Разсъждение

Когато сме извън благодатта Божия, ние сме и вън от себе си, и в сравнение с нашата благодатна природа, ние не се намираме в по-добро състояние от един побъркан човек в сравнение с тъй наречения здрав човек. Само благодатният човек е естествен човек, т.е. висш човек, с непокварена природа, в когото властвува и управлява Божията благодат. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Светилникът, макар и да е напълнен с елей и да има фитил, си остава тъмен, ако не се запали огън. Така и душата да е изпълнена с всички добродетели, ако няма светлината и благодатта на Светия Дух, е угасена и мрачна“. (Беседа 59). Както и великият апостол казва:  С благодатта на Бога съм това, което съм (I Коринт. 15: 10). Битие без благодат означава отдалечаване от Бога и отделяне от същността на своето собствено естество. Нашето естество, нашата личност, утвърждават своята същност и получават своята пълнота само в близостта до Бога и в Бога. Затова на грешника трябва да се гледа като на болен, като на безсилна сянка, без действително съдържание и без ум.

БЕСЕДА за Възкресителя на телата

 Разрушете тоя храм и в три дни ще го въздигна (Иоан 2:19).

Господ казва това за храма на тялото Си. Разрушете това Тяло и Аз за три дни ще го възкреся! Тъй говори Онзи, Който познава Своята  сила, и Който е силен да изпълни думите Си. Защото Неговото Тяло било разрушено, повредено, избодено, погребано и три дни покрито с тъмнина. А на третия ден Той Го възкресил; възкресил го не само от земния гроб, а Го възнесъл до Небесата. И така – изрекъл думи и Неговото слово се изпълнило. Господ дал знамение на евреите, защото те искали от Него знамение. А им дал знамение, каквото никой, никъде, преди Него, не е могъл да даде, те не Му повярвали, но объркани и уплашени, подкупили стражарите на Голгота да излъжат, да разпространят лъжата, че такова чудно знамение не е имало, а че учениците Му са Го откраднали от гроба!                                                                     Никакво знамение не помага на онези, които не искат да вярват! Евреите, макар и със своите очи да видели много Христови чудеса, не искали да повярват, а казвали за оправдание на своето неверие, че Той вършел тези чудеса с помощта на дяволския княз! Който не иска да повярва в доброто, нему не ще помогнат и всички знамения, които небето може да даде. Сърце, изпълнено със злоба, е по-кораво от гранитен камък. Ум, помрачен от грехове, не може да освети цялата, по-силна и от хиляди слънца, небесна светлина. А когато човек изгони злобата от сърцето си и спаси ума си от греховната тъмнина, тогава той ще види безбройните знамения, които Бог дава на онези, които искат да вярват – ще види и ще повярва.                                                  

О, братя мои, да не съгрешаваме пред Божията милост и да не се поддаваме на еврейската злоба. О, братя мои, всички знамения вече са дадени и всички блестят като звезди на небесния свод за всеки, който има добро сърце и правилно мислещ ум.

Господи Чудотворче, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Против онези, които шумят и излизат от църквата преди края на Божията служба, св. Златоуст пише следното: „Някои не пристъпват (към причастието) с трепет, а се тълпят, блъскат се един-друг, пламтят от гняв, викат, карат се, избутват своя ближен, изпълнени с метеж. Затова аз самият често говоря и не ще престана да говоря. Нима не виждате какъв ред има на олимпийските игри (езическите), когато разпоредникът излиза на игрището с венец на главата, облечен в дълга дреха, държейки в ръце жезъл, а викачът призовава за тишина и ред! Не е ли грозно, че там, където дяволът тържествува, бива такава тишина и ред, а там, където Христос ни призовава при себе си, бива велик шум? На стадиона тишина, а в църквата – врява! В морето – тишина, а в пристанището – буря!...  Когато си поканен на обяд, ти не смееш да излезеш преди другите, макар че си се нахранил преди другите, а тук, докато още се извършва страшната Христова тайна, докато още продължава свещенодействието, ти, по средата оставяш всичко и излизаш! Как може да се прости това? Как може  да се оправдае? Иуда, като се причестил на последната вечеря, в онази последна нощ, излязъл бързо, докато всички останали били още на трапезата. Ето чий пример следват онези, които бързат да излязат преди последното благодарение!“. (Из „Беседа на Богоявление“).

БЕСЕДА  за вътрешната милостиня

Но давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто (Лк. 11: 41).

Външната чистота приляга на човека. Но това е малка чистота. Вътрешната чистота е несравнено по-важна от външната чистота. Тя е велика чистота. Един съд може да бъде полезен само ако е измит и чист отвътре, па и да е одимен и прашен отвън. Ако чашата отвътре е мръсна, нейната външна чистота не ще привлече никого да пие от нея. Ако паницата отвътре е черна и пепелява, кой ще се реши да яде от нея? Повече в света са учителите и примерите на външна, отколкото на вътрешна чистота. Защото е по-лесно да учиш и посочваш примери на външна чистота, отколкото на вътрешна. Но, братя, вижте как Учителят и Примерът на велика чистота поставя тази чистота в зависимост от вътрешната милостиня. Милостинята, която се прави от сърце, очиства човешкото сърце. Милостинята, която се прави от душа, очиства човешката душа. Милостинята, която се прави с пълно съзнание, очиства човешкия ум. С една дума – вътрешната милостиня очиства целия човек. Ако милостинята [е дадена] само с ръка, тя не очиства нито ръката, а камо ли сърцето, душата и ума. Необходима е и милостиня от ръка, но тя очиства дарителя само тогава, когато сърцето подбужда ръката към милостиня. Но освен милостинята [дадена] с ръка, има и други видове милостиня. Молитвата за хората е вътрешна милостиня, а също така състраданието към болката на хората и радостта за чуждата радост [са вътрешна милостиня]. Това е милостиня, която идва от сърцето и съзижда чистота в сърцето, в душата и в ума.

Пречисти, Господи, помогни ни, та чрез истинска милостиня да се сдобием с велика чистота. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски 

                В тоя ден – трета неделя на Великия пост – празнуваме поклонението на св. честен Кръст Христов. Понеже през време на поста като че ли и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние, затова и днес, в средата на великопостното поприще – св. Църква ни предлага, за наше насърчение и утеха, спомена за Христовите страдания. Ако Христос, бидейки Бог, прие заради нас страдания и кръстна смърт, то колко повече подобава и ние да страдаме, та както Христос чрез Кръста победи дявола и се прослави във Възкресението, така и ние, съразпъвайки се заедно с Него чрез поста и подвизите, да се прославим с Него във Възкресението Му (Рим. 6:5).

                Днешният спомен за Христовите кръстни страдания ни дава повод да говорим за св. Кръст Господен. Кръстът Христов е знамето на Сина Човечески (Мат. 24:30), отличителен знак на Неговата Църква, знак на вярата в Господ Иисус и на принадлежност към нея. Кръстът Христов събира в себе си цялата евангелска проповед; той е връхна точка на извършеното от Христа спасение.

                Първоначално кръстът е бил в употреба у римляните като наказателно средство, прилагано към осъдени на смърт за позорни деяния, поради което кръстът е бил символ на унижение. Видът му е всявал ужас и отвращение. Цицерон изказва възмущение, че управителят на една провинция е приложил кръстна смърт спрямо един римлянин. Той изтъква разпъването на кръст като най-черно и отвратително изобретение на човешкия ум и издига глас на протест срещу осъждането на кръстна смърт, която накърнява обществената свобода и величието на империята.

                Разпъването на кръст е било непознато у евреите. За най-тежки престъпления, като например богохулство, провиненият бил осъждан на смърт чрез убийство с камъни, след което тялото му било обесвано на дърво (Втор. 21:22-23). В своето ожесточение към Христа обаче евреите поискали за Него от Пилат най-позорното и мъчително наказание, каквото сами те не прилагали – разпъване на кръст. А страшна и мъчителна е кръстната смърт, особено пък когато разпнатият е прикован, какъвто е бил случаят с Христовото разпятие. Неестественото положение на тялото, увисването му върху прободените ръце и нозе, загубата на кръв, високата температура, причинена от раните, и свързаната с нея мъчителна жажда – всичко това причинява адски страдания. Към телесните страдания се прибавят и душевните, причинени от хулите и подигравките на тълпата.

                Ето, на такава жестока и позорна смърт бил осъден Богочовекът Господ Иисус! Колко трудно е било за философски образованите елини да приемат апостолската проповед за Разпнатия – за един Бог, Който според тях се показал толкова слаб, та се оставил да бъде мъчен, хулен и прикован на дърво! Тъкмо разпятието на Христа е било най-силният аргумент на учения Целс против християните. Не било лесно и за юдеите да повярват в Христа, Разпнатия, имайки предвид думите на Писанието: “Проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво” (Втор. 21:23). Затова апостолът пише: “Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за юдеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). И въпреки това, апостолската проповед за Кръста имала успех. Самият св. апостол Павел се хвали с Кръста на Господ Иисус (Гал. 6:14). Изображението на Христовия кръст станало знак на вярата в Христа и предмет на голяма благоговейна почит. С кръста християните започнали да освещават различни предмети, да извършват светите тайнства и да се ограждат от невидимите вражески сили. Древният църковен писател Тертулиан, живял в края на ІІ и началото на ІІІ век, пише: “При всяко влизане и излизане, при всяко обличане и обуване, при къпане, при ядене, при запалване на лампите, при отиване на сън, при сядане и при всяка работа поставяме кръст върху челото си”. А че този обичай е бил древен, се вижда от други думи на Тертулиан: “Ако ти би поискал да попиташ за писмен закон, по който съществуват тия и други подобни учения, не ще намериш такъв; ще узнаеш само това, че преданието е утвърдило изцяло тоя обичай”. Че Кръстът е бил отличителен знак за християните и предмет на изповядване, това се вижда от думите на Блажени Августин: “Ако ние запитаме оглашения (готвещия се да стане християнин): “Вярваш ли в Христа?” – той ще отговори: “Вярвам!” и ще изобрази на себе си Христовия кръст. Той носи тоя кръст на челото си и не се срамува от кръста на своя Господ”.

                След победата на св. Константин Велики над езичника Максенций, станала с чудодейната сила на Христовия кръст, последният навлязъл в домовете и учрежденията. Според свидетелството на св. Йоан Златоуст християните носели частици от св. Кръст на гърдите си, започнали да го изобразяват върху дрехите си, съдовете, църквите, оръжията, гробовете, официалните документи (договори, завещания и др.), при подписи – в знак на истинност на подписаното и пр. “Ние, пише св. Йоан Златоуст, поставяме кръста на себе си, на леглото, на трапезата, навсякъде, гдето и да сме. И както мнозина от войниците нито обядват, нито спят без оръжие, тъй и ние го окачваме на леглата, вместо меч, чертаем го по вратите, вместо ключове, с него ограждаме целия дом, вместо със стени с него запечатваме всичко вътре и вън”. За същото свидетелства и св. Кирил Йерусалимски (+386): “И тъй, да не се срамуваме да изповядваме Разпнатия! Смело да изобразяваме с ръка кръстното знамение на челото и на всичко: на хляба, който ядем, на чашата, от която пием; да го изобразяваме при влизане и при излизане, когато лягаме да спим и когато ставаме от сън, когато сядаме и ставаме, когато сме на път и почиваме. Той е велико предпазно средство, дадено в дар на бедните, на слабите без труд. Това е Божия благодат, знак за верните и страж за злите духове. Защото с него Той явно ги изложи на позор. Когато те видят кръста, спомнят си за Разпнатия” (13 огл. Поучение). Св. Антоний Велики съветвал братята-монаси да пропъждат демонските видения с кръста, да ограждат себе си и жилищата си с кръстното знамение. В древната Църква с кръста са били правени т. нар. “екзорцизъм” (заклинания) над обладани от нечисти духове. Почитта към Христовия кръст е намерила официален израз като църковно учение в 73-то правило на VІ Вселенски събор: “Да се отдава подобаваща чест на това дърво, чрез което сме спасени от древното грехопадение, а също и с мисъл и със слово и с чувство да му се отдава поклонение”.

                Почитта към св. Кръст е изразена и в множество църковни богослужебни песни: в тропарите на утренята преди Шестопсалмието, в песните на Кръстовден и в Неделя Кръстопоклонна, в специалната служба в чест на св. Кръст от св. Григорий Синаит, в Светилния в сряда и петък, в кръстобогородичните песни, в кръстовъзкресните канони и др. В някои от тези песни св. Кръст се олицетворява. Това олицетворение обаче не е идолопоклонство, а по-скоро поетичен образ за възхвала на Разпнатия „нас ради и нашего ради спасения”, израз на особена почит към тоя свещен предмет и средство, чрез което е станало човешкото спасение.

                Неизразимо и неизмеримо е величието, силата, светостта и духовното обаяние на Христовия кръст! Той е нашата слава, нашата похвала, нашето победно оръжие, нашето украшение, нашата сила и спасение! Чествайки днес св. Кръст Господен, нека смирено да свием колена пред неговото подножие и да кажем:

                “Кресту Твоему покланяемся, Владико, и святое Воскресение Твое славим! (На твоя Кръст се покланяме, Владико, и святото Твое Възкресение славим)”. Амин!

Прп. Ефрем Сирин

Разсъждение

Християнинът е като сгодена девица. Както девойката непрестанно мисли за своя годеник, тъй и християнинът [мисли] за Христа. Дори годеникът да е далеч, зад десет планини, девойката се държи все едно, че той е непрестанно при нея и с нея. Тя мисли за него, пее за него, говори за него, сънува го, подготвя дарове за него. Точно така се държи християнинът спрямо Христа. И както годеницата знае, че първо трябва да излезе и да се отдели от дома, където се е родила, за да се срещне и напълно да се съчетае със своя годеник, тъй и християнинът знае, че не може напълно да се съчетае с Христос, докато смъртта не го разлъчи от тялото, т.е. от материалния дом, в който е родена, обитавала и расла неговата душа.

БЕСЕДА за невъзможността на тайните

Няма нищо тайно, което да не стане явно (Марк. 4: 22).

Всички тайни дела на хората един ден ще излязат наяве. Никакво човешко дело не може да се укрие. Евреите мислили, че ще скрият от Бога многото убийства на пророците, че могат да скрият кървавото злодеяние над Христа и от Бога, и от хората. Но все пак за това, което мислили да скрият, през изминалите хиляди години непрестанно се говори на небето и на земята. Иуда мислел да скрие своя предателски договор против своя Господ, но Господ провидял този договор и го разкрил пред лицето на Иуда. А Иисус му рече: Иудо, с целувание ли предаваш Сина Човечески? (Лк. 22: 48). Освен това, Господ виждал в сърцата на фарисеите и разбирал техните зли мисли. Защо мислите лошо в сърцата си? (Мaт. 9: 4). Какви дела, какви неща, какви случки на този свят могат да се скрият от Онзи, Който вижда и разкрива дори най-тайните помисли на човешките сърца? Няма нищо тайно, което да не стане явно. Да се боим от това и да се радваме за това. Да се боим, защото всички наши скрити лоши дела, лоши желания и лоши помисли ще излязат наяве. Да се радваме, защото всичко добро, което сме сторили или пожелали, или помислили на скришно, ще излезе наяве. Ако не излезе наяве пред хората, ще излезе пред небесните ангели. Какъв голям страх за грешниците и каква голяма радост за праведниците!

Човеколюбиви Господи, опрости ни нашите грехове и не ги разкривай за наша погибел и тъга на светите Твои ангели. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Не са ни добри учители, нито приятели, които всичко правят според нашата воля. Преподобни Иоан Мосх пише за една знатна жена, от сенаторско семейство, за посещението ѝ в Светата Земя: „Като пристигнала в Кесария, тя решила да остане там и се обърнала към епископа със следната молба: „Дай ми някоя девица да ме научи на страх Божий“. Епископът я пратил при една смирена девица. След известно време епископът се срещнал с онази жена и я запитал: „Как е при онази девица, където те пратих?“. „Добре е – отговорила жената, – но тя не ми е от голяма полза за моята душа, защото ми позволява да постъпвам по собствената си воля; а това е, защото тя е смирена, а на мене ми е необходимо да ми се кара и да не позволява да върша каквото аз искам“. Епископът я пратил при друга, с доста груб характер, която започнала да ѝ се кара, да я нарича безумна богаташка и други подобни. След известно време епископът пак попитал жената: „А как се отнася тази девица с тебе?“. „Тя истински е полезна за моята душа“ – отговорила сенаторката. Така тя станала твърде смирена. (Луг Духовний).

БЕСЕДА за покаянието и опрощението на греховете

Да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете (Лк. 24: 47).

Това е заключителната заповед на Спасителя към светите апостоли. В това изречение, като в орехова черупка, се съдържа Евангелието на помирението на Бога с хората. Какво иска Бог от хората и какво им дава? Иска покаяние, а дава опрощение на греховете. Иска малко, а дава всичко. Нека хората да се покаят и нека да престанат да грешат, и ще получат от Бога всичко; не само всичко, което може да пожелае сърцето им, а повече, много повече. Наистина, на праведниците[1] е обещано всичко. Праведниците ще бъдат наследници на Царството Божие, синове Божии, деца на светлината, приятели на ангелите, братя Христови. Праведниците ще имат изобилие от сила, изобилие от радост. Праведниците ще имат всичко, защото им е обещано всичко. Нека хората да се покаят и ще имат всичко. Нека просякът да се очисти, изкъпе и преоблече в чистота пред царските двери, и веднага ще бъде въведен в царския дворец, ще бъде посрещнат и прегърнат от Царя, и ще има всичко. Ще живее с царя, ще седи на царската трапеза, ще има всичко, всичко, всичко! О, братя мои, това не са само думи, това е живата и света истина. Защото ние знаем много покаяли се грешници, получили всичко, което им е било обещано. Много са явилите се от онзи свят и са потвърдили истинността на тези думи, свидетелствали са, че сега живеят като царски синове и царски дъщери. Ала те благовременно са се покаяли; а на нас предстои да се покаем, ако желаем да бъдем заедно с тях и станем наследници на Царството.

Милостиви Господи, помогни ни да се покаем преди смъртта, та и ние да живеем вечно. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – на безгрешните (бел. прев.).

Св. Иоан Лествичник

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 23 ФЕВРУАРИ

Разсъждение

Св. Поликарп пише на филипяните за някой си свещеник Валент, който паднал в греха на сребролюбието и скрил църковни пари, следното: „Много съм натъжен за Валент, който някога беше презвитер при нас, че така забрави дадения му сан. Затова ви моля, пазете се от сребролюбието и бъдете чисти и праведни. Въздържайте се от всеки порок. Който сам не може да се въздържа, как ще учи другиго да се въздържа? Който се предаде на сребролюбие, осквернява себе си с идолослужение и се нарежда в редицата на езичниците. Кой не знае за съда Божий? Не знаете ли, че светиите ще съдят света? (I Коринт. 6: 2) – както учи Павел. Аз впрочем, нищо подобно не съм забелязал във вас, нито съм чул за вас, между които се е подвизавал блаженият Павел, за които той с похвала споменава в началото на своето послание (Към Филипяни). Той ви хвали пред всички църкви, които по това време са познавали Бога, а ние още не сме Го познали (т.е. Поликарп и жителите на Смирна). Затова съм твърде опечален, братя, за Валент и жена му. Нека Бог им даде да се покаят истински. А вие в това бъдете благоразумни и не ги смятайте за врагове (2 Сол. 3: 15), но се постарайте да ги изправите като страдащи и заблудени членове, та цялото ви тяло да е здраво. Като постъпвате така, вие сами себе си назидавате“. Така постъпвали светиите с грешниците – внимателно и състрадателно; внимателно – за да предпазят другите от подобен грях, и състрадателно – за да изправят и спасят грешниците.

БЕСЕДА за Христовите дела

Делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелстват за Мене, че Отец Ме е пратил (Иоан 5: 36).

Какви са тези дела Христови, братя? Това са делата на Стопанина, Който се върнал от път и намерил нашия дом оплячкосан и опустошен. Това са делата на Лекаря, Който влязъл в най-заразната болница, донесъл лекарства и започнал да лекува. По-нататък това са делата на Царя, който се върнал в държавата и я намерил разпокъсана и разорена, а поданиците си като роби в чужбина. Това са делата на по-големия Брат, Който заминал надалече, за да потърси по-малкия брат, който се изгубил и заблудил, осиромашал и подивял. Това са още делата на Учителя и Пастиря, на Героя и Пазителя! Наистина, това не са малки дела! Обикновеният човек, при най-голяма светска ученост, умения и смелост, не би могъл даже за три хиляди години да извърши онези дела, които Христос е свършил за три години. Не един човек, а всички хора, през всички времена, заедно не биха могли да извършат Христовите дела за цялата вечност. Как Господ извършил толкова дела? С помощта на пет главни чудеса: унижение, слово, дело, кръв и възкресение. За какво сидетелстват Христовите дела? Свидетелстват първо – че не Го е пратила земята, а Небето; второ – че не Го е пратил ангел, а сам небесният Отец; трето – че за такива дела никой не е способен, освен Онзи, Който е велик колкото и Бог, мъдър – колкото и Бог, силен – колкото и Бог, милостив – колкото и Бог – т.е., който е равен на Бога.

Колко незначителни са нашите дела спрямо Христовите дела! Само с едно зърно от Христовата доброта и ревност, старание и правдивост ние ще можем да извършим делата си съвършено. Подари ни това зърно, Господи Иисусе, защото на земята ние не можем да го намерим, нито да го заслужим. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

За непрестанното пребиваване при Бога св. Антоний учи: „Твоята душа нека да бъде с Господ по всяко време, а тялото ти нека да е на земята като някоя статуя. Стой внимателно[1] пред лицето Господне. Страхът от Бога да е непрестанно пред очите ти; също и споменът за смъртта и отказът от всичко светско[2]. Умирай всеки ден, за да живееш; защото, който се бои от Бога, той ще живее вечно. Бъди непрестанно бодър, за да не паднеш в леност и безделие. Намрази и отдалечи от себе си всичко светско, иначе то ще отдалечи тебе от Бога. Намрази всичко, което вреди на душата ти. Не отстъпвай от Бога заради преходни неща. Нека ти служат за пример онези, които са обичали Господа с цялото си сърце и са творили добри дела. Преди всичко непрестанно се моли и въздавай благодарност на Бога за всичко, каквото и да се случи с тебе. Като изпълниш всичко, което е заповядано, ще получиш наследство, каквото Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат. (I Коринт. 2: 9).

БЕСЕДА за безумните [които са] са по-мъдри от света

Ние сме безумни зарад Христа (I Коринт. 4: 10).

Тъй говори великият апостол Павел, който преди това се ръководил от светското мъдруване, което се противи на Христа, докато не познавал измамното и гнило светско мъдруване, и светлината, и неизменчивата Христова мъдрост. По-късно светият апостол не се сърдил на света, задето го наричал безумен заради Христа, нито пък прекословил на света, а сам се наричал с това название. За нас няма никакво значение за това как светът гледа на нас и как ни нарича. За нас е важно, много важно, как светите ангели на небесата гледат на нас и как ще ни нарекат, и как след смъртта ще се срещнем с тях. Това е от съдбоносно значение, а останалото е нищо. Или сме безумни за света заради Христа, или сме безумни за Христа заради света. Но, о, колко е кратковременен звукът на светските думи! Ако светът ни нарече „безумнико!“, светът ще умре, неговите думи ще умрат. Какво ни вредят неговите думи? Но ако безсмъртните небожители ни нарекат „безумнико!“, това [слово] няма да умре, нито ще се отдели от нас, [а ще остане върху ни] като вечна отсъда. Който не вярва в Живия Бог, в безсмъртния живот, нито във въплъщението на Господа Христа, нито в Христовото възкресение, нито в евангелските истини, нито във вечната милост и правда Божия, ще ли е чудно, ако той смята за безумен онзи, който вярва във всичко това? О, нека всеки от нас, който осенява себе си с кръста, не само с лекота, а със задоволство да приеме названието „безумен заради Христа“! Да се радваме и веселим, ако невярващите ни наричат така, защото това означава, че сме близо до Христа и далеч от невярващите. Да се радваме и веселим, и да проглушим ушите на света – „Да, да, наистина сме безумни заради Христа!“.

Премъдри Господи, укрепи ни с Твоята сила, та да не се плашим от невярващия свят, ни когато, заради Тебе, ни бие с бичове, нито [когато ни хули] с обидни думи. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.  

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – изправно (бел. прев.).

[2] Т. е.  – от празните безсмислени неща (бел. прев.).

Разсъждение

Какво представлява гадаенето? Това са три вида вярване: вярване в слепия случай, вярване в предмети и вярване във всемогъществото на духовете на тъмнината. С гадаенето се предсказват [бъдещи] случки, различава се силата на предметите и се правят заклинания на тъмните духове. Нито една вяра не е тъй строго осъдила и отхвърлила гадаенето, както християнската вяра. Нито една вяра, освен християнската, не е свободна и чиста от гадаене. Другите вери малко или много са гадаене, а някои се състоят единствено от гадаене. Гадаенето означава подчиняване на човека на по-нисши предмети и същества от човека. Затова гадаенето може да се нарече вяра в мрака. Затова апостол Павел казва: От скверни и бабешки басни отбягвай, а се упражнявай в благочестие (1 Тим. 4: 7). Християнството е вяра на светлината в двоен смисъл; първо – то възвишава човека над случайността, над всички предмети и над духовете на тъмнината; и второ – защото то подчинява човека само на властта на живия, мъдър и всемогъщ Бог. Съществува всевиждащият Бог – затова не съществува сляп случай. В духовния съюз с този всевиждащ и жив Бог човек може да бъде възвишен над всички предмети и да [бъде] по-силен от всички духове на тъмнината.

БЕСЕДА за поста и молитвата

Tоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост (Марк. 9: 29).

Това е спасителното предписание на най-големия Лекар на човешките души. Това лекарство е изпробвано и доказано. Друго лекарство за безумието няма. А каква е тази болест? Това е присъствие и господство на зъл дух в човека, жесток зъл дух, който се труди окончателно да погуби тялото и душата на човека. Момчето, което Господ освободил от злия дух, този жесток дух хвърлял ту в огън, ту във вода, само за да го погуби. Докато един човек само мъдрува за Бога, дотогава е безсилен, напълно безсилен пред злия дух. Злият дух се присмива на безсилното светско мъдруване. Но когато един човек почне да пости и да се моли на Бога, злият дух се изпълва с неописуем страх. Уханието на молитвата и поста за него е непоносимо. Благоуханието на божествения аромат го задушава и обезсилва до крайна изнемога. В човека, който само мъдрува за вярата, има просторно място за демона. Но в човека, който започне искрено да се моли на Бога и да пости с търпение и надежда, за демона става тясно, претясно, и той трябва да бяга от такъв човек. За някои телесни болести има само едно лекарство. А за най-страшната душевна болест – демонизацията – има две лекарства, които трябва да се употребяват едновременно. Постът и молитвата. Апостолите и светиите са постили и са се молели на Бога. Затова те били силни против злите духове.

О, благий Иисусе, Лекарю наш и Помощнико във всички беди, укрепи ни със силата на Твоя Свят Дух, за да можем да изпълним спасителното Твое предписание за поста и молитвата, заради нашето и на нашите ближни спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св.Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Водата е по-фина от земята; огънят е по фин от водата; въздухът е по-фин от огъня; електричеството е по-фино от въздуха. Но все пак въздухът е груба стихия спрямо духовния свят; и електричеството е груба стихия спрямо духовния свят. Твърде фино е електричеството, но гласът е по-фин от електричеството, мисълта е по-фина от гласа, духът е по-фин от мислите. Фин е въздухът и препраща гласа на големи разстояния. Фино е електричеството и праща светлината на големи разстояния. Как ли пък всяко твое дело, всяка дума и всяка твоя мисъл достигат до всички краища на духовното Царство! О, колко страшно е да сториш грях, да произнесеш греховна дума, или да имаш безумна мисъл! Колко далече се плисват вълните на духовното море! Но не се хвърляй сам в непознатия свят. Главното е да знаеш и да си даваш сметка, че всяко твое дело, че всяка твоя дума или мисъл неизбежно оставят отпечатък на четири страни – върху Бога и върху духовния свят, върху природата, върху хората и върху твоята душа. Ако добиеш това съзнание, ще достигнеш висша степен на спасителна внимателност.

БЕСЕДА за съда и осъждането

Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден (Иоан. 3: 18).

Който вярва в Христа Господа, не бива съден, защото той сам себе си съди и насочва стъпките си в светлината, която върви пред него. Както човек в дълбока тъмнина съобразява крачките си според [светлината] на свещта в ръката му, тъй и онзи, който вярва в Христа, т.е. върви след Христа като след Светлината в тъмата на живота. А онзи, който не вярва, вече е осъден. Т.е. онзи, който няма водач по непознатия път, като е направил първата крачка, е изгубил пътя и се е объркал. Който не вярва в Христа, е осъден на незнание, на безсилие, на гняв, на блуждаене и кръстосва по кривите и опасни пътища на порока, отчаянието, а възможно и на самоубийството. Осъден е и на двата свята – в този свят на безсмислено, плътско и измамно съществуване, а в другия на вечна погибел. О, колко тъмен е пътят на децата на неверието и колко е дълбока бездната между тяхната първа и трета крачка!

Всемилостиви Господи, наистина няма на кого и на какво да вярваме извън Тебе. Ти Си нашият Спасител от тъмнината, греха и смъртта. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Св. Антоний учи: както човек излиза гол от утробата на майка си, така душата излиза гола от тялото. Една душа е чиста и светла, друга – омърсена от грехове, а трета – черна от много грехове. Както след излизането от майчината утроба не си спомняш за нищо, което е било в утробата, така, като излезеш от тялото, никога няма да си спомниш какво е било в тялото. Както, като си излязъл от утробата, ти си получил добро и хубаво тяло, така, като излезеш от тялото, ще бъдеш по-добър и по-хубав на небесата. Ако тялото излезе от майчината утроба болно, не може да живее; и душата, ако не достигне до богопознание чрез правилно поведение, не може да се спаси, нито да бъде в общение с Бога. Орган на телесното зрение е окото, орган на душевното зрение е умът. Както тялото без очи е сляпо, така и душата, без здрав ум и правилен живот, е сляпа.

БЕСЕДА за изпита

Несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото… И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето? (Лк. 16: 10 –12).

Тъй говори Стопанинът и на двата свята – материалния и духовния. Материалното богатство Той нарекъл „малко“, а духовното богатство Той нарекъл „много“. Комуто се даде материално богатство, но той се окаже самолюбив, скъперник, надменен, немилостив и невярващ, нему не може да се даде духовно богатство, защото, като е неверен в малкото, ще бъде неверен и в голямото; като е неверен в материалното, ще бъде неверен и в духовното. В чуждия имот[1] човек полага изпит, па ако го издържи, добива свой имот; а ако се провали, кой ще му даде негов имот? Истинското отечество на човека е небесният възвишен, божествен свят; земният свят е свят на грубост и неустойчивост, той за човека е чужбина. Но човекът е изпратен в чужбина да положи изпит за онзи истинския негов свят, за неговото небесно отечество. Двете изречения на Спасителя, значи, са сходни по значение. О, колко дълбоко и истинско е тяхното значение! Както светлината разпръсва тъмнината, тъй тези думи на Спасителя премахват нашите недоумения за това защо сме пратени на този свят? И какво трябва да правим? Който умее да чете с чист разум, за него в тези две изречения е казано всичко. Да знаем, значи, че Бог не ще да даде духовен дар, дар на разум, нито вяра, нито любов, нито чистота, нито пророчества, нито чудотворства, нито власт над демоните, нито прозорливост, нито съзерцание на небесния свят, на онзи, който е проиграл и употребил за лошо – както блудният син – дара на телесното здраве, или земното богатство, или славата и положението си между хората, или познанията си за материалния свят, или някакви други знания и умения.

Господи преблаги, подкрепяй нашата вярност към Тебе и онова, което си ни поверил. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – свят (бел. прев.).