Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1765308 Постинги: 3823 Коментари: 0
Постинги в блога от Август, 2017 г.
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>

 ДО ШЛОСЕРА ЙОСАТ.: ЗА ЖИВОТА НА ГРЕШНИКА

 

 

Един човек получил голямо наследство от своя баща. Цялото това насле­дено богатство обаче употребил единствено за да построи, укрепи и украси една къща. В нея той живял сам; нито ходел при някого, нито приемал някого у дома. За себе си не харчел нищо. Неумит, несресан, цял в дрипи  и гладен - скъперник към себе си и към другите, той давал всичко само за  къщата, която обитавал. Съседите с години не били виждали лицето му, но  къщата му била така украсена отвън, че нямало минувач, който да не изрази гласно възхищението си. Човекът се вслушвал във всяка дума на удивление и похвала и това било единствената му радост. „Щом къщата е такава, какъв ли ще е онзи, който живее в нея?" - питали се минувачите. Но лицето на стопанина никой от тях не можел да види. Накрая човекът пръснал цялото си състояние по къщата, изпаднал в нищета и глад и се отчаял. А един ден вър­ху къщата му паднала мълния и я подпалила. Тя изгоряла в пожара, а той едва успял да избяга на улицата и да се спаси. Хората от града се изплашили, когато го видели, защото приличал на плашило - черен, мършав, дрипав и мръсен. Всеки бягал от него като от чудовище. Отчаян, той напуснал града, не знаейки сам къде отива. По пътя го срещнали цигани и си рекли: „Тоя ще ни свърши работа!" Хванали го, обезобразили го още повече, извадили му очите, счупили му ръцете и нозете, па тръгнали с него на просия по света.

Този човек символизира душата на грешника. Голямото богатство - това са великите Божии дарове. Строежът, укрепването и украсяването на къщата означава грижата единствено за плътта и плътския живот. Запусна­тият, дрипав и изгладнял човек - това е обитаващата в тялото занемарена, оголяла и изгладняла душа. Мълнията е внезапната смърт. Хората от града, които бягали от онзи човек като от чудовище, са Божиите ангели, които се отвръщат от гнусната душа на грешника. Циганите - това са черните демо­ни, които обичат и пленяват подобните на себе си.

 

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 199 Коментари: 0 Гласове: 0



ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 13 АВГУСТ

 

 

Разсъждение                                                                               

 

 

„Благодарете Господу, ала не забравяйте и неговите велможи – нищите и бедните; те много могат в Господа Бога.“ Това са думи на знаменития руски подвижник от 19 век, отец Назарий, игумен Валаамски. Тези думи казал на съпругата на един високопоставен чиновник в Петроград, който бил изпаднал в немилост пред царя по някакво тежко обвинение. Обвиненият чиновник от мъка се разболял и легнал в постелята. Дочула съпругата на чиновника, че о. Назарий е пристигнал в Петроград, побързала да го намери, разказала му за бедата, която ги била сполетяла, и го замолила той да се помоли за нейния мъж. „Имате ли дребни медни и сребърни монети?“– запитал о. Назарий. Жената донесла и му ги дала. Отец Назарий се отдалечил. Същата вечер се върнал отново и зарадвал жената с такова известие: „Слава Богу, всички близки на Царя обещаха да се молят за вас“. Разбира се, жената помислила, че става дума за цар Александър Павлович и неговите дворяни, докато духовникът говорел за просяците по улиците, на които той раздал дребните монети и им поръчал да се помолят Богу за съпруга на онази жена. И наистина, пристигнала вест, че царят е заповядал делото на този чиновник да бъде преразгледано отново. А чиновникът желаел точно това. Когато жената почнала да благодари на о. Назарий, той ѝ казал: „Благодарете Господу, ала не забравяйте и неговите велможи – нищите и бедните; те много могат в Господа Бога“.

 

 

БЕСЕДА за най-важното пророчество на пророк Исаия

 

 

Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил (Исаия. 7: 14).

 

 

Това славно пророчество за раждaнето на Господа от Девица е изречено от боговидеца Исаия във време на отчаяние, в което се намирал Иерусалим. Безчислените сирийски и Ефремови войски били обкръжили града чак до градските стени. Цар Ахаз, без войска и оръжие, и иерусалимци били в смъртен страх. И разтрепери се сърцето на Ахаза и сърцето на народа му, както се от вятър люлеят дървета в гора. В този час на крайно царско отчаяние Исаия застанал пред царя и по Божия заповед му казал: Не бой се и да не отпада сърцето ти. След това Исаия пророкувал, че неприятелите няма да превземат Иерусалим. И като видял, че царят не му вярва, му казал да иска личба – било в небето, било на земята, ала невярващият цар не пожелал да поиска, а продължил да се съмнява. Тогава пророкът казал, че Бог ще им даде личба, па макар и да не искат. Тази личба била за далечни идещи времена и се отнасяла за спасението на целия човешки род. Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил. Защо пророкът не дал веднага някаква личба, та царят да повярвал? Затуй, защото това пророчество за спасението на Иерусалим в час, в който царят мислел, че всичко е загубено, било достатъчно, за да се яви и силата Божия, и неверието на царя. А защо пророкът точно в този час и при такива обстоятелства изрекъл пророчество за раждането на Спасителя? Затуй, защото човешкият род,  преди идването на Спасителя, ще бъде в също такова отчаяние, притеснен и обкръжен от демонските сили, както Иерусалим в този миг. Дали пророкът е казал изрично „Девицата“, а не „жена“? Определено е казал „Девицата“. Защото, ако става дума за жена, какво чудо и каква личба ще е това? Не се ли раждат всички хора от жени? Цялата тежест е върху думата „Девицата“. Тъй всевиждащият Бог умее да свързва близкото с далечното и да изпълнява едно пророчество в днешния ден, и да потвърждава друго пророчество в бъдещето.  Емануил – с нас е Бог – тогава, като невидим Бог, спасил Иерусалим. Емануил – с нас е Бог – по-късно, ще спаси човешкия род при подобна опасност, вече като въплътен Бог, като Богочовек, роден от Пречиста Девица и Светия Дух.

О, Господи, Който си дал на пророците сила да виждат истината, идваща отдалеч, дай и нам сила да приемем тази истина, която вече е дошла. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски 

Категория: Други
Прочетен: 194 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 АВГУСТ

 

 

Разсъждение

 

Научи се да почиташ и обичаш малките и прости хора. Те са най-много на земята. Те са най-много и в Божието Царство. При тях липсва гордостта, т.е. главното безумие, от което боледува душата на богатите и силните в този свят. Те вършат своите задължения на този свят често съвършено, но им изглежда смешно, ако някой ги похвали за това; докато големците търсят похвала за всяко свое дело, често извършвано нехайно. Св. Александър бил знаменит философ, ала оставил всичко, отдалечил се от високото общество и светските похвали, наредил се между най-малките и най-прости човеци като въглищар между въглищарите. Вместо някогашните похвали и почести той с радост търпял, когато децата тичали след него и се смеели на неговия мръсен вид и парцаливи дрехи. Но той не бил единствения, който желаел да живее с малките и прости хора. Много царе и князе, като познали сладостта на Христовата вяра, свалили короните от главите си и избягали между простите хора от суетата на големците.

Не се ли е появил сам Царят на царете, Господ наш Христос, между пастирите и рибарите? Св. Зенон съветва: „Не избирай славно място за живеене и не дружи с човеци с гръмки имена“.

 

 

БЕСЕДА за страшното видение на пророк Исаия

 

 

Видях Господа, седнал на престол висок и издигнат (Исаия. 6: 1).

 

Ето видение над виденията! Ето слава, превишаваща всяка слава, и величие, превишаващо всяко величие. Бог оказал велика милост на всички хора, като им дал да видят този звезден свят, дело на Неговите ръце. Още по-голяма милост Той е оказал на онези, на които дал да видят ангелския свят, неизменяем и чудесен. Но най-голяма милост той е оказал на малобройни Свои избраници, на които е дал да видят Него – Господ Саваот, единствения несътворен и Творец на двата свята. Но как може смъртен човек да види безсмъртния Бог? Не сам ли Бог казал на Мойсей: Не може човек да Ме види и да остане жив (Изх. 33: 20 )? И не казва ли Евангелието:  Бога никой никога не е видял (Иоан. 1: 18)? Наистина, никой от смъртните не може да види Божието лице, т.е. същността Божия. Но по Своето снизхождение и безгранична доброта и сила Бог може да се явява на хората в различен, и то в какъвто е достъпен за хората, образ. В особен образ и вид Той се е явил на Мойсей и Илия, на Даниил и Иоан Богослов – не в Своята същност, но в някакъв особен образ и вид. Исаия Го видял на престол висок и издигнат, т.е. като Съдия, възвишен над всички съдии и всички земни съдилища. Шестокрили… серафими…викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! Не е, следователно, Господ сам, а е Цар в ненагледното Свое Царство и е обкръжен от най-висши същества, които е създала Неговата Сила. Около Него са първите чинове на небесната иерархия, главните воеводи на безчетните Негови войски и първи светоприемници на Неговата светлина и заслепяващия Негов блясък. Това е видението на Исаия, син Амосов, пророк Божий.

Господи свети, свети, свети, трисвети, помилуй и спаси нас нечистите и грешните. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 240 Коментари: 0 Гласове: 0

 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 АВГУСТ

 

Разсъждение

 

Ако човек тръгне по пътя на правдата, нека да върви само по пътя на правдата с двата крака, а не да стъпва в пътя на правдата с единия крак, а с другия – в пътя на неправдата. Защото Бог чрез пророка е казал за праведника, ако извърши неправда: И праведник, ако отстъпи от своята правда… Всички негови добри дела, каквито е вършил, не ще бъдат спомнени: поради беззаконието си, що е вършил, и поради греховете си, с които е грешил, той ще умре (Иезекиил. 18: 24). Влашкият княз Радул бил човек праведен и вършил много добри дела. Той извел Св. Нифонт от робството в Одрин и го поставил за архиепископ в Букурещ. Но веднъж извършил страшно беззаконие: дал своята сестра за жена на покварения молдовски княз Богдан, при още живата Богданова жена. Радул не искал да чуе Нифонтовите възражения. Нифонт му предрекъл злощастен край, отлъчил го публично от Църквата и си излязъл от Влахия. Скоро във Влашко настанали суша и голям глад, а Радул легнал от неизлечима болест – цялото му тяло се покрило с рани и от смрадта им никой не можел да се приближи до него. След като го погребали, гробът му три дена се тресял, както някога гробът на царица Евдоксия – гонителката на св. Иоан Златоуст.

 

 

БЕСЕДА за това как с греха се появява и грозотия

 

И вместо благовоние ще бъде зловоние, и вместо пояс ще бъде въже, и вместо накъдрени коси – плешивина, и вместо широко наметало – тясно вретище, вместо хубост – жигосване (Исаия. 3: 24).

 

Това са думи за разточителните и безпътни жени, за дъщерите сионски, [които] се гордеят и ходят с вирнати шии, и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват, и с верижки на нозете дрънкат. Кое направило горди еврейските жени? Дали добродетелта? Добродетелта не възгордява, защото добродетелта е лек против гордостта. Дали силата на народа или стабилността на държавата? Не, напротив. Пророкът пророкува близкото робство на народа и гибелта на държавата. И като една от главните причини за робството и гибелта посочва суетния разкош, духовната нищета и безпътието на жените. Е, кое, значи, ги е направило тъй горди и надменни? Накитите и шевиците, нанизите и верижките, ресните и фибите, жартиерите и коланчетата, гримовете и пръстените, чантичките и огледалцата. Ето, това ги направило горди и надменни! Всъщност, то е израз на безумна гордост, а истинската причина за гордостта е духовната нищета. От духовната нищета идва и гордостта, а тази външна шарения, с която жените гиздят своето тяло, е само ясна демонстрация на безумна гордост. Какво ще излезе от всичко това накрая? Смрад, разпуснатост, плешивина и жигосване. Това ще стане тогава, когато народът падне в робство. Както става обикновено: първо духът се поробва от плътта, па след това и от външните врагове. Но това ще се случи и когато дойде неизбежният завоевател на нашите тела – смъртта. Парфюмите няма да помогнат в гроба, в царството на смъртта. Няма да трябват коланчета за оголените кости на кръста. Нито плетените коси ще спасят от плешивост черепа, и красотата не ще остане от черното жигосване. Това е неизбежната участ и на най-префърцунените жени. Но това не е най-голямото нещастие. Най-голямото нещастие е, че душите на тези жени в смрад, разпуснатост, плешивина и жигосани ще застанат пред Бога и пред небесната войска на прекрасните Божи ангели и праведници. Защото смрадта на телата означава смрадта на душата от блудната похот; разпуснатостта на телата означава ненаситността на плътта за плътски наслади; телесната голота – голота на душата откъм добри дела и чисти мисли; жигосаната плът – изгорени съвест и ум.                                                                                                                                            О, колко е страшно видението на Исаия, син Амосов, страшно било тогава, страшно е и днес; страшно е, защото е истинско.

Господи свети пречисти, помогни на жените, които се прекръстват с Твоя Кръст, да си спомнят за своите души и да ги очистят преди Твоя праведен Съд. Та душите им заедно с техните тела да не бъдат обхванати от вечна смрад. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 213 Коментари: 0 Гласове: 1
  

 

                                      ТЕРАПОНТ ОЗНАЧАВА СЛУГА

 

           „Колко точно Господ дава имена на монасите, - каза веднъж инок Трофим. - В самото име се съдържа и характерът и назначението“. Те­рапонт в превод от гръцки означава слуга. А за слугата Господ е казал: „...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. (Мк. 9:35).

 

           Нашите оптински непрофесионални готвачки дори не се и досещаха, че о. Терапонт беше прекрасен готвач. И по време на своето първо по­слушание в трапезарията за поклонници той раздаваше храната, беше общ работник в кухнята, както казваха едно време - „момче за всичко“.

Готвачите в трапезарията скоро откриха, че новият послушник е чо­век, който не говори и се изчервява като домат за всяко нещо.

 

           Монахиня Варвара си спомня: „Помня как Володя вареше сладко. Кажеш му: „Володя, разбъркай го, че ще загори“. Той мълчаливо ще го разбърка и толкова. В работата си беше старателен и услужлив. Забе­ляза, че тестото ни почернява, защото го точим върху поцинковани ма­си и ни направи чудесни дъски за тестото. Но все в мълчание и в мъл­чание. Беше съвсем безсловесен!“

            -Володя, да беше ни казал поне една дума! - не издържа веднъж гот­вачката Татяна Досева, а сега инокиня Антония и иконом на Малоярославецкия Николски манастир.

            -У нас в Сибир не е прието много да се говори, - каза Володя като се изчерви. И добави тихо. - Нали за всяка дума Господ ще ни държи отговорни.

 

           Скоро свикнаха с безсловесността на Володя, като я обясниха по своему: горски е бил, видите ли, - човек от тайгата. Вярно, оптинските тинейджъри твърдяха, че с тях о. Терапонт бил по-разговорлив. Но от­страни тези разговори изглеждаха така - децата наобиколят о. Тера­понт и нещо му чуруликат като птичета. А той само се усмихва с очи и мълчаливо ги слуша. Те обичаха инока, макар че той не ги глезеше и не ги черпеше с бонбони. Бонбони о. Терапонт нямаше. Но щом започне­ше да плете броеници или да прави дърворезба, те веднага се присламчваха към него да плетат и изрязват. Тогава в Оптина живееше десетго­дишният Виталий Белкин, който сега се подвизава при Олховския ма­настир. Виталий плете за манастира броеници и изрязва кръстове за постриженията, като с охота пояснява при всяка възможност: „Отец Терапонт Оптински ме научи“.

 

Из спомените на Александър Герасименко от Ташкент, рабо­тил в манастира на доброволно послушание в продължение на се­дем години:                

                                                    Полунощницата

 

           Според мен послушанието в трапезарията е най-трудното. Първо, до храма не успяваш да отскочиш, но главното е недоспиването. В 11 часа вечерта манастирът вече спи, а ние още чистим картофи за сутринта или мием казаните. В един часа през нощта полуживи се дотътряхме до

          


килията. Отец Терапонт веднага започваше правилото, а ние падахме и заспивахме.

          

           Най-лошото беше, че тъкмо заспиш, а към два часа през нощта ни будят: „Пристигна колата с продуктите. Ставайте да разтоварвате“. Об­що взето, през ден-два разтоварвахме колите с продуктите някъде меж­ду два и четири часа, а след това отивахме да си доспиваме. А в четири и половина ни будеха за полунощницата.

 

           Нашата килия беше „образцова“. Ако в другите килии роптаеха, че късно са се върнали от послушание и не са се наспали, ние ска­чахме веднага, щом чуехме тропането на събуждащия, дружно му благодаряхме и дори го черпехме с ябълка. Той много ни хвалеше. А щом си отидеше, казвахме: „Е, какво братя, да се обърнем ли на дру­гата страна?“ Гасяхме лампата и се изтягахме в дълбок поклон на леглото.

 

           Така продължи известно време. А след това о. Терапонт каза: „А за какво сме дошли тук? Стига сме живели така. Трябва да послужим на Бога“. Започна да ходи на полунощницата без да пропуска и аз го по­следвах. Много ми се спеше. Но вече бях свикнал - на разсъмване о. Терапонт ме буди, усмихвайки се само с очи. Така аз се запалих да ходя на полунощницата. Отначало ходех от тщеславие. А след това обикнах службата. Дори ми е чудно - спиш по-малко, а такава бодрост и радост усещаш, че после денят ти минава по съвсем друг начин.

 

           Така чрез о. Терапонт ми се откриваше тайната на манастирските из­греви, когато първи славят Бога монасите, а след това се събуждат пти­ците.

 

           „Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

           Обикнах манастирския живот и се размечтах: „Ще отида, - казвам на о. Терапонт, - в пустинята и ще постя като древните“. - „Че какво тол­кова, - казва ми той, - ще му постиш в пустинята? Там и без това няма нищо за ядене. Виж, пробвай да постиш в трапезарията, където има всичко, тогава именно ще бъдеш постник“. Този ден по подражание на пустинниците реших да не ям. Ходя с демонстративно постна физионо­мия, а о. Терапонт си сипва извара със сметана, гледа ме, усмихва се и яде. Между другото, и аз си хапнах. Веднъж о. икономът ни устрои пир - даде за обяд кашкавал, риба, яйца. Ококорих очи: „Какво да си избе­ра?“ - „Какво толкова избираш? - казва о. Терапонт. - В стомаха всич­ко ще се смеси“. Сипа си разсолник, прибави в него каша, пак там сипа и компота и яде. „Отец Терапонт, как можеш да ядеш тази гадост?“ - „Та на нас и това ни стига - да си натъпчем търбуха, - отговаря той. - Защо да се заблуждаваме по отношение на себе си?“

 

            Друг път за обяд също имаше много лакомства, но за второ имаше овесена каша, а аз не мога да я понасям още от дете. „Не мога, - казвам, - да понасям овесената каша!“ - „И аз!“ - отговаря той. В същото вре­ме гледам - яде само овесена каша и се отказа дори от кравето масло. „Вкусното, - казва, - го ядем с охота. Но опитай от любов към Бога да ядеш това, което не ти харесва“.

 

                                   Таралежчетата и мечката

 

            Веднъж през ранната пролет се разхождахме с о. Терапонт в нашата оптинска гора и той два часа, като гледаше следите, оставени в снега, ми разказва кой живее тук. „Ето, - казва, - заек е притичал, ето - лиси­ца дебне, а тук се е хранила кошута“. Назоваваше и други животни, но аз не разбирам от диви зверове. Изведнъж видя меча следа и толкова щастливо произнесе:

„Ме-ечо!“ Погледна внимателно и каза: „Май е скитница. Скоро е минала оттук“. Пак погледна и казва: „Току-що е би­ла тук. Мечката е съвсем наблизо“. Тогава побягнахме с такава ско­рост, че скоро вече бяхме в скита.

 

            Освен това си спомням как о. Терапонт и поклонникът Николай Емелянов ходиха в гората и наловиха пълен чувал с таралежчета. През нощта таралежчетата тичаха из килията, а о. Терапонт ги гледаше и се смееше. Обикновено той беше сериозен и само очите му от време на време се усмихваха. А тогава лицето му беше съвсем детско.

 

            Оказа се, че таралежчетата са необходими в склада, за да ловят миш­ките и плъховете. О. Терапонт избра най-ловките за склада, а останали­те ги занесе в гората.

 

                                      Това трябва да се изпита на дело

 

            Показах на о. Терапонт, как да плете броеници, а след три дни вече ми обясняваше: „Трябва да се плете не така, а ето така“. Същото се случи и в просфорната, където о. Терапонт беше преместен след мен. Научих го да пече просфори. Самият аз дълго време се учих да ги пра­вя, а той след два-три дни ги печеше по-добре от другите. Най-трудно е да се изпече Агничната просфора, така, че да не се напука печатът. По­ловин година се страхувах да се захвана с нея, а при о. Терапонт тя веднага се получи безупречно.

 

           Той имаше талант да се учи на нови неща. Ето например, като гле­даше резбарите, научи се и стана добър дърворезбар. При това всяко нещо го правеше много старателно. Това особено се отнасяше за кни­гите. Помня, че той издирваше и конспектираше всичко за Иисусовата молитва. Имаше камара дебели бележници с цитати. Но веднъж ги сло­жи настрана и каза: „Това трябва да се изпита на дело“.

 

           Така изучаваше и светите отци. Прочете книгата, препише от нея нещо важно и окачи цитата на стената, като често го препрочита. Цели­те стени в килията му бяха в цитати. Всички ние четяхме, навярно, едни и същи книги за монашеството, а о Терапонт прочете и изпълни.

 

                                               По послушание

 

           Старши в просфорната тогава беше игумен Никон и през есента по­клонниците му докараха много сладко - три буркана от 3 литра, пет от 1 литър и още малки бурканчета. С това сладко всички пиехме чай. Но веднъж о. Никон забеляза, че сладкото е започнало да се разваля от топлината и се разстрои: „Хората са се старали, докараха го, а при нас ще отиде на вятъра“. В този момент в просфорната влязоха о. Терапонт и о. Паисий и се приближиха до о. Никон за благословение. А той ги благославя и им казва: „Сядайте и яжте сладко по послушание, иначе се страхувам, че ще трябва да го изхвърлим“.

 

           Излязохме от просфорната и отидохме в трапезарията. Връщаме се, а те вече изяли половината сладко - та това е няколко буркана. Отец Никон се слиса: „Да не сте полудели?“ А те отговарят: „Отче, ама нали вие благословихте. Ето, ядохме по послушание“.

 

           Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда

 

           Не знам какво щеше да стане с мен, ако в юношеските ми години до мен не бяха о. Терапонт и о. Трофим. Те ми бяха като по-големи братя, естествени и весели. А аз тогава бях страшно сериозен и надут.

 

           Спомням си, че много обичах като изляза от скита, ей така с широк замах да се прекръстя показно пред светите двери и да направя земен поклон - желателно пред очите на екскурзиантите: нека, мисля си, да се чудят каква благочестива младеж има у нас! А о. Терапонт все възди­шаше при вида на моето благочестие: „Саша, защо се молиш като фа­рисей? Моли се незабелязано - така, че никой да не те вижда“.

 

           А ето и още един случай - по онова време в скита живееше един бесноват поклонник и такива ги вършеше, че не е за разправяне. Вед­нъж, когато беснуваше, аз ей така, властно, като подвижник, със широк замах го осених с кръстно знамение, обаче накриво. Бесноватият се закиска и заговори с някакъв несвой глас: „Бесът ти се присмива“. Отец Терапонт беше там и аз го попитах: „А защо бесът се смее? Защото накриво го прекръстих ли?“ А о. Терапонт отново въздиша: „Саша ти себе си прекръствай, а не другите“. По-късно за онова време и за уро­ците на о. Терапонт написах стихотворение:

 

           Постя много. Моля се прилежно

           и придобих голяма благодат,

           но имам мъничко проблемче –

           за греховете в мен съм сляп.

 

            Това е минало. Не станах монах, защото разбрах, че мога само да се правя на интересен, подражавайки на външното монашество, а вътреш­ното монашество е съвсем друго нещо. Може би, и аз щях да тръгна по този външен път, защото за мене няма по-висш идеал от нашето православно монашество. Но през всичките ми юношески години около мен бяха о. Терапонт и о. Трофим, а редом с тях не може да се фалши­ви. У тях имаше такава дълбочина на живот в Господа - без сянка от лицемерие, външна набожност и фарисейщина, че един ден разбрах - те са монаси с могъщ монашески дух, а аз, за съжаление, не съм.

Категория: Други
Прочетен: 181 Коментари: 0 Гласове: 0
                                             
                                             ИНОК ТЕРАПОНТ


           Йеродякон Серафим си спомня: „Знаеш ли какво означава в пре­вод от гръцки думата „монах“? - попита ме о. Терапонт. - „Монос“ оз­начава един, сам. Само Бог и душата - това е монахът“. Бих приел това за обикновен разговор, ако ми го беше казал някой друг. Но словото на о. Терапонт имаше сила. Той не само говореше - той живееше така: единствено за Бога и в такова отречение от всичко земно, че малцина го познаваха даже сред братята.

 

           Дори тези, които живееха с него в една килия, слабо познаваха инок Терапонт. Ето, например, звънарят Андрей Суслов по едно време беше съкилийник на о. Терапонт и всички го молеха: „Разкажи нещо за о. Терапонт“. „Какво да ви разкажа? - недоумяваше Андрей. - Та той все се молеше в своя ъгъл зад перденцето. Все се молеше и молеше - това е всичко“. Андрей си спомни само една подробност: „Терапонт ми каз­ваше: „Кога ще те отуча да пиеш чай?“. Той самият не пиеше черен чай, а си запарваше ароматни тревички - и сигурно лековити, но аз бях свикнал с черния чай от магази­на.“

 

           Йеромонах Виталий също се сети за билките: „Веднъж вървях­ме с о. Терапонт през гората към скита и той ми разказваше за горс­ките билки - кои от тях са лековити, при какви болести помагат, кои от тях могат да се ядат и сурови“. Всъщност, именно това се е запечатало в паметта - килия на инок-лесничей, където всяко кътче е пропито с особен дъх на ароматни билки.

 

           Когато потрябваха данни за некролога в пресата за новомъченика, оказа се, че в досието на инок Терапонт има само две хартийки: авто­биографията му, написана при постъпването в манастира, и смъртни­ят акт.


                                                     Автобиография

 

           „Аз, Пушкарьов Владимир Леонидович, съм роден през 1955 г. на 17 септември в село Кандаурово, Коливански район, Новосибирска об­ласт. Живях и учих в Красноярския край. През 1975-1977 г. служих в редовете на Съветската Армия, а от 1977 до 1980 година бях на свръхсрочна служба. До 1982 година работих като дърводелец в СУ-97. Пос­ле учих в лесотехникума до 1984 г. След завършването на техникума работих по специалността техник-лесовъд в горското стопанство на Бурятска АССР на езерото Байкал. От 1987 до 1990 г. живях в г. Рос­тов на Дон. Работих като клисар в Ростовския катедрален събор „Рож­дество на Пресвета Богородица“. Понастоящем съм освободен от всички мирски задължения.

 

           Майка ми с децата живее в Красноярския край, Мотигински район в селцето Орджоникидзе. Голямата ми сестра е омъжена, има две деца, малката е ученичка. 13.09.1990 г.“

 

           Бъдещият инок се родил на празника на иконата на Божията Майка „Неопалимая купина“, а на земята живя 37 години и 7 месеца.

 

           Владимир пристигнал в Оптинската пустиня, а по-точно дошъл пеша от Калуга, в края на юни 1990 година. А на 22 март 1991 годи­на в деня на Четиридесетте Севастийски мъченици беше облечен в подрасник и зачислен към братството. Ето нещо като знак през този ден - о. Василий произнесе проповед за мъченичеството и в дневни­ка на авторката на тези редове е записано: „Днес о. Василий каза в проповедта си: „Кръвта на мъчениците и досега се пролива за наши­те грехове. Бесовете не могат да гледат кръвта на мъчениците, защо­то тя сияе по-ярко от слънцето и звездите, като ги опалва. Сега мъ­чениците ни помагат, а на Страшния Съд ще ни изобличават, защото до края на времената действа законът на кръвта: дай кръв и приеми дух“. И добави още: „Всеки извършен от нас грях трябва да се умие с кръв“.

 

           И бъдещият новомъченик Терапонт попивал тази проповед, за да каже по-късно: „Да, нашите грехове само с кръв можем да умием“.

 

           Пострижението на послушника Владимир Пушкарьов беше извър­шено на 14 октомври 1991 година - Покров на Пресвета Богородица, като беше наречен с името Терапонт в чест на преподобния Терапонт Белозерски, Можайски. За самия инок пострижението беше неочаква­но, но колко тайна хармония има в това, че той започна да служи на Господа в събора „Рождество на Пресвета Богородица“ и под своя


молитвен покров го взе преподобният Терапонт - основател на два манас­тира в чест на Рождеството на Пресвета Богородица.

 

            Известно е, че обръщането на Владимир към Бога е станало по вре­ме на работата му в Бурятия като лесничей на Байкал. И тук ние се сблъскахме с една загадъчна история. Скоро след погребението, по­клонници от Бурятия посетиха пътьом гроба на инок Терапонт и разка­заха на стоящите там хора следното: Веднъж в тайгата на лесничея Владимир му се явило едно старче и му дало книги за магиите, като му заръчало да ги изучава и да се върне на това място след година. Влади­мир не обичал магьосниците и не се явил на повторната среща. А зара­ди несериозното си отношение към магията решил да направи от нея развлечение за селските момичета - изпращал ги в съседната къща, ка­то ги карал да пишат бележки, а той ги четял от разстояние. Той бил мистично надарен по природа и без да знае все още нищо за Бога, не разбирал с какви сили започва игра.

 

            Играта едва не завършила трагично - по думите на един негов при­ятел, Володя преживял собствената си смърт. Душата му се отделила от тялото и попаднала в царството на ужаса. Той загивал. И тогава му се явил Ангел Господен и му казал, че ще го върне на земята, ако след това той отиде в храма. И Володя веднага напуснал горското стопан­ство.

 

            Други поклонници разказваха, че след това той странствал из Сибир в търсене на духовно опитен наставник във вярата и срещнал католически мисионер. Казват, че католикът дълго уговарял нашия сибиряк да приеме- католическата вяра. А той го изслушал мълчаливо и отишъл в православ­ния храм, а католикът после дълго негодувал.

 

            В разкази от подобен род е лесно да се допусне неточност и неволно да се сътвори легенда. А такива легенди за младия лесничей вече се за­раждали по онова време. Той живеел тихо и уединено като монах и хо­рата тълкували този непонятен живот по своему. Веднъж о. Терапонт казал в Оптина, че животът му в света бил тежък, защото някои го смя­тали за „магьосник“. Ето защо при събирането на сведения за новомъченика започнахме да търсим преди всичко свидетели, които могат да потвърдят или да опровергаят разказите за миналото на сибиряка. Из­дирването продължи много години, но се оказа безплодно. И неволно се раждаше въпросът - може би, всичко това е само легенда и нищо подобно не се е случвало?

 

            И все пак е имало нещо. В казармата Владимир пет години изучавал източни бойни изкуства, откривайки впоследствие, че те съдържат в

основата си окултизъм. Един йеромонах си спомня, че скоро след по­стъпването си в манастира послушник Владимир горчиво споделил: „Пак въртях меч в мислите си“. А инок Макарий (Павлов) помни как резбарите работили веднъж заедно и си разказвали по време на работа кой как се е обърнал към вярата.

 

           Инок Терапонт мълчаливо слушал и изведнъж започнал да разказва как след обръщането към православната вяра върху му се стоварил адът - бесовете му се явявали наяве, нападали го, душили го и ... „Терапонте, стига с тия измишльотини! - прекъснал го инок Макарий, а по- късно си помислил. - Че защо да са измишльотини? Всичко това го има в житията на древните отци“. И все пак, много ни е трудно да го побе­рем понякога в съзнанието си, че в наши дни оживяват и стават реални древните жития от времето на светите мъченици Киприян и Юстина. И ние продължавахме да издирваме свидетели на живота на сибиряка...

 

           И пак търсихме, но нищо не намерихме. Ставаше нещо необяснимо - днес да намериш човек не е трудно и компютрите бързо дават сведе­ния за всеки жител на определен район. А Владимир е работил там три години, бил е регистриран и се е водил на военен отчет. Нали всичко това би трябвало да остави някаква документална диря! Об­съждахме тази трайна несполука в издирването, като гадаехме къде да пратим още запитвания. А инок Макарий каза: „Защо търсите минало, което не съществува? ... С моя Бог на стена възлизам. (Пс. 17:30). Господ е изтрил миналото и греха на безбожието, ако човекът се е покаял“.

 

           Така или иначе миналото на сибиряка се оказа неизвестно до момен­та, в който той станал православен и дошъл в храма. Едва от този мо­мент се появяват живи свидетели на неговия живот, които са запазили най-светли спомени за младия православен подвижник.

 

                                                                           * * *

 

           „Може би трябва да зачеркнем езическото минало от биографията на сибиряка? - такъв въпрос зададохме на един протойерей, който е из­вестен с високия си духовен живот. И той ни отговори: „Това е въпрос на вяра. В житията на древните четем как чрез силата на Божията бла­годат бивши богоборци, магьосници и блудници са ставали светии. Господ и днес е все същият и все така щедро излива благодатта Си вър­ху нас, но ние не приемаме благодатта Му и искаме да виждаме Бога друг“.

           

            Господ обича всички ни, но на любовта може да се отговори по раз­личен начин. И най-поразителното в историята на сибиряка е неговият отговор на благодатта: веднага след обръщането му към вярата започва един път на аскет-подвижник, който отхвърля всякакви грижи за земно­то. От този момент той живеел само с Бога и желаел само едно - да бъ­де с Него.

 

            Някои търсят от Господа земни милости, други небесни блага, а инок Терапонт през целия си кратък монашески живот молил Спасителя за прошка на греховете. „Няма да ме видите повече на тази земя, докато не бъда простен от Бога“, - казал той, преди да отиде в манастир и под­вигът на неговия живот - това е подвигът на покаянието.

 

            Йеромонах Филип си спомня: „Веднъж с о. Терапонт работехме на строежа в селскостопанския двор. Отначало поради недостиг на строителни материали работата не вървеше, а привечер така потръгна, че ни беше жал да я оставим. Но ето, че забиха камбаните за вечернята. Беше делничен ден и аз предложих на о. Терапонт: „Да останем ли още малко да поработим?“ - „Ти какво - за всичко ли вече си се покаял?“ - попита той. И веднага отиде в храма.

 

            Из проповед на игумена Мелхиседек: „На Страшния Съд ние ще видим очи в очи греховете на всеки и ще се преизпълним с изумление, разпознавайки се един друг. И някой със закъснение ще каже: „Та този човек е съгрешавал като мен, но е успял да очисти греховете си с пока­яние. Върху му не тежат грехове и е чист човека“. Какво потресение ни чака в този ден!“

 

            Инокиня Ирина и други хора си спомнят, че о. Терапонт се изповяд­вал ежедневно, а когато имало изповед на всенощното бдение, тогава два пъти дневно. И в този неуморен труд на покаяние преминал целият му монашески живот, започвайки от онази първа нощ, когато се молил ничком пред светите врата на обителта, та чак до предсмъртната изпо­вед, която така потресла йеромонах Д.

 

            „Защо светиите така силно желаели покаянието и не могли да му се наситят?“ - каза веднъж по време на проповед игумен Пафнутий. И оп­риличил покаянието на притчата за блудния син, когато душата казва на Господа: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете...“ (Лк. 15:21-22). Притчата за блудния син е образ на съединението на душата с Господа. За това жадувал и инок Терапонт. Сега той е с Господа.


 

           Веднага след обръщането си към Бога бъдещият монах Терапонт за­почва да си търси опитни духовни наставници и ходи ту при едни, ту при други старци. Преди да се пресели в Ростов, ходил в южната част на Русия и посетил един старец, който му открил целия му живот и му дал наставления. За съжаление, монахът, на когото о. Терапонт е раз­казвал за стареца, е забравил името му. Но се знае съвсем точно, че е ходил за благословение да поеме по монашеския път при архимандрит Кирил в Троицко-Сергиевата лавра и при псковско-печорските старци. Трите години от живота му в Ростов са тайна подготовка за монашест­вото и по съвета на старците по време на отпуските той ходи по раз­лични манастири, за да ги огледа и да си избере обител.

 

           Из писмото на ростовската монахиня Неонила: „Като получи благословение от стареца Кирил, Володя замина за Оптинската пусти­ня. После получих от него писмо, в което с много любов описваше ма­настира, колко тихо е там, как прекрасно цъфтят ябълките и как дивно пее хорът“.

 

           Разказва ростовската монахиня Любов: „Всички много обичаха Володечка. Той работеше като пазач в нашия събор, а като си вземеше отпуска, ходеше по манастирите. Веднъж го попитаха: „Володя, защо не си отидеш през отпуската вкъщи?“ А той въздиша и казва: „Роднините ми са невярващи и са против това, да служа на Бога. Не ми се иска да се връщам там, където няма нито храм, нито вяра“. Попитаха го още: „Володя, защо не се ожениш?“ Той отговори: „Мисля само за едно - манастира“.

           Заплатата не оставаше задълго в ръцете на Володя - той веднага я раздаваше на бедните, но така, че никой да не види. Обличаше се скромно, понякога бедняшки. Вече нищо не му беше нужно, само на Бога да угоди. На службите стоеше без да помръдне. А след службата ще обиколи всички икони със земни поклони и дълго стои да се моли. С една дума, идваше в храма преди всички, а си тръгваше, когато затва­ряха събора.

 

           Беше кротък, смирен, трудолюбив. Беше изключително мълчалив, а душата му беше толкова нежна, че всичко живо чувстваше неговата лас­ка. Например бездомните котета все се събираха около храма, а Володя рано сутрин им носеше остатъците храна от столовата и им ги слагаше на определени места по-далеч от храма. И те вече си знаеха мястото. А гъ­лъбите като видеха Володя, долитаха при него, защото той ги хранеше.

 

            Аз също чувствах неговата ласка. Когато идвахме в Оптина, той тол­кова се радваше, че не знаеше как да ни угоди. А като си тръгвахме от манастира, той и хляб за път ще ни донесе - понякога цял, понякога и четвърт, с благословение, разбира се. И все едно, че знаеше колко ни трябва: колкото хляб ни даде, толкова ще ни стигне за цялото пътуване.

 

            За последен път се видяхме вече преди самата му смърт. На сбогу­ване ми подари молитвослов. „Терапонте, - му казвам, - аз си имам свой“. А той ме моли: „Майко, вземете от мен за молитвен спомен.“. Взех го за спомен, а веднага след това го убиха. И то наистина така и се получи - за молитвен спомен за неговата чиста, прекрасна душа“.

 

            Из спомените на Елена Тарасовна Теракова (Ростовска област, с. Хопри): „През 1987 г. в катедралния събор, където работех, ми пре­поръчаха наемател - Володя Пушкарьов. Той живя при мен в отделна пристройка чак докато замина в Оптина и ми беше като роднина.

 

            Връщам се понякога много късно от работа, а той ме посреща: „Майчице, хапнете. Направих ви пирожки“. Толкова вкусни бяха пи­рожките му, рядко ще срещнеш жена да ги прави така! „Къде се научи, - казвам му, - да ги правиш така?“ - „В казармата бях готвач, готвех на войниците и там се научих на всичко“.

 

            Самият той ядеше малко и много строго спазваше постите. По нату­ра беше кротък, добродушен, спокоен. Това особено се чувстваше по време на работа. Понякога в църквата идват толкова нервни хора - са­ми се палят и другите изнервят. А Володя само мълчаливо ще подръпне мустаче и така дружелюбно ще услужи на човека, че той тутакси се ус­покоява и е доволен от всичко.

 

            Той живееше усамотено и все се молеше. Дори и на разходка не ходеше - само в храма. А като застане вечер да се моли, така си стои запалена лампата цялата нощ. Често чак до сутринта продължаваше молитвата му. От разговорите ни помня следното: „Искам, - казва, - да отида в манастир, но първо ми се ще да ги пообиколя, за да си из­бера място, което ми е по сърце“. И по сърце му се оказа Оптина. За­помних също така и неговите думи: „Добре им е на тези хора, които са приели мъченическа смърт за Христа. Добре би било и аз да се удостоя с това“.

 

            Когато убиха моя скъп Володечка, бях на село и не знаех за това. Помня, че се помолих вечерта и тъкмо се приготвих да си лягам и стая­та се озари със светло синьо сияние. Прекръстих се, а от сиянието - глас: „Володя те посети“. Нищо не разбирам - как така ме е посетил Володя, след като той вече е инок Терапонт и се намира в Оптина? А след това разбрах, че са го убили. И много ми се искаше в мъката си да отида поне на гроба му“.

          

           Елена Тарасовна успяла да отиде в Оптина едва през ноември 1996 година, но първо техният автобус с поклонници спрял за един ден в Шамордино. След чудото с посмъртното посещение инок Терапонт бил за Елена Тарасовна толкова жив, че тя му записала името на две лист­чета - за упокой и за здраве, като прибавила в тях и молитвата: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас!“ В Шамордино и обяснили, че не бива да се чете молитва за новомъченика като за жив и може да за­пише името му само за упокой. Тогава поклонниците нощували в хра­ма. И когато в три часа през нощта след полунощницата Елена Тара­совна уморена легнала както си била с палто под иконите, над нея се навел инок Терапонт, подал и две химикалки - бяла и виолетова, и ка­зал: „Както си записвала, така и записвай занапред“. И тя веднага зас­пала, мислейки че това е сън.

           След това в Оптина тя все си опипвала ръкава - там имало нещо твърдо което и пречело. По пътя за Ростов разпрала малко ръкава на палтото - там имало две химикалки, бяла и виолетова. „За този случай разказах на нашия свещеник отец Николай по време на изповед, - писа от Ростов Елена Тарасовна. - И в отговор на моето удивление, как е възможно о. Терапонт да ми предаде онези две химикалки, о. Николай ми каза, че той, вероятно, е светец“.

 

           Прочетохме писмото с описанието на дивното чудо на оптинските отци, надявайки се да получим разяснение относно молитвите за живи и за починали. А отците започнаха да се усмихват, възгласяйки: „Свети мъчениче Терапонте, моли Бога за нас?“ - „ А нали при Бога няма живи и мъртви, - каза монах Пантелеймон. - За нас, поради немощта ни, е установено - това са живите, а това са мъртвите. А при Бога всички са живи“.

 

Категория: Други
Прочетен: 307 Коментари: 0 Гласове: 0

 ДО ПРЕПОДАВАТЕЛЯ ВВ.:  ЗА СВЕТЦИТЕ ВЪРХУ КАРТИТЕ ЗА ИГРА

 

Вие се оплаквате от едно съблазняващо явление, на което няма кой да се противопостави. Някакво дружество е пуснало нови карти за игра с ликовете на нашите народни светци, царе и герои. Св. Симеон Мироточиви, основателят на царската и светителска династия на Неманичите; крал Стефан Милутин, на чиито мощи се кланя столицата на братския българ­ски народ; св. Стефан Дечански, чието име изричат със страхопочитание и албанци, и турци; св. Наум, просветителят на славяните и чудотворецът -всички те са изобразени върху картите, над които ще се пуши, ще се псува, ще се лъже, ще се чуват кавги, ще се разменят юмруци. Пред техните икони народът пали кандила, а отсега нататък картоиграчите ще палят над лико­вете им цигари и един другиму страните - с шамари.

Вие казвате, че причината да се случи това са парите. И да не бяхте го казали, това би било ясно и на мен, и на всеки. Защото на света няма и не може да има друга причина светинята да бъде хвърлена върху игралната маса, освен парите. Нима кризата у нас се е задълбочила до такава степен, та да поставим дори и светците върху игралните карти? Ако това дружество е „дружество на гладните", тогава по-добре всички да се запишем в него и да умрем от глад, отколкото да профанизираме тези свети личности, които бе­лежат върховете на нашата история. На тези свети души ние дължим твърде много и в миналото, и в настоящето. Казвам и в настоящето, защото и днес те се молят пред престола на Всевишния за своите потомци.

Представям си колко огорчени ще бъдат всички, които почитат тези светци като свои небесни покровители, когато научат, че картои­грачите шляпат картите с техните свети ликове по бордеите. Наистина сме далеч от Европа. В този кризисен период европейските народи се отрезвиха и поощряват законовите мерки против всички обществени недъзи, в това число и против хазартните игри. А у нас картите за игра се обличат в свещени одежди и - освещават! Ако това дружество беше пуснало карти с ликовете на Иуда, на Вук Бранкович, на Омер паша, на белградските насилници, на разни издайници и дезертьори, на про­чути комарджии и нехранимайковци, никой не би възразил нито дума. Това би било дори по-привлекателно за картоиграчите, отколкото се­риозните ликове на светците и героите. Подобното върви с подобно: издайниците с комарджиите, външните тирани с вътрешните (комарджийските страсти). Но какво общо имат нашите родни светци с карто­играчите? Във вертепите на разврата ли е мястото на иконостаса?

Вие наричате това цинизъм. Не знам. Ако е цинизъм, тогава този ци­низъм спрямо светините и родолюбието приляга повече на днешна Москва, отколкото на Белград. С какво са заслужили този цинизъм Неманичите и свети Наум? И честитата Косовка девойка - с какво се е провинила пред нас, та нейното лице да бъде опетнявано от пръсти, движени от страстта към парите? И да се кикотят над нея нощните... как да се изразя по-меко... нощните птици?

Японци са ми разказвали колко голямо е у тях уважението към техните владетели. Ако в дома избухне пожар, първо се спасява портретът на импе­ратора и едва тогава домочадието. А ние какво, нашите най-велики владе­тели - на картите!

Ясно си спомням времето, когато за пръв път се появиха чаши с лика на наши велики люде и светци. Как негодуваше тогава белградската чаршия: лицата на светците - върху чашите, от които хората пият и дори се напиват! А вижте сега каква гигантска крачка към „прогреса" сме направили! Свет­ците - върху картите! Нима мислите, че белградските граждани няма да негодуват и сега? Защото, ако така „прогресираме", скоро някое дружество ще постави върху картите и Бога, и Света Богородица, и ангелите, и целите Небеса. След това няма да остане вече нищо, което да се „постави на карта", и ще трябва да предадем ключовете на сатаната.

Ето моето мнение, което Вие искахте да знаете. Да прибавя само едно: нека не оскърбяваме хората, които славим, с които се гордеем, на които па­лим свещи и издигаме храмове. Защо да се подиграваме с онези, които ни обичат и се молят Богу за нас? Защо да омърсяваме онези, които ни умиват пред светите Небеса? Защо да омрачаваме ликовете на онези, които освеща­ват цялата наша история? И нашето настояще.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 219 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 АВГУСТ

 

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

 

Как да победим враждата на нашите неприятели? Като отстъпим с кротост и молитва. Като отстъпим във всичко, освен във вярата и благочестивия живот - с кротост и молитва, сега и всякога. Св. Амвросий пише: „ Това е оръжието на праведника - като отстъпи побеждава – както постъпват опитните стрелци, имайки навика да отстъпват пред по-силните от тях“. Един брат бил обиден от другаря си, но желаейки мир отишъл при него да се помири. Но другия не искал да му отвори и врата, ругаейки го от вътре, го прогонил от своя дом. Братът се оплакал на един духовник, а той му казал: „Като си отивал да се помириш с твоя другар, ти по целия път, в твоите мисли си го осъждал, а себе си оправдавал. Съветвам те, макар и другаря ти да е съгрешил против тебе, ти приеми в себе си мисълта, като че ли ти си прегрешил против него, и тогава иди при него, и в мислите си го оправдавай, а себе си осъждай“. Братът постъпил така. И какво се случило? Щом наближил дома на своя другар, онзи отворил широко вратата, затичал се, прегърнал обидения брат, и се помирил с него.

 

 

БЕСЕДА  за безсилието на грешника

 

 

Притеснители на Моя народ са деца, и жени владеят над него ( Исаия 3, 12 )

 

 

Прекрасно и премъдро е всичко, което е от Бога. Всяка твар Божия послушно върви по онзи път, който Бог и е определил. И звездите се движат, и животните живеят, и въздушните течения се ориентират - всичко по реда установен от Бога. Само човека, най-разумното същество, често изпада в безумие и оставя Божия път, измисля нови пътища според своите помисли. От това може да се случи така, че вместо старци, деца да станат старейшини, и вместо мъжете, жените да почнат да властвуват. Но когато децата старшенствуват обикновено владее насилие, и когато жените разпореждат, обикновено царува безредието. Когато това се допусне от Бога, е заради народните грехове, и не е без Божие допущение - тогава народа се намира под наказание за своите грехове, също като когато има война и врагът покори земята, защото всяко насилие е война, и всяко безредие е наказание за греха. Но както насилието и безредието могат властвуват между един народ, тъй могат да завладеят и душата на отделния човек. Вятърничавите и неблагочестиви помисли представляват деца, а плътското чувствено мъдруване представлява жени. Когато надделеят вятърничавите и неблагочестиви помисли , тогава те вършат насилие над човека и го въвличат от лошо в по-лошо, като кога деца отсъждат; и когато плътското мъдруване надделее над духовната мъжка мъдрост, която е от Бога, тогава тя започва да властвува над човека като зла жена. Под жени пророка разбира не само женските, но и мъжете с женски немощи.                                                 

За да не бъде човекът завладян от детинско безумие и женска чувственост, трябва строго да се спазва Божия закон, написан от Бога за хората, както всички сътворени твари спазват написания от Бога закон, написан за тях.

О, Господи, Творецо и Законодателю наш, просвети ни и ни укрепи. Просвети ни с благодатта на Духа, та винаги да помним Твоя закон, и ни укрепи със силата на Духа, та винаги да изпълняваме Твоя закон. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 213 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                ТРИЧИСЛЕНИТЕ МЪЧЕНИЦИ

 

 

Оптинските новомъченици обикновено идват тримата заедно на по­мощ, при това иноците Трофим и Терапонт всички ги виждат по някак­ва причина в монашески мантии. Но преди да разкажем за посмъртните чудотворения, ще разкажем една случка.

 

В Оптина от Шамордино пристигна една инокиня и разказа, че мона­хиня Ф. сънувала сън, който я разтревожил: в шамординската камбана­рия около църквата о. Трофим бие набат, снегът наоколо е червен, а към храма тичат като на пожар о. Василий и о. Терапоннт. „Запишете този сън, - казала инокинята. - Монахиня Ф. много се тревожи“. Спо­ред учението на светите отци не трябва да се доверяваме на сънищата. Затова категорично отказахме да запишем съня, но веднага след това от Шамордино съобщиха, че там има пожар. Нещо се запалило на долния етаж в храма и точно до тази стена, където биел набат о. Трофим. Хра­мът е щял да изгори, защото пожарът започнал, тлеейки едва-едва без никой да усети и изведнъж пламнал силно, но по молитвите на новомъчениците Бог ги помилва. Ето защо в разказите за посмъртните чудо­творения са включени някои явявания на новомъчениците в лек сън, като предварително те бяха разгледани от духовно опитни отци.

 

Случай на изцеление на поклонница, записан от свидетелите на изцелението по нейните думи: „Аз, Нина Пичуг, на 58 години от Байрам-Али в Туркмения, като пристигнах в Оптинската пустиня, тежко се разболях. Температурата ми късно вечерта беше над 40 градуса. Преди това по време на всенощното бдение се изповядах, помолих се на Бо­жията Майка, на преп. Амвросий Оптински и ходих на гробовете на новомъчениците. Не знам защо, но преди да дойда в Оптина не знаех за новомъчениците и не съм виждала никога техни снимки. Върнах се от гробовете в странноприемницата и легнах болна на легло. Цялата горях и не мога да разбера дали съм задрямала или всичко беше наяве. Обаче ви­дях, че при мен дойдоха и се молят за мое здраве преподобният Амвро­сий Оптински, свещеникът, при когото се изповядах, и трима неизвестни монаси. Учудващото беше, че виждах тези монаси като едно цяло, сякаш се бяха сраснали в раменете. По някаква причина веднага ми дойде на ум, че това са Оптинските новомъченици. А когато след това видях снимките им, веднага ги познах. Сутринта се събудих напълно здрава и исцелението стана през нощта на 4 срещу 5 октомври 1993 година“.

 

Из писмото на Наталия Буркаева, Пензенска област, гр. Ново- Ломов: „Синът ми беше на пет години, когато ходихме на поклонение в Оп- тина. Когато стана на шест, веднага след убийството на братята, той се събу­ди една сутрин и попита: „Мамо, не бяхме ли сега в Оптина?“ - „Не“, - каз­вам му. Виждам, че е някак възбуден и питам: „Какво се е случило, момчето ми?“ А той ми казва: „Мамо, знаеш ли, че тези монаси са живи. Сега ги ви­дях. Те вървяха по една пътечка и се усмихваха. Там, като в Оптина, само че беше още по-красиво и имаше големи и ярки цветя наоколо“. Питам го: „Антоша, какво още видя? Там има ли храм?“ - „Да, има, но някак по-друг, по-красив и целият в стенописи. И всичко там е ярко, навсякъде - светлина“.

 

Разказва поклонницата от Украйна Зоя Корчак, която е била на трудово послушание в Оптина: „През 1997 година в една килия с мен жи­вееше поклонницата от Финландия Надежда Пиетарила. Надя имаше сарком, беше претърпяла няколко операции, лекарите я обявили за безнадежден слу­чай, като чакали в близките дни да умре. „За лекарите мен вече ме няма, - казваше Надя. - Вече не съществувам, но все още съм жива“.

 

Надя знаеше, че умира и беше пристигнала в Оптинската пустиня бук- вално за един ден, за да се поклони преди смъртта си на светиите. Но ду­ховникът от манастира схиигумен Илий благослови Надя да поживее по- дълго време в Оптина и тя много се мъчеше отначало. Вече не можеше да се храни, нямаше сили да изпълнява послушание и дори отстрани се виждаше колко тежко е болна. Надя много обичаше да слуша разказите за оптинските новомъченици и ходеше да се моли на гробовете им. Вед­нъж се върна от гробовете много радостна и казва: „Отец Василий гово­ри преди малко с мен като жив!“ - „Как така?“ Но тя беше толкова пот­ресена, че дори не можеше да разкаже за това и едва по-късно сподели: „Стоя на гроба на о. Василий и плача, мислейки си, че скоро ще умра и вече няма да видя Финландия, мъжа си и децата си. Наведох се да целуна кръста на гроба и изведнъж чувам гласа на о. Василий: „Ти няма да ум­реш. Над тебе е покровът на Божията Майка. И твоята мисия на земята е да разказваш на хората за явените ти чудеса“. - „А какъв беше гласът на о. Василий?“ - попитах я, като не можах да се сдържа. - „Много красив!“ А о. Василий действително имаше красив глас.

 

След този случай Надежда ходи при двама прозорливи старци, като им разказала, че лекарите всеки момент я чакат да умре. „Ти няма да умреш, - казал и единият от старците. - Ето, над тебе е покровът на Божията Майка. И на теб ти е дадено да разказваш на хората за явените ти от Господа чудеса“. А старецът Николай от остров Залит казал: „Ще живееш, само недей да грешиш“.

 

           След това Надя дълго живя в Оптина. Много и с желание работеше по послушание, като чистеше храма. И ако преди я виждаха, че е без сили от болестта, сега се учудваха - колко енергия има в нея! Надя чес­то се изповядваше и вземаше причастие, не пропускаше нито една служба и беше буквално влюбена в Оптина. А апетитът и сега беше та­къв, че тя все си купуваше храна и казваше: „Да ме видеше мъжът ми как ям сега! Вкъщи имаше плодове, грозде - мъжът ми не знаеше вече с какво да ме нахрани, а мен всичко ме отвращаваше“. Надя разказваше в Оптина, че болестта и е дадена от Господа за покаяние. Някога, когато още била невярваща, тя се снимала в Мексико, прегърнала идол. И на тези места, където тялото и се е допирало до идола, се образували зло­качествени тумори, които после изрязали по време на операциите.

 

           Когато беше вече във Финландия, Надя ми изпрати много радостно писмо, като ми съобщи: „Чрез моята болест Бог обърна мъжа ми към вяра­та“. Мъжът и преди бил лютеран, а нали те не признават поклонението на светиите и иконите. А когато Надя, преобразена и пълна със сили, се вър­нала от Оптина, видяла, че мъжът и на колене се моли пред иконите“.

 

           След една година от Финландия пристигна известие за смъртта на Божията раба Надежда Пиетарила, която дари на Оптина за молитвен спомен Владимирската икона на Божията Майка. Само година живя тя след чудото на гроба на о. Василий и тази година, по думите на Надя, беше най-прекрасното време от живота и. Тя много пътуваше по манас­тирите и често пишеше в Оптина, като се изумяваше на обилието на явените и чудеса и великата Божия милост. Последното писмо беше от Иерусалим със снимки от слизането на благодатния огън и много цветя на Пасха: „Как бих искала да подаря тези цветя на цялото братство в Оптина!“ - писа тя. - Слава Богу!“ Беше и дадено да преживее тази го­дина, радостно благодарейки на Господа. Нима това е малко?

 

           Резултатът от многогодишния труд по събирането на спомени за новомъ­чениците беше следният: никога нито един човек не е чувал осъдителни думи нито от инок Трофим, нито от инок Терапонт, нито от йеромонах Василий.

 

           По онова време още ни се струваше - те са добри и обичани, но такива, каквито са много от православните хора. Дори биографиите на братята за­ради обичая да се премълчава, тогава бяха неизвестни. А след това се слу­чи онова, което е обичайно в монашеството, когато след смъртта започва животът и за пръв път се разкрива как е живял подвижникът.

 

            Нека разкажем за живота на тримата оптински братя, като се придържаме към последователността, която не ние сме избрали - първи отиде при Господа инок Терапонт, след него отлетя душата на инок Трофим, а след това в тежки страдания си отиваше от нас в Небесното Отечество младият йеромонах Василий.
Категория: Други
Прочетен: 233 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ДО СВЕЩЕНИК ДРАГУТИН Д.: ЗА ДВАМАТА БОЖИИ СВИДЕТЕЛИ

 

В удивителната Книга Апокалипсис е предсказано, че преди самия край на света ще дойдат двама велики Христови свидетели. Според Преда­нието това ще бъдат Енох и Илия. С властни думи и дела те ще свидетелст­ват за живия Христос и подобно на тръбачи, които тръбят „тревога", ще призовават покварения човешки род към покаяние. Вие питате: какво ще говорят те на хората? Мога да Ви отговоря само приблизително.

Те ще викат в загрубелите човешки уши:

- Покайте се, без да отлагате нито ден, защото ето - дойде краят на света!

Хората ще се присмеят на тези техни думи и през смях ще отговорят:

- Този свят няма нито край, нито начало. А за покаяние някога говоре­ха нашите баби и невежите.

Пророците отново ще кажат:

- Вие сте чеда на светлината. Вашият Небесен Отец е Отец на светлина­та. Покайте се и заживейте като чеда на светлината. Ето, Съдията иде; вече е на прага!

През смях и кикот хората ще отговорят:

- Ние не сме чеда на светлината, а богове на светлината. Ние сами съз­даваме светлина. По-скоро вие, пришълци, се разкайте за вашите басни и за досадните си небивалици, докато не сме ви осъдили.

Отново ще заговорят Божиите човеци и ще кажат:

-  Хора, изтрезнейте от вашето пиянство, омраза и злоба. Бъдете едино­душни и единомислени в Господа Иисуса Христа.

Хората с досада ще възразят:

-  Ако станем единодушни и единомислени, ще секне целият ни по­литически живот, който е основан на разделението на партии, и то на три главни партии - прогресивна, хиперпрогресивна и ултрапрогресивна. Зна­чи, вие сте против напредничавата модерна политика! Заради това трябва  да бъдете пребити с камъни.

Отново ще призоват пророците:

- Не воювайте едни срещу други; вие сте братя. Дяволът ви заблуждава, разделя и съсипва. Освободете се от него.

Като чуят това, политическите водачи ще им отговорят с нескрит гняв:

- Цялата ни икономика зависи от военната промишленост. Чрез вой­ната се постига селекция на най-силните и жизнеспособните. Така ни учат нашите философи; това наблюдаваме и в природата при крокодилите и орангутаните. Значи, вие сте против съвременното икономическо развитие! Ако не млъкнете, ще ви убием!

Тогава Божите люде ще възкликнат:

- Уви, братя! Оставете безумните си мисли и думи и побързайте да спа­сите душите си от огъня на ада, който вече отваря своята паст, за да ви по­гълне! Покайте се и отхвърлете всяко плътско мъдруване; вие не сте скотове, а Божии синове. Ето, Бог идва, за да съди света!

Изпуснали докрай нервите си, хората ще закрещят яростно:

- Какви са тези басни за душата, които припомняте? Нашият прогрес отдавна разпръсна фантазиите на предците ни за някаква си душа. Тялото е нашето най-ценно притежание, нашето божество. То може би някога е от­деляло някаква сълзлива слуз, наречена душа, но вече не е така. В процеса на еволюцията тялото се е усъвършенствало и вече не произвежда душа, а прогрес, само прогрес!

Тогава, в потвърждение на своите думи, пророците със силата на кръста ще превърнат цялата вода на света в кръв и със страшен глас ще призоват:

- Ние ви говорим, а вие се смеете или гневите. Ние ви учим, а вие бъл­нувате. За последен, наистина последен път вашият Творец ви говори чрез нас; за последен път Христос, разпнатият и възкръсналият,  ви призовава чрез нас: покайте се! Смилете се сами над себе си, отдръпнете се от ръба на вечната бездна! Не чувате ли далечен тътен? Не усещате ли, че земята се тресе? Не долавяте ли странен мирис? Не ви ли посещава насън? Не чувате ли гласове от оня свят? Не виждате ли видения? Жеравите усещат наближа­ването на зимата; как тогава вие не усещате близостта на Съда? Покайте се, последни потомци на грешния Адам!

Побеснели от ярост и напълно обезумели, грешниците ще креснат:

- Иудеите убиха Христос измамника приживе, а нашият прогрес уби Христос измамника след смъртта Му! За нас всичко е относително: всяка истина ние превръщаме в лъжа и всяка лъжа - в истина. И за да не ни до­саждате повече, ще ви убием с помощта на нашия цар. О, сатана, царю наш, помогни ни!

Тогава сатаната ще се вдигне от адската бездна и ще разпали до кипене и клокочене човешкия гняв против двамата Божии свидетели. И ще ги убие. И ще има смях и веселие сред грешниците.

Но ето, в този час земята ще се разтресе както никога. Ще изпопадат много хълмове и планини и ще пресъхнат водните извори, и много народ ще погине. И няма да има кой да погребва мъртъвците. Тогава мнозина ще се уплашат, ще се покаят и ще въздадат слава на Бога, Който е жив вовеки веков. Тези покаяли се люде ще бъдат плодът от труда и страданията на онези двама свидетели.

Накрая мрак, гъст като смола, ще покрие целия свят, така че мнозина ще полудеят от ужас. Тогава всред отчаяните вопли на хората, всред небива­лите земни трусове и гъстия мрак неочаквано ще зазвучи хорът на небесни­те жители, които ще възклицават все по-гръмко и по-гръмко:

- Ето, Женихът идва!

И като всред тъмна, безлунна нощ изведнъж ще се разлее светлина -напълно нова, невиждана, необикновена. Това ще бъде светлината на Кръ­ста - знамението на Човешкия Син. Кръстът ще заблести вместо луната и слънцето, и още по-ярко от слънцето, и ще освети цялата вселена.

Тогава, о тогава, служителю Христов и мой съслужителю, ще се яви Той - нашето спасение и нашият Спасител!

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 231 Коментари: 0 Гласове: 1
 


ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 АВГУСТ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

 

Да поемеш чужд грях върху себе си е вид мъченичество и признак на преголяма любов към ближния. Грехът, … ражда смърт ( Иак. 1, 15 ), следователно, да поемеш чужд грях върху себе си, значи, върху своята смърт да сложиш още една смърт. Но Бог награждава с възкресение онези, които от любов приемат чужда смърт към себе си. Има много примери, как светиите са приемали върху себе си греховете на ближните. За св. Амон се разказва следното - eдин брат паднал в грях, отишъл при Амон и му казал, че заради сторения грях, иска да напусне манастира и да отиде в света. Амон му казал, че ще вземе на себе си неговия грях, и посъветвал брата да остане в манастира. Братът останал в манастира, а старецът Амон започнал да принася покаяние и молитви на Бога. Не след дълго старецът получил от Бога откровение, че този грях е опростен заради любовта му към брата. Когато св. Макарий, св. Симеон Иродиеви, св. Теодора и някои други били обвинени в блудство, те не се оправдавали, а взели върху себе си чуждия грях, понесли тежките наказания, и търпеливо ги  понасяли, докато Бог не открил пред хората тяхната невинност.

 

 

БЕСЕДА  за нищожеството на грешниците пред Божието величие

 

 

Иди в скалата и скрий се в земята от страх пред Господа и от славата на Неговото величие ( Исаия 2, 10 )

 

Това е горчива насмешка на пророка над собствения му идолопоклоннически народ. Народът бил отхвърлил вярата в единствения истински Бог и започнал да се кланя на идоли от камък и глина. Какво ще сториш зли народе, когато дойде страх Господен? Къде ще побегнеш, когато се открие славата на Неговото величие? Иди в скалата, от която си направил Бог за себе си! Скрий се в земята, от която си направил Бог за себе си! О, колко е ужасна насмешката на прозорливия пророк! Кой може да иде в скалата и да се скрие? Кой може да избяга в прахът и да се заслони от Всевишния? Но да оставим братя еврейското идолопоклонство, за което евреите са били достатъчно наказани, и да насочим поглед към идолопоклонството между нас, християните. Какво е натрупаното злато, освен идол? Какво друго, освен идол от пръст, са заграбените ниви? Какво е разкошното облекло, направено от животински кожи и козина, освен идол? Къде ще се скрият идолопоклонниците на нашето поколение, когато дойде страх Господен, и когато се открие славата на Неговото величие? Отивай в златото златопоклонниче! Скрий се в земята, земнопоннниче! Скрий се в животинските кожи и се затрупай с козина от лисица и влакна от мъртвата пеперуда, идолопоклонниче! О, горчива ирония! Всичко това, в Деня Господен, в онзи Страшен Ден, ще изгори. И човек ще застане лице в лице с Единствения Величествения и Неизменимия. Всички човешки идоли ще изчезнат от огъня  преди човеците, и безсмъртният Съдия ще ги запита: „Къде са вашите богове?“. В древност е живял Исаия, син Амосов - пророка Божий, ала неговото видение и до ден днешен е страшно, полезно, и отново страшно.

Само на Тебе единствени и жив Господи се кланяме. Всичко друго е преминаващ прах. Помогай ни Господи, помагай ни, та нашия ум и сърце да се не превърже към мимолетния прах, а само към Тебе, само за Тебе, единствения Жив. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 194 Коментари: 0 Гласове: 0
 

НЯКОЛКО ОТГОВОРА НА ВЪПРОСА ЗАЩО УБИВАТ ЗАРАДИ
                                                              ХРИСТА?

 

Ако през 1993 година следствените органи смятаха, че само „неве­жите“ православни могат да вярват в съществуването на сатанински секти, сега картината е друга. Вече са издадени справочници със списъ­ци на тези секти, а самите секти активно се внедряват в бизнеса и дейст­ват даже в училищата.

 

Карл Маркс, който на младини станал член на сатанинска секта, има такова стихотворение: „Адските испарения се надигат и изпълват мозъ­ка ми, докато не полудея и сърцето ми коренно не се промени. Виждаш ли този меч? Князът на мрака ми го продаде“. Според констатацията на психиатрите, днес половината от пациентите на психиатриите са бивши членове на секти и любители на окултната литература. Нещо повече, заплашително расте броят на самоубийствата и е налице непознато до­сега явление - бесноватост на бебета. Благочинният на Псково-Печорския манастир разказваше такъв случай - в манастира докарали двего­дишно болно момиче да се причасти. Малката била толкова слаба, че изтънелите и ръчички висели като прекършени. Но когато момиченцето на ръце било занесено до Чашата, то се вкопчило в гърлото на свеще­ника и започнало да го души с такава сила, че четирима монаси едва разтворили ръцете му.

 

Злото днес се умножава с такава скорост, че сектоведите трудно ус­пяват да проследяват роящите се нови и нови секти. В края на краищата се оказва, се сменят само названията, а зад маската на думите стои добре познатото старо зло. И все пак да се вгледаме в маските на съв­ременното зло, които понякога са шокиращи. Това е древен трик на злото - да предизвика шок, сломявайки човека, за да живее „като стене и се тресе“.

 

Спомням си, какъв шок преживяха някои от нас, когато след убийст­вото в Оптина беше намерен окървавеният меч с надпис: „сатана 666“. „Ама не се вторачвайте в тези шестици, - каза един от старците, - без­божниците ги убиха“. И все пак потресени през ония дни, някои се хвърлиха да изучават литературата за ритуалните убийства, та като надникнат в тази смрадна бездна, да си зададат в края на краищата простия въпрос. А каква е разликата, че о. Василий е убит за Христа с меч с три шестици, а свещеномъченик Исаакий Оптински е разстрелян през 1938 г.? Убийството си остава убийство и същността не е в надпи­сите върху меча.

 

Древното зло днес се крие зад загадъчните знаци, ритуали, думички, за да каже обърканият човек: „Та такова нещо още не се е случвало на бял свят - синът, който ходи на училище, да изучава в сектата как да убие баба си и майка си!“ Защо да не се е случвало? Случвало се е и нима е голяма разликата между този ученик-сектант, който се стреми да стане палач и комсомолеца от 20-те години на миналия век, екзекутирал (а това е действителен случай) своя баща-свещеник? Палачът във всич­ки времена си остава палач.

 

С една дума, колкото повече напредваше нашето разследване за при­чините на убийството в Оптина, толкова по-често през „загадъчността“ на съвременното зло прозираха отдавна познати явления.

Категория: Други
Прочетен: 297 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1765308
Постинги: 3823
Коментари: 0
Гласове: 964
Календар
«  Август, 2017  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031