Един брат, който живееше в малка обител, по действие на дявола често падаше в блудство, но посто- янно се самопринуждаваше да не изоставя мона­шеския образ. И като извършваше неголямото си правило, с плач просеше Бога: „Господи, искам или не искам, спаси ме. Защото самият аз съм кал и тър­ся сквернотата на греха. Но Ти си Всемогъщ Бог и имаш сила да ме възпреш. Тъй че, ако помилваш пра­веден, какво велико има в това? И ако спасиш чист, какво чудно има в това? Защото те са достойни да получат благостта Ти. Но прояви, Владико, милост към мен и с това покажи неизказаното Си човеколюбие. Защото на Тебе е оставен бедният (Пс. 9:35 - според превода на седемдесетте), тоест всеки беден откъм добродетел“. Всеки ден братът казваше с плач тези и много други неща, независимо дали му се беше случило да падне или не.

Една нощ, след като по навик падна в грях, вед­нага стана и започна правилото. Но бесът, поразен

от упованието и дръзновението му пред Бога, му се яви очи в очи и му казва:

-      Клетнико, как не те е срам да стоиш пред Бога или изобщо да призоваваш Името Му! Дори имаш наглостта и псалми да пееш!

Братът му отговаря:

-      Тази килия е като ковачница - веднъж ще уда­риш с чук, веднъж ще отскочи. Ще остана тук да се боря с теб до смъртта си и последният ден ще ме за­вари тук. Така че ти обещавам с клетва и като се упо­вавам на безграничната Божия доброта, казвам: „Къл­на се в Този, Който дойде да призове грешниците към покаяние и да ги спаси, че няма да престана да хода­тайствам против теб пред Бога, докато не престанеш да се бориш с мен“. И ще видим кой ще победи - ти или Бог!

Като чу това, бесът му казва:

-      Май наистина е по-добре да не се боря е теб, защото е търпението си може да получиш венец и заради мен.

Оттогава врагът го остави на мира. А братът при­доби сърдечно съкрушение и прекара останалото вре­ме, плачейки за греховете си. И макар помисълът често да му казваше, че плачът му е за добро, той отговаря­ше на помисъла: „Горко на такова добро! На Бог не Му е угодно някой да си погубва душата във всякакъв вид безчестие, а после да седи и да плаче. Освен това, не е известно дали Господ ще я спаси, или не“.

2.    Имаше един брат в скита при авва Пафнутий. Бореше го блудна похот и той казваше: „Докато не си взема десет жени, няма да наситя страстта си“. А старецът го умоляваше: „Недей така, чедо, това е бе- совска борба“. Но той не го послуша, отиде в Египет и се ожени.

След известно време се случи старецът да отиде в Египет и го срещна. Онзи мъкнеше една кошница, пълна с чирепи. Старецът не го позна, но той рече на стареца:

-      Аз съм еди-кой си твой ученик.

И като го позна в това безчестие, старецът за­плака.

-      Защо - попита той, - се отказа от честта, коя­то имаше, и стигна до такова безчестие? Нима си взел десетте жени, за които говореше?

Онзи въздъхна тежко и се просълзи:

-      Отче, успях да взема само една и полагам неи­моверен труд, за да я изхраня.

Старецът му казва:

-      Ела пак при нас.

-      А ще има ли за мен покаяние, авва? - попита онзи.

-      Ще има - отвърна старецът.

И той веднага остави всичко и последва стареца. А като се върна в скита, след преминаване на изпита­телен срок стана опитен монах.

3.     Един брат попита стареца: „Ако се случи някой по действие на дявола да падне в изкушение, да ка­жем в блудство, какво ще стане с онези, които се съб­лазнят от това?“ И старецът разказа следното.

Имало един известен дякон в общежителен ма-

настир в Египет. Един знатен човек от града, когото архонтът преследвал, пристигнал с целия си дом в обителта. И по внушение на дявола дяконът паднал с една жена от онези, които били дошли с гражданина. Когато се разчуло, това било позор за всички. А дя­конът отишъл при един старец, свой приятел, и му разказал всичко, което било станало. Старецът имал в килията си малко укритие, за което и дяконът зна­ел. И поискал от стареца разрешение да влезе там и сякаш да се погребе жив, така че никой, освен самия старец, да не знае това. Старецът му позволил.

Така дяконът се скрил в мрак и започнал искре­но покаяние пред Бога. През цялото време оплаквал греха си и се хранел само с хляб и вода, които старе­цът от време на време заделял за него. След като минало време, веднъж водата в реката не се вдигнала до обичайното си равнище. Всички извършвали молебствия и горещо молели Бога - и на един светия му било открито, че ако не дойде еди-кой си дякон, който се е скрил при еди-кой си монах, водата в река­та няма да се вдигне.

Светият, който получил това откровение, разка­зал на всички какво му известил Бог. Като чули това, всички се удивили и като отишли при дякона, го из­влекли от мястото, където се криел, и го принудили да се моли. Щом се помолил, водата веднага се вдиг­нала. А тези, които по-рано се били съблазнили, по­лучили голяма полза от покаянието му и прославили Бога.

4.      Един брат беше нападан от блуден бяс. Веднъж, когато минаваше през някакво египетско село, той видя една красива жена, дъщеря на езически жрец, и се влюби в нея. Отиде при баща и́ и му каза:

-      Дай ми я за жена.

А онзи му отговори и рече:

-      Не мога да ти я дам, докато не попитам моя

бог.

И като отиде при езическия си бог, го попита:

-      Дойде един монах и иска да вземе дъщеря ми. Да му я дам ли?

А бесът отговори:

-      Попитай го ще се отрече ли от своя Бог, от кръщението и от монашеското си звание?

Служителят на бесовете се върна при брата и го пита:

-      Отричаш ли се от своя Бог, от кръщението и от монашеското си звание?

Той се отрече и в същия час видя как сякаш гъ­лъб излезе от устата му и отлетя на небето.

Жрецът отиде при демона и му казва:

-      Той се съгласи.

Тогава бесът му отговаря:

-      Не му давай дъщеря си за жена, защото него­вият Бог не го е изоставил и все още му помага.

Нечестивият жрец се връща обратно и казва на брата:

-      Не мога да ти я дам, защото твоят Бог е с теб и

все още ти помага.

Като чу това, братът се съкруши и си рече: „С толкова много блага ме удостои Бог само поради бла­гостта Си! Аз, жалкият и нещастен човек, се отрекох от Него, от кръщението и от монашеското си звание, а Той ми помага и, бидейки отхвърлен, не ме изоста­ви. Затова ще се върна към Него и ще уповавам на безграничната Му благост!“ Щом се осъзна, той се отдалечи в пустинята и като отиде при един старец, му разказа всичко. А старецът му рече:

-      Остани с мен в пещерата и пости три седмици по два дни, тоест два дни пости - на третия яж, а аз ще моля Бога за теб.

И старецът, скърбейки за брата, започна да се моли на Бога: „Моля Те, Господи, дари ми тази душа и приеми покаянието и́“. И Бог го чу. Като мина пър­вата седмица, старецът отиде при брата и го попита:

-      Видя ли нещо?

-      Да - отговори той. - Видях гълъб високо в небето над главата си.

-      Внимавай над себе си - му рече старецът, - и прилежно се моли на Бога.

И с тези думи си отиде.

Щом мина втората седмица, старецът пак отиде при брата и го попита:

-      Видя ли нещо?

-      Видях - отговори той, - гълъб до главата си.

И като му заповяда да пости и да се моли, старе­цът отново го остави. А като мина третата седмица, старецът дойде при него и го попита:

-      Видя ли още нещо?

-      Видях - отговори братът, - как гълъбът доле­тя и застана над главата ми. Протегнах ръка да го уловя, а той влетя в устата ми.

Като чу това, старецът благодари на Бога и рече на брата:

-      Виждаш, че Бог прие покаянието ти, но за­напред внимавай над себе си.

А онзи отвърна:

-      Авва, от днес нататък ще бъда с теб и няма да си тръгна чак до смъртта си.

И оттогава братът беше неотлъчно при стареца.

5.    Един брат попита стареца:

-      Авва, помисълът ми казва: ако монах, който отдавна е постриган, падне в изкушение, тоест в блуд­ство, той става трудно и с големи усилия, понеже е преминал от преуспяване в падение. А ако такъв, кой­то току-що е дошъл от света, падне в изкушение, той, като новоначален, не търпи голяма вреда.

Старецът му отговори и рече:

-      Монах, който е паднал в изкушение, е като сру­тила се къща. Ако строител поиска да я вдигне и стиг­не до такова решение, ще намери голяма част от ма­териала - изкопи за основи, камъни, греди - вече готова. И ще може да построи къщата бързо и без големи усилия, понеже всички материали ще му бъ­дат под ръка. А онзи, който още не е копал, не е полагал основи и не се е запасил с материали, а е започнал наслуки и на късмет, може и изобщо да не я довърши.

Ако помислим, същото е вярно по отношение на опитния в монашеските трудове монах, и на новона- чалния. На монаха, ако е паднал и се е обърнал, мно­го му помага навикът в заниманията, в които се е упражнявал - четене, псалмопение, ръкоделие и дру­гите монашески трудове, извършването на които не му тежи поради укрепналия от дългото време навик в този труд. Затова и може да възстанови много бър­зо срутилия се дом на душата си. А началният, който едва започва да се упражнява и да изучава всичко това, за което говорих, ако падне, ще стане много по-бавно - също като онзи, който едва е започнал да събира материал за строеж.

6. В един град имаше епископ. Той се разболя и нямаше никаква надежда да оздравее. А в града има­ше женски манастир. Игуменката, като узна, че епископът е тежко болен, взе със себе си две сестри и отиде да го навести. Когато тя беше у епископа и бе­седваше с него, една от ученичките и, която стоеше наблизо, докосна крака му, желаейки да узнае, дали е тежко болен. А той, като се възпламени от докосва­нето, помоли игуменката:

- Нямам никого, който да се грижи за мен. Не би ли могла да ми оставиш тази сестра, за да ми служи?

Игуменката не заподозря нищо лошо и остави сестрата да служи на епископа. Но докато монахиня­та беше болногледачка на епископа, дяволът му даде сили, той падна с монахинята и тя зачена. И когато това, че тя е заченала, стана очевидно за всички, клириците започнаха да я разпитват:

-      Кажи ни, кой ти направи това?

Но тя не казваше. Тогава епископът казва:

-      Оставете я. Аз извърших този грях.

И като стана от постелята, отиде в църквата и по­ложи омофора си на престола. След това излезе, взе една тояга и тръгна на път. Запъти се към един ма­настир, където никой не го познаваше. Но докато той още беше на пътя, Бог откри на аввата на обителта (а той беше прозорливец), че в манастира идва епископ. И като повика вратаря, аввата го предупреди:

-      Бъди по-внимателен, брате, един епископ идва насам. Посрещни го както се полага.

Вратарят мислеше, че епископът ще пристигне носен на носилка или с някакъв друг разкош. Когато го видя сам и идващ пеша, не се досети за нищо и дори не му отвори, докато не уведоми игумена. Но старецът, щом чу, веднага излезе да го посрещне.

-      Просим милост, господарю мой, епископе - поздрави той пристигналия.

Епископът се смая, че го разпознаха дори непоз­нати. Вече се канеше да тръгне към друг манастир, но аввата му рече:

-      Накъдето и да тръгнеш, ще дойда с теб и ще възвестявам за честта, полагаща се на сана ти.

И епископът, като се разкая от цялото си сърце, по-късно извърши велики подвизи на добродетел и почина в мир с Господа, като при кончината си яви множество Божии знамения и чудеса.

Грях за смърт (I Йоан. 5:16-17) е този, който е останал неразкаян. Защото няма никой по-добър и по-милосърден от Бога, но дори Той не може да прости на онзи, който не се е покаял. Много съжаля­ваме за греховете си, но с радост допускаме причини­те за тях.

      Ако си се отрекъл от света и си предал себе си на Бога за покаяние, не позволявай на помисъла си да те измъчва заради предишни твои грехове, казвайки, че не са ти простени. И не пренебрегвай отново запо­ведите на Господа, защото тогава Той няма да прости и предишните ти грехове. Пази се, брате, от духа, кой­то донася на човека печал. Той разполага с много хитрости, за да те лиши от сила.

Защото скръбта по Бога (2 Кор. 7:10) е радост -радост да виждаш себе си пребиваващ в Божията воля. Този, който ти казва: „Къде ще избягаш? Няма пока­яние за теб“, казва това от ненавист, за да накара чо­века да наруши въздържанието. А скръбта по Бога не воюва с човека, а му казва: „Не бой се! Хайде, вър­ни се назад!“ - понеже знае, че човекът е немощен, и го насърчава.

Приемай помислите с разумно сърце - и те няма да са толкова тежки за теб. Те съкрушават с бремето си оня, който се бои от тях. Силата на тези, които искат да придобият добродетел, е в следното: паднеш ли, не бъди малодушен, а започни наново. А Божията благост е в това, че когато и да се обърне човек от греховете си, Бог го приема с радост и не му припом­ня за предишните му съгрешения. Нали в Писанието така и е казано за блудния син: той остави храната за свинете, тоест плътските си похоти, и със смирение се върна при баща си (вж. Лук. 15:11-32). Затова и баща му го прие и веднага нареди да му дадат одеж­дата на чистотата и залога за синовство, който се даря­ва от Светия Дух. Защото Владиката ни е милостив и иска само човек да се обърне, както и Самият Той каза: „Истина, истина ви казвам, че на небесата се радват и за един каещ се грешник“(ср. Лк. 15:7). Тъй че, братя, доколкото ни е дадена Неговата милост и богатството на щедростите Му, нека да се обърнем към Него с цялото си сърце - и Той ще ни приеме с човеколюбие и ще ни направи участници във вечния живот. Така че обърни се и си пази сърцето. И не изпадай в небрежност, не казвай: „Как аз, грешният човек, мога да спазя всички тези добродетели?“

Защото покаянието не изисква от теб дори това! Ето, човек се обръща към Бога, оставя греховете си - и в същия час покаянието го ражда отново и го кърми сякаш с майчино мляко от пречистата си гръд. Отглежда го като нежно любеща майка. И докато детето е в скута на майката, тя го пази от всякакво зло, а когато заплаче, веднага му подава гръд. А по­някога и ще плесне младенеца по лицето, колкото той може да понесе, за да го посплаши, та да приема мля­кото със страх и да не бъде с дръзко сърце. Но ако заплаче, тя веднага ще се смили над него, понеже го е носила (в утробата си). И го придумва, и го целува, и го милва, докато той сам не се улови за гръдта и.

Ако покажеш на младенец злато или сребро, или бисер, или някаква друга скъпоценност от тоя свят, той, разбира се, ще ги погледне. Но докато е в скута на майка си, ще го тегли само към гръдта и, а остана­лото ще му бъде безинтересно. А и баща му няма да го укорява, защо не работи или защо не отива на вой­на с враговете му. Защото знае, че е още малък и не може нищо - има крачета, но не може да застане прав на тях; има и ръчички, но няма сила да държи оръжие. Затова родителите му търпят и чакат детето да порасне.

И когато поизрасне малко, детето става момче. И ако поиска да се бори с някого и онзи го повали на земята, бащата не се сърди за това на сина си, поне­же знае, че той е още момче. Но, когато синът възмъжее, проличава цялата му ревност - ако воюва против враговете на баща си. Тогава и бащата му по­верява състоянието си като на свой син.

Но ако след всички трудове, които родителите са положили за него, синът е станал негодник, ако ги мрази и не почита благородството им, ако се сприя­тели с враговете им - тогава те ще го лишат от ми­лостта си, ще го изпъдят от къщи и няма да му дадат наследство.

Така че, братя, нека и ние да се постараем да оста­нем под покрова на покаянието, да пием мляко от светата му гръд - и то ще ни отгледа. Нека носим игото му, ако то ни наказва - и тогава по Божия воля ще се възродим свише и ще достигнем до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христово­то съвършенство (Еф. 4:13).

Обърни внимание, брате, с колко много различ­ни начини разполага врагът, за да се бори с подвизаващите се. Преди грехът да е извършен, той го пред­ставя като нищожен. Особено похотта на плътската наслада, преди да е извършена, бива представяна от него като толкова маловажна, че изглежда на брата не по-страшна от това, да излее на земята чаша сту­дена вода. А след като вече бъде извършена, лукави­ят допълнително преувеличива греха във въображе­нието на падналия, надигайки срещу него буря от без­брой помисли, та, като потопи разума на брата, да го хвърли в бездната на отчаянието.

Така че, възлюбени, като знаеш предварително козните на врага, гледай да не бъдеш измамен и да не грешиш. А дори и да паднеш в някакво прегрешение, не оставай в него и не се отчайвай за спасението си. Стани и се обърни към твоя Господ и Бог - и Той ще бъде милостив към теб. Защото щедър и милостив е нашият Господ, дълготърпелив и многомилостив, и не отхвърля искрено каещите се, а в същия час и с радост ги приема.

Тъй че когато врагът ти каже: „Край, ти погина и не можеш да се спасиш!“, му кажи: „Моят Бог е ми­лосърден и дълготърпелив, няма да се отчайвам за спасението си. Защото Този, Който ни заповяда да прощаваме до седемдесет пъти по седем на ближния си, и Сам още повече ще прости греховете на всеки, който с цялата си душа се обърне към Него“. Тогава по Божията благодат борбата в теб ще се прекрати.

        Отците разказаха следното. Случило се веднъж Павел Препрости да посети манастира, за да нагледа братята и да им бъде от полза. След обичайното наставление към тях тръгнали заедно към църквата за служба и той като застанал при вратите на храма, наблюдавал всеки с каква душа влиза. А имал и дар от Бога да вижда каква е душата на всеки, точно как­то ние се виждаме един друг външно. И  като виж­дал всички в блестящи одежди и с просветлени лица и до всекиго - ангел, радващ се за него, Павел и сам се радвал и благодарял на Бога.

След това вижда, че лицето на един от влизащите е тъмно и тялото му е почерняло, а бесове са го нао­биколили от всички страни и го влачат с въже с метната върху него примка, а ангелът му го следва отда­лече опечален и с наведена глава.

Като видял това, старецът заридал. Удряйки се в гърдите, той седнал пред църквата и започнал да оп­лаква брата, когото видял в този вид. А братята, като забелязали внезапната промяна и скръбния и безуте­шен плач, отишли и попитали за причината, и го по­молили да влезе заедно с тях. Но той ги отпратил, и продължавал да седи отвън, скърбейки за брата. А когато службата свършила и всички тръгнали да се прибират, Павел се вглеждал във всеки, защото же­лаел да види какви си тръгват.

Тогава вижда същия брат, който на влизане в хра­ма му бил показан с тъмно лице, почерняло тяло и наобиколен от бесове - той излязъл от църквата с блестящо лице и просветлено тяло. И демоните го следвали отдалече, а светият ангел вървял след него и много му се радвал. Когато противно на очаквани­ята си видял това, Павел бил поразен и с радост прославил Бога, възкликвайки: „О, неизказано чове­колюбие и благост на нашия Господ!“ И като заста­нал пред храма, извикал: „Елате и вижте колко страш­ни и поразителни са Божиите дела!“

Всички се насъбрали тичешком, за да чуят какво

ще каже. Преподобният разказал какво видял, кога­то братът влязъл и когато излязъл, а после го прика­нил да обясни пред всички настъпилата промяна. И братът, без да скрива нищо, разказал какво се било случило с него.

- Аз - казал той - съм грешен човек и до днес живеех в блудство. Но днес, когато дойдох в светата Божия църква, чух пророк Исаия или по-точно Сам Господ да казва: Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да прави­те зло; научете се да правите добро. Да бъдат грехо­вете ви и като багрено, — като сняг ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни (Ис. 1:16-19). Щом чух това, се съкруших дълбоко и зап­лаках. Казах на Бога: „Владико Господи Боже, Който дойде на света да спасиш грешниците! Покажи и над мен, грешния и недостойния, това, което сега възвести чрез пророка Си. Защото тук и сега Ти давам дума, Боже, Който познаваш сърцата, че ще изоставя цяло­то беззаконие и мерзостта, на която се отдавах. И с Твоя помощ вече няма да се върна към него, а с всич­ки сили ще служа на Теб, човеколюбивия наш Влади­ка“. С това обещание излязох от църквата, като ре­ших, с Божията благодат, да го потвърдя на дело.

2. Старецът каза: „Както почернелият калай може да бъде очистен, така и вярващите, дори да са стана­ли черни от грехове, отново се очистват чрез покая­ние. Затова може да уподобим вярата и на калай“.

Един брат беше побеждаван от блудна страст и всеки ден ставаше така, че извършваше грях. И все­ки ден умилостивяваше със сълзи и молитви Самия Владика. Щом направеше това, скоро отново отстъп­ваше пред злия обичай и извършваше грях.

След това, вече съгрешил, отиваше на църква. И като гледаше честния и свещен образ на нашия Господ Иисус Христос, падаше ничком пред него и пла­чейки горчиво, казваше:

-  Помилуй ме, Господи, и ме избави от злото изкушение, което толкова страшно ме мъчи и ме на­ранява с горчилката на насладата. Не смея и да пов­дигна лице, за да съзерцавам Твоя свят образ и пресветлия Ти Божествен лик за радост и наслада на сър­цето си.

След като казваше това и излизаше от църквата, отново падаше в сквернота. Но дори и тогава не се отчайваше. След като съгрешаваше, пак се връщаше в църквата и пак зовеше към човеколюбивия Господ и Бог:

-   От днес нататък Ти, Господи, ще ми бъдеш сви­детел, че повече няма да върша този грях. Само ми прости, Благи, това, което съм сгрешил преди и до ден днешен.

Но едва дал тези страшни обети, и коварният грях отново го застигаше. И дори само от това можеше да се види прекроткото Божие човеколюбие и безгра­ничната Му благост. Тя всеки ден си оставаше пре­дишната, търпеше непоправимото и лукаво отпадане и неблагодарност на брата и по голямата си милост очакваше покаянието му и окончателното му обръ­щане. А той постъпваше така не година, не две и не три, а в продължение на повече от десет години.

Виждате ли, братя, безкрайното търпение и без­пределното човеколюбие на Владиката - как Той всеки път проявява търпение и добросърдечие, като търпи горчивите ни беззакония и прегрешения? Но най-много ужасява и предизвиква трепет от богат­ството на Божиите щедрости това, че братът, след като обещаваше и даваше клетва, че повече няма да греши, се оказваше лъжец...

Веднъж, когато се случи същото и отново падна в грях, братът се втурна към църквата, като плачеше, стенеше и скърбеше душевно, и започна да умолява милосърдието на благия Владика за помощ, за да се избави от мерзостта на блудството. И докато той молеше човеколюбивия Бог, началникът на злото и развратителят на душите ни - дяволът - разбра, че всичко е напразно - братът разкъсва с покаянието си мрежите на греха, които той е изтъкал. Тогава, като набра дързост, му се яви във видим образ и, като вдигна лице към свещения образ на нашия Господ Иисус Христос, закрещя:

- Какво има между мен и Теб, Иисусе Христе! Безкрайната Ти жалост ме побеждава и ме лишава от сили. Ти приемаш този развратник, този блудник, който всеки ден Те лъже, подигравайки се с властта Ти! Защо не го изгориш, защо търпиш и понасяш всич­ко това? Нали се готвеше да съдиш прелюбодейците и блудниците и да погубиш всички грешници! А ето че си неправеден, пристрастен Съдия и си затваряш очите за всичко, щом властта Ти поиска! Мене свали от небето за нищожния грях на надменността, а на този лъжец, развратник и блудник даряваш мир и Своето благоразположение, и то само защото пълзи пред Теб! Както и да погледна, и Ти си пристрастен и гледаш на лице, поради излишната си добрина пре­небрегваш справедливостта!

Така говореше дяволът, като се измъчваше от си­лен гняв, и от ноздрите му излизаше пламък. И щом той изрече това и млъкна, се чу глас от жертвеника:

- О, коварни змейо и погубителю! Нима не ти стига, че погълна целия свят? Нима възнамеряваш да уловиш и погълнеш дори този, който прибягна към неизказаната Ми милост и милосърдие? Нима си тол­кова безразсъден, че се противопоставяш на честна­та Кръв, пролята на Кръста за него? Моята жертва и смърт умиха беззаконията му!

Нали и ти, когато той се обръща към греха, не го гониш, а с радост го приемаш, не го отблъскваш и не му поставяш пречки с надеждата да го придобиеш. А как Аз, Който съм толкова милостив и щедър, след като заповядах на върховния Си първоапостол Пе­тър да прощава до седемдесет пъти по седем на оня, който съгрешава всеки ден, да не помилвам този брат? Не, щом прибягва към Мен, няма да се отвръщам от него, докато не го придобия. Защото се разпнах за грешниците и заради тях прострях нескверните Си длани, та, който иска да се спаси, да намери убежище и спасение. И не се отвръщам от никого и не изгон­вам никого. Дори всеки ден да пада по хиляда пъти и хиляда пъти да дохожда при Мен, няма да си тръгне неопростен. Защото не съм дошъл да призова правед­ници, а грешници към покаяние ^{(Мат.9: 13)}.

Когато прозвучал този глас, дяволът замрял в трепет, без да има сили да направи нищо. И пак се чул глас:

-     Слушай сега, лъжецо, който казваш, че съм несправедлив. Аз винаги съм справедлив, понеже в каквото заваря някого, в това и ще го съдя. А този брат заварих в покаяние и обърнал се. Той лежи в нозете Ми и те победи. Затова ще го приема и ще спася душата му, понеже той не се отчая за спасение­то си. А ти гледай славата му и скърцай със зъби от завист и срам.

След тези думи братът, лежащ ничком и плачещ, предаде духа си. И тозчас голям Божий гняв падна като пламък върху сатаната и го погълна. Нека от­тук познаем, братя, безграничното Божие милосър­дие и да видим колко благ е нашият Владика. И ни­кога няма нито да се отчайваме, нито да пренебрег­ваме спасението си.

             2. Един друг, след като отново се покая, намери покой от страстите. И почти веднага внезапно падна на камък и си нарани крака. От раната изтече толко­ва много кръв, че той загуби съзнание и беше на уми­ране. Тогава идват бесовете да му вземат душата. Но ангелите им казват:

-     Погледнете тоя камък и вижте колко кръв про­ля той заради Господа.

И щом казаха това, душата му беше освободена.

             3. Сатаната се яви на един брат, който беше пад­нал в грях, и му казва:

- Ти не си християнин.

-   Какъвто и да съм - отговаря братът, - ти си още по-лош.

-   Наистина си за ада - отново казва сатаната.

-   Не си ми съдия - отговори братът, - и не си ми Бог.

И сатаната си тръгна, без да постигне нищо. А братът принесе на Бога искрено покаяние и стана опитен подвижник.

4. Един брат, нападан от униние, попита стареца:

-   Какво да правя? Помислите ми внушават, че пре­калено рано съм се отрекъл от света и не мога да се спася.

А старецът отговори:

-    Дори да не успеем да влезем в обетованата земя, по-добре телата ни да паднат в пустинята, от­колкото да се връщаме в Египет.

5.Друг брат попита стареца:

-   Отче, какво има предвид пророкът, когато каз­ва: за него спасение няма в Бога (Пс. 3:2)?

-   Има предвид - отговори старецът, - помисли­те на отчаяние, които биват внушавани от бесовете на грешника и казват: „За теб няма вече спасение в Бога“, а после се стремят да го хвърлят в отчаяние. Трябва да се борим срещу тези помисли с думите: „Господ е мое прибежище, ще извади из примка нозе­те ми“ (Пс. 17:3; 24:15).

6.  Някой от отците разказа, че в Солун имало женска обител. Веднъж една монахиня по действие на всеобщия враг напуснала манастира и паднала в блудство. Останала продължително време в това блуд­ство. После по действие на човеколюбивия Бог се разкаяла и тръгнала да се връща в манастира си, но пред портите паднала и починала.

А един светия имал откровение за смъртта и́. Видял свети ангели, дошли да вземат душата и́, и след­ващи ги бесове. Когато между тях възникнал спор, ангелите казали, че тя се е покаяла. А бесовете въз­разявали:

-     Толкова време тя беше под наше робство, и освен това, дори не успя да влезе в манастира. А как така казвате, че се е покаяла?

Ангелите отговорили:

- Щом видя, че разположението и се скланя към това, Бог прие покаянието и́. И нейната воля, ако се съди по намерението и, беше да се покае. А във воля­та на Владиката на всичко е да вземе живота и́.

И посрамени от тези думи, бесовете се отдръпна­ли. А старецът, който видял откровението, разказал за него на присъстващите.

7. Авва Алоний каза: „Ако поиска, човек може за един ден от сутринта до вечерта да достигне до Бо­жията мяра“.

8. Един брат попита авва Мойсей:

- Ако, да речем, някой човек бие слугата си за грях, който сам е извършил, какво да каже слугата?

-    Ако е добър слуга - отговори старецът, - ще каже: „Прости ми, съгреших“.

-    И няма да каже нищо повече? - отново попи­та братът.

-    Нищо - рече старецът. - Защото щом поеме вината и каже: „Съгреших“, Господарят му изведнъж ще се смили над него.

9. Един брат каза на авва Пимен:

-    Достатъчно е аз, злощастният, да падна в пре­грешение, и помисълът ме гризе и обвинява, че съм паднал.

Старецът му отговори:

-    Ако човек, който е извършил грях, веднага рече: „Съгреших“, помисълът ще го остави.

10. Родителите на една девойка на име Таисия починаха и тя осиротя. Тогава тя направи в дома си странноприемница за скитските отци и дълго време ги приемаше и им служеше. Но после изхарчи всич­ко, което притежаваше, и изпадна в нужда. Тогава развратни човеци се присламчиха към нея и я откло­ниха от добрата цел. И тя постепенно толкова про­падна, че превърна къщата си в публичен дом.

Като чуха това, отците много се огорчиха и, като повикаха авва Йоан Колов, му казват:

-    Чухме за еди-коя си сестра, че нещата при нея са зле. Когато можеше, тя проявяваше любов към нас. А сега и ние трябва да и помогнем, доколкото е въз- можно. Тъй че потруди се да поемеш грижата за нея и според мъдростта, която Бог ти е дал, поправи по­ложението и.

Старецът отиде при нея и казва на жената вратарка:

-     Съобщи за мен на господарката си.

Но тя му отказа:

-    Изядохте и парите и ето, сега е бедна.

-    Кажи и - отговори старецът, - че имам сигу­рен начин да и́ помогна.

Тогава жената отиде и съобщи за стареца. Щом я изслуша, девойката рече:

-    Тези монаси постоянно обикалят край Черве­но море и се натъкват на бисери.

Пооправи външния си вид, седна на ложето си и казва на вратарката:

-    Пусни го при мен.

Авва Йоан влезе и седна до нея. Погледна я вни­мателно в очите и и́ казва:

-    С какво те обиди Иисус, та стигна дотук?

Като чу това, тя цялата изтръпна. А старецът си

наведе главата и горчиво заплака.

-    Авва - казва му тя - защо плачеш?

А той, след като съвсем леко вдигна погледа си, пак го сведе надолу и рече:

-    Виждам как сатаната ти се смее в лицето, как бих могъл да не плача?

-    Има ли за мен покаяние, авва? - попита де­войката.

-    Да - отговори старецът.

А тя в отговор:

-    Вземи ме оттук и ме заведи където искаш.

-    Да тръгваме - рече старецът.

И тя веднага стана, за да го последва. Междувре­менно старецът забеляза, че тя не даде никакви раз­пореждания за дома си и се удиви на това.

Когато наближиха пустинята, вечерта ги застиг­на. Старецът направи малко възглаве, прекръсти го и казва на девойката:

- Легни тук.

След това малко по-встрани направи възглаве и за себе си и след като извърши правилото си, легна да спи. А посред нощ се събуди и вижда някакъв све­тъл път, идващ към нея от небесата, и Божии ангели да отнасят душата и.

Тогава стана, отиде при нея и побутна ногата и. И щом се увери, че е починала, падна ничком в мо­литва към Бога. И чу глас, който рече: „Единствени­ят и ден покаяние струва повече от покаянието на онези, които се каят много години, но не показват покайна топлота“.

Един войник попита авва Миот, истина ли е, че Бог приема покаянието. А той, след като дълго му обясняваше този въпрос, добави:

-      Кажи ми, драги, ако ти се скъса дрехата, из­хвърляш ли я?

-      Не - отвърна онзи, - но я закърпвам и про­дължавам да я нося.

-     Щом на теб ти е жал за дрехата ти - му рече старецът - нима Бог няма да пожали собственото Си творение?

2.  Един брат попита авва Пимен:

-     Извърших голям грях и искам да принасям по­каяние три години.

-     Много са - отвърна старецът.

-     Може би, четиридесет дни? - попитаха нами­ращите се наоколо.

-     И това е много - отново отговори старецът. - Повярвайте ми, ако човек се покае от цялото си сър­це и не се върне повече към греха, Бог ще му прости и за три дни.

3.  Някой друг го попита:

-     Ако човек е паднал в някакъв грях и се е обър­нал, Бог ще му прости ли?

Старецът му отговори:

-     Ако Сам Бог е заповядал на човеците да постъп­ват така, нима Той няма да направи нещо по-голямо? А нали Той заповяда на Петър да прощава на падна­лите и покаялите се до седемдесет пъти по седем.

4.  Още някой го попита:

-     Какво означава разкаяние за грях?

Старецът му отговори:

-     Да не го вършиш отново. Праведните затова и са наречени непорочни, защото са изоставили грехо­вете и са станали праведни.

5.  Един брат попита авва Сисой:

-     Авва, паднах, какво да правя?

-     Пак стани — му казва старецът.

-     Станах и пак паднах - каза братът.

-     Отново и отново ставай - отговори старецът.

-     И докога? - попита братът.

-     Докато бъдеш застигнат от смъртта или в доб­ро състояние, или в състояние на падение - отгово­ри старецът, - защото в каквото състояние се окаже човек, в такова и отива на съд.

6.    Един брат живееше в килия в Египет и се под­визаваше там в голямо смирение. Той имаше сестра. Тя беше блудница в града и водеше много души към погибел. Старците дълго придумваха брата и накрая го убедиха да отиде при нея и да опита чрез наставле­ние да прекрати предизвикваната от нея съблазън.

Когато той отиде на мястото, един познат го из­превари и предупреди сестра му: „Брат ти е пред вра­тата“.

Това я разтърси отдън душа. Тя остави любовни­ците, на които угаждаше, с непокрита глава изтича да посрещне брат си и вече искаше да го прегърне... Но той и  казва:

-     Родна моя сестрице! Смили се над душата си. Мнозина са погубени от теб, а и ти как ще можеш да понесеш вечните и горчиви мъки?

Тя се ужаси и го пита:

-     Със сигурност ли знаеш, че за мен може да има спасение от днес нататък?

-     Има спасение - отвърна братът, - стига да поискаш.

Тогава тя се хвърли в нозете на брат си и започна

да го моли да я вземе със себе си в пустинята.

-      Забради си главата - и рече брат и, - и върви подире ми.

-      Да вървим - отговори сестрата. - По-добре да търпя срам с непокрита глава, отколкото да се върна в този вертеп на беззаконието.

Докато вървяха, братът я наставляваше да се покае. А после, като видя, че насреща им идва някой, и казва:

-      Понеже не всички знаят, че си ми сестра, от­бий се малко встрани от пътя, докато хората отми­нат.

Тя се отби встрани. След това той и казва:

-      Хайде да продължим пътя си, сестро.

Но сестра му не му отговори нищо. Той се приб­лижи до нея и видя, че е умряла. И тогава забеляза, че дирите от нозете и бяха кървави - тя беше вървя­ла боса.

Когато братът разказа на старците всичко, кое­то се беше случило, те се разделиха в мненията си. Но на един от тях му беше открито за нея:

-      Тя презря всичко плътско, пренебрегна дори собственото си тяло и не роптаеше при толкова мно­го рани. Затова Аз приех покаянието и.

Узнах за авва Мойсей Мурин - най-бележития сред скитските отци, че преди да стане монах, бил слуга на един гражданин. Но заради крайното му упор­ство, кръвожадност и див нрав господарят му го про­гонил. Тогава Мойсей станал разбойник. И понеже притежавал невъобразима сила, станал главатар на други разбойници.

Сред разбойническите му подвизи се разказва в частност и за следния. Мойсей се озлобил срещу един овчар, понеже веднъж кучетата на овчаря му попречи­ли, когато през нощта отивал да извърши грабеж. И ето, той започнал да търси случай да го убие, а затова внимателно разузнал, къде ходи той със стадото си.

Накрая узнал, че овчарят е от другата страна на Нил. А тогава реката била придошла и се разляла на широчина една миля. Но Мойсей съблякъл късия хитон, с който бил облечен, вързал си го на главата, стиснал между зъбите нож и се хвърлил в реката. Така заплувал към отсрещния бряг. Овчарят, щом видял отдалече, че Мойсей плува към него, хукнал да бяга и се скрил.

Мойсей, като не заварил овчаря, излял злобата си върху стадото. Заклал четири от най-хубавите му овни, вързал ги с въже и преплувал Нил в обратната посока. Там влязъл в някакъв двор и одрал овните. След това запалил огън, изял най-хубавото месо, а кожите раз­менил за вино. После изпил не по-малко от осемнаде­сет италийски секстарии[1] вино и извървял петнадесет мили до мястото, където била шайката му.

И същият този разбойник поради някакви при­чини по-късно се разкаял, отхвърлил предишния си живот и се обърнал към монашеско житие. Взел си килия в един скит и там проявил изключителна стро­гост в подвига.

Разказват, че още в началото, когато се отрекъл от света и току-що си взел килия, го нападнали чети­рима разбойници. Не знаели, че това е Мойсей. А той ги хванал и ги вързал. След това ги вдигнал на гръб като чувал с плява и ги отнесъл сред събранието на братята. „Сега не бива да причинявам страдание на никого - рекъл той, - а стана така, че тези ме на­паднаха. Какво ще кажете да направя с тях?“ Братя­та ги отвързали и ги пуснали.

Но разбойниците, щом познали Мойсей и видели покаянието му, и сами не пожелали да се връщат по­вече към миналия си живот. По неговия пример се отрекли от света и станали опитни монаси. А Мой­сей проявил такова подвижничество, че и в други кни­ги пише за него. Влязъл в такава бран с бесовете и живял в такава строгост, че скоро станал равен на най-великите и съвършени Отци. Станал презвитер и просиял с велики дарове на духа, а след кончината си оставил седемдесет ученици.

[1] 1 секстарий = 0,54 л.

Блажената Синклитикия казвала, че трябва да хвалим нерадивите и лекомислени души - тези, кои­то са безсилни да се стремят към доброто и при това лесно се отчайват, даже за най-малката добра подбу­да, да се възхищаваме и да превъзнасяме тази подбу­да, а тежките им и големи прегрешения да наричаме маловажни и нищожни. Защото дяволът, който же­лае, да превърне всичко в погибел за нас, се стреми да скрие от преуспяващите и от подвижниците грехо­вете им и да ги накара да ги забравят, за да предизви­ка у тях гордост, а на новоначалните и неукрепнали­те показва греховете им в преувеличен вид, за да пре­дизвика у тях отчаяние.

Трябва да утешаваме намиращите се в такъв смут души по следния начин. Трябва да им припомняме за несравнимата Божия снизходителност и благост, как­то и че нашият Господ е многомилостив, милосърден и великодушен и съжалява за човешките съгрешения.

Освен това е нужно да им посочваме свидетелст­ва от божественото Писание, които доказват неизказаната Му снизходителност към съгрешилите и пока- ялите се. Трябва да казваме: „Раав беше блудница, но се спаси чрез вяра. Павел беше гонител, а стана изб­ран съд. И разбойникът грабеше и убиваше, но с една- единствена дума пръв отвори вратите на рая“, както и да изброим Матей, митаря, блудния син и други по­добни, и с това да ги извеждаме от отчаянието.

А душите, станали плячка на гордостта, следва да лекуваме е по-високи примери. Защото и добрите земеделци, ако видят, че някое растение е ниско и хилаво, го поливат обилно и полагат много усилия то да порасне и укрепне. А ако забележат по растението прекалено ранен филиз, отрязват излишното, за да не би растението да изсъхне преждевременно. И ле­карите хранят обилно някои болни и ги извеждат на разходка, а на други налагат диета и им забраняват разходките.

 ГЛАВА 1

За това, че никога не бива да се отчайваш, даже ако много си сгрешил, а трябва да се надяваш на спасение чрез покаяние

1. От свети Паладий (за Йоан Ликски)

Преподобни Йоан Ликски (за него се говори по- подробно в друга глава) ни разказа следното във връзка с това, че трябва да избягваме разговори с жени: „Имаше в града един младеж, който много и тежко грешеше. Но по Божия воля се съкруши за множеството си грехове. Тогава отиде на гробището и се затвори в една гробница. Там, като паднал ничком на земята, изпускайки от дълбините на сърцето си тежки стонове, оплаквал предишния си живот.

    Така минала една седмица и една нощ му се явили бесовете, които по-рано толкова много му бяха вредили.

    - Къде е тоя развратник - завикали те - къде е тоя, който до насита поживя в разврат, а сега изведнъж съвсем ненадейно и без никаква причина стана такъв чистичък и добър! След като вече не става за нищо, си спомни за християнството и въздържанието! Нищо добро не го чака - толкова е затънал в нашите пороци!

- Защо не станеш от пода - продължавали те - и не тръгнеш с нас по обичайните си дела? Блудниците и кръчмарите те чакат. Нима няма да дойдеш да си утолиш страстите? За теб и без друго вече няма никаква надежда, а ако продължаваш да се самоизтезаваш така, присъдата не е далече! И защо, клетнико, толкова много бързаш да бъдеш наказан? Защо си толкова нетърпелив да попаднеш по-скоро в съда? Многократно си изпробвал всичко беззаконно, което може да съществува. За всичко това си в наша власт, а отгоре на всичко се опитваш да избягаш? Защо мълчиш? Или не си съгласен? Хайде, тръгваш ли с нас или не?

Но младежът продължавал да плаче, не им отговарял и дори не ги слушал. Тогава бесовете, като не постигнали нищо, го хванали и започнали да го измъчват жестоко. След като му наранили цялото тяло с мъчения, го захвърлили полумъртъв и си тръгнали. А младежът останал неподвижен, както преди, и само проливал сълзи с непрестанно покаяние.

     Междувременно роднините му започнаха да го търсят и го намериха. Щом узнаха какво му се е случило, настояваха да го пренесат вкъщи. Но младежът не се съгласи. Следващата нощ бесовете отново дошли и го подложили на още по-страшни изтезания. Но когато близките му отново отидоха, той не им позволи да го отнесат оттам.

     - По-добре да умра, отколкото пак да падна в същата сквернота - им рече той.

     През третата нощ бесовете го изтезавали толкова безжалостно, че той едва останал жив.

     И щом видели, че той не се предава, бесовете отстъпили с вик:

     - Ти победи, победи, победи!

     Оттогава на младежа вече не му се случваше нищо лошо и той продължаваше да се подвизава в чистота и добродетели. Живя чак до смъртта си в същата тази гробница и Бог го почете с духовни дарове и чудеса“.

                                                                   Лк. 2: 1 – 20  Зач. 5   

           По това време владеел земята кесар Август. Неговото единовластие било образ на Божието единоначалие във вселената. Многоглавата ламя на властта, която от началото на греха тровила народите, била останала с една глава. Всички известни племена и народи по земята се покорявали на Августовата власт, посредствено или непосредствено, било като само му плащали[1] своя данък, било като признавали римските „богове“ и римските чиновници. Борбата за властта, за някое време била утихнала, и единовластието над света било напълно в ръцете на кесар Август. Над него нямало ни човек, ни „бог“. Защото сам той бил провъзгласен за „бог“, и на неговото изображение, хората принасяли жертви – заклани животни и кадене. От както свят светувал, смъртен човек не бил добивал по-голямо могъщество от кесар Август, който, без конкуренция, владеел целия свят. И наистина, от както свят светувал, човека, сътворен от живия Бог, не бил падал до самото дъно на унижението и отчаянието, до момента, в който започнал да обожава римския кесар -  човек със всички човешки немощи и слабости, кратковременен като върба, със стомах, черва, дробове, и бъбреци, всичко, което след няколко десетки години се превърнало в червива смрад и бездиханен прах, човек, чиито статуи, в края на краищата надживели неговия живот, неговата сила, и неговото царуване.              
            По в това време, на външно спокойствие и вътрешно отчаяние, се родил Господ Иисус Христос, Спасителя на човешкия род и обновителя на всички твари. Защо Той не се родил като син на всемогъщия кесар, та с един указ и изведнъж да наложи новата вяра, без страдания и унижения, без кръв и трънен венец, без Кръст и мрачен гроб? Всевластиния кесар можел всичко, можел да заповяда веднага да се разбият всички идоли в империята, да се преустанови поклонението на лъжливите богове, и да се наложи вярата в единствения жив Бог, Твореца на небето и земята. Защо трябвало Христос да се ражда в едно неизвестно израилско племе, и в едно неизвестно село – Витлеем, и от една неизвестна Девица – Мария? Нима било мъдро Спасителя на света да се роди в такова унижение, да живее и да пострада, да умре и да възкръсне, та чак след половин столетие от Неговото пришествие, римското царство да научи Неговото име? Нима ако се бил родил в столицата на света, в разкошния град Рим, в двореца на кесаря, нямало по-бързо и по-добре да постигне успех? И източната звезда да засияе над Рим? И Божиите ангели да запеели песента на мира и благоволението над позлатения покрив на императорския дворец, та да я чуят най-силните големци на този свят, и като я чуят, веднага да се обърнат към Христа, като към Богочовек и Спасител? И Христос още като дете, на Палатин, да обърне синовете на елита към Своето Евангелие? И пред римския форум да произнесе Своята славна проповед за Блаженствата, и така да смекчи сърцата, на всички граждани в двумилионния град Рим? Па с указ след указ, с указ след указ, новата вяра да бъде утвърдена, и небесното Царство да бъде установено на земята, и Христос възцарен, не на престола на някой си чобански цар Давид, а на престола на всемогъщия кесар Август?                                                                                                              

Какво да се каже за това? Ние ще кажем, че това е едно смехотворно безумие. Да ни прости Господ, че изрекохме такива глупости, но ние ги изрекохме с добро намерение – за поучение на онези, върху чиито умове и сърца, при размишления за Рождеството на Господ Иисус, може да  падне такова безумие. За да опровергаем това безумие, което не е по-трудно от издухването на пепелта от жарта, ние веднага ще напомним, че Бог, от превелика любов, е сътворил първия човек, и неговото битие положил върху два принципа - на свободата, и смиреното послушание. Свободата се състояла в това, че човека можел да разполага с целия рай по своята воля, да яде от всеки райски плод, и да владее над животните, както желае. Смиреното богопослушание пък трябвало да е постоянен регулатор на човешката свобода. Защото единствено Бог е съвършен в свободата и не се нуждае от никакъв регулатор, защото Той не умее и не може да съгреши. Смиреното послушание компенсирало в човека неговото несъвършенство в мъдростта и любовта, така, че с даруваната му от Бога свобода, и с драговолното смирено послушание пред Бога, [човека] бил като съвършено творение. Адам проявил в рая своята свобода над милиони творения и неща - не е ли това доказателство за безграничната Божия любов? А своето смирено послушание Адам трябвало да прояви към една единствена Божия заповед, и към един единствен предмет в рая – към дървото за познаване на добро и зло. Не е ли и това доказателство за безкрайното Божие човеколюбие и снизхождение? Но щом Ева и Адам се доближили до дървото на изпитанието, те съгрешили – тяхното смирение се превърнало в гордост, тяхната вяра – в съмнение, и тяхното послушание – в непослушание. Така съвършеното Божие творение изгубило равновесието между ума, сърцето и волята, защото намислило зло и пожелало злото; а с това отблъснало водещата го Божия десница, и попаднало в смъртоносната прегръдка на сатаната. Това е ключът за обяснение на всички събития с човечеството, па е и ключ и обяснение, защо Господ Иисус не се родил в Рим като син на кесяря Августа, и защо не е наложил Своета спасително учение на света с царски указ и сила. Когато някое дете се отскубне от ръката на майка си и падне в пропаст, коя майка ще се облече в коприна и ще направи мраморно стълбище, за да се спусне до дъното на пропастта, за да спаси своето дете?                                                                                                                                                             

Бог можел да огради дървото на изпитанието в рая с огнен пламък, и тогава Адам и Ева не биха могли въобще да пристъпят [към него]. Но къде щяла да бъде тогава свободата на удивителното Божие творение – човека, малкия бог? Къде ще е разликата от останалите несвободни творения? По същия начин Бог можел да стори тъй, че Спасителят да се роди в Рим. Да се нарече син на кесаря, и с указ - което ще рече, с меч и огън, като Мохамед, да наложи на човешкия род, новата вяра. И отново – къде щяла да  бъде свободата на висшето Божие творение човека, малкия бог?                                                                                                                

Бог можел да избере и още по-кратък път. Той е можел и да не праща в света Своя Единороден Син, а само да прати една цяла войска от Своите свети ангели, да засияят бляскаво и да затръбят на шир и длъж по земята, и хората в страх и трепет да паднат на колене, да познаят истинския Бог, и да отхвърлят мрачното идолослужение. Но, пак, къде ще да е била тогава красотата на човешката свобода, и красотата на смиреното послушание пред Твореца? Къде щяла да е разумната човешка душа? Къде любовта и синовното [чувство ]?

Господ наш Иисус Христос, трябвало, ясно, като бял ден да покаже четири неща, които заблудилия се и помрачен човек предал на забрава, а имено – синовно смирено послушание на човека към Бога; Отеческата любов на Бога към човека; изгубената царствена свобода на човека; и накрая, царствената Божия сила.

Синовно смирено послушание Господ наш Иисус Христос проявил, когато решил да се роди като човек в плът. Защото унизеното човешко тяло за Него било по-унизителна пещера, от витлеемската пещера. Освен това, Той показал Своето смирено послушание и  с това, че се родил в среда и бедни условия за живот, повече от скромни; между малкоизвестен народ, още по- малко известно селище, и от Майка, съвършено неизвестна на света. На новия Адам Му предстояло да излекува ветхия Адам от непослушанието и гордостта. Лекарството се състояло в послушанието и смирението. Затова, Господ се явил на хората, не от град Рим, но от Витлеем, не от самообожествяващият се дом на Август, но от скромния[2] и смирен Давидов дом.

Отеческата любов на Бога към човека, Господ наш Иисус е показал със страданията от хората и за хората. Как Господ щял да покаже Своята любов чрез такива страдания, ако се бил родил в Рим, в императорския дворец? Който заповядва и владее чрез укази, той счита страданието за унижение.

Царствената свобода на човека над природата, над Своята плътска и душевна природа, както и над цялата окръжаваща физическа среда, Господ наш Иисус Христос показал със Своя търпелив пост, със Своето безстрашие пред всички опасности и несгоди в живота, и със Своите Божествени чудеса, чрез които се проявявала Неговата пълна власт над природата.

Царствената сила на Бога, над живота и смъртта, Господ Иисус, особено е  показал със Своето славно, и чрез Своята сила Възкресение от гроба. Ако той се е бил родил в Рим, като син на кесаря Августа, кой би повярвал в Неговия пост, в Неговите чудеса, в Неговото Възкресение? Не би ли светът казал, че всичко това е измислено, разгласено и раздуто, чрез силна агитация и царските богатства? И накрая, трябва да се каже - и смирението на Божия Син има граница. Тази граница я поставя грехът. В такава нечистота, духовна, морална и плътска, каквато е представлявал Рим и императорския дворец в Рим, Бог не можел да дойде в света. Онзи, Комуто предстояло да очисти човечеството от греховната нечистота, трябвало да се роди в чистота, в невинност, и в безгрешност.

От това е ясно, значи, че мъдростта Божия е показана при Рождеството на Спасителя, а имено – при избора на народа, племето, мястото и Майката – тъй неизказано велика, както и мъдростта Божия при първоначалното сътворение на света. Всичко, което Бог прави, прави го, не като вълшебник, но като домостроител. Той гради бавно, но гради върху твърда основа. Той сее и чака да поникне злак, па злака да цъфне, и най-накрая да принесе плод. Той търпеливо понася хиляди временни поражения, за да постигне една вечна победа.                                                                                                                                                        

По това време излязла заповед от кесар Август да се извърши преброяване по цялата земя. И всеки трябвало да отиде в своя град за да се запиша. Каква гордост в господаря на света! И какво унижение за хората! Всичко, което сатаната употребявал за Божие унижение, чрез Промисъла, се обръщало в негово собствено унижение, за слава Божия, за полза на домостроителството, и за спасение на човеците. Чрез кесаревото единоначалие, сатаната  целял Божието унижение, но това единоначалие Бог употребил за възстановяването мира на земята, по онова време, когато предстояло Царят на мира да се яви на човешкия род. С всеобщото преброяване, сатаната искал да обезпечи[3] всеобщото робуване на всички хора, на един обоготворен човек, но това преброяване Бог употребил за изпълнение на пророчествата за раждането на Спасителя във Витлеем (Сравни с блж. Теофилакт).                                                                                                                        

Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давилов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов. От Назарет до Витлеем пеша се пътува почти три дена. Но тъй като света Дева била трудна, вероятно светото семейство е прекарало повече време на път, докато стигне в Давидовия град. Какъв уморителен и труден път! Най-напред пътуване през дългата и монотонна галилейска равнина, па после изкачване и спускане по и от самарийските планини, па след това бавно и внимателно крачене през каменистата и суха Иудея. На такъв дълъг път и да не се търпи глад, покрай умората, е известно, че се търпи и жажда. По целия този път, имало само 2- 3 извора! Но може да си представим каква тълпа от хора чакала и се бутала пред всеки от тези извори по време на световното преброяване! Ала послушния и смирен Господ дошъл на този свят по трънлива пътека, и тръгнал по нея още в утробата на Майка Си. Кесарят заповядал всички негови поданици да се запишат, и Онзи, Комуто серафимите са поданици, послушно отишъл да се запише като поданик на тленния земен кесар. Още преди да рече на Своя предтеча и родственик Иоан: Тъй нам подобава да изпълним всяка правда ( Мат. 3:15 ), Той, вече и на дело показал това, още в утробата на Своята Майка. И преди да изрече пред хората поучението: Отдайте, прочее, кесаревото кесарю (Лк. 20: 25), Той буквално го изпълнил, преди още да излезе от утробата на Своята Майка.                                                                                                                                                                       

С Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Славния евангелист Лука, учен, и със светска мъдрост, и от Светия Дух, особено старателно подчертава факта на свръхестественото зачатие на светата Дева. За всички онези, които може и да се терзаят от съмнение по този предмет, евангелист Лука е добре дошъл като помощник на тяхната съвест. Свети Лука бил практикуващ лекар, първо лекар на тялото,  а след това и духовен лекар. Като учен – естественик, и практикуващ лекар, той е знаел, какво се случва в света на телесното. Но той, колкото бил съобразителен, толкова бил и смел, за да потвърди и обяви писмено, едно небивало до тогава събитие, в което висша духовна сила се появила във физическите закони, и при което се заченал един живот по изключителен, безплътен начин. Такова свидетелство на един лекар, наистина е от неоценимо значение. Свети Лука, от всички евангелисти, най-много акцентира върху непорочното зачатие на Мария. Най-напред той подробно ни описва разговора между архангел Гавриил и светата Дева (1: 26 – 38). А сега ни известява, че Иосиф отишъл във Витлеем, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. Говорейки за родословието на Господ Иисус, той ни казва: Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше, както мислеха, син Йосифов, Илиев (3: 23). Т.е. какво мислели хората, а в същност той не бил Иосифов Син, а Син Божий. Наистина пречудено и човеколюбиво е Божието Провидение! Заради домостроителството на човешкото спасение, То обръща гонителя на християнството Савел, в най-големия защитник – Павел, и телесния лекар Лука, в най-важния свидетел, на изключително духовно събитие в света.

И макар Иосиф да е от Давидовото коляно, а Давид от град Витлеем, нито Давид, нито Иосиф, неговия последен потомък, нямали нито един роднина във Витлеем. Иосиф отишъл във Витлеем, своя град - но само исторически и по дух, ала по нищо повече. Нито един сродник, който да го приеме; нито един приятел, който да му окаже гостоприемство. Нямаше за тях място в страноприемницата. Частните къщи са чужди къщи, в които чужденците са очаквани от своите роднини и приятели. Тук - там, никъде нямало място за него, освен в една пещера, където пастирите затваряли своите стада!

Иудея е пълна с такива пещери. Тук са пророческите пещери, Манасиевата пещера, пещерата на св. Сава Освещени, пещерата на св. Харитон Велики, пещерата на светите братя Хозевити, пещерите над Мъртво Море, в които Давид се криел от Саул, пещерите под Планината на Изкушението; пещери, които заради славата на Витлеемската Пещера, са осияни със славата на светостта, и покрай тях са и многобройните други пещери, в които и до ден днешен, овчарите – бедуини, затварят своите животни, в което всеки пътешественик по Светата Земя, може да се увери лично.                                                       

И роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли. И тук, както и според евангелието на свети Матей, трябва да се разграничи думата „Първенец“, от предходната дума „своя“. Защото иде реч, не за първенец на света Дева, а за Божествения Първенец. Синът Божий - Единородния, Който при новото творение е  първороден между многото братя (Рим. 8: 29). Мистичен Първенец в Троичното Царство на вечността, и исторически Първенец в Божията Църква, във видимото и невидимо Божие Царство.                                                                                                                       

Пови Го и Го положи в ясли. По-добре чиста слама, нежели нечиста коприна. Колко по-безгрешни са яслите от императорския дворец, и овчата пещера от Рим, столицата на световното царство! Нека сладчайшия Младенец да лежи в яслите! Воловете и овцете не познават греха, а и пастирите познават греха в по-малка степен от другите хора. За Господ Иисус е светло там, където е безгрешно, и е топло там, където грехът не заледява гърдите. Кой знае, колко ли пъти, малкия Иесеев син - Давид, се е отбивал в тази пещера! От тук той тръгнал за битка с въоръжения до зъби Голиат, и с едно камъче от прашката го убил. В тази пещера сега лежал Младенеца, според човешките закони, от коляното на същия този пастир - Давид. И Той ще тръгне против един страшен Голиат, против сатаната, който царувал в Иерусалим – в лицето на голиата Ирод, а в Рим – в лицето на голиата Август, а в целия свят във вид на голиата грях, и най-големия, от най-големите голиати - смъртта. Цялата сатанинска войска, въоръжена до зъби се захилила, като видяла Иисус да иде срещу нея с едно, привидно, нищожно оръжие, както първия Голиат се присмял на Давида и неговата прашка с камъче. А Иисусувото победоносно оръжие било по-меко от камъче. То било от дърво – дървения Кръст.                                                  

Било нощ, и нощна тишина. Уморените пътници, кесаревите поданици, почивали и дълбоко спели, възстановявайки силите си. Будни били само пастирите, които нощуваха на полето и пазеха нощна стража при стадото си. Тогава Витлеемската пещера трябвало да е била извън града, иначе би било невероятно пастирите от околността да могат да я ползват. Но по-късно, когато тази пещера е станала главната забележителност на Витлеем, тя вече била обиколена от града. На половин час под хълма, от Витлеем и до ден днешен има селце, наречено Пастири, или по руски Пастухи. Традиционно, на това място пастирите пазели около своите стада. Че пастирите са били далеч от пещерата и от Витлеем, е видно от техния разговор след появата на ангелите: Да идем до Витлеем, и да видим случилото се там.                                                          

На това място, значи, според истинското Предание, на бодърствуващите пастири, се явил Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. Прекрасна е славата, която осиява и ангелите, и праведниците! И в смъртно тяло, се удостоили да видят светлината и славата Божия. Пророк Иезекиил говори за собственото си видение тъй: И видях като че светнал метал, като че огнен изглед вътре в него наоколо...Както изглежда дъга в облаци във време на дъжд, така изглеждаше това сияние наоколо. Такова беше видението на отблясъка - от славата Господня. Като видях това, паднах ничком. (Иез. 1: 27 – 28; 2: 1). Ала ангелът [явил се ] в този небесен пламък успокоил пастирите като им казал: Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ, и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. При новото творение ангелите идват като авангард на Твореца. Ангел първо се явил на света Дева Мария, после на Иосиф, а сега на пастирите, па после се явил и на мъдреците от Изтока, в съответствие на чистотата и домостроителната необходимост. Могъщия ангел приветствал светата Дева с: Радвай се! На пастирите по същия начин казал: Благовестя ви голяма радост. Мъдреците като видели звездата се зарадвали с твърде голяма радост. Всъщност, Христос е радост неизказана. Той дошъл за осъдените, в тъмницата, за да ги освободи – може ли да има по-голяма радост за онези, които  го припознаят? И онeзи, които благовестят за Неговото пришествие, пришествие на Приятел и Освободител, какви по-точни думи могат да каже за редкия Посетител на тъмницата, освен, че Той е Радост, че идва Радостта, и че Радостта е дошла?

И тъкмо Божия ангел казал това, около него се явило многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога. Само, че Господ е по-съвършен по красота от ангела. Неговия глас е по-сладостен и животворящ от ангелския глас. Великия Исаия чул този преумилен ангелски хор, когато пеел: Свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава! (Исаия 6: 3). А най-големия тайновидец на Новия Завет, свети евангелист Иоан, пише за своето видение на ангелите:  След това видях и чух гласа на много Ангели около престола.. и броят им беше много милиони (Откр. 5: 11).

Такава величествена слава се открила и на простодушните витлеемски пастири. До този момент, тази слава са могли да видят само отделни избраници, и това е първия случай, за който Свещеното Писание съобщава, че една, цяла група смъртни човеци, на яве видяла и чула безсмъртното ангелско войнство. Това е белег, че с пришествието на Христос на земята, небето е широко отворено за всички хора, които с чисти сърца желаят небето. Но това явяване на ангелите донесло и друга новост, дотогава непозната на хората, и не записана [дотогава] в Свещеното Писание. Това е нова песен, която ангелите пеели. Великия Исаия е чул ангелите да пеят : Свят, Свят, Свят Господ! Тази песен е изключително хваление към Бога. Но сега ангелите, пред пастирите, пеят една нова песен, която може да се нарече програмен химн на спасението. Тази нова песен е :

 Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение! ( Слава въ вишнихъ Богу, и на земли миръ, в человецехъ благоволение! ).

Когато хората, на първо място, и с радост в сърцата, славят Бога във висините, ( а не някакъв човешки „бог“ на земята и в низините), тогава последствието  от това е мир на земята, а последствията от двете [хваления] е и благоволение между тях. Господ Иисус  е дошъл на земята, та по цялата земя да се въздава слава в вишних Богу, а също така да се установи на земли мир, в человецех благоволение. „Аз Съм Господ Бог, Който твори мир[4]“ (Исаия 45: 7). Докато праотецът Адам, непрестанно, със сърце и уста, въздавал слава на Отеца, Който бил над него, дотогава неговото битие на земята било мирно, т.е. неговото тяло не се измъчвало от никакви [греховни] желания и страсти, но било съвършено и в хармония с душата и духа; и до тогава той бил изпълнен с добра воля, т.е. както с любов към Своя Творец, така и към всички творения Божии около себе си. А като съгрешил, страх свил сърцето му, от ужас замлъкнала устата му, безспокойство изпълнило цялото негово същество, и в него бързо, като в сън, избуяла зла воля, зла воля и към Бога, и към своята жена, и към всички творения в рая, и към самия себе си. Тогава той почувствувал, че е гол, и започнал да се крие от Божието лице. От Адамовия грях та до Христа, само единици праведници, като Авел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Иаков и други, умеели и можели да славят Бога във висините, имайки мир в земните си тела, и добра воля между човеците. Останалите човеци били вечно разделени в славенето на различни „богове“ в низините на земята, в славенето на различни фантазии или идоли, или на самите себе си – обоготворените. Между хората настанали побоища и свади; кое „божество“ да се слави!? От неславенето на истинския Бог, и от прославянето на лъжливите, измислени „богове“, по цялата земя настъпили размирици, а от двете [от побоищата и свадите] - отново зла воля между хората, която донесла в  живота им  вавилонското смешение и пъклен огън.                               

При новото творение, трябвало да се възстановят онези три неща, които правели Адам щастлив в рая. Затова при рождеството на новия Адам - Господ Иисус, ангелското войнство пеело програмния химн на спасението:

Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение!

 Затова, всички апостоли в своите послания, въздават слава и хвала на Бога във висините, а апостол Павел казва: Той е нашият мир (Ефес. 2: 14). Всички Божии светии, от начало, ни учат, че добрите дела не се оценяват по количеството на даровете, а по добрата воля. „Защото за Бога няма по-скъпа жертва, от добрата воля“, казва свети Григорий Двоеслов[5].

След това събитие, единствено в човешката история, и достойно само за Господ Спасителя, ангелите се скрили от човешките очи, и оставили пастирите в радостно учудване.                                                                                                                                 Да идем до Витлеем, си казали един другиму пастирите, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ. Защо не казали „ангела“, а „Господ“? Защото ангелът Божий се появил в такова величие, сияние и красота, та човешкия ум не могъл въобще да си представи даже и за Господа Вседържителя по-голямо величие, нито по-голямо сияние, нито пък по-голяма красота. А освен това, в Свещеното Писание, ангела Божий, често се нарича Господ. Това идва от там, че истинските израилтяни, били строги по отношение на вярата в Единствения Бог, и на всичко, което узнавали от ангел, гледали като на идващо от Самия Бог.                                                                                                                       

Да видим случилото се там. Пастирите не казват: „Да видим „дали се е случило“. Те нямали и най-малко съмнение, че трябвало да се е случило, това, което Господ, в такава слава, им открил. Въобще, техните простодушни сърца, знаели малко за съмнението. Съмнението се загнездва най-много в нечистите от греха и страстите сърца.

И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. Може да си представим, как бързо пастирите се спуснали от бърдото към Витлеем! Тяхната радост ги окриляла. И скоро те били вече при светото семейство. В пещерата, където те затваряли своите стада, намерил подслон, Онзи, за Когото цялата вселена е тясна; В яслите, където те слагали храна за своите овце, лежал повит Небесния Хляб[6]. Тайнственият смисъл на това название се открива, чрез Рождеството на Господ Иисус – Небесния Хляб, на това място, който с живота Си насища всичко живо. Недоядената от овцете слама послужила за постеля на Онзи, който при сътворението на първия свят седял на пламени херувими. Евангелистът казава: Намериха Мариам и Иосифа. Обикновено винаги се споменава първо бащата, а после майката, така е и до ден днешен, а тогава, на жената се гледало по отношение на мъжа, като на второстепенно същество. Обаче, евангелистът, въпреки обичая на всички времена, първо споменава Мария. Не случайно евангелистът постъпва така, за да посочи Богоматер като единствен на земята родител на Спасителя. А Иосиф, нейния мъж, само като неин помощник и защитник.

А като видяха, разказаха каквото им бе възвестено за тоя Младенец. И всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите. Пастирите, наистина, имали какво да разказват. Очите им видели, това, което малко смъртни очи на земята са видели, и ушите им чули, това, което малко смъртни уши са чули. И всички, като чуели, се удивлявали. Станалото се отнасяло не само към Мария и Иосиф, иначе не би се казало - „всички“, а и за още някои, които са биле около пещерата, във Витлеем, на които по Божи Промисъл, пастирите открили тази пречудна небесна Тайна.

А за пресвета Мария, евангелистът казва: А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си. Евангелистът е безкрайно внимателен към благодатната Дева. Той винаги следи Нейното сърцето, и отбелязва впечатленията в това най-нежно сърце, венчано единствено с Божия Дух. Тя чувала всички слова, които Небето и земята изричали за Нейния син, и ги ги слагала в сърцето си. Ще дойде време, когато Тя ще отвори своята уста, и ще извади богатството от своето сърце, ще разкрие всички тайни, от които ще се поучат и евангелистите, и апостолите. Ще дойде време, когато Тя ще бъде апостол на апостолите, и евангелист на евангелистите. Но това ще бъде след прославянето на Нейния Син. Когато Първородният съкруши гроба и възкръсне, тогава апостолите ще се запитат още веднъж: „Кой е Този?“. Кого ще запитат за това? Нея, единствено Нея, на земята. И тогава Тя ще им изрече всички пазени в сърцето си слова, както словата на архангела в Назарет, така и словата на пастирите във Витлеем, така и още много и много други слова и тайни, които е знаела само Тя, от най-близкия контакт с Учителя на апостолите.                                                                                                                          

 И тъй, Господ не се родил в Рим и в императорския дворец, за да бъде господар на света с помощта и силата на оръжието, а между пастирите, та с това да покаже важния характер на Своето служение в света. Както пастирят милва, и храни своите овце, така Той милва и насища своите люде. И както пастирят  се грижи за една болна или изгубена овца, повече отколкото за деведесет и девет здрави и незагубени овце, така и Той се грижи  повече за грешниците, отколкото за праведниците, т.е. повече за хората, отколкото за ангелите. И както пастирят познава всяка своя овца, и всяка овца познава пастира си, така ще бъде и с Него, Архипастиря и Неговите словесно човешко стадо. И както пастирите, добре пазели през нощта своите овце, когато целия свят безгрижно спял, така и Той, Най-добрия Пастир, ще прекара много и много нощи, пълни с ужаси и изкушения, пазейки човешкото стадо и молейки се за него със смирение и послушание на Своя небесен Отец.

Всяко събитие от Неговия живот е цяло едно Евангелие. И тогава, когато тъкмо що се родил, и когато не е могъл да отвори Своята уста и да каже една дума, Той, по самия начин, мястото и средата на Своето Рождество, дал на човечеството едно цяло Евангелие.  

Той не можел да се роди в царския дворец, защото неговата цел не била да бъде земен цар и да властвува на земята. Неговото Царство не е този свят, мрачно като облак, и преминаващо като сън. Той не могъл да се роди като син на земния цар, защото Неговия метод не можел да бъде меч и огън, указ и сила, а благо лекуване на болните, и лекото им връщане на пътя на здравето. Събитията от неговия живот не са в противоречие с Неговото учение, а тъкмо обратно; те потвърждават Неговите слова. Неговия Живот, и Неговите слова, са Неговото учение, Неговото спасително Евангелие.

Всичко, което се случило с Него при Неговото дохождане на този свят е тъй премъдро, че човешкия език не може да го изкаже. Затова смирено и с послушание да се поклоним на Божията Премъдрост, Която не само задоволява нашия човешки ум, но изпълва и сърцата ни с радост, па като сме изпълнени с радост да запеем[7] ангелската песен: Слава в вишних Богу, и на земли мир, в человецех благоволение! Слава на Единородният Син, на Небето и на земята, на херувимския престол, и във витлеемската слама на земята, заедно с Отца и Духа Святаго, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и във всички времена, и в цялата вечност. Амин.

             Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – пращали (бел. прев.).

[2] В ориг. – покайния (бел. прев.).

[3] В ориг. – обяви, извести (бел. прев.).

[4] Превода е според сръбския текст (бел. прев.).