Йеродякон Серафим си спомня: „Знаеш ли какво означава в пре­вод от гръцки думата „монах“? - попита ме о. Терапонт. - „Монос“ оз­начава един, сам. Само Бог и душата - това е монахът“. Бих приел това за обикновен разговор, ако ми го беше казал някой друг. Но словото на о. Терапонт имаше сила. Той не само говореше - той живееше така: единствено за Бога и в такова отречение от всичко земно, че малцина го познаваха даже сред братята.

           Дори тези, които живееха с него в една килия, слабо познаваха инок Терапонт. Ето, например, звънарят Андрей Суслов по едно време беше съкилийник на о. Терапонт и всички го молеха: „Разкажи нещо за о. Терапонт“. „Какво да ви разкажа? - недоумяваше Андрей. - Та той все се молеше в своя ъгъл зад перденцето. Все се молеше и молеше - това е всичко“. Андрей си спомни само една подробност: „Терапонт ми каз­ваше: „Кога ще те отуча да пиеш чай?“. Той самият не пиеше черен чай, а си запарваше ароматни тревички - и сигурно лековити, но аз бях свикнал с черния чай от магази­на.“

           Йеромонах Виталий също се сети за билките: „Веднъж вървях­ме с о. Терапонт през гората към скита и той ми разказваше за горс­ките билки - кои от тях са лековити, при какви болести помагат, кои от тях могат да се ядат и сурови“. Всъщност, именно това се е запечатало в паметта - килия на инок-лесничей, където всяко кътче е пропито с особен дъх на ароматни билки.

           Когато потрябваха данни за некролога в пресата за новомъченика, оказа се, че в досието на инок Терапонт има само две хартийки: авто­биографията му, написана при постъпването в манастира, и смъртни­ят акт.

                                                     Автобиография

           „Аз, Пушкарьов Владимир Леонидович, съм роден през 1955 г. на 17 септември в село Кандаурово, Коливански район, Новосибирска об­ласт. Живях и учих в Красноярския край. През 1975-1977 г. служих в редовете на Съветската Армия, а от 1977 до 1980 година бях на свръхсрочна служба. До 1982 година работих като дърводелец в СУ-97. Пос­ле учих в лесотехникума до 1984 г. След завършването на техникума работих по специалността техник-лесовъд в горското стопанство на Бурятска АССР на езерото Байкал. От 1987 до 1990 г. живях в г. Рос­тов на Дон. Работих като клисар в Ростовския катедрален събор „Рож­дество на Пресвета Богородица“. Понастоящем съм освободен от всички мирски задължения.

           Майка ми с децата живее в Красноярския край, Мотигински район в селцето Орджоникидзе. Голямата ми сестра е омъжена, има две деца, малката е ученичка. 13.09.1990 г.“

           Бъдещият инок се родил на празника на иконата на Божията Майка „Неопалимая купина“, а на земята живя 37 години и 7 месеца.

           Владимир пристигнал в Оптинската пустиня, а по-точно дошъл пеша от Калуга, в края на юни 1990 година. А на 22 март 1991 годи­на в деня на Четиридесетте Севастийски мъченици беше облечен в подрасник и зачислен към братството. Ето нещо като знак през този ден - о. Василий произнесе проповед за мъченичеството и в дневни­ка на авторката на тези редове е записано: „Днес о. Василий каза в проповедта си: „Кръвта на мъчениците и досега се пролива за наши­те грехове. Бесовете не могат да гледат кръвта на мъчениците, защо­то тя сияе по-ярко от слънцето и звездите, като ги опалва. Сега мъ­чениците ни помагат, а на Страшния Съд ще ни изобличават, защото до края на времената действа законът на кръвта: дай кръв и приеми дух“. И добави още: „Всеки извършен от нас грях трябва да се умие с кръв“.

           И бъдещият новомъченик Терапонт попивал тази проповед, за да каже по-късно: „Да, нашите грехове само с кръв можем да умием“.

           Пострижението на послушника Владимир Пушкарьов беше извър­шено на 14 октомври 1991 година - Покров на Пресвета Богородица, като беше наречен с името Терапонт в чест на преподобния Терапонт Белозерски, Можайски. За самия инок пострижението беше неочаква­но, но колко тайна хармония има в това, че той започна да служи на Господа в събора „Рождество на Пресвета Богородица“ и под своя

молитвен покров го взе преподобният Терапонт - основател на два манас­тира в чест на Рождеството на Пресвета Богородица.

            Известно е, че обръщането на Владимир към Бога е станало по вре­ме на работата му в Бурятия като лесничей на Байкал. И тук ние се сблъскахме с една загадъчна история. Скоро след погребението, по­клонници от Бурятия посетиха пътьом гроба на инок Терапонт и разка­заха на стоящите там хора следното: Веднъж в тайгата на лесничея Владимир му се явило едно старче и му дало книги за магиите, като му заръчало да ги изучава и да се върне на това място след година. Влади­мир не обичал магьосниците и не се явил на повторната среща. А зара­ди несериозното си отношение към магията решил да направи от нея развлечение за селските момичета - изпращал ги в съседната къща, ка­то ги карал да пишат бележки, а той ги четял от разстояние. Той бил мистично надарен по природа и без да знае все още нищо за Бога, не разбирал с какви сили започва игра.

            Играта едва не завършила трагично - по думите на един негов при­ятел, Володя преживял собствената си смърт. Душата му се отделила от тялото и попаднала в царството на ужаса. Той загивал. И тогава му се явил Ангел Господен и му казал, че ще го върне на земята, ако след това той отиде в храма. И Володя веднага напуснал горското стопан­ство.

            Други поклонници разказваха, че след това той странствал из Сибир в търсене на духовно опитен наставник във вярата и срещнал католически мисионер. Казват, че католикът дълго уговарял нашия сибиряк да приеме- католическата вяра. А той го изслушал мълчаливо и отишъл в православ­ния храм, а католикът после дълго негодувал.

            В разкази от подобен род е лесно да се допусне неточност и неволно да се сътвори легенда. А такива легенди за младия лесничей вече се за­раждали по онова време. Той живеел тихо и уединено като монах и хо­рата тълкували този непонятен живот по своему. Веднъж о. Терапонт казал в Оптина, че животът му в света бил тежък, защото някои го смя­тали за „магьосник“. Ето защо при събирането на сведения за новомъченика започнахме да търсим преди всичко свидетели, които могат да потвърдят или да опровергаят разказите за миналото на сибиряка. Из­дирването продължи много години, но се оказа безплодно. И неволно се раждаше въпросът - може би, всичко това е само легенда и нищо подобно не се е случвало?

            И все пак е имало нещо. В казармата Владимир пет години изучавал източни бойни изкуства, откривайки впоследствие, че те съдържат в

основата си окултизъм. Един йеромонах си спомня, че скоро след по­стъпването си в манастира послушник Владимир горчиво споделил: „Пак въртях меч в мислите си“. А инок Макарий (Павлов) помни как резбарите работили веднъж заедно и си разказвали по време на работа кой как се е обърнал към вярата.

           Инок Терапонт мълчаливо слушал и изведнъж започнал да разказва как след обръщането към православната вяра върху му се стоварил адът - бесовете му се явявали наяве, нападали го, душили го и ... „Терапонте, стига с тия измишльотини! - прекъснал го инок Макарий, а по- късно си помислил. - Че защо да са измишльотини? Всичко това го има в житията на древните отци“. И все пак, много ни е трудно да го побе­рем понякога в съзнанието си, че в наши дни оживяват и стават реални древните жития от времето на светите мъченици Киприян и Юстина. И ние продължавахме да издирваме свидетели на живота на сибиряка...

           И пак търсихме, но нищо не намерихме. Ставаше нещо необяснимо - днес да намериш човек не е трудно и компютрите бързо дават сведе­ния за всеки жител на определен район. А Владимир е работил там три години, бил е регистриран и се е водил на военен отчет. Нали всичко това би трябвало да остави някаква документална диря! Об­съждахме тази трайна несполука в издирването, като гадаехме къде да пратим още запитвания. А инок Макарий каза: „Защо търсите минало, което не съществува? ... С моя Бог на стена възлизам. (Пс. 17:30). Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човекът се е покаял“.

           Така или иначе миналото на сибиряка се оказа неизвестно до момен­та, в който той станал православен и дошъл в храма. Едва от този мо­мент се появяват живи свидетели на неговия живот, които са запазили най-светли спомени за младия православен подвижник.

                                                                           * * *

           „Може би трябва да зачеркнем езическото минало от биографията на сибиряка? - такъв въпрос зададохме на един протойерей, който е из­вестен с високия си духовен живот. И той ни отговори: „Това е въпрос на вяра. В житията на древните четем как чрез силата на Божията бла­годат бивши богоборци, магьосници и блудници са ставали светии. Господ и днес е все същият и все така щедро излива благодатта Си вър­ху нас, но ние не приемаме благодатта Му и искаме да виждаме Бога друг“.

            Господ обича всички ни, но на любовта може да се отговори по раз­личен начин. И най-поразителното в историята на сибиряка е неговият отговор на благодатта: веднага след обръщането му към вярата започва един път на аскет-подвижник, който отхвърля всякакви грижи за земно­то. От този момент той живеел само с Бога и желаел само едно - да бъ­де с Него.

            Някои търсят от Господа земни милости, други небесни блага, а инок Терапонт през целия си кратък монашески живот молил Спасителя за прошка на греховете. „Няма да ме видите повече на тази земя, докато не бъда простен от Бога“, - казал той, преди да отиде в манастир и под­вигът на неговия живот - това е подвигът на покаянието.

            Йеромонах Филип си спомня: „Веднъж с о. Терапонт работехме на строежа в селскостопанския двор. Отначало поради недостиг на строителни материали работата не вървеше, а привечер така потръгна, че ни беше жал да я оставим. Но ето, че забиха камбаните за вечернята. Беше делничен ден и аз предложих на о. Терапонт: „Да останем ли още малко да поработим?“ - „Ти какво - за всичко ли вече си се покаял?“ - попита той. И веднага отиде в храма.

            Из проповед на игумена Мелхиседек: „На Страшния Съд ние ще видим очи в очи греховете на всеки и ще се преизпълним с изумление, разпознавайки се един друг. И някой със закъснение ще каже: „Та този човек е съгрешавал като мен, но е успял да очисти греховете си с пока­яние. Върху му не тежат грехове и е чист човека“. Какво потресение ни чака в този ден!“

            Инокиня Ирина и други хора си спомнят, че о. Терапонт се изповяд­вал ежедневно, а когато имало изповед на всенощното бдение, тогава два пъти дневно. И в този неуморен труд на покаяние преминал целият му монашески живот, започвайки от онази първа нощ, когато се молил ничком пред светите врата на обителта, та чак до предсмъртната изпо­вед, която така потресла йеромонах Д.

            „Защо светиите така силно желаели покаянието и не могли да му се наситят?“ - каза веднъж по време на проповед игумен Пафнутий. И оп­риличил покаянието на притчата за блудния син, когато душата казва на Господа: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете...“ (Лк. 15:21-22). Притчата за блудния син е образ на съединението на душата с Господа. За това жадувал и инок Терапонт. Сега той е с Господа.

           Веднага след обръщането си към Бога бъдещият монах Терапонт за­почва да си търси опитни духовни наставници и ходи ту при едни, ту при други старци. Преди да се пресели в Ростов, ходил в южната част на Русия и посетил един старец, който му открил целия му живот и му дал наставления. За съжаление, монахът, на когото о. Терапонт е раз­казвал за стареца, е забравил името му. Но се знае съвсем точно, че е ходил за благословение да поеме по монашеския път при архимандрит Кирил в Троицко-Сергиевата лавра и при псковско-печорските старци. Трите години от живота му в Ростов са тайна подготовка за монашест­вото и по съвета на старците по време на отпуските той ходи по раз­лични манастири, за да ги огледа и да си избере обител.

           Из писмото на ростовската монахиня Неонила: „Като получи благословение от стареца Кирил, Володя замина за Оптинската пусти­ня. После получих от него писмо, в което с много любов описваше ма­настира, колко тихо е там, как прекрасно цъфтят ябълките и как дивно пее хорът“.

           Разказва ростовската монахиня Любов: „Всички много обичаха Володечка. Той работеше като пазач в нашия събор, а като си вземеше отпуска, ходеше по манастирите. Веднъж го попитаха: „Володя, защо не си отидеш през отпуската вкъщи?“ А той въздиша и казва: „Роднините ми са невярващи и са против това, да служа на Бога. Не ми се иска да се връщам там, където няма нито храм, нито вяра“. Попитаха го още: „Володя, защо не се ожениш?“ Той отговори: „Мисля само за едно - манастира“.

           Заплатата не оставаше задълго в ръцете на Володя - той веднага я раздаваше на бедните, но така, че никой да не види. Обличаше се скромно, понякога бедняшки. Вече нищо не му беше нужно, само на Бога да угоди. На службите стоеше без да помръдне. А след службата ще обиколи всички икони със земни поклони и дълго стои да се моли. С една дума, идваше в храма преди всички, а си тръгваше, когато затва­ряха събора.

           Беше кротък, смирен, трудолюбив. Беше изключително мълчалив, а душата му беше толкова нежна, че всичко живо чувстваше неговата лас­ка. Например бездомните котета все се събираха около храма, а Володя рано сутрин им носеше остатъците храна от столовата и им ги слагаше на определени места по-далеч от храма. И те вече си знаеха мястото. А гъ­лъбите като видеха Володя, долитаха при него, защото той ги хранеше.

            Аз също чувствах неговата ласка. Когато идвахме в Оптина, той тол­кова се радваше, че не знаеше как да ни угоди. А като си тръгвахме от манастира, той и хляб за път ще ни донесе - понякога цял, понякога и четвърт, с благословение, разбира се. И все едно, че знаеше колко ни трябва: колкото хляб ни даде, толкова ще ни стигне за цялото пътуване.

            За последен път се видяхме вече преди самата му смърт. На сбогу­ване ми подари молитвослов. „Терапонте, - му казвам, - аз си имам свой“. А той ме моли: „Майко, вземете от мен за молитвен спомен.“. Взех го за спомен, а веднага след това го убиха. И то наистина така и се получи - за молитвен спомен за неговата чиста, прекрасна душа“.

            Из спомените на Елена Тарасовна Теракова (Ростовска област, с. Хопри): „През 1987 г. в катедралния събор, където работех, ми пре­поръчаха наемател - Володя Пушкарьов. Той живя при мен в отделна пристройка чак докато замина в Оптина и ми беше като роднина.

            Връщам се понякога много късно от работа, а той ме посреща: „Майчице, хапнете. Направих ви пирожки“. Толкова вкусни бяха пи­рожките му, рядко ще срещнеш жена да ги прави така! „Къде се научи, - казвам му, - да ги правиш така?“ - „В казармата бях готвач, готвех на войниците и там се научих на всичко“.

            Самият той ядеше малко и много строго спазваше постите. По нату­ра беше кротък, добродушен, спокоен. Това особено се чувстваше по време на работа. Понякога в църквата идват толкова нервни хора - са­ми се палят и другите изнервят. А Володя само мълчаливо ще подръпне мустаче и така дружелюбно ще услужи на човека, че той тутакси се ус­покоява и е доволен от всичко.

            Той живееше усамотено и все се молеше. Дори и на разходка не ходеше - само в храма. А като застане вечер да се моли, така си стои запалена лампата цялата нощ. Често чак до сутринта продължаваше молитвата му. От разговорите ни помня следното: „Искам, - казва, - да отида в манастир, но първо ми се ще да ги пообиколя, за да си из­бера място, което ми е по сърце“. И по сърце му се оказа Оптина. За­помних също така и неговите думи: „Добре им е на тези хора, които са приели мъченическа смърт за Христа. Добре би било и аз да се удостоя с това“.

            Когато убиха моя скъп Володечка, бях на село и не знаех за това. Помня, че се помолих вечерта и тъкмо се приготвих да си лягам и стая­та се озари със светло синьо сияние. Прекръстих се, а от сиянието - глас: „Володя те посети“. Нищо не разбирам - как така ме е посетил Володя, след като той вече е инок Терапонт и се намира в Оптина? А след това разбрах, че са го убили. И много ми се искаше в мъката си да отида поне на гроба му“.

           Елена Тарасовна успяла да отиде в Оптина едва през ноември 1996 година, но първо техният автобус с поклонници спрял за един ден в Шамордино. След чудото с посмъртното посещение инок Терапонт бил за Елена Тарасовна толкова жив, че тя му записала името на две лист­чета - за упокой и за здраве, като прибавила в тях и молитвата: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас!“ В Шамордино и обяснили, че не бива да се чете молитва за новомъченика като за жив и може да за­пише името му само за упокой. Тогава поклонниците нощували в хра­ма. И когато в три часа през нощта след полунощницата Елена Тара­совна уморена легнала както си била с палто под иконите, над нея се навел инок Терапонт, подал и две химикалки - бяла и виолетова, и ка­зал: „Както си записвала, така и записвай занапред“. И тя веднага зас­пала, мислейки че това е сън.

           След това в Оптина тя все си опипвала ръкава - там имало нещо твърдо което и пречело. По пътя за Ростов разпрала малко ръкава на палтото - там имало две химикалки, бяла и виолетова. „За този случай разказах на нашия свещеник отец Николай по време на изповед, - писа от Ростов Елена Тарасовна. - И в отговор на моето удивление, как е възможно о. Терапонт да ми предаде онези две химикалки, о. Николай ми каза, че той, вероятно, е светец“.

           Прочетохме писмото с описанието на дивното чудо на оптинските отци, надявайки се да получим разяснение относно молитвите за живи и за починали. А отците започнаха да се усмихват, възгласяйки: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас?“ - „ А нали при Бога няма живи и мъртви, - каза монах Пантелеймон. - За нас, поради немощта ни, е установено - това са живите, а това са мъртвите. А при Бога всички са живи“.