Поучение по словото за Иов и нестяжението

       Някои християни, когато ги постигне някакво нещастие, вместо да се смирят пред неизповедимите пътища на Божия Промисъл, да си спомнят за греховете си, да се покаят за тях и да възложат цялата си надежда на Бога, обикновено почват да роптаят и казват: „За какво ме наказва Бог? Нима той не вижда моите страдания? Аз винаги съм правил добро, това и това, тогава и тогава…“ и т.н. – без край. А това, братя, не е хубаво. Такъв ропот показва липсата в човека на любов към Бога и маловерие, и самолюбие, и ако щете, и гордост. Но при нещастие човек не бива да прави така. А ще попитате – как? Ще ви отговоря – трябва да постъпвате така, както учат светите отци. Какво учат те?

В църковното слово за Иов и нестяжението четем: „Чуйте какво казва Писанието за Иов: Имотът му беше: седем хиляди овце, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1: 3). Но по допущение Божие, почти целият му имот изгорял. Но въпреки това, Иов не възроптал и с дума. Той казал: Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне! (Иов 1: 23). В нещастието не възроптал, а показал пълна покорност на волята Божия, и когато изгубил всичко, не паднал в униние. А днешните хора, когато получат от Господа някакво благодеяние, въобще не си спомнят за Него. А когато ги застигне каквото и да е нещастие, започват да хулят своя Творец и да изброяват всички свои добродетели. И ако някога са подали копейка на бедняк или парче хляб, или запалили свещ в храма, или нещо от плодовете принесли Господу, си спомнят за това и казват: „За какво ни сполетя тази напаст?“. А би трябвало не да си спомнят за добродетелите си, а за своите грехове. Запалил си свещ в църквата. Добре. Но забравяш, че веднъж нямащия си прогонил и той с въздишки и сълзи е угасил твоята свещ. Ти си дал на бедния хляб. И това е добре. Но си спомни, че твоето овче стадо веднъж унищожи всичките му посеви. Затова, когато изпаднеш в беда, не роптай, постъпи и кажи като Иов: „Буди имя Господне благословено во веки“.

Какво трябва оттук нататък да правим? В нещастията да не униваме, да не се отчайваме, да не се хвалим със своите добродетели, да не роптаем против Бога, а преди всичко да си спомним живота на Иов и заедно с него да кажем: Господ даде, Господ и взе. Да бъде благословено името Господне! Да не мислим за добродетелите си, а за греховете си, да се каем за тях и да се смиряваме пред Бога.

       Нека цялата си вяра и упование да възложим на Бога и често да си повтаряме думите на Давид: Възложи на Господа грижите си и Той ще те подкрепи (Псл. 54: 23). Надявай се на Господа, бъди мъжествен и да укрепва сърцето ти; надявай се на Господа! (Псл. 26: 14). Амин.

Евангелие за всезнаещия Господ и за човека, в когото няма лукавство

   Колко велико и страшно е Божието присъствие – о, колко велико и страшно е присъствието на живия Бог!

       Пред Него в трепет предстоят ангелските сили; поради пресияещата светлина и неизказана красота серафимите закриват своите лица с крилата си.

Колко сияйно е слънцето! Колко красиво е звездното небе! Колко силно е бурното море! Колко величествени са големите планини! Колко страшни са гръмоносните облаци и огнените вулкани! Колко красиви[1] са разцъфтелите ливади със студените си извори и белите стада! Но всичко това е дело само на Божията десница; всичко това е смъртно творение на безсмъртния Творец. А щом като творението е толкова красиво, какъв ли ще е Творецът?!

Щом като човешкото сърце се изпълва със страх или с радост, или със сълзи в присъствието на Божиите творения, как ли ще бъде в присъствието на всемогъщия и жив Творец?

       Кое смъртно създание може да застане близо до Безсмъртния и да не се разтопи? Кой ли смъртен човек може да погледне Божието лице и да остане жив? Ето, страшно и престрашно е да се гледа лицето на Божия ангел, а камо ли лицето на Бога! Описвайки своето видение на Божия ангел, пророк Даниил казва: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много (Дан. 10: 8). Тъй безсилен е и най-силният човек, и така безобразен изглежда и най-красивият човек в присъствието на светлия Божий ангел, чието тяло е като топаз, лицето му – като вида на светкавица, очите му – като запалени светила (Дан. 10: 6). В онова преславно утро, когато Господ възкръснал, станал голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него;
видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви (Мат. 28: 2 – 4). Щом царският  слуга е такъв – какъв ли ще е Царят?!

О, ако хората биха знаели, ако непрестанно помнеха и нито за миг не губеха това знание, че мълниевидните и белоснежни ангели са близо до тях, съвсем близо до тях! Това знание на пророците и всички прозорливи хора, получено чрез видения, ги направило безкрайно кротки и смирени пред небесния свят, и решителни и гневни към неразкаяните и заслепени грешници. Веднъж пророк Елисей се помолил на Бога – Бог да отвори очите на неговия слуга, та да види онова, което самият пророк можел да види. И Бог чул молитвата на великия пророк, и очите на слугата се отворили, и той видял: И ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея (IV Цар. 6: 17).

А какво ли ще е видението на Царя на небесното войнство, о, колко величествено и страшно ще да е видението на самия Цар на небесното войнство! Когато великият пророк Исаия се удостоил с това видение, в страх и ужас извикал: Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота (Исаия 6: 5)!

О, само да знаеха хората, че техният Цар непрестанно ги вижда – същият този величествен и неизменящ се Цар Господ, когото Исаия видял веднъж и се изпълнил със страх и ужас! Тогава и на ум не би им идвала [мисълта] за някакъв грях и някаква нечистота. Вижда ли човек Бога или не го вижда, Бог го вижда. Не е ли това притеснение[2] за богохулника? Не е ли това утеха за християнина страдалец?

И не сам триединният Бог ни гледа и вижда през всички часове на нашия живот, а и цялото небесно войнство – ангелите и прославените     светии. Милиони очи ни гледат като едно око. Милиони благопожелания ни съпровождат по нашия трънлив и мрачен път на живота; милиони ръце за помощ се протягат към нас като една ръка. Предвождана от Светия Дух, Църквата Божия на земята се е потрудила това величие и трогателна реалност да представи на вярващите с многобройните икони на иконостаса, които изобразяват невидимия свят на небесните сили; и да ни напомня за постоянното присъствие на тези сили в света. Почитайки иконите, ние не почитаме дървото и боята върху дървото, а почитаме живите и присъстващи небесни сили. Имайки [благоговеен] страх към иконите, ние имаме [благоговеен] страх от тяхната сила. Чувствайки радост и утеха от иконите, всъщност ние чувстваме утеха и радост от небесните сили, които са изобразени на иконите. Само безумните и обладани от зли духове хора са гледали на иконопочитанието като на идолопоклонство. Кой, ако не Православната църква, е водила през вековете борба против идолопоклонството? Кой друг е дал милиони жертви в тази победоносна борба? Та нима Църквата, Която е разрушила идолопоклонството, е идолопоклонник? Такова обвинение към Божията Църква са отправили нечестивите еретици, които мислели с плътски, а не с духовен разум. Заради грубостта на своето разсъждение те не могли да различат иконопочитанието от идолопоклонството. Като не успели със своите безсилни аргументи, еретиците са въстанали с огън и меч против иконите и иконопочитанието. С огън изгаряли иконите, а с меч посичали православните. Но тъй като Божията сила е по-голяма и от огъня, и от меча, най-накрая еретиците паднали и погинали, а иконите са останали, за да красят Божиите храмове и да напомнят на вярващите за великото и страшно присъствие на Бога и на небесните сили в човешкия живот на земята. В спомен за победата над иконоборците и на тържественото установяване на почитането на иконите по времето на патриарх Методий, благочестивата царица Теодора и нейният син Михаил, светите и богоносни отци определили тази първа неделя на Великия пост за празнуване на това събитие. Тази неделя е наречена и Неделя Православна – за възпоменание на победата на православната вероизповед над еретическото пустословие и земно мъдруване. Във връзка с това на днешния ден е отредено да се чете евангелското четиво за Натанаил, за неговото съмнение в Христа, докато стоял далеч от Христос, и за неговото обръщане, когато дошъл близо до Христа. Та с това да се покаже колко е необходимо Божието присъствие за обръщането на маловерните към вярата, и чудотворната сила на това присъствие!

На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. След Своето кръщение в Иордан Господ Иисус се запътил за Галилея, откъдето трябвало да започне Своето дело. Поради извратения ум на иудеите не било достойно Господ да започне своето дело между тях. Иудея и Иерусалим по своята приземеност и чувственост били паднали по-ниско от езичниците. Галилея била езическа, населена предимно с гърци, римляни, сирийци и съвсем малко между тях евреи. Евреите от Иудея презирали Галилея като езическа земя, земя на мрака и невежеството. И точно в тази презирана земя трябвало да засияе, според пророческите думи, велика светлина: Езическа Галилея… Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина (Исаия 9: 1 – 2). Отваряйки Своята божествена уста първо в Галилея, която представлявала смесица от народи, Господ с това вече подчертал общочовешкото предназначение на Своето Евангелие. Появявайки се първо в тази мрачна и безславна част на Палестина, Той показал колкото Своето смирение, толкова и присъдата за гордостта на помрачения и развратен Иерусалим.

Андрей най-напред тръгнал към Господа без покана, а след това довел своя брат Симон Петър (Иоан 1: 35 – 42), докато Филип бил повикан от Господа: Върви след Мене! Че Филип веднага се подчинил на призива без никакво колебание, е ясно от това, че той, обзет от ревност за Христа, започнал начаса да кани и води и други при своя Господ. Бързото Филипово решение да последва Господа може да се обясни с това, че той може би преди това да е чул за Христа от своите съседи Андрей и Петър, защото всички били от едно и също място – Витсаида, а е възможно и от други [да е слушал за Христа]; но най-вероятно ще да е, че обаятелната Христова личност го е подтикнала да остави всичко, да забрави всичко и да тръгне след Него. Силната Христова личност така повлияла на Филип, че той, както казахме, не само че го последвал, а веднага започнал с апостолска ревност да печели и други хора за Христа, защото се казва:

Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. Колко просто говори Филип! Разговаряли две копнеещи човешки души – Филиповата и Натанаиловата! Филип не казва: „Намерихме обещания Месия“, нито пък „Сина Давидов“, нито „Царя Израилев“, нито „Господ Христос“. Той само известява на Натанаил: Намерихме… Оногова,… за Когото писаха Моисей и пророците. Така говори душата, изпълнена с удивление и радост. Най-силните чувства не подбират думите, а се изразяват просто, понякога и препросто, с увереността, че тяхната сила ще се почувства и чрез най-обикновените думи. Слабото и измамно чувство прави за себе си сребърни тръби от най-крещящи и пламенни слова, за да изглежда по-силно и по-правдиво отколкото е. Разбира се, че Филип и Натанаил и преди това са разговаряли помежду си за Обещания, за Предсказания, за Дългоочаквания. Това е било обичаен предмет на разговор между истинските израилтяни, за всички чисти и жадни души. Намерихме, казва Филип. Т.е. Той не се появил като мълния, която разтриса облаците и устрашава земята; нито пък неочаквано паднал на земята като метеор; нито се възкачил на царския престол в Иерусалим, накъдето били насочени погледите на късогледите фарисеи, на неразумните книжници и на останалите чакащи Месията. Той отраснал и живял тук, в Галилея, между нас, ето вече тридесет години, и ние не Го познавахме; отрасна като благородна лоза между диви лози, но беше трудно да се познае, докато не узря и започна да дава плодове. Бил е още като добре скрито в земята съкровище; земята се отворила и съкровището засияло. Той не се самоизтъквал, нито се натрапвал; ние Го видяхме и познахме. Кротък е като агне, като пролет приветлив, всевиждащ като слънце и всемогъщ като Бог. Той е от Назарет, син Иосифов. Кой може да знае как Филип е описал Христа пред Натанаила? Кой може да възстанови целия техен разговор? Евангелистът накратко съобщава само най-главното. И всичко, което Натанаил чул от Филип, можело само да го зарадва. Но нещо го смутило и го направило слабоверен, а именно, как така Месията ще се появи от Назарет! Филип нарича Иисус син Иосифов може би затова, че и той още не знаел за превеликата тайна на зачатието на Богоматер от Дух Свети, а може би и само за това, за да е по-лаконичен пред един човек, който тепърва щял постепенно да бъде въведен в тайната на Боговъплъщението. Може би Филип вече да постъпва по мисионерски по метод, описан по-късно от апостол Павел: За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (I Коринт. 9: 22). Натанаил бил още слаб, незнаещ, непосветен, и апостолът се отнася към него като към слаб.

А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Въпросът на Натанаил не трябва да се разбира като злорадо подхвърляне на вкаменено и отричащо сърце, а като страх на едно искрено сърце да не би неговият приятел да се е заблудил дълбоко. Сара се засмяла вътрешно, когато Господ казал, че тя ще роди син в старините си (Бит. 18: 12). Това е радост, която иска чрез съмнението да се утвърди. Натанаил не бил чул през живота си по-радостна вест от тази, която му донесъл Филип. Но както всяка радост е податлива на смущение и сянка, такава била и Натанаиловата радост. Тя веднага се спънала в думата Назарет. Как Месия ще дойде от Назарет? Не е ли посочен Витлеем като място на Неговото раждане? Не са ли поколения и поколения гледали с копнеж към Давидовия град, та там да съзрат очаквания Престолонаследник и Цар? Определено, Филип трябва да се заблуждава! Но Филип не ще да се впуска в обяснения и доказателства; нито пък има нещо да добави за Натанаил по повод на неговата забележка: дойди и виж. Той само му казва: Дойди и виж! Как победоносно звучат тези слова: Дойди и виж. Само дойди и виж, Натанаиле, аз не мога да ти докажа, но неговото присъствие ще ти докаже всичко. Аз не мога да ти отговоря нито на този, нито на втория ти въпрос, но самото Негово присъствие е отговор, на който ти не можеш да се противиш. Само ела с мен при Него – Дойди и виж! Натанаил се съгласил и тръгнал с Филип.

       Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Каква чудна похвала! И то от чии уста! Но какво означава това – израилтянин, у когото няма лукавство? Това означава човек, който е изпълнен с онова, което е противоположно на лукавството, т.е. – с Бога; богомислие, копнеж за Бога, търсене на Бога, очакване на Бога, упование на Бога. Това е човек, който се е предал на единствения Господар – Бог, и не иска и да чуе за друг господар; човек, в когото принципът на злото не могъл да хване корен. Но това Христово посочване на Натанаил като истински израилтянин същевременно е и изтъкване на тъжния факт, че истинските израилтяни са останали малко. Затова сам Господ радостно казва: „Ето истински израилтянин! Ето един истински между многото мними! Ето един, който не само по име е израилтянин, а и по дух!“ И макар че Господ отдалеч могъл да разбере съмнението в Него, което Натанаил с думи изразил пред Филип, Той все пак хвали Натанаил като истински израилтянин без лукавство. Дали не го хвали, за да го спечели? Не, Сърцеведецът не гледа на думите, а гледа на човешкото сърце. Ние по нищо не можем да видим, нито в страниците на Евангелието да прочетем, че Натанаил бил човек без лукавство, но Господ виждал в неговото сърце и прочел това в сърцето му. Може би останалите апостоли, които били около Христа, останали учудени от тези похвални Христови думи, но Христос оставил времето да им открие правдивостта на Неговата похвала. Самият Натанаил бил изненадан от тази неочаквана похвала и казал: Отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Вижте как Натанаил се разкрива като човек без лукавство. Лукавият човек е зает със самия себе си и не му е до другите хора. На лукавия човек са угодни похвалите и ласкателствата. Ако Натанаил бил лукав човек, той щял да се главозамае от тази Христова похвала и щял да започне да му благодари, или с престорена скромност да отхвърли тази похвала. Но Натанаил повече държал на истината, а не на похвалата, повече държал на Христа, а не на себе си. Затова нито приемайки, нито отклонявайки похвалата, Натанаил задава един открит въпрос, който има за цел да му открие истината за Христа: Отде ме познаваш? Ето, случва ми се за първи път в живота! Да ме беше повикал по име, би ме по-малко изненадал; защото името все някак може скоро да се узнае и улучи; ала повече ме изненадва това, че така бързо узнаваш името на моето сърце и моята съвест, т.е. нещото, което е най-съкровено в човека, и което човек най-трудно открива и на близките си приятели. Отде ме познаваш? На този въпрос Господ му отговаря с разкриването на една друга външна тайна: Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Онзи, който познава тайните на духа, лесно открива и тайните на тялото. И Онзи, Който вижда движението на мислите и чува тайнствения им шепот в човека, още по-лесно вижда движението на човешкото тяло и чува думите на човешкия език. Преди Филип да пристъпи към Натанаил, Господ го видял, че стои под смокиновото дърво; и преди Филип да е помислил да пристъпи към Натанаил, Господ видял и знаел Натанаиловото сърце. По Неговия промисъл Филип пристъпил към Натанаил и го повикал да дойде и види. Къде ще се скрие човек от Божието око? Къде ще се скрие от великото и страшно Негово всеприсъствие? Размишлявайки за това велико и страшно всеприсъствие, Псалмопевецът се обръща към Всевиждащия Бог и казва: Ти знаеш, кога сядам и кога ставам. Ти отдалеч разбираш моите помисли. Ходя ли, почивам ли – Ти ме окръжаваш, и всички мои пътища са Тебе известни. Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене. Дивно е за мене (Твоето) знание – то е високо, не мога да го постигна! Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна (Пслм. 139: 2 – 7)? Христос е чудо в земната история, не само поради извършените чудеса и поради Своето Възкресение, но не по-малко и поради всеприсъствието със Своя Дух и Своето всезнание. Пребивавайки на земята, същевременно Той е бил и на Небето. Гледайки към хората, той видял и как сатаната пада от небето. Срещайки се с хората, той знаел тяхното минало и тяхното бъдеще. Той четял човешките мисли като отворена книга. Всред славата и човешките хваления Той говорил на учениците Си за Своите страдания; всред страданията Си говорил за Своята близка победа и слава. Гледайки мраморния иерусалимски храм, Той виждал и неговото разрушаване. С Моисеи и с Илия разговарял като със Свои живи съвременници. Живеейки в тяло, Той виждал всичко, което става на небето, чул разговора между грешния богаташ в ада с Авраам в рая. Отдалеч видял къде са вързани ослицата и ослето и пратил там учениците Си да ги доведат. Видял отдалече човек в града, който носи стомна с вода, и пратил учениците Си да се срещнат с този човек и поръчал да Му приготвят Пасха. Пред Неговия духовен взор времето не можело да постави никаква завеса. Всичко, което е било, и което ще бъде, Той виждал като онова, което се случвало пред нозете Му. Пространството за Него нямало значение. Онова, което ставало където и да е по света, той го виждал, като да се случвало пред Неговите очи. Онова, което ставало на скришно, [виждал] като на открито. Та чак и онова, което ставало на най-тайното място, в човешките сърца, пред Него било открито и явно. Това всеприсъствие и всезнание на Господ Иисус Христос поразило Натанаила не по-малко, отколкото Петра и останалите ученици богатият риболов в морето и утихването на бурята и вятъра. Познавайки човешките сърца, Господ знаел коя от Неговите божествени сили на кой ученик повече ще въздейства. Ако Неговата власт над природата най-много удивила Петър, Неговата прозорливост и Неговото всезнание можели да удивят Натанаил. Знаейки всичко, Господ, според Своето всезнание, управлявал със Своята божествена економия[3] спасението на хората. Може би вече, в първия ден на своето апостолство, когато казал на Натанаил: Дойди и виж, да е разбрал това. Филип бил уверен, че премъдрият и всесилен Господ ще открие Себе Си на Натанаил по начин, който е най-подходящ за Натанаиловия дух и характер. Може би Натанаил само донякъде да предусещал онова, което после явно узнал – какви безбройни и пречудни тайни се крият в човешката тленна гръд на неговия Учител. Наистина, тайни, по-широки от небесата и по-древни и превъзхождащи времената, се криели в гръдта на Богочовека! Дали Христос Господ е открил или изказал и една хилядна част от онези тайни и сили, които се криели в Него? Определено – не. Огромната част от Неговите тайни и сили останали неразкрити и неизказани, та да се открият и покажат на светиите в Неговото небесно Царство. Неговите сили били тъй големи, че Той не само че не се стремял да прави чудеса, но било много трудно да се въздържа да не прави много чудеса. От Негова страна е казано, открито и сторено само толкова, колкото е потребно за нашето спасение, без натиск и насилие върху нашата воля, върху нашия свободен избор и свободно самоопределение.

       Но да видим какво удивеният Натанаил отговорил на Господ: Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Това казва онази уста, която малко преди това рекла на Филипа: От Назарет може ли да излезе нещо добро? Каква чудна промяна! Какво внезапно възхищение! О, братя, колко велико и чудотворно е Божието присъствие! Няма думи, които биха го изказали, нито ръка, която би го описала, ала има сърца, които могат да го почувстват, и като го почувстват, да затрептят като утринна роса при срещата ѝ със слънчевите лъчи. Не разкрива ли този случай достатъчно убедително защо [Господ] е трябвало да се облече в човешко тяло и да се яви като слаб човек заради човешкото спасение? Кой би могъл да Го понесе, ако би се явил като огнен ангел? Ами ако би се явил като Бог, необлечен и нескрит под завесата на плътта, в Своята вечна сила и слава – кой би могъл да Го види и да остане жив? Кой би могъл да чуе Неговия глас и да не се превърне в прах? Нямало ли цялата земя да се превърне на пара от Неговия близък дъх? Вижте колко силно е неговото благо присъствие! Как в един миг обръща човешкото сърце и променя мислите на човека! Кой можел да предположи само няколко мига по-рано, преди разговора на Христос с Натанаил, че Натанаил след малко ще изповяда, че Той е тъй нареченият син Иосифов, Учител, Син Божий и Цар Израилев? И ако, може би, в този момент, под Цар Израилев Натанаил разбира земен цар Израилев, което е в съгласие с тогавашното всеобщо разбиране за Месия, все пак за един начинаещ в изповядването и следването на Христа това е повече от достатъчно. Защото Натанаил освен това Го нарича още и Син Божий, с което издига Христовата Личност високо над народното схващане за обикновен земен цар на Давидовия престол.

       Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ, значи, смята, че е открил на Натанаил само една малка тайна за Себе си, като му казал, че го е видял под смокинята. Неговата прозорливост на такова неголямо разстояние на земята е само като един слънчев лъч на всеобхватната Му прозорливост. Поради чистотата на Натанаиловата душа и това малкото било достатъчно, за да повярва той. Нечистите и лукави иерусалимски фарисеи и книжници виждали как Господ изцелява прокажени, отваря очите на слепи, как възкресява мъртви, и пак не могли да повярват. А ето, Натанаил, истинският изрилтянин, как вярва и изповядва и от малко открехнатата врата на чудесата! Господ му обещава: По-големи неща от това ще видиш. Какво ще види? Небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ се обръща с тези думи към Натанаил, но с това обещава на всички, защото казва: истина, истина ви говоря. А че това обещание ще бъде изпълнено, показва дебело подчертаното – истина, истина! От самото начало ангели служили на Спасителя, слизайки и възлизайки на небето. Ангел се явил на Захария, за да му съобщи раждането на великия Христов Предтеча. Ангел се явил на Пресвета Дева, за да ѝ възвести превеликата тайна за раждането на Господ. Небето се отворило пред витлеемските пастири, и ангелите слезли, пеейки радостната песен за помирението на Бога с хората. Ангели слизали и възлизали, за да известят и да упътят Иосиф и източните мъдреци. Когато Господ победил всички изкушения на сатаната в пустинята, ангели слезли и Му служили. В Неговите предсмъртни страдания в Гетсиманската градина Му се явил ангел, за да го подкрепи. При Неговото Възкресение два ангела слезли при гроба Му. При Неговото Възнесение от земята на небето два ангела в бели дрехи слезли и застанали пред учениците Му. След Неговото Възнесение ангели се явявали често на Неговите апостоли, а след това много и премного пъти – на Неговите угодници, мъченици и светии. Нима свети първомъченик Стефан не видял небесата отворени? Не бил ли апостол Павел отнесен до третото небе? Не са ли открити на евангелиста и апостол Иоана безброй чудеса на небето, във времето и във вечността? И до ден днешен на много чисти и богоносни души се явяват ангели, и много покаяли се и получили прошка на греховете си виждат небето отворено. О, колко пъти до днес са се изпълнявали думите на Господа за отвореното небе и слизащите и възлизащите ангели! Господ слязъл на земята, за да покаже на хората небето отворено. Преди Христа само малък брой пророци и богоугодници са се удостоили да видят небето отворено, но след Христа цeли войски от небовидци са се въздигали със своя прозорлив дух в небесните висини и са се срещали с небесните ангелски войнства. Небето винаги е отворено за хората, но те са затворени за небето, защото с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите. Христос свалил превръзката не само от очите на няколко телесно слепи, но от милиони духовно слепи хора. И слепите прогледнали, и видели небето отворено. И днес слепи проглеждат, и виждат отворено небето. А какво значи отворено небе, ако не присъствието на Живия Бог и на Неговите безбройни сили? А какво означава присъствието на Живия Бог освен страх и ужас за нечестивите и грешните, и живот и радост за чистите и праведните? От това велико и страшно присъствие сега ни отделя тъмната завеса на нашата плът. Но скоро, съвсем скоро, завесата ще бъде свалена и захвърлена, и ние ще се окажем напълно в отвореното небе, и онези между нас, които са се покаяли и са чисти, ще бъдат във вечното и животворящо присъствие на живия Бог, а непокаялите се, богохулниците и нечистивите – във вечно отсъствие от Него, в мъки и във външната тъмнина.

       Да притичаме към човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос и докато нашите дни все още не са изброени, да изповядваме Неговото име като единственото спасително име, да завикаме за помощ, за единствената неизмамна и спасителна помощ.

Господи Иисусе Хрисе, Сине Божий, помилуй и спаси нас грешните! На Тебе слава, заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – умилителни (бел. прев).

[2] В ориг. – тръпка, треперене (бел. прев.).

[3] Економия – домостроителство (бел. прев.).

За странноприемството

От словото на свети Григорий, папа Римски, за странноприемството

       Когато, братя, в нашия и в съседния уезд[1], настъпи неплодородие, през зимата, по-голямата част от вас се оплакват, че нищите искат да пренощуват в дома ви.

Оплаквате се и какви ли не хитрости използвате, за да отпратите неканените гости от двора си. И ето че нерядко, в най-жестокия мраз, някой бедняк трябва с часове да стои на улицата, докато десетникът или някой друг не уговори някого от вас да пусне бедняка да нощува в къщата. Това не е хубаво. Не забравяйте, че който приеме странник в дома си, в негово лице той приема Самия Христос, и за подслона, даден на нищия, сам се удостоява, когато му дойде времето, да бъде приет във вечните жилища.

Св. Григорий, папа Римски, разказва следното: „Един богат човек имал обичай всеки ден да кани странници, гощавал ги и с цялото си семейство им прислужвал. Веднъж между обикновените посетители се появил нов, неизвестен за него странник. Стопанинът го поканил на трапезата и отишъл за вода, за да измие, според обичая, ръцете му. Бързо се върнал, но за свое удивление не видял на мястото му новия посетител. Гостолюбивият домакин недоумявал. Какво ли означавало това? Но всичко скоро се изяснило. В същата нощ му се явил Господ и му казал: „В отминалите дни ти приемаше Моите по-малки братя, а вчера прие Мен. И тъй като ти предстои да идеш заедно с другите на Съд, ще ти се каже: Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мт. 25: 40). Знай, че за тези, които преди Съда приемат в лицето на странниците Мен, Аз ще проявя на Съда Своята милост“.

И върху вас, братя, ще прояви Своята милост, ако не по принуда, а доброволно и с християнска любов вие предоставите, макар и временен, приют на бездомните.

О, колко щастливи ще са страннолюбците, когато чуят многожелания Онзи глас: Странник бях и Ме прибрахте (Мт. 25: 35). Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира (Мт. 25: 34). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

[1] Бивша териториална административна единица в Русия; окръг (бел. ред.).

https://blagovestnik.bg/08-03-2025/  

Венец на любовта към ближния

Спомен за епископ Павлин, който раздал имуществото си за милостиня, и след това сам себе си продал на езичниците

       Венецът на любовта към ближните е полагането на своята душата за тях. Спасителят казва: Никой няма любов по-голяма от тая – да положи душата си за своите приятели (Иоан 15: 13). Какво означава да положи душата си за своите приятели? Означава, че при необходимост трябва да сме готови на всякакви подвизи на самоотричане. За живота – дай живота си; за свободата – свободата; за имуществото – лиши се, ако трябва, от своето. С една дума, бъди готов  да жертваш всичко, включително и себе си. Това, братя, ви удивлява?! Не се удивлявайте. Сега, наистина, може би, такива хора не ще се намерят, но преди ги е имало. И вижте докъде понякога се е простирала тяхната любов към ближните:

       Св. Павлин, епископ Нолански, за откупването на своите съотечественици от вандалите, раздал цялото си имущество и останал без нищо. Но пред него се явила една вдовица и искала той да ѝ даде пари за откупването на нейния син от плен. Божият угодник огледал всички ъгли на килията си, надявайки се да намери нещо да ѝ даде, но не намерил нищо. Застанал пред просителката и ѝ казал: „Повярвай ми, че нямам какво да ти дам за откуп на сина ти. Ако искаш, продай за сина си като роб мене, а него си вземи“. Вдовицата приела думите на епископа като подигравка, но той я убедил в искреността си и двамата отишли в Тракия при зетя на вандалския цар, княза, при когото нейният син бил в робство. Като застанала пред княза, тъжната майка не споменала веднага за Павлин, паднала пред нозете на езичника и започнала да го умолява да се съжали над нея и да освободи единствения ѝ син. Но когато сълзите и молбите не помогнали, тя казала за светията и започнала да моли княза той да замени сина ѝ с Павлин. Благообразното лице на светителя се понравило на княза и той го запитал: „Имаш ли някакъв занаят?“. „Нямам – бил отговорът. – Мога само да обработвам градината.“ Тогава царският зет го задържал при себе си и освободил сина на вдовицата. Божият архиерей станал градинар. Отглеждал плодове, поднасял ги на трапезата на господаря си. Дълго време бил на тази служба. Царският зет го обичал много и често разговарял с него. Веднъж светителят казал: „Чувам, че се готвиш за път. Не отивай, сега за тебе не е време да се грижиш за пътешествие, а да очакваш да седнеш на царския трон. Да ти е известно, че скоро царят внезапно ще умре и ако те няма тук, не ти, а друг ще стане цар“. Думите поразили царския зет и той ги предал на царя. Царят, като ги чул, казал: „Искам да видя този, който ти е казал това“. Князът отговорил: „Днес за обяд ще го пратя при тебе“. После лично заповядал на Павлин да занесе плодове на царската трапеза. Павлин изпълнил нареденото. Царят, като го видял, се ужасил. Извикал зет си и му казал: „Каквото ти е казал за мене твоят роб, е истина. Да ти е известно, че днес насън видях, че съм на съд и на този съд, където бяха и всички мои велможи, над всички стоеше той. Съдът завърши с отнемане на моята царска власт. Попитай го, кой е той. Не мисля, че е от простолюдието, защото го видях облечен във висок сан“. Князът извикал Павлин и насаме го заклел да му открие неговото звание. Светителят отклонявал отговора, но най-накрая признал, че е епископ. Със страх и велико смирение след чутото князът му се поклонил и му предложил да иска от него, каквото пожелае. Павлин измолил свобода за всички пленени от неговия град и тържествено, с радост се върнал у дома.

Не бива да премълчаваме и че предсказаното от него за царя се сбъднало. Ето какво, братя, означава да положиш душата си за другите! Тежък, разбира се, и едва поносим е подобен подвиг, но затова и наградата за него е велика. Такава самоотвержена любов в Божиите очи има велика цена. Милостта бива похвалявана на съда (Иак. 2: 13). Тя покрива много грехове (I Петр. 4: 8) и приготвя място на милостивите там, където е и Господ. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/07-03-2025/  

Св. преподобномъченик Анастасий Персиец

       Силна, пламенна и удивителна е била любовта към Бога на истинските Божии раби. Така апостол Павел желаел да бъде с Бога. Преподобномъченик Анастасий Персиец, извървял пътя на добродетелите, накрая се разпалил от такава любов към Бога, че Го молел да му помогне да завърши живота си в кръв и мъки. А за всички светии може да се каже, сякаш с техни думи: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч, както е писано: заради Тебе весден ни умъртвяват (Рим. 8: 35–36). Такава била любовта към Бога на Божиите светии и те са ни я оставили като прекрасен пример за подражание. Затова сме длъжни като тях да обичаме Бога. Затова сме длъжни да се стремим към Него с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си мисли! Всички трябва да се учим от светиите как трябва да обичаме Бога и в какво трябва да се състои истинската любов към него.

Тя трябва да се състои:

1. В това, че ние трябва да я показваме не само на думи, но и на дело. Такава любов желае от нас Бог. Спасителят казва: Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Иоан 14: 15). Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби (Иоан 14: 21). Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми (Иоан 14: 23). Казано точно и ясно.

       Но каква любов ще е това, ако говоря, че обичам Бога, а върша делата на дявола? Няма да е никаква любов, когато казвам, че обичам Бога, а не правя подаяние на бедните, не утешавам печалните, не изтривам сълзите на вдовиците и сираците. Каква любов ще е тази, когато казвам, че обичам, Бога, а ненавиждам брата си (Иоан 4: 20).

       Затова  нека любим не с думи или с език, а с дела и истина! (I Иоан 3: 18).

       2. Любовта към Бога трябва да е на първо място в нашето сърце и да бъде за нас над всяка друга любов. Господ е казал: Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед (Мт. 22: 37–38). И още: Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене (Мт. 10: 37). Така че ние трябва да обичаме Бога повече от всичко, и това е ясно и разбираемо. Той ни е дарувал живота, дава ни храна, дрехи и жилище, пратил е Своя Единороден Син да ни спаси от наказанието за нашите грехове. Дарувал ни е ангел пазител. Дарувал ни е спасителните Тайнства. Той промисля за всичко и пази всичко. Знае всеки косъм в косите ни. Прекрасно е приготвил небесното Царство и призовава в Него грешниците: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя (Мт. 11: 28). Кой друг, ако не нашия Господ, Отца Промислителя и Спасителя, трябва да обичаме повече от всичко? О, возлюблю Тя Господи, креппосте моя: Господь утверждение мое и прибежище мое, и избавитель мой, Бог мой, помощник мой и уповаю на Него! (Псл. 17: 1–2).

       От всичко казано, разбира се, братя, знайте, че любовта към Бога трябва да се състои в това: да обичаме Бога не на думи, а на дело, и да го обичаме повече от всичко. Заради тази любов да пазим заповедите Му, като помним, че не слушателите, а изпълняващите закона се оправдават. Постоянно, със сърце и ум, да се стремим към Него, да Го благославяме за Неговите благодеяния, да го прославяме за Неговата милост, да Го възхваляваме за Неговата благост и милосърдие. И в заключение, да се приближим към Него, да се окрилим с надежда в Него и да Го прегърнем с любов. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/06-03-2025/  

Как трябва да се говори с неграмотните хора за спасението

Поучение от свети Василий за добродетелите

       Има много неграмотни, обикновени хора, които не познават Писанията, нито пък имат сила за това. Как, братя, вие, грамотните да се отнасяте с тях и как да ги учите? Ще кажете: „Това не е наша работа, това засяга вас – духовните пастири“. Не, не е така. „Учителите не могат да достигат до всеки един поотделно. Бог желае всеки да назидава и просвещава другия“ – казва блажени Теофилакт. И апостол Павел учи: Назидавайте един другиго (I Сол. 5: 11). И св. Иоан Златоуст добавя: „И всичко да изпълним, ако не помогнем на ближния, не ще влезем в небесното Царство“. Ще речете: „Какво да направим?“. Ето какво – когато се случи да заговорите с невежите за спасението на душите, говорете с тях възможно най-просто и всичко ще се нареди. „Какво да им кажем?“ – отново ще ми  възразите. „Каквото Господ ви научи, това им кажете. Например, човекът ви пита: „Искам да се спася, но не зная как“. Отговорете му: „Ако искаш да се спасиш, то слушай внимателно какво се чете от Евангелието и живей според чутото. Нямай лоши мисли, въздържай езика си, пази тялото в чистота, бягай от гордостта, учи се на смирение, побеждавай гнева в себе си с кротост, все повече и повече привиквай да вършиш добри дела. Когато някой ти отнеме нещо, не отмъщавай. Когато някой те ненавижда, обичай го. Когато те гонят, търпи. Когато те хулят, моли се на Бога. Възненавиждай греха. Разпни плътта си със страстите и похотите. Възлюби Господа с цялото си сърце. Често насочвай мислите си натам, където са хилядите ангели, старозаветните праведници, светите апостоли, светите патриарси, светите мъченици и другите праведници. Искай да бъдеш с тях и подражавай на живота им. Когато те сполети някакво нещастие или изкушение, или голота, или скръб, или глад, или каквото и да е друго бедствие, болест, кръвопролитие заради Бога – търпи. Търпи всичко това, слави Господа и се надявай в бъдеще да получиш Неговата милост“.

Ето така, братя, говорете с неграмотните за спасението и повтарям: всичко ще бъде добре. Че казвам истината, надежден свидетел ми е и св. Иоан Златоуст. В неговия живот имало такъв случай: „Веднъж – се разказва в житието му – една жена, като слушала Иоана и не разбирала казаното, издигнала глас и казала: Учителю духовни! Като река си, Златоусти Иоане. Кладенецът на светото ти учение е дълбок, а нашият ум е слаб и не може да го разбере…“ Свети Иоан размислил, че изкусното красноречие не е полезно за простия народ и започнал да проповядва не витиевато, а с прости, нравоучителни думи да украсява проповедите си, та и простите слушатели да ги разбират и да получат полза от тях. Затова, след всичко казано, повтарям: колкото по-просто говорите с обикновените хора за спасението, толкова по-добре ще е и за вас, и за тях. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/05-03-2025/  

Без любов към Бога и към ближните е невъзможно да се спасим

Из Патерика за въпросите на трима монаси към духовния отец за деянията, извършени без милост и без любов

       Господ е казал: Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си (Мт. 22: 37–39). Тези думи показват, че любовта към Бога и любовта към ближния са неразделно свързани помежду си, че първата е твърде недостатъчна без другата. А между впрочем мнозина мислят, че ще се спасят и без любов към ближните. Опитват се да докажат любовта си към Бога с поста, молитвите и други подвизи, които се отнасят единствено само към тях. Подобни хора се заблуждават – който няма любов към ближния, няма любов и към Бога, и затова няма да се спаси.

       Веднъж трима монаси, които нямали в сърцата си любов към ближните, отишли при един опитен в духовния живот старец и започнали да се хвалят със своите дела. Първият казал: „Аз наизустих целия Стар и Нов завет. Какво ще получа за това?“. Старецът отговорил: „Изпълнил си въздуха с думи, но за тебе няма полза от твоя труд“.

       Вторият пристъпил и рекъл: „Аз пък, отче, преписах за себе си цялото Свещено Писание!“. Старецът отсъдил: „И ти нямаш полза“.

       Накрая третият казал: „Аз, отче, правя чудеса!“. Отговорът бил: „И ти нямаш полза, защото и ти си изгонил любовта от себе си“. След това старецът се обърнал към всички с думите: „Ако искате да се спасите, имайте към всекиго любов и му оказвайте милост. Тогава ще се спасите“.

       Затова, братя, знайте, че който няма любов към ближните, той няма любов и към Бога. Такъв човек няма да се спаси. Любимият Христов ученик казва: Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си (I Иоан 4: 20–21). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !