Марк 2: 1 – 12, Зач. 7

              Миналата неделя чухме евангелското четиво за чудотворното действие на великото и могъщо Христово присъствие. Натанаил, който се усъмнил в думите на апостол Филип, че се е появил на света дългоочакваният Месия, и то в лицето на Иисус от Назарет – същият този Натанаил, когато по-късно бил близо до самия Господ, веднага Го признал и изповядал за Син Божий и Цар Израилев. Днешното пък евангелско четиво говори за превеликото старание и труда на истински вярващите хора да бъдат близо до Христос Господ.

       Четирима души носели един разслабен – техен роднина или приятел, носели го на постелята –  толкова отчаян и неподвижен бил разслабеният. Те напразно се бутали в тълпата, за да се приближат до Господа, па като не успели, се качили на покрива на къщата, отворили го и през него, с усилие и мъка, спуснали постелята с болния пред нозете на чудодейния Изцелител. Толкова силна била тяхната вяра в Христос.

       Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете. Господ не чул тяхната вероизповед, но видял вярата им. Неговата прозорливост стигала до най-тайните дълбини на човешките сърца и като гледал в тези дълбини, Господ видял тяхната велика вяра. Но и със Своите физически очи Той видял и узнал вярата им по тяхното старание и труд да донесат болния при Него. Тяхната вяра, значи, била очевидна и за духовните, и за телесните очи на Господа.

Също тъй очевидно за Господ било неверието на книжниците, които присъствали на това събитие и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Като узнал с духа Си техните мисли, Господ кротко ги укорил: Що размишлявате това в сърцата си? Прозорливият Господ лесно чете в нечистите сърца, както и в чистите. Както веднага видял чистото Натанаилово сърце, в което нямало лукавство, така сега веднага ясно вижда и нечистите, изпълнени с лукавство, сърца на книжниците. И за да им покаже, че има власт над телата и над човешките души, да прощава греховете и да лекува телата, Господ казал на разслабения: Тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. След тази могъща заповед болният стана и като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали.

       Вижте каква чудна сила Господ показва в това време:

       Той вижда в човешките сърца и открива вярата на едните и лукавството на другите.

       Той освобождава[1] душата от греховете и я прави здрава и чиста от първопричините на болестите и безсилието.

       Той връща здравето на разслабения, на парализираното тяло с помощта на Своята могъща реч.

       О, колко велико, страшно, чудно и целително е присъствието на живия Господ!

       Но трябва да се дойде и да се застане близо до живия Господ. Това е най-същественото по пътя на спасението – да се дойдe с вяра близо до Господа и да се почувства тази близост. Понякога сам Господ идва и ни открива Своето благотворно присъствие, както дошъл при Марта и Мария във Витания, както неочаквано се явил на апостол Павел по пътя, или на другите апостоли в Галилейско море и по пътя за Емаус, и в заключената стая, или на Магдалина в градината, или на много светии насън и наяве. Понякога пък хората отиват близо до Господа, заведени от апостолите, както Андрей завел Симон Петър, и Филип – Натанаил, и както наследниците на апостолите и мисионерите завели при Господ хиляди и милиони вярващи, както и изобщо вярващите водили други вярващи. Най-после, понякога хората полагат големи усилия да дойдат близо до Господа, какъвто бил случаят с тези четирима мъже, които отворили покрива на къщата, за да спуснат болния близо пред Него. Наше дело е да се стараем и трудим да отидем близо до Господ, а Божие дело е да ни допусне близо до Себе Си и да ни озари с присъствието Си. Затова трябва да използваме в обратен ред тези три начина – ние трябва с вяра и желание да правим всичко, което зависи от нас, за да дойдем близо до Господ. По-нататък трябва да следваме призива и учението на светата апостолска Църква, на църковните отци и учители; и накрая, след като изпълним първото и второто условие, молитвено с надежда да очакваме, че Господ ще ни допусне до Себе Си, и че с присъствието Си ще ни освети, укрепи, излекува и спаси.

       А какъв трябва да е нашият труд, за да се доближим до Бога, най-добре ни показва примерът на тези четирима мъже, които не се побояли да се качат на покрива на къщата, нито пък се срамували и страхували да спуснат отвисоко своя болен другар пред живия Господ. Ето пример на ревност – ако не по-голям, то поне подобен на примера с онази вдовица, която непрестанно досаждала на неправедния съдия с молби да я защити от нейния противник (Лк. 18: 1 – 5). Това означава да изпълним Господнята заповед – трябва винаги да се молим и да не падаме духом. Това е доказателство за истинността и на друга Господня заповед – Хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7: 7). Най-после това е и обяснение на чудното Христово изречение: Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мат. 11: 12). Господ, значи, иска от Своите последователи да сторят всичко възможно, да положат голямо старание, да работят, докато имат светлина, непрестанно да се молят, да търсят, да искат, да чукат, да постят, да вършат непрестанно дела на милосърдие – всичко това с цел да им се отвори небесното Царство, т.е. великото, страшно и животворно Божие присъствие. Бъдете будни във всяко време и се молете – заповядва Господ, – и да се изправите пред Сина Човечески (Лк. 21: 36). Бдете над своето сърце, за да не се прилепи към земята; бдете над помислите си, та да не ви отделят от Бога; бдете над делата си, за да умножите своя талант, а не да го смалите и унищожите; бдете над дните си, та да не ви изненада смъртта и да ви грабне посред вашите грехове неразкаяни. Такава е нашата православна вяра – абсолютно деятелна, абсолютно молитвена и разумна, проливаща сълзи и съпроводена с усилия. Нито едно друго вероизповедание не изисква от вярващите такива усилия, за да се удостоят да застанат пред Божия Син. Всички тези усилия са предложени на целия свят, а на вярващите са заповядани от самия наш Господ и Спасител, а Църквата непрестанно ги напомня и повтаря от век във век, от поколение в поколение и посочва на верните все по-голям и по-голям брой герои, които изпълняват Христовия Закон и се удостояват с неизказана слава и сила, както на небето, тъй и на земята. Но от друга страна – не бива да се заблуждаваме и да мислим, че всички тези усилия на човека сами по себе си осигуряват спасението. Не бива да си въобразяваме, че човек със своя труд и усилия ще се окаже в присъствието на живия Господ. Ако Господ не допусне, никой от смъртните не би могъл да застане пред Неговото лице. Защото сам Господ, Който е заповядал този усилен труд, на друго място казва: Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лк. 17: 10). И пак на друго място: Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец (Иоан 6: 44). И пак: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 5: 15). Апостол Павел в този смисъл написал на ефесяните: По благодат сте спасени (Ефес. 2: 8). Какво да кажем след това? Да кажем ли, че всички наши дела за спасението са напразни? Да спуснем ръце и да чакаме, докато Господ не се яви сам и със Своята сила не ни постави близо до Себе Си? Не се ли провиква и самият пророк Исаия: Всяка наша правда – като зацапана дреха (Исаия 64: 6)? Дали, значи, да изоставим всички наши старания? Но нима тогава няма да заприличаме на онзи слуга, който закопал своя талант в земята, и чийто господар заради това му казал: лукави и лениви рабе! Трябва да сме трезви и да се трудим да изпълним Господните заповеди, които са ясни като слънце. Трябва да положим целия наш труд, а в Божията власт е Той да го благослови и да ни допусне близо до Себе си. Дивно е обяснението, което дава за това апостол Павел: Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади, е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 – 7). Значи, всичко зависи от Бога – от Божията сила, мъдрост и милост. Но наше задължение е да садим и поливаме; и да не посмяваме да пренебрегваме нашето задължение, за да не попаднем под опасност от вечна гибел.

       Работата на земеделеца е да оре и полива, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали посятото на нивата ще израсте и ще принесе плод.

       Работата на учения е да изследва и търси, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще направи научно откритие.

       Задължение на родителите е да отгледат своите деца и да ги възпитат в страх Божий, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали и докога децата ще живеят.

       Задължение на свещеника е да поучава вярващите, да ги увещава, да ги укорява и поправя, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали трудът на свещеника ще принесе плод.

       Всички ние сме длъжни да се стараем и трудим, та да се удостоим с присъствието на Сина Божий, но от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще бъдем допуснати до Господа.

       Ала не трябва да се трудим без надежда в Божията милост. Нека целият ни труд да бъде озарен от надеждата, че Господ е близо до нас, и че ще ни допусне пред Своето лице. Няма по-дълбок и непресъхващ извор от извора на Божията милост. Когато блудният син се покаял след своето жалко падение до степента на свинския живот, милосърдният Отец излязъл насреща му, прегърнал го и му простил. Господ неуморно излиза насреща на Своите каещи се деца. Той подава Своята десница на всички, които се обърнат към Неговото лице. Весден простирах ръце Си към непокорния народ – казва Господ за евреите (Исаия 65: 2). А щом Господ подава Своята ръка на непокорните, как няма да я подаде на покорните? Покорният пророк Давид казва: Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пслм. 15: 8). На покорните труженици за своето спасение Господ, значи, не отказва Своята помощ[2].

       Затова да не смятаме своя труд напразен, както правят безбожниците и отчаяните, а да се стараем и трудим в най-голяма степен и да се надяваме на милостта на Господ Бог. Да работим по-усърдно, особено по време на Великия пост, както и светата Църква ни повелява. Нека пред нас да е светлият пример на четиримата, които се качили на покрива на къщата, открили го и спуснали през него своя разслабен приятел пред Господ. И една пета от нашата душа да е разслабена или повредена от болести, заедно с четирите останали здрави части бързо да застанем пред Господ и Господ ще изцели онова, което е болно в нас. Ако на този свят и едно наше чувство се съблазни и от съблазънта се разболее, да побързаме с останалите четири чувства да застанем пред Господа, та Господ да се смили над нашето заболяло чувство и да го изцели. Когато един член на нашето тяло заболее, лекарите препоръчват за него удвоени грижи и усилено хранене за тялото, та онова, което е здраво, да стане още по-здраво и силно и така да преодолее болестта на онова, което е болно. Така е и с нашата душа. Ако с ума си сме се усъмнили, бързо да се потрудим в сърцето и душата си да укрепим своята вяра, та с помощта на Господа да изцелим и укрепим своя ум. Ако сме съгрешили с изоставяне на молитвата, да побързаме с делата на милосърдието да си върнем изгубената молитва обратно.

       Господ ще види нашата вяра, нашето старание и труд и ще се смили над нас. И по Своето безкрайно милосърдие ще ни удостои със Своето присъствие, безсмъртно и животворящо присъствие, чрез което живеят и се радват безчислените ангелски сили и войската на светиите.

        На нашия Господ и Спасител – Иисус Христос, да бъде слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – опрощава (бел. прев.).

[2] В ориг. – Своето присъствие (бел. прев.).

За ползата, която ни носи милостинята

Поучение по словото на свети Иоан Златоуст за милостинята и за наградата от Бога

       Вие, братя, знаете, че милостинята ви принася велика полза. Тук, разбира се, възниква въпросът – как. И в какво се състои тя? Как да отговорим на този въпрос и да го разрешим? Ще ви отговорим с думите на св. Златоуст. А вие ги изслушайте с подобаващо внимание.

Той учи: „Ненапразно Словото Божие казва: Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу (Пртч. 19: 17). Затуй, Господи, когато давам милостиня на бедния, Ти я приемаш, сякаш взимаш заем от мен. Кажи ми кога ще го върнеш и кога ще дойде времето за награда? Тогава Ти ми отговаряш: „Когато Син Човешки седне на престола на Своята слава и постави милостивите от дясната Си страна, а немилостивите от лявата, и каже на тези, които са от дясната: Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте (Мт. 25: 34–36). Защо Господи, на Твоя Съд, не споменаваш за другите добродетели, а само за милостинята? „Защото – отново отговаряш – милостинята така помага за спасението, че всеки грях се заглажда.“

       След това вселенският учител се обръща към слушателите си и ги поучава: „За какво си получил от Бога земни блага? Нима, за да ги погубиш за преяждане и пиянство? Не, а за да ги препратиш за себе си чрез ръцете на бедните в задгробния свят. Нима мислиш, че което е в ръцете ти, е твое? Не, то ти е дадено да го разделиш с бедните. Бог може да ти вземе всичко, дареното ти от Него, но не го взима, та да те направи милостив към бедните, а чрез това и наследник на Своето Царство“.

       Ето, виждате, че милостинята ни донася полза, защото ни дава помилване на Божия Съд; че ни помага за спасението и чрез нея се заглажда всеки грях. Всичко това е вярно, братя мои.

       Блаженият Августин казва: „Милостинята стои пред вратите на геената и не допуска никой да бъде хвърлен в тъмницата“ (Беседа 39., 50. въпрос). Към това св. Златоуст добавя: „Милостинята стои пред Престола и не само покровителства, но и Самия Съдия съветва да помилва виновния и да издаде решение [за помилване] за него“ (33. беседа „Към народа“).

       Затова давайте, колкото можете, милостиня на ближния. Някого нахранете, някого напойте, някому помогнете да се облече, другиго посетете в затвора или в самотна скръб, или болест, някого приемете като странник. Постъпвайте така и без съмнение, вашата милост ще бъде похвалена на Божия Съд (Иак. 2: 13). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/15-03-2025/  

Какви блага ни доставя чистосърдечната изповед

Разказ за изцеления след покаяние мъж до раката на св. Иоан Златоуст

       Когато на изповед свещеникът пита каещия се за обикновените грехове, тогава той в повечето случаи е откровен и казва: „Отче, грешен съм!“. Когато духовният отец каже: „Нямаш ли други, тайни грехове?“, тогава изповядващият се или мълчи, или казва: „Всякакви грехове съм вършил!“ и си отива, мислейки, че правилно е постъпил. Не, братя, ще кажем, че така не бива. Най-главното при изповедта е да разкрием пред Господа, с посредничеството на свещеника, тайните рани на сърцето си и само тогава изповедта ще бъде действителна, и ще даде на искрено покаялия се пълно опрощение на греховете му.

       Когато мощите на свети Златоуст били пренесени от град Коман в Цариград и били положени в храма на св. апостоли, тогава робите на един болен велможа го донесли и оставили до раката на великия светител. Тук той си спомнил извършените от него грехове и ридаейки, казал: „Горко на мене, окаяния и непокаялия се! Как ще тръгна по пътя, от който връщане няма? Как ще търпя осъждането на Страшния Съд и неминуемите вечни мъки?“. След това погледнал нагоре и видял иконата на Господ Иисус Христос, и отново казал: „Даже и към Твоя Образ, Владико, нарисуван с човешки ръце, не смея да погледна и треперя! А какво ли ще стане, когато, аз, окаяният, видя на Страшния Съд Самия Тебе, когато ще се явиш да съдиш всички! Съгреших, Владико, и не изпълних Твоите заповеди. Прости ми!“. След това велможата започнал да изповядва пред светата икона своите грехове. Когато завършил изповедта си, той си спомнил още един от своите тайни грехове и казал: „Владико, имам още един грях, но не смея да говоря за него, не смея, милостиви човеколюбче“. Тогава се разнесъл глас: „Прощават ти се греховете!“. След този глас велможата станал от одъра съвършено здрав. С висок глас запял благодарствени песни на Бога, Който не иска смъртта на грешника, а желае всички да се спасят и да достигнат до истината. След това велможата се поклонил на лика на Спасителя и на целебната рака на св. Златоуст, отишъл в дома си и заживял целомъдрено.

        Затова, братя, като чухте това, в бъдеще бъдете откровени на изповед. Преди всичко разкрийте тайните рани на сърцето си, от които вие духовно, разбира се, трябва да страдате. Не крийте в душите си болезнените въздишки, защото с тях душата се освобождава от греховете. Не се срамувайте от вашите сърдечни сълзи, защото те са балсам за греховните рани. Бързайте да получите Божията милост. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/14-03-2025/  

Как трябва да постъпваме, когато нашите врагове се въоръжават срещу нас

Пренасяне на мощите на нашия отец Иоан Златоуст, архиепископ на Константинопол, и неговото послание до епископ Кириак

       Когато нашите врагове ни причиняват зло, гонят ни и ни преследват, тогава ние, вместо да постъпваме по Божията заповед – Обичайте враговете си (Лк. 6: 3) и да се въоръжим с търпение, започваме да скърбим и униваме, да се озлобяваме против тях и да ги одумваме. Нашето сърце се разкъсва на части. Така, братя, не бива да постъпваме, защото огънят не се гаси с масло. Но ще кажете: какво да правим? Нима да хвалим враговете си след сторените ни от тях злини? Да се радваме ли на страданията, причинени ни от тях? Да ги забравим ли?

       Какво да ви отговоря? Ще оставим настрана първите два ваши въпроса. Ще отговорим на третия със следното: Свети Иоан Златоуст, когато бил изгонен от Цариград, утешавайки своя приятел, епископ Кириак, който също бил в изгнание, между другото му писал: „Не скърби много, брате Кириако, а вземи пример от мен. Когато ме изгониха от Цариград, аз не обърнах внимание на това, но си казах: „Щом искат да ме изгонят, нека ме изгонят, защото цялата земя е Господня и всичко, което я изпълва, също. Ако искат да ме разсекат надве, нека ме разсекат. Тогава ще съм подобен на пророк Исая. Ако искат да ме хвърлят в морето, тогава ще си спомня за Иона. Ако ме хвърлят в яма, тогава ще съм като Даниил, хвърлен в лъвовата яма. Ако ме убият с камъни, тогава с душата си ще бъда като първомъченика архидякон Стефан. Ако ми отсекат главата, пред мене ще застане Иоан Кръстител. Ако поискат да вземат имуществото ми, ще бъда подобен на Иов, който казва: Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (Иов 1: 21). Затова, брате, отстрани от себе си плача, скръбта и унинието и се моли Богу и за нас“.

       Братя, разбрахте ли сега отговора на вашия въпрос дали е възможно да се утешите, когато вашите врагове ви гонят? Както виждате, дадохме ви отговор, който може да ви утеши, и доказателство за това, както мислим, достатъчно убедително, с пример от живота на св. Иоан Златоуст. Да, по наше мнение, наистина убедителен пример. Нима св. Златоуст не бил благочестив? Не бил ли красноречив? Не бил ли велик? Не бил ли добър? Но както сега чухте, и той имал врагове, и него го гонели. Безпокоил ли се той от това? Не. „Не го смятах за нищо“ – казал той. Затова, братя, повтарям, може да се утешите. Подражавайте на св. Златоуст, по време на гонение, мислете като него и всичко ще бъде наред. Тогава вашата душа ще се успокои, вълненията на сърцето ще стихнат, скръбта и сълзите ще преминат, както слънчевият зной изчезва с появата на дъжда. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/13-03-2025/  

Обръщането на скръбта в радост

Спомен за преподобния наш отец Ксенофонт, съпругата му Мария и двамата им сина – Аркадий и Иоан

       През този живот често виждаме, че и благочестивите човеци падат в бедствия и напасти. Защо Господ допуска за Своите избраници беди? Понякога, както виждаме при Давид, за очистване на греховете им; понякога, както виждаме при Иов, за укрепване на вярата и постоянството; понякога, за прослава на Своето Име, както било със слепородения (Иоан 9: 3); и накрая – след големите бедствия да възнагради служителите си с необикновена радост и с това да им покаже Своето особено благоволение към тях. Забележителен пример за това е случилото се с Ксенофонт и Мария, чиято памет Църквата чества на 2 януари.

       Преподобни Ксенофонт живял в Цариград. Той бил много добър и благочестив човек. Такава била и неговата жена Мария. Те имали двама сина – Аркадий и Иоан. Когато поотраснали, родителите им им дали верни роби и ги отпратили с кораб в град Верит [Бейрут] на учение. Плаването по море за юношите било нещастно. Надигнала се буря. Корабът се разбил и от тези, които били на него, едни се спасили, други загинали. Аркадий и Иоан били в числото на първите и по особен Божи промисъл били изхвърлени от морето на различни отдалечени брегове.

       Възпитани в благочестие, те приели монашество, като всеки мислел, че другият се е удавил. След известно време, отново по особен Божи промисъл, и двамата, всеки от своето място, се отправили за Иерусалим. Там, без да се познаят, постъпили на послушание при един благочестив старец.

       Родителите им, като две години не получили вест от тях, много се обезпокоили за участта им и изпратили във Верит един от своите роби. Той не ги открил там, но срещнал един човек, който бил с тях [на кораба] и също се спасил от удавяне. Той му разказал, че корабът, с който плавали децата на господаря му, се разбил и заедно с него загинали и те. Пратеният роб се върнал в Цариград и предал страшната вест на родителите. Те скърбили и плакали много, но не се отчаяли. Раздали богатството си на бедните и заминали за Иерусалим. Там, посещавайки светите места, усърдно молели Бога да им открие дали са живи или не децата им. По особено Божие напътствие те посетили и стареца, при когото били синовете им. Виждайки там младите, но твърде кротки и благочестиви монаси, те много ги обикнали. За да удовлетворят непреодолимото си желание да ги виждат, започнали често да посещават стареца. Веднъж, при едно от тези посещения, те със сълзи на очи паднали пред нозете му, почнали да го умоляват той да се помоли, та Бог да открие съдбата на децата им. Прозорливият и изпълнен със Свети Дух старец вече знаел, че живеещите при него монаси са децата на скърбящите пришълци, и за да ги зарадва, извикал своите млади ученици. Заповядал им да разкажат за своите родители, за живота си в техния дом, за пътешествието си и т.н. Когато монасите разказали за родителите си и своето плаване за Верит, братът познал брат си, родителите – децата си, децата – родителите си. 

       „Прегърнаха се – продължава разказът – и беше голямо ридание, та даже и старецът заплака. Утешиха се и въздадоха Богу слава, защото така Му било угодно.“

       Ксенофонт и Мария също приели монашеско пострижение. И четиримата преуспявали в добродетелите и поста, та получили и дар на чудотворство. Затова, братя, като видите благочестиви, но страдащи хора, не се смущавайте. Господ знае как малко да ги накаже и след това много да ги облагодетелства. Като знаем това, трябва в скърбите по-скоро да се радваме, а не да униваме. Апостол Иаков казва: Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения (Иаков 1: 2). Разбира се, така трябва да бъде и на дело, защото за онези, които любят Бога и… всичко съдейства към добро (Рим. 8: 28). Защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, тъй изобилства и нашата утеха чрез Христа (II Коринт. 1: 5). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/12-03-2025/  

Спомен за голямото земетресение

Когато ни сполетят някакви повсеместни бедствия, например: суша, мор или градушка, по Божие допущение, опустошат полята, или се случи пожар, или наводнение, или някакво друго нещастие; тогава обикновено вземаме от храма светите икони. Изнасяме честния Кръст и хоругвите и правим с тях кръстно шествие около нашите ниви и градини, като молим Господа за помилване. Знаете ли, братя, откъде се е появил у нас този ритуал да се извършва кръстен ход по време на бедствия и кой ни го е предал? Ще ви кажа.

       Обичаят да се извършва кръстно шествие при нас е дошъл от Гърция, откъдето сме приели православната християнска вяра. Доказателството е, че там, по време на повсеместни бедствия, кръстни шествия са се правели още в твърде отдалечени от нас времена. Например, в Цариград, след смъртта на император Теодосий Младши, в един неделен ден станало земетресение, продължило с прекъсвания цели три месеца. Стените на града рухнали, много домове били разрушени, много паметници били унищожени. Царят в тези дни на бедствия заедно с народа участвал в кръстните шествия и със сълзи на очи се молел: „Господи, избави ни от справедливия Си поради нашите грехове гняв. Разтресъл Си заради беззаконията ни земята, за да ни научиш да славим Тебе, Единия благ и човеколюбив Бог“.

       За друг кръстен ход в Цариград, по време на бедствие, споменава църковният писател Георги Кедрин. Той пише: „Когато настъпи суша и в продължение на шест месеца въобще не валя дъжд, братята на императора направиха литийно шествие. Иоан носеше светия убрус с неръкотворния Образ Христов, един от велможите – Христовото послание до Авгар, а друг – светите Христови пелени. Така стигнаха до Влахернската църква. Патриархът с причта в същото време извършваше друго кръстно шествие“.

Виждаме, че в отдалечено от нас време са се извършвали кръстни шествия, послужили без съмнение за пример или образец и за нашите.

Сега, братя, знаете откъде водят началото си нашите кръстни ходове и откъде е дошъл обичаят да се извършват. В края на словото на мен ми остава само да ви кажа поучение. Какво да ви кажа?

Първо – помнете, че кръстни шествия се извършват, за да осветят хората и всичко необходимо за живота им, т.е. дома, пътя им, водата, въздуха и земята като тъпкана и осквернявана от нозете на грешниците. Градовете, селата и цялата страна да станат причастни на Божествената благодат, да отхвърлят от себе си всичко пагубно и разтляващо.

Второ – не забравяйте и това, че при повсеместни бедствия трябва особено пламенно да се молим за милост и благосклонност на благия и човеколюбив наш Бог да отклони от нас Своя гняв и да ни избави от праведния Свой съд, да помилва нас, недостойните Свои раби. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/11-03-2025/  

https://blagovestnik.bg/10-03-2025/