Семинаристът Евгений писа своята първа проповед мъчително дълго, но тя не се получаваше. Той изброяваше качествата на о. Василий - образован, трудолюбив, смирен, но това беше портрет на добър човек, където отсъстваше главното - духът на о. Василий. Тогава той пристигна през ваканцията в Оптинската пустиня и всеки ден се молеше на гроба на о. Василий, просейки помощ. На гроба на новомъченика, по някакъв повод си спомняше, как три години се готвеше за причастието и не смееше да пристъпи към Чашата, докато веднъж, облян в сълзи, не рухна на колене, потресен от Жертвената Божия Любов.
Женя дълго стоя до кръста на гроба на о. Василий, молейки го като жив, да му каже за главното в живота си. И изведнъж в главата му с ударите на пулса зазвучало: „Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. Женя никога не е чел дневника на о. Василий, но като се върна от гроба, каза: „Пшеница Божия есмь“ - това е о. Василий. Така живя и така умря“.
Той дълго още носеше в себе си тази проповед, събирайки материали за новомъчениците, и разказваше после в Оптина: „Мъченичеството е Евхаристия. Ето вижте, преподобната мъченица Елисавета Фьодоровна била хвърлена в шахта, костите и били раздробени. Каква мъченическа смърт! И изведнъж от шахтата се чува нейната песен: „Иже Херувимы тайно образующе...“ А можеше да изпее: „Богородице, Дево, радуйся“. Много прекрасни неща могат да се изпеят. Но Елисавета Фьодоровна знаела наизуст цялата служба и пеела, умирайки: „Иже Херувимы..“, защото това е изнасянето на Светите Дарове. В Царството Божие няма нито мъжки, нито женски пол и мъчениците, като свещениците, държат в ръцете си Кръста. Умирайки, Елисавета Фьодоровна била вече извън тялото си и подобно на свещениците участвала в Евхаристията, принасяйки в жертва вече самата себе си“.
Човек няма с какво да въздаде на Господа за всичките Му велики благодеяния, защото всичко е дадено от Него. И все пак съществува тази висша форма на благодарение - мъченическата жертвена любов.
На Пасха през 1993 година принесоха себе си в благодарствена жертва на Господа тримата оптински новомъченици. И тримата се помазаха на Велики Четвъртък, причастиха се преди самата си кончина и приеха смърт за Христа, работейки за Господа по послушание. И Господ даде знак, че е приел жертвата на своите послушници, явявайки в часа на тяхната смърт знамение на небето.
Свидетели на знамението били трима души - московчанката Евгения Протокина, поклонникът от Казан Юрий и московчанинът Юлий, сега послушник в един манастир във Владимирска епархия. Те не знаели нищо за убийството, тъй като си тръгнали от Оптина веднага след нощната пасхална служба и в момента стояли на автобусната спирка в Козелск, чакайки автобуса за Москва в шест сутринта. Но този автобус, както се оказа впоследствие, бил отменен. Те слушали пасхалния звън, гледайки към манастира. Изведнъж звънът секнал, а в небето над Оптина сякаш бликнала кръв. За кръв тогава никой от тях не си и помислил докато гледали изумено кърваво червената светлина в небето. Те погледнали часовника - това бил часът на убийството. И се проля кръвта на новомъчениците на земята, и бликна, достигайки Небето.
Колкото и странно да е, но в Оптина научиха за това знамение едва след три години, защото паметта на очевидците бе замъглена тогава от друго потресаващо преживяване. Докато в очакване на следващия автобус те ходили да се разговеят в една вила, милицията и армията били вдигнати на крак по тревога. Без да подозират нищо, поклонниците отново стояли на спирката, когато към тях се приближила черна милиционерска кола и двама с автомати с професионална ловкост извили ръцете на Юлий и го натикали в колата. „Защо? Какво се е случило?“ - викала през сълзи Евгения. Но и самите намръщени хора с автомати не знаели точно какво се е случило, получавайки по радиостанцията заповед да заловят убиец по следните признаци: ръст еди какъв си, брадичка. А главният белег бил - православен поклонник от Оптина.
Веднага след убийството, като разбраха, че престъпникът бяга от Оптина през гората, поклонниците без да се наговарят, се втурнаха след него. Най-отпред тичаше духовното чедо на о. Василий, двуметровият гигант Виктор. Издраскан от клоните и почернял от мъка, той изглеждаше страшен. И когато насреща му от гората изскочил поклонник в черен шинел, всеки от тях в заслепението си помислил, че е настигнал убиеца. Нахвърлили се един върху друг, за да се вкопчат в смъртна схватка и едва в последния момент отпуснали ръце и заплакали.
Моите спомени от п-р Иван Зарев и негово...
Из книгата на йеромонах Висарион (Зограф...