Вие ми пишете анонимно, а желаете публичен отговор, под който да стои моето име. Добре, нека така да бъде. Но самият факт, че Вие, господине или госпожо - не знам как да се обърна към Вас - самият факт, че Вие се сра­мувате или страхувате от своя въпрос, показва, че той е неоснователен. Вие с насмешка питате: какво толкова чудно е извършил Христос, та трябва да Му вярваме? Нито е изобретил телеграфа - казвате, - нито парния котел, нито грамофона, нито аероплана. Е, какво тогава е направил?

Наистина Спасителят не е открил на хората нито една от тези железа­рии. Ако беше видял в тях спасението на света, без съмнение би ги открил, и не само тях, а и стотици други. Но Той е мислел по-различно от Вас и е виждал спасението на хората в нещо друго. Той е открил един съвсем нов и безкрайно велик свят - Небесното Царство - и на всички нас в този мъничък свят е показал пътя към него.

Впрочем Вашият въпрос съвсем не е нов. Същия въпрос задали алек­сандрийските безбожници на един християнин, когото ругали, осмивали и измъчвали. Накрая го попитали:

-Какво толкова особено е направил вашият Христос, че така Го прославяте?

- Това, че не се чувствам уязвен от всичките ви гаври и издевателства - отговорил дивният Христов последовател.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 7 АВГУСТ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Недей да се притесняваш за праведника, нито завиждай на грешника. Винаги помни, че Господ Христос възкръсна от мъртвите и победи позорната смърт, а Ирод, Иуда, Нерон, Юлиан Отстъпник, Валериан, Лъв Арменец, и други христоборци, със своята позорна смърт, умъртвили временните си успехи и победи. Завистници оклеветили св. патриарх Наркис в нарушаване на целомъдрието. Невинния Наркис се отдалечил в пустинята и много години прекарал в безмълвие и търпеливо очакване, Бог да стори необходимото. След него се сменили трима патриарси, и тогава била открита на хората неговата невинност. Всички настояли да се напусне пустинята и да се върне на своя престол. Тъй Бог оправдава праведника.                                         

Кръвожадния цар Валериан със сатанинска страст убивал християните по целия свят. И как свършил? Във война с персите бил победен и заловен от цар Сапор ( Саворий ). Сапор не пожелал веднага да го убие, а го използвал за камък [ върху, който стъпвал], когато искал да се качи на коня си. Всеки ден слугите му довеждали коня заедно с Валериан, и Сапор с наслаждение стъпвал върху врата на римския цар, та по-лесно да се качва на коня си. Който сее зло семе - зла жътва жъне.

БЕСЕДА за новия закон от Сион

От Сион ще излезе законът и от Йерусалим - словото Господне ( Исая 2, 3 )

За новия закон и за новото слово говори пророкът. Стария закон е даден на Синай, новия ще дойде от Сион. Стария закон е даден чрез Мойсей, а Новия ще го донесе сам Господ Христос. Онзи бил предназначен само за евреите, а Новия ще бъде предназначен за всички народи, за целия човешки род. И макар тези пророчески думи да са ясни, евреите не успели да ги разберат, пък и до ден днешен не ги разбират. Заради окаменелите им сърца, смисълът на тези слова е закрит. Към кого те отнасят тези думи? Към никого. Как те тълкуват тези думи? Никак. Те преминават покрай тях, като слепец покрай отворена врата. Ако биха разбрали тези думи, нима биха постъпили тъй, както са постъпили с пророците и с Предсказания? Нима щяха да прережат Исая с трион, а Христос да разпнат на кръст? Мойсеевия закон евреите смятали за единствен и последен Божи закон. Затова не могли да видят смисъла в пророчествата в Новия закон от Сион, т.е. от Давидовия дом ( защото Давид прославил Сион ). Но ако евреите не могли чрез Стария закон да разберат Новия, ние християните можем чрез Новия закон да разберем Стария. Те имали само дърво без плодове, а ние имаме и дървото и плодовете. Те имали само предобраза без същността, а ние имаме и същността и предобраза. Те очаквали обещанията, и то неправилно разбрани - а ние имаме обещанията, и изпълнението им.

О, Господи всебогати, който си ни обогатил с Твоя духовен закон и с Твоите животворящи слова, на Тебе единствения се покланяме, и на Тебе се молим; дай ни мъдрост и сила да живеем по Твоя закон и да опазим Твоето свято слово. Да не обеднеем пред Тебе, ние, които Си обогатил. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

    Един старец каза:

- Ако отидеш при продавач на благовония, дори да не купиш нищо, пак целият се пропиваш от аромата. Така е и с този, който се съветва с отците - ако поиска да положи усилия, те ще му посочат пътя на смирението и той ще има опора против бесовските нападения.

 Игумен Тихон си спомня, че в понеделник от втората седмица на Великия пост се забавил след службата в олтара и видял как инок Трофим, след като почистил всичко в дяконника, взел просфора и, вкусвайки я благоговейно със светена вода, казал: „Слава Богу, седмицата мина. Сега може и да се разговея“ - „А ти цялата седмица нищо ли не яде?“ - попитал го о. Тихон. - „Нищо, аз съм свикнал“ - отговорил инокът.

  „Да си призная, не му повярвах тогава, - разказва игумен Тихон. - А по-късно научих, че о. Трофим имал навик да пости без да приема никаква храна и то за къде по-дълъг срок“.

  Да се повярва в строгото постничество на о. Трофим действително беше трудно - той винаги беше неуморимо бодър, радостен и имаше цветущ вид. И ако по онова време някой би започнал да разказва в Оптина, че о. Трофим е таен аскет, биха го попитали с недоумение: „Кой - Трофим ли?“ Всички обичаха Трофим и си мислеха, че го познават. А след убийството стана ясно, че той е бил затворен човек и не е споделял с никого тайните си.

  Той беше весел монах. Случваше се много „сериозните“ юноши-поклонници през ония първи години да го укоряват за „детинщините“ му, и чак след години да разберат, че той е много сериозен възрастен човек, който има тънък усет за това, кога на ближния му е зле. И тук вече той си имаше свой педагогичен подход.

  „Трофим беше истински монах - таен, вътрешен и от външна набожност и фарисейщина нямаше и следа. Винаги бивах потресен от това, как Трофим обичаше Бога и всички хора. Подчертавам - ВСИЧКИ! Лоши хора на земята за него нямаше и всеки човек по всяко време на деня и нощта можеше да потърси от него помощ и да я получи.“ - спомня си Александър Герасименко от Ташкент.

   Разказва мазачът Пелагея Кравцова: „Помня, че се оплаках на Трофим: „Работя в манастира, а няма кога да се помоля. Като се прибера вкъщи - пране, готвене и направо падам на леглото“. А Трофим ми казва: „Моли се по време на работа. Ето така“. Загреба разтвор, маже и казва при всяко натискане: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния“. Това буквално ми влезе под кожата. Оттогава щом взема инструмента в ръка, сякаш молитвата тръгва сама: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешната“. Без молитва вече не мога да работя“.

   Днес вече се знае, че за иноците Трофим и Терапонт било обичайно да не вкусват храна през първата и последната седмица на Великия пост. Но тази привична за себе си норма на пост инок Трофим понасяше с лекота и беше по природа необикновено издръжлив. Докато през онзи последен Велик пост в него се забелязваха такива признаци на изнемога, които ни карат да предполагаме, че този път той е бил подел на плещите си двоен подвиг. Той вече вървеше на предела на силите си и това се забелязваше сутрин.

   Инокиня Нектария (Садомакина) от Одринския Николски манастир си спомня, как през Великия пост пристигнала в Оптина и като видяла на камбанарията инок Трофим, тръгнала към него. Било пусто, той биел камбаните сам. Тихо валял сняг и ударите на голямата камбана скръбно, като през Велик пост, тътнели над земята. След последния удар инок Трофим склонил лицето си към камбаната, сякаш поемайки в себе си тази тътнеща скръб. А инокинята я пронизала жалост, като видяла неговото изтерзано лице и зачервените от безсънните нощи очи. „Колко уморен и измъчен е инок Трофим!“ - си помислила тя. Но това само и минало през ума, защото след това започнала литургията, а благодатта на църковната служба така преобразила инока, че той отново сияел и летял.

   Той беше удивително слънчев инок, излъчващ такава радост, че един от тогавашните послушници с горчивина изповядал, че съгрешил с помисъл срещу о. Трофим. Ето, помислил си той, всички постят, едвам си влачат краката, а при такава мощ и тържество на плътта, този човек надали усърдства в поста. Точно на този послушник се падна да бъде сред първите, които научиха посмъртната тайна на новомъченик Трофим, когато се разбра, че никакво тържество на плътта не е имало и в гроба бе положено изсушеното от поста тяло на подвижник. Той беше таен аскет, но радостен аскет, явяващ ни с целия си живот това тържество на духа над плътта, когато по думите на свети праведен Йоан Кронщадски „душата носи тялото си“.

Върнали сте се от дълго пътуване из страната. Не можете да се начудите как простият народ, неук и необразован, е могъл да създаде такива уди­вителни произведения на словесното и приложното изкуство. Имате осно­вание да се учудвате. Наистина простият народ е сътворил такава сладко-звучна поезия, създал е такива прекрасни образци на приложното изкуство, издигнал е такива архитектурни шедьоври, изрекъл е такива дълбоки ми­сли и е утвърдил такива мъдри обичаи, каквито нито един отделен човек, колкото и надарен и образован да е бил, не е успял досега да достигне, камо ли да надмине. Всичко това народът е могъл да сътвори единствено по Бо­жие вдъхновение.

Тези възвишени произведения на народното творчество са свидетел­ство и доказателство за съществуването на Бога и за Неговия Промисъл. За­щото без Божието влияние и съдействие не е възможно да се обясни цялото това ненадминато по своята красота и мъдрост творчество на простия на­род, на обикновените селяни и селянки, на неграмотните козари и водени­чари. Разковничето на тайната е в това, че народът се е осланял във всичко на Бога, молел Му се е и Бог му е давал Своя Дух, Който е ръководел мислите  и чувствата, езика и ръцете му. А образованият човек, който се надява само на себе си, Бог оставя на собствените му сили и той дава само това, което човек сам, без Бога, може да даде. Как обикновеният и необразован гали­лейски рибар Иоан е могъл да напише четвъртото Евангелие? Как риба­рят Петър е написал своите божествени послания? Земята не може да даде обяснение за това. Без съмнение тук се е намесило небето. Светите Божии човеци са говорили, просветени от Светия Дух. И както Вие сега се чудите на простия народ, така някога евреите са се чудили на Христос: „И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? Иисус им отговори рече: учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил” (Иоан. 7:15-16). И макар че личността на Христос е изключителна във всяко едно отношение, все пак нещо подобно би могло да се каже и за народа: народната мъдрост не е народна, а Божия. Народът чувства и носи вярата в това в сърцето си - чувства и вярва, че без Бога се песен не изпява, без Бога се къща не съгражда, без Бога се елек не извезва, без Бога се празник не празнува.

Aвтор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 6 АВГУСТ

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Защо Господ не е показал Своята Божествена слава пред всичките Си ученици, а само пред трима? Защото, Сам той е дал чрез устата на Мойсей закона - При думите на двама свидетели, или при думите на трима свидетели става (всяко) дело ( Второзаконие 19, 15 )…Трима свидели, значи, са достатъчни. Следователно, и за това са избрани трима свидетели. Тези трима са представители на трите най-главни добродетели; Петър - на вярата, защото той първи изразил вярата си в Христос като в Син Божи. Иаков - на надеждата, защото, с надежда в Христовите обещания, първи положил живота си за Господа, бидейки първи убит от евреите. Иоан - на любовта, защото се облегнал на гърдите Господни и до край останал под Кръста Господен. Бог не се нарича Бог на многото, а Бог на избраните. Аз съм…Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов. Често Бог е ценил един верен човек повече от цял един народ. Той много пъти е щял да погуби еврейския народ, но заради молитвите на праведния Мойсей, оставил народа жив. И повече Бог слушал верния пророк Илия, отколкото цялото царство на неверния Ахав. Заради молитвата на един човек, Бог често спасявал градове и народи. Тъй грешния град Устюг щял да бъде разрушен от огън и град, ако не бил спасен заради молитвите на един, единствен в него праведник - св. Прокопий Иродиеви ( 8 юли ).

БЕСЕДА за възвишеността на Божията Църква

 И ето, в последните дни планината на дома Господен ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи ( Исая 2, 2 )

Това пророчество се отнася за Божията Църква. Колкото това пророчество било тайнствено за евреите преди Христа, толкова то е съвсем ясно за нас. Планината, или височината на дома Господен, наистина е поставена начело на планините, т.е. в небесните висини, защото, Христовата Църква не се крепи от земята, а от небето, и защото една част на Църквата ( и при това по-голямата ) е на небето, докато другата е още на земята. Освен това, Христовата Църква е възвисена над хълмовете, т.е. над всички земни и човешки мерки. И човешката философия, и уменията, и цялата култура на народите, и земните ценности, пред недостижимата висота на Църквата, са само ниски хълмове. Защото, за Църквата не би било трудно да сътвори тези хълмове, докато нито един от тях, нито пък всички заедно, в продължение на много хиляди години, не биха могли да сътворят Църква. И най-накрая - ще потекат към нея всички народи  - казва пророкът. Към кого, досега, са се стекли всички народи, ако не към Христовата Църква? Иерусалимския храм бил недостъпен за езичниците, под заплаха на смъртно наказание. Църквата пък от начало, послушна на Господнята заповед: Идете, научете всички народи ( Мт. 28, 19 ) е призовала всички народи. Това е видение на Исаия, син Амосов, видение от отдалечената древност, видение истинско и чудно.

О, Господи пречудни, непрестанно ти благодарим, че Си ни удостоил да бъдем деца на Твоята света истинска и възвишена над всички световни височини Църква. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски 

           Както родителите се безпокоят за децата, на кои­то са дали живот, така и умът по естествен начин се грижи за мислите си. На родителите, които са прека­лено пристрастни към децата си, им се струва, че те са най-достойните и най-красивите, дори ако всички и винаги да ги считат за смешни. Така и на безумеца неговите собствени мисли му изглеждат най-умни, дори да не струват нищо. Но не така се отнася към мислите си мъдрият човек. Дори когато иска да се убеди, че те са справедливи и верни, не се доверява на собственото си мнение. Но за да не му се случи да се труди напразно, избира други съдии на мислите и по­мислите си и от тези съдии търси одобрение.

 Един познат писател, който се обърна към Бога на стари години, каза веднъж в Оптина: „Ако сега започна да пиша разказ за някой много нещастен човек, бих го започнал с думите: „Още от детството му за него никой не се беше молил“. За тримата Оптински новомъченици, израснали в невярващи семейства, също никой не се е молил от детството им. И все пак духовното родословно дърво на сегашното поколение е много по-сложно, отколкото ни се струва на пръв поглед.

" * * *

   О. Василий започнал да ходи на църква от втората половина на 1984 година.

   За инок Терапонт е известно, че през 1987 г. заминал от Красноярския край за Ростов, тъй като в родното му място, а и на стотици километри наоколо, нямало нито един храм. „Мамо, - казвал той у дома, - където няма храм Божий, там няма живот!“

   Но семейството му тогава било невярващо и мисълта за преселване на друго място, и то заради църквата, изглеждала несериозна. През същата тази 1987 година бъдещият инок Трофим заминал от родното си място за Алтай и скоро след това го видели в храма на гр. Бийск в стихар на четец.

   За съжаление, не ни е известно как всеки от тях се е обърнал към вярата. Но общоизвестно е, че през 80-те години Църквата все още беше гонена, при това главният удар беше насочен срещу младежта. Планът беше ясен - на църква ходеха само бабички и се предполагаше, че Православието ще отмре по естествен път, ако младежта се изолира от Църквата. И истинска паника наставаше, ако по време на служба сред бабичките се появеше някой студент.

   Веднъж спортното началство на Игор било извикано в специалните служби и му било показано досието на капитана на отбора на МГУ Росляков. След това той бе отстранен от капитанския пост. И все пак до един момент му вървеше - държавата се управляваше от безбожници, които се покланяха на идола „спорт“. И на знаменитите спортисти им бе простено това, което не се прощаваше на простосмъртните. А Игор беше знаменит.

   Вестниците печатаха негови снимки, наричайки го играч №1. Спомням си, че ми стана неловко, виждайки снимката му във в. „Известия“ - гол до кръста спортист без кръст на шията. „Не, не, Игор е с кръст, - възразяват ми момчетата от отбора. - Просто по време на състезания той го криеше под плувната шапка.“ Налагало му се е да се крие, спотайвайки вярата си. И в Покайния канон, който послушник Игор пише веднага след постъпването си в манастира, има горчиви редове, посветени на това принудително външно отричане: „Оставяйки светлината на истината, незабелязано стоя в мрака, като Петър заради страха си и горя в огъня на мъдруванията си...“ И продължава: „Топля се от огъня на страстите си, в чужди дворове се изгубих, окаяният аз.“ Отричането на св. апостол Петър, който скрива вярата си край огъня в двора на преторията - това е образ, преминаващ през много от стихирите, а казано иначе - е образ на живота през ония години.

   Разказва майсторът на спорта Андрей Янков: „По време на международните турнири отборът беше обсаждан от поклоннички и след мачовете отивахме в бара да потанцуваме с момичетата или гледахме телевизия. А Игор стоеше сам в стаята си в хотела, четеше или слушаше записи на православна музика.

   Мисля, че в Унгария бяхме в една стая. „Игор, - казвам му, - какво ще кажеш да почета малко тези „врагове на народа“?“ Той веднага извади изпод възглавницата и ми подаде книга, вече не помня коя. „А как, според теб, може да се прекара това през границата и да се даде на нашите у дома да го прочетат?“ - „Ами, ето така“, - отговаря ми. Махна корицата от книгата, изгори я в банята, а текста пъхна между кориците на книга от типа на „Учебник на треньора“. Въобще, по всякакъв начин ги криехме и прекарвахме през границата. Игор си купи тогава в чужбина Библията и тайно я прекара - нали това беше забранено“.

   А майката на о. Василий си спомня как нейният син и донесъл от Чехословакия подарък - четири чаши за шампанско. „Но нали трябва да са шест“, - казала тя на сина си. - „Не ми стигнаха парите“, - отговорил той, като извадил от пътната чанта рисувана върху платно икона на Пресветата Троица. Платното при проверката на митницата не се напипвало през чантата, а от рамката, колкото и да е жалко, трябвало да се откаже.

   По време на състезанията по водна топка в чужбина отборът винаги бил съпровождан от хора, работещи в специалните служби и досието на православния спортист набъбвало. Когато през 1986 г. трябваше да се проведе световното първенство по водна топка в Канада, за общо учудване играч №1 не беше включен в състава на националния отбор по причина - „без право да излиза от страната“.

   Майка му си спомня, че синът и две седмици прекарал в стаята си, легнал с лице към стената. Това бил момент на избор - православие или кариера и известно име не само в спорта, но и в журналистиката. А той беше талантлив журналист и точно по това време бил поканен на работа в „Литературная газета“ и „Комсомольская правда“. Той категорично отказал тези изключително примамливи за ония времена предложения, като казал на един приятел: „Знам как пишат там и не искам да лъжа.“ От този момент започнал да пише само за „чекмеджето“, като преживявал от доста скромните средства, получени за участия в провинциални състезания. С една дума, в избора - кръст или хляб, той избрал кръста.

   „...Игор беше необикновено надарен - си спомня неговата преподавателка от МГУ и покровителка Тамара Владимировна - и за година усвояваше неща, които други усвояваха за десет години.“

   Времето, когато о. Василий започнал да ходи на църква, съвпада с масовото издаване на „лагерна“ литература, която разказва за ужасите на онази преизподня, където хората бяха убивани физически и духовно. В дома на Тамара Владимировна Игор се запознал с други лагерници - пленници за Христа, като се сприятелил в частност с протойерей Василий Евдокимов (+1993). Когато попитали протойерей Василий: „Отче, страшно ли беше в лагерите?“, той отговорил: „Разбира се, страхуваме се, когато тайно се промъквахме на нощната литургия в лагера: ами ако изведнъж ни хванат и ни увеличат наказанието? А като започне литургията - Небето се отваря! Господи, мислиш си, нека ми увеличат наказанието, но само да не идва утрото. Понякога ми се струваше, че ние, пленниците Христови, бяхме по-свободни от тези, които са на свобода. Как да го обясниш? Духът ни беше свободен и духът гореше. Имаше с нас един монах и все казваше: „Вижте кой е на Голгота? Христос, Божията Майка. И римските войни - те си вършат своята работа, а ние нашата“.

   Известно е, че старият свещеник дълго беседвал със студента Игор. За какво? Сега вече не можем да попитаме. Но са се запазили магнетофонни записи с разказите на о. Василий Евдокимов за преподобния Оптински старец Нектарий, при когото той ходил по време на заточението МУ, за владиката-изповедник Афанасий (Сахаров), за свещеномъченика Сергий Мечев и други светилници на нашата Църква. И за да предадем отчасти духа на разговорите със стария свещеник, ще цитираме един от разказите му.

   Разказ на о. Василий Евдокимов: „В Москва преди революцията близо до Казанската гара имаше храм на тримата светители – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. След революцията започнаха да разрушават храма. А в ресторанта на Казанската гара тогава работеше един православен сервитьор. Гладът беше страшен, а на сервитьора в ресторанта му се полагаше обяд. И той даваше своя обяд на гладуващите, а в същото време отиваше в поругания храм. Вдигне от пода кръстче или икона, която тъпчат с краката, изтрие я благоговейно и въздъхне: „Православните съзиждат, а те разрушават“. Ясно ви е къде затвориха този сервитьор.             За съдбата му разбрах по следния начин. В Москва тогава нашумя с лекциите си професор Браудо. Младежта му се възхищаваше - залата винаги беше претъпкана. И аз отидох да го послушам. А професор Браудо, оказа се, четеше лекция за това, че вярата в Бога е особен вид шизофрения и религиозно умопомрачение. Говореше толкова заразително, че младежта аплодираше. Имаше пълен успех. И тогава с величествен жест професорът каза на служителите да доведат за демонстрация един болен, и в залата влезе сервитьорът.

   Беше блед от заточението, но толкова одухотвореност и покой имаше в лицето му, че аудиторията веднага притихна. „Сигурно ви е скучно в психиатрията?“ - започна да му задава въпроси професорът. „Не, - отговори сервитьорът, - имам си Библията, а животът няма да ми стигне, за да постигна смисъла на тази дивна Книга“. Професорът започна да му задава въпроси от Библията, надявайки се да покаже на аудиторията един „невеж фанатик“, който не забелязва противоречията в Библията. Но сервитьорът му поднасяше такива блестящи и мъдри отговори, цитирайки наизуст Библията, че младежта беше вече изцяло на негова страна. А професорът с раздразнение възкликна: „Че как сте могли да запомните наизуст тази дебела книга - тя сигурно има поне шестстотин страници?“

   С една дума професорът се провали и младежите вече се възхищаваха от сервитьора. Професорът нареди спешно да го изведат, като го попита за последно: „Нима всичко това не ви е омръзнало и вие, както и преди, не се оплаквате от нищо?“ - „Не, - отговори сервитьорът, - с Бога навсякъде е хубаво“. И с такава благородна вежливост се поклони накрая на аудиторията, че когато го извеждаха, много хора тръгнаха след него. Професорът възмутено крещеше нещо, опитвайки се да продължи лекцията, но младежите дружно напускаха залата“.

   По думите на светител Йоан Златоуст, „не само смъртта прави човека мъченик, но и душевната нагласа; не само за края на подвига, но и за намерението често се сплитат мъченически венци“.

  Из спомените на Пьотър Алексеев, студент от Свято-Тихоновския Богословски институт: „Нашата къща е на върха на един хълм и оттук се открива много красива гледка към Оптинската пустиня, която е разположена в далечината зад реката. Отец Василий се любуваше на гледката и каза: „Е, Петка, като започнат гоненията, ще дойдем да живеем при теб“. И веднага тръгна със свещеника из градината, набелязвайки, къде може да се направи параклис и да се моли тук, ако манастирът бъде затворен заради гонения. Тогава ме порази това, че те говорят за гоненията като за нещо реално и дори СЕ ГОТВЯТ за тях“. Така е устроена монашеската душа, която улавя и най-малкото дихание на опасността, все още непозната за света. Ще разкажем за последните дни от земния живот на тримата Оптински новомъченици.

Вие сте се опълчили срещу богатите и считате това за модерно. Но преди всичко изпитайте себе си. Да кажем, че Ви се отдаде възможност да ста­нете богат - дали ще се откажете? И дали тогава няма да замълчите? Гневите се на Църквата, че не се бори срещу богатите. А нима Църквата не прави това? И нима не го е правила още преди Вие да сте били роден и преди да са били родени Вашият дядо и Вашият прапрадядо? И когато устата Ви зам­лъкне в гроба, нима ще замлъкне и устата на Църквата? Още преди девет­надесет века апостолът наставлява своя последовател: „Заръчвай на богатите в тоя свят да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог” (1 Тим. 6:17). Има обаче разлика между Вашите укори към богатите и укора на Църквата. Вие ги корите от завист и омраза, а Църквата - от състрадание. Църквата знае, че в този свят за богатите е много по-трудно да се спасят, отколкото за останалите. Спасителят е казал: „Исти­на ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно. Ето защо Църквата изпитва към тях не завист и омраза, а единствено състрадание. Да се смята това нейно състрадание за слабост и за стремеж да оправдае съсловието на богатите е толкова далеч от истината, колкото небето от земята. Църквата не е съсловна, а всечовешка. Ако Вие виждате в богатия само богаташа, то Църквата търси в него човека. „Горко ономува, който без мяра се обогатява не със свое - задълго ли? - и се отрупва със залози” - надига глас още Старозаветната Църква. И прибавя: „Ето той е обкован със злато и сребро; но дишане в него няма (Авак. 2:6-19). Затова в очите на Църквата богатите са най-големи нещастници и болници. На пълнотата на техните сандъци най-често съот­ветства отчайваща пустота в техните души. Оттук идва състраданието към тях като към лунатици върху покрив. От богатите само се иска милост, но не им се дава. А те са жадни за милост и съчувствие, както и всички останали създания. Презрете тяхното богатство и те сами ще го презрат. Но ако ги презрете като хора, те още повече ще се долепят до богатството си. Дарете ги с някой духовен дар - например със състрадание - и те ще се изпълнят с решимост да даряват на сиромасите своите материални блага.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля ( Исая 1, 18 )

О, безгранична Божия милост! В най-големия си гняв към неверния и неблагодарен народ отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни, на князе, които са станали като князете содомски, и народ, който е станал като народа гоморски – и в такъв гняв, все пак Господ не оставя милостта, а призовава към покаяние. Като след страшни гръмотевици пада благодатен дъжд. Такъв е Господ - дълготърпелив и многомилостив. Той се не гневи докрай. Само ако грешниците престанат да вършат зло и се научат да правят добро, па пристъпят към Господа със смирение и покаяние -Като сняг ще избеля. Господ е силен и добронамерен. Никой освен Него не може да очисти и избели от греха човешката душа. Колкото и платното да се пере във водата с пепел и сапун, колкото и да се пере и препира, то не може да побелее докато не се простре на слънчева светлина. Тъй и нашата душа не може да се избели, колкото и да я чистим сами с нашите трудове и усиля, с помощта на всички законнически предписания, докато я не поставим пред Божиите нозе, открита и готова да я освети Божията светлина и избели. Господ одобрява и препоръчва нашия труд и усилия, а имено – Той иска да умием със сълзи душата си, да я стесним с покаяние, и чрез угризенията на съвестта да я притиснем, да я облече в добри дела, но в края на краищата той ни призовава да пристъпим към Него: Тогава дойдете - и ще отсъдим, казва Господ. Т.е. Аз ще погледна на вас и ще видя, дали Съм във вас, и вие ще погледнете към Мене, като в огледало, и ще видите какви сте.

О, Господи, бавен на гняв, смили се над нас преди последния гняв на онзи Страшен Ден. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

       Човек съветва ближния си според мярата на зна­нията си, а Бог съдейства на слушащия според мяра­та на вярата му. У търпелив човек разум много (Притч. 14:29), по същия начин разумът е много и у онзи, който е наклонил ухото си към думите на мъд­ростта (вж. Притч. 22:17). Не отхвърляй учението, дори ако станеш достатъчно вещ, понеже в Божието домостроителство има повече полза, отколкото в соб­ствения ни разум.

Който иска да вземе кръста си и да следва Христа, трябва най-напред да се заеме с опознаване и учене - непрестанно да изследва помислите, да размишлява много за спасението, а освен това - да разпитва Бо­жии раби, които имат неговия начин на мислене и се подвизават в същия подвиг. Тогава ще знае къде и защо отива, а няма да блуждае в мрака без светилник. Защото който живее сам по своя си ум, без зна­нието на Евангелието, без разсъждение и без ръко­водство от други хора, често се препъва. Често попа­да в капаните и мрежите на дявола; често се заблуж­дава; често се измъчва и попада в опасност, и даже не знае към каква цел да се стреми.

Наистина имало е мнозина, които са преминали през тежък труд, подвизи и страдания и са претърпе­ли много мъчения заради Господа. Но животът наса­ме със себе си, неразсъдливостта и нежеланието да търсят полезното в ближния си са лишили огромния им труд от всякакво значение и стойност. Затова тряб­ва да се стараеш да живееш в близост до духовно опит­ни хора или поне често да ги посещаваш, и да се стре­миш, ако самият ти нямаш светилник, да вървиш след някого, който има такъв, а не да ходиш в тъмнина. Тогава не рискуваш да попаднеш в примки и клопки или да срещнеш диви зверове. Тези зверове обитават в тъмното и се нахвърлят и разкъсват онези, които ходят в мрака, без светлината на божественото слово.

При всяко дело помни, че се нуждаеш от поуче­ние - и през целия си живот ще оставаш мъдър.

За инок Трофим си спомнят, че говорел често за смъртта, но винаги светло. Иконописецът Тамара Мушкетова записала в дневника си такъв случай: една година преди Пасха на 1993 г. те със сестрите тръгнали към езерото, за да наберат борови връхчета за чай и срещнали инок Трофим. Той бързо им набрал пълен плик връхчета и казал, гледайки езерото: „Каква красота - да се не нагледаш. А ми остана само една година живот. Е, най-много две.“ Тамара се учудила: „Простете, о. Трофиме, но аз гледам на живота по-оптимистично“. Инокът си замълчал.

   Същата година през лятото той помагал на местния жител Николай Жигаев да коси сено. В кратката почивка му казал:

   -  Знаеш ли, чувствам, че скоро ще умра...

   -  Ама, че го измисли... - учудил се Николай. - Ти си човек-канара - ще живееш цял век! Откъде ти дойде на ум това, че ще умреш?

   -  Сам не зная. Но със сърцето си го чувствам. Но половин година още ще поживея.

   Преди Рождественския пост през същата година, инок Трофим казал на познати: „До Рождество ще доживея, а до Пасха - не съм сигурен.“ А седмица преди смъртта си той предал на един познат личните документи на един от поклонниците - Николай Р., които пазел у себе си, като казал: „Върни ги на Николай, като се върне в манастира.“ Николай се върнал в Оптина след убийството.

   И все пак инок Трофим се готвеше да живее и говореше радостно: „Трябва на всички, на всички да направя подаръци за Пасха.“ За да успее да купи подаръци, той взел пари на заем от йеромонах В., тъй като пощенският запис от къщи закъснявал. И след смъртта му в килията на инока намериха цяла купчина красиви забрадки за подаръци. Той се готвеше да празнува Пасха.

   И все пак на тримата оптински братя им беше присъща убедеността, че рано или късно ще им се наложи да пострадат за Христа. Възможно е това да е свързано с факта, че им бе дадено да придобият вяра още в онези години на гонения, когато беше неизбежен въпросът: ще тръгнеш ли след Христа, ако те убият заради това? Ето защо ще обърнем специално внимание на тези обстоятелства, при които тримата бъдещи новомъченици за първи път влезли в храма. Тук са изворите на тяхното духовно родословие и за това е следващият разказ.