Разсъждение

Пречудни са пътищата на Божия Промисъл, проявил се и при един изключителен случай в манастира Дохиар, по времето на блажени Неофит – племенник на св. Евтимий. След Евтимиевата смърт Неофит започнал да гради нова и по-голяма църква на св. Николай Чудотворец, но средствата не му достигнали, и той почнал да моли Бога за помощ. И Бог му помогнал по чуден начин. Срещу Дохиарския манастир се намирал остров Лонгос, или Сика. На този остров Неофит имал един малък метох, до който наблизо имало една каменна статуя на човек. На тази статуя било написано: „Който ме удари по главата, ще намери много злато“. Мнозина са удряли статуята по главата, но нищо не са намирали. Неофит пратил [на острова] с някакво поръчение манастирския послушник Василий. Този Василий един ден стоял пред статуята и се чудил на тайнствения надпис. Тъкмо тогава изгряло слънцето и статуята хвърлила сянката си на запад. Василий взел камък и ударил главата на сянката, започнал да копае и намерил котел, пълен със златни монети. Веднага отърчал и известил на игумена Неофит. Игуменът наредил на трима честни[1] монаси да отидат с манастирската ладия и Василий и да донесат златото. Отишли, значи монасите, натоварили златото на ладията и веднага потеглили назад. Но като били в морето, дяволът вкарал в главите им мисълта да присвоят това злато за себе си. И тази троица честни монаси, прелъстени от дявола, завързали Василий с въже, на врата му повесели камък и го хвърлили в морето. Когато Василий потънал на дъното, изведнъж му се явили като двама светли юноши архангелите Михаил и Гавриил, взели го и го пренесли в Дохиарската църква, и го оставили в заключената църква пред царските двери. На другия ден монасите, като отишли в църквата, намерили Василий вързан да лежи пред олтара. Игуменът го разпитал и узнал за чудесния случай с него. В това време пристигнали и онези трима монаси, които, като видели Василий жив, останали като от гръм ударени. Техният игумен заслужено ги наказал, а златото взел и довършил църквата, но не я посветил на св. Николай, а на св. архангели Михаил и Гавриил. Ето защо, старата Евтимиева църква се нарича църквата на св. Николай, пък новата – „Св. архангели Михаил и Гавриил“.

БЕСЕДА за единствения мир и Помирителя

Защото Той е нашият мир. Който направи от двата народа един. (Ефес. 2: 14).

Между израилтяните и езичниците е зеела бездна, която никой от смъртните не можел да запълни и изравни. Единствено Господ Христос е могъл да го стори и го сторил. Онова, що било отдалечено, Той го приближил и съединил. С какво? Със Своята Кръв. Именно със Своята [само]жертва Той заменил всички останали жертви. С това Той изкупил и заменил със Себе си цялата природа, от която хората взимали и принасяли жертва на Богa (или на богове)[2]. Една жертва е достатъчна и за израилтяните и за езичниците – това е Христовата жертва. По-нататък животинската кръв е разделяла израилтяните и езичниците и по място, където е била пренасяна, и по божеството, на което е била пренасяна, и по вида на животните, от които е пренасяна, и по начина, по който е пренасяна. Сега Христовата пречиста кръв е пролята[3] вместо всички тези кърви и тази кръв Христова обединява и побратимява израилтяните с езичниците. И едните, и другите стават кръвни братя така, както и ние всички вярващи сме кръвни братя чрез кръвта Христова, с която сме изкупени от проклятието, и с която сега се храним[4]. Той разрушил стените и оградите, които разделяли израилтяните и езичниците, и съчетал в едно ръцете и сърцата им. С какво? Със Своето Тяло. Т.е. с живата истина – с въплътената в Себе Си истина. Истината заменила сянката на закона при израилтяните и басните при езичниците. Той отдалечил и двете[5] и показал живата Истина в Тяло. Светът я видял и се зарадвал.

О, Господи Иисусе Христе, преблаги Изкупителю наш, съедини сърцата на нас, верните Твои [раби]. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                           

[1] Свт. Николай не е поставил кавички около определението, но то по-скоро е иронично, което ще проличи от следващите редове (бел.прев.).

[2] Т. е. на идолите (бел. прев.).

[3] В ориг. – дошла (бел. прев.).

[4] Т.е. св. Причастие (бел. прев.).

[5] Т.е. сянката на закона и езическите басни (бел. прев.).

Разсъждение

След дълга раздяла със своя другар Паисий посетил Иоан Колов и встъпил в разговор с него. Двамата взаимно се попитали каква добродетел са придобили. Паисий рекъл: „Никога слънцето не ме е виждало да ям“. А Иоан Колов рекъл: „Мене пък никога не ме е виждало да се гневя“. Като поучавал братята в скита, св. Иоан разказвал[i] тази притча за каещата се човешка душа: „В един град живеела жена красавица, но блудница, която имала много любовници. Един княз предложил на тази жена да я вземе за съпруга, ако обещае да живее честно и вярно в брака. Тя обещала. Князът я взел в своя дворец и се венчал за нея. Като разбрали за това, нейните предишни любовници решили някак си да я върнат на стария ѝ път, при себе си. Но не смеейки да се явят пред очите на княза, те отишли зад двореца и започнали да подсвиркват. Жената чула подсвиркването и го познала. Веднага запушила ушите си, прибрала се във вътрешната стая на двореца и заключила вратата зад себе си. Така се избавила от нови изкушения“. Св. Иоан обяснявал тази притча така: „Жената блудница – това е душата; нейните любовници – страстите; князът – Христос; вътрешната стая – небесната обител; любовниците, които подсвиркват и я мамят – демоните. Ако душата непрестанно загърбва своите страсти и прибягва при Бога, и страстите, и демоните ще се уплашат и ще избягат от нея.

БЕСЕДА за спасяващата благодат

По благодат сте спасени (Ефс. 2: 5-8).

Кой може да разбере и признае, че сме спасени по благодат? Че сме спасени не чрез нашите заслуги и дела, а по Божията благодат – кой може да разбере и признае това? Това може да разбере и признае само онзи, който е разбрал и видял, от една страна, бездната на смъртта и тлението, в която, поради греха, човекът бил хвърлен, а от друга страна, висотата, честта и славата, до които човекът е бил въздигнат в Царството небесно, в безсмъртния свят, в дома на живия Бог – само той може да разбере това и да го признае. Едно дете пътувало през нощта, спъвало се и падало от дупка в дупка, от яма в яма, докато накрая паднало в една дълбока яма, от която по никакъв начин не можело да излезе само. Когато детето се предало в ръцете на своята съдба, мислейки, че това е краят му, неочаквано някой застанал над ямата, спуснал му дълго въже и извикал на детето да се хване и да се държи здраво за въжето. Това бил един царски син, който взел детето, измил го, облякъл го, завел го в своя дворец и го поставил до себе си. Дали заради своите заслуги и дела се спасило това дете? Не, ни най-малко. Неговата заслуга е, че се хванало и се държало за подаденото въже. С какво детето е спасено? С милостта на царския син. В отношението на Бога към хората тази милост се нарича благодат. По благодат сте спасени. За кратко време апостол Павел повтаря тези думи два пъти, та вярващите да ги знаят и запомнят. Да знаем и ние, братя, и да помним, че сме спасени по благодат, чрез Господа Иисуса Христа. Бяхме в челюстите на смъртта, а ни е даруван живот в двореца на нашия Бог.

Господи Иисусе Христе, Спасителю наш, спасени сме чрез Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[i] В ориг. - употребявал,  използвал (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 НОЕМВРИ

Разсъждение

Че Божиите ангели са в непрестанно общение с този свят, ясно и неопровержимо свидетелства Свещеното Писание. Частично от Свещеното Писание, частично от Свещеното Предание, православната Църква е узнала имената на седемте предводители на ангелските сили и те са: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Иегудиил, Варахиил (освен това, някои споменават и осми – Иермиил). Михаил на еврейски език означава „който е като Бог“ или „кой е равен на Бога“. Св. Михаил още от първите християнски времена се изобразява като вожд, който в дясната си ръка държи копие, с копието пробожда Луцифер – сатаната, а в лявата – зелено палмово клонче. На върха на копието има платнена панделка с червен кръст. Архангел Михаил е особено почитан като пазител на православната вяра и борец против верските ереси. Св. Гавриил значи „мъж Божий“, или „крепост Божия“. Той е благовестник на Божите тайни, особено на тайната на Боговъплощението, и на всички останали тайни, свързани с нея. Изобразява се така – в дясната ръка държи фенер със запалена вътре свещ, а в лявата – огледало от [направено от] зеления камък яспис. Огледалото символизира[1] Божията премъдрост като съкровена тайна. Св. Рафаил значи „Божие изцеление“ или „Бог Изцелител“ (Тов. 3: 17; 12: 15). Изобразява се тъй – води в дясната си ръка Товия, който носи риба, уловена в Тигър, а в лявата държи алабастрен лекарски съд. Св. Уриил – „огън“, или „Божия светлина“ (3 Ездра 3: 1;  5: 20). Изобразява се така – в дясната ръка държи меч [насочен] против персите, а в лявата – огнен пламък. Св. Салатиил значи „Божий молитвеник“ (3 Ездра 5: 16). Изобразява се с наведено лице и очи, а ръцете си е сложил на гърдите си като на молитва. Св. Иегудиил – „прославител Божий“. Изобразява се как държи в дясната си ръка златен венец, а в лявата – тройно сплетен бич. Св. Варахиил – „благослов Божий“. Изобразява се с бели рози върху гърдите. Иеремиил – „възвишение Божие“ (3 Ездра 4: 36). Почита се като вдъхновител и подбудител на възвишените помисли, които човек въздига към Бога.

БЕСЕДА за това, как Христос оживотворява хората, умъртвени от греха

Макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (Ефес. 2: 5).

Бог първо оживотворил Христос, първо Него като човек вдигнал от гроба. А Христос е нашият Глава. За да възкръснели всички верни, трябвало първо да възкръсне Главата. Когато възкръснала Главата, тогава е подготвено и възкресението на цялото тяло, с всички негови части. Затова апостол Павел говори за нашето възкресение като за свършен факт. Бог и нас и тях  възкреси… и постави на небесата в Христа Иисуса. Заедно с Христос като човек Бог възкреси и нас, които преди бяхме мъртви от греховете и умъртвени от греховете. Не само ни удостои с възкресение заедно с Христа Господа, но и нещо повече – Той ни постави на небесата в Христа Иисуса, над целия свят на безплътните духове. Бог, братя, не се е явил на земята за някакво обикновено и дребно дело, а за едно съвсем необикновено и велико и превелико дело. Когато някой земен цар посети дадено място в своята държава, благодеянията от неговото посещение се усещат дълго на това място. Царят Господ посети земята и хората на земята. И благодатта от това посещение ще се усеща до края на времената. Това посещение за нас значи живот вместо смърт, слава вместо срам, приближаване към Бога вместо отдалечаване, благословия вместо проклятие. С една дума: възкресение от мъртвите и вечно царуване на небесата с Христос.

О, Господи, благодарим Ти, о, Господи прославяме те. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – означава (бел. прев.).

Разсъждение

В живота има решаващи моменти, от които зависи вечният живот или вечната смърт. Ние не знаем кога за нас ще настъпи този решаващ момент – може да настъпи и днес, заради което трябва непрестанно да бъдем на стража. Със св. Иерон бил заловен и един негов сродник – Виктор. В навечерието на мъчението Виктор се уплашил от предстоящите мъки, отишъл при надзирателя на затвора и го помолил да изтрие неговото име от списъка на обвиняемите и да го освободи, обещавайки за това да му даде своята земя. Надзирателят изтрил [името му] и го освободил. Но като се връщал у дома си, Виктор внезапно умрял – умрял от естествена смърт в същото време, когато и св. Иерон, заедно с другарите си [загинал], мъчен за Христа. Тъй Виктор напразно пропуснал решаващия миг, изгубил своята земя, изгубил своите приятели, изгубил и двата живота – земния и небесния. А Иерон в този решаващ момент спечелил всичко. За тялото на Виктор никой се не погрижил, докато мнозина се стараели да вземат тялото на Иерон. Когато християните поискали от княза Иероновата глава, князът поискал за нея толкова злато, колкото тежала тя. Хрисант – богат и благочестив християнин, заплатил с толкова злато [колкото било поискано] за честната глава на мъченика. Антоний и Матрониан, тайно от княза, взели отсечената ръка на Иерон и я занесли на Иероновата сляпа майка – Стратоника. Майката взела ръката на своя син и горчиво заридала: „О, любезни мой сине, родих те цял, а сега имам само една част от тебе!“.

БЕСЕДА за тъмните пътища на човечеството преди и против Христа

  В които живяхте някогаш според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действа в синовете на невериет(Еф. 2: 2).[1]

Това е един и същи път – път към бездната. Според живота на тоя свят, значи според греховните стремежи; съгласно с княза на въздушната власт, значи, според волята на началника на онези демони, които обитават въздушното пространство; според духа, който сега действа в синовете на неверието, значи така, както сега живеят богопротивниците и богоборците, живеели всички хора преди Христовото пришествие, па и онези, на които апостолът написал посланието. Каква, братя, е тази – въздушната власт? Това е чинът на злите духове, които се намират и се движат постоянно във въздуха. Те правят въздуха тлетворен и те възпират душите на умрелите, които възлизат към небето. Те съблазняват човешкия дух за всяко зло; те го подтикват за всеки грях; не го принуждават, защото за това нямат сила – само го съблазняват и подтикват. Върху езичниците те нападали по-силно, отколкото на израилския народ. Върху езичниците налитали като рояк мухи върху мърша, а върху Израил отдалеч нападали,  съблазнявайки го и подтиквайки го [към грехове]. Стояли далеч от Израиля, заради Божието име, което се пазило и произнасяло там. Христос Господ ги победил и отскубнал отровното им жило, така че те станали като безсилни плашила, като жалки непостоянни сенки, които изчезват начаса при споменаването на Христовото име, или при изобразяването на Кръста Христов.

О, Господи Иисусе, Войводо наш, и Освободителю наш, помогни ни да живеем в Твоята свобода. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Предходния стих е „И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове“. Има разночтение със сръб. текст. (бел прев.).

Наскоро при нас умря един стар свещеник. Умря, без да боледува. В съ­бота вечер чел молитви на болен, а в неделя сутринта починал. През целия си живот беше тих и кротък, такъв беше и краят му. Беше голям молитвеник и с молитва се прости с този свят.

И в случая, който ти описваш, смъртта съответства на човека. Твоят кум хулел всичко свято. Нехаел за Бога, не се грижел за душата си. От нищо не се страхувал, освен от един стар, изоставен кладенец в покрайнините на града. Често говорел за него и винаги, когато го споменавал, настръхвал. Поняко­га, сякаш на шега, казвал: този кладенец ще ми бъде гроб! Когато излизал извън града, чувствал непреодолимо влечение да свърне при кладенеца и да погледне в неговата мрачна дълбина. И какво се случило накрая? Твоят кум внезапно изчезнал. Никой не знаел къде е отишъл. На някого му до­шло на ум за кладенеца. Отишли там и наистина намерили вътре мъртвото му тяло. Хората казвали: „Съдба! Така му било писано. Той предчувстваше това". Ако е съдба, тогава е съдба не от Бога, а според греховете му. „От което се нечестивец бои, то ще го и постигне” - пише в Писанието (Притч. 10:24).

Слушал съм да разказват за един човек следното: като попечител той присвоил тайно парите от някакъв наследствен имот и ги закопал под една липа в двора си. Откакто направил това, той започнал да се страхува от ли­пата. За да се освободи от страха си, решил да я отсече, но не успял. Тъкмо взел брадвата, нападнали го разбойници и започнали да му искат пари. Той не пожелал да даде и те го обесили - на липата. За пореден път се потвърди­ли Божиите слова: „От което се нечестивец бои, то ще го и постигне”.

А ти се радвай в Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Разсъждение

Както Бог може да изведе вода от камъка за утеха на хората, може и огън да пусне от небето за наказание. Съдбата на Содом и Гомор представлява класически пример за Божието наказание над закоравелите грешници. Че Бог може да повтори това наказание и на друго място, Той показал над Цариград по времето на цар Лъв Велики и патриарх Генадий през 472 година. Тази година, на 6 ноември по пладне, изведнъж небето потъмняло от гъсти и черни облаци, от които се стъмнило на земята. Тези облаци били ту като запален огън, ту потъмнявали. Това явление траело над Цариград 40 дена. Изплашеният народ прибягнал към покаяние и молитви и заедно с царя и патриарха правел литийни шествия по улиците на града, от църква в църква, с плач и въздишки се молил на Бога. През последния ден от облаците започнала да пада гореща черна пепел и като дъжд падала от вечерта до полунощ, след което престанала. Утрото било чисто и ведро, ала черна пепел, педя дълбока, покривала земята. С голям труд хората почистили своите домове и улиците от тази черна пепел, но всички посеви по нивите безвъзвратно загинали. Всеки, който имал разум, проумял и усетил това явление като Божие наказание, и то като смекчено наказание Божие, заради бързото народно покаяние пред Господ Бог. Ако не било така бързо народното покаяние за големите натрупани грехове, кой би могъл да знае какво щяло да се случи с Цариград? Но благовременното покаяние на грешниците и молитвите на Пресвета Богородица, на многобройните цариградки светци и мъченици, това наказание било твърде смекчено.

БЕСЕДА за Главата на Църквата и тялото Христово

И покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло (Ефес. 1: 22–23).

Обезглавеното човечество намерило своята глава в Господ Иисус – възкръсналия от мъртвите. Разделеното от главата тяло започнало да се прилепва към своята глава, част по част, член по член. Не всички хора са тяло, а само вярващите в Христос Господ; всички са призвани, но само отзовалите са приети под Главата. Откликналите съставляват Тялото, което се нарича Църква, чиято Глава е Господ. И както възкръснал и се прославил Човекът Иисус и се възвисил от Света Троица над всички и всичко на земята и на небето, така и Неговата Църква, Неговото Тяло, ще бъде възвисено до своята Глава, т.е. над всички и всичко. Цялата Църква, заедно с Главата Си, ще застане от дясната страна на Света Троица, защото където е главата, там е и тялото. До такава висота, величие и слава ще се издигнат изкупените и покаяли се грешници, някогашни грешници, заблудили се като блудния син, и обезглавени като мъртъв труп, а сега осиновени чрез Христа и заради Христа, и облечени в красотата на божествения живот и блясък. Защото са велики дела, братя, въплъщението на Сина Божий на земята и Неговото страдание на Кръста, и смъртта Му заради нас. Неговото пришествие на земята е донесло огромна промяна в съдбата на хората и в смисъла на всички неща. Той променил всичко и всичко обновил. Затова, братя, да не живеем и постъпваме като стария човек, а като новия, да не живеем в грях, а в правда, да не постъпваме плътски, а по дух. Та така да се удостоим с онази висота, величие и слава, към които сме призвани от нашия Глава.

О, Господи Иисусе, света Глава на Светата Църква, удостои и нас да бъдем вечно членове на Твоето пречисто Тяло. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Каквото е сянката спрямо действителността, още по-незначителна е плътската любов от духовната любов. Братството и сестринството по кръв и плът не е нищо, когато се сравни с братството и сестринството по дух. Бащата на Галактион го сгодил за девицата Епистима. Галактион кръстил Епистима, след което и двамата се замонашили. Телесната любов при тях била заменена с духовна любов, по-силна от[1] смъртта. Толкова силна била духовната Галактионова любов към Епистима, че той не желаел никога да я види с телесните си очи. Защото на духовната любов не ѝ трябва нито тяло, нито среща. Епистимината любов към Галактион била толкова духовна, че Епистима, като чула, че водят Галактион на мъчение, се затичала след него и го молила да я не отхвърля, а като духовен отец и брат да я приеме в общо мъченичество. И когато бездушните мъчители немилосърдно биели свети Галактион по голото му тяло, света Епистима плачела. Когато им отсекли ръцете и нозете за Христа, двамата се радвали и прославяли Бога. Толкова силна била тяхната любов към Христа Господа и такава била тяхната духовна любов, с която се обичали. Наистина, плътската любов е като шарена пеперуда, която бързо отлита, а духовната любов е безсмъртна[2].

БЕСЕДА за възвишеността на човека чрез възкръсналия Христос
 

По-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия,и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата (Еф. 1: 21-22).

Ето висините, до които Бог възвисил човешкото същество! Иде реч не за Божествената Христова природа, а за човешката; не е думата за вечното Слово Божие, а за Човека Иисус, Когото Бог възкресил от мъртвите и Го издигнал не само над целия този видим и смъртен свят, а и над невидимия и безсмъртния, по-високо от всички ангелски чинове и небесни власти, по-високо от цялата показана и [още] непоказана небесна иерархия, по-високо от всяко сътворено същество, знайно и незнайно, и по-високо от всяко име от двата свята, материалния и духовния. Виждате ли, братя, как нашият преславен Творец изпълнил Своето обещание, дадено на Адам, изгонения от Рая, и още по-ясно повторено на Аврам, и още по-ясно повторено чрез пророците и Давид! Виждате ли как Бог Саваот почнал да прославя човешкия род, прославяйки човека Иисус, в Когото било въплътено Божеството на Бога, Синът Божий! Като Първенец на славата първо прославил Него, па после по ред –  всички, които се причислили към Него, и с благодатта на Светия Дух се осветили за вечна слава, и се записали в Книгата на вечния живот. Не напразно Църквата пее на майката Божия: „Честнейшую Херувим и славнейшую без сравнения Серафим“. Там, където, Господ се възвисил, там се възвисила и Неговата Пресвета Богоматер, както и Неговите свети апостоли, по Неговите думи, към Своя Небесен Отец: Отче! Тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан 17: 24). Такова е невижданото следствие от пришествието на Бог на земята. Такъв е неизказаният плод на Неговите страдания.

О, Господи Иисусе Христе, Спасителю наш, равен само на Своя Отец и на Светия Дух, помагай ни докрай да се измъкнем от преизподнята на смрадните грехове и от плътското безумие. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – силна като смъртта (бел. прев.).

[2] В ориг. – трайна (бел. прев.).

Разсъждение

Милостта е плод на вярата. Където има истинска вяра, има и истинска милост. Св. Иоаникий, минавайки покрай един женски манастир, в който между многото монахини имало и една майка с дъщеря ѝ. Злите духове нападнали младата дъщеря с плътски изкушения и разпалили в нея блудна похот в такава мяра, че тя поискала да напусне манастира и да се омъжи. Напразно майка ѝ я съветвала да остане. Дъщерята даже не искала и да я чуе. Когато майката видяла св. Иоаникий го помолила и той да посъветва нейната дъщеря да не напуска манастира и да не излага душата си на гибел. Иоаникий извикал девицата и казал: „Дъще, положи ръката си върху моето рамо!“. Девицата направила това. Тогава милосърдният светец в сърцето си помолил Бога – Бог да избави девицата от изкушенията, нейната плътска страст да премине в него. Така и станало. Девицата напълно се успокоила и останала в манастира, а светецът Божий заминал по своя път. Но като вървял, в него се разпалила страстна похот и кръвта му закипяла като в огън. Той пожелал да умре, но да не даде воля на страстите. Видял някаква огромна змия, притърчал [при нея], за да бъде ухапан от нея и умъртвен. Но змията не искала да го ухапе. Той започнал да я дразни, та да го ухапе, но щом се допрял до нея, змията умряла. Начаса пламъкът на  похотта изчезнал от Иоaникий.

БЕСЕДА за наследниците на царството чрез Христос Господ

Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници (Ефес. 1: 11).

Всичко е от Господ Иисус Христос, всичко е чрез Господ Иисус Христос, всичко е на Господ Иисус Христос. Без него нямаме правилно отношение, нито нормално общение с Бога, нито с хората, нито с другите създания. Той е нашият Глава, Той е нашият Ум. Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници. Наследници на какво? На Царството Божие. Защо християните в Новия Завет често са наричани наследници? Наследството винаги е свързано с нечия смърт. Трябва някой да умре, та друг да го наследи. Християните още в този живот стават наследници, защото в тях умира старият човек, а на негово място идва като наследник новият човек. Онзи, който надживява, той и наследява. Когато тялото умре, душата го надживява; душата, значи, наследява всичко, което човекът е събрал с тяло, било добри дела за спасение, било лоши дела за осъждане. Чрез Господа Иисуса Христа за нас се открива и онова наследство, в което сам Господ блаженства, т.е. безсмъртното Божие Царство. Това Царство ще наследим, след като оставим земното царство; когато умрем за земята, ще наследим небето; когато разкъсаме съюзът със сатаната, ще бъдем сънаследници Христови. О, братя мои, помислете, какво богато наследство ни чака! Само да го не продадем евтино, както Исав – своето първородство!

О, Господи Иисусе Христе, Боже наш и Спасителю наш, смили се над нас докрай и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски 

Разсъждение

Между многобройните чудеса на св. Георги се разказва и за следното: На остров Митилини имало църква на св. великомъченик Георги Победоносец. Жителите от целия остров се стичали в тази църква за годишния свещен празник. Като разбрали за това, сарацините от Крит една година на празника нападнали острова, пленили и поробили [когото заловили], и се върнали в Крит. Бил поробен и един красив юноша, когото пиратите подарили на своя княз в Крит. Князът го взел и го поставил да прислужва на трапезата. Родителите на юношата потънали в голяма скръб за сина си. Като минала година и пак настанал денят на св. Георги, тъжните родители, по стария обичай, сложили трапеза и поканили[1] много гости. Като мислела за сина си, бедната майка отишла пред иконата на светеца, паднала на земята и започнала да моли св. Георги да избави сина ѝ от робството, така, както той си знае. След това майката се върнала на трапезата. Стопанинът вдигнал чаша и пил за славата на св. Георги. В този миг техният син се явил между тях, държейки в ръце една стъкленица с вино. Когато всички, изненадани и със страх започнали да го питат откъде и как се е намерил тук, юношата отговорил, че точно когато щял да налее вино на своя господар в Крит, пред него се появил един юнак на кон, качил го върху коня и за миг го пренесъл в дома на родителите му. Всички се учудили и прославили Бога и Неговия дивен светия – воеводата и победоносеца Георги.

БЕСЕДА за Христос като Глава на всички светии

За да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа (Ефес. 1: 10).

Грехът обезумява, грехът обезглавява. Човек, потънал в грехове и пороци, прилича на кокошка, чиято глава е отсечена, а тя, умирайки, конвулсивно рита и скача насам-натам. Целият езически свят представлявал обезглавена маса, която умирала в конвулсии. Христос е съединил отсечената глава с потъмнелия труп и оживил тялото на човешкия род. Той е Глава на небесното войнство и никога не е преставал да бъде. А като Творческо Слово Божие Той отначало е бил Глава и на сътворения свят, на видимия свят, особено пък на човешкия род. Но грехът като меч разделил главата на грешния Адам от трупа. Въплътилият се на земята Господ е помирил небето и земята, спуснал небето към земята и земята издигнал към небето, и всички поставил под Своя ум, под Своята глава. Чрез Христа ние сме помирени със Света Троица, с Божиите ангели, един с друг и със сътворената природа около себе си. Намерена е изгубената глава и всичко хармонично се е устроило под нея. А ние имаме ум Христов – казва апостолът. Каквото е главата върху човешкото тяло, това е умът на духовния, вътрешния човек. Ако сме Христови, значи, трябва да мислим и съдим като нашия Глава Христос – за всичко само с Него и чрез Него да мислим и съдим. А с Него ще мислим и съдим, ако се чувстваме като членове на едно тяло заедно с другите хора и с ангелите, едно тяло, чиято Глава е Христос. Оттук се разгаря нашата любов към Бога и се усилва нашата вяра, и се освещава нашата надежда. Само заспалото тяло не чувства връзката със своята глава. Да се пробудим, братя мои, да се пробудим, докато още има време.

Господи Иисусе Христе, Глава наша Всеумна, съедини ни със Себе Си. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – гостили (бел. прев.).

Разсъждение

Св. Иларион Мегленски е водил голяма борба против богомилите. Веднъж богомилските първенци се събрали около Иларион и започнали да се препират с него за вярата. Богомилите учели, че Бог е сътворил духовния свят, а дяволът – материалния. На това Иларион им отговорил, че в Свещеното Писание пише: Бог е Цар на цяла земя (Пс. 46: 8), и още: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23: 1). Богомилите твърдели, че Старият Завет е от дявола. На това светията отговорил: „Ако Старият Завет наистина е от дявола, нима Христос би рекъл: Изследвайте Писанията… И те са, които свидетелстват за Мене (Иоан 5: 39)? И нима би признал за най-голяма заповедта за любовта към Бога и към ближния, която някога е дадена от Мойсей?“. Богомилите твърдели още, че Тялото Христово е слязло[1] от небето. На това св. Иларион им отговорил, че ако това е тъй, то Тялото Христово не би усещало ни глад, ни жажда, ни умора, ни страдание, нито би било подвластно на смъртта. Тогава богомилите изразили своето негодувание против кръстното знамение, което православните християни употребяват. На това светията им отговорил: „А какво ще правите, когато на небето се появи знамението на Сина Човечески – Неговият Кръст, и когато заплачат всички народи по земята, които не са вярвали в Кръста?“. И добавил: „Как казвате, че всяко зло е от злата материя, а не искате да се поклоните на онова Дърво, с което се освещава целият материален свят?“.

БЕСЕДА за призванието на всички християни да бъдат свети
 

До намиращите се в Ефес светии (Ефес. 1: 1).
 

Апостолът нарича християните в Ефес светии. Не нарича светии един или двама от тях, или една част от тях, а всички. Не е ли това удивително Божие чудо, хора, които не са в пустинята, а в град, и то в един идолопоклоннически и покварен град, да бъдат светии?  И да са свети женени хора, които търгуват и работят! Такива, наистина, са били първите християни. Тяхната преданост и вярност, както светостта и чистотата на живота им, напълно оправдавала названието светии. Ако в последните времена светиите ще станат изключение, в онези първи времена несветиите са били изключение. Така че светиите са били правило. Впрочем, не трябва да се чудите защо апостолът нарича всички кръстени души в Ефес светии, защото освен това той има още едно по-високо название за всички християни, а именно – синове, синове Божии (Гал. 4: 6). Правото да се наричаме така ни го дал сам Христос Господ, когато ни е научил да назоваваме Бога: Отче наш! О, братя мои, не казваме ли всеки ден на Бога: „Светий Боже?“. Не наричаме ли ангелите свети? Не наричаме ли Божията Майка света. Ами пророците, мъчениците, праведниците? Кой [друг], значи, може да се всели в светото царство, освен светиите? Ако имаме надежда за спасение, имаме и надежда за святост.

О, Святий Боже, Който живееш в святост и почиваш всред светиите, и светиите призоваваш и милваш при Себе Си, помогни нам да се осветим – в думите, мислите и делата. За Твоя слава и наше спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                                                      

[1] В ориг. – донесено (бел. прев.).

Разсъждение

Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене (Мат. 10: 38). Св. преп. мъченик Тимотей Евсигменски (29 октомври) най-напред бил женен човек и имал две дъщери. По-късно, когато като монах решил да пострада заради Христа, и вече подготвен за пътя на страданието, помолил игумена за благословия да се отбие в своето село Кисани, та да се види и опрости със своите дъщери. Игуменът не му разрешил от страх да не би тази среща да го разнежи и отклони от мъченичеството му за вярата. Но Тимотеевото село било на пътя за Пропандита, закъдето Тимотей се бил упътил. Като минавал през своето село, срещнал един съсед, поразговорил се и чрез него поздравил дъщерите си. Напразно съседът му го увещавал да се отбие, да се види с дъщерите си и да си почине. Тимотей се опростил [със съседа] и бързо се отдалечил по своя път. Дъщерите чули от съседа за своя баща и припнали да го видят. Открила се рядка и величествена гледка. Дъщерите тичат да прегърнат своя баща, а бащата бяга от своите дъщери, та да не би да се огреши, като наруши заповедта на игумена. Дъщерите тичат бързо, а той още по-бързо. Дъщерите бързат да прегърнат своя родител, а Тимотей бяга от тях и бърза да прегърне смъртта. Дъщерите му се изморили и отчаяни се върнали, а баща им се отдалечил. Преди смъртта си Тимотей помолил духовника Герман да свърне в неговото село и да извести на дъщерите му за неговата мъченическа кончина. Герман изпълнил заръката. Турците посекли Тимотей и хвърлили тялото му в реката, а Герман успял да вземе само една негова дреха, която донесъл в Кисани и като намерил Тимотеевите дъщери, разказал им за героичната смърт на техния баща и им показал неговата дреха.

БЕСЕДА за увереността на праведника, че няма да умре

Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни (Пс. 117: 17).

Кой може да каже: няма да умра? Онзи, който се държи за живия Господ. Кой може уверено да твърди: ще живея? Онзи, който вижда живия Господ пред себе си. Енох и Илия не умрели, а били взети живи във вечния живот. Господ ги взел по Своята милост за доказателство пред хората, че има вечен живот. Господ умрял и възкръснал със Своята сила за доказателство пред хората, че има възкресение на мъртвите. Апостолите и светиите умрели, но много от тях, по своето човеколюбие, се явили от другия свят за доказателство пред хората, че има вечен живот. Така и онези, които били взети, и онези, които умрели, живеят с възкръсналия Господ Христос в безсмъртното царство. Няма да умра, но ще живея – с голяма увереност казал цар Давид, макар и да живял на земята преди възкресението Господне и преди проповедта за общото възкресение на праведниците. С още по-голяма увереност всеки от нас, християните, трябва да каже така: Няма да умра, но ще живея, защото нашият Господ е основа на нашата вяра, защото нашите очи видяха и ушите ни чуха повече, много повече, отколкото очите и ушите на цар Давид. След Кръста Христов дяволът станал като дим, а след възкресението Христовo смъртта станала като мъгла, през която се излиза на слънчевото поле на безсмъртието. Блажен е онзи, братя, който се е удостоил да бъде жив и да разглася делата Господни!

Господи живий, оживи нас и ни спаси. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

 Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски