във вторник на Страстната седмица о. Василий дошъл с този кръст в иконописното ателие, където в този момент били двамата иконописци - о. Ипатий и о. Иларион. Игумен Ипатий имал във вторник имен ден и о. Василий от сърце го поздравил. И на двамата иконописци им направило впечатление, че о. Василий бил в някакво особено състояние: „Един такъв тих, тих, ама съвсем тих“. В това състояние на особена притихналост и кротост той им разказал историята на кръста, с който руски поклонници изкачили Голгота. А после казал на о. Ипатий: „Помислих си... Ще ми се този кръст да бъде у теб. Ела да му намерим място“. Окачили кръста на стената до иконите.
По-късно стана ясно, че о. Василий е донесъл този Голготски кръст на мястото на своята лична Голгота: той беше убит до ателието на иконописците, падайки точно срещу стената, на която бяха окачили кръста.
На 9 август [27юли по църк. календар] 1993 година в деня на великомъченик и целител Панталеймон, на този кръст, върху тялото на Спасителя от лявата страна под ребрата, обилно изби миро. Капките бяха едри като след дъжд и не изсъхнаха две седмици. Оказа се, че кръстът е чудотворен.
* * *
Завършвайки хрониката на събитията преди Пасха, ще отбележим един момент, който по някаква причина се помни от мнозина. През Страстната седмица о. Василий произнесе проповед на тема: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден“ (Мк. 10:33). И едно място от проповедта изведнъж порази много хора по необясним начин и в храма се възцари такава мъртва тишина, сякаш беше изречено съкровено слово за бъдещето.
Ето го това съкровено слово, с което прозорливите Оптински старци се известявали един другиму за предстоящото. В навечерието на своето заминаване от Оптина в изгнание, предвиждайки близката си кончина, преподобният Оптински старец Варсонофий казал на своя ученик, бъдещия старец преподобни Никон: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден... и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят“. Ето степените на възлизането в Горния Йерусалим - трябва да ги изкачим. На коя степен се намираме ние?“ А двадесет и седем години по-късно преподобният Оптински старец Никон казал по време на проповед, предвиждайки своя арест, лагера и вече приближаващата се смърт: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден, както е писано за Него... На спасяващия се в името на Господа неотменно му предстоят степените на възлизане в Горния Йерусалим“.
Тогава нямаше книги за Оптинските старци и все още предстоеше издаването на ръкописите. За разлика от о. Василий, който беше чел ръкописите, малцина знаеха в ония години за тайния начин на известяване на Оптинските старци. И все пак сърцата замряха и ясно се запечата в паметта този миг, когато о. Василий по младежки звучно каза от амвона: „Се восходим в Йерусалим. И нека днес да попитаме себе си, готови ли сме да тръгнем след Господа на страдание?“ Той замлъкна, вглеждайки се сам в себе си, а в храма се възцари мъртва тишина. И това мълчание продължи дълго време.
Отец Василий беше най-добрият проповедник на Оптина. Владика Евлогий, архиепископ Владимирски и Суздалски, каза за проповедите на о. Василий: „Когато го слушах, си мислех, че би било хубаво въобще да не свършва неговата проповед.“ Отец Василий имаше една особеност - беше му чужд стремежът да поучава и по време на проповед по-скоро тайно се изповядваше, говорейки за това, което вече е станало негов личен духовен опит.