Разсъждение

Св. Варсануфий, който петдесет години живеел затворен в килията си и не допуснал да се види с нито един жив човек, е достигнал чрез богомислие и молитва необикновена чистота и прозорливост. Ето няколко негови мисли от книгата „Отговори“ : „Всеки помисъл, който не е предхождан от тишина и смирение, не произлиза от Бога. Всичко, което е от дявола, е със смущение и метеж“. „Когато се молиш, и Бог забавя да изпълни молитвата ти, Той прави това за твоя полза – да те научи на дълготърпение.“ „Видимите разбойници са слуги на невидимите – мисловните.“ „Господ Иисус Христос претърпял всичко и накрая се възнесъл на светия Кръст, което означава умъртвяване на тялото и страстите, и свето,  и съвършено упокоение.“ „ Господ иска да почиташ всеки човек повече от самия себе си.“ Когато запитали стареца дали да вземат и да платят на застъпник в един спор на манастира с някои хора, той отговорил: „Ако купите човешко застъпничество, то Бог няма да се застъпи“.

БЕСЕДА за взаимното познаване на Отец и Син

Аз пък Го зная, защото съм от Него и Той ме е пратил (Иоан 7: 29).

Никой никога не се е осмелил да каже, че познава Бога. Мнозина само са казвали, че вярват в Бога. Само Господ е изрекъл думите: Аз пък Го зная. И веднага се обосновал откъде Той Го познава, казвайки: ...и Той ме е пратил. Първото основание – Защото съм от Него – свидетелства за вечното битие на Сина; а второто основание – и Той ме е пратил – свидетелства за появата на Сина във времето, в материалния свят като посланик на Светата Троица. На нас, вярващите християни, не е дадено да познаваме Отца, тъй както Го познава Неговият Единороден Син, но ни е дадено и заповядано да вярваме. Нашата заслуга е във вярването, а не в знанието. Ако познавахме Бога чрез виждане, никой не би имал заслуга. Защото каква заслуга е да видиш и да познаеш? Всъщност, не виждането, а вярването – в това е заслугата, в това e добродетелта, в това е нашето спасение. Ние не сме достойни да видим Бога и с виждане да Го познаем, защото сме немощни от грехове и отдалечени от Бога. Но Божията милост ни е дала в този живот вярата, която може да ни приближи до Бога и да ни въведе в Царството на вечното съзерцание и знание в другия живот.                              

О, братя мои, да вярваме на Христа Господа, защото Той знае. Той не говори от вяра, а от знание.

Господи милостиви, утвърди вярата в нас. Подай ни края на одеждата Си, та да се държим за него до края на живота ни. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Свт. Николай Сербский

 Разсъждение

Монасите попитали великия авва Исхирион:                                                                                                             

-Какво изпълнихме ние?                                                                                                                          

– Ние изпълнихме Божиите заповеди. – отговорил Исхирион.                                                                             

– А какво ще направят онези, които дойдат след нас?                                                                             

– Те ще направят същото, което правим ние, само че наполовина.                                                       

– А онези след тях?                                                                                                                                                      

 – Те при свършека на света не ще изпълняват никакъв монашески подвиг, но тях ще ги постигнат такива напасти и такива изкушения, та чрез понасянето на тези напасти и изкушения в Царството Божие те ще са по-високо от нас и от нашите отци.

БЕСЕДА за смъртта като за заспиване

Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя (Иоан 11: 11).

Господарят на живота нарича смъртта заспиване. О, каква неизказана утеха за нас! О, каква сладка новост за света! Смъртта на тялото, следователно, не означава унищожаване на човека, а само заспиване, от което може да го пробуди Онзи, Който и първата прашинка е пробудил за живот чрез Своето Слово. И когато Господ извикал: Лазаре!, човекът се пробудил и оживял. Господ знае името на всекиго от нас. Щом Адам знаел името на всяко творение Божие, как Господ не би знаел всекиго от нас по име! Той не само ни знае, но ни и вика по име. О, сладостен и животворен глас на Единствения Човеколюбец! Този глас може и от камъните да направи синове Божии! Как тогава да не ни разбуди от греховния сън! Някой си човек вдигнал камък, за да убие брата си. В този момент му се сторило, че чул гласа на майка си, която го викала по име. Само като чул гласа на майка си и ръката му затреперила. Той изпуснал камъка и се засрамил от греховното си намерение. Майчиният глас го пробудил от греховната смърт. А щом майчиният глас спасява и разбужда от смъртта, то колко повече пък гласът на Спасителя и Животодавеца! Който и да бил мъртъв само по тяло, като бивал повикан от Господ, всеки се събуждал и ставал. Но не всички с умрели души се пробудили и станали, когато Господ ги повикал. Защото за това пробуждане и за това възкресение е потребно и съгласието на волята на умрелия! Иудо, с целуване ли [Ме] предаваш? Тъй казал животворният глас, но мъртвецът останал мъртвец и грешникът не се пробудил. Савле, Савле, що Ме гониш? – извикал същият животворен глас и заспалият в грехове се събудил, и мъртвият оживял. Наистина греховният сън е по-дълбок от смъртта и заспалият не се събужда лесно.

Господи сладки, пробуди ни от греховния сън, пробуди ни, Господи! На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 4 ФЕВРУАРИ

Разсъждение

Наложи на себе си някаква епитимия за греховете на другите хора. Ако някого си осъдил или наказал, наложи и на себе си някаква епитимия. Това е угодно Богу. Тази тайна са я знаели светиите, които осъждали себе си заради греховете на другите хора. Тази тайна прозрели даже и нехристиянските народи. В Китай имало такъв обичай – когато палачът посичал злосторника, осъден на смърт, отивал при съдията и му известявал, че присъдата е изпълнена. Съдията му давал една сребърна монета, затуй, че е убил злосторника, и нареждал да му ударят 40 тояги, затова, дето е убил човек. Християнските светии дълбоко разбирали тайната на греха и хорската неправда. Всеки човешки грях имал за тях толкова дълга история, колкото е разстоянието от нас до Адам.

БЕСЕДА за щастието на малкия Закхей

Днес стана спасение на тоя дом (Лк. 19: 9).

         Тъй казал Онзи, Чиито слова са живот и радост, и обновление на праведниците. Както почернялата гора се облича в зеленина и цвят от пролетния дъх, така и всеки човек, колкото и да е изсъхнал и почернен от греховете, се освежава и подмладява от присъствието Христово. Защото Христовото присъствие е като присъствие на благоуханен и животворен балсам, който възвръща здравето, умножава живота, дава благоухание на душите, на мислите и думите, с една дума – отдалечаването от Христа означава тление и смърт, а Неговото присъствие значи спасение и живот.                                                                                                                                                                        

     Днес стана спасение на тоя дом, казал Господ, влизайки в дома на грешния Закхей. Христос бил спасението, което дошло, а Закхей бил домът, в който Той дошъл. Всеки от нас, братя, е дом, в който обитава грехът, докато Христос е далече, и в който идва спасението, когато Христос се приближи. Дали Христос ще се приближи отново до моя и твоя дом, това зависи от нас. Виж, Той не е влязъл самоволно дори в къщата на грешния Закхей, а като най-скъп гост. Малкият Закхей се покачил на дървото само за да види с очите си Господа Иисуса. Той, значи, Го е търсел, той Го е желаел. И ние трябва да Го търсим, за да го намерим, та като Го търсим и желаем, сам Той да се приближи към нас и високо да се издигнем с духа си, та да срещнем Неговия поглед. Така Той ще посети нашия дом, както е посетил и Закхеевия дом. А с Него ще дойде и спасението.

Приближи се към нас о, Господи, приближи се и ни донеси спасение. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

       Евангелие за истинския и за псевдобогомолеца

Лк. 18: 10 –17, Зач. 89

       Един човек отишъл в гората, за да избере дърво за материал. Видял едно до друго две дървета. Едното било гладко и стройно, ала отвътре с изгнила сърцевина; другото било отвън грапаво и неугледно, ала отвътре било със здрава сърцевина. Въздъхнал човекът и рекъл на себе си: „За какво ми е това гладко и високо дърво, като е гнило и не става за материал? Това, второто, макар да е грапаво и неугледно, поне отвътре е здраво и като се потрудя малко повече по него, ще може да стане за материал в моя дом.“ И без повече да се колебае, избрал това дърво.

       Тъй и Бог, между двама души, ще избере за Своя дом не онзи, който външно изглежда праведен, а онзи, чието сърце е изпълнено със здравата Божия правда.

       На Бога не са мили горделивите, чиито очи постоянно са обърнати към небето, докато сърцата им са изпълнени със земя, а смирените и кротките, чиито очи са обърнати към земята, докато сърцата им са изпълнени с небето. Творецът на човеците повече обича хората, които разкриват пред Него своите грехове, отколкото своите добри дела. Защото Бог е Лекар, Който пристъпва към постелята на всекиго от нас и пита: „Какво те боли?“. Мъдър е онзи човек, който се възползва от присъствието на Лекаря и Му каже за всички свои болести и за всички свои немощи, а е малоумен онзи, който скрива своите болести и немощи и се хвали пред лекаря със здравето си. Сякаш че лекарят посещава хората заради здравето, а не заради болестите!

       „Зло е да се греши – казва мъдрият Златоуст, – но тук може да се помогне; но да се греши и да се не говори за това, е най-голямото зло, защото тук не може да се помогне.“

       Затова да бъдем мъдри и когато застанем на молитва пред Бога, да смятаме, че стоим пред най-добрия и най-милостивия Лекар, Който, загрижен и с любов, пита всекиго от нас: „Какво те боли?“. Никак да не се колебаем, а да му разкрием своята болест, своите рани и своите грехове.

       На това, в днешното евангелско четиво, с притчата за митаря и фарисея, ни учи Господ Иисус. В Евангелието се казва, че тази притча Господ казал на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите. Нима не попадаш и ти между онези, за които Господ казал тази притча? Не се възмущавай, а разкрий своята болест, засрами се от нея и вземи лекарството, което най-добрият и най-милостивият Лекар ти предлага.

В една болница лежали много болни. Едни били с температура и едва чакали да дойде лекарят; други се разхождали, мислейки се за здрави, и не желаели да видят лекаря. Една сутрин лекарят дошъл да посети болните. С него бил и неговият приятел, който носел подаяния за болните. Приятелят на лекаря видял онези болни, които били с температура, и се съжалил над тях. „Има ли лекарство?“ – попитал той лекаря. А лекарят прошепнал на ухото му: „За тези, които са с температура, има лекарство, а за онези, дето се разхождат, лек няма… те боледуват от неизлечима болест; съвсем са зле вътрешно“. Приятелят на лекаря се зачудил твърде много, зачудил се върху тези две състояния: тайната на човешките болести и ненадежността на човешките очи.

       Представи си сега, че и ние боледуваме в тази светска болница. Болестта на всички нас се нарича с едно име – неправда. Тази дума обхваща всички страсти, всички пороци, всички грехове – с една дума, всички слабости и немощи на нашите души, на нашите сърца и на нашите умове. Едни болни са в началото на болестта, други – в разгара ѝ, а трети са на оздравяване. Но свойството на вътрешните болести на човека е, че само оздравяващите осъзнават колко страшна е болестта, от която са боледували и са я преживели. Най-болните най-малко знаят за своята болест. И при телесните болести човекът с висока температура не познава нито себе си, нито своята болест. Никой луд не казва за себе си, че е луд. Новоначалните в неправдата до някое време се срамуват от своята болест, но повтарянето на греховете бързо създава у тях навика да грешат, а от това следват опиянение и възхищение от неправдата, от които пък душата престава да усеща себе си и своята болест. Представи си, че лекарят влиза в болницата и пита: „Какво ви боли?“. Онези, при които болестта е в начален стадий, от срам не ще смеят да кажат за нея, а ще рекат: „Нищо!“. Онези, при които болестта е в разгара си, даже ще се засегнат от такъв въпрос, и не само ще кажат: „Нищо не ни боли!“ – а ще започнат да се хвалят със своето здраве. Само онези, които са пред оздравяване, с въздишка ще кажат на лекаря: „Всичко, всичко ни боли! Смили се над нас и ни помогни!“. „Ако се страхуваш да изповядаш своите грехове, то погледни към пъкъла, който само изповедта може да угаси“ (Тертулиан. За покаянието. I, с. 21).

       Размислѝ, значи, за всичко това, чуй Христовата притча и сам прецени доколко тя се отнася за теб. Ако се чудиш и кажеш: „Тази притча не се отнася за мене“, това означава, че си в началото на болестта, която се нарича неправда. Ако пък с негодувание кажеш: „Аз съм праведен, това се отнася за тези грешници около мен“ – това означава, че си в разгара на болестта. Ако пък покайно се биеш в гърдите и отговориш: „Наистина съм болен и ми трябва лекар“, си на път да оздравееш.

       Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Двама души, двама грешници, с тази разлика, че фарисеят не признавал себе си за грешник, а митарят се признавал. Фарисеят принадлежал към хората от най-уважаваната класа в тогавашното общество, а митарят – към най-презряната. Фарисеят стоял и се молел тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. Той стоял най-отпред в храма, до самия олтар, според обичая на всички фарисеи да застават на първите места. Че фарисеят стоял най-отпред, е видно от следните редове, където се казва, че митарят... стоеше надалеч. Толкова е голяма гордостта на фарисея и самоувереността му в собствената праведност, т.е. в собственото му духовно здраве, че той не търси първенство само пред хората, а и пред Бога; не го търси само на гощавките и в събранията, а и при молитвите. Само това вече е достатъчно да покаже тежкото заболяване на фарисея от неправдата и закостенялостта в неправдата. Защо е казано: молеше се в себе си? Защо не на глас? Защото Бог внимателно слуша какво Му казва сърцето, а не езикът. Онова, което човек мисли и чувства, когато се моли, то е по-важно за Бога от онова, което казва езикът. Езикът може и да лъже, ала сърцето не лъже, а разкрива човека такъв, какъвто е – черен или бял.

       Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци.

       И така се осмелява в храма да говори пред лицето на Бога един грешен човек! Какво друго е храмът, освен място за среща на болния с Лекаря? Болният от греховете идва, за да изповяда своята болест на Лекаря Бог, да потърси лек и здраве от Онзи, Който е истински Изцелител на всички човешки страдания и немощи и Подател на всички блага. Отива ли здравият в болницата, за да се похвали на лекаря със своето здраве? Но този фарисей не е влязъл в храма като здрав и с изцелена душа, за да се похвали със здравето си, а като тежко болен от неправда, който от усилването на болестта си вече не я чувства. Веднъж, като посетих една болница за душевно болни, лекарят ме заведе пред решетка    , зад която беше най-тежко болният в болницата.

       – Как си? – попитах го аз. – Той веднага ми отговори:

–                 Как да съм между тези побъркани около мене?

       Ето така и фарисеят казва: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци! Всъщност той не благодари на Бога, за да Му отдаде заслугата, че не е като другите хора. Не! Думите: Боже, благодаря Ти – не са нищо друго освен едни лъстиви думи и любезно обръщение към Бога, та Бог да благоволи да изслуша неговото самохвалство. Защото от всичко досега казано той не благодари на Бога въобще; напротив – той хули Бога, като хули останалите Божии творения. Той не благодарял на Бога за всичко онова, което казал за себе си, а го изтъквал като собствена заслуга, като че ли го е постигнал без Божия помощ. Той не казва,  че не е разбойник, неправедник, прелюбодеец или митар, защото Бог го е запазил със Своята сила и със Своята милост да не е такъв. Не – а само това, че лично той е човек с изключителни качества и цена, че на него няма равен в целия свят. А освен, че е с такива изключителни качества, самият той полага усилия и принася жертви, за да се държи на тази голяма висота над останалите човеци. Именно – той пости два пъти през седмицата и дава десятък от всичко, което има. Ах, какъв лек път за спасение е избрал фарисеят – лекия от най-леките пътища към гибелта! От всички заповеди, които Бог дал на народа чрез Моисей, той избрал само двете най-леки. Но и тези две той всъщност не изпълнявал. Защото Бог дал тези две заповеди, не защото на Него му трябвало хората да постят два пъти в седмицата и да дават десятък. На Бога това и най-малко не му е необходимо. Бог не дал тези заповеди като самоцел, а както и всички останали заповеди – да принесат пред Бога плод на смирение, послушание към Бога и любов към Бога и хората; с една дума – да стоплят, смекчат и просветят човешкото сърце. Впрочем, фарисеят изпълнявал тези две заповеди формално. Той постил и давал десятък, ала мразел и презирал хората, и се гордеел пред Бога. И така оставал като безплодно дърво. Плодът не е в поста, плодът е в сърцето; плодът не е в нито една от заповедите; плодът е в сърцето. Всички заповеди и всички закони служат на сърцето; топлят сърцето, очистват сърцето, осветяват сърцето, напояват сърцето; ограждат го, плевят го, засяват го – само и само плодът на нивата на сърцето да зачене, порасте и узрее. Всички добродетели са средство, а не цел; метод, а не плод. Целта е сърцето и плодът е в сърцето.

       По този начин фарисеят със своите молитви не постигнал каквото желаел; не разкрил красотата на своята душа, а изкривяването ѝ, не показал своето здраве, а болестта си. А Христос с тази притча искал точно това да покаже и то не само в един фарисей, а въобще във фарисейското общество, което тогава владеело израилския народ. Но с тази притча Господ искал да разкрие и да изобличи лицемерното „благочестие“ и измамното фарисейство във всички християнски поколения, па и в нашето поколение. Нима между нас и днес няма хора, които се молят Богу също тъй, както се молил този фарисей? Нима няма мнозина, които започват молитвата си с обвинения и хули против своите съседи, и завършват с хвалби за самите себе си? Нима няма мнозина, които застават пред Бога като кредитор пред длъжник? Нима много от вас не казват: „Боже, аз постя, ходя на църква, плащам данъци на държавата и правя дарения на църквата. Аз не съм като другите човеци, като разбойниците и клетвопрестъпниците, като безбожниците и прелюбодейците, които ми досаждат. Какво правиш, Боже? Защо ги не убиеш, а мене не наградиш за онова, което правя за Тебе? Нима ти, Боже, не виждаш чистотата на моето сърце и здравето на моята душа?“ Но знай, „че нито Бог може да те измами, нито ти Него“[1].

       Говорят така. А Бог ги слуша и ги отпраща по домовете им без нищо, казвайки: „Аз не ви зная като такива.“ И на Страшния Съд ще им каже: „Не ви познавам.“ Защото Бог не разпознава Своите приятели по думите, а по сърцето; не цени смокинята по листата, а по плодовете.

       А ето как трябва да се моли истинският молитвеник:

       А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Като стоеше надалеч! Истинският молитвеник не се бута напред, на първите места в църквата. Защо му е това? Бог го вижда, както и най-отзад в църквата, така както и най-отпред. Истинският молитвеник винаги е истински каещ се. „Покаянието на човека е празник за Бога“ – казва свети Ефрем Сирин. Като стоеше надалеч! Той чувства своето нищожество пред Бога и се изпълва със смирение пред Божието величие. Иоан Кръстител – най-големият между родените от жени, казва: Аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му! Жената грешница умила Христовите нозе, мокрейки ги със своите сълзи. Истинският молитвеник, значи, е смирен и радостен, ако Бог го допусне дори и до нозете Си.

       Не смееше дори да подигне очи към небето. Защо не смеел да подигне очите си към небето? Очите са огледало на душата. В очите се чете грехът на душата. Не виждате ли всекидневно, как човекът, извършил грях, отвръща очи пред хората? Как грешникът да не сведе поглед пред Бога Всевишни? Ето, всеки грях, сторен пред хората, е сторен пред Бога; и няма грях на земята, който да не засяга Бога. Истинският молитвеник съзнава това и, смирен, целият е изпълнен със срам пред Бога. Затова е казано:

       Не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди. Защо се удрял в гърдите? С това да се покаже, че плътта [дава] повод за грешенето на човека. Плътските желания подтикват човека към най-тежки грехове. Лакомията ражда похот; похотта ражда грях, а гневът – убийство. Грижата за плътта отдалечава човека от Бога, ограбва неговата душа и убива божествената му смелост. Затова митарят на молитва удрял своето тяло, биейки така виновника за своите грехове, своето унижение и своя срам пред Бога. Но защо се удрял точно в гърдите, а не по главата или по ръцете? Защото в гърдите е сърцето, а от сърцето е изворът и на греха, и на добродетелта. Сам Господ казал: Което излиза от човека, то осквернява човека. Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека (Марк. 7: 20 – 23). Ето защо митарят биел своето сърце.

       И казвал: Боже, бъди милостив към мене грешника! Той не изрежда ни добрите, ни злите си дела. Бог знае всичко. И Бог не иска изреждане, но съкрушено покаяние за всичко. Боже, бъди милостив към мене, грешника! С тези думи е казано всичко. Боже, Ти Си Лекар, а аз – болник. Единствено Ти можеш да ме изцелиш и пред Тебе – единствения припадам. Ти Си Лекар и Твоята милост е лекарството. Казвайки: Боже, бъди милостив към мене, грешника, каещият се, като че казвал: „Лекарю, дай на мене, болния, лекарство! Никой на света, освен Тебе, Боже, не може да ме излекува.“ Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших (Псал. 50: 6). Хората, колкото и да са праведни, с нищо не могат да ми помогнат, ако Ти ми не помогнеш. Нищо не ще ми помогне – нито моят пост, нито даването на десятък, нито всичките ми добри дела, ако Твоята милост не ме помаже като мехлем на рана. Човешката похвала не ще излекува раните ми – тя повече ще ги възпали. Ти, Ти – Единственият, знаеш моята болест. И Ти, Единственият, имаш лекарство. Няма полза да ходя при друг и да моля някой друг. Ако Ти ме отхвърлиш, целият свят не може да ме опази от падение и гибел. Ти, Ти – Единственият, Господи можеш, ако искаш. Боже, прости ми и ме спаси! Боже, бъди милостив към мене, грешника!

        Какво казва Господ за такава молитва: Казвам ви, че тоя отиде у дома си, оправдан повече, отколкото оня. На кого го казва Господ? На всички вас, които мислите за себе си, че сте праведници. Митарят си отишъл вкъщи оправдан, а не фарисеят. Смиреният изповедник на своите грехове отишъл оправдан в своя дом, а не гордият самохвалко. Срамуващият се каещ е оправдан, а не безочливият и надменен горделивец. Лекарят се смилил и изцелил болестта на онзи, който признал своята болест и потърсил лек, а върнал празен онзи, който дошъл при Него да се похвали със своето здраве.

       Господ завършва Своята чудна притча със следното поучение: Понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат. Кой се превъзнася сам и кой сам се унизява? Въобще никой не може сам себе си да издигне и на йота, ако Бог не го въздигне. Но тук се подразбира този, който мисли да възвиси себе си, като бърза да заеме първото място и пред хората, и пред Бога: като се хвали със своите дела; като се гордее пред Бога и с охулване и презрение унизява другите човеци, та по този начин да изглежда нещо повече. С всички тези начини, чрез които той мисли да въздигне себе си, всъщност той принизява себе си. Защото колкото е по-нависоко в своите очи и в очите на хората, то толкова по-малък е в очите на Бога. Такъв и Бог ще понизи и някой ден ще му даде да усети понизяването. „Докато човек не придобие смирение, няма да получи награда за делата си. Наградата се дава не за делата, а за смирението“ (Св. Исаак Сирин, Слово 34). А кой се унизява сам. Не онзи, който се прави на по-малък отколкото е, а онзи, който вижда своето унизение от греха. Наистина, човек не може, и да иска, да унижи себе си повече от унижението от греха. И друго унизение Господ не иска от нас, освен усещането и признаването на своето греховно понизяване. А човек, който усети и признае своето унижение, в което е паднал от греха, не може да падне по-ниско. Грехът винаги може да ни свлече по-дълбоко от дълбините на пропастта, която виждаме и в която сме. Св. Макарий Велики казва: „Смиреният никога не пада. Къде ще падне онзи, който е по-ниско от всички? Високоумието е голямо унизение; а смирението е велика висота, чест и достойнство“ (Бес. 19).

       С една дума – онзи, който постъпва като митаря, въздига себе си. Първият [фарисеят] е неизлечимо болен, който не вижда болестта си; вторият е болник, който е в процес на оздравяване, защото е видял своята болест, паднал е пред Лекаря, и е взел лекарството. Първият е като гладко и високо дърво с гнила сърцевина, което за нищо не  служи на стопанина, а вторият е като чепато и грубо дърво, което влиза в работа, и стопанинът го взема, прави от него материал и го занася в дома си.

       Господ да се смили над всички каещи се грешници и да изцели от греховните болести всички онези, които Му се молят със страх и трепет, славейки Го като милостив Отец, Единороден Син, и Пресвят Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Изречение от Блаж. Максим ( + 1433, 11, ноем.) . От него са и следните изречения: „Всеки се кръсти, но не всеки се моли.“ Фарисеят е „По брада Авраам, а по дела Хам.“ (бел.авт.).

      Стих на Триода:

Творче на небето и земята, Който приемаш от ангелите Трисветата песен, приеми и от човеците Трипеснеца.

      Стих на митаря и фарисея:

Който живее по фарисейски пребъдва далеч от Църквата, а Христос се приема чрез смирение.

      В настоящия ден, с Божията помощ, започваме Постния Триод или Трипеснец, съставен от светите и богоносни отци, които вдъхновени от Светия Дух, оформили тази богослужебна книга от красиви духовни песнопения. Първи положил началото на Трипеснеца великият химнограф св. Козма Маюмски (+743 г.), който в чест на Светата и Живоначална Троица написал канони от по три песни за Великата и Свята Седмица на Христовите страдания, като е съчинил и кратък акростих съответно за всеки ден от тази Седмица. По негов образец и други свети отци, като св. Теодор (+826 г.) и св. Йосиф (+830 г.) Студити, написали трипесенни канони за останалите седмици на Св. Четиридесетница, които първо влезли в практиката на Студийския манастир. Освен това, те съставили и подредили песни, които заимствали и от други книги на отците. И тъй като според Триода, неделята е първи, както и последен или осми ден на седмицата, те предписали първата песен на канона да се пее във втория ден от седмицата, сиреч понеделник. Втората песен се пее в третия ден - т.е. вторник, третата - в сряда, четвъртата - в четвъртък, петата - в петък, а шестата и седмата - в събота. Останалите осма и девета песни се пеят всеки ден и така през цялата седмица се пеят по три песни на утренното богослужение, с изключение на съботата, когато песните са четири, и неделята, когато се пее цял канон (без втора песен). В Триода има и служби, които съдържат канони не само от по три песни, но понеже повечето от тях са именно трипесенни, особено през Страстната седмица, затова книгата носи това наименование.

      В Постният Триод са излети покайните сълзи, въздишките и сърдечното съкрушение на вдъхновени от Светия Дух боголюбци и богопросветени песнотворци, които съставили тази богата съкровищница на вярата и покаянието, извор на благодатни сили за богоугоден живот и спасение. Според премъдрия замисъл на светите наши отци, Постният Триод накратко излага всички Божии благодеяния към нас от самото начало. Той ни напомня за нашето сътворяване от Бога, за изгонването ни от рая поради отхвърлянето на заповедта, дадена ни за познание и вкусването на забранената храна и че това изгонване стана чрез завистта на древния злодей - змията и врагът, който бе свален поради гордост; напомня ни се как пребъдвахме далеч от райските блага, водени от дявола; и как Синът и Словото Божие пострада по Своето милосърдие, слизайки от небесата и вселявайки се в Девата, за да стане Човек заради нас и да ни покаже чрез живота Си възхождането към небето, преди всичко чрез смирението, и после чрез поста и отхвърлянето на злите помисли и чрез всички Свои дела; как Той пострада, възкръсна и пак възлезе на небето и изпрати Светия Дух на Своите ученици и апостоли и как всички те Го проповядваха като Син Божи и съвършен Бог; напомня ни се също, че на божествените апостоли съдейства благодатта на Светия Дух, чрез която от краищата на вселената са събрани всички светии, за да изпълнят горния свят, което е и замисълът на Твореца от самото начало.

      Великият пост или Св. Четиридесетница се предхожда от три подготвителни седмици - на митаря и фарисея, на блудния син и на Страшния съд. Те са положени от светите Отци като подготвителни уроци за подбуждане към духовното усилие на поста и за отстраняване на нашите порочни навици.

      В първата подготвителна неделя, която празнуваме днес, св. отци на Църквата ни предлагат за поука притчата за митаря и фарисея и наричат следващата седмица предварителна или встъпителна. Защото тези, които желаят да встъпят в телесна битка на бойното поле, първо получават от своите началници време преди битката, за да почистят и подготвят оръжията си, да устроят добре останалите си дела и така, отстранявайки от пътя си всички пречки, с усърдие да се устремят към подвига. Често преди битка те си разказват истории и притчи, за да подтикнат душите си към ревност, отблъсквайки леността, страха, унинието и всяко друго неподходящо чувство. Така и божествените отци предизвестяват за наближаващия пост като оръжие срещу демонските пълчища, за да очистим душите си от всяка страст и от отровата на злите дела, натрупана от дълго време. И тъй, нямайки още тези блага, нека се потрудим да ги придобием и въоръжавайки се както е потребно, да са подготвим за подвига на поста.

      Първо оръжие сред добродетелите са покаянието и смирението, а пречка пред придобиването на великото смирение са гордостта и високомерието. Затова отците първо ни излагат настоящата достоверна притча от Евангелието, като ни поучават да отбягваме фарисейската гордост и надменност и да развием у себе си противоположните им добродетели, които притежаваше митарят - смирението и покаянието. Защото първата и най- голяма страст е гордостта и самопревъзнасянето, тъй като чрез нея дяволът падна от небето преди още да ги има звездите и бе хвърлен в тъмнината. Затова и нашият родоначалник Адам, вкусвайки от храната, бе изгонен от рая. Чрез този пример св. Отци ни учат да не се гордеем със своите достижения и да не се превъзнасяме над ближния, а да бъдем винаги смирени, защото Господ се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. По-добре е съгрешаващият да се покае, отколкото добродетелният да се възгордява. Христос каза: “Митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея.” Тази притча разкрива, че никой не трябва да се възгордява, дори и да върши праведни дела, но следва да бъде винаги смирен и от сърце да се моли на Бога, защото макар и да пада в най-големи грехове, спасението му не е далеч.

      По молитвите на всички твои светии - песнописци, Христе Боже,     помилуй ни. Амин.

Превод – о. Людмил Спасов Петров

Из всех наук самая главная – познание своей души.

свт. Тихон Задонский

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 3 ФЕВРУАРИ

Разсъждение

С каква слава се е удостоил на небето св. Симеон Богоприемец, който е държал в ръцете си Спасителя на света, показва ясно случаят, разказан в житието на св. Петър Атонски (12 юни). Още като воевода в едно сражение Петър бил пленен, окован и хвърлен в тъмница, в един град  Самара, на брега на река Ефрат. Затворникът дълго, със сълзи молил Св. Николай да умоли Бога за него, та да се освободи от тъмницата, обещавайки да посвети себе си изцяло на Бога. Св. Николай му се явил насън и му казал, че се моли Богу за него, но Бог отлага освобождаването му, затова, че той, Петър, и по-рано е давал подобно обещание, но не го е изпълнил. Освен това, св. Николай го посъветвал да се моли на Св. Симеон Богоприемец, „който е много силен пред Бога и стои заедно с Пресветата Дева и със св. Иоан Предтеча близо до Божия Престол“. Петър послушал съвета на свети Николай и започнал да се моли на св. Симеон. Тогава отново му се явил св. Николай заедно със св. Симеон и то не насън, а наяве. Петър видял Симеона – чуден по вид, със светло лице, облечен с одежди на старозаветен свещеник, със златен жезъл в ръце. Св. Симеон рекъл на Петър: „Щеш ли изпълни обещаното и да станеш монах?“. На което Петър отговорил: „Да, господарю, с Божията помощ“. Тогава Симеон докоснал с жезъла си Петровите окови и веригите се разтопили като восъчни. Тъмничната врата се отворила и светиите извели Петър из тъмницата.

БЕСЕДА за Духа Божий, Който говори чрез духоносците

Не се грижете, как, или що да говорите..., а Духът на Отца ви е, Който говори във вас (Мт. 10: 19 – 20).

Това са думи на Оногова, Който знае всичко, и Който е дал на света знанието, което никой от хората преди Неговото посещение не знаел. Ако някой е изпълнен с Дух Божий, той вече не говори от човешкия дух, а Духът Божий говори из него и чрез него. Тогава той е само оръдие или лира на Божия Дух, чрез която говори Бог Дух. И такъв човек, когато говори, говори непогрешимо и никой не може да открие лъжа в думите му, освен онези, които поради развратения си ум считат истината за лъжа. Как говорят хора, изпълнени с Духа Божий, ясно се вижда от примера на пророците и още по ясно от примера на апостолите. Толкова чудати и невероятно изглеждали думите на апостолите [за очите] на чужденците, т.е. на онези, които нямали Дух Божий в себе си, и които знаели да мъдруват само плътски; че смятали апостолите за пияни. Впрочем, пияни и смешни изглеждали за невежите и всички онези хора, които първи започнали да говорят за загадките на физическия свят, за силата на парата, за магнетизма, за електричеството, за безжичната телеграфия, разказите за далечни земи… Как да не изглеждат пияни и смешни духовните люде, на които Духът Божий разкрива скритите тайни на духовното Царство! Който се смири пред Бога, Бог го прави силен. В съкрушеното сърце се вселява Божият Дух и оттам говори с човешките уста. Това е потвърдено не само от пророците и апостолите, а и от многобройните Божии синове и дъщери.

Господи благий, не отнимай от нас Твоя Свети Дух. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Говорейки за постепенното разпространяване и празнуване на празника Рождество Христово, св. Иоан Златоуст казва: „Както прекрасните и благородни фиданки, като се посадят в земята, скоро достигат голяма височина и се отрупват от плод, така [става] и с този ден“. Такъв е и денят Сретение Господне. Той още отначало се споменава между християните, но тържественото му празнуване започнало по времето на великия император Иустиниан. По времето на този император, в Цариград и околностите му, настъпила голяма епидемия, така че всеки ден умирали над пет хиляди души. В същото време се случило голямо земетресение в Антиохия. Виждайки безсилието на човешките средства да отклонят бедствието, императорът заедно с патриарха наредил в цялата империя да се започне пост и молитва, а на самия ден Сретение започнали големи литии по градовете и селата. Та дано Господ да се смили над Своя народ. И Господ наистина се смилил – епидемията и земетресението внезапно престанали. Това се случило през 554 година. По този повод и оттогава Сретение започнало да се празнува като велик Господски празник[1]. Дървото с времето си пораснало и започнало да принася обилни плодове.

БЕСЕДА за ръководството на Божия Дух

Иисус, изпълнен с Духа Светаго, върна се от Иордан и поведен беше от Духа в пустинята (Лк. 4: 1).

Виждате, братя, какво значи да бъдеш изпълнен със Светия Дух Божи. Без Духа Божи човек е изпълнен с грижи – къде и какво да стори. А с Божия Дух човек е без тези грижи. Защото тогава Сам Духът упътва човека къде да отиде и какво да направи, и човек става непогрешим в своите решения[2] и дела, защото Духът, Който го води и ръководи е непогрешим. Не може човек нито правилно да решава, нито правилно да постъпва, ако всевиждащият и всесилен Дух Божий не го упъти. Който не приема ръководството на Светия Божи Дух, се ръководи или от собствения си дух, или от духа на злите демони, от което става безсилен, жалък, гневлив и отчаян. Ние не можем да вместим [в себе си] Духа Божи в пълнота, както  Христос Господ, но можем да го приемем в себе си толкова, колкото ни е необходимо, за да знаем кога как да постъпваме. Според чистотата на сърцето Духът се вселява в сърцето и от сърцето ръководи човека. Затова Църквата тъй често повтаря молитвата към Светия Дух: „Царю Небесный, Утешителю, Душе истины..., прииди и вселися в ны“.

Боже, Душе Светий, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] За по-голяма точност – Сретение Господне е Господско-Богородичен празник (бел. прев.).

[2] В ориг. – движения (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 31 ЯНУАРИ

Разсъждение

Макар светите отци да са възхвалявали монашеството като ангелски чин; макар че много от най-великите светци, прекарали живота си и достигнали съвършенство в глухата и необитаема пустиня, все пак Църквата не препоръчва монашеството на всички вярващи. „Не всички в пустинята са се спасили, нито в света всички са погинали.“ – казал един светец. Един гражданин, който нямал склонност към монашество, поискал да отиде в манастир, но св. Нифонт му казал: „Чедо, мястото нито спасява, нито погубва човека, делата му го спасяват, или погубват. Няма полза нито от светото място, нито от светия чин онзи, който не изпълнява Господните заповеди. Саул живял посред царски разкош и погинал; Давид, в също такъв разкош, спечелил венец. Лот живеел между беззаконните содомити и се спасил; Иуда е бил между апостолите и отишъл в пъкъла. Който казва, че е невъзможно да се спаси [човек] с жена и деца, той се мами. Авраам имал жена и деца и 318 роби и робини, много злато и сребро. И все пак е наречен приятел Божий. О, колко служители на Църквата и любители на пустинята са се спасили! Ами колко велможи и войници! Ами колко занаятчии и земеделци! Бъди благочестив и ще се спасиш!

БЕСЕДА против половинчатостта и [необходимостта] за изпълнение на целия закон

Това трябваше да правите и онова да не оставяте (Лк. 11:  42).

Тук се подразбират законът и милостта. В душите на фарисеите и сектантите не се вместват и двете, т.е. те не могат да изпълняват предписанията на закона и да проявяват милост, но, препирайки се кое е по-важно от двете, едното пропускат, а другото изпълняват. Формално [погледнато], фарисеите строго изпълнявали предписанията на закона, но съвсем били оставили милостта и човеколюбието. Сектантите пък се самозаблуждават[1], че уж държат Божията правда, но съвсем са отхвърлили предписанията на Църковните закони. Православието се явява пълнота на вярата. То заповядва да се прави и едното, и другото. То е внимателно към външните предписания на вярата като човек, който върви между глинени съдове и внимава да не ги строши. Но То е още по-внимателно към правдата и Божията милост като човек, който ходи между глинени съдове, цени ги и ги пази не заради глината, от която са направени, а заради скъпоценното съдържание, което е в тях. Празните грънци са безполезни, както и празните законнически формалности на фарисеите. Питието, изсипано на вятъра, ако не се налее в определените за него съдове, се разсипва и губи. Тъй че в Православието няма едностранчивост, както нямало и в Господ Иисус. Господ казал на Иоан Кръстителя, дишащ Божията правда и милост, че трябва да изпълнят закона; а на фарисеите, с техните празни от към правда и милост параграфи, казва: Милост искам, а не жертва! Очевидно, по-важно е това, което трябва да се прави, от онова, което не трябва да се оставя. Но ни най-малко не означава, че онова, което е по-маловажно, е непотребно. В човешкия организъм има по-важни и по-неважни органи, но всички те заедно съставят човешкото тяло.

О, Господи всеобхватни, не допускай да бъдем едностранчиви, но ни помогни да изпълним Твоята воля. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Ето пример как царете търсят съвет от светиите, как светиите бягат от суетата и богатството, и как съветват царете. Православният български цар Петър, заедно със своята свита, подтикван от непреодолимо желание да види св. Иоан Рилски и да се ползва от неговите поучения, тръгнал из Рила планина. Царят изпратил напред хора да съобщят на светеца. Но светителят отказал да се види с царя. Натъжен, царят отново пратил хора и нещо за храна, голямо количество злато и помолил светеца да му напише някакъв съвет. Иоан приел храната, а златото върнал назад, като не пожелал дори да се докосне до него, а на царя написал: „Ако желаеш небесното Царство, бъди милостив като Небесния Отец. Не се облягай на неправда и не бъди користолюбив; бъди кротък, тих и достъпен за всекиго. Не приемай похвали от своите велможи. Твоята порфира[1] да сияе от добродетели. Споменът за смъртта да не напуска душата ти. Върви по стъпките на Майката Църква[2]; прекланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царете, като види твоето усърдие, да те обдари с блага, за каквито на човеку и през ум не е минавало[3]. Като получил това писмо, царят го целунал и след това често го препрочитал.

БЕСЕДА за това, че хората трябва да бъдат като деца, за да станат синове Божии

Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно (Мт. 18: 3).

Тъй говори Господ и Неговото слово е свято и истинско. Какво предимство имат децата пред възрастните? Имат три предимства – във вярата, в послушанието и в незлобието. Детето пита родителя за всичко. И каквото и да му отговори родителят, то вярва на своя родител. Детето е послушно на своя родител и лесно подчинява волята си на родителската воля. Детето не е злобно и макар да се сърди, бързо и прощава. Тези три неща желае Господ от Своите последователи, а именно – вяра, послушание и незлобие. Той иска хората да вярват в Него безусловно, както детето вярва на своя родител; да бъдат безусловно послушни към Него, както детето е послушно на своя родител; и да бъдат беззлобни един към друг, да не са злопаметни и да не връщат зло за зло. Вяра, послушание и незлобие са главните отличителни черти на детската душа. А от това се постига безстрастие и радост. Детето не е сребролюбиво; детето не е похотливо; детето не е славолюбиво; то има непомътнено от пороците око и непомътнена от грижите радост. О, братя, кой може отново нас да ни направи деца? Никой, освен единствено Христос. Той може отново да ни направи деца и да ни помогне за новото ни раждане чрез Своя пример, Своето учение и силата на Своя Свят Дух.

О, съвършен в послушанието и незлобието Господи Иисусе, вечни Младенецо на небесния Отец, помогни ни да бъдем като младенци във вярата към Тебе, послушни към Тебе и незлобни един към друг. На Тебе слава и хвала. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Порфира ж.  – остар. и книж. Багреница (бел. ред.).

[2] В ориг. – Смирявай се пред стъпките (бел. прев.).

[3] В ориг. – каквито на човек до сърцето не са стигали (бел. прев.).

Разсъждение

Колкото повече човек напредва в духовното съзнание и очистването на сърцето, толкова по-дълбока му изглежда низината, в която се намира, а висината, към която се стреми, все по-висока. Когато един духовен великан лежал на смъртна постеля, като чул, че другите го хвалят заради неговите духовни подвизи, заплакал и казал: „Деца, аз не съм поставил и началото на духовния живот“. Когато св. Игнатий Богоносец лежал окован в тъмницата, той писал на Ефесяните: „Не ви заповядам сякаш съм съвършен. Макар и да съм в окови за Иисуса Христа, още не съм съвършен в Него. Сега започвам да съм ученик и говоря с вас като към колегиум на моите наставници“.

БЕСЕДА за съвършенството чрез изпълнение на волята  Божия

Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело (Иоан 4: 34).

Ето спасителен пример, който ни е дал нашия Спасител! Онзи, Който имал такава сила, власт и мъдрост, говори, че е дошъл в света да върши не Своята воля, а волята на Своя Отец, и не да върши Своето дело, а Неговото, а ние, макар и слаби като паяжина, непрестанно налагаме своята воля и някое свое дело! И макар Синът да е равен на Отца, както казва и на друго място: Аз и Отец едно сме, Господ Иисус отново казва, че е дошъл в света, за да върши волята на Отца и делото на Отца. Това Той казва, не за да покаже, че Той е по-малък по същност от същността на Отца, защото по същество са Еднакви, а за да покаже Своята  велика любов към Отца, да подбуди и нас от любов към Бога да изпълняваме в пълнота Неговата воля. Цялата ни беда в този живот идва оттам, че не изпълняваме волята на Оногова, Който и нас е изпратил в света. А не изпълняваме Неговата воля, защото нямаме любов към Него. Защото, когато някой обича някого, постъпва според волята му. Сам Господ е казал: Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Иоан 14: 15). Как Иисус можеше да прояви Своята любов към Отца, ако не вършеше волята на Отца? И как ние можем да проявим нашата любов към Господа Иисуса, разпънат за нас на кръста, ако не вършим Неговата воля?

О, братя мои, нашата воля е измамна като сянка, да я не следваме, за да не погинем. Да следваме волята на човеколюбивия Господ, който единствен знае кое е най-добре за нас.

О, Господи смирени и човеколюбиви, научи ни да вършим Твоята воля. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски