Основното чувство на сърцето е тъгата: природата ни плаче за изгубения рай

През днешния ден Светата Църква си припомня падението на нашите прадеди, и вие сте чували какви скръбни жалби влага тя в устата на изгонените от рая и седящи срещу него наши праотци! Така живо е било тогава чувството за загуба: раят бил пред погледа им и от него може би се разнасяли благоуханията на цветята и дърветата, които напомняли за блажения живот, който съвсем до неотдавна те вкусвали в своята невинност. И отците ни не можели да не скърбят за себе си.

Но това бил плачът не на Адам и Ева, а плачело падналото човешко естество! Всички сили на душата и всички части на тялото издавали плач. Прародителите ни само го предавали със словото си на скърбящите заедно с тях твари и на бъдещото потомство. От този момент жалбите, плачът и скръбта се сродили с човешката природа и започнали да се превръщат в основен тон на сърдечните ни чувства и разположения. И кой от потомците на Адам, от наследниците на падналото човешко естество, няма да засвидетелства това със собствения си опит?

Наистина, ние обичаме да се повеселим, но какво означава това, че след най-неудържимо веселие душата се потапя в скръб, като забравя за всички утехи, от които преди това изпадала в самозабрава? Дали не означава, че от дълбочината на цялото ни същество се дава на душата да познае колко нищожни са всички тези увеселения в сравнение с онова блаженство, което е изгубено с изгубването на рая. Ние сме готови да се радваме с радващите се, но колкото и разнообразни и значими да са нещата, които предизвикват радост у човека, те не остават в нас дълбока следа и скоро биват забравяни. Но ако видим майка, която плаче над умрелия си син, нейна единствена опора, или жена, която се разкъсва от плач на гроба на любимия си мъж, скръбта дълбоко се врязва в душата ни и думите и образите на страдащите остават неиз-гладими в паметта ни. Не означава ли и това, че скръбта ни е по-близка и по-сродна, отколкото радостта? Вие слушате пеене или музика; разбира се, приятно е; откликват в душата ви весели тонове, но те само се плъзгат по повърхността и, без да остават върху нея забележима следа, докато тъжните тонове карат душата да потъва в тях и тя ги помни дълго. Попитайте някой пътешественик, и той ще ви каже, сред многото видени предмети и места, остават в паметта му преди всичко онези, които са пораждали у него тъжни мисли.

Струва ми се, че тези примери са достатъчни за пояснение на мисълта, че основното чувство в сърцето ни е тъгата. Това означава, че естеството ни плаче за изгубения рай и колкото и да се опитваме да заглушим този плач, той звучи в дълбочината на сърцето ни, въпреки цялата веселост, която ни кара да оглупяваме, и говори на човека на понятен за него език: „Престани да се веселиш в самозабрава; ти, падналият, много си изгубил: по-добре потърси няма ли някакъв начин да си възвърнеш изгубеното?“.

Един езичник подслушал този плач на човешката душа и ето в какво иносказание облякъл мисълта си за него. Някой си стар мъдрец вървял през някакво уединено място, потънал в размисли за съдбата на човечеството. Това състояние на размисъл било прекъснато от въпроса: „Ти навярно си го видял? Кажи, къде отиде той; аз ще се затичам след него и може би ще го настигна“. Мъдрецът се обърнал и видял една девица. Дрехите и били като на царска дъщеря, но износени и изпокъсани. Лицето и било мрачно и загоряло, но чертите му издавали предишната изтънчена красота. Като огледал странницата, мъдрецът я попитал: „Какво искаш?“ Тя пак повторила: „Ти сигурно си го виждал, кажи ми къде и как да го намеря?“ - „Но за какво говориш?“-казал мъдрецът. „Нима не знаеш? - отвърнала девата. -Ох! А аз си мисля, че няма човек, който да не знае за моята скръб“. Мъдрецът със съчувствие я попитал: „Кажи, каква е скръбта ти, и може би ще намеря начин да ти помогна“. -„Помисли и ми помогни - отговорила тя. - Ето какво ще ти кажа. Бях в една светла и изпълнена с радост страна. Беше ми толкова хубаво там, толкова хубаво! Подготвяха сватбата ми... Годеникът ми, не си спомням чертите на лицето му, беше с неописуема красота... Вече почти всичко съм забравила... но си спомням, че всичко беше готово за сватбата, и тогава някой дойде и започна да ми говори сладки думи... После ми даде да изпия нещо. Изпих го и веднага изпаднах в безсъзнание и заспах. Като се събудих - о, по-добре да не се бях събуждала никога! - като се събудих, видях, че се намирам на тази мрачна и задушна земя. Къде беше моето светло жилище? Къде беше женихът ми с неговите радостни очи -не знаех. Отначало само тичах в безпаметство насам и натам, скубех си косите и се биех в гърдите от силната скръб, която измъчваше душата ми. След като се поуспокоих малко, реших да търся изгубеното. И ето колко време вече ходя по земята и не намирам този, когото обича душата ми (Песен на песн. 1:6). Денем питам слънцето, а през нощта луната и звездите, всяко денонощие обикалям от край до край земята: „Не сте ли виждали някъде този, когото търси душата ми?“ Но те не ми отговарят... Има ли планини, където да не е стигал гласът ми? Има ли гори, където да не са се разнасяли воплите ми? Има ли долини, по които да не са стъпили нозете ми? Колко време вече, откакто се лутам и търся изгубеното, но не го намирам. Кажи ми, не знаеш ли и не си ли чувал къде е това, за което така тъжи душата ми?“ Мъдрецът помислил малко и казал: „Ако ти ми кажеш името на жениха си и името на царството му и страната, където е било светлото ти жилище, аз ще мога да ти покажа пътя за там, а по това, което казваш, никой не може да те упъти. Няма ли да те съжали женихът ти и да изпрати някого да ти посочи пътя към изгубеното ти блажено жилище, няма ли самият той да дойде да те вземе?“. Като казал това, мъдрецът се обърнал, а девойката продължила по-нататък да търси невъзвратимото.

Разбирате какво означава това иносказание. То изобразява душата, която оплаква загубата на рая и единението с Бога, която Го търси и не го намира. Такава е и всяка душа, такива са и душите ни по своето естество. В какво е разликата? В това, че езическата душа само е търсела и търсела, но не е намирала търсеното, и езичникът не е могъл да върви по-нататък! Разумът се среща с ясни признаци, които посочват падението и загубата на рая, но не може да намери начин за възстановяването на падналия и възвръщането на изгубеното. А ние, братя, не сме синове на нощта и тъмнината, а синове на светлината и деня. У нас не може да има никакво недоумение за това. Знаем, че нашият Господ и Спасител Сам е дошъл на земята да намери и спаси погиналия; Сам призовава всички към Себе Си: дойдете при Мене... и Аз ще ви успокоя (Мат. 11:28). „Вие изгубихте Царството... Ето че то се приближи! Покайте се и вярвайте в Евангелието, и Аз ще ви взема при Себе Си, и ще бъдете с Мене в рая, в обителите на Отца Ми ще се веселите и ще вечеряте“. Така, братя,

бракът отново е подготвен. Господ Сам предлага Себе Си за Жених на каещата се душа, за което и изпраща в света водачи на невестата, отначало Апостолите, а след това — техните приемници, за да свързват с Него човешките души, тъгуващи за загубата на близкото общуване с Него, и Му ги представят посредством осветителните действия на Църквата, като чисти деви, неосквернени и без порок. Да благодарим на Господа! Ето че и нас ни призоваха на сватбата! Ето че и ние сме вече невеста Христова, в Светата Църква! Ето че и нашите души са поканени за съединяване със Светия Дух в Светите Тайнства, сякаш с венчален пръстен. Какво остава още? Остава да очакваме кога ще се отвори вратата, ще излезе Женихът и ще ни повика при Себе Си във вечните обители. Тогава ще се възрадва сърцето ни, и тази наша радост вече никой няма да ви отнеме. О, дарувай ни, Господи!

Но на вас, братя, са ви известни условията, при които всичко това - обещаното - ще ни бъде действително дарувано! Ще ни бъдат върнати раят и брачното единение с Господа, ако се явим чисти и непорочни пред Него, когато се изправим пред Него след напускането на този живот. Ние вече сме очистени в Кръщението и много пъти сме очиствали себе си в Покаянието. Но да погледнем себе си отблизо: няма ли у нас още някакви петна, които обезобразяват лицето и дрехите ни, и да побързаме отново да ги умием със сълзите на покаянието. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение ! (2 Кор. 6:2). Настъпват дни на очистване! Да се възползваме от това благоприятно време, понеже много съгрешаваме всички. Дори ако не всеки има смъртни грехове, все пак грехове има. Прашният от пътя, макар да не е като падналия в калта, но все пак не трябва да остава така. Трябва и лицето си да измие, и дрехата си да почисти. Така и тези, които вървят през този изпълнен с много съблазни

живот, не могат да не се опетнят макар и малко. Каквото и да е това петно, и колкото и незначително да ни се струва, не можем да го оставим на себе си, трябва да го почистим. За-щото Господ е казал, че в Царството Му няма да влезе нищо нечисто. Нищо нечисто означава, че не само голямата, но и малката нечистота ще ни прегради пътя към Царството Божие...

Като имаме това предвид, да възревнуваме да очистим себе си от всяка сквернота на плътта и духа през наближаващите дни, за да не се лишим завинаги от така милостиво възвърнатото ни завинаги блажено жилище. Амин.

Св. Теофан Затворник 

http://blagovestnik.bg/13-03-2021/  

През поста за сетен път ни е дадено време за покаяние

Днес светата Църква ни напомня падението на нашите прародители. Нейната цел е и това, че като помним, че се намираме на мястото на изгонването, по-малко да се разпускаме и да се гордеем, а повече да се смиряваме и съкрушаваме. Но целта особено е в това, че ние, преминавайки мислено от падението на прародителите към нашето лично падение, да се разпалваме чрез духа на ревността към издигане и възвръщане на онова, което е изгубено с падението. Затова е установено да се спомня това пред началото на светия пост, който е по преимущество време на покаяние и самоизправяне. Поради това ние трябва да слушаме нежния глас на нашата състрадателна майка светата Църква, която като че ли казва на всеки от нас: „Ти си паднал? Стани!“. Ето, за тебе се отваря вратата на поста и покаянието, ободри се, влез смело и тръгни по тоя път без колебание и без жалене на себе си.

Не би и следвало да убеждаваме много чедата на светата Църква, за да обърнат внимание на този призив. Но какво да правим с нашата нехайна и безгрижна душа? Не слуша или ако слуша, не внимава, или ако обърне внимание, чрез разни хитрости се разубеждава да пристъпи към делото, към което я приканват за нейно добро. Нека вникнем в нашата

душа и да я убедим да не пропуска напразно предстоящия пост, а да се възползва от него за покаяние и поправяне.

Ние така сме и устроени, че само чрез поста малко-много се успокояваме, само чрез поста се замисляме сериозно за нашето спасение. В друго време ние си

позволяваме волности, понякога в доста широки размери, не без грях, но считайки ги безгрешни. А чрез поста мисълта като че ли сама по себе си отрезвява. Желанията признават законно обуздаващата ги мярка и ѝ се покоряват, макар не винаги безропотно. И много грижи стихват, а изпъква грижата за онова, което е единствено потребно, макар, като изплашено дете, тя плахо да предявява своите искания. Такова настроение обикновено създава у нас светият пост. И трудно би повярвал човек, че някой ще го пропусне безплодно. Обаче се случва така, че не гледайки спасителното влияние на поста, не гледайки дори на чувстваното във време на поста при-нуждение към самоизправяне, някои не го причисляват към дните на спасението. На кого не е нужно и кой не чувства потребност да поправи в себе си непоправеното? Но идва снизхождението към себе си - приятел на безгрижието и нехайството - и заглушава тези добри движения. И ето, ние започваме да отлагаме изпълнението на тези искания: отначало от първия ден на втория, от втория на третия, после от първата неделя на втората или третата, от третата на четвъртата или последната, а на последната нещо ще попречи, или лукавата леност и привичката за отлагане ще измислят някакъв предлог. Така целият пост преминава без постене, изповед и светото Причастие. Но пропуснем ли поста, в друго време не можем и да очакваме да се заемем с делото на спасението. Ако не сторим това във време на поста, когато светата Църква ни въвежда в подходяща духовна атмосфера, кога друг път ще се заемем с това дело? Следователно отново ще си останем безгрижни и нехайни в същите греховни навици и страсти и в същото оскърбяване на Бога до следващия пост. А знаем ли, дали ще доживеем до него? Не бива да умрем в греховно и неразкаяно състояние.

Нека благодарим на Господа за Неговата милост, че доживяхме до сегашния пост. Но трябва да побързаме да се възползваме от нея с готовност. Разбира се, Господ е благоволил така заради нашето спасение, без оглед на нашия нехаен и безгрижен живот. Срокът на нашия живот не зависи от нас, а е в разпореждане на Бога. Господ продължава или съкращава дните на нашия живот, съдейки по това, може ли да очаква от нас нещо добро, или не. Всеки от нас в Божията Църква е като дърво в градина: ония, които живеят богоугодно, са доброплодни дървета, а нехайните и безгрижните са духовно безплодни. Градинарят гледа безплодното дърво година, две, три, а после го отсича и го хвърля в огъня. Така става и с нас: Господ чака от нас плод на покаяние година, чака втора и трета, после, като види, че от нас не излиза нищо добро, предава ни в ръцете на смъртта и чрез нея ни препраща към праведното въздаяние, което очаква безгрижните. Спомнете си притчата на Спасителя за безплодната смоковница (Лук. 13:6, 7). Домовладиката казва на градинаря: „Ето, трета година идвам и не виждам плод на тази смоковница, отсечи я, защо да заема място?“. Градинарят го замолил да я остави още една година, дано роди, и ако и тогава не даде плод, ще я отсече. Този образ показва как Божията милост измолва правдата за нас, безгрижните, година след година, в очакване - не ще ли принесем накрая плодове на покаяние? Ах, братя, кой знае своя последен ден и час? Може би дори сега около нас ходи правосъдието и докосвайки със своята секира корена на нашия живот, иска да ни отсече като безплодни, а Божията милост го моли да ни остави още и този пост, дано се покаем, да поправим своя живот и да сторим някакво добро. Нека помогнем на милостта да превиши правдата, като обещаем отсега в сърцето си непременно да се заемем през този пост със себе си както трябва, та да поправим всичко нередно в нашия живот, в делата ни, в нашите чувства и намерения. Дано отлети сънят на безгрижието и поне чувството на самосъхранение да подбуди духа към свойствената му напрегнатост и бързина на действане. И за да въздейства това по-силно върху нас, нека следните думи на светия апостол да звучат постоянно в ушите ни: Или нехаеш за богатството на Божията благост,кротост и дълго-търпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние? Но по твоята упоритост и неразкаяно сърце си събираш гняв за деня на гнева, когато се открие праведният съд от Бога (Рим. 2:4, 5).

Разбира се, много и твърде много от нас са разположени да действат така, но малко ли са и ония, които са с колеблив дух и непостоянно сърце? Размислете за себе си, братя. Отхвърлете за миг пагубното невнимание към делото на спасението и разсъдете. Ето, мнозина се готвят още от първите дни да започнат трудовете на поста и говението, а ние с вас не мислим да се безпокоим и тревожим, но прекарваме времето постарому, изпълнявайки волята на плътта и страстите. Външно като че ли ония губят, а ние печелим, но всъщност ние губим, а те печелят. Те получават опрощение на греховете, имат мирна съвест, примиряват се с Бога, съединяват се с Него и светите Тайни и ще почнат да вкусват радостта на живота в духовния мир и чистота, а у нас ще остане същият вътрешен смут и несъгласие, същата скръб и недоволство, същият товар от грехове и страсти, които обаче утежняват нашето положение с оглед на ония, които са се поправили и са обрадвани заради изправянето на своя живот, както сянката става по-тъмна, когато се увеличава светлината на близките места. Поради това те все повече и повече ще се издигат, а ние все повече и повече ще падаме. Защо да постъпваме така със себе си? Не сме ли и ние като тях? Нашето призвание не е ли същото? Не е ли обещано и на нас всичко, което и те получават? Защо ние причиняваме на себе си такива лишения? Жалим себе си? О, жалост, достойна за съжаление, чрез която ние се погубваме навеки! - Боим се от труд? Но какъв труд се иска тук? - Тоя труд изглежда непоносим, докато влезем в него. А когато само започнем да се трудим, цялата трудност изчезва, защото ние не ще се трудим сами, но и Божията благодат, която помага на усърдните работници във всяко добро дело. А макар в действителност някому и да е трудно, какво значи то в сравнение с онова, което се дава за тоя малък труд? И може ли без труд? Вчера светата Църква прославяше всички, които са се подвизавали за спасение. Помислете! Всички са се трудили: юноши и девици, мъже и жени, миряни и духовници, пустинници и живеещи в света. Без труд никой още не е влязъл в Царството Божие. Какво да говорим за труда, когато без него човек може само да се погуби. Но и ония, които се погубват духовно, нима не понасят трудове? - Да и още какви! Не излиза ли така, че ние сме готови да пребиваваме в пагубния труд, а за спасителния труд не искаме и да чуем? Някой ще каже: работите и обстоятелствата пречат. Не говорете! Стига да искаме - и работите ще се свършат, и обстоятелствата ще се подредят благоприятно и делото на говението и поста ще се извърши душеспасително. Бог е дарил човека със свобода, с която той може да раздвижи всичко около себе си. Пречката не е в работите, а в нашето самолюбие, самосъжаление и забравяне на Бога, в нашето заслепление, безчувствие и нехайство. Ето, сатаната ни е свързал с тях, като пленници с вериги, и ни е хвърлил да се валяме в греха, и ние дори се радваме, макар да е явно, че това не е за наше добро.

Нека се освободим от тия мрежи, с които сатаната ни улавя живи и ни подчинява на своята воля. Нека се вслушваме в гласа на светия Апостол, който ни буди от съня на безгрижието: настъпил е часът да се събудим вече от сън. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината (Рим. 13:11,12). Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение (2 Кор. 6:2). Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14)! Амин.

1 март 1864 година

Св. Теофан Затворник 

За помненето на това, откъде сме паднали

Помни, прочее, откъде си паднал... Така говори Господ на Ангела на Ефеската църква в откровението на Йоана Богослова. Но помни не лекомислено и равнодушно, а така, че да намериш в това подбуда към покаяние и възвръщане към предишните добри дела. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела (Откр. 2:5). Ето, тази заповед би трябвало да се внушава непрестанно на всеки човек и на цялото паднало човечество. Спомняй си първоначалното блаженство на прародителите, велико и неописуемо, изгубено чрез грехопадението, и с това разпалвай у себе си ревността и грижата към издигане и възвръщане на изгубеното. Така болният, спомняйки си приятното състояние при здраве, по-усърдно желае оздравяване. Пленникът, спомняйки си радостта на свободата, търси освобождение. Обеднелият, спомняйки си покоя на доволството, полага всички усилия отново да забогатее. Мисля, че никой не би бил безгрижен и нехаен за своето спасение, ако човешката памет не отслабваше, а помнеше: колко хубаво е било до падението и колко лошо е станало след него.

Разбира се, тая памет би могла да хвърли в отчаяние, ако ние нямахме под ръка средство да поправим своето състояние. Но ето, грижливата Божия благост е установила на земята начин за издигане и го е приближила до нас бла- гонадежден начин на издигане, изпитан вече от мнозина, и показал своята дивна сила над тях. В това отношение помненето откъде сме паднали е същото, както възбуждането на жаждата, когато пред очите ни има бистър воден извор, или възбуждането на глада, когато пред нас е сложена богата трапеза. И ето намерението, с което всяка година ни се предлага историята на грехопадението пред началото на великия пост. Чрез тази история светата Църква ни казва: „Спомнете си какви сте били по-рано, какви сте сега и поревнувайте да се издигнете“. Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Но ето, въпреки Божиите грижи за нас, от всички спасителни истини, малко спомняни, най-малко се помни нашето падение в лицето на прародителите. Като че ли всичко трябва да бъде така, както е. Забрава, достойна за съжаление! Наистина, в жалко положение е изпаднала нашата душа, създадена по образ и подобие Божие, щом тя не помни каква е била първоначално и каква е сега и не желае да се възползва от дадените и средства, за да се върне в първото си достойнство. Тя е била поставена в светлината на знанието, а сега е заобиколена е тъмнината на незнанието, съмнението и заблужденията. Тя е била изпълнена с мира на мислите, желанията и съвестта, а сега в нея бушува борба на мислите с желанията, на мислите и желанията със съвестта, борба, от която тя получава рана след рана. Тя се е радвала на сладък покой и пълно доволство, а сега страстите една след друга поразяват сърцето. Същевременно, чрез удовлетворяване на страстта, тя очаква да получи за себе си наслада. От това вътрешно несъгласие идват и външните скърби, нужди, болести, неуспехи, несъгласия. Това ли е сладостният рай, в който трябва да бъдеш ти, душо, според твоя род и назначение? Помни откъде си паднала и се покай. Струва ми се, че всеки би трябвало да чувства неестествеността на нашето сегашно положение, страдайки цял живот и изпитвайки всякакви неудобства и лишения. А не е така. Някои така се сродяват със своето положение в падението, та дори и не мислят, че не бива да бъде така, даже доказват, че не трябва да бъде иначе. Колко странно!

Странни са всички ония, които не чувстват падението и не търсят издигане. Толкова по-странни са християните и ония, които живеят пред лицето на християнството. Пред нас е домът на спасението, в който ние вече сме се приобщили с целебните сили, които действат в него. Жалко е, ако ние излезем от светия храм, приобщени със светите Тайни не за спасение, а за погубване. Но още по-жалко е, ако, бидейки вън, равнодушно гледаме на загубата, и потънали в безгрижие, не чувстваме никакъв порив отново да влезем вътре и да се насладим на предлаганите духовни блага. Братя, будете душите си, ако са заспали. Будете ги, казвайки: „Стани, спяща и уморена от грехове душо, стани и ще те осветли Христос!“. Ти си била осветена и знаеш колко голямо е блаженството на осветените. Пожелай отново това и - стани! Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!

Ние паднахме посредством яденето, нека се потрудим да станем чрез поста. Паднахме чрез самомнение, нека станем чрез самоунижение. Паднахме поради неразкаяност, нека станем чрез сълзите на съкрушението. Паднахме поради безгрижие и забравяне на Бога, нека станем чрез грижата за нашето спасение и чрез страх Божий. Паднахме, предавайки се на телесни утешения, нека станем чрез строгост в живота си и доброволни лишения. Паднахме чрез отчуждаване от светата Църква, нека станем чрез привързаност към Божия дом. Паднахме, слушайки срамни песни и позволявайки си веселия, нека станем чрез слушане на духовни песнопения. Паднахме поради многословие, нека станем чрез мълчание. Паднахме от разсеяност, нека станем чрез духовно уединение и съсредоточеност. Паднахме чрез слушане на празни думи и четене на празни книги. Нека станем чрез слушане на Словото Божие и четене на душеспасителни книги.

Ето, още няколко часа и ще настъпи спасителното време на поста, което ни зове към ставане. Нека се възползваме от него, по наставленията на нашата мъдра и грижлива майка, светата Църква. Нека се възползваме, защото не знаем, ще имаме ли още време, а кой би желал да остане в падението и да се яви в другия живот паднал? Нека принесем истински плодове на покаяние и да се поправим. Ако и сега не се поправим, ще бъдем отсечени и хвърлени в огъня. Това като имаме предвид, нека решим, започвайки поста, заедно с това да започнем и подвига на издигане от падението. Господ изисква това от нас. Това очаква светата Църква, това желаят всички Божии светители, които грижливо се молят за нас и съчувствено гледат отклоненията на нашите пътища. Амин.

5 март 1861 година

Св. Теофан Затворник

За Страшния Съд

По-миналата неделя нашата майка, Светата Църква, ни говореше: „По всякакъв начин ревнувайте за добродетелен живот, но не се гордейте е добрите си дела, защото не можете да извършите толкова много добри дела, че те да бъдат сигурно основание на надеждата ви за спасение. Затова, като не отслабвате във вършенето на добро, не разчитайте на своята праведност. Миналата неделя Светата Църква ни говореше: „Само чистите и светите ще влязат в Царството Божие... Тъй като вие не считате себе си чисти в неотклонното изпълнение на Неговите заповеди, то възревнувайте да очистите себе си от всякакъв грях със сълзите на покаянието. Плачете за греховете си: както плачат за мъртвия, за да измолят със сълзи помилване от Бога за него“.

А днес какво ни казва тя? Днес тя ни представя Страшния Божий Съд и е това иска да въодушеви послушните си чеда за още по-големи и по-големи трудове, а нехайните и безгрижните да събуди от съня им. На първите тя казва: „Трудете се и не отслабвайте в трудовете си, защото, когато дойде Господ и всички свети Ангели с Него, тогава Той ще ви постави отдясно на Себе Си и ще ви каже: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира (Мат. 25:34). И от този момент ще започнете да вкусвате блаженство, за чието изразяване няма думи в човешкия език. Тогава ще забравите всичките си трудове и скърби“. А на вторите, тоест на нехайните, днес Светата Църква казва: „Непрестанно ви внушавам - живейте, деца мои, както подобава да живеят истинските християни; но вие не слушате. Призовавам ви към покаяние, а вие запушвате ушите си за моите думи; казвам ви - плачете за греховете си, а вие не само не плачете, но и се подигравате на плачещите, подигравате се даже на самия покаен устав, както и на целия ред на християнския живот. Имайте страх! Ще отмине образът на този свят. Ще се яви строгият Съдия и ще ви порази с гневното Си отхвърляне идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели (Срв.: Мат. 25:41).

Ето го днешния урок! Той е ясен и пълен при цялата си простота и краткост. И на мен нищо не ми остава да прибавя към това, освен едно: запечатайте образа на Божия Съд в ума и сърцето си и винаги го носете в себе си, без да отделяте вниманието си от него. Сами ще видите с какво въодушевление и с каква готовност за всякакъв труд ще се изпълните, ако имате макар и най-малка грижа за спасението на душата си! От друга страна, с какъв страх и с какво съкрушение ще се преизпълнят сърцата на онези, които не са съвсем изправни, отстъпват на страстите си и се предават на волности. Може да се каже, че ако по някакъв начин може дълбоко да се запечата в душата на хората образът на Божия съд, то всички за кратко време ще се превърнат в изправни ревнители за добри дела. Представете си, че от Небето е дошло сигурно известие, че утре или вдругиден ще дойде Господ! Ще продължи ли тогава някой да се предава на утехи и забавления? Ще продължи ли да отстъпва пред страстите си и да върши грехове? Ще продължи ли още да отлага покаянието и изправянето си?... Само някой безумец ще направи това, а всички останали, които не са изгубили разума си, ще се втурнат по-бързо да направят всичко, което може да се извърши за това кратко време. Както учениците, на които предстои изпит, само за това мислят - как да се подготвят за него: някои почти не спят и не се хранят, не само че не си позволяват да мислят за игри и лудории - така би било и с нас, ако паметта за Божия Съд никога не напускаше мислите ни... Щяхме да имаме само една грижа - как без пропуски да изпълним всичко, което Господ иска от нас, и така благоугодили Му, да се явим пред Него в Съдния Час. Но това е нашата беда, че сме свикнали да отдалечаваме от себе си Часа на Съда, свикнали сме и си го позволяваме. Всеки си мисли: „Колко време живея и все чувам: „Ето го Съдът! Ето го Съдът!...“ - но досега няма Съд. Може би няма да е скоро. Нашите бащи, деди и прадеди също са чакали Съда, но ето че и ние още не сме го видели, макар че е изминало толкова време след тях“. Всичко това е така. Може да се добави още, че ето вече осемнадесет века, откакто Бог е казал за Съда и откакто хората чакат Съда, а него все още го няма. Но какво следва от това? Не е настъпил часът му досега, но може би още щом излезем от храма, Господ ще дойде. Защото несъмнено Той ще дойде и никой не може да каже определено кога ще дойде Той. Няма да успеем да въздъхнем, и Той ще се яви. Ной е казвал на своите съграждани: „Престанете да грешите, иначе Господ ще ви залее с потоп“. Може би в началото на тази проповед някои и да са ставали по-благоразумни, но след това, след десет, двадесет, сто и повече години всеки си е позволявал да не вярва на така дълго несбъдващата се заплаха. Но неверието им не е отдалечило събитието. Настъпил потопът и залял всичко... Може би минута преди това Ной да е повтарял проповедта си, а над него да са се смеели, но се изпълнило всичко, определено от Господа; някой може в момента на този смях да е бил застигнат от потопа. Така и сред нас има немалко хора, които отдалечават Часа на Съда; някои може и да не вярват в него; но всичко това няма да отклони Съда и ще настъпи минутата, когато ще се изпълни определеното от Господа - ще се изпълни, когато не го очакваме, и ще бъдем застигнати внезапно. В Ноевите дни-казва Господа, - ядяха и пиеха, женеха се и се мъжеха, строяха и търгуваха... Никой не мислеше за потопа. Но потопът дойде внезапно и изтреби всички (Срв.: Мат. 24:37-39). Ето и ние ядем, пием, веселим се и се грижим за разни дела, а за Съда Божий дори и не помисляме, но може би той още сега ще настъпи и ще ни застигне, както сме. Защото както мълнията, показала се на единия край на небето, в същия миг достига до другия край и обхваща цялото небе, така внезапно и мигновено ще бъде явяването на Сина Човечески.

А ние отдалечаваме от себе си този решителен момент, и го отдалечаваме в неопределената безкрайност, така че не се и вижда, кога ще бъде това. Но ето какво: отдалечавайте Божия Съд колкото искате. Може би Господ наистина няма да дойде скоро да съди живи и мъртви; но каква привилегия или утешение е това?... Все пак накрая Той ще дойде и ще съди именно нас, и ще ни съди безпристрастно, по Евангелския закон, който сме възприели. Все така нашият дълг да бъдем истински християни никак не се намалява от това. Дали сега или след хиляда години ние ще трябва да застанем пред Съда, все ще се наложи, и на този Съд ще даваме отчет как сме изживели сегашните часове, дни и години, действителните, а не бъдещите и въображаемите. Не е ли по-добре във всеки момент да живеем така, сякаш Господ сега ще се яви или по-добре така, сякаш вече стоим пред Съда. О, ако Господ ни даде да приведем ума си в такова разположение! Каква ревност за святост ще се възпламени тогава в нас! Врагът знае силата на този помисъл и всячески се опитва да го изхвърли от главата ни с различни благовидни предположения. Но ние, братя, нека се изхитрим да противопоставим на всичките му замисли едно просто разсъждение. Да му кажем: „Нека Съдът да не е скоро, но ако може да се извлече някакво утешение, то е само за онези, които могат да бъдат уверени, че за тях часът на смъртта съвпада с Часа на далечния Съд; за нас какво значение има това? Ето, днес или утре ще дойде смъртта и ще разпилее всичко, което е наше, ще запечата участта ни завинаги, понеже след смъртта няма покаяние. В каквото ни застигне смъртта, в това ще застанем и на Съда. Ако ни застигне смъртта като неразкаяни грешници, като неразкаяни грешници ще ни види и Праведният Съдия и ще ни осъди. Ако ни застигне смъртта като каещи се за греховете си и ревнуващи за доброто, за такива ще ни признае и Съдещият ни Господ и ще ни помилва. Но кога ще дойде смъртта, никой не може да ни каже. Може би още само минута - и на всичко ще настъпи краят... и ще поемем към Божия Престол, и ще чуем от Него присъдата, която вече никой не може да промени“. Нека да противопоставим такова разсъждение на лукавия враг, който с мисълта за отдалечеността на Божия Съд се опитва да затъмни в ума ни картината на този Съд и с това да разслаби ревността ни. И наистина, каква полза има да отдалечаваме толкова много времето на Страшния Съд, когато смъртта, не по-малко страшна и неотменима, е вече съвсем близо? Да се покорим като послушни деца на спасителното внушение на нашата майка, Църквата! Да изпълним паметта си с картината на Божия съд и да не откъсваме вниманието си от него. От Съда лъха не само на страх и ужас... Той може да даде и богато утешение. Защото там ще бъде казано не само: махнете се... проклети ..., но и друго: дойдете вие, благословени; и последното ще бъде преди първото. Трябва само, като размисляме за Божия Съд, така да устроим живота си, че да не попаднем от лявата страна, при козите, а отдясно, при овците. А какво е нужно да се направи за това? Трябва да изпълняваме Божиите заповеди е всичката си ревност, а ако паднем в грях, да се каем за това и да плачем, като постоянно уговаряме душата си с такива църковни песнопения: „Докато живееш на земята, душо моя, покай се: пръстта в гроба не пее, не избавя от грехове. Въззови към Христа Бога: „Сърцеведче, съгреших, преди да ме осъдиш, помилвай ме“. Докога, душе моя, ще живееш в грехове? Кога ще приемеш промяната на покаянието? Спомни си бъдещия Съд и въззови към Господа: „Сърцеведче, съгреших, преди да ме осъдиш, помилвай ме“ (Тропар, глас 3, след 3-та катизма на Псалтира).

„Душе, покай се преди смъртта, Съдът е безпристрастен към грешните и страшен. Въззови към Господа в умилението на сърцето си: „Съгреших пред Тебе волно и неволно, Щедри, по молитвите на Богородица, помилвай ме и ме спаси“ (Тропар, глас 7, след 4-та катизма на Псалтира). Амин.

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/10-03-2021/  

Да си представим мислено картината на Страшния Съд и да я носим в себе си непрестанно

Днес светата Църква ни напомня за Страшния съд. Тя вече ни припомни смирената молитва на митаря: Боже, бъди милостив към мене, грешника. Внуши ни да не се предаваме на падение, а като станем, подобно на Блудния син, да отидем при милосърдния Отец и да го молим да ни приеме като Свои наемници, понеже сме недостойни да се наречем Негови синове. Но тя още се страхува да не би някой по невнимание да е пропуснал тези уроци и поради ожесточение на сърцето да остане в своите грехове. Ето защо днес, като ни рисува картината на Страшния съд, тя още по-високо зове: „Покайте се“. Ето, Бог е определил един ден, който ще дойде и ще изнесе наяве тайните на тъмнината, ще разкрие сърдечните помисли и ще въздаде всекиму според делата. Тогава за грешниците не ще има пощада. Ще влязат в радостта на Господа само праведните и ония, които след падението са принесли искрено покаяние и са поправили своя живот. И тъй, спомняйки си за тоя страшен ден, нека престанем да грешим, нека се покаем и да вземем твърдо решение да живеем според заповедите на Господа.

И действително, никоя друга истина не е способна да смекчи неразкаяното сърце, както истината за Страшния Божи съд. Сатаната знае това и с много хитрости се старае да ни доведе до такова състояние, че ние или съвсем не мислим за този съд, или, ако помисляме понякога, мислим повърхностно, не допускайки тая мисъл до сърцето си и не позволявайки и да произведе там своето пълно действие. Ако ние си спомняхме винаги за този съд и силата на този спомен стигаше до сърцата ни, не бихме вършили толкова много и тежки грехове. Но ето, ние не вникваме в Божиите намерения и затова грешим и си оставаме в греховете чрез нашата неразкаяност.

Братя, елате да надхитрим нашия духовен враг и да решим веднага: да си спомняме непрестанно за съда и със сърцето си да възприемаме цялата му сила и страх.

Нека си нарисуваме в съзнанието картината на Страшния съд и да я помним винаги. Както в обикновения ни живот ние виждаме над нас небе със слънце и други небесни светила, както и различни създания наоколо, същото нещо можем да си представим и в духовното царство. На небето ние ще съзерцаваме Съдията - Господ с ангелското войнство, а около себе си всички човешки синове, от началото на живота до края, които предстоят около Господа със страх и трепет. Тази мисъл трябва да владее в съзнанието ни винаги. Сутрин, когато започва новият ден, вечер, когато се готвим за сън, нека си спомняме, че ни очаква смърт и след смъртта - съд. Дали ние ще си спомняме за съда, или не, той не ще ни отмине. Но ако го помним, ще се предпазим от много грехове. Мисълта за съда ще ни научи да отбягваме всичко, което именно го прави страшен, и страхът от съда ще ни избави от страшно осъждане.

Само че това да не бъде в нас празна мисъл. Да съсредоточим върху нея нашето внимание, да възприемем със сърце и съда, и осъждането, и решението на съда.

Има ли сега някой между нас, който вярно би съдил за себе си, или вярно би бил осъден от другите? Нашето самолюбие ни скрива от нас самите и от собствения съд на съвестта. Тялото и нашата външност ни прикриват от проницателността на хората около нас. Поради забравяне на Бога, мнозина като че ли си казват: „Бог не вижда!“. Там не ще бъде така: всички ще бъдем открити и за себе си и другите ще ни виждат какви сме в думите, делата и мислите. Всеки, виждайки себе си, ще съзнава, че е виждан от всички и пронизван от Божиите очи, по-светли от самото слънце. Това съзнание, че греховете са явни за всички, с тежестта си ще притисне грешника така, че нему би било по-леко да паднат планините върху него, отколкото да стои така, като открита цел за погледите на всичко небесно и земно.

Сега ние сме изобретателни в снизхожденията и по различни начини се извиняваме и пред себе си, и пред другите, и пред Бога. Тогава ще бъде късно за каквото и да е оправдание. И нашата съвест ще ни казва: защо направи така? И в очите на другите ще четем: какво си направил? Сърцето ни ще чувства укор и от Господа: така ли трябваше да постъпваш? Тези осъждания и укори от всички страни ще се трупат в душата, ще я пронизват и поразяват, а тя няма с какво да се оправдае, нито къде да се скрие. Тази нова тежест - тежестта на всеобщото безапелационно осъждане - още по-непоносимо ще измъчва безутешния грешник.

Сега нерядко протакането на следствените дела облекчава участта на престъпника и мами с надеждата за оправдание. Там не ще бъде така. Всичко ще се извърши за един миг: и съдът без следствие, и осъждането без справки със законите, не ще има и възражения. По даден знак от Бога праведниците ще се отделят от грешниците, както овците от козите. Тогава Господ ще каже на едните: дойдете вие, благословените... а на другите: идете от Мене...

Ето, това ще стане в последния ден! Ето, това сега светата Църква иска да запечати в сърцата ни! Нека вземем присърце тази безутешност на грешника в оня ден - безутешност, в която ще го поставят съдът, осъждането и решението, да се замислим и да се погрижим да я избегнем. Съдът никого не ще отмине. Всичко ще стане така, както е писано. Небе и земя ще преминат, но Словото Божие не ще премине. Нима ние сме врагове на себе си? Не. Тогава, нека побързаме да избегнем бедите, скръбта и отчаянието, с как-вито ни застрашава последният ден. Как да ги избегнем? Или с праведност, или с милостиво оправдание. Ако нямаме праведност, заради която бихме могли да застанем с онези, които са отдясно на Съдията, то нека навреме да пожелаем да се оправдаем пред Бога, като се умием със сълзите на покаянието и като се очистим с подвизи на самоотверженост, и ще бъдем приети в тяхното число по оправдаващата милост, ако не по правда.

Ето, започва благоприятно време за това! Светият пост вече се приближи. Светата Църква е наредила да намалим удовлетворяването на потребностите на плътта, за да дадем по-голям простор на действията на духа. Нека се подготвяме да влезем достойно в попрището на поста и говеенето, да се очистим телесно, да се утвърдим в духовната чистота и да си осигурим възможността очистени да застанем и пред престола на Съдията на всичко - Бога. Амин.

26 февруари 1961 година

Св. Теофан Затворник

http://blagovestnik.bg/09-03-2021/  

http://blagovestnik.bg/08-03-2021/  

Тайната на подготвянето на оправдателната

присъда на Страшния Съд

И тъй, Съдията ще дойде! Всички ще се явим пред Неговия съд, за да получи всеки своята награда според делата си. Какво ще стане тогава с нас, братя? Нека се пренесем мислено там и да предложим на нашата съвест отрано да определи това.

     Вижте, пред нас е праведният и безпристрастен Съдия. Наоколо е цялата разумна твар - и небесна, и земна. В самите нас се виждат всичките ни дела: на челото ни, в очите и устата, на всички членове, е които са извършвани. Ние сами ще виждаме всичко в себе си, а и другите ще виждат всичко в нас. И Божието око ще прониква в нас. Общият за всички съд или ще ни оправдае, или ще ни осъди. При това ще отекне и нашият собствен съд. А и единият, и другият ще бъдат запечатани от Божия съд, който и ще остане вечно неизменен и ще реши нашата участ завинаги.

     И тъй, как мислите? Какво ще чуем в оня час - дали утешителното дойдете вие благословените, или безутешното идете от мене?

     Ах, братя, нека вземем присърце оная минута и отрано да помислим върху това, какво ще стане е нас? Оная минута не ще ни отмине и не ще отменим решението. Да запитаме нашата съвест какво именно очаква тя да чуе: иди или дойди? Съвестта не ще излъже, ако поискаме искрено да чуем нейния глас и не я объркваме с празни самооправдания. Ето и Божието око вижда определено какво представляваме в оня час и какво заслужаваме - осъждане или оправдание, и влага Своето свидетелство в ухото на вътрешния свидетел на нашите дела, за тяхното отношение към Бога и Неговия вечен закон. А какво предрешение ще ни даде за нас този вътрешен свидетел на нашите дела?

     Навярно ще кажете: кой е чист? Но нали в това е и работата, да признаем себе си за нечисти и да пожелаем да се очистим. Защото, ако в тая минута, когато съвестта ни признае за нечисти, ние се намираме пред съда и чуем и от себе си, и от другите, и от Господа такава присъда за себе си, какво би било с нас? Ето защо, още отсега трябва да се погрижим да променим присъдата, която ни се готви, от осъдителна на оправдателна.

     Не питайте как ще постигнем това. Защото кой от нас не го знае?  Покайте се и вече не грешете - ето цялата тайна на подготовката за получаване на оправдателна присъда на Страшния съд.

     Покайте се! - Много ли е това и трудно ли е то? Цялото дело на покаянието се съдържа в няколко думи: „Съгреших, няма вече да греша“. Трудно ли е да кажем това? А между това, каква голяма сила се крие в тези няколко думи. Макар някой и да мълчи и само в сърцето си, със своето вътрешно чувство да каже: „съгреших, няма вече да греша“, това вътрешно слово ще се разнесе по цялото небе и ще предизвика там всеобща радост. Всички ангели се радват за един разкаял се грешник, казва Господ. Радват се, но заради какво? Те се радват за оная неизказана радост, с която ще бъде обрадван покаялият се грешник в съдния ден. Притеснението, скръбта и бедата, които очакват грешника на съда, се премахват съвършено от тия кратки покайни думи: „Съгреших, няма вече да греша“.

     Грехът се отпечатва в нашето естество, отпечатва се и във всичко около нас и се записва в книгата на живота. В съдния ден той ще бъде видим във всички тия места и отразявайки се в нас, ще привлича нашето осъждане. Но покайната и съкрушена въздишка: „Съгреших, няма вече да греша“, така го заличава навсякъде, че от него не остава никаква следа за наше изобличение. Както изпраното платно се избелва на слънцето така, че никаква нечиста точка не се забелязва върху него, така и сълзите на покайното съкрушение и изповед избелват нашето естество, свличат от него следите на греха, заличават го от самата книга на съда, така че в съдния ден най-големият грешник, заради покаянието, ще се яви безгрешен и не ще има никакви основания за неговото осъждане, защото покаянието ги е премахнало.

     Когато греховете остават в нас неочистени чрез покаянието, те още оттук ни подготвят наказателно определение на съда. А покаянието, заличавайки ги, още оттук отменя това определение. Такава е силата на покаянието. Бог изпращал пророк Йона при ниневитяните със заплаха, че още три дни и Ниневия ще бъде разрушена, но ниневитяните се покаяли и Божието определение било отменено. Друг пророк съобщил на цар Изекия за неговия смъртен час, но царят се помолил със сълзи и му било дадено време за покаяние. Виждате как покаянието и сърдечното обръщане към Бога са променили Божието определение. Така и онова определение, което ни готвят на Страшния съд нашите грехове и което вече е предрешено според състоянието, в което се намираме сега, може да бъде отменено напълно от покайните сълзи и изповедта на нашите грехове. Точно така - да бъде отменено. Но нали ако ние не се променим, и то ще остане непроменено. Нашето оставане в греховете утвърждава Божието определение, а покаянието го вдига и отменя.

Нека побързаме към спасителното покаяние, докато още имаме време.

     Докато е време. Времето ще се свърши с края на нашия живот. А кой ще каже кога ще е този край? Ето защо е нужно сега да пристъпим към покаяние. Затова именно Господ ни е открил тайната на съда, та като слушаме за осъдените там, всеки да види себе си, да се съжали над себе си и чрез покаяние да побърза да се спаси от вечната гибел. Нима Гос- под желае да ни осъди? Ако Той искаше това, не би дошъл на земята и не би претърпял страдания и смърт заради нашето спасение. Но понеже не може да няма съд, Той ни е съобщил за него отнапред, като че ли казвайки ни: „Вижте, ето какво ще бъде! И ето какво трябва да направите, за да избегнете предстоящите там беди“. Господ говори за съда, за да не попадне никой под неговото осъждане. Както съдията някога е съобщавал на населението, че ще дойде при тях да разглежда дела, та да се приготвят да отговарят и да не се забъркват, така и на нас Господ е известил за съда, за да знаем отнапред какво ще бъде там и така да се приготвим, та да дадем добри отговори. А как ще ги дадем? - Тогава не ще има никакви въпроси, ако сега, при изповедта, на всички въпроси, които се отнасят до действителни наши грехове, ние изявим чистосърдечно признание и разкаяние, казвайки от душа: „Съгреших, няма вече да греша!“.

     Братя, нека вникнем в тези благи Божии намерения за нас. Нека нарисуваме картината на съда в паметта си и да ходим под нея като под някаква защита. Тя ще ни научи как да избегнем осъждането на този съд. Светите отци, които са ревнували за християнско съвършенство, така дълбоко са внедрявали в паметта си спомена за съда, че били неотлъчно с него, каквото и да са вършили. И когато заставали на молитва, те мислено представяли себе си на Страшния съд, пред лицето на съдията Господ, готов да произнесе окончателна-

та присъда за тях. И съзнавайки себе си в това положение, винаги се молили: „Господи, помилвай ни!“. Пробуждайки се от сън, те пеели: „Ето, Женихът иде!“. Отивайки да спят, молили се: „Господи, страхувам се от Твоя съд и вечните страдания“. Във всеки час на деня, при всяка работа, виждайки ежеминутно картината на съда, която носили в ума си, те удвоявали своята молитва към Господа: „Господи, помилвай ни!“. Така те си придобили сърце съкрушено и смирено, което Бог не ще презре (Пс. 50). Непрестанните сълзи на умилението измили душата им от всяка нечистота и ги представили чисти и съвършени пред милосърдния Господ, Който желае тяхното спасение.

     Нека и ние да тръгнем по същия път на помнене на Страшия съд. То ще роди в нас съкрушение, умиление и сълзи, които ще загасят огъня, приготвен ни от нашите грехове, ако останат неоплакани. Амин.

23 февруари 1864 година

Св. Теофан Затворник