Във всички общежителни манастири в Египет и на Изток се спазват следните канонични предписания. Който е дошъл в манастир и желае да стане монах, бива приет в манастира едва след като прояви колкото се може повече търпение и с това докаже на дело стремежа си към Бога, смирението и великодушието си. Щом го изпитат в това, го приемат в манастира. След това му дават наставление, че не бива да притежава нищо свое и той се отказва от цялото си предишно имущество. Отсега нататък не му се позволява дори да носи дрехите, с които е дошъл. Всички братя се събират, извеждат го на средата и събличат предишната му дреха, а след това аввата лично го облича в монашески одежди. Това е знак, че отсега нататък той е съблечен от всичко светско, от гордост и надменност, и се е облякъл в Христова нищета, както и че може без никакъв срам да се счита за равноправен член на братството.

Икономът на манастира прибира дрехите, които той е оставил, и дълго време ги съхранява отделно, докато новият брат не покаже в изкушения своето преуспяване, подвиг и търпение. И ако преценят, че братът е способен да устои в това и да запази ревността и плама, с които е започнал, го причисляват към останалите. А ако узнаят, че роптае или греши с непослушание, пак му събличат манастирските одежди, обличат го със светските и го изгонват от обителта. Поради тази строгост не е лесно всеки, който поиска, да излезе от манастира. Обличат със светски дрехи само онзи, който изобщо не спазва обетите си, и в такъв вид го отпращат от манастира.

               Дори когато приетият брат бъде изпитан, както казахме, с пълна строгост и се окаже безупречен, не му е позволено да се присъедини веднага към всички братя. Той бива предаден под разпореждането на този, който е назначен да приема странници. Новоначалният брат трябва да им служи и да се грижи за тях. А след като цяла година служи безупречно на странниците и това го укрепи в смирението и търпението, го присъединяват към всички братя. Затова старецът, който приема новоначалния, се старае да го научи на какво да наблегне, за да постигне съвършена добродетел. Учи го преди всичко да побеждава собствените си похоти, а за целта му нарежда да върши обратното на волята си. Отците казват, че да обуздае похотите си, да овладее гнева и скръбта, да придобие истинско смирение или дори просто да стои в мир в обителта заедно с братята, ще може само този, който преди това е умъртвил волята си в послушание.

               След това, когато новоначалният преуспее в тази наука, го учат да не скрива помислите си и веднага, щом дойдат, да ги открива на стареца си. Не бива да се доверява на сърцето си или сам да ги преценява, а трябва да счита за добро и зло единствено онова, за което старецът така е преценил. В манастирите им се спазва такова послушание, че никой не дръзва дори само да излезе от килията без знанието на аввата. И се стараят да изпълнят заповяданото така, сякаш Бог им го е наредил.

               Братята седят по килиите и е цялата си ревност се занимават е ръкоделие, четене или молитва. За да бъдат свикани за обща молитва или за някаква работа, човек чука на вратата на всяка килия. Щом чуят чукането, братята веднага оставят всичко и отиват където трябва, понеже с всички сили се стремят към добродетелта послушание. Поставят тази добродетел по-високо не само от ръкоделието и четенето, но даже и от безмълвието в килията и от останалите добродетели - всичко останало за тях е второстепенно. Освен това мисля, не е нужно и да споменаваме, че никой от тях не притежава нищо друго освен коловий, имифорий, сандали, милот и рогозка. При тях се счита за позорно някой да каже: „моята книга“, „моят калем“, „моята плоча“ или нещо друго „мое“.

               Всеки от братята със собствения си труд и пот осигурява на манастира такъв доход, който не само покрива собствените му нужди, но остава и за служене на странници и сиромаси. И макар да правят това, никога не се хвалят и не се гордеят. Никой от тях не иска за труда и усърдието си почивка, по-голяма от полагащата се и не се стреми да придобие нищо за себе си. Счита себе си за пришълец и странник на тоя свят, по-скоро за слуга и роб на братята, отколкото за собственик на каквото и да било земно нещо. А ако някой счупи домакински съд или загуби някаква вещ, изповядва пред аввата греха си нехайство. Щом се разкае, получава прошка.

               Но ако някой не отива на послушание или молитва веднага щом го повикат; или отговаря грубо и дръзко; или пък изпълнява послушанието с ропот и небрежно; или предпочита четенето пред работата и послушанието; или след приключване на молитвата не тича веднага към работата си; или без необходимост разговаря с някого; или дръзко хваща някого за ръка; или съгреши в нещо друго подобно, му бива налагана епитимия - всред събранието на всички братът пада ничком на земята и проси прошка за греха си.

               Има и по-тежки падения. Такива са: презрение към другите, възразяване с гордост, излизане от манастира без благословение на аввата, общуване с жени или миряни, гняв, бой, вражда, злопаметност, сребролюбие (наричат го проказа на душата), придобиване на каквото и да било (освен онова, което аввата дава), кражба на храна и тайноядене, както и всички други грехове от този род. Щом бъде разкрито, че някой е извършил такъв грях, той бива подлаган не на посочената по-горе епитимия, а на по-тежка и строга. А ако и тогава не се поправи, го изгонват от манастира. И проявяват такова смирение и ревност в послушанието, сякаш са роби пред техните господари.