Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1766817 Постинги: 3824 Коментари: 0
Постинги в блога от Август, 2017 г.
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
  

                                               ЗА ВАРВАРА

 

През целия ден на Пасха се извършваха арести. Затвориха около 40 души, като подозираха главно хората от манастира, а пресата се мъче­ше с всички сили да докаже, че престъпникът е православен човек.

 

Из публикация на вестник „Московский комсомолец“: „Мили­цията успя да хване убиеца. Той се оказа бездомен просяк. Преди е ра­ботел като огняр в котелното на манастира. През януари тази година го изгонили от манастира заради непрекъснато пиянство. Наскоро се опи­тал отново да получи работа, но му било отказано. Той отмъстил за то­ва чрез убийството“.

Всичко в тази статия е лъжа и клевета срещу невинен човек, който изоб­що не употребява вино.

 

През 1991 година срещу тридесетгодишния Николай Аверин беше възбудено углавно дело за изнасилване. Делото беше закрито по член за невменяемост.

 

Делото за убийството на оптинските братя беше закрито, както е из­вестно, по същия този член - поради невменяемост. Както обикновено става в такива случаи, нямаше съдебно дирене - не бяха разпитани много от важните свидетели и не беше проведен следствен експери­мент. В това време обществено-църковната комисия, която извършваше самостоятелно разследване, което впоследствие бе публикувано във в. „Русский вестник“, установи: Комисията разполага с данни, че в убийст­вото са участвали не по-малко от трима души, които са били видяни и могат да бъдат разпознати от свидетели“. Но исканията на православната общественост за разследване на делото и провеждане на незави­сима психиатрична експертиза не бяха чути.

           Колкото неправеден е човешкият съд, толкова взискателен е Съдът Божий. И когато в Оптина започнаха да събират спомените на местните жители, оказа се, че сред тези, които са разрушавали манастира в годи­ните на гонения, няма нито един, който да не е приключил дните си след това наистина страшно. Някога тези разкази, може би, ще бъдат публи­кувани, а засега ще разкажем един от тях.

 

Разказ на баба Доротея от село Ново-Казачие, потвърден от дъщеря и Татяна: „Тръгнахме веднъж с медицинската сестра и дъще­ричката ми Таня за болницата. Беше страшна жега, бяхме жадни. Ме­дицинската сестра казва: „Да се отбием в тази къща, тук живеят едни мои познати“. Влязохме. А аз като седнах от страх на пейката, така и не смея да стана: горе на печката три безумни момиченца се закачат - плешивички, страшни и все се щипят. Не издържах и попитах стопанката: „Каква е тази напаст с дъщеричките ти?“ - „Ох, - казва, - глухи, неми и глуповати. Обиколих всички лекари, а полза никаква! Обясняват ми, че медицината е безсилна в този случай. Един прозорлив оптински старец се беше върнал тогава от лагерите и изцеляваше мнозина. А аз като чух, тичам при него. Прекрачвам прага и още дума не обелила, той вед­нага за мъжа ми каза - нали той разрушаваше камбанарията на Оптинската пустиня и хвърляше долу камбаните. Твоят мъж, - казва ми, - цял свят направи глух и ням, а ти искаш твоите деца да говорят и да чуват“.

 

Из разказа на йеромонах Тихон (Шевкунов): „През 1990, доста преди убийството в Оптина, живях един месец близо до Козелск и при мен дойде група млади хора - приятели на Аверин. Те дойдоха при мен заради статията ми „Не участвайте в делата на мрака“, защото виждаха в поведението му нещо подобно на описаното. Те разказваха, че Аве­рин има някакво странно чувство за справедливост, леко приличащо на комсомолската „борба за правда“ и при това той си позволява много жестоки постъпки. От една страна го обичаха, а от друга се страхуваха. Той можел да си позволи всичко. Представиха ми го като самоделен мистик, който се е захващал с разни неща, отишъл в църква, нещо научил, изпробвал, напънал се и с голяма мъка изтръгнал от себе си някакво духовно преживяване. За това преживяване се хванал като за истинско - и се започнало...

 

По време на следствието четох дневниците му, изпъстрени с духовни стихове - напълно сатанински, при това с много естетика. Минаваха за стихове на Николай Аверин. Още преди разговора с него си предста­вях, общо взето, що за човек е. Никак не се връзваше с него този омерзително префинен естетизъм. Това би могъл да го напише някой напъл­но разпаднал се човек, краен естет. По-късно вече, когато се срещах с Аверин, го попитах: „Какви са тези стихове? Нима ти си ги писал?“. Оказа се, че по време на следствието просто не са разбрали - разбира се, той ги е преписвал отнякъде. Когато видях тези стихове и другите бележки, разбрах, че този човек е не точно Смердяков, но убийството е станало по същата схема и затова трябва да има някой като Иван Карамазов, трябва да има човек, който е дал този импулс. Беше важно да се намери този, който го е подтикнал. Аверин не каза на следствието от­къде е вземал книгите - оплакваше се от главоболие, избягваше отгово­ра.

 

Аверин е служил в Афганистан - много малко, на срочна служба, - но в отрядите със специално назначение не е бил и в сериозни боеве, най-


вероятно, не е участвал. Поне нито веднъж не продума за това, затова там не е могъл да придобие навика префинено да убива хора. Като се върнал от Афганистан, се заел с лоша самодейна мистика, която веднага го довела до много страшно състояние на самоизмама. Той започнал да посещава църквата, но в същото време въобще не вярвал на свещеници­те, не изучавал светите отци. Решил да разбере кое какво е. Оказал се в храма, но извън Църквата. И започнал да акумулира в себе си всичките си преживявания, каквито въобще могат да съществуват. Без да очисти греховете си с покаяние, Аверин просто попаднал в най-баналната и, об­що взето, пошла духовна ситуация като започнал да вярва на всяка своя мисъл. А тъй като мислите били горди и страстни, то отначало сметнал себе си за много могъщ и възвишен, а после започнала да идва и някаква мистична помощ. В такова състояние ходел на църква, много постел и скоро започнал да чува гласове, които му диктували как да постъпва. Те­зи гласове, по-точно, глас, който постепенно придобил власт над него, се нарекъл бог.

 

Аверин дошъл в Оптинската пустиня и се обърнал към двама свеще­ници. Те му казали, че това са бесовете - не разговаряй с тях, не общу­вай с тях. Той отговорил: „Какви бесове са това, след като ми дават та­кива добри съвети?“ Повече той не дошъл в Оптина. Това му било достатъчно. Може би, тук отчасти и ние сме виновни, че не сме успели да отделим нужното внимание на човека: просто да седнем, да поговорим по-подробно. Ограничили сме се с простата констатация, която общо взето е правилна, но не е могла да вразуми този човек.

 

Тези гласове действително помагали понякога на Аверин, спасявали го от неприятностите. И той все повече повишавал високото мнение за себе си. В тази ситуация несъмнено е налице и чисто психическото раз­стройство, и духовното - бесноватост. Само със психическото раз­стройство не може да се обясни един такъв случай: той пътува с колата по шосето и изведнъж гласът му казва: „Веднага спри! Спирачки!“ Той натиска спирачките и неочаквано вижда кола, която, ако би продължил още малко напред, би го ударила челно...

 

Както изглежда, бесноватостта на Аверин, подчиняването му на духа на злото станало причина и за психическото му заболяване, което се развило впоследствие. Ако грехът предизвиква умопомрачение, то пре­лестта още повече. Шизофренията помагала на бесовете да завладеят човека, а бесовете още повече развивали психическото разстройство. Ясно е, че бесноватите хора просто не могат да имат здрав разум, за­щото върху душата им паразитира съвършено различна бесовска същ­ност, която налага своя страшен отпечатък и върху душата на човека и дори върху външния вид и физиката му.

 

Бесът, който наричал себе си бог, започнал много силно да притес­нява и мъчи Аверин. През цялото време му внушавал натрапчиви мис­ли, от които ни денем, ни нощем не можел да се освободи. Бесът не му давал да си почине, после започнал всячески да го ругае и унижава, зас­тавял го да прави всевъзможни неща. Денем и нощем в главата му зву­чал гласът, който направо го вбесявал. Но нали отначало Аверин доброволно му се подчинил, както става при всяко падение. Като се подда­дем на някой помисъл, той ни прави снизходителни към определена страст. После същата страст постепенно ни завладява и тогава вече не принадлежим на себе си. Вече не ни е весело, че сме се подчинили на тази страст.

 

Питах Аверин дали не се е занимавал с викане на духове - той сами­ят не си спомня да е правил това. Но нали с магия може да се занимава човек и без спиритична чинийка - трябва само да поискаш да получиш връзка с някоя духовна същност. Може да се нарича както иска, дори бог, но това ще бъде бяс - това е реле, връзка. Като се осъществи връз­ката - и ето, у човека се е появила религия, появил се е самия обект на неговата религия: това е същото нещо, което той нарича бог, но всъщ­ност е бяс. И започва въздействие, което се усилва, докато човек не се окаже завладян от този бяс.

 

Духът, който измъчвал Аверин го водел към убийство. Той разбирал това, но вече не можел да се освободи от него - до такава степен му бил подчинен. Не искал да отиде в църквата и да каже всичко на свещеника и затова, бидейки решителен човек, започнал да се бори със свои сили. Посъветвал се с някого и започнал да се покланя на сатаната, като про­тивник на Бога, защото съществото, което го мъчело, наричало себе си бог. Започнал да служи на сатаната, да преписва същите тези стихове - с една дума, започнало страшно хулене на всичко свято. И след това настъпил моментът, когато духът, който властвал над Аверин, изискал от него това, което се случи.

 

Две години преди убийството, също на Пасха, Аверин направил опит за изнасилване. Не съм питал дали бесът го е накарал да извърши този грях или не, но беше ясно, че насочеността на този човек е напълно ед­нозначна - сатанизъм.

 

Остана неизяснен въпросът, дали е имало още хора, имало ли е и група, която е подтикнала Аверин към всичко това. Според мен, в раз­следването на това дело този въпрос е много важен. Аверин не е казвал,

 че е имало някакви хора, които са го направлявали, но самият той, може би, дори не е знаел за тях. По време на следствието той разказваше, че в Козелск някакви екстрасенси го вкарвали в състояние на хипноза. Ис­кал да се излекува при тях от същия този бяс, от гласа. Такъв човек - и душевно болен, и с явни признаци на бесноватост - много лесно се поддава на всякакви влияния и манипулации.

 

Следователят, който водеше делото на Аверин, ме помоли да се срещна с престъпника. За пръв път поговорих с него на четири очи и все пак не разбрах докрай имало ли е още някой с него или не, направ­лявал ли е някой ръката му. За мен няма съмнение, че го е ръководил бяс. Но имало ли е някаква земна, човешка структура? В края на краи­щата, това не е чак толкова важно. Аверин като явление е материализация на онзи духовен кошмар, в който сега се намират огромен брой хора в днешна Русия: море от филми, които духовно разлагат хората, море от окултни опити - именно опити, не учения, а реал­ни опити. Цялото това горещо желание, страшното и страстно же­лание на хората да навлязат в духовния свят, да го завладеят и, така да се каже, да бъдат могъщи властелини в него - именно то се е проявило в същия този Аверин, пошло, бездарно и мерзко, но и страшно, разбира се. Защото това е страшен сигнал, тъй като об­ществото е готово за това и обществото иска всичко това, желае нещо подобно.

 

                 Аверин, разбира се, се изплашил, когато след убийството разбрал, че пак е излъган от този бяс, че гласът през цялото време продължава да го мъчи, да издевателства над него. Този човек вече напълно попаднал в лапите на сатаната и врагът прави с него каквото си иска и се гаври над него както си иска. Два пъти се е опитвал да се самоубие, разпорил си корема. И сега в затвора пак е направил същото - бесът го води към самоубийство. Той е безпомощен да се справи със себе си. Когато го­ворихме с него, той все ме питаше: може ли да пийна светена вода или да си сложа кръстче или нещо друго да направя, само да не чувам този глас? Бяха ми нужни четири часа, за да го убедя, че нито кръстчето, ни­то светената вода няма да му помогнат, ако той сам не започне да отси­ча всяка беседа, всеки разговор, всяко общение с този помисъл, с този дух, който се приближава към него. Помоли ме да му помогна. Но аз не мога да изгонвам бесове, а не е възможно да се закара Аверин някъде, за да му се четат молитви срещу бесовете. С огромни усилия успях да го убедя, че единственото, което може сега да го облекчи, е да прекрати напълно общуването с идващите му мисли, защото това е мостчето към беса: трябва да се отсече помисъла. Той разбра това и се хвана за него като удавник за сламка. След известно време помоли следователя да му разрешат да се изповяда.

 

И когато отново се срещнахме, той каза: „Да, сега напълно го отси­чам. Този глас продължава да издевателства над мене още по-страшно, но вече ми е по-леко, когато започнах да го отсичам. И сега той идва по-рядко“.

 

Когато Аверин помоли за изповед, бях при светейшия патриарх и взех от него благословение, как да го изповядам. Не знаех дали за такова престъпление може ей така, направо да се каже: „Прощавам и разрешавам“. И светейшият каза: „Изповядай го, но не чети разре­шителната молитва. Той остана жив и нека отначало да принесе плод на покаяние. Може би, след много години Църквата ще му разреши да се причастява със Светите Христови Тайни“. Когато след това отидох при духовника о. Йоан (Крестянкин) и му казах: „Ето, отче, падна ми се да изповядам Аверин“, - той попита: „Не чете разреши­телна молитва, нали?“ - „Не“. - „Правилно, в никакъв случай засега не чети“.

 

Откарах Аверин в Новодевичия манастир, където го изповядах. Да му помогне Бог. Той написа писмо на оптинското братство, в което мо­ли за прошка. Пише, че чувства, че убитите монаси са му простили. Макар че, когато такива неща се случват в подобни критични състоя­ния, те лесно могат да преминат в своята противоположност. Дай, Бо­же, всекиму покаяние и на него също. Разбира се, убитите оптински монаси се молят преди всичко за него, за убиеца. Но как Господ ще го приеме и каква ще бъде съдбата му?“

Категория: Други
Прочетен: 315 Коментари: 0 Гласове: 0
 
Семинаристът Евгений писа своята първа проповед мъчително дъл­го, но тя не се получаваше. Той изброяваше качествата на о. Василий - образован, трудолюбив, смирен, но това беше портрет на добър човек, където отсъстваше главното - духът на о. Василий. Тогава той прис­тигна през ваканцията в Оптинската пустиня и всеки ден се молеше на гроба на о. Василий, просейки помощ. На гроба на новомъченика, по някакъв повод си спомняше, как три години се готвеше за причастието и не смееше да пристъпи към Чашата, докато веднъж, облян в сълзи, не рухна на колене, потресен от Жертвената Божия Любов.

Женя дълго стоя до кръста на гроба на о. Василий, молейки го като жив, да му каже за главното в живота си. И изведнъж в главата му с ударите на пулса зазвучало: „Пшеница Божия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. Женя никога не е чел дневника на о. Василий, но като се върна от гроба, каза: „Пшеница Бо­жия есмь“ - това е о. Василий. Така живя и така умря“.

Той дълго още носеше в себе си тази проповед, събирайки материа­ли за новомъчениците, и разказваше после в Оптина: „Мъченичеството е Евхаристия. Ето вижте, преподобната мъченица Елисавета Фьодоровна била хвърлена в шахта, костите и били раздробени. Каква мъчени­ческа смърт! И изведнъж от шахтата се чува нейната песен: „Иже Херувимы тайно образующе...“ А можеше да изпее: „Богородице, Дево, радуйся“. Много прекрасни неща могат да се изпеят. Но Елисавета Фьодоровна знаела наизуст цялата служба и пеела, умирайки: „Иже Херувимы..“, защото това е изнасянето на Светите Дарове. В Царството Божие няма нито мъжки, нито женски пол и мъчениците, като свещени­ците, държат в ръцете си Кръста. Умирайки, Елисавета Фьодоровна би­ла вече извън тялото си и подобно на свещениците участвала в Евхаристията, принасяйки в жертва вече самата себе си“.

Човек няма с какво да въздаде на Господа за всичките Му велики благодеяния, защото всичко е дадено от Него. И все пак съществува тази висша форма на благодарение - мъченическата жертвена лю­бов.

 

На Пасха през 1993 година принесоха себе си в благодарствена жер­тва на Господа тримата оптински новомъченици. И тримата се помаза­ха на Велики Четвъртък, причастиха се преди самата си кончина и при­еха смърт за Христа, работейки за Господа по послушание. И Господ даде знак, че е приел жертвата на своите послушници, явявайки в часа на тяхната смърт знамение на небето.

 

Свидетели на знамението били трима души - московчанката Евге­ния Протокина, поклонникът от Казан Юрий и московчанинът Юлий, сега послушник в един манастир във Владимирска епархия. Те не зна­ели нищо за убийството, тъй като си тръгнали от Оптина веднага след нощната пасхална служба и в момента стояли на автобусната спирка в Козелск, чакайки автобуса за Москва в шест сутринта. Но този авто­бус, както се оказа впоследствие, бил отменен. Те слушали пасхалния звън, гледайки към манастира. Изведнъж звънът секнал, а в небето над Оптина сякаш бликнала кръв. За кръв тогава никой от тях не си и помислил докато гледали изумено кърваво червената светлина в небе­то. Те погледнали часовника - това бил часът на убийството. И се проля кръвта на новомъчениците на земята, и бликна, достигайки Не­бето.

 

Колкото и странно да е, но в Оптина научиха за това знамение едва след три години, защото паметта на очевидците бе замъглена тогава от друго потресаващо преживяване. Докато в очакване на следващия автобус те ходили да се разговеят в една вила, милицията и армията били вдигнати на крак по тревога. Без да подозират нищо, поклонни­ците отново стояли на спирката, когато към тях се приближила черна милиционерска кола и двама с автомати с професионална ловкост из­вили ръцете на Юлий и го натикали в колата. „Защо? Какво се е слу­чило?“ - викала през сълзи Евгения. Но и самите намръщени хора с автомати не знаели точно какво се е случило, получавайки по радиос­танцията заповед да заловят убиец по следните признаци: ръст еди какъв си, брадичка. А главният белег бил - православен поклонник от Оптина.

Веднага след убийството, като разбраха, че престъпникът бяга от Оптина през гората, поклонниците без да се наговарят, се втурнаха след него. Най-отпред тичаше духовното чедо на о. Василий, двумет­ровият гигант Виктор. Издраскан от клоните и почернял от мъка, той изглеждаше страшен. И когато насреща му от гората изскочил пок­лонник в черен шинел, всеки от тях в заслепението си помислил, че е настигнал убиеца. Нахвърлили се един върху друг, за да се вкопчат в смъртна схватка и едва в последния момент отпуснали ръце и запла­кали.


Категория: Други
Прочетен: 278 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ДО
 ЕДИН РУСКИ ИЗГНАНИК: ЗА ЕДИНСТВЕНОТОКОЕТО НЕ ПОСРАМВА

 

 

Вие сте близо до отчаянието. Защо? Защото се срамувате заради онези, на които сте възлагали надеждата си за спасението на Вашето отечество. Едни от тях са умрели, обвивайки с черен креп Вашите надежди. Други са още живи за този светски панаир, но за Вас са мъртви поради тяхната себичност и страхливост. Трети, четвърти, пети - бързо са изгрели като велики хора, но скоро са погребали руския си блясък под пепелта на Запада. Вече не се решавате да вярвате в никого, за да не се посрамите отново и със срама да шибате като с бич останалите си дни, „гонейки ги като безсловесна стока и вкопчвайки се сляпо в бъдещето, без надежда в него". Но защо не се прилепите с надеждата си към Онзи, от Когото никой в руската история не е бил посрамен? Говоря за Божия Син, за Когото се е венчала душата на руския народ преди хиляда години. „Все­ки, който вярва в Него, няма да се посрами” - твърди апостолът (Рим. 10:11).

В Него са повярвали вашите князе, които първи са приели християн­ството - повярвали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите духовници, отшелници и подвижници - вяр­вали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите най-велики царе, които са сваляли царските си корони, за да преклонят колене пред величието на Неговата слава - вяр­вали са и не са се посрамили.

Стотици хиляди руски мъченици, пострадали за Неговото име, са вяр­вали в Него - вярвали са и не са се посрамили.

Стотици милиони руски хора - мъже, жени, девойки и деца, които са живели в този век с вяра в Него и живеят сега в безсмъртната Небесна Русия, не са били посрамени от Него на земята, не се срамуват и на Небесата.

В тази световна пустиня, където хапят не само змиите, но и нечестивите люде, Той е единствената медна змия, която не излива от себе си отрова, а лек. Отправете поглед към Него, както отровените в пустинята израилтяни са гледали Моисеевата медна змия. Обърнете очи към Него, и отровата, с която светът Ви е отровил, ще излезе от Вас. И Вие, изцерен, ще започнете да гледате на хората чрез Христос; ще ги гледате с милост и състрадание, а не с надежда, която превишава техните човешки сили. Светата Рус никога не е очаквала спасението си от творението, а от Твореца.

Мир Вам и радост от Господа!

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 220 Коментари: 0 Гласове: 0
 
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 АВГУСТ

 

РАЗСЪЖДЕНИЕ

 

Живот и смърт ти аз предложих - казал Мойсей на Израиливите синове - … Избери живота, за да живееш ти и потомството ти ( Втрзакон. 30, 19 ). Има решаващи мигове в живота, когато човек е пред избора на живот или смърт. Иуда, в решаващата минута се съблазнил от среброто и избрал смъртта, т.е. греха на сребролюбието. Когато началникът искал да постави Марин Воин ( 7 август ) за офицер, един завистник, го обвинил, че е християнин. Военоначалникът му дал три часа време да размисли и да избере живота или смъртта, т.е. или да се отрече от Христа, или да умре. Като чул своя началник, Марин отишъл при епископ Теотекан и го попитал за съвет. Епископът го въвел в църквата, поставил го пред Евангелието, и посочил с ръка най-напред Евангелието, а след това меча, който висял на Мартиновото бедро и му казал: „Храбри мъжо, избери, едно от тези двете - да носиш меч и да служиш на временния земен цар, а след смъртта да погинеш завинаги, или да станеш войник на небесния Цар, да положиш живота си за Неговото свято  Име, написано в тази книга, и с Него да царуваш в безсмъртния живот“. Марин веднага решил - целунал Евангелието и отишъл чрез смъртта във вечния живот.

 

 

БЕСЕДА за Христовото миротворство

 

 

Ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война ( Исая 2, 4 )

 

 

Колко ясно пророкът вижда Христа Миротвореца! Той изрежда едно след друго достойнствата на Спасителя. Най-напред го е посочил като Законодател на Новия закон, и то закон за всички народи на земята. След туй посочил Неговата възвишеност над всички височини, земни и исторически. Сега пък Го посочва като Миротворец, с Чиято сила и любов мечовете ще бъдат прековани на рала, и копията на сърпове. Дали това велико пророчество за мира се е изпълнило? Да, независимо от това, че още има войни. Но виж, войните между християнските народи не са същото, както войните между езичниците. Езичниците воювали с гордост, християните воювали със срам. Езическите вероизповедания са населели своето небе само с войници, християнската вяра обещава небе със светии. Както, поради немощ християните изпадат и в други езически грехове, така повтарят и грехът на войната. Но Бог гледа на сърце, и вижда с какви нагласи грешат езичниците, и с какви християните. Фарисеите се отрекли от Христа, отрекъл се и Петър. Но фарисеите се отричали със злоба, без покаяние, а Петър се отрекъл със срам, и отново Го признал с покаяние. Но какво да кажем, братя, за мечовете и копията на страстите, които убиват собствената душа и душите на нашите ближни? О, да бихме прековали тези мечове на рала, дълбоко да разорем душите си, и да засеем благородното семе на Христовия мир в себе си! И, да бихме прековали копията на сърпове, за да пожънем бурените в душите си, и да ги изгорим! Тогава Христовия мир би се въдворил в душите ни, както се е въдворил в душите на светителите. Кой би помислил тогава за война против съседите и съседните народи? О, колко чудно е видението на Исаия, син Амосов - пророка Божий!

О, Господи, с Твоите огнени слова, прекови в нас оръжията на войната в истински мир. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 223 Коментари: 0 Гласове: 0
 

                                        ЕВХАРИСТИЯТА

 

Отец Василий имаше навик внимателно да отбелязва в дневника си от кой автор е взет един или друг цитат. Но един откъс е оставен без данни за автора и се възприема като личен текст:

„Молю вас да не безвременною любовию меня удержите, оставите мя снедь быти зверем, имиже Богу достигнути возмогу. Пшеница Бо­жия есмь, зубами зверей да сомлен буду, яко да чист хлеб Богу обрящуся“. „Моля ви не ме задържайте с ненавременна любов. Оставете ме да стана храна на зверовете и чрез тях да стигна до Бога. Аз съм пше­ница Божия: нека ме смелят зъбите на зверовете, за да стана чист хляб Христов.“

Този цитат от писмото на свещеномъченик Игнатий Богоносец има­ше след това своя посмъртна история, която разкрива смисъла на съби­тията на Пасха през 1993 година. Но за да се разкаже тази история, трябва отново да се върнем в онези времена, когато о. Василий беше още инок и охотно изпълняваше послушание като нощна охрана. По-просто казано, седеше нощем в будката на пазача и четеше, а той беше ненаситен читател. До него в същата будка седеше друг ненаситен чи­тател - петербуржецът Евгений С.

По онова време Женя още не вярваше в Бога, но с о. Василий живе­еха в удивителен мир. Двамата седяха в тясната стаичка на охраната един до друг, като всеки четеше нещо свое. „Чуй само какво пише!“ - възкликваше от време на време о. Василий и, откъсвайки се от книгата, преразказваше мислите на светите отци. Православието беше чуждо на Женя по онова време, но той слушаше с интерес, като по свой начин се възхищаваше на подредената шлифована мисъл.

С една дума, двамата ненаситни читатели живееха по братски и о. Василий не предприемаше никакви опити за обръщането на Женя към Православието. Позицията на о. Василий изглеждаше непонятна. А по­зицията му, между впрочем, беше такава: „Който търси истината, той ще намери Бога“.

Къде и кога душата на Женя потресено възкликнала: „Господ мой и Бог мой!“ - това си е негова тайна. Но обръщането на Женя беше тол­кова пламенно, че отначало заприлича на стихийно бедствие - той беше готов да умре за Православието и с такава ревност заклеймяваше ере­сите, че изобличаваше хората даже за неточна употреба на думите. „Слушай, - казали му веднъж ядосано, - тебе може да те издържи само о. Василий!“ И това беше истина. Православието на о. Василий беше толкова органично, че измъчената от ереси душа на Женя благодарно си почиваше край него.

Те не водеха житейски разговори. Отец Василий почиташе братството, но отхвърляше фамилиарниченето, като отбеляза веднъж, че фамилиарниченето прави нищожна любовта към ближния.

Но ние тънехме във фамилиарничене и, „спасявайки“ нашия приятел Женя, се оплакахме на един старец: „Отче, Женя от три години е в Оп- тинската пустиня, а не се причастява“. - „Нищо, - отговори старецът, - като постъпи в семинарията, там често ще се причастява“. Когато пре­дадоха този разговор на Женя, той чак се задави от изумление: той в семинарията? Смешно.

„Женя, гордостта ти пречи“, - изобличавахме приятеля си. А о. Ва­силий никого не изобличаваше.

Йеродякон Рафаил си спомня: „Отец Василий по едно време беше екскурзовод в Оптина. И когато моите все още невярващи по онова време роднини дойдоха да ме навестят, изтичах при него: „Отче, пома­гай! Такива невярващи хора пристигнаха! Може би с твоето слово ще ги обърнеш към вярата.“ Но о. Василий отказа да обръща когото и да било към вярата, казвайки със смирение нещо от рода - че какво може човек? Само Господ може всичко и ние засега не знаем как и чрез кого Той ще извърши обръщането“.

С една дума, ние обръщахме, а о. Василий в онези дни е записвал в дневника си: „Бог управлява участта на света и участта на всеки чо­век. Житейският опит не ще се забави да потвърди това Евангелско учение. Трябва да благоговеем пред непостижимите за нас Божии съдби във всичките допущения, както частни, така и обществени, как­то граждански, така и нравствени и духовни. А защо нашият дух се възмущава от Божиите съдби и допущения? Защото не сме почели Бо­га като Бог“.

И след години станаха явни онези тайни на Божието Домостроител- ство, когато човекът тръгнал за Америка, попадна в Оптина и вече като студент от трети клас на Санкт-Петербургската семинария избра за своята първа проповед в храма темата за Оптинските новомъченици, като я посвети преди всичко на о. Василий.

 

 

Категория: Други
Прочетен: 271 Коментари: 0 Гласове: 0
  

                                 УБИХА БРАТЧЕТАТА!

 

Спомням си, как се върнахме у дома на разсъмване и седнахме на празничната маса да се разговяваме, а душата ми се понесе в рая: „Пасха красная! Пасха!“ - пеехме от душа. Песента изведнъж секна от някаква звъняща в ушите ни тишина. Защо мълчи Оптина и не се чуват камба­ните? По това време въздухът трепти от благовеста.

Изтичахме на улицата, като се вглеждахме в манастира отвъд реката - в утринната мъгла белееше нямата Оптина. И тази мъртва тишина беше знак за такава беда, че се втурнахме към телефона да звъним в манас­тира и изтръпнахме, като чухме: „Във връзка с убийството и работата на следствието, - каза сух милиционерски глас, - не даваме информа­ция“.

Как тичахме към манастира! Като огнени знаци изникваше в съзна­нието прочетеното снощи - смъртта никога няма да грабне мъж, който се стреми към съвършенството, но взема праведника, когато той е ГО­ТОВ. Кой е убит днес в Оптина? Кой е ГОТОВ? Смъртта е взела най-доб­рите - това е ясно. Кого?

И ето, че тичахме, ослепели от сълзи, и се молехме, изпълнени с ужас: „Господи, не ни отнемай нашия старец! Майко Божия, спаси моя духовен отец!“ Колкото и да е странно, в тези молитви сред имената на подвижниците не бяха споменати нито о. Василий, нито о. Терапонт, нито о. Трофим. Те бяха добри и любими, но както тогава ни се стру­ваше - обикновени.

Разказва йеромонах Михаил: „В шест часа сутринта в скита за­почна литургията и ми направи впечатление, че по някаква причина се бави о. Василий - той трябваше да изповядва. Изведнъж в олтара дори не влезе, а някак се плъзна по стената послушникът Евгений и казва: „Отче, поменете новопредставените убити иноци Трофим и Терапонт. И се помолете за здравето на йеромонах Василий. Той е тежко ранен.“

Имената ми бяха познати, но и през ум не ми мина, че това би могло да се случи в Оптина. Помислих си, че това сигурно е станало някъде на Синай. И питам Евгений: „А те от кой манастир са?“ - „От нашия“ - отговори той.

Изведнъж виждам, че йеродякон Иларион се олюлява и май пада върху жертвеника. Успях да го подхвана и го разтърсих за раменете: „Ела на себе си. Излизай за ектенията“. А той се задавя от сълзи и нито дума не може да промълви“.

Вместо о. Иларион на амвона излезе йеродякон Рафаил и с някакъв чужд глас, без да разпява по дяконски ектенията, възгласи: „А еще молимся о упокоении новопредставленых убиенных братий наших иноках Трофима и Терапонта“.

КА-АК?!

В това време караха с линейка умиращия о. Василий в болница. Но раната беше смъртоносна и скоро в скита дотича вестител: „Отец Васи­лий също е убит!“ Хората в храма плачеха, преживявайки смъртта на двамата монаси, а йеродякон Иларион с обляно в сълзи лице вече възгласяше нова ектения: „А еще молимся о новопреставленном убиенном йеромонахе Василии“.

КА-АК?!

Дори след толкова години е трудно да се преживее това - залятата с кръв Оптина и пресипналият от сълзи вик на младия послушник Алек­сей: „Убиха братчетата! Братчетата!..“

* * *

Убийството беше подготвено внимателно и пресметливо. Местните жители си спомнят как преди Пасха убиецът идвал в манастира, клечал пред камбанарията, изучавайки позите на звънарите, и в подробности изучавал входовете и изходите.

До източната стена на манастира през онази година били наредени нарязани дърва до върха на стената. Преди убийството и явно не за един ден те били подредени във вид на толкова удобна стълбица, че по нея без усилия и дете би могло бегом да се покатери на върха на стена­та. Именно по този път след това убиецът е избягал от манастира, прехвърляйки се през стената, като хвърлил край нея окървавения са­моцелен меч с печат „сатана 666“, финландски нож с три шестици и че­рен флотски шинел.

За шинела. Трябва да припомним, че през ония години манастирът получи дарение от голямо количество черни флотски шинели и те ста­наха униформа за оптинските поклонници-работници или своеобразен отличителен знак - това е наш, манастирски човек. Специално за убий­ството деецът от културно-масовата просвета Николай Аверин, роден през 1961 година, си пуснал брадичка, за да има вид на православен по­клонник и си намерил отнякъде черни шинели: те били намерени впо­следствие при обиск в дома му заедно с книги по черна магия и насече­на Библия. Но за убийството той взел от хотела на скита шинела на един от поклонниците и сложил в джоба откраднатия паспорт и трудо­вата книжка на друг поклонник, а чуждия шинел с документите хвърлил край окървавения меч. По тези „улики“ веднага намериха престъпници­те и като им извиха ръцете, тикнаха ги в ареста. А единият от тях - без­защитен инвалид, който е неспособен да убие и муха - тутакси бе обя­вен за убиец от в. „Московский комсомолец“.

Колко мъка претърпя Оптина, когато към убийството на тримата братя се прибавиха арестите на невинни хора, а след това се изля цяло море от клевети!

* * *

Свети Йоан Златоуст има много проникновено наблюдение, че през нощта, когато Христос с учениците Си вкусвал пасхата, членовете на синедриона, които се били събрали заради убийството, се отказали да ядат пасха в установения от закона срок: „Христос не би пропуснал времето на пасхата, - пише той, - но неговите убийци се осмелявали на всякакви дела и нарушавали много закони“.

За убийството бил избран светият ден на Пасха, а самият час на убийството бил прецизно пресметнат. В Оптина винаги е пълно с хора и има само един малък промеждутък от време, когато дворът опустява. „Скоро ли ще започне литургията в скита?“ - попитал убиецът някакви поклоннички. - „В шест часа сутринта“, - му отговорили. Той чакал този час.

Пасхалното утро протече така: в 5:10 свърши литургията и манас­тирските автобуси закараха местните жители и поклонници от Оптина по домовете. С тях замина и милицията. А братята и поклонниците, жи­веещи в Оптина, отидоха в трапезарията. Спомнят си, че о. Василий само за малко поседял с всички на масата, без да докосва храната. Той трябваше да отслужи още две служби, а винаги служеше на гладно. Ка­то поседя малко с братята и поздрави сърдечно всички с Пасха, той отиде в килията си. Вероятно го е измъчвала жажда, защото като минал край кухнята попитал готвачите:

-  Дали има вряла вода?

            - Не, отче Василие, но можем да стоплим.

- Вече нямам време, - отговорил той.

В житията на светите мъченици се разказва, че те постили в навече­рието на екзекуцията, „за да срещнат меча в пост“. И всичко се нареди като в житие - о. Василий срещна меча в пост. Инок Трофим преди да се запъти към камбанарията, успял да се отбие в килията си и да се разговее с пасхално яйце. А историята на това яйце е интересна.

Из спомените на послушничката Зоя Афанасиева, по онова време петербургска журналистка: „Дойдох в Оптинската пустиня току-що въцърковена и в душата си се съмнявах в много неща. Веднъж признах на инок Трофим, че постоянно ме е срам - край мен има хора с такава силна вяра, а аз не знам защо, но не вярвам в чудеса. Разговорът ни се състоя на 17 април 1993 година - в навечерието на Пасха. И инок Трофим донесе от килията си пасхално яйце, като каза: „Утре това яйце ще навърши една година. Утре аз ще го изям пред теб и ти ще се убе­диш, че то е абсолютно прясно. Ще повярваш ли тогава?“

Вярата на инок Трофим беше евангелска и всеки път на Пасха, както мнозина помнят, той се разговяваше с миналогодишно пасхално яйце - винаги изключително прясно и сякаш само по себе си явяващо тайнст­вото на бъдещия век, когато „...не ще вече да има време...“ (Откр. 10:6). До убийството оставаха броени минути. И сякаш, забравил за уговор­ката със Зоя, инокът бързаше да се разговее с миналогодишно пасхално яйце в желанието си да се докосне до онова чудо на Пасха, където всич­ко е извън времето и не подлежи на тление.

И все пак Зоя беше известена за чудото. Данните за прясното яйце, изядено от инок Трофим преди смъртта, са внесени в протокола от па- тологоанатома, който дори не е и подозирал, че то има едногодишна давност. А после това яйце се появи във филма „Оптинските новомъченици“ - кинооператорът е зафиксирал в кадър черупките от пасхалното яйце, смятайки, че снима последната земна трапеза на инока без да по­дозира, че снима пасхално чудо.

Към шест часа сутринта дворът на манастира опустя. Всички се ра­зотидоха по килиите, а някои отидоха на ранната литургия в скита. Последен към скита тръгна игумен Александър, който се обърна, чу­вайки тропот на токове - по дървената стълба на килията си тичешком слизаше инок Трофим. „Такава ни е породата - бягаща, - обясняваше после майката на о. Трофим. - Бабата на Трофим всичко правеше на бегом, аз цял живот тичам. Та и синът ми тича до самата си смърт.“

Игумен Александър си спомня: „Инок Трофим беше много радос­тен. „Отче, - казва, - благословете, отивам да бия камбаните“. Благо­слових го и попитах, гледайки празната камбанария:

-Ами как ще ги биеш сам?

-Няма нищо, сега ще дойде някой.

Колко ми се искаше да отида с него в камбанарията! Но не умея да бия камбаните - каква полза от мене? Пък и трябваше да вървя да слу­жа в скита“.

Търсейки звънари, о. Трофим се отбил в храма, но там нямало ни­кой. В храма чистела поклонницата Елена, уморена до униние след без­сънната нощ. А инокът въобще не можеше да гледа спокойно унинието на ближния. „Хайде, Лена!..“ - той не казал „да бием камбаните“, но го показал с ръце. И с такава ликуваща радост прострял ръце към камба­ните, че Лена, сияейки, тръгнала след него. Но някой я повикал от дру­гия край на храма и тя се забавила.

От стълбите на храма Трофим видял инок Терапонт. Оказало се, че той пръв дошъл в камбанарията, но не заварил никого и решил да се отбие в килията си. „Терапонте!“ - повикал го инок Трофим. И двамата най-добри звънари на Оптина застанаха под камбаните да славят Хрис­товото Възкресение.

Пръв бил убит инок Терапонт. Той паднал, пронизан от меча, но как се случило това, никой не видял. Казват, че в работната тетрадка на инока последен останал следният текст: „Мълчанието е тайна на бъде­щия век.“. И така, както беше живял на земята в безмълвие, така и си отиде като тих Ангел в бъдещия век.

След него при Господа отлетяла и душата на инок Трофим, убит съ­що с удар в гърба. Инокът паднал. Но вече убит - смъртно ранен - той воистину „восста из мертвмх“: набрал се на въжетата към камбаните и със сетни сили ударил набат [трвога], разлюлявайки камбаните с вече мъртво­то си тяло и веднага след това паднал бездиханен. Той обичаше хората и дори в смъртта си се повдигна да защити обителта, вдигайки манасти­ра по тревога.

Камбаните имат свой език. Йеромонах Василий вече беше тръгнал за скита да изповядва, но като чу зова на набата, свърна към камбаните - право към убиеца.

В подготовката на убийството е било пресметнато всичко, освен тази велика любов на Трофим към хората, която му даде сили да удари набат въпреки смъртта. От този момент се появяват свидетелите. Три жени вървели към стопанския двор за мляко, а сред тях била поклонницата Людмила Степанова, сега инокиня Домна. Тогава тя за пръв път била в манастир и попитала: „Защо звънят камбаните?“ - отговорили и - „Сла­вят Христа“. Отдалеч трите видели, че инок Трофим паднал, после с молитва се надигнал, набрал се на въжетата, ударил няколко пъти набатно и пак паднал.

Господ даде пред Пасха на всеки свое четиво. Предишния ден Людмила чела колко благодатна е кончината, да умреш с молитва на уста. Тя чула последната молитва на инок Трофим: „Боже наш, помилуй нас!“, мислейки си по книжному: „Каква хубава смърт - с молитва“. Но тази мисъл минала през ума и подсъзнателно, защото за смърт в този миг никой не си и помислял. Като видели падналия инок, и трите си помислили едно и също - на Трофим му е лошо. В същото време забеля­зали как един дребен на ръст „поклонник“ с черен шинел прескочил оградката на камбанарията и тича, както им се сторило към медицинския пункт. „Ето една добра душа, - помислили си жените, - тича за лекар“.

Беше мирно пасхално утро. И мисълта за убийство беше толкова чужда на всички, че озовалият се наблизо военен лекар се втурна да прави изкуствено дишане на инок Терапонт, предполагайки, че е зле със сърцето. А изпод расата на монасите вече изтича кръвта им и зали­ваше камбанарията. В този момент вече жените страшно закрещяха. Всъщност всичко стана мигновено и в суматохата на тези минути пос­ледните думи на инок Трофим бяха чути от всеки различно: „Господи, помилуй нас!“, - „Господи, помилуй! Помогнете“.

Още две жени, които тъкмо се появили около олтарната част на хра­ма и изкрещели от ужас при вида на кръвта, видели убиеца, който бя­гал, отдалечавайки се от камбанарията. До тях стояли двама мъже, като единият от тях им казал: „Само да гъкнете и с вас ще се случи същото“.

Вниманието на всички в този момент беше приковано към залятата с кръв камбанария. И някой само с крайчеца на окото забелязал как няка­къв човек тича от камбанарията към стопанския двор, а срещу о. Васи­лий тича „поклонник“ с черен шинел. Никой не е видял как беше убит о. Василий, но той също е бил убит с удар в гърба.

Това е една от загадките на убийството, която и до сега не дава мира на някои хора: как е могъл дребен слаб човек да заколи трима богатири? Инок Трофим ръжен връзваше на фльонга. Инок Терапонт, който пет години е служил на границата с Япония и владееше нейните бойни изкуства, можеше да се отбранява срещу цяла тълпа. А о. Василий, в миналото майстор на спорта, имаше такива мускули, че от тях расото му се надигаше над раменете като крила. Значи работата е там, че уда­рът е бил в гръб?

Хората си спомнят, че инок Трофим имаше идеален слух и само мал­ко нещо да сбърка о. Терапонт, о. Трофим веднага го поправяше: Терапонте, не така!“ Той не е могъл да не чуе как паднал Терапонт и зам­лъкнали камбаните му. В края на краищата цялата камбанария по раз­мер е колкото една стаичка и тук не би могъл да се появи незабелязано чужд човек. Но работата е там, че в манастира беше дошъл демон, имащ вид на свой манастирски човек. „Приятел е дошъл, - отговаря майката на о. Трофим вместо сина си. - Той обичаше хората и си е по­мислил: приятел е“.

Веднъж като юноша о. Василий бил запитан: кое е най-страшното за него? „Нож в гърба“, - отговорил той. Ножът в гърба е знак за преда­телство, защото само свой човек може денем да се приближи така по приятелски близко, че да убие предателски в гръб.

„Син Човеческий ще бъде предаден“, - е казано в Евангелието (Мк. 10:33). И предалият Христа Иуда също е бил демон, който действал под маската на лицемерната любов: „И като дойде, веднага се прибли­жи до Него и казва: Рави, рави! и Го целуна.“ (Мк. 14:45).

Следствието установи, че о. Василий се срещнал лице в лице с убие­ца и между тях се състоял кратък разговор, след който о. Василий до­верчиво се обърнал с гръб към убиеца. Ударът бил нанесен отдолу на­горе - през бъбреците към сърцето. Всички вътрешни органи били прерязани. Но о. Василий още стоял на крака и като направил няколко крач­ки, паднал, заливайки с кръв младата трева. Той живя около час след това, но животът го напускаше заедно с изтичащата кръв.

После край тази залята с кръв земя стоеше в кръг отбора на о. Васи­лий, който беше дошъл на погребението. Огромните двуметрови май­стори на спорта ридаеха като деца, мачкайки в ръцете си наръчи от ро­зи. Те обичаха о. Василий. Някога той им беше капитан и водеше отбо­ра към победа, а после ги доведе при Бога, като стана за много от тях духовен отец. Мъката на тези силни хора беше безгранична и не им да­ваше мира въпросът: „Как е успяла тази гнусна мижитурка да повали техния капитан?“ И сега на мястото на убийството те правеха разбор на последната битка на техния капитан: да, ударът е бил в гърба. Но о. Ва­силий още е бил на крака. Те добре познаваха своя капитан - това беше човек-светкавица с такова зашеметяващо мощно хвърляне, че дори в последната минута би могъл да нанесе на убиеца съкрушителен удар за наказание. Защо не го е наказал?

Дори след години делото за убийството в Оптина е пълно със загад­ки. Но веднъж в деня на Събора на руските изповедници и новомъченици млад новодошъл йеромонах произнасяше проповед. И като спо­мена о. Василий, изведнъж като че ли се обърка, разказвайки как пре­подобни Серафим Саровски бил нападнат в гората от трима разбойни­ци. Преподобният бил с брадва и достатъчно силен за да се защити. „В житието на преподобни Серафим Саровски се казва, - разказваше про­поведникът, - че когато той взел брадвата, си спомнил словата на Господа: „...всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. И той хвърлил брадвата надалеч“. Ето го и отговорът на въпроса, дали о. Ва­силий би могъл да съкруши противника с ответен смъртоносен удар.

Дързостта на злодеянието се е основавала на това, че тук е свято място, където дори въздухът е пропит с любов. И извършвайки екзеку­цията на православни монаси, палачът е бил сигурен - точно него тук няма да го убият.

Категория: Други
Прочетен: 262 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ЧЕРВЕНИЯТ ВЕЛИКДЕН

 

ПАСХАЛНАТА НОЩ

Такава тежка Пасха, както през 1993 година, в Оптина още не беше имало - препълненият храм бучеше от разговорите, а в двора имаше множество нетрезви хора. А в 11 часа вечерта, както следствието уста­нови по-късно, в манастира пристигнал убиецът.

Разказва оптинският иконописец Мария Левистам: „През пасхалната нощ мнозина чувстваха непонятна тревога. А на мен все ми се привиждаше, че в храма стои човек с нож и се готви да се нахвърли върху свещениците. Дори застанах по-близо до тях, за да му препреча пътя. Подозрителността е грях и аз се покаях за това по време на изпо­ведта. А отчето ми казва: „Мария, не се хвърляй срещу ножа, а по-добре се моли“.

Помни се и следната случка. На амвона до входа в олтара стоеше едно момче - Серьожа и без да иска пречеше на служещите монаси. В света това момче беше олтарник и сега, когато тълпата го притискаше, се при­мъкваше колкото може по-близо до вратата на олтара. Инок Трофим, който внасяше записаните имена в олтара, постоянно се блъскаше в него и накрая, не издържайки, го попитал: „Ти пък защо се въртиш тук?“ - „Чудя се, - отговорило момчето, - дали може да вляза в олтара?“ - „Не, - казал му инок Трофим. - И повече да не съм те видял тук.“

Момчето много се учудило, когато инок Трофим по-късно го наме­рил в препълнения храм и му казал виновно: „Прости ми, братко. Може би за последен път се виждаме с тебе на тази земя, а аз те обидих“. То­гава те наистина се видяха за последен път на тази земя.

Инокиня Ирина и други си спомнят, че в онази пасхална нощ инок Терапонт стоял не на обичайното си място, а като застанал до панихидника, така и застинал с наведена глава в молитвена скръб. Притискали и блъскали инока, но той нищо не забелязвал. Спомнят си, че някакъв подпийнал човек помолил да запалят свещ за упокой, като пояснил, че днес е умрял негов роднина, а той, понеже е пил, няма право да се до­косва до светиня. Предали свещта на инок Терапонт. Той я запалил и се унесъл, стоейки със запалената свещ в ръка. Поглеждали инока с недо­умение, а той все стоял и стоял с наведена глава, със заупокойната свещ в ръка. Накрая, като се прекръстил, поставил свещта на панихидника и тръгнал за последната изповед в живота си.

Разказва йеромонах Д.: „Няколко часа преди убийството, по време на пасхалното богослужение при мен се изповяда инок Терапонт. Тога­ва се намирах в страшно униние и вече бях готов да напусна манастира, а след неговата изповед изведнъж ми стана някак светло и радостно, сякаш не той, а аз самият се изповядвах: „Къде ще вървя, когато тук има такива братя!..“ Така и стана: той си отиде, а аз останах“.

Преподобният Оптински старец Нектарий е написал: „Нашият Гос­под Иисус Христос, който се моли в Гетсиманската градина, е до извес­тна степен образ на всеки духовник по отношение на духовните му че­да, защото той взема върху си техните грехове. Какво велико дело е това и какво само му се налага да преживее!“

Не ни е дадено да знаем за онези вътрешни преживявания на о. Ва­силий, когато, притиснат от тълпата, стоеше до аналоя през своята пос­ледна пасхална нощ, след като беше започнал да изповядва рано сут­ринта и не беше сядал чак до полунощ. А през нощта имаше един миг, който запомниха мнозина: „Вижте, на отеца му е лошо“, - звънко изре­че нечие дете. И всички погледнаха о. Василий - той стоеше до аналоя вече в състояние преди прилошаване, с бледо почти до посиняване ли­це. Йеромонах Филарет в това време беше свършил с освещаването на козунаците и вървеше из храма, като весело ръсеше всички, които го молеха: „Отче, и мен ме поръси!“ Мимоходом той поръси и о. Василий и вече отминаваше, когато той го повика: „Поръси ме по-силно. Нещо ми е тежко“. Той пак го поръси, а като видя кимването на о. Василий, вече така обилно го поръси, че цялото му лице беше залято с вода. „До­бре, добре, - въздъхна о. Василий с облекчение. - Сега е по-добре“. И пак започна да изповядва.

Така и стои пред очите ми тази гетсиманска самота на пастиря в тълпата, притискаща аналоя със своите скърби, но по-често със скърбичките: „Отче, тя такива неща ми каза! Как да живея сега?“ Нищо ни ня­ма, живеем. А отецът вече го няма...

Мнозина си спомнят, че по време на Кръстния ход на Пасха о. Васи­лий носеше иконата „Воскресение Христово“ и единствен от всички свещеници беше с червено облачение. През тази Пасха Господ го беше избрал за свой първосвещеник, заколващ на проскомидията Пасхалния Агнец. Помнят, че о. Василий извършвал проскомидията винаги пре­цизно, като разрязвал Агничната просфора с бързо и точно движение. Но през тази Пасха той се бавел, измъчвал се и не се решавал да започ­не проскомидията. Дори се отдръпнал за миг от жертвеника. „Какво има, о. Василие?“ - го попитали. „Толкова ми е тежко, сякаш себе си заколвам“, - отговорил той. Сетне извършил Великото Жертвоприно­шение и в изнемога се отпуснал на стола. „Какво, умори ли се, о. Василие?“ - попитали го тези, които били в олтара. „Никога не съм се умо­рявал така,- признал си той. - Все едно, че разтоварих вагон.“ В края на литургията о. Василий отново излязъл да изповядва.

Разказва Пьотър Алексеев, сега студент в Свято-Тихоновския Богословски институт, а тогава младеж, който работеше на послу­шание в Оптина: „Имах тогава в Козелск една учителка по музика - Валентина Василиевна. Тя е прекрасен човек, но животът и като и на много други е труден и и́ се налага да си изкарва прехраната с концер­ти. Тъкмо на Велика Събота имала концерт в Дома на офицерите, а след концерта - банкет. Сега Валентина Василиевна пее на клироса, а тогава беше току-що повярвала, но строго спазваше поста, като се гот­веше да се причасти на Пасха. И когато на банкета вдигнали тост за нея, тя по общо настояване едва-едва близнала шампанско.

На път за Оптина тя разказала на една позната московчанка за изку­шението с шампанското, а онази и наговорила такива изобличителни думи, като и забранила да се причасти. Валентина Василиевна пропла­кала цялата Пасхална нощ. А на разсъмване излязъл да изповядва о. Василий и тя се паднала при него. И ето, плаче Валентина Василиевна, разказвайки как близнала шампанско и се лишила от причастие, а о. Ва­силий и подава червено пасхално яйце и казва радостно: „Христос воскресе! Причастете се!“ Как се радваше Валентина Василиевна, че се е причастила на Пасха! А когато на сутринта чу за убийството в Оптина, веднага се втурна към манастира. А пасхалното яйчице на новомъченика Василий Оптински пази оттогава като светиня.“

* * *

Пасха през 1993 година беше необичайно многолюдна и шумна. Но умората през нощта си каза думата - бъбривите хора излязоха от хра­ма. И на литургията на верните храмът вече замря, като се молеше в тишина.

В Пасхалната нощ има един миг, когато става нещо необяснимо: всички изглеждат уморени и умират за сън. Но изведнъж в сърцето се влива такава благодат, че няма вече нито сън, нито умора и духът лику­ва за Христовото Възкресение. Как да се опише тази дивна благодат на Пасха, когато небето е отворено и „Ангели пеят на небесата“?

Запазила се е чернова на описанието на Пасха, написана от бъдещия йеромонах Василий през 1989 година. Но преди да го цитираме, ще разкажем за онзи момент от последната Пасха, когато в края на литур­гията о. Василий излезе да пее канона на клироса. „Отче, та вие сте уморен, - казал му регента йеродякон Серафим. - Починете си. Сами ще се справим.“ - „А аз по послушание, - казал весело о. Василий, - отецът наместник ме благослови.“ Той беше най-добрият канонарх на Оптина. И мнозина помнят как, обзет от радост, той изпява началните стихове на Пасхалния канон през последната си Пасха, извисявайки чистия си младежки глас: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его“. Пеят братята, пее и целият храм: „Пасха священная нам днесь показася: Пасха нова святая, Пасха таинственная...“

“И сякаш сам се откъсва от устните възгласа: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его“, - писал той през първата си оптинска Пасха. - Какви велики и тайнствени слова! Как трепти и ликува душата, когато ги чува! С каква огнена благодат са преизпълнени те в Пасхалната нощ! Те са необятни като небето и близки като диханието. В тях се съдържа и дългото очакване, преобразено в мига на срещата, житейските несго­ди, погълнати от вечността, вековните мъчителни търсения на немощ­ната човешка душа, чезнещи в радостта на обладаването на истината. Нощта отстъпва пред светлината на тези слова, времето бяга от лицето им...

Храмът заприличва на препълнена чаша, вдигната за наздравица: „Приидите, пиво пием новое“. Брачният пир е приготвен от самия Христос, поканата звучи от устата на самия Бог. И вече не пасхалната служба, а пасхалния пир изпълва църквата. „Христос воскресе!“ - „Воистину воскресе!“, ехтят възгласи и виното на радостта и веселието ис­кри и прелива, обновявайки душите за вечен живот.

Сърцето както никога разбира, че всичко, което сме получили от Бо­га, е получено даром. Нашите несъвършени приношения помръкват пред Божията щедрост и стават невидими, както е невидим огънят при ослепителното сияние на слънцето.

Как да опишем Пасхалната нощ? Как да изразим с думи нейното ве­личие, слава и красота? Това е възможно само, ако препишем от начало да край чина на пасхалната служба. Никакви други думи не са годни за това. Как да предадем пасхалния миг на хартия? Какво да кажем, та то­зи миг да стане понятен и осезаем? Можем само в недоумение да раз­творим ръце и да посочим празнично украсената църква: „Приидите и насладитеся...“

На онзи, който поне веднъж е изживял този ден, не му трябват дока­зателства за съществуването на вечния живот, не са му необходими тълкувания на словата на Свещеното Писание: „...че не ще вече да има време“ (Откр. 10:6).

Службата свърши в 5:10 сутринта. И макар да е отминала една без­сънна нощ, такава бодрост и радост е обзела всички, че ти се иска само едно - да празнуваш. Почти всички днес са причастници, а това е осо­бено състояние на духа: „Пасха! Радостию друг друга обьшем...“ И ка­то излизат от храма всички се поздравяват и трикратно се целуват, прегръщайки се, и се канят взаимно на козунаци.

Всички са весели като деца. И както в детството, очите забелязват веселите неща. Ето дребничкият на ръст йеродякон Рафаил се прегръща и целува три пъти с огромния о. Василий: - Е, какво, отче? - смее се йеродяконът. - Христоос воскресе!

- Воистину воскресе! - сияе о. Василий.

А въздухът звъни от благовеста на звънарите - инок Трофим, инок Терапонт и йеродякон Лаврентий славят Христа. Инок Трофим ликува и сияе от нетърпима, струва ти се, радост, а на инок Терапонт усмивка­та е срамежлива. Преди Пасха май го боля окото и върху клепача още има зелена следа от лекарството. Калимявката му този път не е нахлу­зена до самите очи и затова се вижда какво хубаво, по детски открито лице и огромни очи има той.

А след това празникът прелива в града. По онова време оптинските поклонници имаха обичай да си тръгват от Оптина с песни. Хората по тукашните села са гласовити и от Оптина към града пътуваха автобуси, в които пееха и пееха неуморно: „Христос воскресе из мертвых, смертию смерть поправ и сущим во гробех живот даровав!“

„Пасха пристига“, - казваха по този повод в града, радвайки се на новия обичай - всички да пеят на Пасха. И ако се случваше понякога вечерта на Велика Събота да бъде помрачена от пиянски сбивания, самата Пасха в Козелск и селата наоколо винаги протичаше учудва­що мирно - всички пременени, благопристойни, мъжете с бели ризи. Всички си ходят на гости да се поздравят с Христовото Възкресение и даже разговорите в този ден са особено благочестиви - на Пасха не можеш да кажеш груба дума или да обидиш някого. Пасха е свят ден!

Категория: Други
Прочетен: 311 Коментари: 0 Гласове: 0

 Йеромонах Марк (Бойчук) от Пафнутиево-Боровския манас­тир, който работеше тогава в Оптнна като послушник, си спомня: „В Оптина бяхме разглезени от хубави проповеди и по време на пропо­вед се случваше понякога да насядаме из далечните ъгълчета да си по­чинем или ходехме за просфори. Но когато излизаха да проповядват схиигумен Илий или йеромонах Василий, ние като врабчета долитахме около амвона. Слушахме без да си поемаме дъх и само тръпки ни поби­ваха...“

Отец Василий беше майстор на словото. И все пак силата на негова­та проповед беше не в думите, а в личността на самия о. Василий. Той никога не говореше за неща, които не би извършил сам. В проповедите му нямаше земни чувства, но го имаше словото-опит, словото-постъпка. И след като той казваше: „Се восходим во Йерусалим“, значи вече е било извършено тайното възкачване на Голгота, за което по това време никой не знаеше.

Голгота има свой въздух и подвижниците от различни векове свиде­телстват: колкото по-близо си до Христа и до спасението, толкова по- силна е духовната борба.

Иконописецът Павел Буслаев си спомня последния си разговор с о. Василий: „Преди Пасха през 1993 година бях потресен от нападналите ме невероятни изкушения. Разказах на о. Василий за тях и го питам: „Кажи ми откъде толкова ненавист и необяснима злоба?“ Отец Василий беше спокоен и ми отговори по монашески, цитирайки светите отци: „Та ти знаеш какво е казано - всеки, който обича Бога, трябва лично да се срещне с духовете на злобата. И това не е казано за светиите, а за обикновените хора, такива като нас“. Тогава се успокоих и не запомних какво точно каза о. Василий по-нататък, но запомних поразилата ме мисъл. Защото о. Василий направи с ръка жест, който означаваше дви­жение по възходяща линия и каза накратко онова, което мога да предам така: всеки, който обича Бога, трябва лично да се срещне с духовете на злобата. И колкото по-силна е любовта, толкова по-яростна е духовната борба, докато в най-високата точка на тази нарастваща бран на бой с човека, обичащ Бога, не излезе главният дух на ада - сатаната“.

На йеромонах Василий му бе дадено да се срещне с този дух на ада на 18 април 1993 година И тогава в Оптина имаше червена Пасха.

 

Категория: Други
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.08.2017 16:39
  
                       
СЕ ВОСХОДИМ ВО ЙЕРУСАЛИМ...

 

Йеромонахът, който участваше в обличането на братята преди по­гребението, след това свидетелстваше, че са били погребани мощите на трима строги постници. Но ако иноците Трофим и Терапонт имаха склонност към постнически подвизи, йеромонах Василий, сякаш в оп­равдание на името си „Царски“, винаги вървеше по средния царски път. Спеше малко, но спеше. В храната беше въздържан.

Заради своето дълбоко смирение о. Василий смяташе себе си за не­способен да подражава на подвизите на древните свети отци, като казваше: „Какви подвизи от нас, немощните?“ И ако той беше подел под­вига на строгия пост, значи това е било необходимо. Нали постът не е самоцел, а средство в духовната борба с поднебесните духове на злоба­та. Но каква е била тази борба, не ни е дадено да знаем.

Той беше руски човек с това характерно чувство за вина за всичко което става, свойствено на хората, надарени със силата на високата жертвена любов. Монашеството и свещеническият сан задълбочиха то­ва чувство и като постъпи в манастира, той написа в дневника си: „Когато осъждаме, трябва да се молим така: нали всъщност, Господи, аз съгрешавам, мене ме прости, мене ме помилвай“. А ето една от по­следните бележки в дневника му: „Да възлюбиш ближния като самия себе си, да се молиш за него, като за самия себе си и по този начин да видиш, че греховете на ближния са твои грехове, да слезеш в ада с тези грехове заради спасението на ближния. Господи, Ти ми даде любовта и ме промени целия и сега не мога да постъпвам по друг начин, освен да приемам мъката заради спасението на моя ближен. Стена, плача, боя се, но не мога иначе, защото Твоята любов ме води и не искам да се разде­лям с нея, и в нея намирам надежда за спасение, и не се отчайвам до­край, като я виждам в себе си“.

Само великите Оптински старци и подвижниците от древността са имали дръзновението да поемат върху себе си чуждите грехове, като измолвали прошка за тях. Отец Василий не се считаше за подвижник. А става дума за тези необходими действия или за подвига на руското мо­нашество в онези изключителни условия, когато все още бяха в руини манастирите, не стигаха свещениците, а на младите йеромонаси рано започваха да им побеляват косите от претоварване. „При вас е както беше с нас през четиридесет и първа, - каза бащата на един инок, който е воювал през Великата Отечествена война. - Млади и не помирисвали още барут, но от ешелона - право в боя. Пълзиш срещу танка с бутилка със запалителна смес - душата ти се свива, но нали някой трябва да пълзи“. С една дума, беше онази монашеска „четиридесет и първа“, ко­гато някой трябваше да пълзи срещу танковете и да слиза заради спасе­нието на ближния в ада.

Йеродякон Серафим е запомнил как инок Трофим казал веднъж: „Колкото повече се освобождаваш от страстите, толкова по-малък е интересът към материалното“. А един местен жител си спомня как пре­ди Пасха той разказвал на Трофим, че се мести в нова къща и си прена­ся багажа. „А моето настроение сега е такова, - му казал инокът, - че всичко бих изнесъл от килията си“.

Преди Пасха, както вече стана дума, инок Терапонт раздава вещите си. По същия начин постъпва и о. Василий, наистина с едно уточнение - той нямаше кой знае какво за раздаване. Когато след смъртта на сина си майка му Анна Михайловна за пръв път видя килията му, тя бе по­тресена при вида на тази монашеска нищета: вместо легло - дъски с по­стлано върху тях кече, вместо стол - пън до печката, а върху осеяния с цепнатини дъсчен под пред аналоя - стара ватенка, където нощем о. Ва­силий правеше земни поклони, стараейки се да не безпокои съседите си. Постройката беше овехтяла, чуваше се всичко и съседът на о. Васи­лий зад стената, монах Амвросий, вече беше свикнал да чува нощем те­зи постоянни звуци от земните поклони, заспивайки и събуждайки се с тях. „Как така? - изненада се майка му. - Та той сам ми писа: „Колко обичам моята килия!“ Не разбирам какво може да се обича тук“.

Това беше килия на аскет, в която нямаше нищо излишно. И все пак нещичко имаше - о. Василий имаше свещник. Той подари този свещник и четиридесет свещи чрез познати в Москва на Божията раба Ирина. А освен това изпрати по пътуващи за Петербург други четиридесет свещи и кръст за десетгодишния Миша.

И още едно нещо имаше о. Василий - бяха му подарили дървен напрестолен кръст с образа на Спасителя, който му беше особено скъп. С този кръст руски поклонници преминали през цялата шумна търговска част на Йерусалим по пътя на кръстните страдания на Господа и се из­качили с него на Голгота, като го осветили на Гроба Господен.

Може би, по повод на този кръст от Йерусалим о. Василий се опитал да напише стихотворение, което така и остана незавършено, но е забеле­жително с това, че той мислено се възкачва на Голгота, като се опитва да донесе своя кръст. Стихотворението започва от личната Гетсимания:


Когато моята душа скърби до смърт, а вас ви няма тук до мене, така тежи нагръдният ми кръст, че полужив го нося вече.

А след това един мъж се възкачва на Голгота след Господа, като се опитва да донесе там Неговия кръст. В Евангелието този кръст го носи Симон Киринеец. Но при о. Василий сюжетът е друг - личен.

Понесе го, ала по пътя стръмен той падна и да стане не можа...

Дойде на себе си от страшен тътен, когато разпнатият Бог умря.

Едничък спомен, най-обичан станал от цялото му земно битие, бе онзи път, по който укоряван, оплют вървя, но с Господ бе.

Стихотворението така и остана в незавършен вид. Но ще завършим една много важна за о. Василий мисъл: главното е, казваше той невед­нъж, да донесеш своя кръст докрай и да не паднеш по стръмнината без да успееш да се съединиш с Господа. Ето защо този кръст от Йеруса­лим, който бяха донесли до Голгота и го бяха осветили на Гроба Госпо­ден, имаше за него особен смисъл и той го почиташе като главна свети­ня на своята килия.

Във вторник на Страстната седмица о. Василий дошъл с този кръст в иконописното ателие, където в този момент били двамата иконописци - о. Ипатий и о. Иларион. Игумен Ипатий имал във вторник имен ден и о. Василий от сърце го поздравил. И на двамата иконописци им направило впечатление, че о. Василий бил в някакво особено състояние: „Един такъв тих, тих, ама съвсем тих“. В това състояние на особена притихналост и кротост той им разказал историята на кръста, с който руски поклонници изкачили Голгота. А после казал на о. Ипатий: „Помислих си... Ще ми се този кръст да бъде у теб. Ела да му намерим място“. Окачили кръста на стената до иконите.

По-късно стана ясно, че о. Василий е донесъл този Голготски кръст на мястото на своята лична Голгота: той беше убит до ателието на ико­нописците, падайки точно срещу стената, на която бяха окачили кръста.

На 9 август [27юли по църк. календар] 1993 година в деня на великомъченик и целител Панталеймон, на този кръст, върху тялото на Спасителя от лявата страна под ребрата, обилно изби миро. Капките бяха едри като след дъжд и не из­съхнаха две седмици. Оказа се, че кръстът е чудотворен.

* * *

Завършвайки хрониката на събитията преди Пасха, ще отбележим един момент, който по някаква причина се помни от мнозина. През Страстната седмица о. Василий произнесе проповед на тема: „ето, въз­лизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден“ (Мк. 10:33). И едно място от проповедта изведнъж порази много хора по не­обясним начин и в храма се възцари такава мъртва тишина, сякаш беше изречено съкровено слово за бъдещето.

Ето го това съкровено слово, с което прозорливите Оптински старци се известявали един другиму за предстоящото. В навечерието на своето заминаване от Оптина в изгнание, предвиждайки близката си кончина, преподобният Оптински старец Варсонофий казал на своя ученик, бъ­дещия старец преподобни Никон: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден... и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят“. Ето степените на възлизането в Горния Йеру­салим - трябва да ги изкачим. На коя степен се намираме ние?“ А два­десет и седем години по-късно преподобният Оптински старец Никон казал по време на проповед, предвиждайки своя арест, лагера и вече приближаващата се смърт: „ето, възлизаме за Йерусалим, и Син Чове­ческий ще бъде предаден, както е писано за Него... На спасяващия се в името на Господа неотменно му предстоят степените на възлизане в Горния Йерусалим“.

Тогава нямаше книги за Оптинските старци и все още предстоеше издаването на ръкописите. За разлика от о. Василий, който беше чел ръкописите, малцина знаеха в ония години за тайния начин на известя­ване на Оптинските старци. И все пак сърцата замряха и ясно се запе­чата в паметта този миг, когато о. Василий по младежки звучно каза от амвона: „Се восходим в Йерусалим. И нека днес да попитаме себе си, готови ли сме да тръгнем след Господа на страдание?“ Той замлъкна, вглеждайки се сам в себе си, а в храма се възцари мъртва тишина. И това мълчание продължи дълго време.

Отец Василий беше най-добрият проповедник на Оптина. Владика Евлогий, архиепископ Владимирски и Суздалски, каза за проповедите на о. Василий: „Когато го слушах, си мислех, че би било хубаво въоб­ще да не свършва неговата проповед.“ Отец Василий имаше една осо­беност - беше му чужд стремежът да поучава и по време на проповед по-скоро тайно се изповядваше, говорейки за това, което вече е станало негов личен духовен опит.

Категория: Други
Прочетен: 219 Коментари: 0 Гласове: 0
           
                                  СРЕД ВАС ХОДЯТ АНГЕЛИ

  

Инок Терапонт подел подвига на строгото постничество още преди да отиде в манастира. Монахиня Неонила, която пеела по това време на клироса в Ростовския катедрален събор, така пише за него:

   „Той беше необикновен постник. През Великия пост напълваше чантата си с просфори, сухарчета и шише светена вода. След службата отиваше в храма зад колоните и тук вкусваше светата храна. А аз се тревожех, че е толкова слаб и все го канех в кухнята да хапне постна супа“.

   През първата и последната седмица на Великия пост, както вече се каза, той не вкусваше нищо. А през последната седмица от живота си, говори се, не пиел дори и вода. Но е трудно да се провери достоверността на това твърдение, защото не е прието да се гледа на братската трапеза - кой какво яде и пие. И ако инок Терапонт понякога привличаше вниманието, то е, защото се случваше да гребне супа с лъжицата и да забрави за нея, държейки лъжицата във въздуха. Той до такава степен потъваше в Иисусовата молитвата, молейки се по броеницата, че вече нищо не забелязваше.

   По време на пост лицето на инок Терапонт започваше да белее, през последния Велик пост беше вече „прозрачен“ и светеше от някаква радост. Йеромонах Киприян, а по онова време манастирският зъболекар Володя, си спомня, че на Разпети Петък бил дежурен при Плащаницата и му направило впечатление, че инок Терапонт оживено и радостно разговаря с някого в пристроената стаичка към храма. Това продължило около четиридесет минути. От време на време поглеждал натам, като се учудвал на необичайното явление: „Виж ти, о. Терапонт се разприказва!“

   Преди Пасха той сякаш излиза от затвора - усмихва се и по някаква причина моли мнозина: „Помолете се за мен!“

   Тихият инок през всичките тези години живееше в манастира в такова безмълвие, че сега хората се учудваха на съвсем просто нещо - той разговаря. И ако отначало някои се обиждаха, че той не забелязва хората, след време и него престанаха да го забелязват. Той живееше в манастира, а сякаш изчезна. Спомням си и такъв случай. През двора на манастира минаваше пристигнал от някъде иконописец и питаше: „Бихте ли ми казали къде мога да намеря о. Терапонт?“. Хората на свой ред питаха познатите: „Знаеш ли кой тук е о. Терапонт?“ Дълго се чудиха, докато иконописецът не се сети да попита: „А къде правят при вас дъските за иконите? Пратиха ме за дъски“. - „А-а, дъските! Тогава отидете в дърводелската работилница“.

   Инок Терапонт живееше до такава степен далеч от земното, че дори сред братята малцина го познаваха. Когато събирахме спомени и разпитвахме всички какъв е бил той, болшинството съжаляваха единствено, че Господ не е дал да го опознаят. Но един поклонник отговори: „Аз го познавам. Терапонт беше голям мързел“. - „Какви ги говориш, братко?“ - слисаха се всички, като познаваха изключителното трудолюбие на инока. „Ами такива, - уверено отговори поклонникът. - Та той вечно закъсняваше. Време е да вървим на послушание, а той като се просне до мощите да се моли, спомнете си!“ И тогава наистина си спомниха - да, имаше нещо такова. Когато в селско-стопанския двор строяха къща, инок Терапонт понякога закъсняваше на строежа с няколко минути. Тези нищожни закъснения никой не би ги забелязал, ако не беше самият инок. Той се изчервяваше като домат и казваше съкрушено: „Простете! Простете! Пак закъснях“. Имаше златни ръце и за разлика от пунктуалния поклонник, работата му спореше. И все пак му се случваше и това: като застане на молитва до мощите на любимите му Оптински старци, до такава степен забравяше за земното, че вече живееше извън времето и пространството.

   Обикновено той се молеше усамотено - в мъничка странична стаичка към храма, където стояха мощите на преподобния Оптински старец Нектарий преди канонизацията му. Случваше се: службата вече свършила, храмът отдавна се е опразнил, а в самотната стаичка пред мощите все още се моли в дълбок земен поклон инок Терапонт.

   Имаше и такъв случай. Към дежурния в храма се приближил новопристигнал човек и разказал за себе си, че случайно е попаднал в манастира, като вътрешно се съмнявал има ли Бог. „Има Бог! - казал той развълнувано. - Видях тук как се молеше един монах. Видях лице на Ангел, който разговаря с Бога. Знаете ли, че сред вас ходят Ангели!“ - „Какви Ангели?“ - слисал се дежурният. А човекът му показал монах Терапонт, който в този момент излизал от храма.

   Нещо подобно видял и един от братята. Инок Терапонт се молел при мощите в празния храм, като си мислел, че никой не го вижда. Братът в това време тихо излязъл от олтара и видял такова сияещо, ангелско лицето на инока, че, поразен, бързо излязъл.

   „Молитвата трябва да бъде главният подвиг на монаха“ - пише светител Игнатий Брянчанинов. Инок Терапонт имаше такава жажда за молитва, че не можеха да я утолят дори дългите манастирски служби. Неговите съкилийници разказваха, че след като изпълнел килийното си правило с 500 земни поклона, (което не е задължително за иноците), после дълго се молел през нощта, правейки множество земни поклони. Един от съкилийниците му признава, че веднъж решил да преброи колко поклона прави инокът за една нощ. Килията била преградена само с перденце и инок Терапонт се молел в своя ъгъл, като постилал пред аналоя овчи кожух. Поклоните се чували приглушено. Килийникът броил, броил и заспал, продължавайки да чува на сън звука от поклоните.

   С една дума, колкото на нас, грешните, ни е трудно да започнем молитвата, толкова трудно му било на инок Терапонт да я прекъсне. Ще приведем сега разказа на Божията раба Олга, като предварително ще разкажем за нея самата.

   Олга била все още студентка и далеч от Бога, когато започнал да я измъчва въпросът: какъв смисъл има в човешките старания и грижи, ако пред него е гроба и тлението? Леля и́ и казала, че с подобни въпроси трябва да се обърне към психиатър. А Олга се лутала. Това била годината, в която се пренасяха мощите на преподобния Серафим Саровски и като прочела във вестника статия за Стареца, така го обикнала, че повярвала - при мощите на Преподобния ще намери отговор. Олга си изрязала от вестника статията за Стареца и кой знае защо пристигна в Оптина, като остана тук да работи по послушание и впоследствие постъпи в женски манастир. Така дивният Старец изведе от света бъдещата монахиня.

   Но тогава, пристигайки в Оптина, Олга все още нищо не знаела за монашеството, като любопитно разпитвала какви са тези връвчици с възелчета, които монасите носят в ръка. За нея това бил незнаен но роден свят. Тя с огромен интерес се вглеждала в него и веднъж ето какво видяла.

   Тогава Олга работела на втория етаж в килера, когато под прозореца спрял трактор с ремарке, в което седели инок Терапонт и още няколко от поклонниците и братята. Очевидно било планирано да пътуват някъде, но в този момент запръскал дъжд със сняг и всички отишли под навеса. В ремаркето останал само инок Терапонт. Като погледнала през прозореца, Олга си помислила: „Той защо „спи“ в такава странна поза -  на колене, захлупил лице?“ След половин час тя пак погледнала през прозореца и видяла, че инокът си стои все в същата поза, а ръката му равномерно отброява броеницата. Когато след два часа отново се приближила до прозореца, много се учудила, не разбирайки какво става -  расото на инока вече се покрило със сняг, а той все така отброявал броеницата в дълбок земен поклон. След това тя самата отишла в манастир, вече разбирайки, че Господ и дал да види онази неразсеяна молитва, която не са в състояние да прекъснат нито дъждът, нито снегът.

   Йеродякон Р., който живееше по онова време в една килия с инок Терапонт, разказва, че преди смъртта инокът вече не си лягал да спи, молейки се нощем, и си позволявал да отдъхва единствено като се подпирал на стола. Той го осъждал за това, защото по правилата на светите отци е много рисковано така да се подвизава човек.

   Нищо не е по правилата! Но майката на инок Терапонт умираше в болницата. От молитвите му се нуждаеха некръстените му сестри и роднини, които бяха далеч от Бога, и онова затънтено селце в тайгата, където връстниците му рано лягаха в гроба, покосени от водката. Когато по-късно на гробовете на оптинските братя пристигна младият сибирски свещеник о. Олег (Матвеев), той ни разказа, че на някои места в Сибир до най-близкия храм трябва да се лети със самолет, а наоколо има такива черни секти, че когато му се налага да пътува, той откарва жена си и децата си при роднини, заради заплахите, че ще ги убият. „Дайте ни каквито имате материали за нашите сибиряци-новомъченици,

-  каза свещеникът. - Те са наши първопроходци и молитвеници, а зад тях стои Сибир“.

   Инок Терапонт отнесе със себе си тайната на своя особено напрегнат молитвен живот преди смъртта си. Но инок Макарий (Павлов) е запомнил, че той веднъж казал пред всички: „Да, нашите грехове могат да се омият само с кръв“. Тези слова тогава се сторили непонятни и всички се спогледали - странно!

  Случваха се странни неща в живота на инок Терапонт. Манастирският зъболекар йеромонах Киприян разказваше, че година и половина преди убийството при него дошъл инок Терапонт със силен зъбобол. Като му пломбирал зъба, зъболекарят казал, че добре би било след време да се постави коронка на зъба, защото, като остарее, няма да има с какво да дъвче. „Няма да ми потрябва“, - отговорил инокът. А художникът Сергей Лосев си спомня, че в края на януари 1993 година инок Терапонт му дал дебелите си зимни дрехи - кожената шапка, вълнените чорапи и ръкавици, като казал: „Това повече няма да ми трябва“.

  Непосредствено преди Пасха през 1993 г. инок Терапонт започна да раздава личните си дърводелски инструменти. Това беше необичайна за онези времена постъпка - в обителта имаше такъв дефицит на инструменти, че си ги донасяха от къщи или по всякакъв начин си ги набавяха чрез приятели. С една дума, ако с последната си риза в манастира биха се разделили лесно, то с инструментите нещата стояха различно, тъй като без тях не можеш да си изпълниш послушанието.

  Разказва майсторът-дърводелец Николай Яхонтов, който тогава работеше на послушание в скита: „В навечерието на самата Пасха о. Терапонт ме повика при себе си и ми предложи да си избера и да си взема каквито искам от неговите инструменти. Харесах си тогава едно прекрасно ренде. Нося го в работилницата в скита и си мисля - сигурно о. Терапонт го местят на друго послушание. Нали беше по послушание дърводелец, а без инструмент нищо не би могъл да направи. А след убийството погледнах рендето и изстинах - излиза, че той е знаел за смъртта си, щом си раздаваше инструментите предварително?“

  Какво можем да му отговорим? Евангелският стотник някога дал следния отговор на нашия Господ Иисус Христос: ,,...и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.“ (Мат.8:9). Така и душата на човека, който се е предал изцяло на Божията воля, се оприличава, по думите на схиигумена Илий, „на прекрасно настроен инструмент, който постоянно звучи, защото постоянно до него се докосват невидими ръце“. Това е тайната на Божието ръководство или онази тайна на благодатта, когато всичко се устройва по Божията воля и душата вече не пита за целта, но като чуе „иди“ - с радост отива.

   Преди Пасха инок Терапонт пребиваваше в състояние на благодатна радост, и май че беше получил дар на прозорливост. Във всеки случай ето две истории на тази тема.

   Разказва просфорникът Александър Герасименко: „Към края на Великия пост така се бях изморил от недоспиването, че исках за избягам от манастира. И веднъж, седмица и половина преди Пасха, работехме заедно с о. Терапонт в просфорната, а точно той ме научи навремето да ходя на полунощницата. Седя срещу него и се ядосвам, като си мисля: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ И изведнъж виждам усмихнатите очи на о. Терапонт, и той весело ми казва: „Полунощница, полунощница. Писна ми!“ Отначало даже не разбрах, че той изрича моите собствени мисли. Просто се зарадвах, че ядът ми премина. А о. Терапонт ми казва: „Искаш ли да те науча как да избягваш изкушенията? Отсичай даже не помислите, а прилозите към тях.[ ПРОМИСЛИ И ПРИЛОЗИ - мисли и поводи, които насочват към тях, за да събудят греховни желания и да склонят човек да ги извърши - с мисъл, дума или на дело.] Като отсечеш прилозите и на душата ти става хубаво, повярвай ми“. Ехе, мисля си, виж го ти къде се е издигнал. Бива си го нивото!“

   Втората история разказа младият послушник Р. Тогава той беше поклонник и отдавна беше подал молба за постъпване в манастира. През Великия пост мнозина бяха приети в манастира, като ги облякоха в подрасници, и той си мислел, че е получил отказ на прошението си. На никого не откривал мислите си, но бил в подтиснато състояние. „Не се притеснявай, - казал му ненадейно инок Терапонт с усмивка. - Скоро ще бъдеш облечен“. И наистина, скоро го облякоха в подрасник, като го приеха в манастира на Възнесение - на четиридесетия ден от кончината на новомъченика Терапонт Оптински.

Категория: Други
Прочетен: 239 Коментари: 0 Гласове: 0

 4.     От авва Исаак


    Не търси съвет от някого, който не е водил съ­щия живот като тебе, пък дори и да е много мъдър. А по-добре сподели недоуменията си с прост човек, кой­то е опитен в делото, отколкото с философ, който разсъждава отвлечено и без да познава нещата от опит. А опитът съвсем не се заключава в това, да се задълбочиш в даден предмет и да изучиш всичко с подробности, без да получиш никакво полезно зна­ние от този труд. Опитът се състои в това, като се занимаваш дълго време с този предмет, на практика да чувстваш кое е полезно и кое - вредно. Защото често дадено дело изглежда вредно, но в него е скри­та голяма полза. И обратно, нещо изглежда много полезно, а в действителност е крайно вредно. Затова и мнозина са получавали голяма вреда от външно полезни неща.

Така че се обръщай за съвет към онзи, който от опит познава природата и свойствата на нещата и безпогрешно ги различава. Който е съумял да се раз­пореди правилно със собствената си свобода, на него може, без да се съмняваш, да повериш и свободата на други.

 

Категория: Други
Прочетен: 206 Коментари: 0 Гласове: 0

 4.     От свети Ефрем


Не пренебрегвай поучението на светите отци, дори сам да си духовно опитен. Защото в това поучение има плод на познанието.

 

Категория: Други
Прочетен: 201 Коментари: 0 Гласове: 1
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1766817
Постинги: 3824
Коментари: 0
Гласове: 964
Календар
«  Август, 2017  >>
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031