Евангелие за разделеното стадо в присъствието на Пастира

Иоан 12: 1 – 18; Зач. 41

       Кой донася радост в един дом? Добрият гост.

       Кой донася още по-голяма радост в един дом? Стопанинът на дома, като се върне след дълго отсъствие.

       Блазе на онзи[1], който приеме Христа Господа като добър Гост, и го нагости!

       Блазе на устата, които Го поздравят като приятел!

       Блазе на душите, които Му се поклонят с радостни[2] песни като на Домакин.

       Ала някои не Го познали и не Го приели нито като Гост, нито като Приятел, нито като Стопанин, а със собствените си ръце вдигнали камък срещу Него и в своята смъртна душа подготвяли Неговата смърт.

       Такова е божественото свойство на Господ Иисус, че където и да се е появявал като Бог в човешко тяло, хората заставали[3] отдясно и отляво на Него, както ще застанат при Неговото появяване в последния ден на земната история. И досега, като стане дума в светското общество за Господ Иисус, хората се разделят надясно и наляво. Колко ли голямо трябва да е било това разделение по времето на Неговия живот на земята?

       Днешното евангелско четиво описва два случая на такова категорично разделение между хората заради нашия Господ. В първия случай присъстващите на вечерята в село Витания се разделили така, че от едната страна били апостолите, възкръсналият Лазар, неговите сестри –Марта и Мария, които гостили Господа, а от другата – Иуда Предател, който негодувал, че Мария изляла благоуханно миро върху главата на Господ. Във втория случай от едната страна бил народът, който тържествено очаквал Господ при влизането Му в Иерусалим, а от другата – фарисеите, книжниците и първосвещениците, които се съвещавали да убият не само Господ, но и Неговия приятел Лазар.

       Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Къде бил Господ преди това? От предшестващото евангелско четиво се разбира, че веднага след възкресението на Лазар [Господ] се отдалечил до близката пустиня в един град Ефраим. А се отдалечил от обикновена предпазливост – да не Го хванат евреите и да Го убият. Защото възкръсналият Лазар разтревожил безумните старейшини повече от всички други Негови чудеса. Вижда се, че Лазар е бил известен и знаменит човек, за което свидетелстват и многобройните посещения в неговия дом, както по времето след смъртта му, така и след възкресението му. Мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им (Иоан 11: 19); и голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите (Иоан 12: 9). Но тъй като още не било настанало Неговото време, Господ се отдалечил от Иерусалим и се скрил от Своите зли и коварни врагове. И това Той сторил заради нас. Първо – Неговата смърт да не настъпи тайно, а пред стотици хиляди свидетели, които се били събрали в Иерусалим, та така целият свят да узнае, че той, без съмнение, е умрял, та после да е очевидно и несъмнено чудото на Неговото Възкресение. Второ – за да ни научи на съвършена покорност на Божията воля, та и ние да не се подхвърляме току-така на смърт, по наши собствени съображения, а да изпитваме волята Божия и да бъдем готови да пострадаме в онзи час, който ще ни се открие. Защото, ако напълно се предадем на Божията воля, и косъм от главата ни няма да загине (Лк. 21: 18), и всичко с нас ще се случи в онова време, в което трябва да стане, не преди и не след него. Ако сме достойни да умрем от мъченическа смърт за Христа Господа, и ако при това сме напълно покорни на Божията воля, търсейки Божията слава, а не нашата, тогава мъченическата ни смърт ще настъпи във време и по начин, които са най-полезни за нас и за нашите ближни. Не трябва, значи, да се мисли, че Господ Иисус е избягвал смъртта, като се криел от Своите палачи. Той не я избягвал, а само я отлагал до онзи час, който Неговият Отец бил отредил; до онзи час, когато Неговата смърт ще бъде най-полезна за света. А от Евангелието е ясно, като светлината на слънцето, че Господ не се страхувал от страданията и смъртта. Така веднъж, като предсказал Своите страдания и смърт, и когато Петър започнал да Го отклонява от такива мисли с уверението, че това няма да Му се случи, Господ го спрял и му казал страшните думи: Махни се от Мене, сатана! Защото мислиш не за това, що е Божие, а що е човеческо (Марк. 8: 33)!

       Шест дена преди Пасха Господ отново се върнал във Витания, където живеел Неговият приятел, когото Той възкресил от мъртвите. Тук за Него била приготвена вечеря. Там Му приготвиха вечеря и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Евангелист Иоан премълчава в коя къща била сложена трапезата. На пръв поглед би могло да се помисли, че е била в дома на самия Лазар. Но според евангелистите Матей (26: 6) и Марк (14: 3) става ясно, че вечерята е била в дома на Симон прокажени, защото и двамата евангелисти описват, като Иоан, същото събитие. Иначе трябва да се предположи, че това събитие е станало два пъти във Витания и то в един твърде кратък отрязък от време; веднъж – в къщата на Лазар, а втори път – в дома на Симон прокажен, което е малко вероятно. Този Симон оказал гостоприемство несъмнено заради това, че Господ го бил изцелил от проказа. Защото е немислимо, с оглед на страшната строгост на Моисеевия закон, че един прокажен човек ще сложи вечеря и ще покани толкова гости, когато и най-близките негови роднини не са смеели да имат с него никакъв допир.

       А Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Евангелистът подчертава това особено, за да покаже действителността на Лазаровото възкресение. Възкръсналият мъртвец живеел своя обикновен живот като другите човеци: движел се, ходел на гости, ядял и пиел. Той не бил една кратковременна сянка, която като мираж се появява пред хората и бързо изчезва, а жив, здрав и нормален човек, какъвто бил преди своята смърт и болест. Господ го възкресил и се отдалечил от Витания в град Ефраим за няколко дена. И при присъствието, и при отсъствието Христово Лазар бил еднакво жив човек; за да не се помисли и каже, значи, че уж Лазар само в присъствието и под „сугестията“ Христови се появявал между хората като жив. Сега, след като Господ отново се върнал във Витания, ето че Лазар седи с Него на трапезата и гостува на своя съсед – а възможно и роднина – Симон. Каква удивителна картина! Господ вечеря с двама души, на които дал повече от това, което може да им даде цялата вселена – единия възкресил от мъртвите, а другия изцелил от проказа. На единия тялото гниело в гроба, а на другия – от проказа. Той, със Своята чудотворна сила, върнал на единия живота, а на другия – здравето. И сега, пред Своето издигане на честния Кръст, Той се отбива при тях и намира в тяхно лице благодарни приятели. О, да бихме узнали и всички ние как Христос ежедневно ни спасява от тлението на тази земя и проказата на този страстен живот, ние непрестанно бихме Го гощавали в своите сърца, и не бихме го пуснали да излезе из под покрива на нашите души!

       Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Първите двама евангелисти пишат, че жената изляла мирото върху Христовата глава, при което свети Марк добавя: като счупи алабастрения съд, възлизаше върху главата Му. Най-скъпоценното миро държали в добре запоени и надеждно запечатани стъкленици. Жената счупила гърлото на стъкленицата, па тогава изляла мирото – най-напред върху главата Му, след това, в знак на неизмерима почит към Него и свое собствено смирение, и върху нозете му. Тя не си направила труда лесно да отвори стъкленицата, а я строшила, защото възнамерявала да излее всичкото миро, без остатък, върху Господа. И така, докато Марта, както винаги, шетала из къщата и около трапезата, Мария по свой начин отдала почит на чудотворящия Учител. Двете родни сестри изразявали своето почитание към Господ по два различни начина. При един друг случай, когато Марта прислужвала, а Мария седяла край Христовите нозе и слушала Неговите святи слова, Господ похвалил повече Мария, казвайки на Марта: Мария избра добрата част (Лк. 10: 42), искайки с това да подчертае по-голямата важност на духовната ревност в сравнение с битовата[4]. Сега пък Мария набавила скъпоценно нардово миро и по източен обичай го изливала върху главата и нозете на онзи, Който със Своята надприродна чистота умивал и изпълвал с благоухание нейната душа. При този случай присъстващите се разделили в чувствата си, всички мълчали и с мълчанието си одобрявали Мариината постъпка, но един, само един от тях, не мълчал, нито пък одобрявал тази постъпка. Ето как евангелистът, който и сам присъствал там, описва възмущението му:

        Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето и крадеше от онова, каквото там пускаха.). Според първите двама евангелисти не само Иуда негодувал, а и останалите ученици (Матей), или още някои от присъстващите (Марк). Че и някои други се възмущавали, било тайно в душите си, било полугласно, е ясно от Христовия отговор в днешното евангелско четиво: Остави я... Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Господ, значи, отговаря на мнозина. Но които и да са негодували, и колкото и деликатно да било тяхното явно възмущение, главното е, че Иуда се възмущавал най-люто, най-гласовито и най-изразително. Защо евангелист Иоан споменава само него? И защо точно го споменава по име и с названието „предател“? За да не го бъркат читателите с другия апостол Иуда. Иуда се възмущава, значи, задето онова скъпоценно миро се излива напразно, вместо да се продаде и парите да се дадат на сиромаси. Той определя и високата цена на благоуханното масло – триста динария, или триста гроша. Това наистина е висока цена за едно шишенце с миро; това са няколко златни дуката. Но точно това показва голямото страхопочитание, което изпитвала Мария към Господ Иисус. Кой знае колко ли време е пестяла, докато спести толкова пари, за да ги похарчи наведнъж и така да увековечи един миг от времето? Иуда се разболял тежко, защото тези няколко златни дуката не звъннали в неговото ковчеже. Евангелистът открито казва, че той беше крадец. Разбира се, Господ знаел това, т.е. знаел, че Иуда краде от ковчежето, в което се събирали доброволните жертви за подпомагане на сиромасите. Но макар Господ и да знаел това, Той никак не желаел да изобличи Иуда за кражбите, може би защото Той дълбоко презирал парите, та не искал въобще да говори за тях, а може би, защото чакал часа, когато с една дума да каже на Иуда всичко, което могло да се каже. Ето страшните думи, които Господ казал за Иуда пред Своите ученици: Не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол (Иоан 12: 70)! Защо, значи, Иуда да се нарича само крадец, като той заслужава да се нарича дявол?

       Ето какво отговаря Господ на неговото възмущение: Остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. О, чуден и трогателен отговор! Онази, същата уста, която изрекла: Милост искам, а не жертва, и която казала на богатия момък: Продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси – тази същата уста сега оправдава Мария заради изляното скъпоценно миро. Това не е ли противоречие? Не, никакво. Защото не само с хляб ще живее човек, и защото това Мариино дело е колкото жертва, толкова и милост, и то милост към най-големия сиромах, Който някога е ходил по земята. Защото не е толкова сиромах онзи, който винаги е бил такъв, и чиито деди и прадеди са били сиромаси, ала истински сиромах е онзи цар, който се уподоби на сиромасите. А какво да кажем за Царя на царете, Който от началото е царувал над безсмъртните ангелски войнства, па от човеколюбие станал Човек, родил се в пещера и на всички станал слуга? Воловете и овцете, като на новороден Младенец, му отстъпили своя обор, а след смъртта Му кой ще помаже подобаващо Неговото мъртво Тяло поне толкова, колкото е обичайно и за сиромасите, когато умрат? Ето кой – Мария. Като че научена от Духа, тя предварително извършва онзи чин на помазването на Христовото Тяло, подготвяйки Го по този начин за погребение. За нея това е тайната вечеря, на която тя извършва една тайна не над живия, а над мъртвия Господ. Сякаш знаела, че всемогъщият Чудотворец, Който върнал нейния брат между живите и здравето на прокажения домакин, който давал вечерята, след два-три дена ще падне в ръцете на злодеите, които ще го убият с жестока смърт. Затова не я възпирайте. Оставете я да извърши погребалния обряд над Мене. А сиромасите винаги ще имате до вас и се старайте за тях да изпълните Моята заповед за милосърдието. Защото, каквото направите за сиромасите, за Мене сте го направили; но също тъй, каквото сторите на Мене, сторили сте го на сиромасите. Онова, що сте сторили за Мене, Аз стократно ще отплатя на вас и на вашите сиромаси. Господ добавил и това: Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши (Марк 14: 9). Виждате ли как нашият царствен Господ награждава за извършената Му услуга! Той награждава любовта със стократна любов, а за похарчените триста гроша, за които Иуда толкова жалел, Той отплаща на Мария с безсмъртна слава. За тези триста гроша, които крадливият Иуда щял да скрие заедно с Марииното име в мрака, Мария купила неизплатим бисер, именно, едно полезно поучение за милиони и милиарди християни, поучение за това, как Господ се отплаща царски на онези, които Му служат.

       Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. Ето ги отново хората, разделени от Христовата сила! Едни идват да видят Чудотвореца, Лазар и чудото на Чудотвореца; а други се наговарят да убият и двамата, не само Христа, но и Лазар. Защо Лазар? За да унищожат и живия свидетел на Христовото чудотворство. Но защо тогава не се наговорили да убият и всички останали – мъже, жени и деца, на които Господ е показал Своята божествена сила – всички слепи, които прогледнали, и глухи, които прочули, и неми, които проговорили, и умопомрачени, които оздравели, и мъртви, които възкръснали, и прокажени, които се очистили, обсебените, които се изцелили, и разслабените, сакатите, бесноватите и всички останали, които оздравели чрез чудо. Свидетели на Христовата сила имало по всички страни на израилската земя. Защо първосвещениците не се наговорили да убият всички тях, а само Лазар? Не затова, че тези зли мъже се страхували от кръвта, и че жалели хората, а затова, че било неосъществимо и опасно за самите тях. А особено искали да убият Лазар затова, защото изглежда неговото възкресение довело иудеите до по-голямо вълнение, от което и да е друго чудо на Спасителя; па и за това, че много народ отивал да види Лазар и като го виждал, започвал да вярва в Господа Иисуса; а може би още и затова, защото Пасха била съвсем близо и се бояли, че целият народ, който се събирал на Пасха в Иерусалим, може да се отбие във Витания и да види оживелия мъртвец, и да повярва в Христа. И тъй, докато народът търсил спасение, неговите духовни водачи се трудели да му попречат и да преградят пътя на спасението. Но целият труд на тези зли народни водачи против Божието дело бил напразен. Колкото повече те преследвали Божието дело, толкова повече то избуявало. Това ясно се вижда и по-късно с Христовата Църква, та и до днес; цели армии на противниците на Църквата Христова са я нападали и външно, и вътрешно, но всички тези нападения не са успели да Я разрушат, а напротив – точно те помогнали Тя да се разшири и да се утвърди в света. Не могат слабите човешки ръце да воюват против всемогъщия Творец и Неговото дело. Става онова, което Той желае, въпреки противящите се сили на пъкъла и по земята.

       Събитието, което по-нататък е описано в днешното евангелско четиво, показва колко по-открит за истината, колко по-великодушен и по-благороден от своите водачи бил народът. Това събитие е известно като Вход Господен в Иерусалим.

       На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Йерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. На следващия ден, след вечерята във Витания, Господ се упътил за Иерусалим, за града, който избива пророците. Но Иерусалим не бил обиталище само на тесногръди фарисеи, на надменни книжници и богоборчески първосвещеници, а един невиждан мравуняк от човешки същества, един огромен лагер от поклонници и богомолци. По времето на Пасха в Иерусалим имало почти толкова народ, колкото и в Рим – тогавашната световна столица. Тази невъобразима маса от човешки същества се събрала в Иерусалим, като че ли да бъде по-близо до Бога. Не може да се каже, че непредубеденото народно сърце не е прозорливо. В този случай и в този ден, то наистина усещало чудната близост на Бога и виждало в Господ Иисус Христос въжделения Цар от Давидовото коляно. Затова, когато Господ слизал от Елионската планина, този народ възлизал към тази същата планина насреща Му. Едни постилали дрехите си, други отсичали маслинени и други клонки и с тях украсявали пътя, трети за това взимали палмови клонки, а всички заедно, изпълнени с радост, го поздравявали с възклицания: Осанна! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. Въпреки железния римски гнет, въпреки поквареността и дребнавото партизанство на старейшините, народната душа вярвала във възможността на Божието чудо, което можело мигновено да промени непоносима участ. И народната душа почувствала, че носителят на това чудо е Иисус Господ. Затова така радостно Го поздравява. Как Той ще извести тази фундаментална промяна всъщност народът не знаел; той бил възпитан да знае само за един начин на обявяване на тази промяна, именно, с помощта на Царя от Давидовото коляно, който ще се възцари в Иерусалим на Давидовия престол. Затова народът виждал в Иисус този Цар и Го поздравявал с радост и надежда, че Той сега ще се възцари в Иерусалим, въпреки Рим и въпреки Иерусалим. Но тази народна вяра пораждала страх във фарисеите; тази народна радост предизвиквала техния гняв. Затова някои от фарисеите казали на Христа да им забрани да го прославят така. А кроткият Господ, съзнавайки Своята непреодолима сила, им отговорил: Ако тия млъкнат, камъните ще завикат (Лк. 19: 40). Така им отговорил Царят на царете, преоблечен като сиромах и яздейки осел. Защото евангелистите пишат, че при цялото това величествено влизане [в Иерусалим] Той яздел осел.

       А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: „Не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле“. Другите евангелисти описват подробно как бедният Господ, без да има никъде нищо Свое, намерил ослето. Затова свети Иоан пропуска това като известно и казва само: намери …осле. Най-подробно евангелист Лука (19: 30 – 35) описва чудната прозорливост и Христовата власт, с които Господ намерил това осле. Идете в отсрещното село – казал Господ на някои от учениците, – като влезете в него, ще намерите едно вързано осле, което никой човек никога не е възсядал; отвържете го и докарайте. Учениците изпълнили заповедта и наистина намерили всичко, както им било казано. С ослето била и ослицата – неговата майка. Защо Господ не възседнал ослицата, а ослето, което дотогава никой никога не бил възсядал? Защото ослицата не давала нито да я яздят, нито да я водят. Ослицата символизира израилския народ, а ослето – езическите народи. Това е тълкувание на светите отци и тяхното тълкувание без съмнение е точно. Израил ще отхвърли Христа, а езичниците ще го приемат. Всъщност, езичниците ще принесат Христа през историята и заедно с Него ще влязат в горния Иерусалим, в небесното Царство.

       Учениците Му изпървом не разбраха това; но когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили. Всъщност, учениците твърде малко разбирали от всичко, което се случвало с техния Учител, докато не им се им отвори умът, за да разбират, и докато Дух свети не ги озарил във вид на огнени езици. Тогава те разбрали всичко и си спомнили за всичко.

       Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелстваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо. Тук става дума за две групи от народа – едната, която е от присъстващи свидетели на Лазаровото възкресение във Витания, и останалия народ, събрал се в Иерусалим, който чул от онези, първите, за чудото с Лазар. Първите свидетелстват, а вторите, въз основа на това свидетелство, излезли да го посрещнат. И докато над Соломоновия храм се издигал димът от жертвите, докато скучаещите книжници се препирали за мъртвите слова на Моисеевия закон, докато оглупелите свещеници горделиво се разпореждали за провеждането на тържеството, докато народните старейшини се пъчели и се показвали пред народа, самоуверени, че целият този народ се е събрал заради тях, докато левитите точно и с удоволствие отделяли полагащите се части от жертвите – народът копнеел за чудо и за Чудотвореца. Затова сега необозримият човешки мравуняк загърбил Соломоновия храм, жертвеника и свещениците, и цялата тази безсилна машинария на изкривеното градско общество, загърбил всичко това и обърнал лице към Елеонската планина, от която слизал Чудотворецът. Защото с какво могат да помогнат мъртвите иерусалимски кули с живи мъртъвци в тях на гладната и жадна народна душа, която търси прозорец на затвореното небе и среща с живия Бог? Римската и фарисейската гордост, които изпълвали и препълвали Иерусалим, не били в състояние да направят и един косъм бял или черен. А ето, от Елеонската планина слиза Онзи, който със Своя глас извел четиридневния мъртвец от гроба, възкресил го от мъртвите и го избавил от мъртвешкото тление!

       О, да бихме и ние отвърнали своя дух от гордата, но безсилна машинария на този свят, и да го насочим към небесната планина, към Царя Христос! О, да бихме и ние насочили всичките си надежди към Него! Нашата душа търси Победителя на греха и смъртта, които цялата вселена, сама по себе си, не може да победи. Христос е победителят! Нашите души са гладни и жадни за смирения и всемогъщ Цар, смирен поради Своята сила, и силен поради Своето смирение; за Царя – приятел на всекиго от нас поотделно, за Царя, Чиято власт няма граници, и Чието човеколюбие няма мяра. Такъв е Царят, Христос Господ. Нему, следователно, да извикаме всички: Осанна, осанна!

       Нему слава и хвала заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна. Сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – на ръцете (бел. прев.).

[2] В ориг. – хвалебствени (бел. прев.).

[3] В ориг. – разделяли (бел. прев.).

[4] В ориг. – телесната (бел. прев.).

Разсъждение

„Духовните началници трябва да се отличават както пастирите от овцете.“ Тъй говорил св. Теодор Пелсуетски (Тълкувание на I Посл. Тим.). Животът на свещеника винаги е бил пример за добро или лошо. Добрият живот на свещеника утвърждава Евангелието, а лошият го отрича. Никой в света не е в състояние да потвърждава истинността на Евангелието, нито така да я отрича, както свещеникът със своя живот. Добрият свещеник се различава по делата си от лошия свещеник не по-малко, отколкото пастира от вълка. Затова участта на добрите свещеници ще бъде със синовете Божии, а участта на лошите свещеници ще бъде със зверовете на тъмнината. Добрите пастири на Църквата до последното си издихание са се грижили за своето стадо, което оставяли след себе си. На смъртната постеля св. Иосиф Песнопевец[1] се молил на Бога: „Запази Твоето стадо, о, Сине Божий, всичко създадено от Твоята десница запази до свършека на времето. Бъди Помощник на възлюбените синове на Твоята Църква. Дарувай на Твоята Невеста (Светата Църква) вечен мир и безбурна тишина“. А св. Антипа, изгаряйки в нажежения меден вол, се молил Богу: „Не само мене, но и онези, които ще бъдат след мене, направи участници в Твоята милост“.

БЕСЕДА за търсенето на Живия между мъртвите

Защо търсите Живия между мъртвите (Лк. 24: 5)?

Като че ли учуден, Ангелът Божий пита жените мироносци: Защо търсите Живия между мъртвите? Тайновидецът Бог и Божиите сили като че ли искат да кажат: „Как сте могли и за миг да помислите, че Той е в плен на смъртта? Не знаете ли, че Той е началник на живота? Не знаете ли, че целият живот е от Него, и нито едно живо същество не може отникъде другаде да получи и нито една капка живот? Нима Той не ви показа достатъчно [убедително] на земята Своята власт над живота и смъртта? Кой даде живот на мъртвия Лазар? Кой лиши от живот безплодната смокиня? О, братя мои, да престанем да търсим Живия между мъртвите. Ако някой от нас още търси Христос между мъртвите, нека да престане с тези душегубни трудове. Това е напразен труд на евреите, на безбожниците и на нехристияните. Ние знаем, че Жизнодавецът Господ не е в гроба, а на Престола на славата, в небесата. Непомраченият от греховете дух гледа в небето и не вижда гроб; а помраченият от грехове дух гледа в гроба и не вижда небе. Грехът и добродетелта управляват духовното състояние на човека и те му откриват своите противоположни един на друг светове. Грехът приковава състоянието на духа към земята и му показва света на тлението; добродетелта издига състоянието на духа към небето и му открива безсмъртния свят и възкръсналия Христос като Цар в този свят.                                                                                                                                                        О, братя, да не искаме живот от творението, а от Сътворителя. И да не падаме в още по-тежкия грях, а именно, да търсим Сътворителя в гробището на сътворението, нито пък светоносния Безсмъртен, в тъмнината на смъртта.

Господи Иисусе, Победителю на смъртта, към Тебе викаме – от тлението и от смъртната тъмнина ни възкреси в живот вечен. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Възможно е правилното да е Песнописец, но го пиша според сръбския оригинал (бел. прев.).

       Стих: Ти плачеш, Иисусе, проявявайки човешката природа, а възкресяваш приятеля с божествената сила.

       В този ден празнуваме възкресението на светия и праведен Лазар Четиридневен, Христовия приятел. Той бил по рождение евреин, от сектата на фарисеите, син на фарисея Симон, родом от село Витания. Когато Господ наш Иисус Христос извършвал Своя земен път за спасението на човешкия род, Лазар станал Негов приятел по следния начин. Понеже често беседвал със Симон, който също очаквал възкресението на мъртвите и много пъти ходил в дома им, то Христос много обикнал Лазар, заедно с двете му сестри Марта и Мария.

       Наближавали спасителните страдания Христови, когато вече подобавало всички да се уверят в тайната на Възкресението. Иисус пребивавал отвъд Йордан, възкресявайки от мъртвите преди това дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. А неговият приятел Лазар заболял тежко и умрял. Иисус, макар да не бил там, казал на учениците Си: „Нашият приятел Лазар заспа”, и след малко отново рекъл: „Лазар умря!”. И повикан от сестрите му, той оставил Йордан и дошъл във Витания, близо до Йерусалим, на около петнайсет стадия. Посрещнали го Лазаревите сестри с думите: „Господи, ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре. Но и сега, ако Ти е угодно можеш да го вдигнеш, защото всичко можеш!”. Иисус попитал хората: „Къде го положихте?”. Тогава всички отишли на гроба и когато отместили камъка, Марта казала: „Господи, мирише вече, защото от четири дни е вече в гроба.”. Като Се помолил и просълзил над лежащия в гроба, Иисус викнал със силен глас: „Лазаре, излез вън!”. И мъртвият веднага излязъл, разповили го и си отишъл у дома.

       Това велико чудо възбудило завистта на иудеите и те се сговорили против него, но Той отново напуснал пределите им. Първо свещениците замислили да убият и Лазар, защото мнозина, като го видели, повярвали в Христа. Но той, разбирайки за заговора им, избягал на остров Кипър и заживял там, а в последствие бил поставен от апостолите за епископ на град Китион. Като поживял свято и богоугодно, трийсет години след като оживял, отново умрял и бил погребан в Кипър, извършвайки при това много чудеса.

       Преданието казва, че след възкресението си свети Лазар почти не ядял, пазейки строго въздържание, а епископския омофор му подарила Пречистата Божия Майка, която го направила собственоръчно. Император Лъв Мъдри, след едно божествено видение, пренесъл светите му мощи от Кипър в Константинопол, в построения от него храм в чест на светеца и с почести ги положил в скъпоценна рака в дясно от входа, срещу светия олтар. Пребивавайки там светите му мощи източват неизказано благоухание.

       Светите и богоносни наши отци и по-скоро светите апостоли установили да празнуваме в днешния ден възкресението на Лазар след четиридесетдневния пост за очистване, преди свещенодействието по време на светите страдания на нашия Господ Иисус Христос. Тъй като те считали възкресяването на Лазар за първи и основен повод за злия заговор на иудеите против Христа, то затова те поставили тук празнуването на това чудо, описано само от евангелист Йоан и пропуснато от другите евангелисти, защото когато те пишели своите евангелия Лазар бил още жив и можел да бъде видян. А по времето, когато свети Йоан пишел своето евангелие било необходимо да се докаже, че Христос е Син Божи и Бог, че Той възкръснал и че ще има възкресение от мъртвите, за което най-силно доказателство бил Лазар. Казват, че и цялото Евангелие на Йоан е написано в доказателство за това, тъй като другите евангелисти съвсем не споменават за безначалното раждане на Христа.

       Лазар нищо не разказал за намиращите се в ада или защото не е видял какво е там или защото му е било заповядано да мълчи за видяното.

       Има обичай всеки човек, починал неотдавна, да се нарича Лазар и погребалната одежда се нарича „лазарома”, за да се напомня за първия Лазар. Защото както той по словото на Христа възкръсна и отново оживя, така и другите мъртъвци ще възкръснат при последната тръба, за да живеят вечно.

       Христе Боже, по молитвите на Твоя приятел Лазар помилуй ни. Амин.

Никогда не принимай клеветы на ближнего своего, но останавливай клеветника такими словами: «Оставь, брат, я каждый день грешу еще большими тяжкими грехами, как же нам осуждать того?».

свт. Иоанн Златоуст

Разсъждение

За един древен оратор се разказва, че денонощно се трудел да се усъвршенства в ораторството. Някой му рекъл: „Демостен няма да ти позволи да бъдеш най-добрият оратор!“, на което веднага последвал отговор: „Нито пък аз нему да бъде единственият!“. Ако не можеш да бъдеш велик[1] светец като свети Антоний, не отпускай ръце и не казвай: „От мене нищо не става!“. Но положи труд да умножиш своя талант. В дома на Отца Ми има много жилища е казал Господ. Ако заслужиш да се настаниш и в най-малката от тези обители, ще бъдеш славен и по-щастлив от всички, когато и където и да са били царе на земята. Всеки според таланта си. Нито ти ще станеш свети Антоний, нито пък свети Антоний ще заеме цялото Божие Царство.

БЕСЕДА за победата над последния враг

А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (I Коринт. 15: 26).

Първият враг на човека е дяволът, вторият – грехът, третият – смъртта. Господ Иисус е победил всички тези три неприятеля на човешкия род. Със Своето унижение е победил гордия дявол; със Своята смърт е победил греха; а със Своето възкресение е победил смъртта. Като победил всички наши врагове, Той ни призовава да вземем участие в Неговата славна победа. Не ние да победим, а да се присъединим към Победителя. Само Неговата сила побеждава, само Неговото оръжие покосява. Ние сме без сила и без оръжие, нашите врагове са страшни. Но с Него и до Него ние ще победим по-силните от нас. На каква цена Той ни предлага Своята победа? На ниска цена, братя мои; по твърде ниска цена той ни предлага най-скъпоценната победа. Да се смирим и покорим на волята Божия – това е цената, която Той иска, та да победи дявола вместо нас. Да умрем за себе си, да умрем за плътските желания и страсти – това е цената, която той иска, за да победи греха вместо нас. Да живеем за Него, а не за себе си, да Го пуснем в своето сърце – това е цената, която Той иска, за да победи смъртта вместо нас. Той е победил всички врагове открито и окончателно, но това е цената, на която Той предлага Своята победа на всеки от нас.                   Апостолът казва: Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа (I Коринт. 15: 57).

О, възкръснал Господи, освети ни, укрепи ни. И с Твоята победа ни изцели! Благодарим Ти и Ти въздаваме слава  и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски                             

[1] В ориг. – първокласен (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 5 АПРИЛ

Разсъждение

„Живей така, сякаш те няма на този свят, и ще имаш мир.“ Така говорил св. Антоний на своя ученик. Странна поука, но правилна. Най-много беди и вълнения навличаме на себе си, защото желаем да сме нещо повече от другите и забелязвани в този живот. Когато пък един човек повече се отдалечава от света, колкото повече гледа на света като на съществуващ и без него, и колкото по-дълбоко се замисля за своята непотребност в този свят, толкова повече се доближава до Бога и придобива дълбок душевен мир. Всеки ден умирам (I Коринт. 15: 31 ) – ни уверява апостол Павел, т.е. всеки ден се чувствам, като че не съм в този свят. Затова пък всеки ден се е чуствал като небесен гражданин. Когато мъчителят Фаустин попитал св. Теодул: „Нима животът не е по-добър от лютата смърт?“. Теодул отговорил: „Наистина, и аз разбирам, че животът е по-добър от смъртта, затова се реших да презра това смъртно и кратковременно живуркане на земята, та да бъда участник в безсмъртния живот.“

БЕСЕДА за изпълнението на пророчествата

Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление (Пслт. 15: 10).

Това са думи на вдъхновения тайновидец, свети думи, пророчески. Това Давид говори за Христос Господ, за Неговата душа и за Неговото тяло. Т.е. за онова, което е човешко в Него. Че тези Давидови думи се отнасят за възкръсналия Христос, ни свидетелства апостол Петър в първата своя проповед след слизането на Светия Дух. (Деян. 2: 27 ). Защото казва: Давид… умря и биде погребан, и гробът му е у нас и до днес. Не могат, следователно, тези думи да се отнасят за Давид, макар той да ги е казал от себе си и като за себе си, а се отнасят за Някой Давидов потомък по плът. Давидовото тяло е изтляло, изтлели са и телата на другите негови потомци. Христос е неговият потомък по плът, Който нито остана в ада, нито пък Тялото Му претърпя тление. Предвидя и каза (Давид) за възкресението на Христа. Наистина забележително пророчество! Наистина чудна прозорливост! Колко ли неразбираеми и колко ли безсмислени е трябвало да звучат преди Възкресението на Господа тези думи на всички еврейски тълкуватели на псалмите! Когато се свалил печатът от гробната плоча, свалил се и печатът от много – съвсем тъмни и неясни, пророчества. Христос възкръснал и тайните станали явни. Гробната плоча се вдигнала не само за Неговото свето Тяло, а и за многочислените пророчески слова и видения. Възкръснал Христос, възкръснали и пророческите слова. Със слизането в ада Господ извел душите на праведните отци и пророци в небесната светлина, а със Своето възкресение поставил в светлината на разума и истината техните пророчества и видения. Христос възкръснал и всичко, което е добро, праведно и истинско, преди и след Възкресението, възкръснало.

О, възкръснал Господи, причисли и нас към възкръсналите  граждани на Твоето безсмъртно Царство! На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Който Бога прославя, и Бог него прославя. Това ясно и обилно се вижда от живота на светиите. Свети Иосиф Песнописец наистина прославил Бога и с делата си, и със страданията си, и с песните си. Бог го прославил и в живота, и след смъртта му. През живота му се явил в тъмницата светият отец Николай [Мирликийски] и го освободил от тъмницата. А когато св. Иосиф размислял дали да състави канон на св. апостол Вартоломей, явил му се същият апостол, облечен в бели одежди, и казал на Иосиф, че на Бог е угодно той да състави канон. Когато св. Иосиф се упокоил, един гражданин от Цариград, узнал за славата, с която Бог прославил своя угодник. Този човек бил отишъл в църквата на св. Теодор Фанерот да се помоли на този светец да му покаже къде се е укрил един избягал негов слуга. Защото св. Теодор бил известен между народа като светец, който открива къде се намира нещо изгубено или откраднато, заради което бил и наречен Фанерот (Откривател). Три дена и три нощи се молел този човек, но като не получил никакъв отговор от светеца, се наканил да си ходи. В този момент свети Теодор му се явил във видение и му казал: „Защо се ядосваш, човече? Иосиф Песнописец се разделяше с душата си от тялото, та бяхме при него и като се упокои през тази нощ, всички ние, които той прославяше с песни, изпроводихме неговата душа на небесата и я поставихме пред Божието лице. Затова закъснях да ти се явя“.

БЕСЕДА за храма като Тяло Господне

Разрушете тоя храм и в три дни ще го въздигна (Иоан 2: 19).

Това казал Господ на злобните евреи за храма на Своето Тяло. Но както на озлобените не е дадено да разбират нищо, така и евреите не разбрали и Му се надсмели. Господ не ги укорил за това, но както казал, така и станало. Евреите разрушили Неговото Тяло, а Той го възстановил и възнесъл в слава и сила. Злобните наказали Бога с разрушение, а Бог укорил злобните със съзиждане. За злобните е удоволствие да покажат своята сила с убиване, а за Бога е радост да покаже Своята сила с оживотворяване. Няма нищо по- мимолетно от триумфа на злобата, нито пък има нещо по-постоянно от триумфа на Истината. Разрушете тоя храм. Господ нарича Своето Тяло храм. Този Храм бил разрушен и поставен в тесен гроб, [покрит с] тежък камък, препятстващ светлината. Но на този Храм не е била необходима светлината на слънцето; Той имал Своя светлина, Свое Слънце на Правдата, което светело отвътре. Нежна небесна Ръка отместила този камък и Господ възкръснал в слава и сила. Това, което веднъж се случило с Христовото Тяло, по-късно се случвало много пъти в Църквата на светиите на земята. Враговете на Църквата бездушно преследвали и мъчели Църквата, разорявали ли я и я погребвали в тъмнина. Но Църквата след тези удари и притеснения се изправяла с по-голяма слава и сила. Както Храмът на Неговото Тяло е възкръснал, така, в края на краищата, ще възкръсне и Църквата на Неговите светии.

О, Възкръснал Господи, не ни предавай на тление и вечна смърт, но ни възкреси в безсмъртния живот. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 3 АПРИЛ

Разсъждение

„Очаквам за себе си хиляди пъти да умра“ – това писал св. Атанасий Велики до своето паство в Египет по време на страшната арианска ерес. Тези думи може да каже за себе си всеки духовен човек, който е прогледал с духа си и е видял мрежата, в която се намира всяка човешка душа на този свят. Колкото един човек е по-духовен, толкова тази мрежа е по-гъста. Такава е волята Божия – най-духовните да се спасяват по най-трудния път. И сам псалмопевецът казва: Много са скърбите на праведника. Но в края на краищата победата и славата принадлежат на праведника. Само трябва да се въоръжи с вяра и търпение. Който вярва, той разбира своето страдание. Който се въоръжи[1] с търпение, той ще види победата и славата. За онзи, който обича Господа, и най-трудният път е достатъчно широк, и най-големите мъки – леко иго, и най-лютата смърт – сватбена радост.

БЕСЕДА за голямото Божие желание

[Бог] иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2: 4).

Бог иска всички човеци да се спасят –  затова Господ Иисус слязъл в ада, за да спаси и онези, които са живеели преди Неговото дохождане на земята. Защото, ако той не бе слязъл в ада, огромен брой праведни души биха погинали завинаги. И още – ако Той не бе слязъл в ада, главната квартира на злобата против Бога и човешкия род би останала неразрушена. Та две са причините, следователно, подбудили Христа Жизнодавеца с душата Си да се спусне в ада: първо – да разруши гнездото на адските сили, и второ – да изведе от ада в рая душите на праотците, пророците, праведниците [мъже и жени], които изпълнили ветхозаветния Божи закон, и с това угодили на Бога. Преди още сатаната много да се порадва, гледайки унижението и умъртвяването Му на Кръста, Христос се появил жив и всесилен, всред ада, в главната квартира на сатаната. Каква неочаквана и ужасна изненада[2] за сатаната! Три години на земята той сплитал примки против Христос, а ето, че за три дена Христос разрушил неговото царство и отнесъл пребогати трофеи във вид на рой праведни души.

Ти искаш да се спасят всички хора, о, Господи. Молим Ти се, спаси и нас. Защото няма спасение и Спасител освен Тебе. На Тебе Единствения се надяваме, и на Тебе Единствения се покланяме. На Тебе, на Отца, и на Светия Дух, сега и винаги. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски    

[1] В ориг. – бронира (бел. прев.).

[2] В ориг. – новост, новина (бел. прев.).

Разсъждение

„По-добре да си незнаещ, а с любовта да се приближаваш към Бога, отколкото да си всезнайко и същевременно враг на Бога.“ Това са думи на свещеномъченик Ириней Лионски. Верността на тези думи се е доказвала през всички времена, доказва се и в наши дни. Към това може да се добави само едно, а именно, че обичащите Бога не са незнаещи, защото те познават Бога толкова, че могат да го обичат. От всички човешки познания това познание е най-важното и най-великото. И още може да се добави, че Божиите врагове не могат да бъдат многознаещи – макар и да смятат себе си за такива, защото тяхното познание неминуемо е хаотично, защото няма начало[1] и ред. Защото начало и ред на всяко знание е Бог. Някои от светиите, като св. Павел Препрости, не знаели ни да четат, ни да пишат, ала със силата на своя дух, с божествената си любов са превъзхождали целия свят. Който с любовта си се приближава към Бога, не е способен на злодеяние. А учеността без любов към Бога е вдъхновена от духа на злодеянията и войните. Св. Евтимий Велики учел: „Имайте любов, защото каквото е солта за храната, това е любовта за всяка добродетел“. Безвкусна и студена е всяка добродетел, ако не е посолена и затоплена с божествената любов.

БЕСЕДА за живия Бог и живите негови деца

Следователно, живеем ли или умираме – Господни сме (Рим. 14: 8).

Като живеем, чии сме? Господни. Като умираме, чии сме? Господни. Чии са праведниците? Господни. Господ обхваща всички – и живи, и мъртви, сегашни и минали, и бъдещи. Никой не е тъй всеобхватен като Господ Иисус. Кой от толкова благодетели на човечеството, от учителите, водачите и просветителите е опитал  да стори някаква добрина на умрелите? На това може да се отговори решително: „Никога и никой!“. И самата мисъл ще бъде смешна в очите на целия свят – да стори добро на мъртвите! Това е смешно в очите на онези, които мислят, че смъртта е по-мощна от Бога, и че тя поглъща и унищожава завинаги. Но грижите за мъртвите и правенето на добро на мъртвите са престанали да изглеждат смешни от времето на Откровението на Господ Иисус, Който ни е открил, че е Бог – Бог на ... на живи, което показал на дело, като слязъл в ада, за да освободи и спаси душите на починалите праведници – от Адама до Неговата смърт на Кръста.                                                                                                                                                  Всеобхватен е нашият преславен Господ както със Своята прозорлива мисъл, защото мисли за всички и вижда всички, родени от жена, и извън гробовете, и в гробовете; тъй и със Своята любов, защото прегръща душите на всички праведници, без значение кое място или време ги скрива; най-накрая и със Своите трудове, защото се труди за всички тях – да ги освободи, спаси, въведе в Царството, да ги прослави пред лицето на Своя Отец небесен, пред Животворящия Дух Свети и пред безчислените свети ангели.

Господи, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – глава, т.е. отправна точка (бел. прев.).

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 1 АПРИЛ

Разсъждение

Защо винаги толкова се говори за светите мъже и жени? Затова, защото към светиите се причисляват само победителите. А нима може някой да бъде победител без борба, без мъчнотии и страдания? И при обикновеното земно воюване никой се не счита за победител или юнак, ако не е участвал в борба, и ако не е понесъл много мъчнотии, и много пострадал. Още повече пък при духовното воюване, където истината се знае, и където самоизтъкването не само с нищо не помага, ами и пречи. Който няма никаква борба заради Христа нито със света, нито с дявола, нито пък със самия себе си, как ще може да се брои между Христовите войници? Или за съпобедител с Христа? За своята жестока борба св. Мария разказала на стареца Зосима следното: „Първите седемнадесет години прекарах в тази пустиня, борейки се с моите безумни похоти като с люти зверове. Исках да ям месо и риба, които имах в изобилие в Египет. Исках да пия вино, а тук нямах и вода. Исках да слушам блудни песни… Плачех и се удрях в гърдите. Молех се на Пречистата Богородица да отгони от мене тези помисли. След като дълго плаках и се бих в гърдите, видях светлина, която ме осия отвсякъде и ме изпълни някаква чудна тишина“.

БЕСЕДА за изпълнение на великото пророчество

Като овца биде Той заведен на клане (Ис. 53: 7).

Прозорливият пророк Исаия преди много векове видял страшната Жертва на Голгота. От отдалечеността [нa времето] той видял Господ Иисус, воден на заколение, тъй както се води агне. А агнето отива на заколение, тъй както отива и на паша: без съпротива, без да се тревожи, без злоба. Така и Господ Иисус отивал на заколение: без съпротива, без да се тревожи, без злоба. Не казал: „Защо постъпвате така с Мене, хора?“. Нито пък някого осъдил. Нито протестирал. Нито се разгневил. Нито пък пожелал зло на Своите съдии. Когато кръвта от трънения венец го обляла, Той мълчал. Когато лицето Му било омърсено от оплюване, Той мълчал. Когато носел тежкия Кръст по пътя, Той търпял. Когато изнемогвал от болките на Кръста, Той не се жалвал на хората, а на Отца. Когато издъхвал, той отправил Своя поглед и въздъхнал към небето, а не към земята. Защото изворът на Неговата сила е небето, а не земята. Изворът на Неговата утеха е в Бога, а не в хората. Истинският Негов дом е небесното Царство, а не земното. Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света. Това било първото възклицание на Иоан Кръстител, когато видял Господа. И ето – сега на Голгота това пророчество се изпълнило; под тежестта на греховете на целия свят лежи Агнецът Божий – заклан и мъртъв!                                                                                                                                                              О, братя, това е скъпа Жертва и е за нашите грехове. Кръвта на Този незлобен и кротък Агнец е проляна[1] за всички времена и всички поколения – от първия до последния човек на земята. Христос е претърпял болките на Кръста и заради нашите грехове [извършени и вършени] в сегашно време. Той оплакал в Гетсиманската градина и нашата озлобеност, безсилие и порочност. Пролял Своята кръв и за нас. Да не презираме, братя, тази неизказана и скъпа цена, с Която сме изкупени. Заради тази Христова жертва ние всъщност имаме някаква стойност като човеци. Без тази Жертва – или ако отхвърлим тази Жертва – ползата за нас самите ще е равна на нула, ще е като дим без огън и огън[2] без светлина.

О, Господи, несравними и милостиви, помулуй ни! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски

[1] В ориг. – предназначена (бел. прев.).

[2] В текста, от който превеждам, е написано „облак“. Възможно е да е печатна грешка. Затова замених с „огън“ (бел. прев.).

Евангелие за служението и страданията на Сина Божий

Марк 10: 32 – 45, Зач. 47

       Смирението на нашия Господ Иисус Христос е също толкова удивително, колкото и Неговите чудеса, включително и Възкресението – чудото на чудесата. Облякъл Себе Си в робско човешко тяло, Той станал слуга на своите Слуги.

       Защо хората се правят на по-големи и по-добри от Него? Ето, нито тревата в полето се прави на по-голяма и по-добра от това, което е, нито рибите във водата, нито птиците във въздуха се правят на по-големи и по-добри от това, което са. Защо хората се правят на по-големи и по-добри, отколкото са? Защото, наистина, някога са били по-големи и по-добри, отколкото са сега, та неясното чувство за това ги кара да се величаят и превъзнасят, па макар и в примка, която сам дяволът затяга и отпуска.

       От всичко, което може да се изпълни и научи, смирението е най-трудната наука за човека. Затова Господ е показал от ясно по-ясно, като слънце, както с думи, така и с пример, та никой да не се съмнява в неизмеримата важност на смирението в делото за спасението на човека. Затова [Господ] дошъл в човешко тяло, в каквото се облякъл Адам за наказание след грехопадението. Безгрешният Господ и Творец на невидимите и светли херувими се облякъл в дебелата и груба дреха на осъден – самото това не е ли ясна и достатъчна лекция за смиряването на грешните човеци? Но тази същата лекция Господ повторил и с това, че се родил не в царския дворец, а в овчарска пещера; и с това, че общувал с презрените грешници и сиромаси; и с това, че измил нозете на Своите ученици; и с това, че доброволно приел върху Себе си всички страдания и накрая изпил и най-горчивата чаша на мъките върху Кръста.

И въпреки това хората най-трудно са разбрали и най-неохотно са усвоили тази очевидна лекция за смирението. Даже и самите Христови ученици, които всекидневно са гледали кроткия и смирен Господ, не могли да проумеят Неговата кротост, нито да усвоят Неговото смирение. Тяхната заетост със самите себе си и грижата им за тяхната собствена чест, слава и награда се проявявали даже и в най-страшните моменти, когато това било най-малко уместно. Но те се проявявали и в тези мигове по Божие допущение, та през вековете и пред поколенията да се виждат цялата слабост, цялото духовно падение, разслабеност и нищожност на човешкото естество [след грехопадението]. Така например, когато Господ е изрекъл страшните думи: По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие, Петър поставя пред Господ въпроса за личната награда на учениците Му: Какво, прочее, ще стане с нас (Мат. 19: 27)? В друг случай, когато Господ пак изрекъл пред учениците Си пророчеството за предателството, страданията и убийството на Сина Божий, учениците, като вървели по пътя заедно с Него, се препирали помежду си кой е по-голям. Знаейки мислите им и като слушал тайните им разговори, Христос взел едно дете, поставил го между тях, прегърнал го и ги укорил, задето се препират за първенство (Марк 9: 31 – 37). Така и при Своето последно пътуване за Иерусалим, когато Господ още по-подробно говорил за Своите страдания, предсказвайки, че Син Човечески ще бъде предаден на езичниците и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне – в тази свещена и страшна минута, когато Господ на Славата предсказва Своето крайно унижение, змията на гордостта отново вдига своята глава и подтиква двамина от първите ученици към такава молба, която прилича повече на подигравка с честните и страшни Господни страдания. За този последен случай разказва днешното евангелско четиво:

       И като повика пак дванайсетте, Той почна да им говори какво ще стане с Него. Това не е първото, нито второто, а последното предсказание на Спасителя за Неговото скорошно мъченичество. Идвайки от Галилея за Иерусалим, за да не се върне повече в слабо човешко тяло по същия път, Господ припомня на Своите ученици онова, за което вече им е говорил много пъти. Защо толкова им напомня едно и също нещо? За да изкорени от тях и последния микроб на гордостта, която Той видял още в началото и която точно в този случай се появила. И още, за да не би тези страшни събития да ги изненадат и съвсем да ги разочароват и да убият всяка надежда в сърцата им. Така Неговата ясна прозорливост във всичко предсказано, което има да стане, ще им свети като тайнствен и чуден лъч и ще осветява и сгрява техните души тогава, когато настанат мрачните мигове на временната победа на грешниците над Праведника. Накрая и за това – да ги подготви за техните страдания и техния кръст, защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото (Лк. 23: 21)? И ако Мене гониха, и вас ще гонят (Иоан 15: 20). Той първи отива на страдание. Той дава пример на всички. През последното Си пътуване за Иерусалим Господ изрекъл това на Своите ученици не само с думи, а и символично. Защото при евангелист Марк, преди днешното евангелие, се намира и това чудно отбелязване: Когато бяха на път, възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше пред тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. Изглежда, че Той, противно на обикновеното, вървял пред тях, за да им покаже с това както Своето доброволно приемане на страданията и покорността на волята на Отца, така и Своето първенство в страданията. Значи, и учениците трябва да следват божествения Първенец в страданията и доброволно, както и Той, да вървят към своя мъченически край. А учениците Му били  смаяни, защото не разбирали унижението и смъртта на Онзи, Който толкова пъти се показвал пред техните очи по-силен от хората, от природата и от легионите демони. И следвайки подире Му, бояха се, макар и не разбирайки, но предусещайки, че всичко това, страшно и неразбираемо, за което Той толкова пъти им е говорил, трябва да стане.

Ето, възлизаме за Йерусалим и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците. Всичко това, само след няколко дена, се сбъднало дума по дума и точка по точка. Такова точно предсказание е могъл да направи само Онзи, пред Чиито очи няма завеса между днешния ден и бъдещето, Онзи, Който вижда какво ще се случи, също тъй ясно, както и онова, което вече е станало. Възвисен над природните стихии, Господ Иисус бил възвисен и над времето. Събитията през всички времена били открити пред Него, както ставащото на улицата – пред обикновения наблюдател. Онзи, Който можел да види цялото минало на самарянката и цялото бъдеще на света до края на времето, могъл лесно и ясно да види какво ще се случи с Него в продължение на няколко дена, от  деня, когато за последен път слизал със Своите ученици от иудейските височини към Иерусалим. Когато учениците, по човешки, очаквали от Него все повече и повече чудеса, все повече и повече слава, Той виждал Себе Си вързан сред многолюдната тълпа, поруган, оплюван, окървавен и разпнат на Кръста. Пред последното и най-голямо чудо Той трябвало да стане измет на света и оплюта играчка на най-гадните грешници в света. Преди възнасянето на Небето, той трябвало да слезе дълбоко под земята, под гроба, до дъното на ада. Преди възнасянето в небесна слава и възкачването на престола като Съдия на небето и земята, Той трябвало да претърпи бичуване и срам. Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, не може да принесе много плод (Иоан 12: 24). Без страдание няма възкресение, без унижение няма възнесение. Цели три години Той обяснявал на Своите ученици и ето че преди самата раздяла с Него се оказало, че не са Го разбрали. Защото ето с какво искане застават пред Него двамина от първите апостоли: Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Йоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Ето какви мисли и желания изпълват тези ученици в самото навечерие на великата трагедия на техния Учител! Ето колко окаменяла и огрубяла е човешката природа, която Изцелителят Господ искал да облагороди и обоготвори! След толкова силното Негово подчертаване, че първите ще бъдат последни и последни – първи, след толкова повтаряне на поученията за отбягване на светската слава и първенствуване, след толкова пъти показване на примери на смирение пред Божията воля, и най-после – след страшното предсказване на Своето крайно унижение и незаслужени страдания – тези двамина ученици, и то двамина от първите, се осмеляват да искат от Господа свята лична награда и своята лична слава! Ето, те не мислят за предсказаните мъки на Господа, а само за предсказаната Негова слава. Те желаят за себе си лъвския дял от тази слава – единият да седне от дясната, а другият – от лявата страна на възцарилия се Господ! Какви приятели са тези, които не се измъчват от предстоящите страдания на техния приятел? Вие сте Ми приятели (Иоан 15: 14), им казал Господ! А те сега се отнасят небрежно към Неговите страдания и искат своята част, и то твърде голяма част, от онази слава, която Той ще получи след унижения, пот, кръв, страдания и болки. Те не предлагат своето участие в Неговите страдания, а само в Неговата слава.

Ала защо да съдим тези двама братя? Ето, всичко това станало, за да се открие дълбокото изкривяване на човешката природа. Иаковото и Иоановото искане на слава без страдание е искане на всички Адамови потомци – винаги същото искане на слава без страдание. Когато Господ говорил за Своята бъдеща слава, винаги подчертавал и страданията, предхождащи тази слава. Но Неговите апостоли, както и всички други хора, желаели някак си да прескочат тези страдания и да попаднат в славата. За хората, непосветени в тайната на Христовите страдания, и до ден днешен въобще не е ясна връзката между страданието и живота, между мъките и славата. Те винаги биха искали по някакъв начин да отделят живота и славата от страданията и мъките, и първите да благословят и приемат, а вторите да прокълнат и отхвърлят. В този случай, това същото се опитали да направят Иаков и Иоан. И в този си опит те не показали само своята лична слабост, а слабостта на целия човешки род въобще. А Господ точно това желаел – нито една слабост на Неговите ученици да не остане неоткрита заради общата полза за целия човешки род, за когото Той дошъл като Лекар и източник на здравето. Чрез апостолите е открита слабостта; чрез апостолите е показан методът на  Христовото лечителство; чрез апостолите, най-накрая, са показни и Христовите здраве и сила. И в този случай Господ отново е поставил пред учениците Си картината на Своите страдания и картината на Своята слава. За Зеведеевите синове това било изкушение, на което те се били поддали. Именно – избрали славата, а страданията отхвърлили. Господ, преди да се издигне на Кръста, искал да изцеди и последната капка гной от душите на Своите ученици. Неговите слова за страданието и прославянето въздействали като силен натиск върху душите на тези двоица и от това притискане и последната капка гной на гордост се изцедила от техните души. Тази духовна операция Господ извършил над Своите най-обични приятели заради тяхното и заради нашето здраве. Та никой от нас да не помисли, че ако известно време се е въздържал от зло, постил, давал милостиня и призовавал Господа на помощ, вече е изцелен от греховната разслабеност. Ето, тези двама апостоли три години неразделно пребивавали с Господ, гледали Неговото лице, слушали учението Му от Неговите уста, видели Неговите чудеса, яли и пили с Него, и въпреки това, в края на краищата показали в себе си неизлекуваните рани от суетата и самолюбието, от земното и плътското мъдруване, и от духовното неразбиране. Те все още мислили не по християнски, а по еврейски, т.е. те все още вярвали в земното царство на месията и Неговата земна победа над неприятелите, и в Неговите светска слава и сила, подобни на славата и силата на Давид и Соломон. О, християнино, помисли и се загрижи – как ще изцелиш себе си от тези рани и как ще достигнеш съвършено смирение и покорност на Божията воля, щом като тези двама дивни братя, за три години, в непрестанно лично общение с живия Господ, не могли да постигнат това? Те постигнали това по-късно, когато огненият Дух Божий слязъл в техните сърца и разпалил в тях любовта към Христа. Тогава те не жадували за слава без страдания, а срамувайки се от своята предишна суета, с цялото си същество участвали в страданията на своя Господ и доброволно приковали сърцата си на Кръста на своя Приятел.

       Но да чуем какво отговаря Господ на молбата на тези ученици: Но Иисус им рече: не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено. Колко преблаг и кротък е Господ! Всеки обикновен смъртен учител би се изпълнил с гняв към такива Свои ученици и би викнал: „Махнете се от мене, защото сте неспособни за духовната наука. Три години ви говоря и обяснявам, а вие още продължавате да говорите като глупаци!“. Впрочем Господ им отговорил ясно, но все пак кротко и благо: Не знаете какво искате. Т.е. вие не мислите духовно, а плътски; не търсите Божията слава, а вашата слава. Вие още не сте наясно кой Съм Аз и какво е Моето Царство. Но ето, Аз Съм Месия за Всички народи и Спасителят на живите и мъртвите, и Цар на единственото невидимо Царство, в Което всеки човешки род ще бъде само една част от него. Безчетните ангелски войнства се радват само от това, че могат да се нарекат слуги в това Царство. На серафимите и херувимите в подножието на Божия престол през ум не им минава да търсят първенство в това Царство. Последният в Моето Царство е по-велик и от най-големите и славни царе на този свят. Не знаете, значи, какво искате. Ако знаехте Моето Царство, вие нямаше да мислите за своя ранг в Него, а единствено за пътя, който води към Него; за страданията и мъките, за които Аз винаги ви говоря, винаги, когато говоря за Царството. Затова ви питам за онова, което е по-важно и по-полезно от вашите суетни грижи и желания: Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Господ тук има предвид чашата на смъртта и кръщението с кръв, т.е. мъченичеството. Това е третото кръщение – първото е Иоановото кръщение с вода, второто е Христовото – с вода и Дух, а само на някои се дава кръщение с кръв, т.е. мъченически венец. Несъмнено кръщението с кръв е свързано с най-великата жертва, ала и с най-великата слава. С това кръщение предстояло да се кръстят и Христовите апостоли. Затова Господ насочва вниманието на учениците Си главно към предстоящото им мъченичество. Защото няма нищо по-страшно и по-душегубително от отстъплението в мъките и отричането от Христа. Когато Иуда предусетил унижението и страданията на своя Учител, се отрекъл от Него и с това погубил себе си завинаги. Защото и той напразно очаквал възцаряването на Христа в Иерусалим, а с това – своята слава и награда, па като усетил, че вместо корона Христос ще понесе трънен венец, той избягал и се сдружил с онези, които изглеждали по-богати и по-славни на този свят от Спасителя.

       На Христовия въпрос Иаков и Иоан без колебание отговорили: Можем. Този отговор все пак доказва, че тяхната любов към Господ била голяма. Несъмнено този страшен Христов въпрос за чашата и кръщението е подействал на двамата братя, както горчивото лекарство на болния, бързо да отрезнеят и бързо да се засрамят от своите мисли за слава, тогава, когато трябвало да мислят за страданията. Недостижимо вещ в ръководенето на човешките души, Господ, така да се каже, мигновено обърнал душите на Иаков и Иоан, насочвайки ги от мечтанието за слава към подготовката за страдания и смърт. Какво чудно и възвишено поучение и за всички нас – християните! Когато въображаемо се издигнем в безсмъртното Христово Царство, и с мислите си скитаме из Него, търсейки своето място и своя ранг, Господ ни задава същия въпрос, който е поставил на Зеведеевите синове, а именно: Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Той винаги ни вразумява и ни насочва да се грижим не за небесния град, в който още не сме пристигнали, а за неизминатия  път, който стои между нас и този град. Първо трябва честно да се понесат всички страдания, па тогава да се влезе в славата. Напразни са всички наши сънища за слава, ако, неподготвени, ни сполетят страдания и ние се отречем от Господ. Тогава, вместо слава ни очаква срам и вечна гибел вместо живот. Блажени са всички онези между нас, които на Христовия въпрос дали могат да пият чашата със страданията заради Него, винаги са готови с отговора: „Можем,  Господи!“. А за това кой ще седне от дясната Му страна и кой от лявата, не ни е необходимо да знаем. Смиреният Господ казва: Не зависи от Мене. А когато възкръсне и се възнесе, Той като Бог ще бъде Съдия на живите и мъртвите. Но сега, докато е още в смъртно и непрославено тяло, в скромното положение на слуга на целия свят, и сега, когато стои пред главното изпитание на Своето смирение и Своята съвършена покорност на волята на Отца, пред ужасните унижения и страдания, Той не иска да определя и да се разпорежда за местата и честта в Своето бъдещо Царство. Като Човек Той не иска да отнема от Себе си онова, което Му принадлежи като Бог. А когато изпил горчивата чаша и се кръстил с кърваво кръщение, преди самото Свое издъхване на Кръста, Той се осмелил да обещае на покаялия се разбойник рая. Та с това свое поведение да научи хората на смирение, винаги само на смирение, без което цялото здание на спасението ще бъде съградено без основи. Заявеното на Господ: Не зависи от Мене, въобще не може да се тълкува в смисъл, че Син Божий е по-ниско от Отца и по божество в Царството небесно, както го тълкували някои еретици. Защото Онзи, Който е казал: Аз и Отец едно сме (Иоан 10: 30), не може да противоречи на Себе Си. Думите: Не зависи от Мене могат да се изтълкуват правилно само когато се отнесат към времето, а не към вечността. По времето на Своя понижен чин на човек в тяло и в мига пред най-голямото Свое унижение Господ Иисус, по Своята добра воля и заради наша поука и нашето спасение, не желаел да притежава онези права и всичката онази сила, които после, като възкръснал и прославен Господ Победител, е показал. След като възкръснал, след като се прославил в плът, след като победил сатаната, света и смъртта, Господ казал на Своите ученици: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята (Мат. 28: 18). Но към цялото това тълкувание трябва да се добави и още нещо, което показва премъдрото и всеобхващащо отношение на Господ към домостроителството на човешкото спасение. Той иска да покаже, че при Бога няма пристрастие, няма лицеприятие, защото Бог не гледа на лице (Рим. 2: 11). Господ иска да каже, че апостолите не трябва да бъдат толкова самоуверени в своето спасение и прославяне само поради това, че са се нарекли Негови апостоли. Защото и между самите апостоли може да се намери някой, който ще погине. Царството е приготвено за всички онези, които в този живот се покажат достойни за него, без какъвто и да е оглед на звание и на външна приближеност до Христа, или на каквито и да са роднински връзки по плът с Него, каквито имали тези двамина братя – Иаков и Иоан. Смирение до самоотричане[1] и страдание до смърт – това са две лекции, които Господ иска да насади в сърцата на Своите ученици, изтръгвайки из тях корените на гордостта, самомнението, самонадценяването и суетата.

       И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Иоана. Негодуванието на десетимата не дошло поради техните по-духовни и по-възвишени представи за Христовото Царство от представите на Иаков и Иоан, а от обикновена човешка завист. Защото нима може да се помисли, че Иуда Предател е имал по-възвишени представи за Христа и Христовото Царство от Иаков и Иоан? Защо Иаков и Иоан да се възвисяват над останалите? Това бил прикрит въпрос. Това е главната подбуда за негодуването и протеста на десетимата против двамината. Чрез своето завистливо негодувание десетимата апостоли неволно се показали единомишленици с Иаковата и Иоановата представа за неразбирането на духовното Христово Царство и Христовата небесна слава. Но известно е, че Господ не е избирал най-мъдрите от мъдрите на този свят за Свои ученици, а напротив –  най-простите от простите. Той постъпвал така, та и в това да се проявяват силата и величието на небесния Герой. Той избрал най-малките, та от тях да направи най-големите; избрал най-простите, та от тях да направи най-мъдрите, избрал най-слабите, та от тях да направи най-силните; избрал най-презрените, та от тях да направи най-славните. И с тази трудна задача Господ се справил също тъй блестящо, както и с всичко останало. И в това се проявили не по-малко Неговата сила и чудотворство отколкото при утихването на бурята и умножаването на хляба. Показвайки ни слабостта на Христовите ученици, боговдъхновените евангелисти постигат двояка  цел: първо – чрез това ни показват и нашите собствени слабости; и второ – показват великата Христова сила и Неговия метод на лечение и спасение на хората.

Сега, след като и другите десет ученици проявили своето неразбиране за Христовата слава и същевременно своята неизлекуваност от обикновената човешка завист, Господ използва случая още веднъж, за да научи всички на смирение.

       А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.

       Ето новия ред на нещата! Ето новия обществен устав, непознат и нечуван в езическия свят преди Христа! Между езичниците господарите са господствали със сила и големците владеели чрез авторитета на своята власт или потекло, или богатство, а всички останали им се покорявали от страх и им служели с трепет. Те се считали за първи, старши, по-възвишени и по-добри само защото чрез положението си, властта и честта се издигнали над останалите хора. Господ отхвърля тази мярка и установява служението като мярка за първенство между Своите вярващи. Не е първи онзи, който в човешките очи е най-възвишен, а онзи, който поради добротата си е приет в най-много човешки сърца. Короната сама по себе си не дава първенство, нито богатството и силата дават старшинство в християнското общество. Званието и положението са празни по съдържание, ако не са изпълнени със служение към хората в името Христово. Всички външни знаци и символи на първенство са само една шарения за гледане, ако първенството не е заслужено със служение и не е оправдано със служение. Който със сила се задържа на върха, остава там за кратко, а като падне, може да се спре само на дъното. Който с богатство купува своето старшинство, приема почести от човешкия език и ръце, но заедно с това и презрението на човешките сърца. Който със сила стои над другите хора, стои върху вулкан от омраза и завист, докато вулканът не изригне и той не пропадне в него. Но между вас няма да бъде тъй, заповядва Господ. Защото такъв ред не е от доброто, а от злото; а вие сте синове на светлината. Между вас да царува първенството на любовта и да властва старшинството на любовта. Онзи от вас, който най-много служи на своите братя от любов, той е първи в Божиите очи, и неговото първенство е вечно и на този, и на онзи свят. Смъртта няма власт над любовта, нито над нейните плодове. Който чрез любовта получи първенство в този живот, той ще го запази и в другия; и няма да му се отнеме, а ще му се увеличи и потвърди с потвърждение, което не умира.

       Онези, които знаят колко злини е докарала, и до ден днешен докарва, борбата за първенство, ще разберат колко благотворно е Христовото учение. Чрез него се извършва най-големият и най-благословеният преврат в човешкото общество, откакто то съществува. Замислете се само какви биха били хората, ако се сравняваха по добродетели, по величието на служението и любовта, вместо да се сравняват по сила, богатство, разкош и външни звания. О, колко от онези, които се имат за първи, за миг биха станали последни; и колко от онези, които се имат за последни, биха станали първи! О, каква радост би владяла в човешките сърца и какъв ред, мир и хармония! Всеки би се надпреварвал да послужи на другите, вместо да владее над тях. Всеки би побързал да помогне, вместо да граби и отнема. Всяко сърце би се изпълнило с радост и светлина вместо със злорадост и тъмнина. Тогава дяволът със свещ би търсил безбожници и не би намерил. Защото, където царува любовта, там Бог е виден и разбираем за всекиго. А че това учение не е утопия и неосъществим блян, показват последните в днешното евангелско четиво Христови думи: Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина. Нашият Господ не е дал на хората нито една заповед, която самият той да не е изпълнил до съвършенство, и така да даде пример за подражание на всички. Заповедта за служение на хората Господ изпълнявал през целия си живот на земята и по начина на Своето идване на земята, и със Своята смърт, най-после и със Своята непрестанна деятелност чрез Светия Дух след Своята смърт, и Свето преславно Възкресение. Със Своята смърт Той дал живота Си в откуп за мнозина. Той не казва за всички, а за мнозина, което означава, че някои няма да приемат Неговата любов, нито пък ще оценят Неговата Жертва. Неговото служение от любов стига до страдание и смърт. Защото, който служи от любов, а не по някаква необходимост, той не се отрича от смъртта[2]. И поради това, че Христовото служение на хората не е ограничено по време, нито от страданията, нито от смъртта, то има характер на съвършена изкупителна жертва. С такова съвършено служение Господ е изкупил хората от дяволската власт, от греха и смъртта. Но това Свое служение Господ не би могъл нито да започне, нито да завърши без превеликото и ненадминато Свое смирение. Бидейки Първи във вечността, той направил Себе си последен, явявайки се в света като слуга и роб, та чрез служението на хората да достигне отново Своето ненадминато първенство и така да покаже на хората пътя към истинското първенство, към благородното и вечно старшинство. Едни хора приели със сърцата си този пример на Божия Син и по Неговия пример, в Неговото име, напълно се предали от любов в служение на хората, а други презрели Неговия пример и Неговото учение. Какво станало с първите и какво – с вторите? За това ни разказва историята на Христовите апостоли.

       Иуда отхвърлил и учението, и примера Христови, и завършил срамно и позорно този живот, като се обесил, а останалите единадесет, които със сърце приели словата на днешното Евангелие за смирението и започнали да подражават на примера на Учителя в служението от любов, се прославили и на земята, и на небето, и във времето, и във вечността. Като Иуда преминали и всички онези, които отхвърлили учението и примера Христови; а като останалите единадесет апостола са преминали всички онези, които приели спасителното учение и подражавали на ненадминатия пример. Хиляди юди е отгледала историята на човечеството, но и хиляди хиляди православни и верни ученици и последователи на нашия Господ и Спасител Иисус Христос. И както Господ със Своя край победил кратковременната земна история, така Той ще победи накрая целокупната и дълготрайна история на света. Войската на спасените и прославени Негови следовници ще бъде несравнимо по-велика от войската на Неговите врагове и дяволски приятели и богоборци. О, дано и ние да се намерим във войската на спасените и прославените! О, дано и над нас да се смили Господ Иисус в последния ден, когато слънцето внезапно помръкне, за да не засвети никога вече! Сладки и животворящи Господи, преди да настъпи този ден, прости греховете ни! Презри всичките ни дела като нечисти и нищожни и ни спаси само по Твоята неизмерима милост, поради която си дошъл на земята, за да спасиш нас, недостойните.

       Слава на Тебе велики и чудни Господи, заедно с Отца и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица  – сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – до самопрезрение (бел. прев.).

[2] Т.е. готов е да умре (бел. прев.).