Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07 12:27 - ЗА НЕБЕСНИЯ ХЛЯБ В СЛАМАТА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други   
Прочетен: 95 Коментари: 0 Гласове:
0



 

ЗА НЕБЕСНИЯ ХЛЯБ В СЛАМАТА

 

                        Лк. 2: 1 – 20,  Зач. 5  

 

По онова време владеел земята кесар Август. Неговото единовластие било образ на Божието единоначалие във вселената. Многоглавата ламя на властта, която от началото на греха тровела народите, била останала с една глава. Всички известни племена и народи по земята се покорявали на Августовата власт, косвено или непосредствено, било като само му плащали[1] своя данък, било като признавали римските „богове“ и римските чиновници. Борбата за властта за някое време била утихнала и единовластието над света било напълно в ръцете на кесар Август. Над него нямало ни човек, ни „бог“. Защото сам той бил провъзгласен за „бог“ и на неговото изображение хората принасяли жертви – заклани животни и кадене. Откакто свят светувал, смъртен човек не бил добивал по-голямо могъщество от кесар Август, който, без конкуренция, владеел целия свят. И наистина, откакто свят светувал, човекът, сътворен от живия Бог, не бил падал до самото дъно на унижението и отчаянието, до момента, в който започнал да обожава римския кесар – човек с всички човешки немощи и слабости, кратковременен като върба; със стомах, черва, дробове и бъбреци – всичко, което след няколко десетки години се превърнало в червива смрад и бездиханен прах; човек, чиито статуи, в края на краищата, го надживели, [надживели] неговата сила и неговото царуване.

В такова време на външно спокойствие и вътрешно отчаяние се родил Господ Иисус Христос – Спасителят на човешкия род и обновителят на всички твари. Защо Той не се родил като син на всемогъщия кесар, та с един указ и изведнъж да наложи новата вяра, без страдания и унижения, без кръв и трънен венец, без Кръст и мрачен гроб? Всевластният кесар можел всичко: можел да заповяда веднага да се разбият всички идоли в империята, да се преустанови поклонението на лъжливите богове и да се наложи вярата в единствения жив Бог – Твореца на небето и земята. Защо трябвало Христос да се ражда в едно неизвестно израилско племе и в едно неизвестно село – Витлеем, и от една неизвестна Девица – Мария? Нима било мъдро Спасителят на света да се роди в такова унижение, да живее и да пострада, да умре и да възкръсне, та чак след половин столетие от Неговото пришествие римското царство да научи Неговото име? Нима, ако се бил родил в столицата на света – в разкошния град Рим, в двореца на кесаря, нямало по-бързо и по-добре да постигне успех? И източната звезда да засияе над Рим? И Божиите ангели да запеели песента на мира и благоволението над позлатения покрив на императорския дворец, та да я чуят най-силните големци на този свят, и като я чуят, веднага да се обърнат към Христа като към Богочовек и Спасител? И Христос още като дете, на Палатин, да обърне синовете на елита към Своето Евангелие? И пред римския форум да произнесе Своята славна проповед за Блаженствата и така да смекчи сърцата на всички граждани в двумилионния град Рим? Па с указ след указ, с указ след указ новата вяра да бъде утвърдена и небесното Царство да бъде установено на земята, и Христос –възцарен не на престола на някой си чобански цар Давид, а на престола на всемогъщия кесар Август?

Какво да се каже за това? Ние ще кажем, че това е едно смехотворно безумие. Да ни прости Господ, че изрекохме такива глупости, но ние ги изрекохме с добро намерение – за поучение на онези, върху чиито умове и сърца, при размишления за Рождеството на Господ Иисус, може да  падне такова безумие. За да опровергаем това безумие, което не е по-трудно от издухването на пепелта от жарта, ние веднага ще напомним, че Бог, от превелика любов, е сътворил първия човек и неговото битие положил върху два принципа – на свободата и смиреното послушание. Свободата се състояла в това, че човекът можел да разполага с целия рай по своята воля, да яде от всеки райски плод и да владее над животните, както желае. Смиреното богопослушание пък трябвало да е постоянен регулатор на човешката свобода. Защото единствено Бог е съвършен в свободата и не се нуждае от никакъв регулатор, защото Той не умее и не може да съгреши. Смиреното послушание компенсирало в човека неговото несъвършенство в мъдростта и любовта, така че с даруваната му от Бога свобода и с драговолното смирено послушание пред Бога, [човекът] бил като съвършено творение. Адам проявил в рая своята свобода над милиони творения и неща – не е ли това доказателство за безграничната Божия любов? А своето смирено послушание Адам трябвало да прояви към една-единствена Божия заповед и към един-единствен предмет в рая – към дървото за познаване на добро и зло. Не е ли и това доказателство за безкрайното Божие човеколюбие и снизхождение? Но щом Ева и Адам се доближили до дървото на изпитанието, те съгрешили – тяхното смирение се превърнало в гордост, тяхната вяра – в съмнение, и тяхното послушание – в непослушание. Така съвършеното Божие творение изгубило равновесието между ума, сърцето и волята, защото намислило зло и пожелало злото; а с това отблъснало водещата го Божия десница и попаднало в смъртоносната прегръдка на сатаната. Това е ключът за обяснение на всички събития с човечеството, па е и ключ и обяснение защо Господ Иисус не се родил в Рим като син на кесaря Августа и защо не е наложил Своето спасително учение на света с царски указ и сила. Когато някое дете се отскубне от ръката на майка си и падне в пропаст, коя майка ще се облече в коприна и ще направи мраморно стълбище, за да се спусне до дъното на пропастта, за да спаси своето дете?

Бог можел да огради дървото на изпитанието в рая с огън и тогава Адам и Ева не биха могли въобще да пристъпят [към него]. Но къде щяла да бъде тогава свободата на удивителното Божие творение – човека, малкия бог? Къде ще е разликата от останалите несвободни творения? По същия начин Бог можел да стори тъй, че Спасителят да се роди в Рим. Да се нарече син на кесаря и с указ – което ще рече с меч и огън, като Мохамед, да наложи на човешкия род новата вяра. И отново – къде щяла да  бъде свободата на висшето Божие творение – човека, малкия бог?

Бог можел да избере и още по-кратък път. Той е можел и да не праща в света Своя Единороден Син, а само да прати една цяла войска от Своите свети ангели – да засияят бляскаво и да затръбят нашир и длъж по земята, и хората в страх и трепет да паднат на колене, да познаят истинския Бог и да отхвърлят мрачното идолослужение. Но, пак, къде ще да са били тогава красотата на човешката свобода и красотата на смиреното послушание пред Твореца? Къде щяла да е разумната човешка душа? Къде – любовта и синовното [чувство]?

Господ наш Иисус Христос трябвало ясно, като бял ден, да покаже четири неща, които заблудилият се и помрачен човек предал на забрава, а имено – синовно смирено послушание на човека към Бога; отеческата любов на Бога към човека; изгубената царствена свобода на човека; и накрая – царствената Божия сила.

Синовно смирено послушание Господ наш Иисус Христос проявил, когато решил да се роди като човек в плът. Защото унизеното човешко тяло за Него било по-унизителна пещера от Витлеемската пещера. Освен това, Той показал Своето смирено послушание и с това, че се родил в среда и условия за живот, повече от скромни; между малкоизвестен народ в още по-малко известно селище и от Майка, съвършено неизвестна на света. На новия Адам Му предстояло да излекува вехтия Адам от непослушанието и гордостта. Лекарството се състояло в послушанието и смирението. Затова Господ се явил на хората не от град Рим, а от Витлеем; не от самообожествяващия се дом на Август, а от скромния[2] и смирен Давидов дом.

Отеческата любов на Бога към човека Господ наш Иисус е показал със страданията от хората и за хората. Как Господ щял да покаже Своята любов чрез такива страдания, ако се бил родил в Рим, в императорския дворец? Който заповядва и владее чрез укази, той счита страданието за унижение.

Царствената свобода на човека над природата, над Своята плътска и душевна природа, както и над цялата окръжаваща физическа среда Господ наш Иисус Христос показал със Своя търпелив пост, със Своето безстрашие пред всички опасности и несгоди в живота и със Своите Божествени чудеса, чрез които се проявявала Неговата пълна власт над природата.

Царствената сила на Бога над живота и смъртта Господ Иисус особено е  показал със Своето славно, чрез Своята сила, Възкресение от гроба.

Ако той се бил родил в Рим като син на кесаря Августа, кой би повярвал в Неговия пост, в Неговите чудеса, в Неговото Възкресение? Не би ли светът казал, че всичко това е измислено, разгласено и раздуто чрез силна агитация и царските богатства? И накрая, трябва да се каже – и смирението на Божия Син има граница. Тази граница я поставя грехът. В такава нечистота – духовна, морална и плътска, каквато са представлявали Рим и императорският дворец в Рим, Бог не можел да дойде в света. Онзи, Комуто предстояло да очисти човечеството от греховната нечистота, трябвало да се роди в чистота, в невинност и в безгрешност.

От това е ясно, значи, че мъдростта Божия е показана чрез Рождеството на Спасителя, а имено – чрез избора на народа, племето, мястото и Майката – тъй неизказано велика, както и мъдростта Божия при първоначалното сътворение на света. Всичко, което Бог прави, прави го не като вълшебник, а като домостроител. Той гради бавно, но гради върху твърда основа. Той сее и чака да поникне злак, па злакът да цъфне и най-накрая да принесе плод. Той търпеливо понася хиляди временни поражения, за да постигне една вечна победа.

По онова време излязла заповед от кесар Август да се извърши преброяване по цялата земя. И всеки трябвало да отиде в своя град, за да се запише. Каква гордост у господаря на света! И какво унижение за хората! Всичко, което сатаната употребявал за Божие унижение, чрез Промисъла, се обръщало в негово собствено унижение – за слава Божия, за полза на домостроителството и за спасение на човеците. Чрез кесаревото единоначалие сатаната целял Божието унижение, но това единоначалие Бог употребил за възстановяването на мира на земята по онова време, когато предстояло Царят на мира да се яви на човешкия род. С всеобщото преброяване сатаната искал да обезпечи[3] всеобщото робуване на хората на един обоготворен човек, но това преброяване Бог употребил за изпълнение на пророчествата за раждането на Спасителя във Витлеем (Срвн. с блж. Теофилакт).

Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов. От Назарет до Витлеем пеша се пътува почти три дена. Но тъй като света Дева била трудна, вероятно светото семейство е прекарало повече време на път, докато стигне в Давидовия град. Какъв уморителен и труден път! Най-напред пътуване през дългата и монотонна Галилейска равнина, па после изкачване и спускане по и от Самарийските планини, па след това бавно и внимателно крачене през каменистата и суха Иудея. На такъв дълъг път и да не се търпи глад, покрай умората е известно, че се търпи и жажда. По целия този път имало само 2–3 извора! Но може да си представим каква тълпа от хора чакала и се бутала пред всеки от тези извори по време на световното преброяване! Ала послушният и смирен Господ дошъл на този свят по трънлива пътека и тръгнал по нея още в утробата на Майка Си. Кесарят заповядал всички негови поданици да се запишат и Онзи, Комуто серафимите са поданици, послушно отишъл да се запише като поданик на тленния земен кесар. Още преди да рече на Своя предтеча и родственик Иоан: Тъй нам подобава да изпълним всяка правда (Мат. 3: 15 ), Той вече и на дело показал това, още в утробата на Своята Майка. И преди да изрече пред хората поучението: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю (Лк. 20: 25), Той буквално го изпълнил, преди още да излезе от утробата на Своята Майка.

С Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Славният евангелист Лука, учен и със светска мъдрост, и [с мъдрост] от Светия Дух, особено старателно подчертава факта за свръхестественото зачатие на светата Дева. За всички онези, които може и да се терзаят от съмнение по този предмет, евангелист Лука е добре дошъл като помощник на тяхната съвест. Свети Лука бил практикуващ лекар – първо лекар на тялото, а след това и духовен лекар. Като учен – естественик и практикуващ лекар, той е знаел какво се случва в света на телесното. Но той, колкото бил съобразителен, толкова бил и смел, за да потвърди и обяви писмено едно небивало дотогава събитие, в което висша духовна сила се появила във физическите закони, и при което се заченал един живот по изключителен, безплътен начин. Такова свидетелство на един лекар наистина е от неоценимо значение. Свети Лука, от всички евангелисти, най-много акцентира върху непорочното зачатие на Мария. Най-напред той подробно ни описва разговора между архангел Гавриил и светата Дева (1: 26 – 38). А сега ни известява, че Иосиф отишъл във Витлеем, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Говорейки за родословието на Господ Иисус, той ни казва: Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години и беше, както мислеха, син Иосифов, Илиев (3: 23). Т.е. какво мислели хората, а всъщност той не бил Иосифов Син, а Син Божий. Наистина пречудно и човеколюбиво е Божието Провидение! Заради домостроителството на човешкото спасение То обръща гонителя на християнството –Савел, в най-големия защитник – Павел, и телесния лекар Лука – в най-важния свидетел на изключително духовно събитие в света.

И макар Иосиф да е от Давидовото коляно, а Давид от град Витлеем, нито Давид, нито Иосиф – неговият последен потомък, нямали нито един роднина във Витлеем. Иосиф отишъл във Витлеем – своя град, но само исторически и по дух, ала по нищо повече. Нито един сродник, който да го приеме; нито един приятел, който да му окаже гостоприемство. Нямаше за тях място в странноприемницата. Домовете били чужди къщи, в които чужди [за св. Иосиф и св. Мария] хора очаквали своите сродници и приятели. Тук, там – никъде нямало място за него, освен в една пещера, където пастирите затваряли своите стада! Иудея е пълна с такива пещери. Тук са пророческите пещери, Манасиевата пещера, пещерата на св. Сава Освещени, пещерата на св. Харитон Велики, пещерата на светите братя Хозевити, пещерите над Мъртво море, в които Давид се криел от Саул, пещерите под Планината на изкушението; пещери, които заради славата на Витлеемската пещера, са осияни със славата на светостта и покрай тях са и многобройните други пещери, в които и до ден днешен овчарите бедуини затварят своите животни, в това всеки пътешественик по Светата Земя, може да се увери лично.

И роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли. И тук, както и според евангелието на свети Матей, трябва да се разграничи думата „първенец“, от предходната дума „своя“. Защото иде реч не за първенец на света Дева, а за Божествения Първенец. Сина Божий – Единородния, Който при новото творение е първороден между многото братя (Рим. 8: 29). Мистичен Първенец в Троичното Царство на вечността и исторически Първенец в Божията Църква, във видимото и невидимото Божие Царство.

Пови Го и Го положи в ясли. По-добре чиста слама, нежели нечиста коприна. Колко по-безгрешни са яслите от императорския дворец и овчата пещера – от Рим, столицата на световното царство! Нека сладчайшият Младенец да лежи в яслите! Воловете и овцете не познават греха, а и пастирите познават греха в по-малка степен от другите хора. За Господ Иисус е светло там, където е безгрешно, и е топло там, където грехът не вледенява гърдите. Кой знае колко ли пъти малкият Иесеев син – Давид, се е отбивал в тази пещера! Оттук той тръгнал на битка с въоръжения до зъби Голиат и с едно камъче в прашката го убил. В тази пещера сега лежал Младенецът, според човешките закони – от коляното на същия този пастир – Давид. И Той щял да тръгне против един страшен Голиат, против сатаната, който царувал в Иерусалим в лицето на Голиата Ирод, а в Рим – в лицето на Голиата Август, а в целия свят във вид на Голиата – грях, и най-големият, от най-големите Голиати – смъртта. Цялата сатанинска войска, въоръжена до зъби, се захилила, като видяла Иисус да иде срещу нея с едно, привидно нищожно, оръжие, както първият Голиат се присмял на Давида и неговата прашка с камъче. А Иисусовото победоносно оръжие било по-меко от камъче. То било от дърво – дървеният Кръст.

Било нощ и [владеела] нощна тишина. Уморените пътници – кесаревите поданици, почивали и дълбоко спели, възстановявайки силите си. Будни били само пастирите, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. Тогава Витлеемската пещера трябвало да е била извън града, иначе би било невъзможно пастирите от околността да могат да я ползват. Но по-късно, когато тази пещера станала главната забележителност на Витлеем, тя вече била в чертите на града. На половин час от Витлеем, под хълма и до ден днешен има селце, наречено Пастири, или по руски Пастухи. Традиционно, на това място пастирите пазели своите стада. Че пастирите са били далеч от пещерата и от Витлеем, е видно от техния разговор след появата на ангелите: Да идем до Витлеем и да видим случилото се там.

На това място, значи, според истинското Предание, на бодърстващите пастири се явил Ангел Господен и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. Прекрасна е славата, която осиява и ангелите, и праведниците! И в смъртно тяло се удостоили да видят светлината и славата Божия.

Пророк Иезекиил говори за собственото си видение тъй: И видях, като че светнал метал, като че огнен изглед вътре в него, наоколо... Както изглежда дъга в облаци във време на дъжд, така изглеждаше това сияние наоколо. Такова беше видението на отблясъка – от славата Господня. Като видях това, паднах ничком (Иез. 1: 27 – 28; 2: 1). Ала ангелът [явил се] в този небесен пламък, успокоил пастирите, като им казал: Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ, и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. При новото творение ангелите идват като авангард на Твореца. Ангел първо се явил на света Дева Мария, после на Иосиф, а сега на пастирите, па после се явил и на мъдреците от Изтока, в съответствие на чистотата и домостроителната необходимост. Могъщият ангел приветствал светата Дева с: Радвай се! На пастирите по същия начин казал: Благовестя ви голяма радост. Мъдреците, като видели звездата, се зарадвали с твърде голяма радост. Всъщност, Христос е радост неизказана. Той дошъл за осъдените в тъмницата, за да ги освободи. Може ли да има по-голяма радост за онези, които го припознаят? И онeзи, които благовестят за Неговото пришествие – пришествие на Приятел и Освободител, какви по-точни думи могат да кажат за редкия Посетител на тъмницата, освен че Той е Радост, че идва Радостта и че Радостта е дошла?

И тъкмо Божият ангел казал това, около него се явило многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога. Само че Господ е по-съвършен по красота от ангела. Неговият глас е по-сладостен и животворящ от ангелския глас. Великият Исаия чул този преумилен ангелски хор, когато пеел: Свет, свет, свет е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава! (Исаия 6: 3). А най-големият тайновидец на Новия Завет – свети евангелист Иоан, пише за своето видение на ангелите: След това видях и чух гласа на много ангели около престола... и броят им беше много милиони (Откр. 5: 11).

Такава величествена слава се открила и на простодушните витлеемски пастири. До този момент тази слава са могли да видят само отделни избраници и това е първият случай, за който Свещеното Писание съобщава, че една цяла група смъртни човеци наяве видяла и чула безсмъртното ангелско войнство. Това е белег, че с пришествието на Христос на земята небето е широко отворено за всички хора, които с чисти сърца желаят небето.

Но това явяване на ангелите донесло и друга новост, дотогава непозната на хората и незаписана [дотогава] в Свещеното Писание. Това е нова песен, която ангелите пеели. Великият Исаия е чул ангелите да пеят: Свят, Свят, Свят Господ! Тази песен е изключително хваление към Бога. Но сега ангелите, пред пастирите, пеят една нова песен, която може да се нарече програмен химн на спасението. Тази нова песен е:

Слава в вышних Богу и на земли мир, в человецех благоволение!

Когато хората, на първо място, и с радост в сърцата славят Бога във висините, (а не някакъв човешки „бог“ на земята и в низините), тогава последствието от това е мир на земята, а последствията от двете [хваления] е и благоволение между тях. Господ Иисус е дошъл на земята, та по цялата земя да се въздава слава в вышних Богу, а също така да се установи на земли мир, в человецех благоволение. „Аз Съм Господ Бог, Който твори мир[4]“ (Исаия 45: 7). Докато праотецът Адам, непрестанно, със сърце и уста, въздавал слава на Отеца, Който бил над него, дотогава неговото битие на земята било мирно, т.е. неговото тяло не се измъчвало от никакви [греховни] желания и страсти, но било съвършено и в хармония с душата и духа; и дотогава той бил изпълнен с добра воля, т.е. както с любов към Своя Творец, така и към всички творения Божии около себе си. А като съгрешил, страх свил сърцето му, от ужас замлъкнала устата му, безпокойство изпълнило цялото негово същество и в него бързо, като в сън, избуяла зла воля, зла воля и към Бога, и към своята жена, и към всички творения в рая, и към самия себе си. Тогава той почувствал, че е гол, и започнал да се крие от Божието лице. От Адамовия грях, та до Христа, само единици праведници, като Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков и други, умеели и можели да славят Бога във висините, като имали мир в себе си и добра воля между човеците. Останалите човеци били вечно разделени в славенето на различни „богове“ в низините на земята, в славенето на различни фантазии или идоли, или на самите себе си – обоготворените. Между хората настанали сбивания и свади – кое „божество“ да се слави. От неславенето на истинския Бог и от прославянето на лъжливите, измислени „богове“, по цялата земя настанали размирици, а от двете [от побоищата и свадите] – отново [избуяла] зла воля между хората, която донесла в живота им вавилонско смешение и пъклен огън.

При новото творение трябвало да се възстановят онези три неща, които правели Адам щастлив в рая. Затова при рождеството на новия Адам – Господ Иисус, ангелското войнство пеело програмния химн на спасението:

Слава в вышних Богу и на земли мир, в человецех благоволение!

Затова всички апостоли в своите послания въздават слава и хвала на Бога във висините, а апостол Павел казва: Той е нашият мир (Ефес. 2: 14). Всички Божии светии отначало ни учат, че добрите дела не се оценяват по количеството на даровете, а по добрата воля. „Защото за Бога няма по-скъпа жертва от добрата воля“, казва свети Григорий Двоеслов[5].

След това събитие, единствено в човешката история и достойно само за Господ Спасителя, ангелите се скрили от човешките очи и оставили пастирите в радостно учудване.

Да идем до Витлеем – си казали един другиму пастирите, – и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. Защо не казали „ангела“, а „Господ“? Защото ангелът Божий се появил в такова величие, сияние и красота, та човешкият ум не могъл въобще да си представи даже и за Господа Вседържителя по-голямо величие, нито по-голямо сияние, нито пък по-голяма красота. А освен това, в Свещеното Писание ангелът Божий често се нарича Господ. Това идва оттам, че истинските израилтяни били строги по отношение на вярата в Единствения Бог и на всичко, което узнавали от ангел, гледали като на идващо от Самия Бог.

Да видим случилото се там. Пастирите не казват: „Да видим „дали се е случило“. Те нямали и най-малко съмнение, че трябва да се е случило това, което Господ, в такава слава, им открил. Въобще, техните простодушни сърца знаели малко за съмнението. Съмнението се загнездва най-много в нечистите от греха и страстите сърца.

И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. Може да си представим как бързо пастирите се спуснали от бърдото към Витлеем! Тяхната радост ги окриляла. И скоро те били вече при светото семейство. В пещерата, където те затваряли своите стада, намерил подслон Онзи, за Когото цялата вселена е тясна. В яслите, където те слагали храна за своите овце, лежал повит Небесният Хляб[6]. Тайнственият смисъл на това название се открива чрез Рождеството на Господ Иисус – Небесния Хляб, на това място, който с живота Си насища всичко живо. Недоядената от овцете слама послужила за постеля на Онзи, Kойто при сътворението на първия свят седял върху пламенни херувими. Евангелистът казава: Намериха Мариам и Иосифа. Обикновено винаги се споменава първо бащата, а после майката, така е и до ден днешен, а тогава на жената се гледало, по отношение на мъжа, като на второстепенно същество. Обаче евангелистът, въпреки обичая на всички времена, първо споменава Мария. Не случайно евангелистът постъпва така, за да посочи Богоматер като единствен на земята родител на Спасителя. А Иосиф – нейния мъж, само като неин помощник и защитник.

А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец. И всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите. Пастирите, наистина, имали какво да разказват. Очите им видели това, което малко смъртни очи на земята са видели, и ушите им чули това, което малко смъртни уши са чули. И всички, като чуели, се удивлявали. Станалото се отнасяло не само към Мария и Иосиф, иначе не би се казало – всички, а и за още някои, които са били около пещерата във Витлеем, на които по Божи Промисъл пастирите открили тази пречудна небесна Тайна.

А за пресвета Мария евангелистът казва: А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си. Евангелистът е безкрайно внимателен към благодатната Дева. Той винаги следи Нейното сърце и отбелязва впечатленията в това най-нежно сърце, венчано единствено с Божия Дух. Тя чувала всички слова, които Небето и земята изричали за Нейния син, и ги ги слагала в сърцето си. Ще дойде време, когато Тя ще отвори своята уста и ще извади богатството от своето сърце, ще разкрие всички тайни, от които ще се поучат и евангелистите, и апостолите. Ще дойде време, когато Тя ще бъде апостол на апостолите и евангелист на евангелистите. Но това ще бъде след прославянето на Нейния Син. Когато Първородният съкруши гроба и възкръсне, тогава апостолите ще се запитат още веднъж: „Кой е Този?“. Кого ще запитат за това? Нея, единствено Нея, на земята. И тогава Тя ще им изрече всички пазени в сърцето си слова, както словата на архангела в Назарет, така и словата на пастирите във Витлеем, така и още много и много други слова и тайни, които е знаела само Тя от най-близкия [си] контакт с Учителя на апостолите.

И тъй, Господ не се родил в Рим и в императорския дворец, за да бъде господар на света с помощта и силата на оръжието, а между пастирите, та с това да покаже важния характер на Своето служение в света. Както пастирът милва и храни своите овце, така Той милва и насища своите люде. И както пастирът се грижи за една болна или изгубена овца повече отколкото за деветдесет и девет здрави и неизгубени овце, така и Той се грижи  повече за грешниците, отколкото за праведниците, т.е. повече за хората, отколкото за ангелите. И както пастирът познава всяка своя овца и всяка овца познава пастира си, така ще бъде и с Него – Архипастира и Неговото словесно човешко стадо. И както пастирите добре пазели през нощта своите овце, когато целият свят безгрижно спял, така и Той – Най-добрият Пастир, ще прекара много и много нощи, пълни с ужаси и изкушения, пазейки човешкото стадо и молейки се за него със смирение и послушание на Своя небесен Отец.

Всяко събитие от Неговия живот е цяло едно Евангелие. И тогава, когато тъкмо що се родил, и когато не е могъл да отвори Своята уста и да каже една дума, Той, по самия начин, мястото и средата на Своето Рождество, дал на човечеството едно цяло Евангелие.

Той не е можел да се роди в царския дворец, защото неговата цел не била да бъде земен цар и да властва на земята. Неговото Царство не е този свят, мрачен като облак и преминаващ като сън. Той не е могъл да се роди като син на земния цар, защото Неговият метод не можели да бъдат меч и огън, указ и сила, а благо лекуване на болните и лекото им връщане на пътя на здравето. Събитията от живота му не са в противоречие с Неговото учение, а тъкмо обратно – те потвърждават Неговите слова. Неговият Живот и Неговите слова са Неговото учение, Неговото спасително Евангелие.

Всичко, което се случило с Него при Неговото дохождане на този свят, е тъй премъдро, че човешкият език не може да го изкаже. Затова смирено и с послушание да се поклоним на Божията Премъдрост, Която не само задоволява нашия човешки ум, а изпълва и сърцата ни с радост, па като сме изпълнени с радост, да запеем[7] ангелската песен: Слава в вышних Богу и на земли мир, в человецех благоволение!

Слава на Единородния Син на Небето и на земята, на херувимския престол и във витлеемската слама на земята, заедно с Отца и Духа Свeтаго, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

             Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 


[1] В ориг. – пращали (бел. прев.).

 

[2] В ориг. – покайния (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – обяви, извести (бел. прев.).

 

[4] Преводът е според сръбския текст (бел. прев.).

 

[5]  Бес. в/у Еванг. кн. I, Бес V (бел. авт.).  

 

[6] Витлеем, или по еврейски Betlehem, означава „Дом на хляба“ – (бел. авт.).

 

[7] В ориг. – да повторим (бел. прев.).




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 310898
Постинги: 1308
Коментари: 0
Гласове: 282
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930