Разсъждение

На родения във Витлеем Господ Иисус най-напред се поклонили пастирите и мъдреците (звездобройци) от Изтока, значи – най-простите и най-мъдрите на този свят. И до ден-днешен най-искрено се покланят на Господа Иисуса, Бога и Спасителя, най-простите и най-мъдрите на този свят. Покварената простота и полуучената мъдрост винаги са били неприятели на Христовото Божество и Неговото Евангелие. Но кои са били онези мъдреци от Изтока? Този въпрос специално е проучен от св. Димитрий Ростовски. Той твърди, че били царе на някои малки области или самостоятелни градове в Персия, Арабия и Египет. В същото време имали големи познания в астрономията. На тях им се явила една чудна звезда, която предсказвала раждането на Новия Цар. Според св. Димитрий тази звезда се появила девет месеца преди раждането на Господ Иисус, т.е. по времето на зачатието на Пресвета Богородица. Това време от девет месеца те прекарали в изучаване на звездата, в подготовка за път и в пътуване. Пристигнали във Витлеем скоро след раждането на Спасителя на света. Единият от тях се казвал Мелхиор. Той бил стар, побелял, с дълга бяла брада и коса. Той принесъл в дар на Господа злато. Другият се казвал Гаспар – с лице червено, млад и без брада. В дар на Господа той принесъл ливан[1]. Третият се казвал Валтазар. С черно лице и твърде брадат. Той принесъл в дар на Господа смирна. Техните мощи[2] след смъртта им били пренесени в Цариград, от Цариград в Милано, от Милано в Кьолн. Още може да се каже, че тези трима мъдреци били представители на трите основни човешки раси, които произлизат от Ноевите синове – Сим, Хам и Иафет. Персиецът представял иафетите, арабинът – семитите, а египтянинът – хамитите. Тъй че може да се каже, че чрез тях тримата целият свят се е поклонил на въплътения наш Господ и Бог.

БЕСЕДА за раждането на Господ, Сина Божий

Излязох от Отца и дойдох на света (Иоан 16: 28 ).

Синът Божий, Единородния, братя, е роден във вечността от Отца, без майка, а се родил във времето от майка, без баща. Онова, първото раждане, е непостижима тайна на Света Троица във вечността, а това, второто, е непостижима тайна на силата и Божието човеколюбие във времето. Най-голямата тайна във времето съответства на най-великата тайна във вечността. Да не пристъпваме с малката свещ на нашия разум към тази най-велика тайна, а да се задоволим, братя, със знанието, че нашето спасение не е дошло от човек и не е от земята, а от най-възвишените висини на божествения невидим свят. Такава е милостта Божия и такова е достойнството на човека, че сам Бог Син се спуснал от вечността във времето, от небето на земята, от престола на славата в овчарската пещера, само за да спаси хората, да ги очисти от греха и да ги върне в рая. Излязох от Отца, където имах всичко,  и дойдох на света, който нищо не може да Ми даде. Господ се родил в пещера, за да покаже, че целият свят е една тъмна пещера, която само Той едиствено може да освети. Господ се родил във Витлеем, а Витлеем означава „дом на хляба“, та да покаже, че Той е единственият хляб на живота, достоен за истинските хора.

О, Господи Иисусе, предвечни Сине на Живия Бог И Сине на Дева Мария, освети ни и ни нахрани със Себе Си. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Ливан – остар. и книж. Тамян (бел. ред.).

[2] В ориг. – тела (бел. прев.).

Автор свт. Николай, еп. Жички и Охридски

http://www.misioner.com/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B…

http://www.misioner.com/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%…

http://www.misioner.com/%D0%B5%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B…

http://www.misioner.com/%D0%B5%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B…

Разсъждение

Победата над изкушенията е победа над смъртта. Това доказва и един чудесен случай със св. Николай Воевода. Когато воеводата се отправил с войниците на цар Никифор в поход против българите, се случило да замръкне в една крайпътна кръчма. Кръчмарят имал дъщеря, която, замаяна от красотата на царския воевода, почнала да го съблазнява към грях. Николай я отклонил, казвайки ѝ, че делото към което тя го призовава, е сатанинско. Но безсрамната мома дошла втори и трети път в стаята на воеводата, настоявайки за нечистото дело. Войводата не склонил и втория, и третия път, и строго я посъветвал да пази девството си и да не предава на дявола тялото и душата си. Най-накрая подчертал, че е войник и отива на война, а за войника е недостойно и опасно да се оскверни с такъв грях, с който ще прогневи Бога, а него ще отведе на сигурна смърт. Tъй този боголюбив човек победил изкушението. На другия ден той продължил с войската по-нататък. А през следващата нощ имал такова видение – как стои на едно широко поле, а близо до него седи един силен човек с кръстосани нозе, десния крак върху левия. Пред него, в полето, една срещу друга, стояли две войски – гръцката и българската. Онзи силен човек му рекъл да внимава какво ще стане сега. Николай гледал и видял следното: докато този силен човек държал десния си крак над левия, дотогава гръцката войска побеждавала българската войска, а когато той поставил левия си крак върху десния, тогава българите притиснали и страховито посекли гърците. Тогава онзи силен човек завел воеводата близо до изкланите гръцки войници. Цялото поле било покрито с трупове и то труп до труп. Само в средата, между труповете, имало едно празно място, колкото да може да се събере едно човешко тяло. Тогава онзи човек рекъл на Николая: „Това място беше отредено за твоето тяло, но през миналата нощ, като си победил три пъти дяволското изкушение, си спасил от смърт и твоето тяло, и душата си. Това, което видял Николай в нощното видение, го видял точно тъй и по време на битката. Гръцката войска загинала цялата, а Николай се върнал у дома жив, но не вече в казармата, а в манастир.

БЕСЕДА за праведния Иосиф

А Иосиф, мъж ѝ, понеже беше праведен..., направи, както му бе заповядал Ангелът Господен (Мaт. 1: 19-24).

Трябва да се боим от Бога повече, отколкото от хората, и трябва да слушаме Бога повече,  отколкото хората. Това ни учи животът на праведния Иосиф – сродник и защитник на света Дева Мария. Той живял на предела между закона и благодатта, бил верен на закона до явяването на благодатта, а при появата на новата Божия благодат станал верен на благодатта. Послушен на думите на закона, той искал да напусне Светата Дева, когато Тя заченала в пречистото свое тяло Спасителя, но когато ангел Божий му известил, че Мария е заченала от Духа Светаго, той се отказал от своето намерение, не я оставил, а направи, както му бе заповядал Ангелът Господен. Той не предприемал[1] нищо от себе си, а бил покорен на волята Божия. Затова Господ го удостоил с велика слава на земята и на небето. Тихо и тайно служил на Бога, а Бог го прославил явно. И не само той се удостоил с Божието Царство, но и неговите синове и дъщери. Кой баща би пожелал нещо повече от това – синът му да бъде апостол Христов? А Иосиф имал двама сина апостоли. Така Бог прославя онези, които се боят от Него и Го слушат.

О, велики Господи, Боже на праведния Иосиф, помогни и на нас грешните да обичаме Твоята правда и само от Тебе да се боим. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – не разсъждавал (бел. прев),

Разсъждение

Живеейки още в тяло, светите са получавали от Бога велики откровения и видения за небесните, и за пъклените сили. Всички техни откровения и видения потвърждават [истините на] православната вяра и нейното учение. Светиите са радост, голяма радост за верните. Свети Нифонт е видял в слава жива Богородица, и жив Господ Христос; виждал изхода на душите от човешките тела, и ангелите закрилници на отделни хора. Наяве е говорил с ангели и спорял с демони. Църквата учи, че искреното покаяние на грешника, дори и в последния му час, спасява душата на каещия се. Св, Нифонт видял душата на един такъв грешник, покаял се в последния си час, видял как ангелите я бранят от наглите демони и възнасят в Рая. Църквата учи, че самоубийството е смъртен грях. Св. Нифонт видял, как дяволите влачат  в ада душата на един самоубиец. А ангела пазител на тази душа вървял след нея и плачел. Тази душа била на един слуга, който извършил самоубийство, защото господарят му бил немилостив, а той [слугата] не искал да претърпи до край и да се спаси.

БЕСЕДА за пророк Даниил

А камъкът, който разби истукана, стана голяма планина и изпълни цяла земя (Дан.2:35 ).

Страданието, братя, разслабва характера на човека, разкошът пък – още повече. Даниил, Божия човек, не могли да го разслабят нито страданието, нито разкошът. Той останал същият и в двата случая; и в двата случая той бил един и същ вестител на Живия Бог и ясновидец, тълкувател[1] на Божиите тайни. Той живял в царски разкош, а след това в лъвова яма. И в двата случая останал непроменен. В царския разкош постил, а в лъвовата яма не останал гладен. Своят верен слуга, Бог Всевишни,  наградил с велия дар на пророчество. Главният предмет на неговите пророчества е Христос Господ. Господ ще дойде и ще разори идолопоклонството по Своята земя. Той ще изпълни със Себе Си цялата земя, както никога, никой от хората облечени в плът. Той е този, комуто ще се дарува царство, власт, и сила, та да Му служат всички народи, племена и езици. Великият Божий пророк Даниил е предсказал и времето, точното време за пришествието на Господа Иисуса, на земята.[2]  Как [колко] ли трябва , ние християните да се срамуваме пред Даниил? Ние виждаме всички Христови обещания изпълнени, но вярата и любовта ни към Христа са слаби. А на Даниил не било всичко открито като на нас кръстените, но той не отстъпил от Бога ни най-малко.               Господи Боже на Данаиила, подкрепи ни, дай ни покаяние и ни помилуй. На Тебе, слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – откриващ ( бел. пев.).

[2] В ориг. – в света ( бел. пев.).

Разсъждения

Милостивият Бог, чрез Своите светии от другия свят, често изпраща утешения на Своите угодници и угоднички на земята. Преди света Анастасия, пострадала за Христа света Теодотия. След това Анастасия, по заповед на мъчителя, била хвърлена в тясна и мрачна тъмница, та в нея да умре от глад. По време на 30-дневното ѝ затворничество всяка нощ ѝ се явявала от другия свят света Теодотия и я укрепявала в нейното страдание. След като Анастасия достатъчно питала и достатъчно чула от Теодотия, една нощ я попитала как е дошла при нея след смъртта си. Теодотия ѝ отговорила, че Бог дава на мъченическите души особена благодат, та след разлъката с този свят да могат да ходят при когото искат, за наставление и поука. След 30 дена мъчителят извел Анастасия из тъмницата и се зачудил, като я видял жива. Тогава я осъдил, заедно с неколцина други, на удавяне в морето. Войниците качили християните в една малка лодка, а те се качили в друга. Като стигнали дълбочината, пробили лодката, та водата да нахлуе вътре и да потопи осъдените. Но тогава станало чудо. Именно – върху водата се явила света Теодотия и насочила лодката към брега. Така всички осъдени на смърт се спасили заедно с Анастасия. Като видели това Божие чудо, 120 езичници повярвали в Христа и се кръстили.  

БЕСЕДА за търпеливия Иов

Господ даде, Господ и взе… Да бъде благословено името Господне! (Иов. 1: 21).

Нека, братя, праведникът да не се бои от нищо, [защото] всичко за него ще бъде добро. Цялото Свещено Писание ни показва, че Бог не оставя праведника докрай. Примерът с Иов ни показва това като ясно слънце. Иов имал седем сина и три дъщери, имал богатство и бил на почит между хората и приятелите си. И изгубил всичко това за един ден. Но той не възроптал срещу Бога, а паднал на земята, та се поклони и рекъл: Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. След това Иов изгубил и здравето си, последното [нещо], което имал, а цялото му тяло – от темето до петите – се покрило с гнойни рани. Седнал Иов на бунището и възнасял хвала на Бога. А жена му го уговаряла да се отрече от Бога. Праведният Иов ѝ рекъл: Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? Приятелите му го укорявали, че е грешен, гордеели се със своя ум и праведност, но Иов смирено се молел на Бога и търпеливо понасял раните и своето нещастие. И днес, както и тогава, се случва, като ни сполети някоя беда, нашите съседи да се представят като по-умни и праведни от нас. Впрочем, Всемъдрият Бог, допуснал всички тези беди за Иов, Своя слуга, за да изпита не само Иов, а и неговите роднини и приятели. И когато всеки от тях показал какъв е, когато всеки положил изпит пред Бога, тогава Бог, с всесилната Си десница, върнал здравето на Иов и богатство двойно повече , отколкото му бил взел, и повторно му дал седем сина и три дъщери. Който има силна вяра, братя, той има и ясен [духовен] поглед да види Божия пръст и в своето благоденствие, и в своето страдание. Който има силна вяра, има и голямо търпение в страданието. Когато Бог му дава, той благодари, когато Бог му взима, той благославя: Да бъде благословено името Господне!

Господи Боже на многострадалния и търпелив Иов, научи и нас да благославяме Твоето име в нашето страдание. На Тебе, слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

Разсъждение

Който се изкачва към Царството Христово, трябва [да очаква] да се натъкне на препятствия. Тези препятствия са многобройни и различни. Особено опасни са лукавствата на демоните. Затова всеки ревнител на духовния живот, трябва да бъде особено предпазлив и да не приема всяка светла проява от другия свят като Божествена поява. Че и врагът може да се явява като ангел на светлината, го доказва и животът на св. Иулиания. Когато тази света девица била затворена в тъмница, в ангелска светлина ѝ се явил врагът и почнал да я съветва да принесе жертва на идолите, та мъчителят повече да не я мъчи. Уплашена, Иулиания го попитала: „Кой си ти?“. Врагът отговорил: „Аз съм Ангел Божий! Бог се грижи много за тебе, затова ме прати да ти поръчам да се покориш на епарха, та да не бъдеш  погубена[1] в мъки; благ е Господ и ще ти прости това заради немощта на изпонараненото ти тяло“. Мъченицата се ужасила от тези думи, смутила се и с плач припаднала на молитва пред Бога, та Той да ѝ покаже кой е този, който говори с нея. Тогава от небето се чул глас : „Бъди храбра, Иулианийо. Аз Съм с теб, давам ти власт и сила над този, който е дошъл, и от самия него ще узнаеш кой е той“. И дяволът бил вързан и принуден да признае, че той е онзи, които измамил Ева в Рая, който подучил Каин да убие Авел, и Ирод да убие витлеемските младенци, и евреите да убият с камъни Стефан, и Нерон да разпне Петър надолу с главата, и Павел да посече, и т.н.… И така, препасана с Божия Дух, тази света девица не допуснала да бъде прелъстена от злия дух, а с предпазливост и топла молитва към Бога го победила.

БЕСЕДА за пророк Илия

Жив Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! През тия години няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума (III Цар. 17: 1).

Страшно звучат тези думи за всеки смъртен човек, защото са казани от подобострастен нам човек (Иак. 5: 17). Вие, братя, се питате как може смъртен човек да затвори небето и да спре дъжда. Но се запитайте как може смъртен човек да отвори небето и да низведе дъжд за сухата земя. А ние знаем, че и сега, по молитвите на хората, Бог отваря небето и дава дъжд. И всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите – е казал нашият Спасител (Мт. 21: 22). Както Моисей, с жива вяра и молитва, е правил страшни чудеса в Египет и в пустинята; както Иисус Навин е спрял движението на слънцето, така и пророк Илия е затворил и отворил небето, и свалял огън от небесата, извършил и други мощни и страшни чудеса – все с вяра и молитва. Бог дал сила на Илия да прави такива чудеса, защото Илия ревнувал за славата Божия, а не за своята слава. Пламнах от ревност за Господа Бога (III Цар 19: 14). Нищо не е търсил [искал] за себе си този Божий човек, а всичко за Бога. За него Бог бил всичко – всичката слава, всичката сила, всичко прекрасно[2]. И затова Бог го увенчал с безсмъртна слава, със страшна сила и с блага, които не гният[3] и молци не ги ядат[4]. Затова Бог не допуснал Илия да умре, а го взел жив на небето, както и Енох. Свети Илия бил с душа, чиста като утринна роса, с целомъдрено като на дете тяло, с непорочно сърце и с ум като на ангел Божий. Затова бил и остава и днес съсъд [изпълнен с] на Божията благодат. Затова вършил чудеса, върши ги и днес.

О Господи живий, Боже на Твоя пророк Илия, Който и нас по Твоята свята благодат, чрез [светото] кръщение Си осиновил, възпламени и в нас вярата и ревността на Твоя свят пророк.

На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – тялото ти да не бъде унищожено в мъки (бел. прев.).

[2] В ориг. – благо (бел. прев.).

[3] В ориг. – не изтляват (бел. прев.).

[4] В ориг. – гризат (бел. прев.).

Разсъждение

Като от неугасим пламък светите мъченици били обзети от Христовата любов. Тази любов облекчавала страданията им и смъртта правила сладка. За свети Игнатий св. Златоуст говори: „Той с такава лекота съблякъл от себе си тялото си, както някой съблича от себе си дрехата си. Пътувайки за Рим, на смърт, Игнатий се боял само от едно, именно, да не би някак християните да го възпрепятстват от мъченичеството за Христа, било с молитвите си към Бога, било по друг, външен начин. Затова непрестанно ги молел – и писмено и устно – да не правят това. „Простете ми – говорел той, – аз знам кое ми е полезно. Сега почвам да ставам Христов ученик, когато не желая нищо от видимото или невидимото, само за да достигна Христа. Нека дойдат върху мене всички дяволски мъчения: огън, кръст, зверове. Посичане, одиране, трошене на костите, разкъсване на цялото тяло – само да добия Иисуса Христа. По-добре е да умра за Христа, отколкото да царувам до края на земята… Моята любов е прикована на кръста и в мене не пламти любов към каквото и да е в света“. Когато бил въведен в цирка, той се обърнал към народа с думите: „Граждани на Рим, знайте, че не съм осъден за някакво престъпление, и не съм осъден на смърт заради някое беззаконие, но заради моя Бог, от Чиято любов съм обзет, и Когото ненаситно желая. Аз съм Негова пшеница и зъбите на зверовете ще ме смелят, та да бъда чист Негов хляб“. Когато зверовете го изяли, сърцето му, по Божи Промисъл, останало между костите му, и когато неверниците разсекли сърцето на светителя, видели вътре написано със златни букви името: „Иисус Христос“.

БЕСЕДА за Давид

Тогава Давид каза на Натана: съгреших пред Господа... Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем (II Сам. 12; Пс. 41).

Цар Давид съгрешил пред Бога, но се покаял и Бог му простил. Голям бил царският грях, но още по-голямо било покаянието му. Виновен бил пред Бога за два тежки гряха: за прелюбодейство и за убийство, но след като Божият пророк Натан го изобличил, с болка извикал: Съгреших пред Господа!  Изповядал, значи, своя грях и се покаял горко и прегорко. Съкрушено се молил на Бога, плачел, постял, лежал на земята и смирено понасял ударите, които Бог пратил нему, на неговия дом и на неговия народ заради неговите грехове.

В своите покайни псалми казал: Аз пък съм червей, а не човек (Пс. 21: 7). От гласа на моите въздишания кости ми прилепнаха о плътта ми (Пс. 101: 6). Не спя (Пс. 101: 8). Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам (Пс. 101: 10). Коленете ми изнемощяха от пост (Пс. 108: 24). Ето истинско покаяние, ето истински каещ се. Не закоравял в греха и не паднал в отчаяние. Надявал се на Божията милост и непрестанно се каел. И Бог, Който обича каещите се, се смилил над този каещ се, който е пример за подражание. Бог му простил и прославил повече от всички израилски царе, дал му превелика благодат, та да изпее най-хубавите покайни молитви и да предскаже идването в света на Спасителя на света и то от неговото коляно [неговия род]. Виждате ли, братя, колко е дивна Божията милост към каещите се!

Толкова драг станал каещият се Давид на Бога, че Бог не се срамувал да вземе върху Себе Си тяло от неговото семе. Блазе на онзи, който не закоравява в греха, и на онзи, който не пада в отчаяние заради греха. Покаянието спасява и от едното, и от другото зло. Господи милостиви, смекчи сърцата ни чрез сълзите на покаянието.

На Тебе слава и хвала во веки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Казваш, че не си виновен за онова, за което си осъден. В една нощна улич­на свада загинал човек, убийците ловко се разбягали, а когато дошла полицията, ти случайно си се оказал близко да трупа. Арестували са те. Осъ­дили са те. Сега се оплакваш от човешката несправедливост. Кълнеш се, че си осъден невинно. След първото ти писмо аз те помолих да ми изповядаш целия си живот и ти направи това. Като прочетох второто ти писмо, аз въз­кликнах: заслужил си го е!

Човече Божи, заслужил си това тежко наказание, ако не за онова пре­стъпление, то със сигурност за всички твои предишни злодеяния. Всевиждащият Съдия ги е видял, но по Своята милост ги е скрил от човешки очи, очаквайки твоето покаяние. Но ти не си се разкайвал, не си се изповядал, не си се молел Богу, не си се причастявал. Напротив, продължавал си да вър­шиш зло и си бил готов да убиеш всеки, който би ти попречил в безчестните ти дела. Само заради жестокостта към твоята жена си заслужил затвор. Тя не те е обвинявала пред земен съд, но воплите и са стигнали до Вечния Съдия.

За да те върне от твоите зли пътища и да те насочи в пътя на правдата; за да ти напомни за душата, за смъртта и за Страшния съд, Господ, Който управлява човешките съдби, те е отвел в онази нощ на мястото на престъ­плението, където си бил хванат от хора и от хора си бил осъден на затвор.

Твоят случай живо ми напомня за един велик християнски светец, Ефрем Сириец. В своята младост свети Ефрем вършил много грехове, но не бил осъ­ден за нито един от тях. Случило се обаче, че крадци откраднали една овца от съседа му. Съдът обвинил Ефрем. И Ефрем, напълно невинен за тази кражба, се оказал в затвора. Огорчен от човешката неправда, той започнал да плаче и да се вайка пред Бога. Но докато лежал в затвора заедно с много други прес­тъпници, той встъпил в разговор с тях. Питал всекиго подред как е попаднал в затвора. Един му казвал едно, друг друго. В техните грехове Ефрем познал своите, за които нито бил обвиняван, нито бил съден. Духът му се отрезвил и той разбрал, че е попаднал в затвора не заради откраднатата овца, а зара­ди останалите си многобройни прегрешения. Започнал със сълзи да моли Бога да прости неговите тайни грехове, благодарейки Му едновременно, че е хвърлен в тъмница за онова, което не е извършил. И скоро бил освободен като невинен. Но този случай довел до пълен обрат в Ефремовата душа. Тъмница­та го приела като грешник, а го пуснала като светец.

Мир на теб и здраве от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

Дали може с вярата да се преместват планини (Мт. 17: 20)? Несъмнено може; и още повече може – с вяра може да се подтикне и сам Бог към милосърдие спрямо нас,  грешните. В омиритския град Афар повечето жители били евреи. Св. Григорий се трудел да ги приведе в християнството. Тогава евреите предложили на св. Григорий и на цар Аврaмий диспут за вярата и ако те (евреите) бъдели победени, всички щели да преминат в Христовата вярата. Няколко дена, в присъствието на няколко хиляди души – евреи и християни, продължил диспутът. Като видели, че ще бъдат победени с непобедимите Григориеви аргументи и доказателства, поискали по някакъв начин Григорий да им покаже Христос жив, така, че те да го видят със собствените си очи жив, и тогава щели да повярват. Имайки, заради чистото си сърце, голямо  дръзновение пред Господа, св. Григорий коленичил, обърнат на изток, и почнал пред всички да се моли на Бога. Когато свършил молитвата, земята се затресла, ударил гръм. От изток се задал един светъл облак, пламтящ като огън и с блестящи лъчи, започнал леко да се спуска към земята, към мястото, където се били събрали хората. Посред облака стоял човек с неописуема красота, c лице необичайно сияещо и одеждата му, като че ли била изтъкана от мълния. Той се движел върху облака, докато не дошъл над самия епископ Григорий. Всички го видели в слава и невиждана красота и от страх паднали по лице на земята. Григорий възкликнал: Един свят, един Господ, Иисус Христос, во славу на Богу Отца. Амин. Тогава от облака[1] се чул към евреите глас: „По молитвата на епископа ви изцерява Разпнатия от вашите отци“.[2] И светлият облак полека се отдалечил, така като и бил дошъл. После евреите се кръстили.

БЕСЕДА за Самуил

За това дете се молих и Господ изпълни молбата ми, за която Му се молих; и аз го предавам Господу за през всички дни на живота му – да служи на Господа (1 Цар. 1: 27–28).

От Бога бил измолен и на Бога бил посветен Самуил, водачът на израилския народ.
Блажената Анна, бездетната му [дотогава ] майка, със сълзи и жертви го измолила от Бога. И него единствения, най-голямото ѝ богатство, дала от най-ранно детство да служи на Господа. Мъдрата майка не смята своите деца за свои, а за Божии. Божии са и когато Бог ги дава, Божии са, и когато Бог ги взима, но най-много са Божии, когато майка им сама ги посвещава на Бога. Божият дар се връща на Бога като дарение. Защото ние нищо нямаме свое, за да го дадем Богу, освен онова, което сме получили от Него. Малкият Самуил живеел при храма, между покварените синове на свещеник Илий, но не се покварил. А Господ не искал да се яви на грешните старци, но се явявал на това чисто дете… Защото Самуил изпълнявал волята Божия и не остана ни една негова дума неизпълнена (1 Цар. 3: 19). И Самуил, от младини до старост, бил съдия на народа, и не сторил нищо лошо, нито на Бога, нито на хората. Бог му дал сила, та пророкувал и вършел чудеса: победил всички Божии и народни врагове; и помазал двама царе – Саул и Давид. А когато остарял, призовал народа и попитал дали някога, някому е причинил насилие, или от някого взел подкуп. А народът в един глас отговорил: Ти не си ни обиждал, нито си ни притеснявал и от никого нищо не си взел[3] (I Цар. 12: 4). Ето, такъв е, който от Бога бил дарен и на Бога дар е даден, и който растял с Божието благословение и с майчиното благословение. Нека майките да се възползват от примера на блажена Анна. Нека съдиите и народните водачи да се възползват от примера на праведния Самуил.

     О, светий и пресветий Господи, благий и преблагий, отвори нашата душа, да видим Твоята святост и благост, за да се покаем за своите грехове[4]. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – славата Господня (бел. прев.).

[2] В ориг. – „Заради епископската молитва вас ви изцерява Разпнатия от вашите отци“ (бел. прев.).

[3] В ориг. – нито нещо си взел от нечии ръце (бел. прев.).

[4] В ориг. – от своята злоба (бел. прев.).

Разсъждение

    В този живот човек се изправя пред избор: или земното царство, или Царството Небесно. Бог не принуждава никого към този избор, но всеки решава [го прави] свободно. Когато братята Марк и Маркелин били осъдени на смърт, езическият съдия им оставил един месец за размисъл: дали да се отрекат от Христа, или да бъдат погубени. Тогава в затвора дошли техните роднини с един съвет, а св. Севастиан – с друг. Роднините плачели и ги молели да изпълнят волята на съдията и да пощадят своята младост. Разплаканият им баща им показвал побелелите си коси и своите немощи[1]; майка им ги заклевала в млякото[2], с което ги била откърмила; децата им плачели около тях. Всъщност всички те им предлагали да се отрекат от Царството Небесно заради земното царство. А Севастиан ги съветвал противоположно на това, казвайки им: „О храбри Христови войници, нима заради ласките на своите роднини искате да загубите вечния венец… Нима заради женските сълзи ще изпуснете знамето на победата?... Този живот е преходен и толкова непостоянен и неверен, че даже и своите любители никога не може да запази. Каква полза от този живот, па ако ще някой и сто години да живее? Като дойде последният ден, не изглеждат ли всички изминали години и всички земни наслади, като че ли никога не са били? Наистинa е неразумно да се боите от изгубването на този скоропреходен живот, когато ви чака[3] вечният, в който насладите, богатството и веселието, като започнат, никога не ще се свършат, и остават безкрайни вовек-века. Спомнете си Господните слова: И врагове на човека са неговите домашни (Мт. 10: 36). Не са ви приятели онези, които ви разделят от Бога“. С тези и още много други думи св. Севастиан победил и светите мъченици още повече пожелали Царството Небесно пред земното царство и радостно отишли на смърт за Христа.

 БЕСЕДА за Рут

Твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог… само една смърт ще ме раздели от тебе (Рут 1: 16–17).

   Удивителни са тези думи, когато ги каже син на баща си, дъщеря на майка си и жена на мъжа си. Но трижди по-дивни са, когато снаха ги каже на своята свекърва. А тези думи казала блажената Рут на своята опечалена свекърва Ноемин. Като умрели Ноемините синове в моавитската земя, където живеели като пришълци, старата им майка намислила да се върне в своето отечество Витлеем и там да остави костите си. Благородна и в болката си, Ноемин посъветвала младите си снахи [вдовици] да останат в земята си и да се омъжат повторно. Орфа останала, а Рут рекла: Само една смърт ще ме раздели от тебе. Прекрасен пример как свекърва може нежно да обича снахите си, а и как снаха може с цялото си сърце да бъде предана на своята свекърва! Но във Витлеем някой трябвало да храни тези две души. Кой ще ги храни? Бог и трудолюбивите[4] Рутини ръце. Ще тръгна по нивите и ще събирам класове – казала снахата на свекърва си. Иди, дъще моя, – отговорила Ноемин. В чужда нива, след чужди жетвари трябвало [Рут] да събира класове. Това не е само труд, това е и срам. Но от любов към старата си свекърва Рут взела на себе си и труда, и срама. Всевиждащият Бог видял тези две сладки души и се зарадвал. Зарадвал се техният Творец, наградил ги и ги прославил, както само той знае да награждава и прославя онези, които се боят от Него. И наредил Бог по своя промисъл, та Рут да иде на нивата на богатия Воз да събира класове. Видял Воз Рут и я поискал [за жена] от Ноемин. От този брак се родил Овид, Иесеев баща и дядо на цар Давид.

Прочие Рут се унизила до просякиня, а Бог я направил родоначалница на великия цар, от когото произлезли много царе, и най-после – Царят на царете, Господ наш Иисус Христос. О, всевиждащий Господи, Господи благий, колко Си дивен в Своя промисъл за праведните и милостивите. Напътствай ни и се смили над нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор  – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – своята болест (бел. прев.).

[2] В ориг. – с млякото от гърдите ѝ (бел. прев.).

[3] В ориг. – ще приемете (бел. прев.).

[4] В ориг. – полезните (бел. прев.).

Разсъждение

Чрез поста на първо място се придобива телесна чистота, а след телесната чистота и духовна чистота. Въздържанието в храненето, според  думите на сина на благодатта, св. Ефрем Сирин, означава „не пожелавай и не искай много сладки и скъпи ястия; не яж нищо извън определеното време; не се предавай на духа на чревоугодието; не възбуждай в себе си глад, като гледаш вкусни гозби, и не желай ту едно, ту друго ястие“. Голяма заблуда е, че въздържанието в храненето и постната храна вредят на телесното здраве. Известен факт е, че постниците са живеели най-дълго и най-малко са боледували. Пример за това ни дава и св. пророк Даниил заедно с тримата момци във Вавилон. Когато царят наредил на евнуха си да храни тези младежи с ястия от царската трапеза и да ги пои с добро вино, Даниил рекъл на евнуха, че те не желаят да вземат царската храна и питиета, а само растителна храна. (Понеже Даниил не искал да яде ястия, поръсени с кръвта на идолските жертви). A евнухът се побоял момците да не отслабнат от постната храна и споменал за своя страх пред Даниил. Тогава пророкът му предложил да направи един опит и да се увери, че от постната храна няма да отслабнат; а именно – останалите младежи в царския двор да храни с ястията от царската трапеза, a тях четиримата в течение на десет дни да храни само с растителна храна, и после нека направи сравнение. Евнухът послушал Даниила и постъпил според предложението му. След десет дни лицата на четиримата младежи, които постили, били по-светли, a телата им по-силни, отколкото на вавилонските младежи, които яли и пили от царската трапеза.

БЕСЕДА за Иисус Навин

Не се отклонявай от него (от заповедите)[1] ни надясно, ни наляво... не се страхувай и не се ужасявай; защото Господ, Бог твой, е с тебе навред, където и да идеш (Ис. Нав. 1: 7 и 9).

Иисус Навин във всичко докрай послушал Господа, без да отстъпва нито надясно, нито наляво от Господните заповеди. Водейки народа през непознатата земя и през гъстите [военни] редове на неприятелите, той нито се побоял, нито се уплашил. Считал себе си за оръдие Божие и своите воини за Божии воини. Както верният войник слуша заповедите на своя воевода, така и той слушал и изпълнявал волята на Живия Бог. Нищо не приписвал на себе си; нищо добро; никаква сила; никаква заслуга, но всичко на Бога и само на Бога. Не се уповавал[2] ни най-малко ни на своята войска, ни на своето оръжие, ни на своята мъдрост, но на Бога и само на Бога, Всесилния и Всемъдрия. Вижте, братя, с какви хора е Бог!  О, да биха християнските владетели и воеводи видели и научили от Божия служител Иисус как се служи Богу! О, ако всички те веднъж биха разбрали, че най-добре се служи на народа, когато се служи на Бога, а не може да се служи на народа, [без]да не се служи Богу! Господ Бог изпълнил Своето обещание и бил с Иисус Навин до завършека на делата му и на неговия живот. А че Господ бил с него, показват великите и страшни чудеса, които Господ явил чрез Своя верен служител. Бог разделил Иордан, та народът без мост преминал по сухо; Бог направил така, че от гласа на тръбите паднали иерихонските стени; Бог отворил очите на Иисус, та да види великия Архангел с меч в ръка; Бог предал силните врагове в ръцете на израилтяните; Бог спрял слънцето над Гаваон и месеца над Айлонската долина. Наистина, никога и никъде Бог не оставил Своя служител Иисус, защото и Иисус не оставил неизпълнена нито една Божия заповед. Свидетелят на живия Бог и предобраз на Спасителя[3] на света вече остарял и в преклонна възраст поучавал своя народ, както и него Бог в началото учил:  [Не] се отклонявайте от него ни надясно, ни наляво…, а се привържете към Господа, вашия Бог (Иис. Нав. 23 гл.).

О, Господи Исусе, Сине Божи, Който чрез Твоя верен служител Иисус Навин си показал предивни чудеса, укрепи ни и охрабри нас, та да не отстъпим от Тебе нито надясно, нито наляво заради Твоята слава и нашето спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Поставеното в скоби е от св. Николай или от сръбския редактор на книгата „Охридски пролог“ (бел. прев.).

[2] В ориг. – не бил уверен (бел. прев.).

[3] В ориг. – Светителя (бел. прев.).

Разсъждение

Голям труд полагали светите, за да oбуздаят в себе си гордостта и самочинието и да навикнат на пълно послушание и преданост, било към своите [духовни] ръководители,  докато били живи, било към самия Бог. Манастирът на св. Сава Освещени се отличавал с особена дисциплина, ред и безропотно послушание. Когато св. Иоан Дамаскин постъпил в този манастир, никой от знаменитите духовници не се осмелил да вземе за свой послушник толкова прославен царедворец и писател. Тогава игуменът го предал [в послушание] на един прост, но строг старец. Старецът наредил на Иоан да не прави нищо без негово знание и одобрение. Случило се обаче да умре един калугер, който имал в същия манастир роден брат. Този монах неутешимо скърбял за умрелия си брат. За утеха на брата Иоан написал посмъртни стихири за умрелия – познатите песнопения на опелото, които Църквата и до ден-днешен изпълнява. След като ги написал, Иоан почнал да ги пее. Неговият старец, като чул пеенето, много се разгневил и прогонил Иоана от себе си. Като чули за Иоановото изгонване, някои братя се осмелили, отишли при стареца и почнали да го молят да прости на Иоан и да го приеме обратно. Но старецът останал непоколебим. Иоан горко плачел и ридаел, че престъпил заповедта на своя старец. Братята още веднъж замоли стареца да му наложи някаква епитимия и след това да му прости. Тогава старецът наложил на своя ученик такава епитимия –  ако желае прошка, със собствените си ръце да почисти и измие всички клозети по килиите в манастира. Натъжените братя съобщили това на Иоан, мислейки, че Иоан по-скоро ще напусне манастира, отколкото да стори това. Но като чул поръката на стареца, Иоан се зарадвал твърде много и с радост изпълнил заповедта му. Като видял това, старецът се разплакал, прегърнал Иоан и през сълзи казал: „О, какъв страдалец родих в Христа. О, какъв човек, истински син  на светото послушание“.

БЕСЕДА за Мойсей  

А Мойсей беше най-кроткият човек между всички човеци на земята (Числа 12: 3).

Мъж избран, велик чудотворец, предобраз на Господ Иисус Христос в чудотворството, победител в Египет, победител в пустинята, вожд на народа – как да не се възгордее! Но ако се беше възгордял, Мойсей не би бил всичко онова, което е бил. Възгордяват се онези, които мислят, че вършат своето дело на този свят, а не делото Божие, и които мислят, че със своята сила го вършат, а не с Божията. А великият Мойсей знаел, че той е извършител на Божието дело, и че силата, с която го вършел, е Божията сила, а не неговата. Затова не се възгордял нито от страшните чудеса, които извършил, нито от великите победи, които постигнал, нито от мъдрите закони, които дал на народа си. Господ е моя сила и моя слава – казал Мойсей (Изх. 15: 2). От целия сонм Израилев, в пустинята никой не е чувствал толкова силно своята собствена немощ като този – най-великия сред това множество. Във всяка работа, на всяко място, във всеки миг той очаквал помощ само от Бога. „Какво да направя?“ – викал той към Бога и непрестанно очаквал да чуе Божия отговор и [проявата] на Божията сила. Най-кроткият човек между всички човеци на земята. Защото всички други са криели нещо в себе си, уверени били в себе си, а той – нищо. Той бил всецяло потопен в Бога и съкрушен пред Бога. Когато трябвало да нахрани и напои народа, той се обръщал към Бога; или трябвало да се бори с неприятелите, вдигал ръце към Небето; или трябвало да укротява народния бунт, той викал към Бога. Кротък и прекротък Мойсей! И Бог наградил Своя верен служител с велика слава. Бог го удостоил на Тавор да се яви заедно с Илия пред Господ Спасителя.

О, Господи, Боже кроткий, Пастирю добрий, направи нас кротки, подобни на Мойсей и апостолите. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски