Разсъждение

Православната Църква притежава неизчерпаемо богатство от доказателства за живот след смъртта. Да посочим тук един от безбройните примери, който едновременно показва, че човешките души живеят и след телесната смърт, и че доброволното послушание води към блажено безсмъртие. Когато св. Теодосий Велики основал манастира, в началото имало в него само седем монаси. За да ги утвърди добре в помненето на смъртта, наредил да се изкопае един гроб. Когато гробът бил готов, Теодосий, заобиколен от седемте монаси, застанал над гроба и казал: „Ето деца, гробът е готов! Има ли между вас някой, готов за смъртта, та бъде погребан в този гроб?“. Един от тях, Василий по име и свещеник по чин, паднал на колене и поискал от Теодосий благословение да умре. Теодосий наредил за Василий да се извършат помени и панихиди; третини, деветини и четиридесетница, както е обичаят за мъртвите. Когато се свършило четиридесетдневното поменаване, Василий, напълно здрав, легнал и умрял. На четиридесетият ден след неговото погребение Василий се явил една сутрин между братята в църквата и пеел заедно с тях. Най-напред го видял само Теодосий и се помолил Богу, Бог да отвори очите и на останалите. Всички братя погледнали и видели Василий между себе си. Един брат, Летий, от радост разтворил ръце и искал да прегърне Василия, но той изчезнал. Чул се само Василиевият глас: „Спасявайте се отци и братя, спасявайте се!“.

БЕСЕДА за Божието всезнание и промисъл

А вам и космите на главата са всички преброени (Мaт. 10: 30 ).

И космите на главите ви, братя, са преброени, а какво остава за дните на живота! Не бойте се, значи, че ще умрете преди отреденото време, нито пък се надявайте, че ще можете да продължите живота си и с един ден без волята на Онзи, който брои и мери. Това съзнание да ви научи на кротост и страх Божий. И космите на главата ви са преброени, камо ли вашите страдания на земята! Не бойте се, че страдате извънмерно, още по-малко се притеснявайте, че страданията ви ще бъдат забравени и незачетени от Онзи, който всичко вижда. Това съзнание ще ви научи на търпение и доверие към вашия Творец и Промислител. И космите на главата ви са преброени,  а какво остава за вашите приятели и врагове на земята! Не бойте се, че ще имате повече приятели и повече врагове; нито пък се страхувайте, че вашите неприятели ще ви завладеят, нито се надявайте, че вашите приятели ще ви защитят. Само се старайте да имате Бога за приятел и не се страхувайте от нищо. Вижте, Той е единственият ваш Приятел, Който винаги ви обича.

О, благи Господи, мъдри Промислителю, Който на всичко знаеш броя, мярката и времето, прогони от нас всеки страх, освен страха от Тебе. Та чрез този страх от Тебе да добием чиста и свята любов към Тебе, Творче и Добротворче наш. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 Разсъждение

Християнската вяра единствена в света има една определена и никога непроменяща се мярка за ценностите. За това как тя мери и разпределя ценностите, ясно говори св. Златоуст: „Нещата – казва той – имат трояко значение: едни са добри и не могат да бъдат лоши; например, такива са целомъдрието, милостинята и подобните тям; други са лоши и никога не могат да бъдат добри – например развратът, безчовечността, жестокостта; трети пък веднъж са тъй, друг път иначе, според отношението на онези, които ги ползват“. След това този божествен учител обяснява, че както богатството и бедността, свободата и робството, властта и болестите, та и самата смърт, спадат към тези неутрални неща, които сами по себе си нито са добри, нито лоши, но биват и тъй, и инак според отношението на хората и според начина им на употреба от хората. Защото, ако богатството е добро, тогава всички богати хора биха били добри, а всички бедни лоши; но впрочем, ние всекидневно се уверяваме, че както има добри и зли богаташи, така има добри и лоши сиромаси. Това също може да се приложи към здравите и болните, към свободните и поробените, към ситите и гладните, към онези, които са на власт и на подчинение. Дори и смъртта не е зло, защото „чрез смъртта мъчениците станали по-щастливи от всички“.

 БЕСЕДА за познанието чрез творението

Който иска да върши волята Му, ще разбере дали учението Ми е от Бога (Иоан 7: 17).

Ползата от доказване с човешка логика и думи, че Христовото учение е от Бога, е малка. Най-бързият и най-надеждният начин да се узнае нейната истинност е да се върши волята Божия така, както я известил и разкрил Христос. Който я върши, той ще я разбере. Ако плачеш по Бога, ще узнаеш каква утеха е Бог. Ако си милосърден, ще узнаеш Божието милосърдие. Ако твориш мир, ще узнаеш колко ти прилича названието „Божи син“. Ако прощаваш на хората, ще узнаеш как Бог прощава на тебе. Никой, никога не може да разбере, че Христовото учение е от Бога, освен онзи, който изпълнява волята Божия, защото само изпълнението на Божията воля, изпълнението на Божиите заповеди е ключ за отключване на Рая, в който се съзерцава Бог. За този ключ за разбиране на Свещеното Писание и всички тайни на Откровението св. Василий пише: „Необходим е чист живот, за да се разбере онова, което е скрито в Свещеното Писание“. Какво още Господ иска от нас, когато ни учи, че чрез изпълнение на Неговата воля достигаме до познание на Неговото божествено учение? Просто иска с дела да се уверим в божествеността на учението Му. Той желае ние да се уверим не по най-лекия начин, а по по-трудния, т.е. не само със слушане, а и с изпълнение, защото, който се увери по по-лекия начин, по-лесно се разколебава и разубеждава, а който се увери по труден начин, трудно се разколебава и разубеждава. Затова, братя, да се потрудим да изпълняваме волята Божия, та да познаем Бога и да спасим своята душа.

О, Господи всемъдри, помогни ни със силата на Твоя Свети Дух да изпълняваме Твоята света воля. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Светиите на Църквата колкото били милосърдни и снизходителни към човешките немощи, толкова строго били неотстъпчиви и непреклонни относно изповядването на истинските догмати на вярата. Така св. Николай Мирликийски, на първия вселенски събор, с ръка ударил Арий. Св. Антоний оставил своята пустиня и отишъл в Александрия открито да изобличи Арий. Св. Евтимий, бидейки много притесняван от царица Евдокия и лъжепатриах Теодосий, не можейки повече да им въздейства със слово, напуснал манастира и се отдалечил в пустинята; по неговия пример постъпили всички известни монаси. Евтимий останал в пустинята, докато лъжепатриархът бил свален и Православието било утвърдено. А когато в Иерусалим, от името на царя, вървяла много силна агитация против IV-ия [вселенски] събор, състоял се в Халкидон, и когато целият народ бил уплашен от еретиците, тогава св. Теодосий Велики, вече обременен от старостта, като безстрашен Христов войник отишъл в Иерусалим, влязъл във Великата Църква, застанал на амвона[1], направил знак с ръка към народа и казал: „Ако някой не почита четирите вселенски събора, [като] както и четиримата евангелисти – да бъде проклет!“. (До това време били свикани само четирите вселенски събора.) Всички богомолци[2] били ужасени от тези думи; никой от еретиците не посмял да възрази против словата му.

БЕСЕДА за единствената Светлина в тъмнината

Аз съм светлината на света (Иоан 8: 12).

Откакто свят светува, никой не се е осмелил да изкаже тези думи. Имало е и има хора, които казват: „Аз нося светлина!“, ала никой никога не е се е осмелил да каже: Аз съм светлината! Единствено Господ е могъл да изрече тези думи смело и уверено. Неговият кратък живот на земята и Неговата дълга история от почти 2000 години напълно са оправдали тези думи. Той е истинска Светлина, Правда и Живот. Той е истинската Светлина, защото чрез Себе Си разкрил истината, истинското естество на Бога и истинското естество на човека, както и отношението на човека към човека, отношението на човека към Бога и отношението на Бога към човека. Небе и земя ще преминат, но Неговите думи няма да преминат, защото небето и земята са сътворени по Неговото Слово, а Неговото Слово е от Него и с Него вовеки, и не ще да премине. Той е Светлина на Правдата, защото е показал силата на Правдата и безсилието на неправдата. Той показал в ярка светлина онова, което е казал, онова, що е сторил, и онова, което преживял и претърпял между грешниците. Той разкрил това и чрез Своята Църква през изминалите 20 столетия, и чрез безбройните светии на правдата и мъченици за правдата. Правдата е от Бога и през дългата и историческа линия [не била и] не може да бъде победена; неправдата е от безсилни същества; тя, с триумфалното си знаме стремглаво се покачва на крепостната стена, но също тъй бързо се свлича в гроба.

Той е Светлина на живота; Неговите думи осветяват живота; Неговите дела осветяват живота; Неговата победа осветява живота; особено Неговото Възкресение, като най-ясно слънце, с ярка светлина осветява живота и прогонва смъртта като немощна сянка.

О, Господи Иисусе, най-светла Светлина, Слънце на истината, Слънце на правдата и Слънце на живота, огрей нас грешните и недостойните. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св, Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – на стълбичката (бел. прев.).

[2] В ориг. – слушатели, слушащи (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Примерите за кротко понасяне на насилието, които откриваме при светите отци, просто са удивителни. Веднъж като се върнал в своята килия, Макарий Велики видял едни крадци, които изнасяли неговите вещи от килията и ги товарили на магаре. Макарий нищо не казал а им помогнал по-добре да натоварят всички вещи на магарето, казвайки сам на себе си: „Нищо не сме донесли на света“ (1. Тим.6, 7 ). Един друг старец, като видял, че разбойниците взели всичко от килията му, огледал се и видял, че не са взели един възел с пари, който бил скрит някъде, па бързо взел този възел, извикал разбойниците им им го дал. Трети пък, като заварил крадците да плячкосват килията му им викнал: „ Побързайте, побързайте, да не би да научат братята и ми попречат да изпълня Христовата заповед: „От оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад“ ( Лк.6, 30 )

БЕСЕДА за победата над света

В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света ( Иоан 16, 33)

Победителят на света е Един Единствен, и с тези думи учи своите последователи да не се боят от света. Наистина светът изглежда твърде силен, но нима Онзи, Който е сътворил света, не е по-силен от света? Твърде страшен е светът за онзи, който не знае, че Бог владее света, и че Той има власт да запази съществуването му, и да го прати когато, Той поиска, в небитието. За който знае това, този свят не е страшен. В сравнение с Христос Господ, този свят е изтъкан от слабости, докато Христос Господ  няма нито една слабост. За този, който не знае това, този свят е страшен, а който знае това няма страх от света. Светът е препълнен от страдания, мъка, гробове и воня от тление - кой може да понесе това? Само онзи, който има силно сърце. А силно сърце има само онзи, в чиито сърце обитава Христос. Светът ни е дал плътските наслади, но в замяна на това иска да вземе душата ни. Но как светът ще ни победи, ако ние сме войници на Победителя на света? Победителят на света ни е дал оръжие за борба, със Своят пример ни учи на борба, показвайки ни скрития неприятел, показвайки ни начина на нападение и отстъпление, подкрепя ни със Своите ръце, закриля ни със Своите криле, храни ни със Своето животворящо Тяло и ни пои със Своята животворна Кръв, и освен това ни окуражава казвайки: Не бойте се ! Какво може, братя, да ни стори светът щом като неговото поражение е запечатано с Христовата победа?

О, Господи, Победителю на света, и победоносни наш Воеводо, бъди винаги близо до нас, та да се не плашим и ни упътвай, та винаги със сърце, ум и душа, винаги да бъдем до Теб. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

РАЗСЪЖДЕНИЕ

На питането, защо Бог Син се явил на света в човешко тяло, а не във вид на някакво друго състояние, умният светител Атанасий отговаря на това: „  Питаш защо Той не се е явил във облик на някое по-добро състояние, напр. във вид на слънце, луна, или звезда, или огън, или етер, а точно като човек? Знай, че Господ не е дошъл да покаже Себе си, а да излекува и научи страдалците. Ако се е явил само за да зачуди гледачите, значи е дошъл само за показ. Изцелителят и Учителят трябвало да дойде не само да послужи за полза на страдащите, но да се яви така, както това явяване ще е поносимо за страдащите…Нито една твар не е била в заблуждение в Божиите очи, освен единствено човека; нито слънцето, нито луната, нито небето, нито звездите, нито водата, нито етера не са изневерили на своя чин, а напротив, познавайки своя Творец и Цар - Слово, всички те пребивавали каквито са сътворени; само хората са се отдалечили от доброто, заменили истината с измамата, и честа принадлежаща на Бога, както и знанието за Него, отдали на дяволите и хората [ и на идоли] издялани от камъни. Какво невероятно има в това, че Словото ( Синът Божий) се е явил като човек за да спаси човечеството?“. Наистина, и ние питаме невярващите в наши дни: „ В какъв образ бихте искали да видите явилия се Бог, ако не като човек?“.

БЕСЕДА за опасността

Да бъде кръстът ви препасан, и светилниците ви запалени ( Лк.12, 35 )

Това е заповед на Онзи, Който познава слабостите на нашето естество, и Който ни желае доброто повече от баща и майка. Това е заповед на нашия човеколюбив Господ. Когато човек е разпасан, не се ли отпуска цялото тяло надолу? Като се опаше и стегне не се ли изправя цялото тяло като свещ? Като свещ нашата душа трябва да стои изправена пред Бога. Но как душата ще стои изправена пред Бога, ако плътта е натежала от земни страсти и похоти? Виж, между бедрата е гнездото на главните плътски страсти. Да се стегнат  бедрата, значи да се стегнем с въздържание и да не даваме воля на страстите. Но стягането на плътските бедра не е цел, а средство, което помага по - лесно да стегнем своя ум, своята воля, и своето сърце. Плътското въздържание е началното училище за нашия християнски характер; после следва висшето училище, в което се учим на въздържание на ума, на въздържание на сърцето и въздържание на волята. Ако опашем нашия ум, тогава в неговата стесненост не ще могат намери място похотливите помисли. Опашем ли нашето сърце, в него не ще могат намери място похотливите желания. Опашем ли нашата воля, в нея не ще могат намери място злите скотски и демонски тщения. По тесен път, братя, се влиза в Царството Божие. Само в стеснените ум, сърце и воля, могат да пламнат свещите на всички добродетели, чиито пламък се издига към Бога. Под запалени свещи трябва да разбираме християнските добродетели.

О, Господи чисти и безгрешни, огнище на всички добродетели, помогни ни да се препашем с въздържание, и по тесния път да стигнем при Теб със запалените свещи, които Ти си донесъл в света. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Евангелие за радостта и злорадството

Мат. 9: 1 – 8, Зач. 29

Да не се радваш на чуждото добруване е една от най-недостойните черти на загрубялата от греха човешка душа.

На какво, от съмване до мръкване, слънцето учи човешките очи? Хора, радвайте се на доброто и тази радост ще ви направи богове!

Гладният славей в зори пее по два часа, преди да намери две зърна за закуска. На какво славеят учи хората, богатите в постелята, които започват своя ден с отворени уста, но не за песен, а за храна? Хора, радвайте се на доброто и пейте за доброто! Не питайте за чие добро! Доброто няма господар на земята. То е далечен гост; ние – сътворените и смъртните, не сме владетели на доброто, а негови певци.

       Да тъжиш за чуждите скърби – това го могат и грешните старци. Но да се радваш на чуждата радост – това го умеят само децата и онези, които са невинни като деца. Истина ви казвам – говори Господ, – който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. (Марк. 10: 15; Мат. 18: 3). А какво е Царството Божие, ако не сбор от всички блага и отсъствие на каквото и да е зло? Невинното дете се радва на чуждото добро повече, отколкото злият старец на своето собствено. Защото за детето няма чужда радост. То споделя усмивките на всички устни, та чак и присмеха възприема като усмивка. Никой на земята не е тъй подобен на Бога, както невинното дете. Божията радост за нашето добро, па макар и най-малкото, е неизказана и съвършена.

       Господ, като дошъл между хората, им открил неизмеримото на Божиите блага. На тези блага се зарадвали децата и всички онези хора, които по своята непоквареност най-много приличали на деца. Но тези блага не само не зарадвали хората със зъл ум и вкаменени сърца, а напротив – натъжили ги и ги огорчили.

       Христос напомня на хората за тяхното изконно отечество в Божията светлина и обществото на ангелите – децата се радват на това, а злите старци ругаят.

       Христос отнема страха от хората и ги прави безстрашни господари на света – децата го приемат с благодарност, а князете го отхвърлят.

Христос очевидно показва как човек, съединен с живия Бог, може да победи и себе си, и природата около себе си, и злите духове, и болестите, и смъртта – и децата, с веселие, се трупат около Господа, за да се насладят още повече на тези победи, докато князете се трупат около Господа с огорчение, за да намерят повод за Неговото унижение, арест и мъчение.

Децата искат от Христа благословение, а народните старейшини бълват проклятия върху Него.

Ако хората са здрави и нормални, те биха се радвали с детска радост на всяка Христова дума, на всяко Негово дело. Защото Той им показва само добро, само светлината и красотата на доброто, само сладостта, постоянството и силата на доброто. Но много хора – нито тогава, нито пък днес, не се радват да видят благата, които Христос открито им показвал. Защо, защо? Защото хората са се примирили със злото, свикнали са със злото, съюзили са се със злото и злото им е станало като същност, а доброто – като измама. Като кокошка, която дълго време е кълвала по нарисувани зърна, и когато между нарисуваните зърна е поставено истинско зърно – тя, разочарована, не иска повече да кълве, гледайки на истинското зърно като на лъжливо. О, кокоши ум имат онези хора, които мислят, че и от Христовите ръце може да се роди измама, както от останалите нечисти ръце! Ако и от Неговите ръце, и от Неговите уста би произлизала измама, тогава, наистина, човешкият живот щеше да е по-лош от небитието, по-страшен и от най-страшния сън и по-безумен от най-безумния водовъртеж. Стократно жалки са онези, които на подадената Христова десница не подават своята ръка; и ето, на която и да е друга страна да са подали ръката си, подали са я в огъня или във вълчите челюсти. А блажени сте сто пъти вие – вярващите, които се радвате само при споменаването на Христовото име, както дете при споменаването на името на майка му. Само се препашете със сила и търпение, та до край да устоите във вярата и радостта. Защото за онзи, който тръгне след Христа и се върне, ще бъде по-тежко, отколкото за онзи, който никога не е тръгвал след него. И ако Господ го е избавил от един зъл дух, а той се отрече от Господа, ще го нападнат и завладеят други седем духа, по-зли от онзи – първия (Лк. 11: 24 – 26).

Христос е като водораздел. Където Той се появи, там хората веднага се разделят на два лагера: на такива, които се радват на доброто, и на други, които не му се радват. Така е между хората и до ден днешен, така е било и по времето, когато Господ, облечен в човешка плът, е ходел по земята. Днешното евангелско четиво описва това страшно разделение между хората в присъствието на показващия благата и наш Господ и Спасител – Иисус Христос.

Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Това станало след Неговото посещение при езичниците на източния бряг на Генисаретско море[1]; след изцелението на двамата бесновати и след страшното изобличение на невярващите хора от самите демони, че Христос е Син Божий. Той влязъл в кораба. Това бил онзи същият кораб, с който Той, заедно с апостолите, преплавал езерото; същият, на който преди това извършил също толкова велико чудо като изгонването на демоните от хората – Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. Днес отново чуваме от Евангелието, че Господ, при завръщането Си от това пътуване, изцелил разслабения и простил греховете му. Така, за кратко  време, Христос извършил три велики дела, три изключителни чудеса, които ясно свидетелствали, че Бог е посетил хората. В кратко време Господ разкрил три неизмерими велики блага на хората: власт над природата, власт над демоните и власт над греховете и болестите. Три големи причини за радост на хората! Страшни са веригите, с които ни връзва природата – кой няма да се зарадва на освобождението от тези вериги? Още по-страшни са веригите, с които ни оковават демоните и ни бият, докато обезумеем – кой няма да се зарадва от победата над тези най-върли врагове на човешкия род? А веригите, с които грехът ни спъва и ни предава в робство на природата? Демоните и болестите са първите вериги, в които човек се оковава самоволно, като още отначало се отказва от послушание и смирение пред своя Творец. О, смъртни, кой от вас не ще се зарадва от разкъсването на тези първи вериги, които са основата и материалът за всички останали ваши робски вериги?

Това - последното благо, Господ представил пред хората тогава, когато от Гадаринските предели потеглил обратно и пристигна в града Си. Неговият град бил Капернаум, в който Той се настанил, защото бил отхвърлен и без малко не бил убит от гражданите на Своето дългогодишно обиталище - Назарет (Лк. 4: 28 – 31; Мат. 4: 13).

 И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. Това събитие е описано и от евангелистите Марк и Лука. Последните двама описват случая с някои подробности, които евангелист Матей пропуска. Разслабеният бил толкова зле, че не само не можел да дойде сам при Христа, ами не можело даже да се допрат до него и да го свалят от постелката, та затова неговите роднини и приятели били принудени да го изнесат с нея от къщата и да го донесат пред Господа. Отчайващата разслабеност се вижда още и от това, че четирима човека трябвало да носят постелката, за да могат да я държат стабилно и по-малко да я тръскат при ходенето. Като я донесли до къщата, където бил Христос, те видели, че от многото народ, който се тълпял пред вратата, ще е съвсем невъзможно да влязат. И те решили да разкрият покрива на къщата и през него да спуснат постелката с болния пред Христа. В това време Господ излагал пред народа Своето учение. Той им проповядваше словото. Той не пропилявал нито миг - след делата проповядвал със слово, след словото вършел дела. Непрестанно си служел със слово и дела само за да помогне на човеците да се радват на доброто и да вярват в доброто и в Него като на върховен притежател и изявител на доброто.

И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! Господ Иисус видял тяхната вяра не тогава, когато те спуснали болния пред Него, а още тогава, когато те вдигнали постелята с болния и тръгнали от къщата към Него. Защото, Онзи, който можел да види помислите на човешкото сърце, можел още по-лесно да види случващото се надалеч, както и наблизо. Той е видял Натанаил под смокинята, преди още да бъде доведен пред Него (Иоан 1: 48). Какво говорим?! Той е видял случващото се, а и онова, което ще се случи до края на времената. Тук не е казано: „Като ги видя Иисус“, а видя… вярата им, та с това да се покаже, че Иисус вижда и онова, което е още по-трудно да се види, онова, което е най-съкровено в човека. А това отново е написано заради нас, та да знаем, че Господ и днес вижда, както и тогава, и още да знаем, че Божията помощ може да очакваме в страданията само тогава, когато имаме вяра. Бог, като види нашата вяра, не закъснява със Своята помощ.

И като видя… вярата им. Но чия вяра? Дали само вярата на онези, които донесли болния, или и вярата на болния? Най-напред е очевидна вярата на онези, които са донесли болния. И само по тяхната вяра Господ е можел да изцели разслабения. Защото при много случаи Христос е извършвал чудо и без знанието, и без вярата на болния. Преди всичко мъртвите, които Той е възкресил, не са могли да имат вяра, та чудото да ставало по тяхната вяра. Та чак и близките им невинаги са показвали особена вяра. За Наинската вдовица не се споменава, че вярвала, а само че плачела за мъртвия си син. Но часът, в който Господ пристъпил към нея, и натъжен, решително ѝ казал: Не плачи, може би в нея засияла вярата в Неговото могъщество. Нито пък Марта и Мария – Лазаровите сестри, вярвали твърде много, че Христос ще възкреси техния умрял брат и то четири дена, след като лежал в гроба. Единствено началникът Иаир имал силна вяра в Христа, когато пристъпил към него и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее (Мат. 9: 18). Също тъй Христос не излекувал много тежко болни по тяхната вяра, а главно по вярата на техните роднини и приятели. Така излекувал Той слугата на стотника в Капернаум (Мат. 8) – не по вярата на тежко болния слуга, а по вярата на стотника, както излекувал и дъщерята на хананейката – според вярата на майката (Мат. 15: 22); както излекувал много епилептици, бесновати и глухонеми – по вярата на техните роднини или приятели, които ги водели при Него (Мат. 9: 32; 15: 30; 17: 14 и др.). Гадаринските бесновати пък очистил от демоните и ги излекувал и без тяхната вяра, и без вярата на техните близки, единствено по съображения и според плана на домостроителството за човешкото спасение, единствено за да пробуди вярата в оглупелите и да я укрепи в маловерните (Мат. 8: 26).

От случая с този разслабен се вижда, че вярата на онези, които са го занесли при Христа, е била голяма. Христос не ценил тяхната вяра по външни признаци; Той гледал направо в техните сърца и видял тяхната голяма вяра. Но ние, които не виждаме в сърцето, можем по външните признаци да разберем, че вярата им наистина била голяма. Четири човека да се решат да донесат един безнадеждно болен при Христа – това не е ли признак на голяма вяра? Освен това да вдигнат покрива, да го разкрият и да спуснат болния през покрива в къщата пред Христа – това не е ли очевиден признак на силна вяра? Защото, замислете се, на какъв риск да станат за посмешище на своите съседи, тези четири човека се излагали, ако трябвало след толкова труд и след разкриване на покрива на къщата, да върнат болния обратно неизлекуван! А хората и тогава, както и днес, се плашели от осмиване и се страхували от неуспеха. Само най-силната вяра не се плаши от присмех, нито се страхува от неуспеха – даже не мисли за присмеха, както и не се съмнява в успеха.

Господ, значи, можел да излекува болния, като виждал само вярата на неговите носачи. Ала има признаци, че и сам болният имал вяра. Преди всичко, един що-годе в съзнание човек, ако няма вяра, би ли позволил на хората заедно с постелята да го носят по улиците, и, което е най-важно – нима би им позволил да го качат на покрива и да го спуснат през него вътре в къщата? Но има и още един вътрешен признак за вярата на болния. Господ го нарекъл чедо – Чедо, прощават ти се греховете! Нима Господ би нарекъл чедо един невярващ? Нима на неразкаял се може да се рече: „Прощават ти се греховете“? Когато Христос щял да възкреси сина на Наинската вдовица, той не му рекъл „чедо“, нито „сине“, нито „момко“. Защото мъртвият нито може да вярва, нито може да се кае. А тук Той нарича болния чедо! Та не Той ли е казал: ако човек се покае , прости му (Лк.17: 3)? Покаянието, значи, е условие за прощаването. А без срам и страх пред Бога, и без вяра в Бога, няма покаяние.

Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулства. Така мислели онези, които не се радвали на доброто, съюзниците и робите на злото. Всъщност казват: Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Тези разбойнически и изсъхнали души, които мислели себе си за най-големите мъдреци, и които искали да свалят Христос поне на своето ниво, ако не и на по-ниско, неоспоримо не могли да вместят в своя плитък и помрачен ум мисълта, че Бог може да се яви като човек, и че това явяване на Бога като човек се е осъществило в лицето на самия Господ Иисус. На тях не им било до страданието на болния, а още по-малко пък до неговото изцеление – те търсели Христова дума, с която да могат да унизят Христа, да го отстранят от своя път и от своята съвест.[2] Защото им бил непоносим.[3]

А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Не се казва в ума, а в сърцата, което означава, че тяхната мисъл била съединена с огорчение и омраза. Защото те не слушали Христа [словата Му] нито като вярващи, нито като обективни изследователи, а като шпиони и преследвачи. Ако да са били вярващи, те щели да се зарадват на словата и делата Христови, както и останалите хора, които, като ги видели, прославили Бога. А ако били обективни изследователи, те щели да повярват в Христа, както е повярвал стотникът на стражата под Кръста на Голгота. Защото той обективно и безпристрастно наблюдавал всичко което се случвало, и като видял какъв страх и ужас обхванали цялата природа, той извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат.27: 54).

Господ Иисус видял помислите им. Кой може да вижда помислите освен Бог? Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже! – провиква се цар Давид (Пслм. 7: 10). Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му – казва Господ чрез пророк Иеремия (17: 10). А Соломон в молитвата си казва: Ти познаваш сърцата на синовете човечески (II Парл. 6: 30). И ето, Господ вижда сърцата и помислите в сърцата. Както земята не може да види окото, а окото може да види земята, така е и с всички земни творения, ограничени от времето. Те не могат да прозрат в тайните на вечността, а Окото на вечността може да прозре и види всичко, което е на земята и във времето. Гледайки с Окото на вечността, Господ Иисус е прозрял и видял какво се крие и в морските дълбини и в дълбините на човешките сърца, както и във всички дълбини на времето и пространството.

Защо мислите лошо в сърцата си? Това попитал незлобивият Господ своите подслушвачи и гонители. О, каква неизмерима чистота на Христовите мисли! Каква неописуема красота на Неговото сърце! Защо мислите лошо? Защо не мислите добро? Защо очаквате лошото? Защо не очаквате доброто? Защо стоите до бистрия извор и очаквате от него да потече мътилка? Защо гледате към слънцето и очаквате неговото потъмняване? Откажете се от тези болнави привички, па се радвайте на бистрия извор и на слъчевата светлина! Господ не им се присмива, не ги напада, не ги навиква, както би постъпил обикновен, смъртен човек към своите врагове тогава, когато би успял да върне здравето и силата на един разслабен човек. Наистина, и най-внимателният лекар не би могъл тъй благо да се отнася към своя най-тежко болен, както кроткият и милостив Господ се обръща към своите безумни преследвачи – защо мислите лошо в сърцата си?, когато може да мислите добро, да очаквате доброто, и да се радвате на доброто?

Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?  Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения); тебе казвам: стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана веднага пред тях, взе това, на което лежеше, и отиде у дома си, като славеше Бога. Да каже дума, за Господ е същото, както и да извърши дело. За обикновен смъртен човек е еднакво лесно да каже: „опрощават ти се греховете“ и „стани и ходи“, тъй като и едното, и другото остават без никакви последици. Но за безгрешния Господ словото е същото, каквото е и делото. Затова Той иска с горните думи да каже: „Кое е по-лесно да се направи – да се опростят греховете на човека, или да се вдигне здрав от постелята?“ И едното и другото е еднакво невъзможно за обикновения смъртен човек. За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19: 26). Кое, значи, е по-лесно – да се излекува душата, или да се излекува тялото? Душата не може да се излекува по никакъв друг начин, докато не ѝ се опростят греховете. Като се опростят греховете, и душата става здрава; а при здрава душа е лесно да се изцели и тялото. Затова, по-важно е да се простят греховете на болния, отколкото да бъде вдигнат на крака, както е по-важно да се премахне червеят от корена на дървото, отколкото да се очисти дървото от прояденото от червея. Защото докато червеят е в дървото, дотогава ще има и проядено по дървото. Причина за болестите почти винаги е грехът – и за душевните, и за телесните. Изключения са случаите, когато Бог, по Своя благ Промисъл, допуска телесни болести и върху праведниците, както най-ярко показва примерът с праведния Иов. Но от сътворението на света като правило важи, че грехът е причина за болестите. И онзи, който може да унищожи в болния греха, може още по-лесно да направи неговото тяло здраво. Онзи, който пък временно може да подари здраве на тялото, а не може да прости греха, постъпва като овощаря, който чисти дървото от прояденото, ала не знае как, нито пък може да отстрани, червея от корена на дървото.

Всичко, което върши Иисус, върши съвършено, с план и без грешки. Той се радва да върне на болния в пълнота здравето на душата и тялото. Затова първо лекува душата му и чака книжниците да изрекат своето си, т.е. да кажат: Той богохулства, за да има повод да обясни връзката на греха с болестите, да изтъкне превъзходството на душата над тялото и да покаже още по-ясно Своето божествено всемогъщество. На тежко болния понякога се предписва по-силно лекарство. В този случай Господ показва Себе Си като властимащ. Тук Той не се позовава на Небесния Отец, а на Своята предвечна власт и сила. Трябва да се обърне внимание и на думата „на земята“: Син Човеческий има власт на земята да прощава. Т.е., докато човек е в този живот на земята, само дотогава могат да му се простят греховете. Но когато си отиде от земята, няма да има опрощение. В другия свят няма опрощение за грешниците, които без покаяние са се преселили от този живот. Затова е казано на земята.

Стани, вземи си одъра и върви у дома си! – така решително говори Господ на болния, не както говорят книжниците, а като такъв, който има власт. И както Той има власт да опрости греховете на душата, така също има власт и да заповяда на тялото да бъде здраво. Но за да няма никакво съмнение в оздравяването на болния, Господ му заповядва да вземе своята постеля, на която са го донесли четирима души, и да си върви вкъщи. А защо му нарежда да иде точно в своята къща? Първо, защото Господ се сърадва на чуждото добро, и защото желае оздравелият първо да отиде в дома си, за да занесе радост там, където продължително време царувала тъгата, и да зарадва своите домашни, които са се мъчили около него по време на болестта му. Второ, за да покаже на славолюбивите книжници, че каквото Той върши, го върши от чисто човеколюбие, а не както те постъпват, за да ги прославят хората. Както на пастира не му е до това да го хвалят неговите овце, така и на Христос не му е до това да го хвалят хората. От човеци слава не приемам (Иоан 5: 41), казал Той при друг случай, а сега искал и да го покаже.

А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Докато книжниците в сърцата си хулели Христа, останалият народ, на когото светската суета не е помрачила съвсем ума и не е отровила съвсем сърцето, се чуди и прославя Бога за Неговите невиждани дела, които Господ извършил пред очите на всички. Този народ, който така се чуди, и който прославя Бога, е много по-добър от твърдоглавите книжници и е много по-близо до доброто и истината от гадаринските езичници, които видели чудото и не прославили Бога, а жалейки за своите свине, изгонили Христос човеколюбеца от своите земи. Но и този народ, все пак, не разбрал предвечната[4] божествена сила на Христа Спасителя. Той [народът] прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Но този народ не видял и не припознал Господа Иисуса като Единороден Божи Син.

Но това, което тогавашните хора не видели и не  припознали, виждаме и припознаваме ние, на които чрез Църквата е дадена благодатта да видим истината и да я признаем. Да се научим, значи, да се радваме на доброто, защото всяко благо е от Бога, и така ще се научим да се радваме на Бога – животворния извор на вечната радост. Както казва вдъхновенният пророк: Ще се радвам и тържествувам за Тебе, ще възпявам Твоето име, Всевишний (Пслм. 9: 2). От тази радост ще се отворят очите ни, за да видим пълнотата на истината в Господ Иисус; ще ни се отвърже езикът, за да Го признаем и прославим като Син Божий – единствения Спасител и единствения Човеколюбец. 

На Него слава и хвала. Заедно с Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Всъщност това е езеро (бел. прев.).

[2] Отмъщавайки за своите страсти, те мислели, че отмъщават за богохулство. Зигабен (бел. авт.).

[3] В ориг. – Защото им бил претежък (бел. прев.).

[4] В ориг. – самоизворна (бел. прев.).

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Свети Антоний учи: „Обикни смирението и то ще покрие всички твои грехове. Всички грехове са мерзки пред Бога, но най-мерзък от всички е гордостта на сърцето…Не гледай на себе си като за образован и мъдър, иначе ще пропадне всичкия твой труд, и твоята лодка ще доплува празна до брега. Ако имаш голяма власт, не заплашвай никого със смърт; помни, че по природа и ти си подвластен на смъртта, и че всяка душа, като последна одежда, съблича от себе си своето тяло“. Във Византия при короноването на царете в [храма] св. София имало чуден и пречуден  обичай. Именно – когато патриархът поставял короната върху главата на царя, същевременно подавал в ръката му една копринена торбичка пълна с пръст от гроб. Та и царете подсещайки се за смъртта, да се отклоняват от всякаква гордост и да бъдат смирени.

БЕСЕДА за двете различни мъдрости

Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога (1 Коринт.3, 19 )

И това е една голяма новина, която християнството съобщава на света. Една е мъдростта по Бога и от Бога, а друга е мъдростта по света и от света. Мъдростта по Бога е от Светия Дух; с такава мъдрост се изпълнили апостолите, когато над тях е слязъл Дух Свети. Мъдростта по света е от чувствата и материята, и представлява истинско безумие пред Бога, ако не е осолена и вдъхновена от Светия Божи Дух. Цялата мъдрост на света, която се ръководи само от плътските чувства, без ръководството на Дух Свети е безумие пред Бога и пред Божиите ангели, защото такава мъдрост не вижда нито духа, нито смисъла на този свят, а го вижда като пепел, която вятърът на случайността навява и разнася днес тъй, утре иначе. Цялата човешка мъдрост, която се ръководи само от чувствата и плътското мислене, хитруване и фантазии е безумие пред Бога, ангелите и светиите Божий, защото тя не познава човека като човек, т.е. като духовно същество, сродно на Бога, а го знае само като външно тяло и тяло вътрешно, като тяло по вид, и като тяло по същина. Също като маймуна на която и обясняват за железопътния локомотив, в който е заковала поглед па вземе че каже: „Желязо отвън, желязо и от вътре, желязо което топли, желязо което тегли, желязо, което върви направо, желязо, което спира!“. Кой, братя, може да се изпълни с Божията мъдрост, освен онзи, който първом не се освободи от безумието на света? А с Божията помощ може всеки от нас! Божията помощ идва  неотменно и посреща нашето желание и труд. Защото Бог е самата благост, мъдрост и святост.

Господи благи, мъдри и свети, изпълни ни с Твоята животворна мъдрост. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 ЯНУАРИ

Разсъждение

Нищо не сломява човешката гордост, както навика на послушание към по-възрастните. В древна Спарта на послушанието се гледало като на велика добродетел. Разказва се как един спартански войник с гол меч се устремил към неприятеля, настигнал го и тъкмо замахнал да го посече, тръбата затръбила отбой и той поставил меча в ножницата. Когато някой, който го видял и го запитал защо не посякъл неприятеля, той отговорил: „По-добре е да се послуша воеводата, отколкото да се посече неприятелят!“. Християнското послушание се различава от това спартанско послушание по това, че то е доброволно и има за цел спасението на душата, т.е. не е за запазване на земното царство, а за спечелване на Царството небесно. Св. Иоан Колов е започнал своя подвиг при един тивейски старец. Старецът, за да научи ученика си на послушание, посадил в земята едно сухо дърво и наредил на ученика си всеки ден да го полива. Три годни Иоан поливал сухото дърво и най-накрая то се раззеленило и дало плод. Това е плодът на безропотното послушание. Сам Господ бил послушен дори до смърт и то смърт кръстна (Филип. 2: 8).

БЕСЕДА за това. че всички сме свободни, само когато сме раби Христови

Призваният в Господа роб бива Господен свободник; тъй също и призваният свободник бива роб Христов (I Коринт 7: 22).

Велика истина, която християнството всекидневно проповядва на света, е, че нищо да не се оценява окончателно по външния му вид, а по неговата същност. Да не се оценяват нещата по техния цвят и вид, а по тяхното значение. Да не се оценява човек по неговото положение и състояние, а по неговото сърце – по сърце, в което се съединяват чувството, разумът и волята. Според тази, винаги нова за света наука, не е роб онзи, който външно е поробен, нито пък е свободен оня, който има външна, телесна свобода. Според светското разбиране роб е онзи, който малко се ползва от света, а е свободен онзи, който се ползва много от света. Според християнското разбиране роб е онзи, който не се надява на живия и благ Христос, а е свободен онзи, който се надява на живия и благ Христос. И още, по светското разбиране роб е онзи, който не постъпва по собствената си воля, а изпълнява чуждата воля, а е свободен онзи, който изпълнява своята воля, а не чуждата воля. Според християнското разбиране роб е онзи, който изпълнява собствената си воля, а не волята Божия. Служението на Господа е единствената истинска и достойна свобода, а предаването на света и на себе си на греха и порока всъщност е смъртоносно робуване. Човек може да си помисли за възкачилите се на престола царе – има ли на земята по-свободни хора от тях? И въпреки това, много царе са били най-низки и недостойни земни роби. За окованите в тъмница християни човек може да помисли дали има по-нещастни роби на земята? Но християнските мъченици се чуствали свободни в тъмницата, пеели псалми и възнасяли благодарствени молитви към Бога. Свобода, окована в тъга и скръб, не е свобода, а робство. Само свободата в Христа е свързана с неизказана радост. Само непомръкващата радост е знак за истинска свобода.

О, Господи Иисусе, единствено благ Господарю, Който ни даряваш свобода, привържи ни по-здраво към Себе Си и ни направи Твои раби, за да престанем да сме раби на лютите и немилосърдни господари. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски.

Евангелие за бремето на богатството

Представете си, че един голям и горд кораб се разбие сред морските дълбини и започне да потъва. Какво става с пътниците?

       Един се хваща за някаква дъска и се държи за нея. Друг се вкопчва за някакво буре и се държи за него. Трети успява да върже около себе си мехове и плува с тях. Четвърти скача във водата без нищо и плува. Пети спуска спасителната лодка от кораба и не започва да гребе, а бърза колкото може повече неща да вземе от кораба и да ги пренесе в лодката. Кой от тези е в най-голяма опасност? Т.е. кой ще загине най-позорно? А ще загинат всички.

       Най-позорно ще загине онзи, който изглежда най-безопасно, който е в стоящата до потъващия кораб лодка и я препълва с разни благини. Наистина той е в най-голяма опасност. Най-напред слага в лодката няколко торби с брашно. Ама като вижда сандъците с бутилки вино и ракия, ще започне и тях да пренася в лодката. Па ще почне да пренася дрехи, килими, платове… – „ще ми трябват за облекло и постелка!“. А като се огледа и види сребърната посуда и позлатените свещници, ще вземе и тях. А я виж – това са бурета с олио, с осолено месо и риба, с ориз и различни други варива – „ще ми трябват; как ще мина без това?“. Ще види кутии и торби с пари и скъпоценности. Всичко трябва да пренесе в лодката. Ама защо да остави фините масички, полираните столове и плюшените дивани, като може и тях да пренесе? И ги пренася. А лодката все повече се пълни и потъва във водата. Но веднага се сеща – за гориво му трябват газ и въглища. И тях пренася. Ама я виж – тук са шкафовете с многото хубави книги! Ще му трябват в лодката да чете и да убива времето до брега. Пренася и тях. Тук са роялът, цигулките, лъковете, флейтите. Време е и тях да прехвърли. Пренася ги. А лодката все повече се препълва и все по-дълбоко потъва във водата. „Стига“ – казва – и сяда в лодката. Но се досеща за още доста неща, които може и трябва да вземе. Отново се качва на кораба и пренася. И пак говори на себе си – „Стига“ – и сяда в лодката. Но пустото му желание за вещи отново го боде да пренесе още повече неща от кораба в лодката. Накрая корабът потъва под водата и той, със съжаление, че не е натоварил още нещо, потегля. Започва бавно да гребе към брега. Но водата почти прелива в лодката. Ако някой от онези, които са в по-голяма беда, опита да се качи в лодката, човекът в лодката по-скоро ще го убие, отколкото да го пусне да се качи при него. И така, претоварил с вещи лодката, той ще претовари и своята душа със злодеяние. Но излиза вятър и се надигат вълни. Той започва да се бори със стихията, изгребва водата от лодката. Но като вижда, че това не помага, започва със съжаление да изхвърля в морето най-напред някои евтини вещи, а после и скъпоценните и най-скъпоценните. Но вече е уморен от тяхното товарене, няма сили отново да ги вдига и хвърля в морето. Водата най-накрая напълва претоварената лодка и тя потъва, а заедно с нея и той.

       Такива са дните и краят на алчните богаташи в морето на този живот. Преди всичко те живеят с измамното убеждение, че този свят е един разбит кораб, без капитан, без кормило и рулеви – една развалина[1], която потъва и загива, и която се ползва само от онези, които повече награбят от нея и го занесат в своята лодка. Но всред това ненаситно плячкосване на разбития кораб на живота се появява Капитанът на кораба, Който поставя ръка върху него, като на Своя собственост, и заявява, че корабът няма да потъне, а само така изглежда на неопитните и късогледи невежи, които са за кратко на него.

Той пътува на кораба още от самото начало и превозва пътници. Пътниците се сменят, но Капитанът стои невидим и управлява кораба. Той знае откъде е тръгнал корабът и къде отива. Той знае пътя, Той не се страхува от морето.

       Този Капитан е Господ Иисус Христос.

       Кротко, но решително слиза върху вълните и подава Своята десница на давещите се. И тези, които нямат нищо под ръка и плуват само с ръце, най-напред се отзовават и се хващат за Неговата спасяваща десница. Но онези, които са натоварили, напълнили и препълнили своята лодка, се отзовават най-трудно, защото се боят, че ако напуснат лодката и с празни ръце тръгнат към Него по вълните, ще потънат – и те, и Той. Те не вярват в Него; те повече се надяват на своята лодка. Виждайки това, и четейки в техните жалки души още по-жалката им вяра в мъртви предмети, Господ Иисус се обръща към спасените и казва: Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно. Господ много пъти е виждал такива случаи и върху много от тях изграждал Своите поучения. Днешното евангелско четиво описва един такъв случай.

       И ето, един момък се доближи (до Иисус) и Му рече: Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен? Евангелистите Матей и Марк говорят за някакъв богат момък, който беше твърде богат, а евангелист Лука го нарича и началник – някой си началник. Това станало на един път в Иудея, след славния случай, когато Господ заповядал на учениците: Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие – и когато добавил, че ако някой не приеме Царството с детска вяра и радост, няма да влезе в Него, и [после] прегърнал и благословил децата. Посочвайки невинните деца като граждани на Божието Царство, Господ излязъл на пътя и тук се приближил онзи млад и богат началник, паднал пред Него на колене и Го попитал онова, което вече чухме. Начинът, по който пристъпва към Христа, е достоен за всякаква похвала, но е за съжаление начинът на неговата раздяла с Христос. Той изтичва пред Христа, пада на колене пред Него; иска от Него съвет за най-важния въпрос на света – за вечния живот и условието за получаването му. Той дошъл с искрено намерение, а не като книжниците, които идвали само за да изкушават Христа Господа. Той, при всичкото своето външно богатство, чувствал някакъв душевен глад  и [духовна] бедност.

       Учителю благий! Ето как момъкът се обръща към Господ. За него това е достатъчно. Онзи, който е прекарал целия си живот при светлината на свещ, нима греши много, когато при първото виждане на слънцето го нарича свещ? Какво добро да сторя? При този въпрос той мисли за своето богатство, както обичайно се случва с богатите, които не могат да се разграничат от него, нито да мислят за себе си, без да мислят за богатството. „Какво бих могъл да сторя аз – какво добро дело – с богатството“, за да имам живот вечен? Без да осъзнава напълно с Кого говори, той и малко осъзнава какво казва. Той би бил радостен да чуе от Учителя съвет как със своето богатство да получи онова, което целият свят не може да заплати, т.е. вечния живот.

       Иисус му рече: Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог. Сърцеведецът Иисус прониква в мислите на момъка и ги чете като от книга. Господ вижда, че момъкът не Го познава и Го има само за добър човек и добър Учител, и желае с тези думи да го подбуди към размишление. Ако Аз съм обикновен човек, защо Ме наричаш благ; ако ли пък знаеш кой Съм Аз, защо не кажеш това ясно, а Ме наричаш Учител? Само един Бог е благ в пълния и съвършен смисъл; „добри“ хората могат да се нарекат само в сравнение с недобрите хора. Но никой не може да се нарече добър в сравнение с Бога. Следователно, само единствено Бог е добър. Господ Иисус не иска, значи, да упрекне момъка, че го нарича благ, а за туй, че Го мисли за обикновен, смъртен човек, и все пак Го нарича благ. С това Господ не иска да каже: „Аз не Съм благ“, а: „Аз не Съм обикновен, смъртен човек. Аз съм Онзи, за Когото единствено може да се каже, че е добър“.

       След това първоначално обяснение Господ започва да отговаря на въпроса на младия богаташ: Но ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите. Казва (момъкът) Му: кои? А Иисус рече: не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си. Това са условията за влизането в живота. Но богаташът не питал как да влезе в живота, а как да има живот, да получи живот, или да наследи живот. Каквото неразбиране показва относно личността на Господ Иисус, такова същото показва и в разбирането за вечния живот. И както тогава Господ го поправил, така и сега го поправя. Вечният живот има своите състояния; в едно състояние са онези, които са само спасени, а в друго състояние са онези, които са съвършени. Апостолите ще седнат на дванадесет престола и ще съдят Израилевите колена, докато останалите няма да седнат на престоли, нито пък ще съдят когото и да е, въпреки че и те ще бъдат във вечния живот. Апостол Павел пита коринтяните: Не знаете ли, че светиите ще съдят света (I Коринт. 6: 2 – 3)? И то ще съдят не само творенията от този свят, а и ангелите. Но не всички спасени хора, а само Божиите светии, съвършените – Пречистата и Пресвета Дева Богородица, по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите; преди всички светии идват апостолите, светителите – пред останалите [Божии] угодници, а угодниците – пред останалите обикновени спасени. Съвършени са онези, които освен себе си, със силата на името на Господ Иисус, са спасили още много други, а спасени са и тези, които едва са успели да спасят себе си. „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан 14: 2) – казал сам Господ . Ако не е така, нима би го казал? Той казва това и в този случай, само че по друг начин. В Царството не всички са еднакви; една е славата на тези, които само са влезнали в Царството, а друга е славата на онези, които са съвършени в Царството. Но да се върнем към първото условие за влизане в Царството, а по-нататък ще чуем от устата на Истината и условията за съвършенството.

       Кои, значи, са условията за влизане в Царството? Опазване на заповедите. Кои заповеди? Всички: първо – тези, които забраняват да се върши зло, а и онези, които заповядват да се прави добро, според думите на пророка: Нека се отклонява от зло и прави добро (Пслм. 33: 15). Първо, следователно, трябва да изгониш злото от себе си, па тогава ще станеш годен за вършене на добро. Затова Господ първо набляга на негативните заповеди, а след това на позитивните, а не както са изложени според Моисей. Да не се убива, да не се прелюбодейства, да не се краде, да не се лъжесвидетелства – това са негативните заповеди, предназначението на които е да отклоняват от злото. А почитането на бащата и майката и любовта към своя ближен – това са позитивните заповеди, предназначението на които е да се върши добро. Докато не бъдат изпълнени първите, е невъзможно да се изпълнят вторите. Онзи, който може да убие ближния, не е способен да го обича. И онзи, който прелюбодейства, не познава любовта. Споменавайки тези шест заповеди, Господ не мислил да каже всички заповеди, а само най-важните. А че това е така, се вижда първо от това, че Господ пропуска точно най-голямата – любовта към Бога. По-нататък ще обясним защо Той нарочно пропуснал тази заповед. Второ – това става ясно от повествованието на другите двама евангелисти - Марк и Лука, които не акцентират на всичките шест заповеди, споменати от Матей. Например, Марк и Лука не споменават за заповедта [за любовта] към ближния. А Марк добавя към негативните заповеди още една, отнасяща се за всички: Не увреждай. Значи, евангелистите във всичко това, без да си противоречат един другиму, се допълват. Но от всичко, което евангелистите ни разказват, е ясно, че Господ нямал намерение да акцентира изключително върху споменатите пет или шест заповеди, а само да напомни на момъка по този начин за целия древен закон. Той препоръчва изпълнението на заповедите на древния закон, което потвърждава Неговите предишни думи, че Той не е дошъл да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. Не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Мат. 5: 17). А щом съвършеният Господ, без никаква лична необходимост, изпълнил целия закон, колко повече трябва да го изпълнят всички онези, които бавно се изкачват по високата стълба на съвършенството! Всички изброени заповеди имали за богаташа и особен вътрешен смисъл. Така не убивай означава: потапяйки свръхмного своето тяло в богатството и разкоша, ти убиваш душата си. Не прелюбодействай означава: душата е предназначена за Бога както невеста за своя жених. Ако душата се влюби в светското богатство и блясък, в разкоша и преходния живот, тя прелюбодейства спрямо своя безсмъртен Жених – Бога. Не кради означава: не кради от душата заради тялото; не кради времето, нито грижите, нито труда, които трябва да посветиш на душата, и не ги давай на тялото. Външно богатият обикновено става вътрешен сиромах. И обикновено – но не винаги – цялото външно богатство на човека разкрива поквара във вътрешния човек; охранено тяло – мършава душа; разкошно облекло на тялото – гола душа; бляскава външност – вътрешна тъмнина; външна сила – вътрешна немощ. Не лъжесвидетелствай означава: не оправдавай с нищо любовта към богатството и изоставянето на своята душа, защото това е изкривяване на Божията истина и лъжесвидетелство пред Бога и съвестта. Почитай баща си и майка си означава: не отдавай само на себе си почит и чест, защото това ще те погуби; почитай баща си и майка си, чрез които си дошъл на този свят, та чрез това да се научиш да почиташ Бога, от Когото сте дошли ти и твоите родители. Обичай ближния си означава: в това начално училище по упражнение в доброто се научи да обичаш своя ближен, та да възрастеш до степента, на която се обича Бог. Обичай ближния си, защото тази любов ще те спаси от самолюбие, което може да те погуби. Обичай ближния си като себе си, та да се смириш, понизиш и изравниш в собствените си очи с другите хора. Иначе гордостта, която идва от богатството, ще те завладее и ще те хвърли в пъкъла.

        След този съвет на Господ Иисус момъкът отвърнал: Всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига? А това означава, че всички тези заповеди са му били познати още от детинство, и че той, във външния смисъл на Моисеевия закон, ги е изпълнил. Богатият момък отново се заблуждавал. Той мислел, че Христос нищо ново не казал, а само повторил известното му. Всъщност, всяка древна заповед, чрез Христовия език, се изпълва с ново съдържание, нов дух и живот. При новото творение, при новото Откровение, Господ Христос придава дълбоко вътрешно значение на всяка външна заповед, която е дал на Израиля чрез Моисей. И ако момъкът наистина изпълни изброените заповеди според  тяхното вътрешно, християнско значение, а не формално, както фарисеите церемониално ги изпълнявали, той би бил с отвързана от своето богатство душа и не би му било трудно да изпълни онова, което му предложил Господ. Но той бил изпълнил всички тези заповеди като онзи фарисей, който на молитва се хвалел пред Бога: Давам десятък от всичко, що придобивам. Затова бил и останал вързан, като в незаконен брак, за своето богатство и никак не можел да се раздели с него и да тръгне след Христа. Какво още ми не достига? – попитал момъкът Господа, чувствайки се вече на прага на спасението. Той изглежда се надявал, че Господ ще му каже още някоя подобна заповед, която лесно ще може да изпълни. Господ виждал неговото наивно, законническо, повърхностно мислене и го възлюбил. Евангелист Марк повествува: Иисус, като го погледна, възлюби го. Защо Господ възлюбил онзи несъвършен момък? Защото неговото законническо, повърхностно мислене не било злобно като при фарисеите и книжниците, а наивно и добронамерено. Но въпреки това, Господ трябвало да му каже горчивата истина и да разбие неговите илюзии за бързо и лесно спасение.

Иисус му рече: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене. Като чу момъкът тая дума, отиде си натъжен, защото имаше много имот. Накрая Господ му казва нови думи, неочаквани и тежки. Непрестанно гледайки в сърцето на момъка, Господ му казал тези нови думи. Макар и предварително да знаел, че те не ще могат да развенчаят момковата душа от земното ѝ богатство и да я венчаят за Бога, Той, все пак, изрича това, колкото за онзи, който Го питал, толкова повече и заради учениците, които слушали [разговора]. Ако искаш да бъдеш съвършен. Това не е само влизане в Царството, а и власт в Царството. Иди, продай всичко, що имаш. Т.е. иди и се покажи господар над своето богатство, което те притежава, а не ти него. Наистина, твоето богатство те притежава, а не ти него. Твоето богатство досега е изкупувало малко по малко твоята душа и я е предавало на дявола; иди сега ти и го продай, раздай го на онези, на които им е необходимо, и то им е необходимо не като господар на живота им, а като слуга. Иди и разкъсай опасната и незаконна връзка на душата ти с твоето богатство. Иди и се развенчай. Иди и се освободи. Иди и изтръгни своята душа изпод бремето на земята, изпод праха, изпод гнойта на богаташките наслаждения, па тръгни след Мене. Без [да имаш] никъде нищо, тръгни след Мен. Душата е най-богата, когато никъде няма нищо. Душата е в най-богатото общество, когато не е в ничие общество, освен в Моето. Продай всичко и раздай на сиромасите. Сиромасите са онези, на които им трябва твоето богатство – не като украшение, не като бреме, не като господар, а като насъщния хляб, за облекчаване на живота, като слуга и помощник. И всичко, което дадеш като материално богатство, ще ти се върне като духовно. Ето, твоята душа е препълнена със сиромаси, твоето сърце също, също така и твоят ум. Богатството, което не ти е необходимо, не ти е потребно, когато се отървеш от него, ще отиде при всички тях,

       Но защо Господ праща богаташа да продаде своето богатство и да го раздаде на сиромасите, а просто не му каже: „Остави всичко, не се връщай вкъщи, а върви след Мене“. Не казал ли така на онзи, който искал да се върне и да погребе баща си? Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти върви след Мене (Лк. 9: 59 – 60). На този богаташ Господ не казал така по две причини: първо – защото, ако той не продадял имота си и не раздадял на сиромасите, щяло или съседите да навлязат в изоставения имот и да го разграбят, или пък някой от неговите роднини да наследи този имот и да се окаже в същото състояние, в същото робство на богатството, в което бил сега този момък. Така, значи, или крадците, или роднините ще погубят душите си с това същото богатство. Второ – пращайки го да продаде и раздаде богатството на сиромасите, Господ иска с това да пробуди в момъка човеколюбието, да предизвика в него състрадание[2] към ближните и да го постави в състояние, в което той да почувства духовна радост и наслада от извършването на добро дело. За да подтикне волята на младежа да стори това, Господ веднага му показва вечната награда, вечните небесни блага, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат. Несравнимо е по-добро богатството, което ще получиш от онова, което ще оставиш. Защото, какво ще ти помогне цялото твое земно богатство, когато днес-утре ще умреш? To ще пропадне на този свят и ще те погуби за другия. Благата, които ще имаш на небето, ще те чакат, докато не се разделиш с този свят – а това ще бъде твърде скоро – и няма да се отнемат, нито отделят от тебе вовеки веков. Утешавайки го за привидната загуба в този свят с очакващите го блага на небето, Господ най-накрая призовава момъка: Па дойди и върви след Мене! Когато се разделиш с всичко, тогава с двете си нозе и с двете си очи върви след Мене. А така – не можеш с единия си крак да вървиш след Мене, а с другия след своето богатство, нито пък можеш с едното си око да гледаш към Мене, а с другото в своя имот. Не, не можеш да служиш на двама господари.

Но всичко е напразно – момъкът добре чул всичко; разбрал какво се иска от него, и се натъжил много, защото имаше много имот, и си отишъл с двете си нозе и с двете си очи при своето обречено богатство. Бил твърде богат! Т.е. бил силно привързан към богатството, здраво окован, заробен и твърде слаб, за да изскубне бурена, който се бил сраснал с него. Наистина [момъкът] бил като семе, паднало в тръни, което започнало буйно да расте, ала тръните го заглушили, за да не принесе никакъв плод. Голямото богатство било големият трънак около семето в неговата душа. Стопанинът искал да изтръгне тръните от неговата душа и да я изведе на светлина, та да расте свободно, ала той, заради лошия навик, не позволил. Като онзи давещ се в препълнената лодка. Господ му подава Своята силна десница, за да го спаси и изведе от нея, но на него му било жал за натоварените вещи. И така, богатият момък се разделил с Христа – Капитана на лодката на живота, и се изгубил из морската шир, та скоро да потънат и загинат – и лодката, и той.

        А Иисус рече на учениците Си: Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Нито една дума на Господ Иисус не можело да бъде хвърлена напразно в нивата на този свят. Ако от нея не се възползвали тези, за които тя непосредствено била казана, възползвали са се онези, за които тя е казана косвено. В този случай Христовите думи били отправени непосредствено към момъка, а косвено – към учениците. Момъкът не можал да се възползва от Христовите думи, ала учениците се възползвали. Затова, след заминаването на момъка, [Господ] се обръща към тях и им казва колко е трудно за богатия да влезе в небесното Царство. Господ не казва, че богатият не може да влезе в небесното Царство, а че е трудно, твърде трудно. А че не е невъзможно за богатия да влезе в небесното Царство, се вижда от примера, споменат в Свещеното Писание. Аврам е бил богат, много богат човек, но чрез своята вяра бил привързан към Бога повече, отколкото към цялото си богатство, повече даже и отколкото към своя единствен син. Аз, който съм прах и пепел – казал, при цялото си богатство, Авраам за себе си. Бил богат и пребогат и праведният Иов, но богатството не му попречило да бъде смирен пред Бога и послушен на Бога, както в славата, така и в страданията и униженията. Богат бил и Вооз – прадядото на Давид, но със своето милосърдие угодил на Бога. Та и Иосиф Ариматейски е бил богат, но богатството не му попречило да се предаде изцяло на Господа Иисуса и да стори всичко възможно за мъртвото Господне Тяло, та чак отстъпвайки Му новия каменен гроб, който бил приготвил за себе си. Най-накрая, през историята на Църквата, богати били и безброй други Божии угодници, ала те се спасили и наследили Божието Царство, защото не били привързани със сърцето си към земното богатство, а за Христа – гледали на земното богатство като на прах и пепел. Богатството само по себе си не е зло, както и нито едно Божие творение не е зло, а човешката привързаност към богатството, към имоти, към вещи е зло. Зли са и пагубните страсти и пороци, на които богатството дава сила и ги предизвиква, а именно: блуд, лакомия, пиянство, скъперничество, разточителство, самохвалство, суета, гордост, презрение към и подценяване на бедните хора, богозабравяне и още, и още. Малко са онези, които имат силата да се противопоставят на изкушенията на богатството, и които могат да владеят своите богатства, а да не станат техни слуги и роби.

Преди всичко, богатият трудно може да пости, а без пост няма омаломощаване на тялото, нито смирение, нито истинска молитва. Затова Господ казва, че е трудно за богатия да влезе в Божието Царство. Но с това не казва, че за бедния е лесно да влезе в Царството Божие. И бедността има своите изкушения, както и богатството. Богатият трябва да се спасява чрез голямо милосърдие и смирение пред Бога, а сиромахът – с голямо търпение, издръжливост и постоянно упование на Бога. Не се спасява богаташ, който е немилосърден и горд, нито пък сиромах, който роптае срещу своята съдба и се отчайва [в упованието] на Божията помощ. Няма на света богати и бедни по някаква случайност или по неразумно [устройство] на този свят, а по премъдрия Божий Промисъл. За един миг Бог може да изравни всички хора по богатство, но това ще е истинска лудост. В такъв случай хората щяха да станат съвсем независими един от друг. Кой тогава би се спасил? И как би могъл някой да се спаси? Защото хората се спасяват чрез зависимостта си един от друг. Богатият е в зависимост от бедния, бедният е в зависимост от богатия; ученият е в зависимост от неукия, неукият – от учения; здравият е в зависимост от болния, болният – от здравия. Материалната жертва се заплаща с духовна. Духовната жертва на учения се заплаща с материалната на неукия. Физическата услуга на здравия се заплаща с духовната на болния, и обратно – духовната услуга на болния (който помни Бога и Съда) се плаща с физическата услуга на здравия. Всичко е втъкано като в пъстър килим. Едноцветен свят би ослепил очите на всички. Как богатият ще спаси душата си чрез милосърдие и смирение, или ще я погуби чрез скъперничество и гордост, ако го няма сиромаха? Как сиромахът ще спаси своята душа с търпение и издръжливост, или ще погуби душата си чрез ропот, кражби и похищения, ако го нямаше богатия? Как ученият би спасил своята душа чрез състрадание към неукия и труд за него, или да изгуби душата си със своето горделиво презрение към неукия, ако нямаше на света неуки? Как неукият би спасил своята душа чрез послушание и  смирение пред учения, или би я погубил чрез непослушание, завист и диващина към учения, ако го нямаше на света учения? Как здравият би спасил своята душа със своето благодушно служение на болния, със състраданието и молитвите за болния, или как би погубил душата си чрез своята погнуса от болния, чрез нехайството към него и с превъзнасянето със своето здраве, ако го нямаше болния? И как болният ще спаси душата си с покорност и благодарност към здравия, или как ще я погуби със своята омраза и завист към здравия, ако го нямаше здравия? Бог е предоставил на човека свободен избор, на всеки човек. Няма нито един човек на света, пред когото да не са отворени два пътя – пътят на спасението и пътят на гибелта. В това се състои свободата на човека. Богатството може да спаси богатия, а може и да го погуби; бедността може да спаси бедния, а може и да го погуби; и учеността може да спаси учения, а може и да го погуби; и неученият чрез неучеността може или да се спаси, или да погине; и здравият чрез здравето може да се спаси, или да погине; и болният може чрез болестта да се спаси, или да погине. Всичко зависи от избора на човека. Христос е дошъл да вразуми хората, а не да ги принуждава. Затова Той и не заповядва на момъка: „Върви в живота!“. А само: Ако искаш да влезеш в живот вечен. И не му заповядва: „Бъди съвършен!“, а само: Ако искаш да бъдеш съвършен. „Ако желаеш, ако искаш“ – така казва Бог на свободните и разумни същества. Бог иска всички хора да тръгнат по правия път и всички хора да се спасят, но и пътят към погибел остава отворен за тях.

       И още ви казвам – заявява Господ наш Иисус Христос пред учениците, за да повтори, че е трудно за богатия да влезе в Царството Божие. По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Камила се наричало не само животното камила, а и дебелото въже, с което лодката се завързва към брега в пристанището, та да не я отнесе вятърът. В този случай Господ имал предвид това дебело въже. По-лесно е, значи, най-дебелото въже да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие. Почти невъзможно, но все пак не е невъзможно, а твърде трудно. Това казва Онзи, Който добре познава слабостите на човешката природа и знае как човешката душа лесно се оковава от богатството и здраво се прилепя към земята.

       Като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха и думаха: кой тогава може да се спаси? Защо се учудили учениците, когато те вече били сторили това, което богатият момък не могъл да стори? Ето, те оставили всичко и тръгнали след Христа. Премъдрият Златоуст чудесно обяснява това – учениците не се бояли за себе си, а за останалите хора, между които имало много богаташи. От чисто човеколюбие, значи, те се учудвали на страшните Христови думи. Той ги праща в света да спасяват хората. Как ще могат те да спасят толкова много богати хора в света, като за богатите е почти невъзможно да влязат в Царството? Такова чувство на съжаление към хората гнетяло тогава техните души и поради това чувство те задали горепоставения въпрос: кой може да се спаси? Сякаш са по-милостиви от Христос?! Сякаш са по-човеколюбиви от Господ Човеколюбеца?!

А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно. Господ погледнал не в лицата им и в очите им, а в дълбочината на техните сърца. И там съзрял[3] незнание и страх. Ето, те още не познават Божията сила, затова така се страхуват за Божиите творения. Онова, което е невъзможно за хората, е възможно за Бога. А кое е невъзможно за хората? Или с други думи – какво добро могат да сторят хората без Божията помощ? Нищо добро и никога. Без Божията помощ не може да се спаси ни беден, ни богат. Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 15: 5). А апостол Павел, който бил мъртъв за себе си, а жив за Христа, потвърдил тези Господни думи, като казал: Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Филип. 4: 13). Благодатта на Светия Дух може да стопли сърцето и на най-големия богаташ, да го отвърже от богатството, да го отлепи от земята и да го постави на пътя на спасението. За Бога всичко е възможно.

       Бог наш е Бог всемогъщ. Неговото всесилно Слово е сътворило света и Неговата всемощна десница държи небесния свод. Той – Всесилният, наистина, може и нас, които желаем спасение, да спаси. В каквото и да сме положение, каквото и да е състоянието ни, каквито и да са обстоятелствата, Той – Всемогъщият, може да ни спаси. И не само може – Той желае.

Нашият Бог е Всемогъщ и Всеблаг – да побързаме да го посрещнем. Той ни вика и чака. И с всички Свои свети ангели се радва само като види, че сме обърнали лицата си към Него. О, да обърнем лицата си и да побързаме в истинското свое отечество да срещнем нашия Бог – Всемогъщия и Всеблаг Бог. Но да побързаме, преди смъртта да е почукала на вратата и да каже: „Късно е!“

       На нашия Бог, Бог Всемогъщ и Всеблаг – единосъщна и неразделна Троица – Отец, Син и Дух Свети, слава и хвала, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Автор: Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – изоставен имот (бел. прев).

[2] В ориг. – съжаление (бел. прев).

[3] В ориг. – прочел (бел. прев).

Разсъждение

Не смей и да помисляш, че Бог не те чува, когато се молиш. Той чува нашите мисли, тъй както ние чуваме гласовете и думите един другиму. Ако не изпълнява веднага молитвата, то е затова, защото искаш нещо, което ще ти е за пагуба, или защото Той, по Неговата мъдрост и по Своето домостроителство, отлага изпълнението на молитвата ти до подходящия момент. Отец Иоан Кронщадски пише: „Както с електрическия телеграф общуваме бързо с лицата, отдалечени от нас, така чрез живата вяра ние бързо общуваме с Бога, с ангелите и светиите… Прати по телеграфа на вярата своята молба до Бога или светиите и веднага ще получиш отговор“. И пак на друго място пише: „Бог и сътворените духове, и душите на починалите, както и на живите хора, са същества мислещи, а мисълта е бърза и в някаква степен всеприсъстваща. Помисли с цялото си сърце за тях и те ще бъдат до теб – Бог винаги, когато е необходимо, а останалите – по дара и властта Божия“.

БЕСЕДА за победоносната вяра

Тази е победата, която победи света – нашата вяра (I Иоан 5: 4).

Христос Господ победи света – това, братя, е и наша победа. Апостолите победиха света – и това е наша победа. Светителите, девствениците и мъчениците победиха света – и това е наша победа. На света, братя, няма нищо по-силно от християнската вяра. Мечовете, които са секли тази вяра, са се притъпили и строшили, а вярата е останала; царете, които са се борили против тази вяра, са се задушили под анатемата на злодеянията; царствата, които са воювали против тази вяра, са се разорили; градовете, които са отхвърляли тази вяра, лежат в своите развалини; еретиците, които повреждали тази вяра, попаднали с душата и тялото си под анатема, и са си заминали от този свят, а тази вяра е останала. Когато светът ни нападне, братя, със своите прелести: прелестта на външната красота, прелестта на богатството, прелестта на сластите, прелестта на преминаващата слава – с какво ще се противопоставим и с какво ще победим, ако не с тази вяра? Наистина, с нищо, освен с тази непобедима вяра, която познава нещо повече от всички блага на света. Когато всички прелести на този свят покажат своята същност; когато красотата ще се обърне в грозотия, здравето – в болест, богатството – в нищета, славата – в безчестие, властта – в унижение и целият разцъфнал живот – в гнусотия и смрад, с какво ще преодолеем тези неволи, това тление, тези гнусотии и смрад и ще се опазим от отчаяние, ако не с тази вяра? Наистина, с нищо, освен с тази непобедима вяра, която ни показва истинските и непреходни ценности в Царството Христово. Когато смъртта прояви своята разрушителна сила над нашите съседи, над роднините ни, над приятелите ни, над нашите цветя, над посевите ни, над делата на нашите ръце и като се озъби с хищните си зъби и на нас – с какво ще победим страха от смъртта, и с какво ще отворим вратата на живота, която е по-силна от смъртта, ако не с тази вяра? Наистина, с нищо, освен с тази непобедима вяра, която знае за възкресението и живота без смърт.

О, Господи Иисусе, победителю на света, помогни и на нас, та с вярата в Тебе да победим света. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ДО ЕДИН ЖИТЕЛ НА ПОДРИНЕ: ЗА СИЯНИЕТО НА ПРАВЕДНИЦИТЕ

Във вашия край дошъл някакъв набожен човек от другата страна на Руд­ник. Започнал да говори на хората чудни думи за великата Божия ми­лост и за упорството на грешниците. Сълзи се стичали по лицето му, когато говорел колко загрубели и заслепени са хората и как не виждат Божията милост към грешния свят. Едни го питали едно, други - друго, а ти само си го гледал. Гледал си го и не си могъл да се нагледаш. Забелязал си върху лицето му някакво тайнствено сияние.

Подобен случай е описан и в житието на свети Антоний. Трима извест­ни мъже от близкия град посещавали Антоний всяка година. Двамата му задавали много въпроси и светецът им отговарял. А третият само мълчаливо го гледал. Накрая Антоний му казал: „Толкова пъти идваш при мен, а нико­га нищо не питаш?" - „На мен, отче, ми стига само да те гледам" - отговорил човекът.

Така прославени и привлекателни са лицата на праведниците. Когато евреите убивали с камъни свети Стефан, погледнали го и видели, че лицето му е като лице на ангел (вж. Деян. 6:15).

Подобни са лицата на всички, които разговарят с Бога. Мойсей тряб­вало да слага покривало върху лицето си, защото то излъчвало такава свет­лина, че народът се боял да се приближи до него (вж. Изх. 34:30). А какво да кажем тогава за светлината, която излъчвало лицето на Христос? Според[църковното] преданието едеският цар Авгар изпратил един художник на име Анания, за да нарисува върху платно Христовото лице. Анания положил много усилия да улови образа на Спасителя и да го предаде с бои, но това не му се удало поради чудната светлина, която се излъчвала от лицето на Господа.

И така, какво можем да кажем за светлината, която излъчват лицата на праведниците? Това е светлината на Духа, струяща през тялото им, небесна светлина във физически план, предобраз на светлината, с която праведни­ците ще блеснат като слънце в Христовото царство.

Тази светлина пожелавам и на теб, и на всички останали братя.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски