ТЕРАПОНТ ОЗНАЧАВА СЛУГА

           „Колко точно Господ дава имена на монасите, - каза веднъж инок Трофим. - В самото име се съдържа и характерът и назначението“. Те­рапонт в превод от гръцки означава слуга. А за слугата Господ е казал: „...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. (Мк. 9:35).

           Нашите оптински непрофесионални готвачки дори не се и досещаха, че о. Терапонт беше прекрасен готвач. И по време на своето първо по­слушание в трапезарията за поклонници той раздаваше храната, беше общ работник в кухнята, както казваха едно време - „момче за всичко“.

Готвачите в трапезарията скоро откриха, че новият послушник е чо­век, който не говори и се изчервява като домат за всяко нещо.

           Монахиня Варвара си спомня: „Помня как Володя вареше сладко. Кажеш му: „Володя, разбъркай го, че ще загори“. Той мълчаливо ще го разбърка и толкова. В работата си беше старателен и услужлив. Забе­ляза, че тестото ни почернява, защото го точим върху поцинковани ма­си и ни направи чудесни дъски за тестото. Но все в мълчание и в мъл­чание. Беше съвсем безсловесен!“

            -Володя, да беше ни казал поне една дума! - не издържа веднъж гот­вачката Татяна Досева, а сега инокиня Антония и иконом на Малоярославецкия Николски манастир.

            -У нас в Сибир не е прието много да се говори, - каза Володя като се изчерви. И добави тихо. - Нали за всяка дума Господ ще ни държи отговорни.

           Скоро свикнаха с безсловесността на Володя, като я обясниха по своему: горски е бил, видите ли, - човек от тайгата. Вярно, оптинските тинейджъри твърдяха, че с тях о. Терапонт бил по-разговорлив. Но от­страни тези разговори изглеждаха така - децата наобиколят о. Тера­понт и нещо му чуруликат като птичета. А той само се усмихва с очи и мълчаливо ги слуша. Те обичаха инока, макар че той не ги глезеше и не ги черпеше с бонбони. Бонбони о. Терапонт нямаше. Но щом започне­ше да плете броеници или да прави дърворезба, те веднага се присламчваха към него да плетат и изрязват. Тогава в Оптина живееше десетго­дишният Виталий Белкин, който сега се подвизава при Олховския ма­настир. Виталий плете за манастира броеници и изрязва кръстове за постриженията, като с охота пояснява при всяка възможност: „Отец Терапонт Оптински ме научи“.

Из спомените на Александър Герасименко от Ташкент, рабо­тил в манастира на доброволно послушание в продължение на се­дем години:                

                                                    Полунощницата

           Според мен послушанието в трапезарията е най-трудното. Първо, до храма не успяваш да отскочиш, но главното е недоспиването. В 11 часа вечерта манастирът вече спи, а ние още чистим картофи за сутринта или мием казаните. В един часа през нощта полуживи се дотътряхме до

килията. Отец Терапонт веднага започваше правилото, а ние падахме и заспивахме.

           Най-лошото беше, че тъкмо заспиш, а към два часа през нощта ни будят: „Пристигна колата с продуктите. Ставайте да разтоварвате“. Об­що взето, през ден-два разтоварвахме колите с продуктите някъде меж­ду два и четири часа, а след това отивахме да си доспиваме. А в четири и половина ни будеха за полунощницата.

           Нашата килия беше „образцова“. Ако в другите килии роптаеха, че късно са се върнали от послушание и не са се наспали, ние ска­чахме веднага, щом чуехме тропането на събуждащия, дружно му благодаряхме и дори го черпехме с ябълка. Той много ни хвалеше. А щом си отидеше, казвахме: „Е, какво братя, да се обърнем ли на дру­гата страна?“ Гасяхме лампата и се изтягахме в дълбок поклон на леглото.

           Така продължи известно време. А след това о. Терапонт каза: „А за какво сме дошли тук? Стига сме живели така. Трябва да послужим на Бога“. Започна да ходи на полунощницата без да пропуска и аз го по­следвах. Много ми се спеше. Но вече бях свикнал - на разсъмване о. Терапонт ме буди, усмихвайки се само с очи. Така аз се запалих да ходя на полунощницата. Отначало ходех от тщеславие. А след това обикнах службата. Дори ми е чудно - спиш по-малко, а такава бодрост и радост усещаш, че после денят ти минава по съвсем друг начин.

           Така чрез о. Терапонт ми се откриваше тайната на манастирските из­греви, когато първи славят Бога монасите, а след това се събуждат пти­ците.

           „Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

           Обикнах манастирския живот и се размечтах: „Ще отида, - казвам на о. Терапонт, - в пустинята и ще постя като древните“. - „Че какво тол­кова, - казва ми той, - ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж, пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник“. Този ден по подражание на пустинниците реших да не ям. Ходя с демонстративно постна физионо­мия, а о. Терапонт си сипва извара със сметана, гледа ме, усмихва се и яде. Между другото, и аз си хапнах. Веднъж о. икономът ни устрои пир - даде за обяд кашкавал, риба, яйца. Ококорих очи: „Какво да си избе­ра?“ - „Какво толкова избираш? - казва о. Терапонт. - В стомаха всич­ко ще се смеси“. Сипа си разсолник, прибави в него каша, пак там сипа и компота и яде. „Отец Терапонт, как можеш да ядеш тази гадост?“ - „Та на нас и това ни стига - да си натъпчем търбуха, - отговаря той. - Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

            Друг път за обяд също имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям още от дете. „Не мога, - казвам, - да понасям овесената каша!“ - „И аз!“ - отговаря той. В същото вре­ме гледам - яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. „Вкусното, - казва, - го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва“.

                                   Таралежчетата и мечката

            Веднъж през ранната пролет се разхождахме с о. Терапонт в нашата оптинска гора и той два часа, като гледаше следите, оставени в снега, ми разказва кой живее тук. „Ето, - казва, - заек е притичал, ето - лиси­ца дебне, а тук се е хранила кошута“. Назоваваше и други животни, но аз не разбирам от диви зверове. Изведнъж видя меча следа и толкова щастливо произнесе:

„Ме-ечо!“ Погледна внимателно и каза: „Май е скитница. Скоро е минала оттук“. Пак погледна и казва: „Току-що е би­ла тук. Мечката е съвсем наблизо“. Тогава побягнахме с такава ско­рост, че скоро вече бяхме в скита.

            Освен това си спомням как о. Терапонт и поклонникът Николай Емелянов ходиха в гората и наловиха пълен чувал с таралежчета. През нощта таралежчетата тичаха из килията, а о. Терапонт ги гледаше и се смееше. Обикновено той беше сериозен и само очите му от време на време се усмихваха. А тогава лицето му беше съвсем детско.

            Оказа се, че таралежчетата са необходими в склада, за да ловят миш­ките и плъховете. О. Терапонт избра най-ловките за склада, а останали­те ги занесе в гората.

                                      Това трябва да се изпита на дело

            Показах на о. Терапонт, как да плете броеници, а след три дни вече ми обясняваше: „Трябва да се плете не така, а ето така“. Същото се случи и в просфорната, където о. Терапонт беше преместен след мен. Научих го да пече просфори. Самият аз дълго време се учих да ги пра­вя, а той след два-три дни ги печеше по-добре от другите. Най-трудно е да се изпече Агничната просфора, така, че да не се напука печатът. По­ловин година се страхувах да се захвана с нея, а при о. Терапонт тя веднага се получи безупречно.

           Той имаше талант да се учи на нови неща. Ето например, като гле­даше резбарите, научи се и стана добър дърворезбар. При това всяко нещо го правеше много старателно. Това особено се отнасяше за кни­гите. Помня, че той издирваше и конспектираше всичко за Иисусовата молитва. Имаше камара дебели бележници с цитати. Но веднъж ги сло­жи настрана и каза: „Това трябва да се изпита на дело“.

           Така изучаваше и светите отци. Прочете книгата, препише от нея нещо важно и окачи цитата на стената, като често го препрочита. Цели­те стени в килията му бяха в цитати. Всички ние четяхме, навярно, едни и същи книги за монашеството, а о Терапонт прочете и изпълни.

                                               По послушание

           Старши в просфорната тогава беше игумен Никон и през есента по­клонниците му докараха много сладко - три буркана от 3 литра, пет от 1 литър и още малки бурканчета. С това сладко всички пиехме чай. Но веднъж о. Никон забеляза, че сладкото е започнало да се разваля от топлината и се разстрои: „Хората са се старали, докараха го, а при нас ще отиде на вятъра“. В този момент в просфорната влязоха о. Терапонт и о. Паисий и се приближиха до о. Никон за благословение. А той ги благославя и им казва: „Сядайте и яжте сладко по послушание, иначе се страхувам, че ще трябва да го изхвърлим“.

           Излязохме от просфорната и отидохме в трапезарията. Връщаме се, а те вече изяли половината сладко - та това е няколко буркана. Отец Никон се слиса: „Да не сте полудели?“ А те отговарят: „Отче, ама нали вие благословихте. Ето, ядохме по послушание“.

           Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда

           Не знам какво щеше да стане с мен, ако в юношеските ми години до мен не бяха о. Терапонт и о. Трофим. Те ми бяха като по-големи братя, естествени и весели. А аз тогава бях страшно сериозен и надут.

           Спомням си, че много обичах като изляза от скита, ей така с широк замах да се прекръстя показно пред светите двери и да направя земен поклон - желателно пред очите на екскурзиантите: нека, мисля си, да се чудят каква благочестива младеж има у нас! А о. Терапонт все възди­шаше при вида на моето благочестие: „Саша, защо се молиш като фа­рисей? Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда“.

           А ето и още един случай - по онова време в скита живееше един бесноват поклонник и такива ги вършеше, че не е за разправяне. Вед­нъж, когато беснуваше, аз ей така, властно, като подвижник, със широк замах го осених с кръстно знамение, обаче накриво. Бесноватият се закиска и заговори с някакъв несвой глас: „Бесът ти се присмива“. Отец Терапонт беше там и аз го попитах: „А защо бесът се смее? Защото накриво го прекръстих ли?“ А о. Терапонт отново въздиша: „Саша ти себе си прекръствай, а не другите“. По-късно за онова време и за уро­ците на о. Терапонт написах стихотворение:

           Постя много. Моля се прилежно

           и придобих голяма благодат,

           но имам мъничко проблемче –

           за греховете в мен съм сляп.

            Това е минало. Не станах монах, защото разбрах, че мога само да се правя на интересен, подражавайки на външното монашество, а вътреш­ното монашество е съвсем друго нещо. Може би, и аз щях да тръгна по този външен път, защото за мене няма по-висш идеал от нашето православно монашество. Но през всичките ми юношески години около мен бяха о. Терапонт и о. Трофим, а редом с тях не може да се фалши­ви. У тях имаше такава дълбочина на живот в Господа - без сянка от лицемерие, външна набожност и фарисейщина, че един ден разбрах - те са монаси с могъщ монашески дух, а аз, за съжаление, не съм.