„Главното съдържание на историята се състои в определянето на отношението на хората към Бога. Всичко останало е  само епизоди и фрагменти от главното“.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Милостта е плод на вярата. Където има истинска вяра, има и истинска милост. Св. Иоаникий, минавайки покрай един женски манастир, в който между многото монахини имало и една майка с дъщеря ѝ. Злите духове нападнали младата дъщеря с плътски изкушения и разпалили в нея блудна похот в такава мяра, че тя поискала да напусне манастира и да се омъжи. Напразно майка ѝ я съветвала да остане. Дъщерята даже не искала и да я чуе. Когато майката видяла св. Иоаникий го помолила и той да посъветва нейната дъщеря да не напуска манастира и да не излага душата си на гибел. Иоаникий извикал девицата и казал: „Дъще, положи ръката си върху моето рамо!“. Девицата направила това. Тогава милосърдният светец в сърцето си помолил Бога – Бог да избави девицата от изкушенията, нейната плътска страст да премине в него. Така и станало. Девицата напълно се успокоила и останала в манастира, а светецът Божий заминал по своя път. Но като вървял, в него се разпалила страстна похот и кръвта му закипяла като в огън. Той пожелал да умре, но да не даде воля на страстите. Видял някаква огромна змия, притърчал [при нея], за да бъде ухапан от нея и умъртвен. Но змията не искала да го ухапе. Той започнал да я дразни, та да го ухапе, но щом се допрял до нея, змията умряла. Начаса пламъкът на  похотта изчезнал от Иоaникий.

БЕСЕДА за наследниците на царството чрез Христос Господ

Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници (Ефес. 1: 11).

Всичко е от Господ Иисус Христос, всичко е чрез Господ Иисус Христос, всичко е на Господ Иисус Христос. Без него нямаме правилно отношение, нито нормално общение с Бога, нито с хората, нито с другите създания. Той е нашият Глава, Той е нашият Ум. Чрез Него ние бяхме и избрани за наследници. Наследници на какво? На Царството Божие. Защо християните в Новия Завет често са наричани наследници? Наследството винаги е свързано с нечия смърт. Трябва някой да умре, та друг да го наследи. Християните още в този живот стават наследници, защото в тях умира старият човек, а на негово място идва като наследник новият човек. Онзи, който надживява, той и наследява. Когато тялото умре, душата го надживява; душата, значи, наследява всичко, което човекът е събрал с тяло, било добри дела за спасение, било лоши дела за осъждане. Чрез Господа Иисуса Христа за нас се открива и онова наследство, в което сам Господ блаженства, т.е. безсмъртното Божие Царство. Това Царство ще наследим, след като оставим земното царство; когато умрем за земята, ще наследим небето; когато разкъсаме съюзът със сатаната, ще бъдем сънаследници Христови. О, братя мои, помислете, какво богато наследство ни чака! Само да го не продадем евтино, както Исав – своето първородство!

О, Господи Иисусе Христе, Боже наш и Спасителю наш, смили се над нас докрай и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Прочел си някъде случка от живота на св. Иоан Востърски. Веднъж, кога­то блаженият Иоан стоял на молитва, духовният му взор се отворил и той видял демони. Те нито смеели да се приближат до Божия човек, нито ис­кали да се отдалечат. Като ги видял обзети от страх, свети Иоан ги попитал от какво най много се страхуват. „От три неща - отговорили демоните: - от онова, което вие християните носите на врата си; от онова, с което се миете в църква; и от онова, което ядете в църква". „А от тези три неща - отново по­питал светецът, - кое е най-страшното за вас?" „Онова, което ядете в църк­ва" - отговорили му обитателите на ада.

Нима не ти е ясно? Това, което християните носят на врата си, е кръ­стът. Онова, с което се кръщават или поръсват в църква е светената вода. А онова, което ядат в църква е Светото Причастие. Кръстът е знамение на по­бедата чрез страдание от любов. Светената вода очиства и означава духов­ната и телесна чистота. Причастието е небесна трапеза, където на душата се предлагат за храна Тялото и Кръвта на Господа. Нима е чудно, че адовите сили треперят от тези три светини? Треперят и нашепват на хората съвсем противоположни съвети, а именно:

на всяка цена да избягват всяко страдание - с това те искат да изко­ренят от човешките сърца любовта и човеколюбието;

да живеят в греховна нечистота - с това искат да отдалечат хората от пречистия Бог и да ги направят свои поданици и близки сродници;

да морят и накрая да уморят своята душа с глад, като не ѝ дават ни­каква божествена храна - за която душата по природа копнее, - а да се хра­нят само със земна храна като животните.

А от причастието адските духове се боят най-много, защото то е венец на човешкото възхождане към Бога и на единението с Него.

От Бога мир и благословение!

Автор – Св. Николай еп. Жички и Охридски

ОТГОВОР: ДА.

Оскъдният ум носи и оскъдни плодове… ( Св. Киприан Картагенски)

Разсъждение

Между многобройните чудеса на св. Георги се разказва и за следното: На остров Митилини имало църква на св. великомъченик Георги Победоносец. Жителите от целия остров се стичали в тази църква за годишния свещен празник. Като разбрали за това, сарацините от Крит една година на празника нападнали острова, пленили и поробили [когото заловили], и се върнали в Крит. Бил поробен и един красив юноша, когото пиратите подарили на своя княз в Крит. Князът го взел и го поставил да прислужва на трапезата. Родителите на юношата потънали в голяма скръб за сина си. Като минала година и пак настанал денят на св. Георги, тъжните родители, по стария обичай, сложили трапеза и поканили[1] много гости. Като мислела за сина си, бедната майка отишла пред иконата на светеца, паднала на земята и започнала да моли св. Георги да избави сина ѝ от робството, така, както той си знае. След това майката се върнала на трапезата. Стопанинът вдигнал чаша и пил за славата на св. Георги. В този миг техният син се явил между тях, държейки в ръце една стъкленица с вино. Когато всички, изненадани и със страх започнали да го питат откъде и как се е намерил тук, юношата отговорил, че точно когато щял да налее вино на своя господар в Крит, пред него се появил един юнак на кон, качил го върху коня и за миг го пренесъл в дома на родителите му. Всички се учудили и прославили Бога и Неговия дивен светия – воеводата и победоносеца Георги.

БЕСЕДА за Христос като Глава на всички светии

За да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа (Ефес. 1: 10).

Грехът обезумява, грехът обезглавява. Човек, потънал в грехове и пороци, прилича на кокошка, чиято глава е отсечена, а тя, умирайки, конвулсивно рита и скача насам-натам. Целият езически свят представлявал обезглавена маса, която умирала в конвулсии. Христос е съединил отсечената глава с потъмнелия труп и оживил тялото на човешкия род. Той е Глава на небесното войнство и никога не е преставал да бъде. А като Творческо Слово Божие Той отначало е бил Глава и на сътворения свят, на видимия свят, особено пък на човешкия род. Но грехът като меч разделил главата на грешния Адам от трупа. Въплътилият се на земята Господ е помирил небето и земята, спуснал небето към земята и земята издигнал към небето, и всички поставил под Своя ум, под Своята глава. Чрез Христа ние сме помирени със Света Троица, с Божиите ангели, един с друг и със сътворената природа около себе си. Намерена е изгубената глава и всичко хармонично се е устроило под нея. А ние имаме ум Христов – казва апостолът. Каквото е главата върху човешкото тяло, това е умът на духовния, вътрешния човек. Ако сме Христови, значи, трябва да мислим и съдим като нашия Глава Христос – за всичко само с Него и чрез Него да мислим и съдим. А с Него ще мислим и съдим, ако се чувстваме като членове на едно тяло заедно с другите хора и с ангелите, едно тяло, чиято Глава е Христос. Оттук се разгаря нашата любов към Бога и се усилва нашата вяра, и се освещава нашата надежда. Само заспалото тяло не чувства връзката със своята глава. Да се пробудим, братя мои, да се пробудим, докато още има време.

Господи Иисусе Христе, Глава наша Всеумна, съедини ни със Себе Си. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – гостили (бел. прев.).

Изпитвате огорчение от това, че Бог не чува молитвите Ви! Не се огор­чавайте от Онзи, Който ни е дал съществуване, и живот, и дихание, и ум, и всичко. Моля Ви, не се оплаквайте от Онзи, Който хиляди пъти повече има право да се оплаква от нас пред ангелите и пред Своите светии, макар Бог да не е изпълнил буквално молитвите ни, те все пак принасят плод, правейки душите ни по-богати и по-зрели. Това е тайна, която узнават изпитващите духовно себе си. Да кажем, някой посее пшеница и се моли семето да принесе обилна реколта. Но вместо пшеница никне трева. Той от­ново се моли за изобилен плод, но вместо това от тревата израства клас. Той продължава да се моли и накрая класовете се изпълват с жито, съзряват и се свеждат под тежестта си в нозете на молещия се. Всички наши истински мо­ливи в свое време принасят своя плод. Както казва руският поет Вяземски:

И в светъл ден, и посред буря,

във щастие или в беда,

под сянката на облак тъмен

или под ясната звезда -

моли, моли се - от молитва свята

във нас съзряват тайни плодове.

Бог ни е заповядал да се молим не за да узнае от какво имаме нужда - още преди нашето зачатие Той знае какво ще ни бъде потребно във вся­ка минута от нашия живот. Заповядал ни е да се молим, та под лъчите на молитвата нашите души да растат, да се възвисяват, да се разширяват и да съзряват. Ако Той не чува веднага нашите молитви, значи желае и приготвя за нас нещо по-голямо и по-добро от това, което ние просим от Него. Затова всяка молитва трябва да завършваме съкрушено: Отче, да бъде Твоята воля, а не моята!

Автор – Св. николай, еп. Жички и Охридски

ОТГОВОР: Началото на правилния начин на  мислене е слушането и четенето на Словото Божие и на творенията на св. отци.

( Св. Ефрем Сирин )

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 2 НОЕМВРИ

Разсъждение

Как може да се възвиси до любов към враговете си, който е пречупил любовта си към своите родители? Любовта към родителите е главната и основната школа на любовта. Без тази школа не се върви напред. Сръбският крал Драгутин въстанал с войската си против своя отец, за да седне на бащиния престол. Но му се случило да счупи крака си и това пробудило съвестта му, която до смъртта му, със своите угризения, не го оставила на мира. Драгутин слязъл от престола и отстъпил властта на по-малкия си брат – Милутин, започнал щедро да раздава милостиня, да гради църкви и да върши други добри дела. Освен това, той тайно, строго се подвизавал, носел на голо груба дреха[1], обличал се в грубо вретище[2]нощем, в един тайно изкопан гроб, се молил на Бога. И всичко това каещият се крал правел, за да му прости Бог греха от липсата на любов към неговия родител. И Бог му простил. Много св. мъченици с радост посрещали своите палачи, които ги търсили; гощавали ги в своите къщи, докато те се приготвяли за смъртта. Да нагостиш своите убийци[3] – не е ли това израз на велика любов към враговете ти? Когато цар Сапор люто мъчил св. Акиндин, Пигасий и останалите с тях, изведнъж той побеснял и онемял, не можейки да каже и дума, от голяма ярост раздирал лицето си. Виждайки своя мъчител в такова отчяние, св. Акиндин заплакал, помолил се на Бога за царя, и рекъл: „В името на Иисуса Христа, Господа нашего, проговори!“. Езикът на царя се отвързал и той почнал да говори. Ето пример за истинска любов към своите врагове!

БЕСЕДА за волята  Божия всички християни да бъдат свети

Както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов (Еф. 1: 4).

Единствено Църквата учи и показва, че първо е имало план за света, па после светът е сътворен. Този план е бил създаден от мъдростта, волята и силата Божия. В този план сме и ние – християните, като Църква Божия. Бог, според този план, предварително, преди създание мира, ни е избрал за святост, праведност и любов. Бог предварително ни е избрал и осиновил чрез Него. Чрез кого? Чрез Господ Иисус Христос. Защото, каквито сме Му на Бога, сме Му чрез Исуса Христа. И без Иисус Христос човек няма никаква връзка, никакво отношение, никакво родство с Бога. Нашето избраничество и осиновяване, значи, е било чрез нашия Господ Иисус Христос. Избрал нас, Своята света Църква, по благоволение на Своята воля, както някога избрал Израил из между всички народи на земята. Никой да не казва: „Това избраничество  унищожава свободната воля на човека, нито християните имат заслуга, че са християни, нито езичникът е за осъждане, че е езичник“. Не – това е съвсем погрешно тълкуване. Защото Бог избра някога Израиля, но някои от Израиля погинаха, а други се спасиха. Той избра и Своята света Църква, призовавайки в Нея всички народи и всички хора. Но кои от избраните и призваните ще се спасят, това не зависи само от Божия избор, а и от човешката воля и труд.

О, Боже вечни, Творецо наш, Който си ни избрал за спасение преди да ни сътвориш, помилвай ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – тръстика. Дреха изработена от тръстика, подобна на конопена (бел. прев.).

[2] вретище – остар. книж. Груба дреха от кълчищен плат, която хората в дълбока древност са носели обикн. при голяма скръб или при покаяние (бел. ред.).

[3] В ориг. – кръвници (бел. прев.).

Как да устоя против страстите и бесовете?

И старецът отговори:

Всеки от нас бива изкушаван от собствената си похот.

Необходимо ли е свещениците да се изповядат?

ОТГОВОР: ДА.

Свещениците не са небожители, които от време на време слизат на земята. Свещeниците са хора с грехове, като всички останали. Духовния сан не прави човека безгрешен.

Разсъждение

Св. Иларион Мегленски е водил голяма борба против богомилите. Веднъж богомилските първенци се събрали около Иларион и започнали да се препират с него за вярата. Богомилите учели, че Бог е сътворил духовния свят, а дяволът – материалния. На това Иларион им отговорил, че в Свещеното Писание пише: Бог е Цар на цяла земя (Пс. 46: 8), и още: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23: 1). Богомилите твърдели, че Старият Завет е от дявола. На това светията отговорил: „Ако Старият Завет наистина е от дявола, нима Христос би рекъл: Изследвайте Писанията… И те са, които свидетелстват за Мене (Иоан. 5: 39)? И нима би признал за най-голяма заповедта за любовта към Бога и към ближния, която някога е дадена от Мойсей?“. Богомилите твърдели още, че Тялото Христово е слязло

[1] от небето. На това св. Иларион им отговорил, че ако това е тъй, то Тялото Христово не би усещало ни глад, ни жажда, ни умора, ни страдание, нито би било подвластно на смъртта. Тогава богомилите изразили своето негодувание против кръстното знамение, което православните християни употребяват. На това светията им отговорил: „А какво ще правите, когато на небето се появи знамението на Сина Човечески – Неговият Кръст, и когато заплачат всички народи по земята, които не са вярвали в Кръста?“. И добавил: „Как казвате, че всяко зло е от злата материя, а не искате да се поклоните на онова Дърво, с което се освещава целият материален свят?“.

БЕСЕДА за призванието на всички християни да бъдат свети
 

До намиращите се в Ефес светии (Ефес. 1: 1).
 

Апостолът нарича християните в Ефес светии. Не нарича светии един или двама от тях, или една част от тях, а всички. Не е ли това удивително Божие чудо, хора, които не са в пустинята, а в град, и то в един идолопоклоннически и покварен град, да бъдат светии?  И да са свети женени хора, които търгуват и работят! Такива, наистина, са били първите християни. Тяхната преданост и вярност, както светостта и чистотата на живота им, напълно оправдавала названието светии. Ако в последните времена светиите ще станат изключение, в онези първи времена несветиите са били изключение. Така че светиите са били правило. Впрочем, не трябва да се чудите защо апостолът нарича всички кръстени души в Ефес светии, защото освен това той има още едно по-високо название за всички християни, а именно – синове, синове Божии (Гал. 4: 6). Правото да се наричаме така ни го дал сам Христос Господ, когато ни е научил да назоваваме Бога: Отче наш! О, братя мои, не казваме ли всеки ден на Бога: „Светий Боже?“. Не наричаме ли ангелите свети? Не наричаме ли Божията Майка света. Ами пророците, мъчениците, праведниците? Кой [друг], значи, може да се всели в светото царство, освен светиите? Ако имаме надежда за спасение, имаме и надежда за святост.

О, Святий Боже, Който живееш в святост и почиваш всред светиите, и светиите призоваваш и милваш при Себе Си, помогни нам да се осветим – в думите, мислите и делата. За Твоя слава и наше спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                                                                      

[1] В ориг. – донесено (бел. прев.).

Старият Ви свещеник е починал и на негово място е дошъл съвсем млад семинарист. Вие на драго сърце сте целували ръка на стария свещеник, но сега Ви е неудобно да целувате ръка на новия, който е много по-млад от Вас. Нима не сте чували историята за княз Милош и младия свещеник? Тази история е следната. Един млад свещеник служил литургия в Крагуевац в присъствието на княз Милош. Старият княз бил необикновено набо­жен. Служба не почвала без него. В храма стоял като вкопан на своето мяс­то и съкрушено се молел на Бога. Когато литургията завършила, младият свещеник изнесъл кръста и нафората. Князът целунал кръста и понечил да целуне и ръката на свещеника. Но младокът я дръпнал назад, срамувайки се старият владетел на държавата да му целува ръка. Княз Милош го погле­днал и казал: „Дай ми ръката си да я целуна! Аз не целувам твоята ръка, а твоя чин, който е по-стар и от теб, и от мен".

С това мисля, че всичко е казано и обяснено. Там, в църквата, стари­ят княз изрекъл думи, вдъхновени сякаш от Самия Божи Дух. Помислете  сам: ако вашият свещеник е на двадесет и пет години, то неговият чин е на хиляда и деветстотин години. И когато Вие целувате ръката му, целувате онзи чин, който е преминал от Христовите апостоли върху хиляди служите­ли на Божия олтар. А целувайки свещеническия чин, Вие целувате ръка на всички велики светци и достойни духовници, които са носили този чин от  апостолите до днес. Целувате ръка на св. Игнатий, св. Николай, св. Василий, св. Сава, св. Арсений, св. Иоаникий и много, много други, които са украся­вали земята, а сега украсяват небето и които са наречени „земни ангели и небесни човеци". Целуването на ръката на свещеника не е обикновено целуване, а по думите на ап. Павел свето целуване (1 Кор. 16:20).

И така, целувайте без стеснение ръката, която благославя, и чина, кой­то е благословен от Светия Дух. А да целуваме ръка на по-млад по възраст от нас, както и да слушаме по-млад от себе си е полезно по още една причи­на - то ни пази от гордост и ни учи на смирение.

От Бога Вам мир и радост!