Ти разбираш вярата като упражняване в доброто и това разбиране е правилно. Досега си се упражнявала в поста, молитвата и милостиня­та. Това също е правилно - и трите неща са много важни. Постът, молит­вата и милостинята са практически израз на вярата, надеждата и любо­вта. Чрез тях ти показваш преданост на Божията воля. Същото показваш и с изпълнението на всяка друга Христова заповед. Предаността на Бо­жията воля е душата на целия ни духовен труд и не само на духовния ни труд и усилие, но и на целия ни живот - на всички наши мисли, чувства и действия. „Слязох от небето” - е казал Христос – „не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан. 6:38). А в навечерието на Свои­те страдания, облян с кървава пот, Той се обръща към Бог Отец, казвайки: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Има много християни, които се стараят да изпълняват целия Божи закон, но при това не са напълно предани на Божията воля. Когато ги сполетят страдания, те роптаят срещу своя Създател. С това показват, че в тях няма преданост към Бога, че вярата им е повърхностна и че всички­те им духовни дела се свеждат до човешки сметки. Затова знай, че упраж­няването в преданост на Божията воля е най-важното от всички упражне­ния. На прага на всеки нов ден казвай: Отче, нека бъде Твоята воля! Също и на прага на всяка нова нощ: Отче, нека бъде Твоята воля! Тръгвайки на работа и връщайки се от нея, казвай пак същото: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато си здрава, и когато легнеш болна в постеля, пак: Отче, нека бъде Твоята воля! И когато печелиш, и когато губиш: Отче, нека бъде Твоята воля! И накрая, когато настъпи неизбежният час и застанеш лице в лице с ангела на смъртта, кажи храбро: Нека бъде Твоята воля, Отче мой и Боже мой!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

    Както се запалва свещ от свещ, така и доброто дело идва от друго добро дело. Някой си патриций поискал да подари на църквата златен кръст, та повикал един млад и изкусен златар, дал му злато по мярка и му поръчал да изработи кръст, какъвто желаел. Бедният златар, като видял каква голяма жертва прави този патриций заради своята душа, сърцето му се разпалило [от любов] към Бог, и решил към златото на патриция да прибави свои десет жълтици. Когато кръстът бил готов, патрицият претеглил кръста, и открил, че тежи повече от златото, което връчил на момъка. Веднага почнал да ругае златаря като крадец, подозирайки го, че е скрил част от неговото злато, а вместо скритото е сложил някакъв друг, тежък метал. Момъкът, като видял патриция разярен, веднага му казал какво е направил: „Прибавих – казал той – и аз мое злато, като двете лепти на вдовицата, та заедно с теб да приема награда от Христа”. Чувайки това, патрицият се умилил в сърцето си и рекъл на честния момък: „От днес те правя мой син и наследник на целия ми имот”. 

БЕСЕДА за истинността на Христовото свидетелство

Макар Аз Сам да свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми е истинско (Иоан. 8: 14).

       Светлината не лъже, а истински свидетелства за съществуването на слънцето. Също така и Господ Иисус истински свидетелства за всичко, за което свидетелства. Той е слязъл между човеците като небесен Свидетел, за да засвидетелства за съществуването на Триединния Бог, за съществуването на ангелите и на душите, за Божията любов към хората, за Божия промисъл за хората, за силата на правдата над неправдите, за могъществото на истината над лъжата, за блаженото безсмъртие на праведниците и вечните мъки на грешниците, за възкресението на мъртвите, за Божия Съд и за още много други неща, за които хората, бидейки под покривалото на греха, само смътно са се досещали, но не са ги знаели и не вярвали твърдо в тях. А преди всичко, свидетелствал, че Той е Син на живия Бог, равен на Своя Отец по битие, сила и любов, равен и на Духа Божий. Защото Свидетелят е трябвало първо да свидетелства за Себе Си, та да може да се вярва на Неговото свидетелство и за другите тайни.

    От позицията на чистата и неизменна истина всяко Христово свидетелство е истинско, но не такова е било в очите на  помрачнените евреи. За Бога, Божиите ангели, за праведниците, вечността и за времето[1] Неговото свидетелство е истинско, за което Той казва: свидетелството Ми е истинско. Ала за помрачените умове на закоравелите грешници това свидетелство не е истинно, затова Той по-рано е рекъл на евреите: Ако Аз свидетелствам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско (Иоан. 5: 31). Тоест: не е истинско за вас, евреите, но всъщност само по себе си е истинско.

О, преблагословени Господи Иисусе, Сине на живия Бог и еднички Спасителю наш, избави ни от

немощта на греховния ум и злобата на греховното сърце. Осияй ни със светлината на Твоите вечно

истинни слова. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Времето за сбъдване на Неговите пророчества (бел. прев.).

ПОДГОТОВКА ЗА РАЗКОЛ !!!

http://internetsobor.org/rptsz/tserkovnye-novosti/rptsz/mitropolit-agafangel-proekt-china-vospolneniya-tainstva-kreshcheniya-dlya-tekh-kto-ne-kreshchjon-polnym-pogruzheniem

РАЗСЪЖДЕНИЕ

           Какво се случва с гонителите на Христовата Църква? Попитайте гонителя на Църквата Савел какво се случило с него. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен (Деян. 9: 5) – казал Господ на Савел и Савел се кръстил и станал Павел. А какво се случило с Ирод, първия гонител на християните? И какво с Иулиан Отстъпник? Умрели от зла смърт и техните усилия срещу Христа изчезнали като дим. И така продължило през цялата история: едни гонители ставали християни, а други зле погивали; злобните усилия против християнството и на едните, и на другите, се разнесли като дим. Император[1] Адриан, след покоряването на Иерусалим, поискал да накаже не само евреите, но и християните, понеже не правил разлика между едните и другите. Евреите разсеял по целия свят, а на мястото на Соломоновия храм построил идолски храм. Още преименувал Иерусалим на Елия, на своето име, и забранил повече този град да се нарича Иерусалим. На Голгота издигнал храм на скверната Венера, на Гроба Господен – храм на Зевс, а във Витлеем – храм на Адонис. Колко ли тъжно са се чувствали тогавашните християни, виждайки своите светини поругани? Ала какво станало накрая? Император Адриан погинал от люта смърт, а езическите храмове, при управлението на цар Константин и царица Елена, били сринати и на тяхно място въздигнати прекрасни християнски храмове, които стоят и до днес. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. О, колко отчайващо безнадеждно е всяко воюване срещу Христа.

БЕСЕДА  за това как светът мрази свидетелите на греховете му

Светът вас не може да мрази, а Мене мрази (Иoaн. 7: 7).

          Защо светът мрази Христа Господа? Сам Господ веднага го обяснява: Защото Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши. Хората никого не мразят така силно, както свидетелстващите за греховете им. Затова най-големите престъпления в света се извършват през нощта, в мрака. А мигар Бог не вижда на тъмно през нощта? Разбира се, че вижда Бог, ала злосторниците не виждат Бога. И ако някои от тях донейде вярват в Бог, те все, в своята непросветеност мислят, че мракът е завеса между хората и Бога. Господ Христос чрез Самия Себе Си ясно разкрива, че Бог всичко вижда и никаква тъмнина не е пречка за Неговите очи. Той съзирал човеците отдалеч, както Натанаил под смоковницата. Той видял ослицата и ослето в насрещното село. Далечината не ограничавала Неговия взор. Господ виждал предварително и Петровото отричане, и предателството на Иуда, и Своята смърт и възкресение, разрушаването на Иерусалим, вечността на Своята Църква и страданията на последователите Си, както и събитията в края на времената. Не, отдалечеността във времето не затруднявала Неговото всевиждане. Но какво да изброяваме повече? Има ли нещо по-скрито от човешкото сърце? Не е ли това сърце скрито зад дебелата завеса на плътта? И не са ли помислите на сърцето още по-скрити от самото сърце? А Господ виждал и в човешките сърца и четял сърдечните помисли на хората. Защо мислите лошо в сърцата си? (Мат. 9:4). Е, какво чудно, братя, че от такъв Свидетел се боели онези, дето мислели лошо или вършели зло? Чудно ли е, че Го мразели злодеите?  Кои? Всички вие, които участвате в неговите зли дела и заради това си съучастие не дръзвате да свидетелствате срещу света и за онова, което знаете. Боящите се от човеци, как ще свидетелстват срещу човеци? Търсещите човешка слава, как ще посмеят да си навлекат човешкото негодувание против себе си? О, братя мои, по-добре е за нас светът да ни мрази, но да ни люби Христос, отколкото светът да ни обича и хвали, а Христос да отвръща лицето Си от нас, казвайки ни: не ви познавам. Ако светът ни мрази, да се утешаваме със словата на Спасителя: Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил (Иоан. 15: 18).

        О, Господи благословени, Източник на всяко благовестие, укрепи сърцата ни, та да не се плашим, когато ни мрази светът. Само ти ни благославяй и обичай, Спасителю благий. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор –  Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – цар (бел. прев.).

Според мярата, в която оковите на поста биват налагани на тялото на човека, умът му пребивава в съкрушение, сърцето излива молитва, на лицето се вижда печал, лошите помисли бягат далече от него и самият той е враг на лошите пожелания и празното общуване. Постът е главният път към всяко добро и който го пренебрегва, вреди на всички добродетели. Защото постът бе първата заповед, дадена на естеството ни да я спазва, и отказът от него стана причина за падението ни.

От времето на първото падение насам подвижниците отново и отново спазват закона на въздържанието, за да възкресят в себе си страха Божий и да изпълнят всички заповеди. Даже Сам Изкупителят на нашия род започна борбата с дявола с това - след кръщението Духът Го отведе в пустинята и там Той пости четирийсет дни и четирийсет нощи. Съответно и всички, които се канят да Го следват, трябва да започнат с това вътрешното си съзиждане в Господа. Щом дори Този, Който утвърди закона на спасението, пости, кой от спазващите този закон не се нуждае от пост? И действително, дотогава човешкият род не познаваше победата и дяволът никога не бе претърпявал поражение от нашата природа. А това оръжие изведнъж го лиши от сила. И нашият Спасител, Който пръв победи дявола, увенча природата ни с първия венец на победата. Оттогава насам, само щом зърне това оръжие в някой човек, врагът в миг се ужасява, спомня си за поражението, което Спасителят му нанесе в пустинята. И силите му отслабват пред оръжието, което Началникът на нашето спасение ни даде.

/Следва/

 
ДО КОЛАРЯ Й.К.: ЗА БЕЗУМНАТА КЛЕТВА

Седял си в компания и си пил. Станало дума за някакъв порядъчен човек от вашия град, който не допадал на нито един от вас, пийналите. Раз­горещен от алкохола, ти си ударил по масата и си се заклел, че публично, на улицата, ще удариш плесница на онзи човек. Когато си изтрезнял, си съжалил за думите си. Сега те е срам пред твоите приятели, но все пак това е клетва. И питаш: грешно ли е да я нарушиш?

Знаеш ли случая с цар Ирод? Как той пиян, на едно пиршество пред своите гости дал клетва на една танцьорка, че ще и даде каквото тя поже­лае? Танцьорката поискала главата на Иоан Кръстител! Като чул това, ца­рят много се натъжил, но заради клетвата и сътрапезниците си заповяда да и я дадат. Така нещастният Ирод обременил душата си с убийството на праведника. Ех, да беше имал повече страх от Бога, отколкото срам от свои­те съобщници в пиянството! Името му нямаше да бъде проклето за вечни времена.

Христос ни учи, че преди срама от хората трябва да имаме страх от Бога (Лук. 18:2). Защото който няма страх от Бога, а само срам от хората, той заради хората ще се посрами от своя Бог. А съдбата, предречена на онези, които се срамят от Бога пред тоя прелюбодеен и грешен род , е страшна. В живота често има моменти, в които човек трябва да избира между страха от Бога и срама от хората. В такъв момент се намираш сега и ти. Избери и сега, и завинаги страха от Бога и няма да сгрешиш. Хората ще ти се присмиват, но ти ще бъдеш прав пред Бога.

А клетвата? Изповядай своята безумна клетва пред свещеника и прие­ми епитимия. А в бъдеще страни от онези, които не са ти другари в страха от Бога и в Божия закон.

Мир на теб и утеха от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Каква трябва да е връзката на човека с Бога? Непрекъсната и непрестанна. „Прилепяй се към Бога като син към баща си“ – наставлява св. Антоний. A св. Алоний е казал: „Ако човек не вложи в сърцето си, че освен него и Бога няма никой друг на света, не може да намери душевен покой“. Единствено Бог е достатъчен и предостатъчен за всичко, което може да си пожелае човешкото сърце. Блажена Теодора приела, без да каже ни дума, чуждото дете, подхвърлено ѝ като нейно от оклеветилите я. Тя го отгледала с любов и го възпитала в страх Божий. А преди смъртта си така наставлявала детето: „Какво повече му трябва на човека, освен Бог и Неговата Божествена любов? Той е нашето съкровище, нашето богатство, Той е храна и питие, одежда и покров, Той е здраве и мощ, веселие и радост, Той е надеждата и упованието ни. Ако единия Бог придобиеш, това ти е достатъчно – ще се радваш в Него повече, отколкото ако би придобил и целия свят“. Изричайки това, св. Теодора не е говорила по книга, нито предавала чужди поучения, а своя собствен опит. Седем години тя живяла [извън манастира], отхвърлена и презирана от всички хора, и за това време от опита си  се убедила, че Бог е всичко за нея и единствено Бог е достатъчен за всичко, което желае сърцето на човека.   

 БЕСЕДА за това как духът трябва да се храни с Христа, за да живее

Който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан. 6: 57).

    Така казва Господ Христос, Животът и Източникът на живота. Дървото се храни от земята, въздуха и светлината. Ще расте ли и ще е живо ли дървото, ако не се храни със земя, въздух и светлина? Кърмачето на майчините гърди какво друго яде, ако не  майка си? Ако не се храни от своята майка, ще расте ли то и ще остане ли живо? Така и нашият дух нито ще възраства, нито ще бъде жив, ако не яде[1] Христа, Живия и Безсмъртния. Тук не става дума за живота изобщо, какъвто има и в природата, нито пък за оня хилав живот, който водят езичниците, а за същинския божествен вечен живот; за пълноценния и радостен живот. Този живот се дава на човеците само чрез Христос и идва единствено при онези, които се хранят с Христа. Всеки човек израства според това с каква храна се храни и животът на всеки човек е в зависимост от това с какво се храни. Тук речта не е за телесна храна, защото телесната храна не храни човешката душа, а само тялото на човека. Хората се различават по телесния си ръст и живот, но тази разлика е съвсем незначителна. Ала разликата между човеците в духовното израстване и живот е огромна: докато едни хора с духовния си ръст едва се издигат над земята, други се извисяват до небесата. Нима разликата между Ирод и св. Иоан Кръстител е по-малка от разликата между цар и ангел? Докато първият телом и духом пълзял по земята и със злодейства бранел земния си престол, вторият с тялото си бил в каменистата пустиня[2], а със своя дух се възвисявал на небесата сред ангелите. O, братя мои, да издигнем и ние духа си на небето, където Господ Христос седи на престола на вечната Си слава, и да насищаме и напояваме своя дух и сърце с Него, чистия и всемогъщ Живот. Така ще се сподобим да бъдем Негови сънаследници в Царството Небесно.

Господи Иисусе, истински Боже наш, наша пресладка храна и Хранителю наш човеколюбивий, не ни отхвърляй от Твоята Божествена гръд, защото сме слаби и немощни. Насищай[3] ни със Себе Си, о, милостиви Хранителю. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Това се отнася за св. Причастие (бел. прев.).

[2] В ориг. – стоял на камък в пустинята (бел. прев.).

[3] В ориг. – храни ни (бел. прев.).

Разсъждение

Не бива да се пречи на никого по пътя на съвършената преданост и служение на Бога. Множество свети жени, които са желаели да прекратят брачния си живот и да се посветят на Бога, са били преследвани и възпирани от мъжете си. Обикновено накрая тези жени удържали победа, оставайки непоколебими в своето намерение, а нерядко с примера си са пробуждали съвестта и на своите мъже, та и тях насочвали по пътя на спасението. Св. Теодора трябвало най-предвидливо да се скрие от мъжа си и поради това се преоблякла в мъжки дрехи и отишла в мъжки манастир. Ала е имало и благоразумни мъже, които са одобрявали намерението на своите жени да оставят света и да се посветят напълно на Бога. Цар Фредерик[1] се сгодил за девицата Агнес Чешка. Ала тя никак не се съгласявала да встъпи в брак и затова годежът бил развален, а тя[2] отишла в манастир. Тогава благоразумният цар[3] казал: „Ако ме беше оставила заради някой друг смъртен човек, щях да си отмъстя, ала не дръзвам да се чувствам оскърбен от това, че вместо мен е избрала Небесния Цар”. 

БЕСЕДА за Христос като хляба на живота

Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога (Иоан. 6: 35).

       Кой може да съживява, братя, освен този, Който е сътворил?  Кой може да бъде истинският хляб на живота, освен нашия Творец? Той e сътворил, Той  крепи, Той храни, Той оживотворява. Ако пшеницата храни тялото, Христос храни душата. Ако земният хляб поддържа живота на тялото ни, чрез Христа се насища и живее нашата душа. Ако душата ни се храни с някаква друга храна, а не с Христос, тя се разтлява, умира, а не живее. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен (Иоан. 6: 27) – така е казал по-рано Господ. Най-напред оставя хората да изпитат глад и тогава им предлага хляб; а по-вярно, най-напред възбужда глада им, а после им дава хляба. Понеже хората са объркани пред лицето на глада, гладуват за нещо, а за какво – не знаят. Наситени и преситени със земни храни, те все още изпитват някакъв неутолим глад. И макар да виждат, че цялата земя и всичкият хляб на земята не могат да утолят този тайнствен глад, те се нахвърлят на земните ястия, борейки се помежду си за земя и единствено за земята. Ала всъщност същинският глад на човеците е гладът за небето, за вечния живот, за Бога. Този глад Господ Иисус най-напред възбужда, а сетне поставя трапеза за неговото утоляване. А трапезата – това е Самият Той. Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее. Ще се насити, ще се зарадва, ще се съживи, ще познае Бога и сам себе си ще познае. О, братя мои, ще възкръсне от мъртвите! Защото непрестанното ядене на тленна храна без храна безсмъртна и духовна, постепенно умъртвява душата и накрая я прави да умре съвсем. От какво? От глад. Тялото е от земята и се задоволява със земна храна. Но душата е от диханието  на Самия Източник на живота, та затова и търси храна и питие от този свой единствен Източник.

     O, Господи Иисусе, Хляб на вечния живот, на истинския и непреходен живот, най-сладкият хляб, нахрани ни със Себе Си. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Тук се говори за Фридрих II Хохенщауфен. Обикновено авторът употребява за владетелските титли използваната по славянските земи дума „цар“ (бел.прев.).

[2] Приведеният пример с Агнес Чешка, вече след кончината на светителя, канонизирана от римокатолиците (в края на миналия век), не би трябвало да смущава. Като непрeнадлежала към Църквата, св. Николай нито я нарича светa жена, нито по подразбиране я приема за такава и всъщност, както се вижда, тук оценява по-скоро благоразумието и мъдрото изказване на „отхвърления” крал Фридрих II, без да порицава и подбудите на принцеса Агнес за отказ от брака. Още от първите векове на християнството църковни писатели и проповедници са сочели прояви на земна порядъчност и благочестие дори у езичниците, не за да хвалят езическото кривоверие, а точно обратното – за подбуждане на православните да показват с добродетелния си живот превъзходството на истинската вяра над езичеството и иудейството (бел. на Г.) .

[3] По-стара за славяните е думата крал. Цар е с балкано-латински произход и от българските земи по-късно се разпространява и в руските. За сърбите е била характерна титлата крал (бел. ред.).

Въпрос. Ако някой е решил да се отрече от всички грижи, а след това е излязъл на бран, с какво трябва да започне борбата срещу греха?

Отговор. Постът и бдението са основата на всички добродетели. Ако ги спазваме с разсъждение, те съдействат на човека във всичко добро. Защото началото на всички беди е в разглезеността на стомаха и прекомерния сън. Те разпалват блудната страст, притъпяват ума и го правят груб и помрачен. Както здравото зрение се стреми към светлината, така и постът, ако е с разсъждение, се стреми към молитвата. И когато започнеш да постиш, умът ти се събужда и търси беседа с Бога. А тялото, ако пости и не е обременено от ситост, не е в състояние цяла нощ да спи в постеля и с желание става да служи на Бога. 

/ следва /

Пишете ми от Франция. Пътували сте дълго по море и по суша. По пътя сте се разболели и сте били близо до отчаянието. „Пътувах сам - пише­те трогателно Вие, - нямаше към кого да се обърна, а и не исках, защото бях уверен в човешката немощ. Единствената ми надежда беше Бог. Обърнах се към Него и Той ми помогна. Чу моята кратка, но сърдечна молитва, която отправих към Него през нощта. В знак на благодарност изпращам триста динара за сираците или за Църквата. Разпределете ги така, както Вие наме­рите за добре." Известявам Ви по този начин, защото нямам друга възмож­ност. Получих писмото Ви и парите и изпълних желанието Ви. Нека Бог винаги Ви помага.

Никога не оставяйте молитвата и Бог няма да остави Вас. С молит­вата ние признаваме две неща: своята немощ и Божието всемогъщество. Чрез молитвата въздигаме Бога на Неговото място, а човека поставяме на неговото. Хората, които не познават молитвата, преобръщат всичко - те въздигат себе си, а принизяват Бога. Това е нещо обикновено при немолитвените хора. Достатъчен е един разговор с тях, за да видите колко високо поставят себе си и колко ниско - Бога.   Където отсъства молитвата, там присъства гордостта. А гордостта е като надут балон. Както балонът  се пука от едно убождане с игла, така и гордостта при най-малкото убождане от съдбата се превръща в отчаяние. Разумният човек винаги е смирен, а смиреният именно чрез смирението става мъдър. Когато смиреният човек търси помощ от хора, той в действителност очаква помощ от Бога. И кога­то отива при лекар, той се моли Богу за помощ. Защото знае, че Бог помага непосредствено или посредствeно; или веднага и без посредничеството на хора и вещи, или посредством хора и вещи. На Вас Той е помогнал не­посредствено. Иосифа е спасил чрез хора - египетски търговци. Във всеки случай помага само Бог и никой друг. „Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята”- казва псалмопевецът.

Бог да ви дава здраве и спасение!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ВЯРВАТЕ В БОГА – ТРЯБВА И ДА ВЯРВАТЕ НА БОГА.

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 РАЗСЪЖДЕНИЕ

           Примерите за храброст и търпение, показани от хиляди и хиляди мъченици християнки, огряват със сияйна слава всички страници от историята на християнската Църква. Но колкото удивителни са тези примери на доброволните мъченици жени, толкова, и не по-малко чудни, са примерите на знайните и незнайни жени подвижници. Защото подвижничеството не е нещо друго, а дълготрайно мъченичество.

        Монемвасийският епископ Павел е оставил за поколенията един поучителен пример за жени подвижници. Когато бил още мирянин и събирач на царските данъци, му се случило да отседне в един манастир. Виждайки, че някакви гарвани долитат до овощните дървета, откъсват клонки с плодове и ги отнасят, той се почудил и заедно с монасите тръгнал след тях, за да узнае къде отнасят плодовете. Вървейки така, стигнали до един труднодостъпен дол, на дъното на който се спущали гарваните, като оставяли отчупените клонки и бързо се връщали. Като продължили търсенето, те открили пещера и в нея три жени отшелнички. Най-възрастната от тях им разказала за живота си: тя била цариградска благородница. Като умрял  мъжът ѝ, някой друг големец поискал насила да я вземе за жена. Но тя била решена след смъртта на мъжа си остатъка от живота си да прекара в целомъдрие. Затова раздала богатството си на сираци, взела двете си слугини и с тях избягала в това пусто място. Единадесет години прекарали те в пост и молитва, без да виждат никого и невиждани от никого, освен от Бога. И Промислителят Бог устроил птиците да им носят плодове за храна. После помолили игумена да им донесе Свето Причастие, за да се причестят. Три дни след като се причастили, и трите свети жени починали и монасите ги погребали с чест.

БЕСЕДА за това как грешниците с радост приемат злотворците вместо добротворците

Аз дойдох в името на Моя Отец и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете (Иоан. 5: 43).

    Кой ли е този друг, който ще дойде в свое име и когото грешниците с радост ще приемат вместо Господа Христа? Това e онзи, който не носи кръста и не върви по тесния път; който не  е човеколюбец, който е човекомразец, който не воюва против греха, а за греха, който обича нечистотата и разпространява нечистота; който е войник на вечната смърт, а не на вечния живот; който ласкае безбожниците и милва всяка страст и порок. Това е антихристът. Той ще дойде в свое име, а не в името Божие. И всички, които не са приели Христа, ще приемат него. Той ще им бъде мил, понеже ще милва всички ходещи по кривите грешни пътища. Ще им бъде по-мил от Христа, защото вместо[1] тежкия Христов път ще ги насочи по една гладка като от лед пътека, по която хората леко ще се пързалят, без да мислят за пропастта, към която ги води. Господ Христос е дошъл в името на вечното спасение на човеците, на вечния живот, на вечната истина и правда, а той [антихристът] ще дойде в свое име, в името на вечната бездна, смърт, лъжа и неправда.

      И когато антихристът дойде между своите, своите му с радост ще го приемат. Всички, за които животът по Христа е тежък[2], радостно ще приемат антихриста, защото той ще им се стори лек, и пътят, по който ще ги поведе – лесен. Когато стане късно, ще видят безумниците, че са се измамили, ала спасение няма да има. Когато почнат да се хлъзгат във вечната нощ под крилете на смрадния змей, тогава ще бъде късно – покаянието няма да се приеме и не ще има вече спасение. Бързо ще свърши безумното пиршество на антихриста с грешниците на земята, ще свърши в миг и домът на нечистото веселие ще се превърне в безизходна тъмница за угризения и мъка. Всичко тогава ще бъде безполезно. 

     О, човеколюбиви Господи, едничък Приятел на човеците, Теб Единствения познаваме и признаваме. Теб, само Теб приемаме [имаме за] като Спасител и наше спасение. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – св. Никoлай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – редом с (бел. прев.).

[2] В ориг.- Христос е тежък (бел. прев.).