Расъждение

Младият и неопитен в духовната борба човек превръща всяко добро дело в самохвалство. Но опитният в схватките със страстите и демоните войник омаловажава всяко свое добро дело и усилва молитвата си за Божията помощ. Авва Матей е казал: „Колкото повече човек се приближава до Бога, толкова повече вижда себе си по-грешен“. И освен това казал: „Когато бях млад, мислех, че мога да извърша нещо добро; а сега, като остарях, виждам, че нямам нито едно добро дело“. Не е ли сам Господ казал: Никой не е благ, освен един Бог. Щом, значи, единствено Бог е добър и извор на всяко добро, как тогава може да се извърши някое добро дело, което да не е от Бога? И как някой, като извърши добро дело, може да го приписва на себе си, а не на Бога? А щом е тъй, с какво тогава може да се похвали смъртният човек? С нищо, освен с Бога и с Божията благост.

БЕСЕДА за идолопоклонството като прелюбодейство

Иуда и Израил оскверниха земята, защото прелюбодействаха с камъните и дървета (Иерем. 3: 9)[1].

Какво е това прелюбодеяние, което са сторили Израил и Иуда (т.е. израилският и иудейският народ) с камъните и дърветата? Това е поклонение на идолите от камък и дърво. Но преди този грях те извършили един друг – отклонили се от поклонението на истинския Бог, на живия и единствен Бог. Защо тяхното идолопоклонничество се нарича прелюбодеяние? Защото първоначално те са били обвързани с любовта към истинския Бог, към живия и единствен Бог, а след това изневерили на тази любов и предали сърцата си на чужди идоли от камък и дърво.  Затуй Господ нарича тяхното идолопоклонничество прелюбодеяние. Дали този Божи укор е бил заслужен само за онова древно време, а не и за нашето, и само за Израил и за Иуда ли е, или е и за християните? За съжаление, този Божи укор е напълно заслужен и за мнозина от християните. В когото е изстинала любовта към истинския Бог, към живия и единствен Бог, и се е разпалила низка любов към творенията от камък и дърво, към тленните неща и смъртните творения, той прелюбодейства и навлича върху себе си Божия укор. Та този Божи укор и днес е уместен, както и някога, защото тогава хората грешели, не познавайки Христа, а днес грешат, познавайки Христа. О, братя, докога това мрачно идолопоклонничество ще се влачи по земята? Докога земята ще смърди от прелюбодеянията на хората с идолите от камък и дърво, от сребро и злато, от плът и кръв? Нима Христос не е разбил всички идоли на прах и пепел? Защо сега някои се превиват и от тази пепел отново си правят богове? Поради дяволска измама и своето собствено самозалъгване.

О, възнесъл се на небесата, защити ни от дяволските измами и нашето собствено самозаблуждение. С Твоя честен Кръст ни запази  от срамното прелюбодеяние със строшените идоли. Помогни ни, Господи,  непрестанно да се покланяме само на Тебе, истинския Бог, живия и единствен Бог. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Между българския и сръбския библейски текст има разлика. Тук, в интерес на следващите редове се придържам към сръбския (бел. прев.).

Разсъждение

Авва Иоан Колов попитал монасите: „Кой е продал Иосиф?“. Един отговорил: „Неговите братя“. На това старецът казал: „Не братята му, а неговото смирение. Иосиф е можел да каже, че е техен брат и да се противопостави на продажбата; но той премълчал за това. Значи смирението го е продало. Но това същото смирение после го е направило господар на Египет“.                                  

Ние прекомерно се пазим от външните неприятности, като пренебрегваме Божията воля, и затова губим добрите плодове, които се пожънват след края на неприятностите, понесени със смирение. Авва Пимен мъдро е казал: „Ние сме изоставили лекия ярем, т.е. самоукорението, а сме се нагърбили с тежкия, т.е. самооправданието“. Християнинът приема всяка неприятност като заслужена за сегашни или стари свои грехове, приемайки във всичко волята Божия с вяра и очаква края с надежда.

БЕСЕДА за това как ще се посрамят идолопоклонниците

Тъй се посрами Израилевият дом…, думайки на дървото: „Ти си мой баща“, и на камъка: „Ти ме роди“; защото те обърнаха към Мене гръб, а не лице; а през време на своето нещастие ще говорят: „Стани и ни избави!“ (Иерем. 2: 26 – 27)[1].

Наистина, братя, ще се посрамят всички ония, които не виждат по-далеч от дърветата и камъните, и които в своето безумие казват: „Целият човек е изграден от растения и минерали и с него става същото, каквото с растенията и минералите“. Загърбвайки Твореца, те не могат да видят друго освен създанията и, забравяйки Твореца, те провъзгласяват създанията за творец. „Природата – казват – е сътворила и родила човека, затова човек е по-малък от природата, по-нисък от природата, слуга под крилото на природата, роб [вързан] на веригата на природата, мъртвец в гроба на природата. Ще се посрамят онези, които говорят така, които като попаднат в беда, започват да викат към Бога: „Стани и ни избави!“. Защо викат към Бога: „Стани“, като че ли Бог лежи! Не лежи Бог, а стои. Стои и чака да помогне[2] на всеки, на всеки, който с вяра и смирение търси помощ[3] от Него. Онези, които са обичали дърветата и камъните, които са се уповавали на своята сила, и са Го отхвърлили от своя живот. Затова, когато ги притисне неволята, викат: „Стани!“. А Господ е кротък, става и отива на помощ на всеки каещ се. Нека грешникът да се покае истински и да отхвърли грешната си любов, да се върне при Божията любов, и Бог ще му помогне. Да обърне гръб на мъртвите дървета и камъни, а лицето си към живия Бог, и Бог ще го избави. Защото е Всесилен, но не е злопаметен и отмъстителен. Нито пък е сътворил хората за смърт, а за живот. О, братя, да не търсим помощ от безпомощните, нито живот от безжизнените. Да обърнем лицето си към живия наш Сътворител, Който ни е дал по-светло лице от лицето на всяка земна твар. Да се върнем от западния път на източния път[4], защото това е пътят на спасението. Нека побързаме,  докато нашият последен ден не е потънал в мрака на запада.

О, възнесъл се Господи, светлоносни наш Сътворителю, възнеси ума ни на небето. Очисти го от тъмнината и го освободи от [оковите] на земята. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Тук има леко разночетене в сръб. библейски текст, но смисълът е същият (бел. прев.).

[2] В ориг. – услужи (бел. прев.).

[3] В ориг. – услуга (бел. прев.).

[4] Т.е. от пътя на залеза на пътя на изгрева.

Разсъждение

Блажени Максим, Христа ради иродиев, зимно време ходил по московските улици гол. На хорския съвет да се облече, за да се пази от студа[1], той отговарял: „Зимата е люта, ала раят е сладък!“. Казвал още и: „За търпение Бог дава спасение“. Щом като Христос не е жалил Себе Си да се предаде на мъки и смърт, защо да жалим сами себе си заради самите нас? Той е предписал една рецепта, една диета за нашето духовно оздравяване, и я е назовал леко бреме. Много по-тежко е бремето, с което ние сами себе си товарим, защото това бреме ни хвърля във все по-тежка и тежка духовна болест. Земята иска от нас много повече жертви и не ни обещава никаква награда след смъртта. Земята иска да пожертваме за нея и Бога, и душата си, и съвестта си, и ума си, и цялото човешко и божествено достойнство, и затова тя ни сочи мрачния и смрадлив гроб като завършек на всичко и отплата за всичко. Христос иска да пожертваме само земята и животинското в нас, греха и порока, и всяко безпътство, и затова ни обещава възкресение и безсмъртен живот в рая. Зимата е люта, ала раят е сладък!

БЕСЕДА за извора с жива вода и сухия кладенец

Чудете се на това, небеса, треперете и се ужасете, казва Господ. Защото две злини извърши Моят народ: Мене, Източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода (Иерем. 2: 12 – 13).

Дали това е казано само за тогава или и за днес? Ясно е – и за днес. Дали това е казано само за еврейския народ, или и за нашия народ? Ясно е – и за нашия народ. Както е казано: Не кради, не убивай, не лъжесвидетелствай, не само за онова време, а за всички времена, и не само за еврейския народ, а за всички народи, така и това. И това важи и днес и винаги, за всеки народ и за всеки човек, който загърбва лековития извор с жива вода в своя двор, и копае кладенец, за да пие от него дъждовна вода.                                        

Изворът с живата вода е сам Господ, непресъхващ, изобилен и сладък. Кладенецът е всяко човешко дело, което се върши против Бога и против Божия закон, и от когото хората очакват напредък, щастие и утоляване на своя глад и жажда. Такъв е кладенецът на безбожието, сребролюбието, алчността, разврата, властолюбието, суетата, гадаенето и всичко останало, което има дявола за съветник, греха за мотика и празната надежда за водоносец.  Чудете се на това, небеса, треперете и се ужасете, казва Господ  (Иерем. 2: 12), доколко е обезумял човекът, та оставя живата вода и копае кладенец за живи въглени, които още повече да разпалят жаждата му! О, братя, и нашият народ стори две злини, защото забрави Бога като извор на всяко добро, и защото започна да търси за себе си добруване в злото и чрез злото. Може ли да се намери вода в огъня? И пшеница в пясъка? Не може, не може, братя. Още пък по-малко може да се намери мир, щастие, удоволствие, радост, живот и каквото и да е добро в кладенеца на греха и безбожието.

О, Господи, безсмъртни Изворе на всяко добро, което човешкото сърце може да пожелае и човешкият ум може да си представи, смили се над нас – грешните и недостойните. С Твоята силна десница ни отвърни от нашите безбожни и безсмислени дела и ни напои с Твоята сладка и жива вода. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – зимата (бел. прев.).

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 1 МАЙ

Разсъждение

Преподобни Пафнутий Боровски казвал на своите ученици, че душата на човека и неговите тайни дела могат да се узнаят по погледа на очите му. На учениците това им се струвало невероятно, докато този Божи човек не го потвърдил на дело, и то нееднократно. Виждайки чуждите съдби, той виждал и своята. Една седмица, бидейки още здрав, той предсказал, че идещия четвъртък ще се раздели с този свят. А когато на онзи четвъртък се развиделило, той радостно извикал: „Ето денят Господен, веселете се, люде! Ето, дойде очакваният ден!“. Ето тъй посреща смъртта човек, който през всичките си дни мислил за раздялата с този свят и за срещата с Бога.

БЕСЕДА за силата на Господнето слово

Моето слово не е ли като огън, казва Господ, и не е ли като чук, който разбива скала (Иерем. 23: 29).

Да, Господи, Твоето слово наистина е огън, който стопля праведника и изгаря грешника. И думите ти наистина са като чук, който троши[1] каменната твърдост на сърцето на каещия се, и разбива на прах сърцето на непокаялия се грешник. Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше? (Лк. 24: 32) – се питали апостолите след разговора с възкръсналия Господ. Когато сърцето на човека е праведно, то гори от словата Господни и се топи от умиление, и се изпълва от любов. А когато сърцето на човека е грешно и окаменяло от греха, тогава то, от Господните слова, изгаря и още повече се втвърдява. Фараоновото сърце се ожесточи (Изх.7: 13).

Напразно грешните се барикадират в своите каменни крепости, в своите крепости от желязо, в крепости от сребро и злато, и отблъсват бронираната Божия правда. Като мощен и непреодолим чук са Господните слова и когато Той изрече присъдата над тях, той ще се стовари върху каменните твърдини, в които грешниците се спотайват. Напразно невярващият укрепява своя дом с твърди камъни и държавникът – държавата с окаменяла земна мъдрост, но без да се опира на живия Бог. Словото Господне пада като мощен и непреодолим чук върху всичко, съзидано без Бога или против Бога. О, братя, да не се надяваме на своето творение от камък – нито от мраморен, нито от златен, нито от сребърен камък, нито на безбожния камък на собствените ни мисли. Всичко това пред Божията сила е по-немощно от прах пред силата на вятъра.

О, Господи всесилни, помогни ни да приемем твоето Слово и върху него да изградим целия си живот, на този и на онзи свят. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – размеква (бел. прев.).

ИКОНА НА СВ. БОГОРОДИЦА „Аз есмь с ва­ми, и ник­то­же на вы“

       Пред­по­ла­га­ се, че ико­ната е нарисувана в ико­но­пис­ното ателие при Ле­у­шинския Иоано-Пред­те­чен­ски жен­ски мо­на­стир, по поръчка на гат­чин­ския търговец Гав­ри­и­л Мед­ве­де­в, който я дарил на мо­на­стира в на­ча­лото на 1860 г. Едно от копията на об­ра­за до сега се намира на ико­но­ста­са на Ле­у­шин­ското подво­рие в Санкт Пе­тер­бур­г.

       Осо­бено копие в на­ча­лото на ХХ ве­к било нарисувано за св. Иоан Кронщадски. По бла­го­сло­ве­ние на игу­ме­ния Та­и­сия на него бил положен надписа „Аз есмь с ва­ми, и ник­то­же на вы“. Свети Иоан сам осветил об­раза, а впо­след­ствие бла­го­сло­вил с него търговеца Ва­си­лий Му­ра­вьов, бъдещия старец Се­ра­фи­м Вирицки.

       Предполага се, че имен­но това копие се намира в Све­то-Ге­ор­ги­ев­ския жен­ски мо­на­сти­р в се­ло Да­нев­ка, Чер­ни­гов­ска епар­хия. В Даневската обител чу­до­творното копие било предадено от ду­хов­ните деца на пре­по­доб­ния Се­ра­фи­м Вирицки, които съхранявали иконата след кончината на стареца. За вре­мето на сво­ето пре­биваване в оби­те­лта ико­ната се про­сла­ви­ла с из­це­ле­ни­я, сви­де­телства за които са при­ве­де­ни в две кни­ги, из­дадени в Све­то-Ге­ор­ги­ев­ския мона­стир.

       Самият Ле­у­шин­ски Иоано-Пред­те­чен­ски мо­на­стир, в който бил създаден об­раза, в 30-те го­дини на ХХ сто­ле­тие бил наводнен от Ри­бин­ското во­до­хра­ни­лище. На 29 ноември 2003 г. в ста­рин­ното се­ло Брей­то­во, преместено  навремето извън  зо­ната на чашата на водохранилището, бил осветен първият в Русия параклис в чест на Ле­у­шин­ската ико­на. Параклиса, раз­по­ло­жен на ви­со­к на­сип, по вре­ме на пролетните разливи се оказва заобиколен от вода. Този факт по­слу­жил за по­явата на още едно име на ико­ната – „Бо­го­ро­ди­ца-на-во­дах“.

       На 23 ап­рил 2002 г. с ре­ше­ни­е на Светия Си­но­д на Укра­ин­ската Пра­во­слав­на Църк­ва ико­ната на Бо­жията Майка „Аз есмь с ва­ми, и ник­то­же на вы“ е внесена в спи­съка на чу­до­твор­ните икони. Празнува се в събота на петата сед­ми­ца от Ве­ли­кия по­ст (По­хва­ла на Пре­света Бо­го­ро­ди­ца или Акатистна събота).

Разсъждение

Един благочестив старец легнал на смъртна постеля. Неговите приятели се събрали около него и заплакали. Но старецът се засмял три пъти. Монасите го запитали защо се смее. Старецът отговорил: „Първия път се засмях, затова, че вие се боите от смъртта; втория път – затуй, че не сте готови за смъртта; третия път – защото оттук отивам в покой“. Виждате ли как умира праведникът! Той не се бои от смъртта; той е готов за смъртта, и той вижда, че чрез смъртта заминава от трудния живот във вечен покой. Когато човешкото естество се замисли за първоначалното райско състояние, тогава [разбира, че] смъртта е неестествена, също така, както и грехът е неестествен. От греха е произлязла и смъртта. Покаялият се и очистен човек не гледа на смъртта като на унищожение, а като врата към безсмъртния живот. И когато праведниците са молили Бога да продължи земния им живот, то не е било от любов към този живот, нито поради страх от смъртта, а за да получат повече време за покаяние и очистване от греховете, та колкото е възможно, безгрешни и по-чисти да отидат при Бога. И ако са проявявали страх преди смъртта, то не е било от страх пред смъртта, а от Божия Съд. Какъв ли пък страх ще имат преди смъртта непокаялите се грешници?

БЕСЕДА за Христовото осветляване

Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос  (Ефес. 5: 14).

Свети апостол Павел, подобно на другите апостоли и християнските светци, на всичко, което учи другите, ги учи от собствения си опит. Защото Христовата вяра е опит, опит, а не теория и човешко мъдруване. И Павел е лежал като духовно заспал, и е бил духом мъртъв, докато се противял на християнската вяра. Но той се пробудил и станал, възкръснал духом и бил осветлен от Христос. Той помнел своето състояние от времето, когато духом спал, но [помнел и] как се пробудил, как станал и възкръснал духом, и как е бил осветлен от Христа. За това, което знае за себе си като християнин, за него съветва и другите. Апостолът, като вижда себе си във велика светлина, вярва, че и другите хора, ако пожелаят, могат да бъдат тъй светли като него. Светлината не е негова, а Христова; негова е само любовта към Светлината. Но Христовото осветляване е потребно на човека в началото, както и в края. Защото без Христовата светлина човек не може нито да се пробуди, нито да се изправи, нито да възкръсне от мъртвите, нито пък може сам от себе си да живее с вяра, или да умре с надежда. Христос е необходим в началото, както и в края. Тъй както на давещото се дете е необходима родителската ръка, и да го извади от водата, и след това да го води по сухата земя, пазейки го да не потъне отново. Тъй и Христос Господ е необходим на давещия се във водите на греха. И сам апостолът получил осветляването Христово в началото, на пътя за Дамаск, но го получил и след това. Първото осветляване е обръщането към Христа, а второто – утвърждаване на себе си в Христа. Първото осветляване всички ние получаваме чрез Кръщението, а последващото – чрез вярата и изпълнението на Господните заповеди. Всички онези, които нямат Христовата светлина, или са я имали и изгубили, са като заспали, като мъртви.

 О, Господи благий, вдигни, възкреси ни, защото нищо не можем без Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

от Лопушанския монастир

Празнува се на 10 януари

       •     Произход: българска

       •     Сегашно местонахождение:

Лопушански монастир „Св. Йоан Предтеча“

       •     Особена дарба: помага при главоболие и безплодие

       •     История

       Иконата е открита по чудесен начин в централния храм на монастира в тайник в стената. На 27-28.XII. 2013 г., една жена на име Мария от София имала съновидение, че иконата е зазидана в стената на монастира. Обадила се на игумена и му описала точно мястото, където е зазидана. Той дошъл и почукал на стената и чул, че чука на кухо. Свалил един камък и оттам излязла иконата. Тя била увита в ръчно тъкана кърпа, която била напълно изгнила. В същото време, въпреки годините, през които тя била зазидана (1688 г.) при опожаряването на монастира от турците, Божията Майка била напълно невредима.

       Най-вероятно иконата била скрита, за да бъде запазена от унищожение от турците.

       За съжаление, заедно с благоговейното почитане на иконата, около нея са се натрупали и редица суеверия: слагане ръце на образа за „зареждане“ е енергия; кощуници „запечатват“ молбата си с целувка на лика на Божията Майка, убедени, че така молбата им ще бъде непременно изпълнена; други слагат краката си в дупката в стената, където е била иконата и пр.

        „Ти (Богородице) се грижиш за нас от Небесата, устроиваш спасението ни и ни избавяш от беди.“

Блаж. Августин

Разсъждение

Нищо не може да се скрие от всезнаещия Бог. Всеки миг Нему е известно какво става в света, както във външния свят, така и във вътрешния – духовния. Нито едно намерение, нито едно желание, нито един свой помисъл човек не може да скрие от Бога. Как да се скрие от Бога онова, което не може да се скрие от хората, от светите люде! Цар Иван Грозни един ден отишъл да се моли Богу. В храма на молитва бил и иродиевият Василий Блажени. Царят с тяло наистина бил в храма, ала с ума си на Врабчи хълм, недалеч от Москва, на който бил започнал строителството на дворец. През цялото време на богослужението царят мислел как да продължи и довърши своя дворец на онзи хълм. След службата царят видял Василий и го попитал къде е бил. „В църквата.“ – отговорил Василий, и веднага пък той попитал царя: „ А ти къде беше, царю?“. „И аз бях в църквата.“ – отговорил царят. На това прозорливият светец казал: „Не казваш истината, Иванушка, аз видях как с мислите си обикаляш по Врабчи хълм и строиш дворец“.

БЕСЕДА за несравнимата Христова любов

И да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание (Ефес. 3: 19).

Христовата любов, която превъзхожда всеки ум.[1] Не ума Божий, а човешкия ум, помрачен и повреден от греха. Защото Божият ум е равен на Божията любов, и нито едното не превъзхожда другото. Но човешкият ум, отделен от Бога, не разбира Божията любов, показaна чрез Господ Иисус Христос. Бог разбира хората, ала хората не разбират Бога. Бог се постарал да вразуми хората чрез природата и чрез Стария Завет, чрез закона и пророците, но хората не искали да се вразумят. Тогава Бог се постарал с любовта да завладее човешките души и с любовта да ги доближи до Себе Си. Затова е и въплъщението на Сина Божий, Неговото принасяне в жертва и Неговите страдания до смърт. Такава е неизказаната Божия любов над думите и разума, много е завладяла и обърнала към Бога, т.е. вразумила, дала им нов ум, чист и светъл; но и много е смутила, защото не се вмествала[2] в техния помрачен и повреден ум. Да узнаете, казва апостолът. Как щем, братя, да познаем онова, което е над познанието и ума? По никакъв друг начин, освен с променен ум, пробуден и избистрен ум, просветен и възвисен ум, очистен и обожен ум, с една дума – като придобием нов разум, който ще е способен да разбере Христовата любов, превишаваща сегашния греховен човешки ум.                                                                                                                                                              О, каква бездна от богатство, премъдрост и знание Божие! Който дори и малко да се доближи, той ще почувства, че Ти едновременно си бездна на Божията Любов!

О, възнесъл се на небето Господи, просвети с Твоя ум нашия ум, та по-лесно да усвоим Твоята непостижима любов към хората и да заплачем, да заплачем за нашето кораво сърце, за помрачения ни и повреден ум, да заплачем и от радост поради Твоята любов към нас, помрачените и повредените. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Според сръб. текст (бел. прев.).

[2] В ориг. – съгласувала (бел. прев.).

             Евангелие за жените мироносици

             Марк 15: 43 – 47; 16: 7 – 8, Зач. 69

       Чудна е любовта на живите към живите. Даже светлината на слънцето не е така чудна.

       Чудна е и любовта на живите към мъртвите. Даже тихата луна над езерото не е така чудна.

       Благороден е човекът, който се грижи за живите.

       Още по-благороден е човекът, който се грижи за мъртвите.

       Човек често се грижи за живите от себичност. Но къде е себичността при грижата за мъртвите? Щат ли мъртвите да му заплатят или да му благодарят?

       Някои животни погребват своите мъртъвци; и предавайки ги на гроба, ги предават на забрава. Но когато живият човек погребе умрял човек, той погребва с мъртвия и една част от себе си; и като се връща в дома си, носи и една част от погребания мъртвец в себе си.

       Това е особено ясно, ужасно ясно, когато сродник погребе сродника, и приятел – приятеля.

       О, гробари, в колко ли гробове вие вече сте погребани, и колко ли мъртъвци живеят във вас!

       Смъртта има едно свойство на любовта – и тя като любовта много обезличава онези, които я видят и останат живи. Прегърбената майка отива на гробовете на своите деца. Кой отива? Това са децата в майчината душа и майката, която отива на гробовете им. В майчината душа майката живее само в едно тясно кътче – целият останал дворец на душата е зает от нейните деца. 

       Така е и Христос, и то в несравнимо по-голяма мяра. Той стеснил Себе си в гроба, та хората – Неговите деца, да могат да се разширят в безкрайните райски дворци.

       Прегърбената [от скръб] майка ходи на гробовете на своите деца, за да ги възкреси в душата си, да ги умие със своите сълзи, да ги погали с мислите си. Майчината любов, поне за някое време, спасява мъртвите деца от изчезване и унищожение в този свят.

       Прегърбеният [от нашите грехове] Господ, залитайки под Своя Кръст и към Своя гроб, успял със Своята истинска любов да възкреси целия човешки род и завинаги да го спаси от изчезване и унищожение. Само дето Христовото дело е несравнимо по-велико от делото на която и да е в света останала сама майка, защото и Неговата любов към човешкия род е неизмеримо по-велика от любовта на която и да е майка към нейните деца.

Колкото и да са големи любовта и скръбта на майката, в нея винаги остават сълзи и когато самата тя слезе в гроба, отнася със себе си останалите сълзи. Господ пък пролял за Своите деца, за децата на целия този свят всички сълзи – до последната капка, и всичката си кръв – до последната капка.

Никога, о, грешнико, нито жив, нито мъртъв, няма да те оплачат по-скъпи сълзи от тези. Никога, нито майка ти, нито жена ти, нито децата ти, нито отечеството ти, не ще заплатят за тебе така скъпо, както Христос Спасителят е заплатил.

       О, самотни и бедни човече! Не казвай: „Кой ще скърби за мене, като умра? Кой ще ме оплаче?“.  Ето, Господ е скърбял и те е оплакал и жив, и мъртъв, по-искрено, отколкото би го сторила майка ти.

       Не приляга да се нарекат мъртви онези, за които Господ от любов е пострадал и умрял. Те са живи в живия Господ. Когато Господ за последен път посети земното гробище и затръбят тръбите, тогава всички ясно ще разберем това.

       Майчината любов не може да разделя мъртвите деца от живите. Още пък по-малко Христовата любов може да направи това. Господ е по-всевиждащ от слънцето. Той вижда близкия край на тези, които още живеят на земята, и вижда началото на живота на онези, които са се упокоили. За Онзи, Който е сътворил от нищо земята и човешкото тяло от пръст, няма разлика между земните гробове и гробовете от плът. Дали пшеницата ще е на полето или в хамбара – каква е разликата за стопанина, който и в двата случая мисли за пшеничното зърно, а не за сламата и за хамбара? Дали хората са в плът или в земята – каква е разликата за прозорливия Стопанин на човешките души?

       Пристигайки на земята, Господ направил две посещения на хората. Първото е на онези, които живеят в плътските гробове, а второто – на онези, които живеят в земните гробове. Той умрял, за да посети Своите умрели деца. Ах, както и майката до голяма степен умира, когато ходи на гробовете на своите деца!

       Грижата за мъртвите е единствената Божия грижа; всичко останало е Божия радост. Бог не се безпокои за безсмъртните ангели; Той се радва на ангелите, както и те на Него. Бог се грижи за хората, за онези, които умират по своята свободна воля, и които оживяват по своята свободна воля. Бог се грижи непрестанно как да възкреси хората. Затова Той, със Своите свети ангели, непрестанно посещава човешките гробове – подвижните и неподвижните. Велика е Божията грижа за мъртвите; велика е не затова, че Бог не може да ги възкреси, а защото всички мъртви не искат да възкръснат. Хората не желаят своето добро; затова е велика Божията грижа.

        О, колко е голяма радостта на небето, когато един мъртъв оживее, и за един грешник, като се покае! Един покаял се грешник – което е същото, каквото е умрелият духом да възкръсне, – носи на Бога по-голяма радост, отколкото деветдесет и девет ангела, на които не е необходимо покаяние. На небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лк. 15: 7).

       Колко благородна е грижата за мъртвите! Грижейки се за нас, в тази долина на мъртвите, ангелите Божии имат Божията грижа. Грижейки се за мъртвите, и ние имаме Божията грижа, и чрез това ставаме Божии приятели и Божии сътрудници.

       Но когато великият наш Господ и Бог умря като Човек, претоварен от човешките грехове, кой се погрижил за Него, мъртвия, от онези, за които Той вечно се грижи? Кой посетил Неговия гроб? Кой показал своята любов към Умрелия? Жените. Но не всички и не кои да са жени, а жените мироносици, чиито души били помазани с безсмъртната любов на нашия Господ, Иисус Христос. Техните души били преизпълнени с благоуханието на вярата и любовта, затова взели в ръцете си благоухания и отишли на гроба да помажат Христовото тяло.

       За това повествува и днешното евангелско четиво, т.е. за грижата на оживелите чрез Христовото учение към оживелия Безсмъртен.

      Тогава дойде Йосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Имало още един знаменит[1] човек от Ариматея или Раматаим, на Ефремовата планина. Това бил пророк Самуил (I Цар. 1: 1). А Иосиф пък се споменава и от четиримата евангелисти и то изключително във връзка с погребението на умрелия Господ. Иоан го нарича ученик Иисусов, но таен (19: 38); Лука – човек добър и справедлив (23: 50); Матей – богат човек[2]. Той бил богобоязлив[3] по душа; т.е. боял се от Бога и очаквал Царството Божие. Освен че притежавал забележителни душевни качества, Иосиф същевременно бил и богат човек с обществено положение. Марк и Лука го наричат член от съвета. Значи, той, подобно на Никодим, бил един от народните старейшини. Като Никодим и той бил таен почитател и ученик на Господ Иисус. Но макар тези двамината да са били тайни последователи на Христовото учение, те били готови да се изложат на опасност, заставайки зад Христос. Веднъж Никодим казал в очите на озлобените еврейски старейшини – тогава, когато търсели сгода да убият Христа: – Осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? На още по-голяма опасност се подхвърлил Иосиф Ариматейски, като се погрижил за Тялото на Господ тогава, когато всички явни Негови ученици се били разбягали, и когато еврейските вълци, заклали Пастира, можели всеки миг да подгонят и овцете. А че делото на Иосиф било опасно, ни известява и самият евангелист, казвайки – дръзна. Трябвало е, значи, повече от смелост, трябвало е дързост, за да се отиде и при царския наместник и да се моли за тялото на един от разпнатите осъдени. Но Иосиф, като великодушен, отхвърлил страха, отърсил се от всяка плахост и се показал като ученик на Иисуса Христа.[4]

       Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. Предпазлив и недоверчив, Пилат бил от онзи тип властници, които със сила покорявали и със сила владеели над чуждото. Той не можел да повярва на думите дори и на един такъв човек, какъвто бил благородният Иосиф. А може и наистина да е било трудно да повярва, че вече е издъхнал на Кръста Онзи, Когото той предишната нощ осъдил на разпятие. Освен това Пилат се показва и като верен представител на официалната римска формалистика – той вярвал повече на един стотник, който имал задължението да подсигури стражата на Голгота, отколкото на един известен народен старейшина. След като стотникът „официално“ потвърдил казаното от Иосиф, Пилат изпълнил искането на Иосиф.

       А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. Другият евангелист казва, че това е бил гробът на самия Иосиф – и Го положи в новия си гроб (Мат. 27: 60), в който още никой не бе полаган (Иоан 19: 41). Та така да се сбъдне казаното от пророк Исаия: Биде погребан у богатия (53: 9). Когато разпнем нашия ум и го погребем в обновено сърце като в нов гроб[5], тогава умът ни ще оживее и ще възкреси целия вътрешен наш човек. Нов гроб, освен това и запечатан, тежък камък, превален върху гробната врата, стража около гроба – какво означава всичко това? Всичко това са предпазни мерки на Божия Промисъл, та чрез тях, през вековете, да се затворят устата на всички невярващи, които ще се мъчат да доказват, че Христос или не е умрял, или че не е възкръснал, или пък че Неговото Тяло е било откраднато. Че Иосиф не е измолил мъртвото Тяло от Пилат; че Христовата смърт не е потвърдена официално от стотника; че Тялото не е погребано и гробът – запечатан в присъствието на приятелите и враговете Христови, та тогава да се каже, че Христос всъщност не е умрял, а само е заспал, че само е бил в безсъзнание, па се свестил.[6] Ако гробът не бил затворен с тежък камък и запечатан, и ако не бил пазен от стража, би могло да се каже, че наистина Христос е умрял и погребан, но че е откраднат от гроба от учениците Му. Ако пък гробът не бил съвсем нов, би могло да се каже, че Христос не е възкръснал, а някой друг мъртвец, който е погребан по-рано. Така всички предпазни мерки, които взели евреите, за да скрият истината, послужили по Божий Промисъл за утвърждаване на истината.

       Иосиф обвил Тялото в чиста плащаница (Мат. 27: 59) и Го положил в гроба. Ако искаме Господ да възкръсне в нас, трябва да го държим в чисто тяло. Защото чистата плащаница означава чисто тяло. Нечистото от лукави страсти и похоти не е място,  където Господ възкръсва и живее.

       Евангелист Иоан допълва описанието на останалите евангелисти, казвайки, че и Никодим дошъл на Христовото погребение, и донесъл  около сто литри смес от смирна и алой (т.е. Иосиф и Никодим), и взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват (Иоан 19: 39 – 40).[7] О, блажени и преблажени са тези дивни мъже, които с такава смелост, загриженост и любов взели пречистото Господне Тяло и го положили в гроба! Какъв удивителен пример за всички обичащи Господа! И какъв ужасен укор към онези свещеници и миряни, които със срам от света, небрежност и без любов пристъпват към самия потир, за да приемат в себе си пречистото и животворящо Тяло и пречистата и животворяща Кръв на Господа, и при това на възкръсналия и жив Господ!

       Но Иосиф и Никодим не били единствени от Христовите приятели, които можели лично да свидетелстват, че той е умрял, и че бил погребан. Тяхната грижа за мъртвия Господ е дело колкото на любовта към обожавания Господ и Приятел, толкова може би и на задължението, което им налага човечността към един страдалец за правдата. Но ето наблизо още две приятелски души, които внимателно гледали делото на Иосиф и Никодим, и се канели на дело да проявят най-чиста любов към Господа – двете жени мироносици – Мария Магдалина и Мария Иосиева!

       А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. Най-напред се споменава за две жени, а после за три. Двете били като наблюдатели на всичко, което се случило с Господ на Голгота. Те видели как тайните Христови ученици свалили мъртвото Тяло от Кръста; видели всичко, което после се случило с мъртвото тяло, и онова, което за тях било важно: видели гроба, където Тялото било положено. О, как биха радостно изтичали и те да помогнат на Иосиф и Никодим; да измият Тялото от Кръвта, да превържат и почистят раните, да срешат косата, да свият и наместят ръцете, внимателно да покрият главата с убруса и да обвият Тялото с плащаницата! Но не било нито обичайно, нито редно, те, заедно с мъжете, да вършат тази работа. По-късно те ще дойдат да свършат всичко това и да помажат Господнето Тяло с благовония. По-късно с тях ще дойде и трета мироносица – тяхна приятелка. Дух Светий ги сприятелил всичките. Кои са тези жени? Мария Магдалина вече е позната. Това е онази Мария, която Господ изцелил от беснуване, изгонвайки от нея седем бяса. Мария Иосиева и Мария Иаковова –  според тълкуванието на светите отци – това е една и съща личност. Саломия била Заведеевата жена, майката на апостолите Иаков и Иоан. Каква разлика между тези жени и Ева! От голяма любов те бързат да са послушни и на мъртвия Господ, докато Ева не искала да бъде послушна на Живия. Те били послушни и на Голгота, на местопрестъплението, кръвта и злобата, а Ева била непослушна в рая.

        И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев слънце. Всички евангелисти  са единомислени в това, че първият ден на седмицата е денят на Господнето Възкресение, т.е. утрото след събота, както категорично казва евангелист Марк: след като мина събота. Най-после всички са съгласни и в това, че жените посетили гроба Господен в този ден много рано. В това последното евангелист Марк малко се различава като казва: след изгрев слънце. Твърде вероятно е жените да са посетили гроба няколко пъти, колкото от любов към Покойника, толкова и от страх да не би безочните Христови врагове по някакъв начин да осквернят гроба и Тялото.[8] Защо самият Марк изрекъл такова противоречие, като казва: много рано и след изгрев слънце; ако под слънце тук не разбира не физическото слънце, а самия Господ, съгласно пророка, който казва: Ще изгрее Слънцето на правдата (Малах. 4: 2), визирайки Месията? Слънцето на правдата вече е излязло от подземната тъмнина в онзи ранен час, когато жените мироносици били дошли на гроба. Както Слънцето сияело преди слънцето при първото сътворяване на света, така То и сега, при второто сътворяване, при обновяването на света, засияло над човешката история, преди над земната природа да засияе физическото слънце.

        И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? Така си говорели жените, като се изкачвали към Голгота, не очаквайки нещо изключително. Женските ръце не били достатъчно силни да отвалят тежкия камък от гроба, защото бил много голям. Бедните жени! Те не се и досещали, че делото, за което с такава ревност бързали, вече било извършено още по време на живота на Господ на земята. Във Витания, в дома на Симон Прокажен, по време на вечерята, една жена изляла скъпоценно нардово миро върху Христовата глава. Господ свидетелства за това, като казва за тази жена: Като изля това миро върху тялото Ми, тя Ме приготви за погребение (Мат. 26: 12). Той ясно прозрял, че за Неговото Тяло след смъртта няма да има друго помазване. Ще запитате: „Защо Провидението е допуснало тези благочестиви жени да бъдат разочаровани така горчиво?“. Да купят скъпоценно миро, със страх да дойдат в тъмната и безсънна нощ на гроба и да не извършат онова дело на любовта, за което толкова са пожертвали? Но Провидението не наградило ли техния труд несравнимо по-богато с това, че вместо мъртвото Тяло им дарило живия Господ?

        И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.

Като стигнал народът до Червено море, Моисей се оказал в затруднение – как да прокара път там, където не можело да се мине? И когато завикал към Бога, Червено море се разделило на две страни и изведнъж се отворил път. Така станало сега и с жените мироносици. С голяма грижа – кой ще им отвали камъка от гроба, те погледнали и видели, че камъкът е отвален, и безпрепятствено влезли в гроба. Но къде е стражата? Не била ли тя по-голяма пречка към гроба, отколкото тежкият камък върху гробната врата? Стражата по това време или още е лежала, примряла от страх, или вече се била разбягала из града и заеквайки, съобщавала на хората онова, което човешките уши, още от времето на праотеца Адам, не били чували. Никого нямало около гроба, който би могъл да им попречи, и нищо нямало върху гробната врата. Но в гроба имало някой, чието лице било като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг (Матей). На вид – юноша, а всъщност – ангел Божий. Жените се уплашили и навели лице към земята (Лука), защото било страшно да се гледа в неземната поява на Божия вестител – вестителя на  най-чудната и най-радостна вест на земята, откакто падналият човек започнал да се изхранва от земята. Това, дето Матей казва, че Божият ангел седял на отвалената плоча до гроба, а Марк, че ангелът бил вътре в гроба, не е никакво противоречие. Жените са могли най-напред да видят ангела на плочата, а след това са чули неговия глас вътре в гроба. Защото ангелът не е нещо плътско и трудноподвижно; за един миг той може да се появи, където желае. А това, че Лука споменава за два ангела, а Марк и Матей – за един, също не трябва да смущава вярващите. Когато Господ се родил във Витлеем, един ангел неочаквано застанал сред пастирите и те се изплашиха твърде много. Малко след това пък внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно (Лука). Може би на Голгота, при Възкресението на Господа, да са присъствали легиони Божии ангели; та какво, значи, е чудното, ако жените веднъж видели един, а после два ангела.

        А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. Прекрасният Божий ангел най-напред успокоява жените и ги избавя от страха и ужаса, та така да ги подготви за необикновената вест за Възкресението на Господ. Жените били най-напред изненадани да видят гроба отворен, а после и уплашени, задето не намерили в него Онзи, Когото търсели, а намерили някого, когото не очаквали да видят.

        Защо ангелът говори тъй определено: Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия.[9] За да няма никакво съмнение и никакво недоразумение за Онзи, Който е възкръснал. Така определено говори ангелът, колкото заради самите жени, толкова и за всички бъдещи векове и поколения. Със същото това намерение ангелът показва и празния гроб: Ето мястото, дето бе положен! Това, което ангелът казал, е излишно за жените, защото те го видели с очите си, ала не било излишно за човешкия род, за който Господ умрял и възкръснал. Той възкръсна, няма Го тук! Най-важната вест в историята на човечеството вестителят съобщава най-накрая и по възможно най-обикновен начин – Той възкръсна, няма Го тук! Той възкръсна, няма Го тук! За безсмъртното ангелско войнство по-неочаквана била смъртта на Господ, а не Неговото Възкресение. За смъртните хора – обратно. След това ангелът изпраща жените да съобщят радостната новина на апостолите и на Петър. Защо и на Петър? Затова, че Петър, без съмнение, се чувствал смутен повече от останалите ученици. Него трябва да го е гризяла съвестта, задето три път се бил отрекъл от Господа, и най-накрая побягнал от Него. Верността на апостол Иоан, с когото Петър стоял най-близо до Господа, още повече трябва да е усилвала угризенията на съвестта му. Защото Иоан не побягнал, а останал под Кръста на разпнатия Господ. С една дума, Петър трябвало да се чувства донякъде като предател на своя Господ, та изглежда му е било много притеснено между другите апостоли, а особено в присъствието на Пресветата Богоматер. Петър бил по име камък, но не и камък по вяра. Неговата колебливост и страхливост го правели презрян в собствените му очи. Трябвало е отново [Господ] да го изправи на нозе и да възвърне достойнството му на човек и апостол. Това и прави сега човеколюбивият Господ. Затова ангелът нарочно споменава Петър по име.

        Защо ангелът говорил за явяването на Господ в Галилея, а не за Неговото скорошно явяване в Иерусалим и около Иерусалим? Там ще Го видите, както ви бе казал (срвн. Марк 14: 28). Затуй, че Галилея била в по-голяма степен езическа отколкото Израилските предели, и Господ иска със Своето явяване там, в земята на езичниците, да покаже на учениците Си пътя на Своето Евангелие – къде е главната среда на апостолския труд и съзиждането на Божията Църква. По-нататък и затова, че там ще им се яви не в обстановка на страх, в който те живеели в Иерусалим, а като пред свободни хора, и не през нощта и тъмнината, а посред бял ден. За да не се каже: „На страха очите са големи; и под тежестта на страха обезумелите ученици уж видели Господа жив в Иерусалим“. Най-после Божият ангел говори за явяването на Господ в Галилея, мъдро премълчавайки Неговото явяване в Иерусалим, за да избие оръжието от ръцете на злите невярващи, които иначе биха казали, че учениците видели призрак поради внушението на ангела, т.е. видели Го затова, защото били духом напрегнати и очаквали да Го видят.[10] Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея – казал Господ. Т.е. като Победител Аз ще отида преди вас в езическия свят, а вие Ме последвайте. И където и да ви прати на проповед Дух Светий, имайте[11] Мене пред себе си – Аз ще вървя напред и ще проправям пътя ви.

        И като излязоха скоро [от гроба], побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. Дали били на небето или на земята? С кого са говорили? Какво чули? Такива неща и насън не са дохождали при хората; това не е сън, а наяве; че е наяве, било по-ясно от всичко. О, блажени са трепетът  и ужасът, които обхващат човека, когато му се отвори небето, и когато чуе глас на радост от своето безсмъртно и славно небесно отечество, от своето истинско отечество! Не е дребна работа да се види един от безсмъртните ангели Божии; не е дребна работа да се чуе глас от безсмъртни уста. По-лесно е да се понесат лицето и грохотът на цялата смъртна и тленна вселена, нежели гласът на един безсмъртен, който е сътворен преди сътворението на вселената, и който сияе с красота и младост, по-хубави от пролетна зора. Когато човекът Божий – пророк Даниил, чул гласа на ангела, казал за себе си: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много, не остана в мене бодрост. И чух гласа на думите му; и щом чух гласа на думите му, вцепенен паднах ничком и лежах с лице към земята (Дан. 10: 8 – 9). Как, значи, ужас да не обземе тези слаби жени? Как да не побягнат от гроба? Как да отворят уста и да проговорят? Къде са думите за описване на това видение? Господи, колко е неизказана Твоята чудна слава! За нас – смъртните, е по-лесно да я изразим с мълчание и сълзи, отколкото с език.

       И никому нищо не казаха, понеже се бояха. Т.е. по пътя не казали никому нищо; на никого от враговете и убийците Христови, от които гъмжал цял Иерусалим. Но естествено, казали на апостолите. Защото нито смеели, нито можели да не кажат, като им е заповядано от безсмъртния [ангел]. Как биха се осмелили да не изпълнят Божията заповед?! Ясно е, значи, че жените казали на онези, на които трябвало да кажат (вж. Лк. 24: 10), както и нищо не казали на онези, на които не трябвало да казват, и от които са се страхували.

       Ето, така завършило утринното неделно посещение на жените мироносици на Христовия гроб. Бедни са техните благовония, с които те искали да запазят от тление Онзи, Който чрез Себе Си пази небето от тление, и с които искали да помажат Онзи, чрез Когото благоухае небето! О, Господи благоуханни, единствено благоухание на човешките същества и на човешката история, как дивно Ти си наградил тези всеотдайни души, които и мъртъв в гроба не са Те забравили! От мироносици си направил от тях благовестници на Твоето Възкресение и на Твоята слава! Те не помазали с благовония Твоето мъртво Тяло, а Ти си помазал техните живи души с елея на радостта. Скърбящите станали лястовички на новата пролет. Оплаквачките от Твоя гроб станали светици в Твоето небесно Царство.

       По техните молитви, Възкръснал Господи, спаси и помилуй нас! Та да те прославяме с Отец и Дух Свети – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски     

[1] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[2] Евангелистът не нарича Иосиф богат поради суета, за да покаже, че Господ е имал и между учениците и богати, а за да покаже как можело да бъде получено от Пилат Тялото Христово. „Ето, беден и незнатен човек нямало как да получи достъп до Пилат – представителя на римската сила.“ Блж. Иероним, Тълк. на Матей (бел. авт.).

[3] В ориг. – благообразен (бел. прев).

[4] Никифор – (бел. авт.).

[5] Вратата се споменава, защото гробът бил изсечен в самата скала; в него се влизало и излизало като във и от стая. Такива били гробовете на високопоставените лица в Египет, а такива били и обикновените гробове по това време в Палестина (бел. авт.).

[6] Както в ново време твърдят Шлайермахер и някои други протестанти (бел. авт.).

[7] „С това, ако не се лъжа, евангелистът иска да отбележи, че при подобни ритуали (в ориг. услуги), които се указват на мъртвите, трябва да се спазват обичаите на всеки народ“. Блж. Августин . Беседи върху Иоановото Евангелие (бел. авт.).

[8] „Те ту идвали с нетърпение, ту си отивали, не желаейки да оставят гроба на Господа за дълго време.“ Блж. Иероним. Тълк. Матей (бел. авт.).

[9] В сръбския текст това е въпрос: „…Него ли търсите?“ (бел. прев.).

[10] Защо и ангелът, и Господ говорят точно за явяването в Галилея? Защото това явяване било най-очевидното и най-важното. Там Господ се явил не в къща, при затворени врати, а на планината, явно и очевидно. Като го видели там, учениците Му се поклонили; там Иисус им открил, с велика откровеност, властта, дадена Му от Отца, като казал: Даде ми се всяка власт на небето и на земята. Никифор (бел. авт).

[11] В ориг. – гледайте (бел. прев.).

Разсъждение

Тайната на нашето спасение се състои в появата на Бог в човешко Тяло между хората. Св. Мелитон Сардийски пише: „Христовите дела след кръщението са показали и доказали на света, че в Неговото Тяло е скрито Божеството. Бидейки Бог, Той бил и съвършен Човек. Той ни показал и двете свои естества – Божественото  – чрез чудесата, извършени през трите години след кръщението, и човешкото –  през онези 30 години, когато човешката немощ скривала знаците на Неговото Божество, макар че Той е бил истински предвечен Бог“. Начинът на съединение на Божественото с човешкото е трудноразбираем, но събитието с появата на Бога като човек между хората е напълно разбираемо [като проява] на Божията любов към хората. Дори появата на света като събитие не е по-разбираема – може да се каже, че даже е по-малко понятна от събитието над събитията – въплъщението на Бога.

БЕСЕДА за търсенето на лицето Господне

Аз ще търся лицето ти, Господи… Яви на Твоя раб светлото Си лице (Пслт. 26: 8; 30: 17).

Цар Давид търсил това, което простите рибари получили, без да го търсят. Царят се лутал в мрака, чезнейки да види светлото Господне лице, Което се показало на простите рибари в пълнотата на Своето сияние. Цар Давид принадлежал на епохата на очакването, а учениците – на изпълнението. Там има само обещание за пришествието, а тук – пришествието. Там има само предчувствие и догадки за Господнето Лице, а тук – сиянието и красотата на самото Лице. Господнето лице било светло и преди възкресението, а колко ли по-светло е станало след възкресението! Неугасимият пламък на Божеството се криел зад иконата на Неговото Тяло и светел през тази телесна икона. Учениците Му го гледали внимателно и се радвали със сърцата си. Четиридесет дена виждали Неговото прославено Тяло и се радвали със сърцата си! О, братя мои, да потърсим и ние светлото Господне лице, за да почувстваме насладата, която и ангелите небесни опиянява. Ако с желание го търсим в този живот, ще го видим в другия; но ако не го търсим в този живот, няма да го видим нито в този, нито в другия. Да се стремим към лицето Христово! Всяка Негова дума ни разкрива една черта от Неговото лице. Всеки Негов апостол ни показва някаква особеност на Неговото лице. Всяко Негово дело ни показва някаква черта от Неговото лице. Всеки Негов светец ни показва някой лъч от Неговото лице. Да се стремим, братя, към познание на Господнето лице.                                          Да поставяме лъч до лъч, докато не се покаже цялото Слънце. Да вселим това Слънце вътре, в дълбините на нашето сърце, та отвътре да осветява нашия телесен дворец. Да насадим в сърцето си това неизказано сладко Лозе, та да вкусим онова безсмъртно питие, от което се опиват ангелите.

О, светоносни Господи, покажи Твоето светло лице на твоите слуги. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Празнува се на 7 май

       •     Произход: руска,

с. Жировиц (Гродненска област).

       •     История

       Явяването на тази чудотворна икона станало през XV в. при следните обстоятелства.

       През 1470 г. местните пастири видели в гората, принадлежаща на православния литовски велможа Александър Солтан необикновено ярка светлина. Пастирите се приближили към светлото сияние и забелязали, че то идва от една неголяма икона на Пресвета Богородица. Когато светлото сияние спряло, те, в своята простота, благоговейно се поклонили на светата икона, снели я от дървото и я занесли на Солтан. Последният я поставил в богато украсена кутия, но се отнесъл към светинята и случилото се с нея не с особено благоговение, за което и бил вразумен от Светата Богомайка още на следващия ден.

       Тогава Александър Солтан имал гости, които се заинтересували от иконата и пожелали да я видят. Но когато Солтан отворил кутията, вътре иконата я нямало.

       След някое време същите тези пастири намерили иконата на предишното ѝ място и отново я занесли на господаря си. Този път Солтан се отнесъл към иконата с подобаващо благоговение. Той счел себе си недостоен да задържа такава светиня у дома си и построил за нея специален храм. През 1560 г. обаче храмът изгорял до основи. Всички решили, че е изгоряла и иконата.

       Ала един ден някои деца от селото се изкачили на височината, където бил някога изгорелия храм. И пред техния взор се явила някаква чудно красива Девица, цялата в лъчезарно сияние и седяща на един камък. Те извикали някои от жителите на Жировиц и когато последните дошли на това място, видели голяма горяща свещ, а пред нея и самата икона, но без дори една следа от някогашния пожар.

След около сто години на същото място бил построен монастир, който през 1613 г. бил заграбен от униатите. През 1839 г. Жировицкия монастир с иконата бил върнат на православните.

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Истинската вяра, трябва да бъде преследвана на този свят. Това и сам Спасителят ясно го е казал на Своите апостоли. А св. Аполинарий Иераполски, пишейки против еретиците монтаисти казва: „ Нека ни кажат пред Бога, кой от всички техни пророци, като се почне от Монтан и неговата жена, е бил гонен от иудеите и убит от нечестивите? Никой. Кой е бил арестуван за името Христово и разпнат на кръст. Пак никой. Дали някоя от жените, когато и да е, била бичувана или убита с камъни в иудейските синагоги. Никъде, никога“.                     

Православният светец, следователно, иска с това да каже, че истинската вяра трябва да бъде преследвана в този свят. Ересите обикновено са близки на светския и демонския дух, затова светът и демонът не гони своите. Да бъде постоянно преследвана - с кратки прекъсвания - това е отлика на вярата и Православната Църква. Такова гонение е имало през цялата история, или външно, или вътрешно, външно от иноверците, а вътрешно от еретиците.

БЕСЕДА за гонението на благочестивите

Па и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени(II Тим, 3, 12; Деян. 14, 22)

И Господ Иисус е пророкувал това и го доказал със Своя пример. И апостолите са казали това и са го доказали със своя пример. И светите богоносни отци на Църквата, изповедниците и мъчениците, са казали това и са го доказали със своя пример. Трябва ли тогава още да се съмняваме, че в Царството Божие се влиза през тесни врати? Трябва ли тогава дори и за миг да се учудваме, че през много скърби трябва да влезем в царството Божие? Не тук повече няма никакво основание, нито оправдание за съмнението. Може ли овцата да живее сред вълците и да не бъде нападната? Може ли свещта да свети на кръстопътя на ветровете и да не бъде наклонявана насам - натам? Може ли облагородена фиданка да расте покрай пътя и да не бъде повредена от преминаващите? Така и Църквата на благочестивите души не може да не бъде гонена, и то гонена от езичниците, от идолопоклонниците, от еретиците, от отстъпниците, от страстите и пороците, от греха и беззаконието, от света и демоните? Също така, нито една благочестива душа не може да остане без гонение, било външно, било вътрешно, докато не се раздели от тялото и света. Може някой и да не е съгласен с това и да доказва по своите сметки и логика нещо различно. Но тук не помага нито разума, нито логиката на един човек - хилядите разпнати говорят друго, и хилядите изгорени доказват друго, и хилядите удавени свидетелствуват за друго.                                                  

 О, братя мои, християнската вяра е силна не само когато се съгласува с чувствения разум и емпиричната логика, но и когато ( особено тогава), когато се противи на чувствения разум и емпиричната логика. Които искат да живеят благочестиво…ще бъдат гонени. Това е предсказано от апостолът в началото на християнската ера, а двадесетте християнски столетия, като го повтарят като силно ехо, и потвърждават истиността на пророчеството.

О, възкръснал Господи, дай ни светлина за да бъдем благочестиви докрай, и дай ни сила да издържим гонението до край. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски