За непокаялите се грешници

Поучение по словото на свети Иоан Златоуст – да не се проповядва на нечестивите безбожници

Това, което е особено ужасно в нашата страна, е, че след стачките неверието е проникнало сред обикновените хора и днес не е удивително да срещнеш млад селянин, който казва: „Видял ли си Бога? Не? Значи Той не съществува. Бог е измислен от свещениците, за да печелят“. Какво да кажем, братя, за такива безбожници?

Господ заповядва: Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините (Мт. 7: 6). Чувате ли? Господ не само е казал: не хвърляйте, но и: не хвърляйте… пред свините. Това означава, че Той е оприличил всички беззаконници и невярващи на свине, защото те са недостойни да слушат Словото Божие. Това потвърждава и свети апостол Павел с думите: Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство (I Коринт. 2: 14). Апостолът заповядва да не им се отварят вратите, защото те не могат да разберат божественото. И както свинята не знае цената на бисера, така и невярващите не знаят какво е светиня, тъпчат я и се въоръжават срещу нея. Добре е казано за тях: „Те са лицемери и гледат как да се покажат добри пред хората. Те обвиняват вярващите, клеветят ги и им се подиграват като на малки деца. Затова и апостолът пише на Тимотей, че „мнозина пристъпват лукаво към вярата и към тях трябва да е внимателен, защото те много се противят на учението“. А Писанието казва още: Синко, ако те прелъстяват грешници, не скланяй (Притчи 1: 10). Те се радват на това, което Господ ненавижда. Затова ще ги сполети жестока гибел. И всеки, който не е спасен от Господа, ще падне в нея.

Горенаписаните думи не са наши, а на свети Златоуст и както чухме, гибел очаква невярващите. Каква гибел? Такава дето червеят им не умира, и огънят не угасва (Марк 9: 46). Там ще бъде плач и скърцане със зъби (Мт. 25: 30). Нека невярващите да знаят това и да помнят, че ще дойде време, когато Господ ще им възмезди с вечна погибел и ще бъдат наказани от лицето на Господа и от славата на Неговото могъщество (II Сол. 1:  9). Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/14-04-2026/

Поучение по словото на св. Василий за голямото богатство

Свети Василий, в словото си за голямото богатство, казва: „Този, който желае чуждото, след немного дни ще заплаче за своето. По-добре е малко по малко с утеха да се увеличава собственото, а не изведнъж да се замогне с чуждото, а след това да се изгубят и двете“. Тази истина се потвърждава с примери.

Когато пророк Елисей излекувал сирийския благородник Нееман от проказата му, слугата на Елисей решил да забогатее, като измами Неемана. Когато сириецът се връщал вкъщи, Гиезий го настигнал и му поискал от името на пророка талант сребро и две дрехи. Вместо един, Нееман му дал два таланта. Но какво се случило след това? Заради алчността и измамата Господ наказал Гиезий. Проказата на Нееман се появила върху Гиезий и той, като се връщал у дома си, побелял от нея като сняг. Разбира се, измамникът би дал всичко, за да се отърве от нея, но вече било късно.

А случва се и още по-лошо. Един благочестив израилтянин на име Навутей имал лозе. Ахаав, израилският цар, завидял на собственика и като искал да придобие лозето, допуснал злата си жена Иезавел да убие Навутея, а след смъртта му завладял лозето. Пророк Илия изобличил и двамата за тази възмутителна неправда и ги заплашил с наказание от Бога, и заплахата му се сбъднала. Ахаав, смъртоносно ранен в сражение със сирийците, бил докаран в своята столица Самария мъртъв. Иезавел била хвърлена през прозореца, а цялото ѝ тяло било изядено от кучета.

Затова вярно е казаното от светия отец, че който иска да забогатява от чуждото и от своето, може да загуби и двете, т.е. – и своето, и чуждото; че даже и нещо по-лошо да му се случи. Но така или иначе, няма да избегне наказанието от Бога. Не виждаме ли с очите си как като прах се разпилява дом, придобит с неправда? Не минаваме ли често покрай такъв дом и ни се ще да кажем: Той премина, и го няма (Пслт. 36: 3). Да, лошо е да живеем с чужди блага тук, а какво ли ще бъде за това след смъртта? О, разбира се, там ще е още по-лошо. Ето, заплатата, що сте задържали от работниците, които пожънаха нивите ви, вика, и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота (Иаков 5: 4). Горко ономува, който се обогатява не със свое… Горко ономува, който ламти към неправедни печалби (Авак. 2: 6, 9) Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/13-04-2026/

8https://blagovestnik.bg/12-04-2026/

За тези, които не остават на едно място, а търсят ново

Поучение по словото на свети Ефрем за това как не прилича на монаха да ходи от място на място

В света има много, твърде много хора, за които се отнася поговорката: „Добре е там, където нас ни няма“, и които постоянно прехождат от място на място. Това, в повечето случаи, не е похвално. Кое е онова, което най-често ни кара да сменяме мястото си? Или неудовлетвореност от живота като цяло, или леност, или стремеж за печалба, или недружелюбност, или, накрая, завист към ближните. Всички тези мотиви не са за похвалване. Само неотложна необходимост може да оправдае желанието за смяна на мястото. Затова, ако искаш да оставиш мястото си, първо разсъди дали твоите подбуди да сториш това са чисти, и дали необходимостта е истинската причина. Размисли, без да бързаш, размисли като християнин и ако тогава мотивите ти са наистина чисти и наистина е необходимо, върви, но ако не, по-добре остани там, където живееш. Иначе не ще избегнеш греха и разбира се, няма да получиш Божието благословение и да намериш щастие на новото място.

„Ние трябва – казва свети Ефрем на монасите – да вървим единствено след Христа, да имаме послушание и да не прехождаме от място на място. И преди всичко, ако някой иска да напусне мястото си, нека се замисли за какво иска да го напусне. Дали леността не го заставя да стори това? Дали не е надеждата да намери по-добри хора от тези, с които живее? Не е ли това от завист? Дали не е духовна леност? Не е ли това желанието да се избяга от послушанието? Или пък желанието за богатство е това, което ни кара да оставим мястото си? И ако тези размишления ни отговорят на изброените въпроси, и ако при самоизпита ни забележим, че само страстите ни карат да бягаме, нека се постараем със смирение и търпение да преодолеем желанието си и да останем там, където сме живели, за да избегнем мрежите на врага“.

Да, братя, щом винаги и във всичко трябва да сме особено внимателни, то такива трябва да сме и когато сменяме мястото си. Защото човек с нечисти подбуди, който се мести от място на място, се намира в опасност да погине. Охотата му към преселване се превръща в страст, недоволството расте, леността му – също. И човекът пропада. Затова, ако няма важна причина, по-добре е да живее там, където е. „Трудно е“ – ще каже ленивецът. Но на него, където и да е той, ще му е трудно. „Хората са лоши!“ Но хората навсякъде са хора, а не ангели. Затова, винаги да помним, че земята не е рай, а място за изгнание от рая, и че истинският вечен покой е само на небето. Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

8https://blagovestnik.bg/11-04-2026/

За страха Божий и за това, че Господ приема молитвите ни на всяко място

Поучение по словото на Свети Иоан Златоуст

За да не ни се струва добродетелният живот труден, е необходимо да се придържаме към следното: трябва да имаме в сърцето си страх Божий и да се молим по-усърдно, без да се ограничаваме от мястото за молитва. Това се вижда от следното:

Свети Златоуст казва: „Ако си се научил да грешиш, облечи се в страх Божий и преодолей греховния навик. Тогава няма да ти е трудно да победиш гнева в себе си и да простиш на този, който те е опечалил. Тогава няма да ти е трудно да се обърнеш към Бога и да Го молиш за милост, тогава никому не ще кажеш лоша дума, не ще  завиждаш на ближния. Ще се научиш да обичаш всички. Лесно ще избягваш сквернословието и клеветите и няма да ядосваш другите. Няма да кълнеш, ще бъдеш милостив към хората. Но покажи това на дело. Ако видиш гладен, нахрани го; ако видиш беден, смили се над него; ако имаш враг, помири се с него; ако видиш, че някой живее щастливо, не му завиждай; ако видиш красива жена, отдалечи се от нея. Обуздавай не само езика си, но и очите си, и слуха си, и нозете си, и ръцете си, и всички членове на тялото си. И когато се молиш, не се притеснявай от мястото, а възнеси ума и сърцето си към Бога. Иеремия бил в ров и се молел на Бога. Даниил също е бил в яма, но в лъвска, и там се е молел на Бога. Тримата момци се молели в огнената пещ и също били чути. Иов бил на гноището, но и там видял Господа. Моисей бил пред морето и Господ му казал: „Защо викаш към Мен?“. Разбойникът от кръста отключил рая. И ти – дали пътуваш, или плаваш, или търгуваш, или си в храма, или на което и да е друго място, моли се с чиста съвест и Бог ще те чуе. Господня е земята и онова, що я изпълня (I Коринт. 10: 28)“.

И така, от думите на свети Златоуст се спряхме на две поучения: първото, че за да не ни се струва труден добродетелният живот, ние трябва да имаме страх Божий; и второто, че за да е успешно делото на нашето спасение, трябва да се молим на Бога по-усърдно, без да се смущаваме от мястото, помнейки, че Бог е навсякъде. Да вземем присърце тези две поучения на вселенския учител и според тях да устроим живота си.

Да завършим това поучение с думите на същия учител: „Ако – казва той – вложим в сърцата си страх Божий, ако помним, че Бог е навсякъде, чува всичко и вижда всичко, не само нашите дела и думи, но и намеренията и мислите ни, тогава не ще дръзнем да сторим, кажем или помислим нещо беззаконно, Амин

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

       Христос е на Голгота! Спасителят е на Кръста! Праведникът е в мъки! Човеколюбецът е убит от човеци! Който има съвест – да се срамува! Който има разум – да разбере!

С какво да се сравни това събитие, тайнствено като бездна, тежко като земята и страшно като ада? С кой от милионите всекидневни случаи във вселената, които нашите очи виждат и за които ушите ни слушат, да се сравни с това нямащо название злодеяние на Голгота? Дали с агне сред гладни вълци? Или с невинен младенец, попаднал между челюстите на змийския цар? Или с майка,  обиколена от безумни синове и дъщери? Или с майстор, попаднал в машината, която е създал, и разкъсан на парчета от колелата на тази машина? Дали с Авел, който бил убит от брат си? Но там по-големият грешник убил по-малкия грешник, а тук се извършва злодеяние над Безгрешния. Дали с Иосиф, когото братята му продали в Египет? Но това е грях против брат, но не против благодетел, а тук грехът е към Благодетеля. Дали с праведния Иов, чието тяло сатаната превърнал в гной, смрад и храна на червеите? Но тогава злият сатана застанал против Божието творение, а тук творението се изправя срещу Твореца! Дали с чудния Давид, против когото вдигна бунт синът му Авесалом? Но онова било малко Божие наказание за големия Давидов грях, а тук е Праведникът, Праведникът, най-великият Праведник под най-тежките, най-тежките страдания!

Милостивият Самарянин, Който спасявал човечеството от раните, нанесени от разбойниците, сам попаднал [в ръцете] на разбойници. Заобиколили Го седем разбойници. Първият разбойник е сатаната, вторият – старейшините и водачите на еврейския народ, третият – Иуда, четвъртият – Пилат, петият – Варава, шестият – непокаялият се разбойник на кръста, и седмият – покаялият се разбойник на кръста. Да спрем за час и да разгледаме тази разбойническа дружина, между която виси на Кръста в кръв и рани разпнатият Син Божи.

На първо място е сатаната – най-големият злосторник на човешкия род. Той е баща на лъжата и разбойник над разбойниците. Неговите изкушения, с които подмамва човешкия род, за да го погуби, са двустранни – той изкушава с услаждане и с мъки. В началото той изкушавал Господа на Планината на изкушенията с наслади, власт и богатства, сега пък, в края, той Го изкушава с мъки. Като бил победен и посрамен при първото изкушение, той отстъпил от Господа и побягнал от Него, но не Го оставил съвсем, а само за някое време. Така е написано в Евангелието: Отстъпи от Него до някое време (Лк. 4: 13). Ето, това време изтекло и той се появява отново. Сега не му било необходимо да се явява открито и видимо; сега той действа чрез хората, чрез синовете на тъмнината, които от великата Христова светлина ослепели, и в своята слепота се предали в ръцете на сатаната, и послужили като негово оръдие против Христос Господ. Но той [сатаната] е тук, близо до всеки език, който хули Господа, във всяка уста, която плюе пречистото Негово лице; при всяка ръка, която Го удря и Му надява трънен венец; във всяко сърце, в което гори огънят на завистта и омразата към Него.

Вторият разбойник – това са водачите и старейшините на еврейския народ – политическите, религиозните и интелектуалните водачи на народа. Това са книжниците, фарисеите, садукеите и свещениците. Начело на всички е цар Ирод. Към разбойничество против Господ ги подтикнали завистта и страхът; завистта към по-силния, по-умния и по-добрия от тях, и страхът за своето положение, власт, чест и богатство, в случай че целият народ тръгне след Христа. Нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му (Иоан 12: 19)! – викали те в своето безсилие, завист и страх. В какво се състояло тяхното разбойничество към Господ? В това, че без законното изслушване и осъждане са го заловили и убили. В Евангелието пише: Тогава първосвещениците и книжниците и стареите народни се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа, и решиха в съвета да уловят Иисуса с измама и убият (Мат. 26: 3). Те, значи, не са се съветвали в какво да Го обвинят и как да докажат Неговата мнима вина пред съда и съдът да Го осъди, а как да Го уловят… с измама и убият! Когато правдолюбивият Никодим предложил най-напред съдът да изслуша Господа, та да се разбере и узнае какво върши, те с негодувание и насмешка отхвърлили това предложение (Иоан 7: 50 – 52).

Третият разбойник е Иуда – мнимият и жалък апостол. Сатаната пролял Христовата Кръв от богоненавист и човеконенавист; народните старейшини и водачи пролели Христовата Кръв от завист и страх; Иуда пък се присъединил към Сатаната и народните старейшини от сребролюбие. Неговото злодеяние се състояло в това, че за тридесет мръсни сребърника предал своя Учител и Благодетел. Своето злодеяние признал той самият пред същите тези старейшини, които го били наели за делото на предателството: Съгреших, че предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). А и самата му отвратителна смърт свидетелства против него, защото за нея е написано следното: Пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа (Деян. 1: 18).

Четвъртият разбойник е Пилат – наместник на кесаря в Иерусалим и в тайнствен смисъл –представител на езическия свят в осъждането на Богочовека. Колкото той презирал евреите, толкова и евреите го презирали. Първоначално той въобще не искал да взима участие в съденето на Христа. Вземете Го вие и Го съдете по вашия закон (Иоан 18: 31). Това казал на Христовите обвинители. След това застанал на Христова страна и след известно разследване обявил пред евреите: Аз не намирам никаква вина у Него (Иоан 18: 38). Накрая, уплашен от заканата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат решил да бъде, според както искат те (Иоан 19: 12; Лк. 23: 24), и наредил да бият и разпнат Христа. Пилатовото злодеяние се състои в това, че можел, но не поискал да защити Праведника. Ето, сам той казал на Господа: Имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна (Иоан 19: 10). С това признание Пилат завинаги поел върху себе си отговорността за убийството на Христос. Какво е подтикнало Пилата към това злодеяние и какво  го е въвлякло в дружината на останалите разбойници? Малодушието и страхът – малодушието в защита на истината и страх за своето положение и милостта на кесаря.

Петият разбойник бил Варава. По това време той лежал в тъмницата за извършен бунт и убийство (Лк. 23: 19). За такива престъпления той и според еврейските, и според римските закони заслужавал смърт. Лично и съзнателно той с нищо не бил съгрешил спрямо Христос. Съгрешили онези, които предпочели него пред Христос. С помощта на разбойника Варава Пилат мислел да спаси Христа от смърт; евреите пък с помощта на невинния Христос спасили Варава. А именно – Пилат предоставил на евреите свободен избор – Христос или Варава – и подобните избрали себеподобния. Бог или разбойника? И разбойниците избрали разбойника!

       Шестият и седмият разбойник били онези двама злодеи, които на Голгота висели всеки на своя кръст, единият от дясната, а другият от лявата страна на Христа, както прозорливият Исаия пророчески предвидял и предсказал: И към злодейци биде причислен (Исаия 53: 12). Първият от тези разбойници и в предсмъртните си мъки изричал с устата си хули, а вторият – молитви. Ето двама души в еднакво положение – и двамата приковани на кръст, и двамата при раздялата си с този свят не очаквали нищо повече от него! Но, все пак, колко са различни! Това е възражението към всички онези, които крещят: „Поставете хората в едно и също материално положение, отдайте на всички еднаква чест и им дайте еднаква собственост, па всички и духом ще са еднакви!“. Единият разбойник, издъхвайки, издевателствал над Сина Божий: Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият се молил Господу: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лк. 23: 39 – 42)! Кръстните страдания погубили и тялото, и душата на единия, а на другия убили тялото и спасили душата му. Христовият Кръст за единия бил за съблазън, а за другия – за спасение. Такива били разбойниците около Христа. Но, о, благодат Божия, помогни ни, преди да осъдим онези разбойници, които приковали Господа на любовта върху кръста, да разгледаме собствения си живот и да изпитаме дали и ние не принадлежим към тази разбойническа дружина. О, поне да бихме били поне като онзи, седмия разбойник, който се покаял на кръста, и в телесните си страдания потърсил и намерил спасение за своята грешна душа!

       Ако някой диша злоба против Бога и хората, той е най-близкият приятел на сатаната и най-поразяващото негово оръдие.

       Ако някой е изпълнен със завист към богоугодните хора и Христовите служители, той е разбойник и богоубиец също като Ирод, Анна, Каифа и останалите водачи и старейшини на еврейския народ.

       Ако някой е сребролюбив, той не е далеч от богопредателство, и негов най-близък приятел от разбойническата дружина е Иуда.

       Ако някой е малодушен в защитата на праведника и толкова страхлив за своето положение и своето удобство, та чак се и съгласява с убийството на праведника, той е разбойник, също както Пилат.

       Вдига ли някой бунт и пролива ли човешка кръв, па пострада ли някой друг вместо него, било поради съдебна грешка или поради порочност на хора, той е разбойник, също като Варава.

       Ако някой хули Бога през целия си живот, било със слова или дела, има ли богохулство на неговия език чак до последния му час – наистина, той е духовен брат на онзи, богохулния разбойник от кръста.

       Благословен да бъде пък онзи, който паднал в страдание поради своите грехове, не хули никого и не осъжда никого, а само си спомня своите грехове и вика към Бога за опрощение и спасение! Благословен да е онзи, седмият разбойник, който приема своите страдания на кръста като заслужени поради грехове си, и признава страданията на невинния Спасител като незаслужени – заради греховете на хората, па се покаял и изпросил Божията милост, и първи се озовал в рая и вечния живот, заедно със Спасителя! Чрез него получаваме три откровения – спасителната сила на покаянието, та макар и да е в последния час, спасителната сила на молитвата към Бога и бързината на Божието милосърдие. Той е оставил удивителен пример за всички нас, които сме се осквернили, независимо с какви грехове, отпаднали сме от Бога и сме застанали между злодеите. Всеки грях е злодеяние към Бога и всеки, който е извършил дори и един-единствен грях, се смята за разбойник, т.е. – слуга на сатаната. Та нека никой, даже и в страданията, да не роптае, та страданията му да не са за погибел, вместо за спасение. Нека мракът на страданията да бъде осветен от размишления за греховете ни, покаяние и молитви. Така страданията няма да са за погибел, а за спасение.

       А сега, като видяхме всички разбойници около Христа Господа, да застанем за минута пред Него и да видим какъв вид има Той между разбойниците. Преди всичко, да се върнем за малко в Гетсиманската градина, където уморените Му ученици спят, а Господ е коленичил на молитва и в борба казва: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти… А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. Неговото божествено естество е неотделимо от човешкото Му естество, но пред нашите очи веднъж се проявява едното, веднъж – другото. Гледайки слабия Младенец в пещерата, ние виждаме Човека. Гледайки бягството Му в Египет, или дългогодишния Му мълчалив труд в Назарет, ние отново виждаме Човека. Гледайки Го жаден, гладен и уморен от път, ние виждаме Човека. Но когато гледаме как възкресява мъртви, как умножава хляба, как изцелява бесновати и прокажени, как укротява бурята, как кара вятъра да утихне, как ходи по водата като по сухо, тогава, наистина, не виждаме пред себе си човек, а Бог. В Гетсиманската градина ние Го виждаме и като Бог, и като Човек. Като Бог – защото, докато тримата най-добри хора в света, тримата първи Негови апостоли, спят от умора, Той, коленичейки на молитва, бди неуморно. Като Бог – защото кой и как можел и смеел да се обърне към Бога с думите: Отче Мой, освен Него, Единствения, Който като Син разбирал Своята единосъщност с Бог Отец? Като Бог, защото кой от смъртните хора би се осмелил да каже, че по неговата дума при него ще бъдат пратени повече от дванайсет легиона Ангели? Като Човек – защото, ето, Той е коленичил в земния прах; като Човек, изпотяващ се от страдание; като човек, водещ борба Сам със Себе Си; като Човек, ужасяващ се от страданията и смъртта, молещ се като Човек да Го отмине горчивата чашата на страданията.

       Кой може да опише и измери Христовите страдания в онази страшна нощ в навечерието на разпятието? Страданията на душата и тялото! Ако на кръста страданието било телесно, тук било повече душевно. Защото Той бил в борба. Това е вътрешна душевна борба; това е обяснение с Отца; това е тайнствен съвет на Човека с безпределната Божествена Троица за нещо, от което зависи целият сътворен свят, отначало докрай. На едната страна – преужасните страдания на Човека, от Когото, в хладната нощ, се лее кървава пот, а на другата страна – Божият план за спасението на хората. Между тях се водила борба. Те трябвало да се помирят. Човекът казвал: Ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша! Богочовекът (послушният Син) добавял: Обаче не както Аз искам, а както Ти. А Бог е определил, че чашата трябва да бъде изпита. И когато Човекът се помирил с решението на Бога, мирът отново се върнал в Неговата душа – онзи, никога невиждан на земята мир, който повече не можели да нарушат нито плесниците, нито предателството, нито оплюването, нито подигравките, нито тръненият венец, нито лъжите, нито клеветите, нито неблагодарността, нито безумната врява наоколо, та дори и мъките на Кръста. В Гетсиманската градина Господ удържал главната победа над сатаната, спечелил я чрез послушание към Бог Отец. С непослушание към Бога Адам бил победен от сатаната; с послушание към Бога Христос победил сатаната и спасил Адам и неговия род. В райската градина сатаната победил човека, в Гетсиманската градина Човекът победил Сатаната. Това е била онази борба, за която споменава евангелистът. Трябвало точно човек да победи, човек, а не Бог, та така всички хора да имат пред себе си пример за борба и победа, човешки пример, на който може да се подражава. Затова Бог допуснал Човекът Иисус да се бори със сатаната и неговата твърде голяма сила. Оттук и преужасните страдания на Човека; оттук и възклицанието: Нека Ме отмине тая чаша! Оттук и потта… като кървави капки по Лицето на Човека. Но ако плътта е немощна, духът е бодър. И духът спечелил победа най-напред над плътта, а след това и над сатаната. Възможно е сатаната да не е могъл да проумее, че е напълно победен в Гетсиманската градина, та продължавал да ликува, като виждал Господ поруган, разпнат и умъртвен. Но когато Господ, през смъртта и гроба, се спуснал като гръм в царството на сатаната, тогава той разбрал, че неговата мнима победа на Голгота е само краят на неговото поражение в Гетсиманската градина.

       Както Господ, като човек, огладнявал и ожаднявал; както като човек се изморявал; както като човек е ял и спял, ходел и говорел, плакал и се радвал, така Той и като човек е страдал. Та никой от нас, значи, да не каже: „На Него Му е било лесно да страда – Той е бил Бог! Ала как аз да изтърпя страданията?“. Такъв отговор е само предлог, който произхожда от незнанието и леността на духа. Всъщност, на Христос не е било лесно да страда, защото Той не е страдал като Бог, а като Човек. И още по-тежко било за Него – Невинния и Безгрешния, да страда, отколкото за нас – виновните и грешните. Никога да не забравяме, че ние, като страдаме, страдаме за своите грехове. Господ пък не страдал поради и за Себе си, а заради и за човеците, за всички[1] хора и заради всички човешки грехове. А щом един грях донесъл смърт на Адам; щом един грях поставил на Каиновото чело печат на вечен позор; щом заради два-три гряха Давид толкова [много пострадал]; щом заради многото грехове Иерусалим бил разорен и Израил отведен в робство – може да си представите какво страдание е трябвало да понесе Онзи, върху Когото се стоварили планините от всички човешки грехове, извършени през всички столетия и от всички поколения! Тука са страшните грехове, от които земята се отваряла и поглъщала хора и животни; тука са греховете, от които са загивали градове и народи; тука са греховете, поради които настанали потоп, глад, суша, мор, нашествие от скакалци и гъсеници; тука са греховете, които възпламенявали войни между хората, тука са греховете, които отваряли вратите на човешките души и ги населявали с безумни духове; па и греховете, от които слънцето потъмнявало, морето бушувало и реките пресъхвали. Защо да ги изброяваме? Може ли да се преброят пясъкът в морето и тревите в полето? Всички тези грехове, от които всеки един поотделно е смъртоносен като отровата на най-лютата змия, е платката, що дава грехът – смърт (Рим. 6: 23). Всички, до един, се стоварили върху невинния Човек – Иисус. Той взе греховете ни върху себе си. Какво чудно има тогава, че от челото Му пада пот като кървави капки! Какво чудно има тогава, ако Той вика: Нека Ме отмине тая чаша! Ето, за праведник едва ли ще умре някой…, а Христос… умря за нечестивите (Рим. 5: 6 – 7)! Представи си, че си качен на ешафода заради един праведник, и ще видиш колко е тежко. Представи си, че си на ешафода заради разбойник, и то заради разбойник, който е извършил разбойничество спрямо тебе – представи си, че си изведен за смърт заради неговото спасение! Само от мислите ще те облее пот. Тогава донякъде ще разбереш Христовата кървава пот. И тогава, уплашен, учуден и изумен, ще извикаш: „Ето Човека, Който е Бог!“.

       Ето Човека! – викнал Пилат пред еврейската тълпа, посочвайки Христос с трънения венец и багреницата. Защо Пилат казал това? Дали от удивление към достойнството, спокойствието и мълчанието Христови, или с намерението да предизвика съжаление у евреите? Възможно е и едното, и другото. Да викнем и ние с удивление: Ето Човека! Ето истинския, прекрасния Човек, какъвто Бог имал предвид, когато сътворил Адам. Ето Човек, кротък, смирен и послушен на Божията воля, какъвто бил Адам в рая преди грехопадението и прогонването. Ето Човек без омраза и злоба, с неразрушим мир посред бурите от човешка и демонска омраза и злоба! Неговата борба е завършена в Гетсиманската градина. Тогава, когато за трети и последен път извикал към Отца: Да бъде Твоята воля [точният текст е Но нека бъде не Моята воля, а Твоята]! В Неговата душа настанал мир. Този мир Му давал достойнството, което дразнело евреите и удивлявало Пилат. Той предал Своето Тяло на волята на Своя Отец, както малко след това предал в Неговата ръка и Своя Дух. Своята човешка воля Той напълно покорил на волята на Своя небесен Отец. Не желаейки зло никому, Беззлобният Агнец се спъвал под тежкия Кръст [по пътя2] към Голгота. Не Му тежало толкова дървото на Кръста, колкото греховете на човешкия род, грехове, които заедно с Неговото Тяло трябвало да бъдат приковани на това Дърво.

       Но защо да споменаваме, че в тези страшни часове Христос никому не желаел зло? Това е само половината от казаното. На всички и всекиму Той желаел само добро. Но и с това не всичко е казано. Той не само че желаел добро за всички, ами и до Своето издъхване работил за доброто на хората. Даже и на самия Кръст той се трудил за тяхното добро, за доброто на онези, които Го приковали [на Кръста] с гвоздеи. Всичко, което можел да стори за тях в кръстните страдания, Той го сторил, а именно – простил греха им.

       Отче, прости им, понеже не знаят, що правят. Това не е само добро пожелание, това е добро дело. Най-великото добро нещо, което може да се поиска от Бога за грешните хора. На Кръста, в ръцете на смъртта, цял сгърчен от болки, Господ е изпълнен с грижата за спасението на хората. Той извинява хората заради тяхното незнание. Той се моли за разбойниците, които Го приковали с гвоздеи и проболи с копие. Той и разпнат изпълнява Своята велика заповед, дадена на хората – заповедта за непрестанната любов. Кой и кога, попаднал в ръцете на разбойници, се е молил за тяхното добро, за тяхното спасение, грижил се е за тях и е извинявал тяхното зло дело? И най-добрите хора, попаднали в ръцете на разбойници, се молили Богу само за своето спасение, мислили за своето добро, грижили се за себе си и оправдавали себе си. И най-праведните хора преди Христа не са могли да се издигнат до молитва за своите врагове. Всеки призовавал Бога и хората за отмъщение на своите врагове. А Господ, ето, извинява Своите врагове, грижи се за тях, прощава им и се моли за тях. А за какви дреболии сме злопаметни ние! За какви дреболии се гневим и отмъщаваме! Ние, които всеки ден предизвикваме Божия гняв, като престъпваме Неговите свети заповеди, било с нечисти помисли, било с нечисти пожелания, било с неправедни дела! Никой от нас не може да се нарече човек, ако не е човеколюбив. Само човеколюбието може да ни направи хора, истински хора. Напразно съзерцаваме Господа на Кръста, напразно слушаме Неговата последна молитва за грешниците – ако нямаме човеколюбие, и ние принадлежим към онази разбойническа дружина, която Го осъдила несправедливо и Го убила. Нека, значи, да не ни изпълва само удивление спрямо човеколюбеца Господ, а удивление и срам дотолкова, доколкото онази молитва от Кръста се отнася и за нас.

       „Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е страданието“ – казва свети Теодор Студит. Ако не можем да измерим любовта на Господ Иисус към нас, да се постараем да измерим Неговото страдание за нас. А Неговото страдание за нас било тъй велико и страшно, та чак и земята го усетила и се затресла; усетило го и слънцето и помръкнало; и камъните – разпукали се; и завесата – разцепила се; и гробовете се отворили; мъртви възкръснали; стотникът под кръста Го признал за Син Божий; и разбойникът на кръста се покаял. Нека, значи, нашето сърце да не бъде по-сляпо от земята, по-твърдо от камъните, по-безчувствено от гробовете и по-мъртво от мъртвите. А да се покаем като разбойника на кръста и да се поклоним на Сина Божий като римския[2] стотник под Кръста. Та и ние с мнозината братя и сестри завинаги да бъдем изкупени от смъртта чрез Христовите страдания, очистени с Неговата пречиста Кръв, прегърнати от разтворените Негови свети ръце и удостоени с Неговото безсмъртно Царство. Защото, който пренебрегне това, той ще остане през този живот в антихристовата разбойническа дружина, а в другия живот ще има участта на непокаялия се разбойник – далеч, далеч от Божието лице. Защото и да бил Бог веднъж с разбойниците на земята, никога няма да бъде с тях на небето.

       Да се поклоним, значи, на страданията на разпнатия за нас – грешните, Господ. Да изповядваме и прославяме Неговото свято Име.

       Нему слава и хвала като на истински Човек и истински Бог, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – за много (бел. прев.).

[2] В ориг. – Пилатовия (бел. прев.).

Автор

     В светия Велики четвъртък божествените Отци (които всичко добре са устроили, като са приели един след друг от светите Апостоли) са установили и са ни предали да спомним четири неща: свещеното умиване на нозете на апостолите от Господа, Тайната вечеря, сиреч установяването на тайнството св. Евхаристия, предаването на Господ Иисус Христос и несправедливия съд над Него.

     Понеже еврейската Пасха трябвало да се извърши в петък, в който ден действително трябвало да бъде заклана и Нашата нова Пасха — Христос (1 Кор. 5:7), то според божествените Отци, трябвало Христос да предвари Своето заколение и затова отпразнувал Пасха заедно с учениците Си един ден преди законната Пасха (Изх. 12:1-20). Тази вечер и нощ (четвъртък срещу петък) заедно с петъка у евреите се смята за един ден. Защото те не изчислявали времето както ние днес го изчисляваме – денонощие, а нощедневие, което и досега е запазено в църковната практика – новият ден започва от вечерта.

     Някога евреите празнували Пасха точно според предписанието на Закона – с препасани чресла, изправени (стоешком), с обути нозе, с тояга в ръка бързешком (Изх. 12:11) и без вино, докато по времето на Христос те яли според тогавашния римски обичай – лежешком, и употребявали вино.

     Христос извършил Пасха в дома на един йерусалимски жител, чието име не се знае. Според св. Атанасий това бил Зеведей, баща на апостолите Яков и Иоан. Когато настъпила нощ, Христос седнал на трапезата заедно с учениците Си, за да извърши еврейска Пасха. Преди самата вечеря, за да даде пример на смирение, Господ Иисус снел връхната Си дреха, препасал кърпа и умил нозете на Своите ученици. По време на вечерята Иисус отправил поучение към учениците Си – да се обичат един друг и да не се стремят към големство. Същата тая вечер е станало и вероломното предателство от Юда и учредяването на св. тайнство Евхаристия

Така след вечеря, Господ взел хляб, благословил го, преломил го и като подал на Своите ученици, казал: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, за вас преломявано, за опрощаване на греховете.“ След това взел чашата, благодарил, подал я на учениците Си и казал: „Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“ А след това добавил: „Това правете за Мой спомен.“ След като изпели хвалебна песен, Иисус и учениците Му излезли от горницата и се отправили за Елеонската планина. Тук Спасителят по обичай често прекарвал нощем на молитва. Междувременно Той казал на учениците Си, че тая нощ всички те ще се съблазнят в Него. Апостол Петър обаче възразил на това, уверявайки Го, че той е готов да положи душата си за своя Учител, и че дори и всички да се съблазнят и да се отрекат от Него, той няма да се отрече. На това обаче Господ казал, че преди още петел да пропее, Петър три пъти ще се отрече от Него.

Като дошли до едно място, наречено Гетсимания, Господ поръчал на учениците Си да поседнат там, взел трима от тях – Петър, Яков и Иоан, поръчал им да бъдат будни и да се молят, за да не паднат в изкушение, а Сам Той се поотдалечил, паднал на земята и започнал да се моли горещо на Своя небесен Отец, казвайки: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а, както Ти!“ Капки кървава пот падали на земята от божественото чело на Христос. На три пъти Той дохождал при тримата Си ученици и все ги заварвал да спят. Събуждал ги и отново отправял молитва към Отца – да Го отмине чашата на страданията. След третото моление дохожда пак при учениците Си и им казва: „Спете, прочее, и почивайте! Свърши се, дойде часът! Ето, Син Човечески се предава в ръцете на грешниците. Ставайте да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Докато Господ още говорел, ето Юда дохожда с множество войници и слуги на първосвещеника, въоръжени с ножове и колове. Защото Юда им беше дал знак: „Когото целуна, Той е. Хванете Го и водете зорко!“ И като пристъпил към Иисуса, предателят казал: „Радвай се, Учителю!“ и Го целунал. А Иисус кротко му казал: „Юдо, с целувка ли предаваш Учителя си?“ Тогава хванали, вързали Иисус и Го отвели първо при първосвещеника Ана, а след това и при първосвещеник Каяфа. Апостол Петър се опитал да защити Христос, извадил нож, замахнал и отрязал ухото на един от слугите на първосвещеника. Христос обаче заповядал на Петър да вложи ножа в ножницата, защото всеки, който се залавя за нож, от нож ще умре.

     Тая нощ над Христос се извършва неправеден съд от страна на еврейския Синедрион.

     Сутринта Господ Иисус бил заведен в преторията и изправен на съд пред римския прокуратор Пилат Понтийски.

По неизказаното Твое милосърдие, Христе Боже, помилуй нас! Амин!

Автор

За неосъждането на свещениците

Поучение по словото на св. Иоан Златоуст за това как трябва да почитаме свещеника

В енориите, където има много разколници сред православните, те обикновено по всякакъв начин се стараят да отлъчат верните на Христа от Православната църква, като ги настройват срещу свещениците. Когато забележат и най-малката грешка на православен пастир, веднага започват навсякъде да тръбят за нея: „Вижте какъв е вашият пастир: какво прави, как живее! Може ли да слушате такъв, може ли да отивате при човек с такъв дух?“ и т.н. И простодушните от православните често се поддават на лошите внушения срещу своите духовни отци, напускат ги, напускат и Църквата и стават разколници, а заедно с това се превръщат и в хулители на самите Христови свещеници. За да затворим устата на злите клеветници, и за да предпазим вас, братя, от техните злостни внушения и клевети срещу пастирите, ви предлагаме да чуете следното слово на свети Златоуст за това как трябва да се почита свещеникът.

„Ако свещеникът – казва свети Златоуст – учи правилно, не се взирай в живота му, а слушай учението му. И не казвай: „Защо ме поучава, а сам не го изпълнява?“. Той е длъжен да поучава всички и ако не го прави, ще бъде осъден от Господ. А ако ти не го слушаш, ще бъдеш подхвърлен на осъждане, защото Господ казва: Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята (Лк. 10: 16). Не е работа, братя, на овцете да хулят пастира; той всеки ден служи за вас и за вашите братя служба. Сутрин и вечер в храма и извън храма той се моли на Бога за вас. Помислете за всичко това и го почитайте [свещеника] като баща. Казваш: „Той е грешен и лош“. Какво ти влиза това в работата? Ако е добър и се моли за теб, каква полза за теб, ако ти си неверен? А ако си верен, няма да ти навреди неговото недостойнство. „Благодатта се дава от Бога. Свещеникът само се моли, а Бог върши всичко.“

Не е ли ясно от това, братя, че Бог действа чрез всички свещеници, дори те да са недостойни? Размислете – кой ни спасява: свещеникът или Бог? Кой ни дава благодатта в тайнствата? Кой приема молитвите ни в църквата? Чие Слово чете или произнася свещеникът в храма? Очевидно Божието  и очевидно цялото ни спасение е в ръцете на Господ, а не на свещеника. И освен това, ако ти наистина искаш да се спасиш чрез свещеника, потърси безгрешен свещеник. Ама ще намериш ли такъв? Уви, всички ние сме грешници – от първия до последния. Никой не е неосквернен, дори да е живял и един ден на земята. Затова, вместо да се взираш в свещениците, каквито и да са те, вместо да бягаш от тях и чрез това от Църквата, не е ли по-добре да бягаш от техните хулители? Докато си в Църквата дори и с грешен свещеник, ако пожелаеш, винаги ще се спасиш, но с хулителите извън Църквата винаги ще пропаднеш. Защото, колкото и да ти изглеждат те свети, все пак никога не забравяй, че те нямат нито Църквата, нито тайнствата, а следователно и Божията благодат. Амин.

Автор – протоиерей Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !