Настоятелят на черноречкия манастир, протосингел Николай, разказва: „Докараха с трактор едно неподвижно момиченце. Поставиха го да легне под раката с мощите на свети Петър Коришки, и малката заспа. Като се събуди беше напълно здрава, и пеша се тръгна за в къщи".

 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Велико и чудно е тайнството на Причастието. Даже отшелниците и пустиножителите не са жадували за нищо, така както да получат възможност да приемат Свето Причастие. Св. Мария Египетска замолила св. Зосима да и донесе светите тайни на Иордан и да се причасти. Преподобни Пафнутий, връщайки се от при св. Онуфрий, видял в пустинята скромната обител на четирима младежи подвижници. Когато Пафнутий ги попитал дали и как се причастяват, те отговорили, че всяка събота и неделя ги посещава ангел Божий и им преподава Светото Причастие. Пафнутий останал до идващата събота и лично се уверил в това. Като се съмнало в събота, цялата онази обител се изпълнила с чудно, неописуемо благоухание, и когато всички те били на молитва, ангел Божий, във вид на прекрасен момък, светъл като мълния, се появил с Пречистите Тайни.  Пафнутий се изплашил и от страх паднал на земята. Но те го вдигнали и довели пред ангела, и заедно с него се причастили от ангелските ръце. И св. Онуфрий по неговото собствено свидетелство, се причастявал от ангелски ръце, както и много други отшелници и пустиножители. Съвсем, значи, погрешно е да се мисли, че отшелниците и пустиножителите не са се причастявали. Бог, който промислял за тяхната телесна прехрана, не ги е оставял без животворящата храна на Тялото и Кръвта на Христа Господа.

 

БЕСЕДА за двореца и колибата

 

Къщата на беззаконните ще се съсипе, а жилището на праведните ще процъфти (Пртч. Сол. 14, 11)

 

Иродовия дворец лежи във развалини, а пещерата на Витлеемския Младенец стои. Короните на кесарите са изгубени, а костите на мъчениците са запазени. Палатите на езическите царе, са се превърнали в купчини от камъни и пръст, а пещерите на постниците са се разраснали в прекрасни храмове. Златните идоли са се разпаднали на нищо, а веригите на апостол Петър се пазят като светиня. Силната римска държава сега е само една легенда за мъртвец, докато християнската колиба, Светата Църква, днес е най-силната държава на света. Къде са евреите богоубийци? Пръснати са по света. Къде са силните римляни? В гроба. Къде е силата на кръвожадния Нерон? Къде е силата на злия Диоклитиан и на подлия Максимиан? Къде е успехът на Иулиан богоотстъпника? Къде са високите кули? Там дето е и Вавилонската кула - под праха и пепелта, под срама и проклятието. Идете по всички градове и разпитайте, колко са разрушените безбожни жилища? И колко колиби на праведниците са се разраснали в прекрасни жилища? Върху правдата, братя, са поставени небето и земята, върху непоклатната Божия правда. Затова всички безбожни дела са като надут мехур, който се пука и ходилата на преминавщите го тъпчат. е фараоновите и вавилонските дворци са като спукан мехур, а шатрата на праведния Авраам се зеленее и цъфти във вечността. О, братя мои, как всесилна и вечна е правдата, и как шумна и преминаваща като буря в летен ден е неправдата.

О, Праведни Господи, колко Си величествен и постоянен в пазенето на правдата. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

 

 

 

Свети Петър направил чудо и с Айша Кахриманович (към 2012 г. – Бишевац), която на петгодишна възраст, била донесена от леля си в Черноречкия манастир за изцеление. Била няма и неподвижна. След престояване под раката с мощите на св. Петър, проговорила и проходила. В последствие се омъжила и родила дъщеря Събина, която имала психически проблеми, и по молитвите на св. Петър, оздравяла напълно.

 1.     От същия светия

         Имаше един момък на име Теодор, много неспо­коен човек. Постъпи в манастир заедно с брат си, но по-скоро принудително, отколкото по своя воля. В него нямаше никакво послушание. Когато някой му говореше нещо за това, какво е полезно за спасение­то му, той не искаше не само да го изпълнява, но дори и да слуша, и никога не би приел светия монашески образ. Но по време на смъртоносна епидемия и той беше поразен в бедрото и беше на умиране. Всички братя се събраха при него и видяха, че той вече си заминава - цялото му тяло вече беше изстинало и вцепенено и само в гърдите му едва мъждукаше жи­вот. Тогава започнаха да се молят усърдно за него и молеха човеколюбивия Бог да се смили над него при напускането му на тялото.

Внезапно, докато братята се молеха, той започна да вика е висок глас и да прекъсва молитвата им:

-      Оставете ме, оставете ме! Дадоха ме на един змей да ме изяде, а заради вас той не може да ме изя­де! Ето, вече захапа главата ми в пастта си! Пуснете го, пуснете го, докато не ми е станало по-зле! Нека прави каквото ще прави, само да е по-бързо! Даден съм му да ме изяде - защо трябва на всичкото отго­ре и да търпя!

Братята му казват:

-      Брате, осени се със знака на честния и живот­ворящ Кръст.

-      Не мога! - закрещя той със страшен глас. - Искам да се прекръстя, но не мога! Змеят ме е пок­рил целия със слюнката си!

Като чуха това, всички братя на часа паднаха на земята и с всички сили, от цялото си сърце започнаха да се молят за избавлението му. Молеха се известно време така и изведнъж болният възкликна с висок глас:

— Благодарете на Бога! Току що змеят, който беше почнал да ме поглъща, избяга от молитвите ви - не можа да остане тук! А сега се молете за грехове­те ми. Вече съм готов да се върна и напълно да изоста­вя светския живот.

И животът в същия миг се върна в него. След това той с цялото си сърце се обърна към Бога. Болестта напълно го вразуми, той изправи нрава си и впослед­ствие така и почина.

2.    Този брат видя задгробните мъки - за собстве­на полза. А други, както казах, виждат митарствата на лукавите духове вече при смъртта си - за наше назидание. Разказват за това и непосредствено след това умират.

Имало един човек на име Хрисаорий, много зна­тен в тоя свят. И колкото повече се увеличавало бо­гатството му, толкова повече богатеел на страсти: надувал се от гордост, отдавал се на плътски страсти, постоянно се стараел да натрупа повече богатства, а бил невъобразим скъперник. На Господа било угодно да сложи край на всичките тези пороци и допуснал Хрисаорий да се разболее от смъртоносна болест.

Когато настъпил смъртният му час, той видял с отворени очи страшни и черни духове. Те го обкръ­жили и започнали със сила да го дърпат след себе си, за да го завлекат в адовите тъмници. Той целият се разтреперил и пребледнял, обляла го пот и е висок глас искал отсрочка. Синът му се казваше Максим. Запоз­нах се с него, когато вече и двамата бяхме монаси. И ето, той започнал да го вика и крещял с див глас:

-      Максиме, ела тук! Никога не съм ти сторил нищо лошо. Приеми ме във вярата си!

Максим, развълнуван и в сълзи, веднага изтичал при него, а заедно с него и всички слуги. Но не могли да видят лукавите духове, които така мъчели умира­щия. Наистина, досетили се за тях по виковете на сто­панина, по бледността му и по страха, който го бил обзел. А междувременно той, уплашен от страшната гледка, се въртял в леглото ту на едната, ту на друга­та страна. Обърне се наляво - вижда духовете пред себе си и не може да понесе вида им; обърне се към стената - а те и там са пред очите му. Накрая, отча­ян, че няма да може да им се изплъзне, застенал и започнал силно да вика:

-      Отсрочка до утре! Поне до утре отсрочка! - и с този вик издъхнал.

Оттук е съвсем ясно, че той видял това не заради себе си, а за наша полза, та, като научим за него, да се уплашим и поправим. А и каква полза е имал да вижда преди смъртта си лукави духове, каква полза е имал да моли за отсрочка, каквато тъй и не получил?

3.    Атанасий, един от нашите презвитери, ми раз­каза, че в Икония, откъдето е родом, има манастир, тъй нареченият Галатски манастир. Там имало един монах, когото всички считали за образец на святост и благочестие. Но както показала кончината му, той далеч не бил такъв, какъвто изглеждал. Изяснило се, че се преструвал, че уж пости заедно с братята, а ядял тайно от тях. Но когато се разболял и бил на умира­не, разбрал, че краят му наближава. Тогава повикал при себе си всички братя, които били в манастира. Всички охотно отишли. Нали го считали за човек с големи добродетели и мислели, че преди смъртта си ще каже нещо велико и поучително. Но той с плач, целият треперейки, им рекъл:

- Вие мислехте, че постя, но аз тайно от вас ядях. А сега съм даден на змията да ме изяде. Ето, тя вече омота с опашката си стъпалата и коленете ми, про­никна с главата си в устата ми и бавно издърпва ду­шата ми от мен.

Щом казал това, тозчас умрял. Даже чрез покая­ние не успял да се избави от змията - нямало Божия воля да остане жив. И в този случай също е съвсем ясно, че той видял това единствено заради нашата полза и ползата на онези, които чули думите му. А самият той, макар да посочил врага, на който бил пре­даден, не успял да избяга от него.

 

 ИЗЦЕЛЕНИЕ НА НЯМO ДЕТЕ. ЧУДО НА СВЕТИ ПЕТЪР КОРИШКИ

 

Преди няколко години при свети Петър довели петгодишно  дете, което от рождението си до този момент не било произнесло нито дума. Поставили го , според обичая под раката, и след това, родителите му, заедно с детето, без да видят някакво подобрение в него, тъжни си тръгнали за в къщи. С тях вървяла и сестричката на детето, която постоянно все нещо го питала; „Бате уморен ли си? Какво искаш да ти купи тате - кон или магаре?“. И ето, чудо - „Магаре“ - за голямо удивление на всички проговорил малкия. От тогава детето говори нормално, а неговите родители и до днес възнасят велика благодарност на Бога и на неговия угодник, свети Петър, за получената милост.

 

 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Истинският приятел се моли на Бога за своя приятел. Истинският приятел се грижи за спасението на душата на своя приятел. Отклонява приятеля си от лъжливите пътища, и го насочва по пътя на истината – това е истинското[1] приятелство. Най-добрите приятели на хората са Божиите светии. Двамата младежи , Варнава и Павел, били приятели, докато заедно ходели в Гамалииловото училище. Когато Варнава станал християнин, непрестанно и със сълзи се молил на Бога, та Бог да просвети разума на Павла, и да обърне сърцето му, та и той да стане християнин. Често говорил на Павел за Христа, но Павел му се присмивал и го имал за заблуден. Благият Господ, не оставил обаче молитвата на Варнава без плод. Благият Господ се явил на Павел и го върнал от пътя на лъжата в пътя на истината. Повярвалият Павел, тогава паднал в нозете на своя приятел и извикал: „О, Варнаво, учителю на истината, уверих се сам, че е истина, онова, което ми говореше за Христа!“. Варнава заплакал от радост и прегърнал своя приятел. Приятелят, със своята усърдна молитва спасил душата на своя приятел. Ако Варнава би успял да постави Павел за римски цар, щеше да направи по-малко за него, от това, което успял да направи - с молитвата си да го приведе в истината.

 

БЕСЕДА за господаря и роба

 

Който жали пръчката си, мрази сина си; а който го обича, наказва го от детинство (Пртч. Сол. 13, 24)

 

Божието човеколюбие превъзхожда човешкото човеколюбие както небето превъзхожда земята, но въпреки това Бог наказва хората. Бог наказва[2] хората не за да ги убие, а да ги изправи и спаси. О, благословено наказание от любов! Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема ( Евр. 12, 6 ) С какво наказва Бог? С пръчки. С какви пръчки? С пръчките на болести, с пръчките на беди, с пръчките на загуби, с пръчките на глад, с пръчките на неплодородие, с пръчките на зли демони, когато им даде власт над човека. Това са Божиите пръчки, с които Бог бие Своите деца, за да ги изправи, вразуми, просвети и спаси.             

Защо родителят да не бие, своите деца, ако истински ги обича? Пръчката е оръдие на велика любов и грижа. Ако детето е безчувствено за духовното наказание, то е чувствително към пръчката. И ако някое дете не е чувствително духовно и съвестно, то плътта му е чувствителна. Тялото не е дадено на човека като нещо ценно само по себе си, а за да бъде слуга на духа, да помогне на духа, да е полезно за духа. Ако телесното наказание пробуди духа в човека, а с духа и съвестта, тогава тялото е изпълнило съвършено задължението си към своя господар - духът. Ако господарят е заспал, ударите падат върху слугите, за да го разбудят. Ако слугите събудят своя господар в час на опасност, няма да съжаляват за ударите, които са понесли, защото са спасили своя господар. А събудения и спасен господар умее да отплати на своите слуги. От това наистина следва, че Който жали пръчката си, мрази сина си. Който щади слугите, предава господаря.

О, Господи Премъдри, отвори сърцата на родителите, да възприемат Твоите свети поуки. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ЧУДО ПРИ МОЩИТЕ НА СВ. НИКОЛАЙ ВЕЛИМИРОВИЧ

Веднага след пристигането на мощите св. Николай, (1991г.), по свидетелството на тогавашното манастирско братство и присъстващия народ, станало следното чудо. Една жена няколко пъти неуспешно се опитвала да се доближи до раката с мощите на владика Николай и да ги целуне. По свидетелството на вярващите, всеки път когато се приближавала до раката, някаква невидима сила я отблъсвала. Като си спомнила, какво била сторила, престанала с опитите и по-късно, пред присъстващите християни, признала, че в съседното село се занимавала с врачуване.

                   СВЕТИ ПЕТЪР ИЗЦЕЛЯВА СЛОБОДАНКА И ДУШИМИР

 

Слободанка Дамянович (Милоевич), родена на Петровден в с. Трновци до Нови Пазар, на празника на св. Илия, 2005 година, пристигнала в Черноречкия манастир на поклонение пред мощите на св. Петър разказала следното: „Когато бях на около пет години, изведнъж, без никакви признаци на заболяване, аз и моя брат Душимир, едновременно онемяхме. До тогава, по думите на покойната ми майка, Веселинка, която по-късно ни е разказвала, всичко било нормално. Моята майка Веселинка беше твърде благочестива, и знаеше за групите, които ходиха на поклонение пеш до нашите светини, отдалечени на десетки и повече километри. След нещастието, което застигна мене и моя брат, отчаяната ми майка, реши да ме заведе при свети Петър в Черна Река, и от него да търси помощ за мъката си. Така и стана. На Петровден, когато в Черна Река, се събират няколко хиляди души, след изнурително ходене пеша, стигнахме и ние с  моята майка. Тук, както и много други хора, преспахме в манастира. На другата сутрин, моята тъжна майка, с голяма болка и тъга, разказала на монасите за нещастието ненадейно сполетяло нейните деца, и  молила за помощ. В това празнично утро първи влязохме в храма за поклонение пред мощите на св. Петър, а по едно време, според думите на майка, съм легнала и полежала под раката с мощите. За голяма радост и учудване, на майка и на събралия се народ, след ставането съм проговорила. Брат ми Душимир, майка не беше довела в манастира. Но по-късно, и той, постепенно започна да говори, ала и до днес малко заеква“.

                Днес Свободанка живее в Обреновац, и завинаги ще носи в сърцето си любов към Черна Река и нейния закрилник - свети Петър Коришки.

 
За това, че ако някой умре и пак се завърне в тялото, това става по божествено домостроителство. И за това, че грешниците често още при смъртта виждат адовите съдилища и бесовете и в това състояние се           разделят с тялото

1.    От Григорий Двоеслов

         Петър. Как да обясним това, че мнозина сякаш в прелест биват грабвани от тялото, известно време остават без душа, а после пак се връщат?

Григорий. Ако разгледаме добре, Петре, това не е прелест, а увещание. Божията благост го прави за назидание, като превелик дар на милосърдие, та тези мнозина да видят с очите си и да се уплашат от адо­вите мъки, в които не са вярвали.

Имаше един монах, казваше се Петър. Подвиза­ваше се при един старец монах на име Евас и живееха в пустинно и блатисто място. Петър узна от настав­ника си, че последният, още преди да се засели в пусти­нята, се разболял и умрял, но скоро пак бил върнат в тялото си. Старецът каза, че тогава видял адските мъки и огромни пространства, обхванати от огън. Дори уверяваше, че там видял някои властници от тукашния свят, обгърнати от пламък, и го занесли, за да хвърлят и него там. Но внезапно, разказа старе­цът, се появил блестящ ангел и забранил да го хвър­лят в огъня. Ангелът му рекъл: „Върви си, но внима­вай. След всичко това трябва да живееш, като внима­ваш над себе си“.

След тези думи тялото му постепенно се съживи­ло - събудил се от съня на вечната смърт и разказал всичко, което му се било случило. Откакто видял адовите мъки и се ужасил от тях, той се предал на такива безпощадни пости и бдения, че дори езикът му да би мълчал, животът му сам би говорил за себе си. Полу­чило се така, че дивният Божий промисъл му дал смърт, за да не умре той от вечната смърт.

За сърцето на човека е присъщо крайно коравосърдечие и може би в някои случаи такова виждане на мъките може да го обърне към покаяние. Впро­чем, при някои това може да бъде само за по-страшно осъждане. Някои, дори след като видят всички тези ужаси и се върнат към живота, при все това не се поправят. И за такива хора вече няма оправдание...

 

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ -10 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Не е едно и също да ядеш храната си с благословение и да я ядеш без благословение. Всяка храна е трапеза Божия, която сам Бог е поставил за нас. Затова трябва да благодарим на Бога, като на Стопанин, и да просим Неговото благословение. Благословената храна е по-вкусна и засища, докато неблагословената е безвкусна, не насища, и не е полезна.                                     

Веднъж цар Теодосий Младши излязъл на разходка в околностите на Цариград и видял колибата на един монах, па се отбил в нея. Старецът попитал царя дали иска да хапне нещо? „Искам“- отговорил царя. Старецът поставил пред царя хляб, зехтин, сол и вода. Царят хапнал, пийнал, и запитал монаха: „Tи знаеш ли кой съм аз?“. „Бог те знае!“ – отговорил монаха. „Аз съм цар Теодосий“. Монахът мълчаливо се поклонил на царя. Царят му казал: „Аз съм цар, и от цар съм роден, но повярвай ми, никога през живота си, не съм ял нещо така вкусно, както при тебе“. „А знаеш ли защо е така? – попитал старецът – Защото – продължил старецът- ние монасите, винаги с молитва и благословение приемаме храната,  и от това, и лошата храна, при нас става вкусна, а вие добивате храната с много труд, но не искате  благослoвение от Бога, затова и вкусната храна става безвкусна“.

 

БЕСЕДА, за това, как грешника го постига онова, от което се страхува.

 

От което се нечестивец бои, то ще го и постигне, а желанието на праведниците ще се изпълни (Пртч. Сол. 10, 24)

 

Безбожникът се страхува от скоропостижна смърт, крадецът се страхува от обирджии, убиецът се страхува от меч, горделивеца се страхува от засрамяне, похитителят се страхува от глад, чревоугодникът се страхува от болести, клеветникът се страхува от праведния съд. От което се нечестивец бои, то ще го и постигне.                                                                                            

 Праведникът желае чиста съвест, благочестиви мисли, мир, любов, истина, правда, кротост. И Бог му дава това, докато е още на земята. Праведникът желае Царството Божие, желае Рая, желае приятелството на ангелите и светиите, желае да съзерцава Божито лице в безсмъртния живот. И Бог му дава това, когато го призове при Себе си. О, колко е справедлив Бог към безбожниците, и колко преблаг е той към праведниците. От каквото се страхува безбожникът, това Бог допуска върху него, а от онова, от което се страхува праведника, Бог отклонява от него. От какво се страхува праведника? Само от греха. И Бог отклонява греха от праведника, и насочва нозете му по пътя на добродетелите - Бог пази праведника от злите духове, сеячите на греха, и със Своята благодат засява семената на добродетелите в неговото сърце.                                    

     О, Всевиждащ Господи, запази ни от безбожните пътища, от неблагочестиви печалби, и от безбожен страх. Помогни на колебливото ни сърце да се утвърди в желанието само за онова, което е Тебе угодно, за онова, което в края на краищата ще победи и царува, а всичко останало ще бъде предадено на тление и забвение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 
ИЗЦЕЛЕНИЕ. ЧУДО НА СВ.ПЕТЪР КОРИШКИ

На Възкресение, през 2004 година, в черноречкия манастир пристигнала на поклонение пред мощите на св. Петър, Неда Джукич, възрастна жена от близкото село Горни Ясеновец, която пред братята на манастира разказала следното: „На Рождество Христово, през 1999 година, сутринта, след ставане, изведнъж изгубих говор, и усетех телесна немощ. Предишния ден говорих нормално, занимавах се в къщи с ежедневните неща, и вечерта, напълно здрава, се оттеглих на почивка, надявайки се, сутринта, със своите домашни да празнуваме Рождество. С голям страх и в паника, от това, дето се случи неочаквано, с ръце правих знаци на близките си, търсейки помощ от тях. Веднага ме откараха в болницата в Косовска Митровица. Докторите безпомощно вдигаха рамене, не намирайки нито причината, нито лек за болестта ми. Там лежах десет дена, и след това, по собствено желание излязох от болницата в същото състояние, в каквото и влязох. Три дена си бях в къщи, и след това, заедно със  сина ми, Радко  Джукич, с дъщеря ми Стана (Лазаревич), и с роднината Радослав Джукич, дойдохме в Черна Река да търсим помощ от св. Петър. Пред мощите му ми прочетоха молитва за изцеление, след което си тръгнахме за в къщи, без никакви признаци на оздравяване. На третия ден сутринта почнах да говоря, макар и неразбираемо. През следващите три дена започнах да говоря все по-ясни, и силите ми постепенно се възвърнаха. На (след) третия ден всичко се нормализира, сякаш не е било. С благодарност към Бога и към свети Петър за чудесното изцеление,  се захванах за къщната си работа.

 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 ЮНИ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Ние съгрешаваме, ако смятаме за наше задължение да мразим онези, които и нашите сродници мразят. Тази омраза се прехвърля върху нас като някаква фамилна болест. Като приемаме любовта от своите сродници, ние наследяваме и омразата им. На тази слабост понякога са се поддавали и велики духовни исполини. Патриарх Теофил никак не обичал св. Иоан Златоуст, и до смъртта си останал негов върл противник. Св. Кирил, негов роднина и наследник на Александрийския престол, наследил и омразата му към светител Златоуст, и дълго я носил в себе си. Напразно св. Исидор Пелсуетски го съветвал да промени мнението си за Златоуст и да го впише в диптиха на светиите. Но Кирил не могъл да промени своето враждебно отношение. Тогава Пресвета Богородица, за чиято слава и чест толкова се борил Кирил против Несторий, се явила в едно видение, с множество ангели и с Иоан Златоуст - във велика слава. И Светата Пречиста помолила Златоуст да прости на Кирил, и двамата се прегърнали един друг и се целунали. Това видение напълно променило Кириловите чувства към Златоуст, и Кирил засрамено се каел, задето безразсъдно, мразил великия Божи светител Златоуст.

 

БЕСЕДА за онези, които обичат смъртта

 

Всички, които мене мразят, смърт обичат ( Пртч. Сол. 8, 35 )

 

Тъй казва Господ, Сътворителя на небето и земята, чрез Своя пророк. Който мрази Мъдростта Божия, мрази Бога, а който мрази Бога, какво му остава да обича друго, освен смъртта. Не е ли всичко извън Господа смърт? Слънцето и звездите, моретата и планините, животните и растенията -  всичко това е мъртъв прах, облечен и оживотворен със силата Божия, със словото Божие, и с мъдростта Божия. Който не обича Бога, той не само Бога не обича, той не обича нищо, което е от Бога, т.е. нито красотата на звездите, нито реда  в моретата и планините, нито живата сила, която е в животните и растенията. Който не обича Бога, той изключва и отдалечава  Бога от природата. Тогава какво остава? Само мъртъв безвиден, и тъмен прах - само смъртта. Но и прахът е сътворен от Бога. Но и този прах, богомразецът трябва да върне на Бога, та и онова, което не е от Бога, т.е. смъртта, греха и дявола. Който не обича Бога, всъщност обича смъртта, греха и дявола. Всеки богомразец е играчка на дявола, плод на греха и храна за смъртта.

Ако мразим Тебе Господи на любовта, няма кого и какво да обичаме. Защото и онова, което обичаме е от Тебе. Безумен е онзи, който обича тъмнината, а мрази слънцето; и който обича капката вода, а мрази извора.

Вдъхни в нас животворна любов към Тебе, наш вселюбещ Господи. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски