... това се казва кеф и половина,
най-после да задишам с пълна гръд! –
жена ме спря във Морската градина
и каза: – Чичко, колко е часът?
Погледна ме с най-благия си поглед
под русото бретонче на черта.
Невям дори успях да превъзмогна
във себе си с усмивка старостта?
И – див и силен! – се видях отново
пространства, хоризонти да сека! –
а днес какво? – едно кило олово
тежи ми във секундната стрелка.
Нозете ми във миг се подкосиха,
потънах тихо в погледа ѝ син.
То, Времето, минава – летен вихър! –
и ни отнася – всички, до един.
Навярно в друга някоя епоха
часовникът ми "Lanco" беше спрял.
И замълчах – стар варненски пройдоха,
край диплите на топлия ѝ шал.
А тя край мен си мина – и замина.
Остави ми туй стихче във курсив.

Една жена във Морската градина
днес просто ми припомни, че съм жив.

2 декемврий 2019 г.
гр. Варна, 9, 00 ч.