Съкрушаване на сърцето и плач за греховете

Поучение по словото на светия отец Нифонт как преди смъртта с покаяние, сълзи и милостиня да угодим на Бога

       Съкрушаването на сърцето и плачът вършат чудеса. Чуйте следващия разказ за видението на преподобния наш отец Нифонт и ще се убедите в това.

       Веднъж преподобният Нифонт видял два ангела, които възнасяли душата на един човек на небето, не допускайки тя да бъде мъчена на въздушните митарства. Бесовете – въздушните митари, започнали да викат: „Защо не предавате тази душа на нас? Нали тя е наша!“. Ангелите казали: „А с какво ще докажете, че е ваша?“. „Та тя – отговорили бесовете – до смъртта си само зли дела е вършила и няма грях, който да не е сторила. Тя беше поробена от страсти и без покаяние се раздели с тялото си. Който умре като роб на греха, е наш.“ Един от ангелите им отговорил: „Тъй като вие винаги лъжете, не ви вярваме. Нека бъде повикан ангелът пазител на тази душа, на него ще повярваме. Той няма да излъже“. Ангелът пазител се явил и го попитали: „Тази душа покая ли се, или в грехове остави тялото си?“. „Наистина, този човек беше грешник – отвърнал ангелът, – но когато започна да боледува, тогава със сълзи изповяда пред Бога своите грехове и с издигнати към небето ръце усърдно молеше Бога за помилване.“ Тогава ангелите задържали душата със себе си, а бесовете били посрамени. Но те не се успокоили и отново завикали: „Щом този човек може да бъде помилван, значи ли, че целият свят ще се спаси и ние напразно се трудим?“. Ангелите отговорили: „Всички грешници, които смирено и със сълзи изповядат  греховете си, получават от Бога опрощение, а които умират без покаяние, на тях Бог е Съдия“. И с тези думи отлетели към небесните врати и душата била спасена.

       Тъй, братя, са спасителни съкрушаването на сърцето и сълзите за греховете! Те, както виждате, са силни да измият и най-тежките грехове, да отстранят препятствията, имат сила да посрещнат душата по пътя към небесното царство и сила имат да я извадят от ада и да я вселят в рая.

       Затова към такива сълзи и Бог ни призовава: Обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание… Раздирайте сърцата си… Обърнете се към Господа, вашия Бог, защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив (Иоил 2: 12–13).

       Затова,често да си напомняме, че сердце чисто и смирено Бог не унижит (Псл. 50: 19), и че скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение (II Коринт. 7: 10). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/01-02-2025/  

Към неспокойните личности, които обичат кавгите

Поучение по словото от свети Антиох за възразяването

       За съжаление, има хора, които не могат да се разбират с никого и навсякъде предизвикват кавги и вражди. За каквото и да се заговори с тях, те никога с нищо не се съгласяват и всички останали за тях са лоши. За тях черното винаги е бяло и бялото – черно. Не могат да се понасят. Не оставят другите на спокойствие, а и те самите живеят като в ада. За тях, смело може да се каже, се отнасят думите на Писанието: Езикът [им] е огън, украшение на неправдата; скверни цялото тяло и запаля колелото на живота, като сам бива запалян от геената… Той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. (Иак. 3: 6, 8). Какво да им кажем, за да ги вразумим?

       Свети Антиох говори: „Прекословието и безсрамието произлизат от злобата и този, който постоянно възразява, винаги иска да надделее над всички и често се противи на истината, като мисли, че е най-умен от всички. Той забравя, че противилите се на Моисей, Корей, Датан и Авирон били погълнати от земята и то не сами, а заедно със своите съмишленици. А Елима влъхв, който се противопоставял на св. Павел и Варнава, ослепял.

       И пророк Михей говори, че от противящите се произлизат всички злини, и затова Господ ще прати върху тях немилостив ангел. И още – мъдростта озарява лицето на човека, а безсрамният ще бъде ненавиждан. И изговарящият лъжа винаги ще бъде изобличен. Злият никому не ще бъде приятен.

       И Соломон е казал, че лошият говори до досада, а премъдрият има в себе си премъдрост.

        С мълчанието да се утвърдим в доброто, да се покоряваме на началниците и да прогонваме одумването от себе си“.

       Братя, от казаното е ясно какво страшно зло произлиза от споровете и безсрамието. Бягайте от тях! Нали доброто дело е по-доброто от злия език? Колко раздори и несъгласия е посял той между хората, колко бивши приятели е направил непримирими врагове, колко бащи е разделил от децата и децата от бащите! Колко мъже е разделил от жените им и жените от мъжете им! Наистина, мнозина са паднали от остър меч, но не толкоз, колкото са паднали от език (Сир. 28: 21).

       Бойте се от страшния Божи Съд и удържайте езика си от зло, за което и Словото Божие говори: Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи; нека се отклонява от зло и прави добро (Псл. 33: 14–15). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/31-01-2025/  

Евангелие за покаялия се Закхей

Лк. 19: 1 – 10,  Зач. 94

       Който иска да види Христа, трябва духом да се издигне високо над природата, защото Христос е по-голям от нея. Една висока планина се вижда по-добре отколкото долината. Закхей бил нисък на ръст, но обзет от желанието да види Христа, се качил на едно високо дърво.

       Който иска да се срещне с Христа, трябва да се очисти, защото се среща със Светията над светиите. Закхей бил покрит със сребролюбие и коравосърдечност, но при срещата си с Христос побързал да се очисти с покаяние и дела на милосърдието.

       Покаянието е оставяне на всички неправедни пътища, по които са ходили човешките нозе, човешките мисли и желания, и тръгване по новия път – по Христовия път. Но как ще се покае грешният човек, докато в сърцето си не се срещне с Бога и не се засрами от себе си? Преди ниският Закхей да види Христа с очите си, той се срещнал с Него в своето сърце и се засрамил от всички свои дела[1].

       Покаянието е болка от самоизмамата, в която грешният човек дълго се люшкал, дълго, предълго, всъщност, докато не почувствал болка от нея. Но тази болка води до отчяние и самоубийство, ако с нея не са свързани срамът и страхът от Бога. Само тогава тази болка от самоизмамата не е убийствена, а лечебна. Блаженият Августин най-напред почувствал убийствената болка от самоизмамата, която щяла да убие и душата, и тялото му, ако бързо не го били обзели срам и страх от Бога.

       Покаянието е внезапно виждане на собствената проказа и вик за лекарство и лекар. Както чернокос човек, който дълго време не се е поглеждал в огледалото, и когато застане пред него, изненадано вижда, че целият е побелял. Така и неразкаялият се грешник дълго мисли и твърди, че той има здрава и безгрешна душа. Докато един ден неочаквано отвори духовните си очи и не съгледа цялата си душа в проказа. Но как ще види проказата на душата си, ако не погледне в огледалото? А кое е това огледало? Христос е това огледало, в което всеки се вижда такъв, какъвто е. То е единственото огледало, дадено на човечеството, за да се оглеждат хората и да видят какви са. Защото в Христос, като в най-чисто огледало, всеки вижда себе си болен и грозен, но освен това вижда и своя красив първоначален образ, какъвто е бил, и какъвто трябва пак да стане. И грешният Закхей, външно здрав и добре изглеждащ, като узнал Христос, видял страшната проказа върху себе си и изпитал страшна болка, за която нямало друг лекар на земята освен Христос.

       Покаянието е начало на лечението от самоволие, начало на покорството на Божията воля. Живеейки по собствената си воля, човек скоро пада от своето царско достойнство в обора на животните и бърлогата на зверовете. Човек не означава самоволие; човек, истинският човек, значи пълна покорност на висшата воля, на всевиждащата и непогрешима Божия воля. Своеволните са в жилищата на безумието и стенанията, в жилищата на най-голямата тъмнина и скърцане със зъби. Техните тела са тъмнина и скърцане със зъби. Самоволието отваря вратата за незаспиващите червеи, които гризат и душите, и телата на грешниците. Покаянието е откриването на тези червеи вътре в себе си. Олеле, как толкова червеи се навъдиха в мене?! Ох, кой ще ме очисти от толкова гадните червеи?! Така вика ужасеният грешник, когато се отворят очите му и види онова, което живее в него.

       Днешното евангелско четиво описва един каещ се грешник – ниския Закхей, който се изкачил нависоко, за да види превисокия Христос; който се очистил чрез покаянието, за да срещне пречистия Христос; и който чрез силата на всесилния Христос се излекувал от душевната проказа, сребролюбието и коравосърдечието. Мнозина грешници Господ обърнал в каещи се, мнозина изгубени намерил и спасил; повикал много заблудени и ги върнал на правия път; но Провидението искало в Евангелието да се запишат само няколко примера с покаяли се и то онези, които са типични и поучителни за всички човешки поколения. Примерът с апостол Петър показва повтарящото се падение поради страх от хората и повтарящото се покаяние поради Божията любов. Примерът с жената грешница посочва проказата на блудството и изцелението от тази проказа. Примерът със Закхей разкрива проказата на сребролюбието и изцелението от тази проказа. Примерът с покаялия се на кръста разбойник доказва силата и спасителността на покаянието и за най-големите престъпници дори и в смъртния им час. Всички тези примери на покаянието, което води към живота, са изпълнени с надежда. Всички те са образци на покаяние, които са ни показани нам, та и ние, според своето греховно състояние, да узнаем и изберем пътя и начина на собственото си спасение.

Но има и погубващо, и смъртоносно разкаяние, безнадеждно и самоубийствено. Такова било разкаянието на Иуда предател. Съгреших, че предадох невинна кръв. …и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). Такова разкаяние, което води към отчаяние и самоубийство, не е християнско благословено разкаяние, а сатанинско озлобление срещу себе си, срещу света и живота.

Но да се спрем на удивителния пример на покаянието на ниския Закхей, за което говори днешното Евангелие:

       След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Ииеуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Това станало по времето, когато Господ извършил и друго едно чудо в Иерихон, а именно – когато възвърнал зрението на слепия Вартимей. Защото и това, което Господ сторил със Закхей, едва ли е по-малко чудо от изцелението на слепия. Той отворил телесните очи на Вартимей, а на Закхей – духовните. На Вартимей премахнал слепотата на очите му, а на Закхей премахнал слепотата на душата му. На Вартимея отворил прозореца, за да види Божиите чудеса в материалния свят, а на Закхея е отворил прозореца за Божиите чудеса в небесния, в духовния свят. Чудото с Вартимей е изтълкувано чрез чудото със Закхей. Отварянето на телесните очи трябва да послужи за отварянето на духовните очи. Всяко чудо, което Господ е сътворил, е имало преимуществено своя духовна цел, която се състояла главно в това да се отворят духовните очи на човечеството, та да види Божието присъствие, Божията сила и Божията милост. Тази цел частично е постигната, да кажем, при изцелението на десетте прокажени, защото само един от тях, изцелил се телесно, се изцелил и духовно, и се върнал да благодари Господу (Лк. 17: 12 – 20). Но за слепия Вартимей, както и в повечето други случаи, тази цел е постигната напълно. Прогледнал, по думата Господня, с телесните си очи, слепият Вартимей веднага прогледнал и със своя дух, защото веднага познал Божието присъствие, Божията сила и Божието милосърдие – И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога (Лк. 18: 43). И не само слепият Вартимей прогледнал, а и мнозина други, виждайки сътвореното от Господа чудо над Вартимей, прогледнали духовно; защото е казано: И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала. Вероятно това чудо е повлияло и на митаря Закхей да се отворят духовните му очи. Без съмнение той трябва много да е слушал преди това за чудните дела и чудната личност на Господ Иисус, за да се породи в него едно такова непреодолимо желание да Го види, та трябвало чак да се промъкне през тълпата на по-високите от него хора и освен това да се покатери на дърво, само и само да осъществи своето желание. Митарите са смятани за твърде грешни и нечестни, защото, като вземали данък от народа за държавата, те немилосърдно надвземали от него в своя полза. Затова митарите били поставени заедно с езичниците (Мат. 18: 17). А щом митарите имали такава лоша слава, каква ли е била репутацията на един техен началник? Един такъв началник с лоша слава бил и ниският Закхей. Бил и богат, т.е. бил презиран и му завиждали. Презрение и завист – това са двете вечни притискащи стени, между които се провира душата на един богат грешник. Но в грешника Закхей се пробудил човекът Закхей, който въстанал срещу грешника в себе си, и с всичката си сила затичал напред и [се изкачил] нависоко, за да види Христа, да види безгрешния Човек, за да види своя неомърсен, пречист първообраз. Качил се, значи, човекът Закхей, на чаталесто разклонено смокиново дърво край пътя, по който трябвало да мине Господ.

       Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. От тези думи проличава, че не Закхей първи видял Господ, а Господ – него. Погледнал нагоре, видял го и го заговорил. Със Своето духовно зрение Господ видял Закхея много по-рано, а със Своите телесни очи го видял, като дошъл на онова място. И макар че Закхей се измъкнал от тълпата и се покачил на дървото, Господ го видял преди това на земята между масата народ, а не той – Господа от високото дърво. О, как всевиждащ е Господ Бог наш! Той ни вижда и когато ние не се и досещаме за това. А когато ние Го търсим, прави всичко възможно да го намерим и видим. Той стои близо до нас и ни гледа. Винаги Той първи ни вижда, а не ние Него. Когато ние мислено устремим своя поглед към Него, търсейки Го, желаейки само Него, тогава Той ще ни се покаже и ще ни повика по име, та да слезем от високите и опасни скали на плътското мъдруване и да влезем в своето сърце – с молитвен ум в своето сърце – в истинския наш дом. Тогава Господ ще каже на всекиго от нас: Днес трябва да бъда у дома ти. Защото, когато човешкият ум слезе в сърцето, и вътре в сърцето се изкъпе със сълзи [на покаяние], стремейки се към живия Бог, тогава сърцето ще стане място за среща на Бога и човека. Това е вътрешният, или духовният, смисъл на този случай.

       И той бързо слезе и Го прие с радост. Как да не бърза [да се отзове] на гласа, който възкресява мъртви и спира ветровете, бесновати смирява и вкаменените сърца разтапя в сълзи? Как да не приеме Онзи, Когото искал само отдалеч да зърне? И как да не се радва с неизказана радост, като вижда Него в своя дом, в който никой, освен поканените грешници, не се осмелявал да влезе. Но когато Господ милва, така милва. Но когато Господ дарява, така дарява. На отчаяните рибари препълва мрежата така, че тя се раздира, хиляди гладни хора насища в пустинята тъй обилно, че остават много кошници с къшеи; на болните, които молят за помощ, дарява не само телесно здраве, но и духовно; на грешниците не опрощава само едни грехове, а други да задържа, а им опрощава всичките. Навсякъде царско благородство, царска милост и царски разкош при даряването! Така е и при този случай: Закхей желаел само да Го види, а Той не само позволил да бъде видян, а бърза първи да се обърне към Закхей, та и влиза под покрива на неговия дом. Така постъпва Господ. А ето как постъпват обикновените грешни хора, самохвалците, самозванците и честолюбците:

       И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. О, човешко нещастие, произлизащо от това, че езикът е по-бърз от ума! Озлобени в душите си и с разслабен ум, тези хора викат, подиграват се и роптаят, преди да размислят за намеренията на Господ Иисус и за възможната  промяна в сърцето на грешния Закхей. По своето тесногръдо разсъждение те мислят, че Господ влиза в Закхеевия дом, защото не знае какъв грешник е Закхей. Така фарисеите, заради своето ограничено разсъждение, съдели и за онзи случай, когато Господ позволил на една жена грешница да измие нозете Му: Да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница (Лк. 7: 39). Така съдели, така и днес съдят всички онези човеци, които мислят с плътски ум и оценяват хората по външност, а не познават дълбините на Божието милосърдие, нито човешките сърца. Много пъти Христос е казвал, че е дошъл на този свят заради грешниците, а най-вече заради най-големите грешници. И както лекарят не отива при здравите, а посещава болните, така и Господ не отишъл при здравите, а при болните от греха. В Евангелието не е казано, че при този случай Господ свърнал в къщата на някой праведник в Иерихон, а всъщност пожелал да се отбие в дома на грешния Закхей. Не постъпва ли така и всеки разумен лекар, когато влиза в болницата? Не отива ли той най-напред при постелята на най-тежко болния? Цялата земя представлява една огромна болница, препълнена с болни, заразени от греха. Всички хора, в сравнение със здравия Христос, са болни; всички са немощни в сравнение с Христовата сила; всички са грозни в сравнение с Христовата красота. Ала между хората има болни и по-болни, немощни и по-немощни, грозни и по-грозни. Първите се наричат праведници, а вторите – грешници. Но небесният Лекар, Който не дошъл на земята за забавление, а за бързото лечение и спасение на заразените, бързал първо да окаже помощ на най-тежко заразените. Затова Той е ял и пил с грешниците; затова е позволявал на грешниците да плачат пред нозете Му; затова е влязъл и под покрива на грешния Закхей. Впрочем, този Закхей ни най-малко не бил най-заразеният човек в Иерихон. Неговото сърце изведнъж се променило и той, всъщност, в този миг станал много по-здрав, много по-голям и много по-добър праведник от всички роптаещи присмехулници. Защото той се разкаял за всичките си грехове и неговото сърце изведнъж се изменило. А че сърцето му се изменило, доказва всичко онова, което последвало: А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Кой искал това от него? Никой. Кой го обвинявал за присвояване на чуждо? Никой. Самото присъствие на пречистия и безгрешен Господ Закхей почувствал като обвинение и самото присъствие, без думи, без изповед и обяснения, го подтикнало към тази крачка. Каещото се сърце се разбира с Бога без думи. На каещия се Бог скоро открива какво трябва да прави. Щом сърцето на човека самт се разкае заради своите грехове, Бог веднага, със Своята сила, го подбужда да принесе плод на покаяние. Още свети Иоан Предтеча е разкрил на хората целия метод на истинското покаяние: Покайте се (Мат. 3: 2)! И веднага след това: Сторете, прочее, плод, достоен за покаяние (Мат. 3: 8)! Ето грешника, който бързо усвоява целия този метод и го прилага! Само като чул за Господ, Закхей се разбунтувал против самия себе си, а като Го видял, той искрено се погнусил от своята греховност. А сега, когато преблагият Лекар му оказва такова внимание и влиза в неговия дом, той принася плод на покаяние. Той знае своята основна болест и ето, веднага употребява и най-необходимото лекарство против тази болест. Закхеевата болест е сребролюбието; милосърдието е лекарството за тази болест. Още древните са казали: Който обича сребро, на сребро няма да се насити (Еклис. 5: 10). Закхей обичал парите и прекарал целия си дотогавашен живот, събирайки по всякакъв, и най-вече по грешен, начин пари. Това е болест, която неудържимо влачи човека в пропастта. Това е огън, който, колкото повече се разгаря, богатството все по-силно се увеличава. Няма такова количество пари, което може да засити сребролюбеца. Както огънят не може да каже: „Не хвърляйте повече дърва в мене, стигат ми“, така и страстта на сребролюбието не може да каже: „Стига!“. От тази страст човек не може сам, със собствената си сила, да се спаси. Единствено Божието присъствие, което внася срам и страх в човешкото сърце, а покрай срама и страха още и разбирането за нещо по-добро от златото и среброто, може да я угаси. Без Христовото присъствие Закхей би преживял своя грешен живот, както всички други митари, и би умрял презиран, проклинан и забравен. Нито някога името му би се споменало в Евангелието на земята, нито в Книгата на Живота на небето. Но присъствието на живия Господ съживило неговата душа, дотогава умъртвена от страшното сребролюбие, и го направило нов човек, прероден[2] и възкръснал от мъртвите. Това е безсмъртно поучение за всички хора, че никой от смъртните не може да се спаси от своята греховна болест без помощта на Господ Иисус.

        Но вижте по какъв начин Закхей изповядва своя грях. Той не казва: „Господи, аз съм грешен човек!“. Нито пък казва: „Моята болест е сребролюбието!“. Не, а принасяйки плод на покаяние, той вече изповядва и своя грях и своята болест. Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси! Не е ли това ясна изповед, че богатството е неговата страст? И ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Не е ли това отново ясна изповед, че неговото богатство е спечелено по грешен начин? Преди това той не казал: „Господи, грешен съм и се кая!“. Това той мълчаливо изповядал на Господа в своето сърце и Господ мълчаливо приел неговата изповед и неговото покаяние. За Господ главното е човекът да признае в сърцето си и да изповяда своята болест, и да завика за помощ с езика си. Защото езикът може и да излъже, ала сърцето не лъже. Вижте по-нататък как Закхей обезвъзмездява за своите грехове и какви усилия прави от своя страна, за да излезе на светлина от злокобната сянка на сребролюбивата страст! Той веднага предлага половината от своя имот на сиромасите – той, който милвал всеки добит динар и го криел от очите на хората; той, който никога не бил познал насладата от даването! Но това не е всичко. Той впряга своите сили, за да поправи и заглади сторената неправда на хората, и предлага да плати четворно всекиму, от когото е взел нещо несправедливо. Моисеевият закон е много по-лек към грешниците спрямо това, което Закхей налага на себе си. В Моисеевия закон се казва: Ако мъж или жена стори какъв-годе грях против човек и чрез това извърши престъпление против Господа, и стане виновна оная душа, то нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни, и да прибавят към него петата му част и дадат ономува, спрямо когото са съгрешили (Числа 5: 5 – 6). Така било предписано за онези, които признават своя грях. Признавайки своя грях, Закхей трябвало, значи, според закона да върне всекиму, от когото нещо е взел, толкова, колкото е взел, и да добави още една пета. Но Закхей постъпва към себе си по-строго от закона; към себе си той иска да приложи онази част на закона, която се отнасяла към крадците и измамниците, които не признавали своята вина, но били заловени на местопрестъплението; той иска четирикратно да заплати всекиму, ако нещо го е ощетил. (Изход 22: 1). Така всеки истински каещ се постъпва милосърдно към другите и немилосърдно към самия себе си.

       Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама. Това бил отговорът на Господ Иисус към ниския Закхей за неговото сърдечно покаяние, за неговата духовна радост и за принесения плод на покаяние. Следващите заключителни слова: Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото – били Христовият отговор на тесногръдите мъдреци и роптаещите [хора], които се сърдели на Христос, задето влязъл в дома на грешника. Докато минавали по улицата край Закхеевата къща, докато негодували и викали против това „неприлично“ посещение, дотогава Господ мълчал и чакал. Какво чакал? Чакал напълно да се разкрият нечовеколюбивите сърца на роптаещите и сърцето на каещия се Закхей; оставил демона на злобата да достигне до върха на своето ликуване, та за всички да стане ясна и очевидна неговата гибел. Такъв е методът на Божията победа. Бог никога не бърза при първата среща със злото да покаже неговата слабост и Своята сила, а изчаква, докато злото се издигне в своята надменност до облаците, па тогава с един Свой дъх го превръща в нищо. Такова е нищожното зло пред Божията сила, та ако Бог не би допускал злото да расте, докато може, па тогава да изяви Своята сила, на хората никога нямаше да им е ясно величието на силата Божия. Пуснал на воля, на Голгота, адските и земните сили [на злото], Всемогъщият веднага след това показал, чрез Своето Въскресение, и на ада, и на земята Своята невиждана сила. Със същия метод Господ си служи и при този случай със Закхей. Той спокойно влиза в Закхеевия дом; кресливите крещят, роптаещите роптаят, присмехулниците се присмиват, но Той мълчи и върви. Той влиза в Закхеевата къща; самозваните праведници остават вън пред прага на дома на грешника – от страх да не се осквернят; и отново кресливците продължават още по-силно да крещят, ругаещите да ругаят и пресмехулниците да се присмиват. И така, триумфът на злобата достига своя връх. Всички онези, които крещят, ругаят и се присмиват, са повече от уверени, че имат пълно право, и че Христос греши; че те познават добре грешника Закхей, а Христос не го познава; че те се държат здраво за Закона, а Христос, като пристъпил прага на дома на грешника, е престъпил Закона; че те не позволили да бъдат измамени, а Христос е измамен. От това логично за тях заключение Христос нито е истински Учител, нито Пророк, нито пък Месия; защото, ако е всичко това, или нещо от това, Той щял да знае кой е Закхей и не би влязъл под неговия покрив. Значи, ние, иерихонците, днес сме уловили Иисуса Христа в клопка и ние сега ще спасим света от едно самозаблуждение, че Той е Месия и Божий Син! Това е триумф; това е победа; това е издигане на злото до облаците. А през всичкото това време Закхей израства все по-добър и по-нов човек. А Господ не обръща внимание на  пъстрата и озлобена тълпа, а на обновеното Закхеево сърце; спокойно стои и чака всичко това да свърши и тогава ще започне да говори. А когато злобата стигне до облаците, и когато от старото грешно сърце падне твърдата плесен, тогава Закхей отваря уста и изговаря пред всички неочаквани от никого, освен от Христос, думи: Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси. Не е ли това неочакван гръм, който разгонва надменните облаци? Защо сега изведнъж, вие, иерихонци, замлъкнахте? Защо не продължавате да крещите, да ругаете и да се присмивате? Защо думите ви заседнаха в гърлото? Кой се е измамил – Христос или вие? Кой по-добре познавал Закхея – вие или Христос? Кой е по-голям праведник – вие или Закхей?

       Колко милостив и кротък е Господ! Като беззлобен агнец той и при този случай стои между хората, озлобени от невидимите вълци. И как е спокоен и сигурен в Своята победа, сега, както и винаги! Как спокойно очаква Своя ред! А като идва Неговият ред, Той първо изцелява[3] болния, заради когото се отбил от пътя в неговия дом: Днес стана спасение на тоя дом. С тези думи небесният Лекар уверява болния, че е оздравял и е готов да бъде пуснат от болницата между здравите. Слепотата е свалена от неговата душа, както от Вартимеевите очи, и той може сега свободно да върви по пътя на правдата и милостинята. Но за да бъде това уверение ясно и за всички онези, които стояли наоколо, Господ добавя: Защото и този е син на Авраама. Истински син на Авраам, по дух и истина, а не само по име и по плът като останалите, които се хвалели със своето произхождение от Авраам единствено по име и по плът! Авраам бил човеколюбив, богобоязлив, гостоприемен, несребролюбив, верен, кротък и радостен в Божия Дух. Такъв, ето че станал и ниският Закхей. Авраам, заради своите високи добродетели, станал духовен родоначалник на всички праведници. Затова, ето и Закхей, чрез покаянието, станал истински негов потомък, негов син по дух. Господ казва това за утеха на Закхей, а на неговите обвинители – за размисъл. И за тези, последните, добавя: Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото. Т.е. да потърси именно онези грешници, които никой не търси, а всички отхвърлят, и да спаси именно онези, които и светът, и те сами себе си смятат за изгубени. Защото великият Герой не слязъл от небето да спаси леко настиналите, а преди всичко прокажените, слепите, бесноватите, разслабените, и да възкреси мъртвите от гробовете. На друго място Господ казва: Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9: 13; I Тим. 1: 15). О, братя, знаете ли, че и ние сме грешници, заради Които Героят Господ е слязъл на земята? Неизказана любов към нас Го е довела от небето на земята да потърси изгубените и да спаси грешните. О, погледнете на ниския Закхей, който, заради желанието си да види Господа, станал велик. Ето, и сега Господ се приближава към нас, както някога към Закхей, заобиколен от маса народ, безчислена маса от праведници и от ругаещи. Цялата, от две хиляди години насам, човешка история гърми след Него, около Него и застава пред нас. Нима не чувате тътена и гърмежите? Това е цялото минало, минаващо пред вас и около вас. А между многомилионната маса върви смиреният Господ Спасител. Побързайте и се покачете нависоко, та да видите Господа. Всичко останало, което е било, и което е, не е тъй достойно за гледане. Оставете калния път, по който сте газили досега, и се качете на високо дърво, а Той несъмнено ще дойде до вас. О, преблажен е оня, когото ще го повика най-сладкият глас, от чиято сладост и ангелите се опиват!

       Наистина, покаянието е първото стъпало на стълбата, която води в Царството Божие. Никога никой не е успял да стъпи на второто стъпало, докато най-напред не стъпи на това, първото. В пустотата на този живот покаянието е първото и единствено правилното чукане по небесните двери. Вие можете с пръсти да чукате колкото искате по стените на един дом; никой няма да ви чуе и никой не ще ви отвори. Но чукайте по вратата и вратата ще ви се отвори. Покаянието е чукане не по стената, а по истинската врата, която води към светлина и спасение. Който се покае истински и пожелае да влезе в дома на своя Отец небесен, той вече е започнал да чука по единствената врата, през която може да се влезе в този дом.

       Сребролюбието заслепява. Единствен Христос дава зрение на слепите. Сребролюбието прави човека саможив и го оковава в робски вериги; Христос извежда самотника от самотата и го въвежда в обществото на ангелите, освобождава роба и го прави свободен. И на всички каещи се, които се изкачват нависоко, за да Го видят, той се показва; а комуто се покаже, нему се откриват и показват всички тайни на небето и на земята, и всички безчетни и неизменими блага, които Бог още от сътворението на света е приготвил за онези, които Го обичат.

       Затова, слава и хвала на нашия Господ и Спасител, Иисус Христос, заедно с Отец и Дух Светий – единосъщна и неразделна Троица, сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – пътища (бел. прев.).

[2] Не става дума за физическо прераждане, а за нравствено (бел. прев.).

[3] В ориг. – обръща (бел. прев.).

За необходимостта и ползата от поста

Поучение по словото от св. Иоан Златоуст за алчността

       Светата Църква, следвайки примера на Господ и Неговите апостоли, е установила за нас в определени дни пост. Според Нейния устав спазваме Великия, Рождественския, Успенския [Богородичния] и Петровия пост. Постим в сряда и петък, в дните на Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен и отсичането на главата на честния славен пророк и предтеча Господен, Иоан. Като говорим за постите и ги изброяваме, нека за минутка да спрем и да се запитаме: Постите са установени, но необходими ли са и ще имаме ли ние някаква полза от тях? Какво ще отговорим?

       Св. Златоуст разсъждава: „За какво им е пост на живеещите чисто? Но те се заблуждават. Кой бил по-свят от Адам до грехопадението? Но и за него бил назначен пост. От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло да не ядеш (Бит. 2: 16–17). Това е първият пост, който бил в рая. А щом той е бил необходим за човека в рая, то колко по-необходим е станал за него след грехопадението! Щом е бил нужен за нас, когато още не сме били съгрешили, то колко по-необходим ни е след грехопадението. Бог се гневи на тези, които хулят поста, и обича тези, които го спазват. Адам нарушил поста и чул страшните думи: Пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3: 19). От това разберете, че Бог се гневи на тези, които хулят поста, и осъжда на смърт нарушаващите го. Разберете силата на поста. Той спасява от смърт не само един или двама, а и голямо множество. Спомнете си за ниневейците –  всички те щели да загинат, ако не прибягнали към покаянието и поста. Честният пост ги изтръгнал от бездната на гибелта. Те ни служат за пример. Без да знаят закона, те спазили поста. Ние, които имаме закона и заповедта за поста, ли ще го нарушим? И Моисей, и Илия, преди да застанат пред Бога,  постили. И Сам Господ Иисус Христос, без да се нуждае от пост, постил четиридесет дена, за да ни даде пример и да ни покаже, че с поста можем да победим силата на дявола“.

       Ясно е, братя, че постът е полезен и необходим. Наистина, това е така. „Постът – за да завършим с думите на един проповедник – е най-благоприятното средство за спасение на душите и здравето на телата. Както е невъзможно за човека да ходи без крака и за птицата да лети без крила, така за душата е невъзможно да се спаси без поста. Постът умъртвява страстите, укротява щенията на плътта, угасява огъня на похотта, обуздава езика и го възпира от празнословие, прогонва греховните помисли, възнася ума към Бога, предразполага душата към молитва, смекчава сърцата, ражда умилителен плач за сторените грехове, открива пътя към покаянието и примирението с Бога. Каква благодат! Какви блага ни носи постът!“ (Поучения. Протоиерей Пискарев).

       Братя, постете и ще се отдалечите от чувствения живот, често ще мислите за небето, лесно ще възпитате в душите си благочестието, ще се усъвършенствате във вярата, надеждата и любовта към Бога и ще се украсите с добродетели. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/30-01-2025/  

Към монасите – за послушанието

Из Патерика за св. Иоан Колов

       Веднъж преподобни Иоан Колов отишъл при своя наставник, наречен по местожителството си Тивиянин. Той, като видял Иоана, взел една суха вейка, забил я в земята и казал на ученика си: „Ето твоето послушание; всеки ден я поливай дотогава, докато не роди плод“. Иоан изпълнил волята на своя учител и две години поливал посадената от стареца вейка. На третата година тя оживяла и дала плод. Тогава старецът взел плода, занесъл го в църквата и казал на братята: „Елате и вкусете този плод на послушанието“.

       Като ви разказвам този случай от живота на преподобните отци Павел Тивейски и Иоан Колов, ще ви помоля, братя, кажете ми защо преподобни Павел откъснал плода от посадената от него някога вейка и го занесъл в църквата? Каква била целта на тази постъпка?

       Не зная какво ще ми отговорите на този въпрос, но аз мисля така: преподобният занесъл този плод в храма, показал го на братята и го нарекъл „плод на послушанието“, за да покаже на всички, че послушанието е най-великата монашеска добродетел. Тя принася на монаха велики плодове и той чрез нея, като по стълба, възраства от сила в сила.

       Но ще кажете – дали наистина е така? Нека видим.

       Свети Евтимий Солунски, като бил млад, живял в един от манастирите и изпълнявал най-непривлекателните послушания. Но как ги изпълнявал? Всички се удивлявали на неговото смирение и търпение. Какво постигнал? Победил страстите, изгонил от душата си унинието, надвил чревоугодието и многословието, опазил слуха и ръцете си, издигал ги на молитва и приготвил нозете си да тичат безспирно към селенията на нашия Бог. Постигнал смирение и придобил навик за продължително песнопение, за всенощно бдение, непрестанна молитва и сълзи; за четене на Божествените писания и често коленопреклонение. Към строг пост, постоянство и твърдост в мислите. Към очистване на ума и възнасянето му към небето, за което се удостоил с божествено осеняване и просвещение (Атонски патерик, ч. I, с. 45). Такива били за Евтимий плодовете на неговото послушание.

       Друг пример. Преподобни Атанасий от ревност към подвижническия живот, когато станал монах, искал да вкусва храна веднъж седмично. Но неговият духовен наставник, преподобни Михаил Малеин, за да отсече неговата воля, му заповядал да се храни веднъж на три дена и да спи на рогозка, а не на стол, както спял преди. Знаейки истинската цена на послушанието, Атанасий безпрекословно изпълнявал заповяданото му. Друг път старецът му наредил да яде сух хляб, не на три дни, а на два, и да пие по-малко вода. По време на светата четиридестница да яде през пет дена, да спи както преди на стол, а всички неделни и празнични дни да прекарва в бдение, молитви и славословие от вечерта до третия час на деня. Атанасий строго изпълнявал волята на своя духовен отец. Братята го нарекли „син на послушанието“, а самият той, чрез послушанието, достигнал върха на подвижническия живот (Атонски патерик ч. I, с. 79–80).

Ето така и преподобни Павел Тивейски занесъл на братята плод от посадената вейка и го нарекъл „плод на послушанието“. За да покаже, че послушанието е най-голямата монашеска добродетел и принася на монаха велики и спасителни плодове, че той по нея, като по стълба, възраства от сила в сила, и то [послушанието] е необходимо за него. И това е точно така. Може ли младенецът да върви без ръководител? Очевидно – не. А младият монах също е младенец. Поради неговата неопитност винаги може бялото да му се стори черно и стръмният път – гладък. Колко монаси без ръководители са погинали от духовна гордост! Наистина безчет.

Да насочим вниманието си към днешното време. Вижте нашите манастири през лятото. Колко много има около тях обезсърчени, гладни и изгонени монаси. За какво са изгонени? За пиянство? За кражби? Има такива. Но голямата част от тях са изгонени заради непослушание. Веднъж чухме разговора на едни такива изгонени монаси. За какво говореха? Единствено за своите бивши настоятели и всячески ги хулеха. Та това е животът без послушание!

Бягайте от тези последните и пазете послушанието. Както младата овошка расте бързо и скоро започва да дава плодове, когато е привързана към колчето и се обгрижва от опитен градинар, така и вие леко ще вървите по пътя на съвършенството, когато намерите опитен ръководител и имате пълно послушание към него. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/29-01-2025/  

Борба с плътта

Разказ за монаха, когото блудницата не могла да съблазни, а когато умряла, той я възкресил с молитва

       Има развратни хора, които нямат страх от Бога в сърцата си, които са станали само плът и кръв, и единствено мислят как да удовлетворят своите похоти. Те съблазняват девиците и жените, предават се на разврат, тайно и явно оскверняват себе си и другите. За тези хора няма нищо свято и тях, без заобиколки, заедно с апостола може да наречем осквернители ( I Коринт. 6: 9), защото наистина те ще се уподобят на животните, които загиват (Псл. 48: 13). Как да вразумим такива хора и какво да им кажем?

       Един монах от Долен Египет се подвизавал сам и живял свято в пустинята. Една от блудниците казала на младежите: „Какво ще ми дадете, ако успея да го съблазня?“. Те ѝ обещали една скъпоценна вещ. Вечерта тя отишла при монаха и му казала: „Заблудих се, спаси ме!“. Монахът я съжалил и я пуснал зад оградата, а той се затворил в килията си.

       Настъпила нощта и блудницата започнала да вика: „Отче, зверовете ме нападат!“. Като чул виковете ѝ, монахът се смутил и помислил: „Какво да правя? Откъде ми дойде тази напаст? Ами ако тя загине? Няма ли на Божия Съд да отговарям за нея!“. Отворил вратата на килията и блудницата влязла вътре. Но какво станало? Едва тя влязла и блудният бяс нападнал монаха с такава сила, че той не знаел какво да стори, но скоро дошъл на себе си и от борбата с дявола излязъл победител. „Козните на дявола са тъмнина – казал той, – а Син Божий е светлина! И щом блудниците ще бъдат на вечни мъки, нека проверя дали мога да изтърпя вечния огън?“ Като изрекъл това, запалил светилника. Когато той се разгорял, подвижникът поставил ръката си над пламъка и пръстите му обгорели. Като видяла това, блудницата от ужас онемяла и станала като мъртва. Сутринта дошли младежите и попитали: „През нощта имаше ли тук жена?“. „Имаше – отговорил старецът, – тя и сега е тук. Спи вътре в килията.“ Младежите влезли и намерили блудницата мъртва. „Отче – развикали се те, – тя е умряла.“ Тогава старецът им показал изгорените си пръсти и казал: „Вижте какво ми направи тази жена! Но Бог ни е заповядал да не отплащаме на злото със зло“. Като казал това, съживил жената.

       След това тя се покаяла. Повествованието добавя: „Както виждате, братя, твърде велико било търпението на стареца. Той изгорил пръстите си, за да избяга от блудството. А ние и с блудните помисли не можем да се справим. Такова зло дяволът ни праща всеки ден и трябва да се борим с него постоянно“.

       Какво повече да кажем на безнравствените и заразени от нечестие хора? Обърнете – ще кажем – внимание на казаното за монаха. Как той се борил със страстта? Какво ли не претърпял? От вечерта до сутринта огънят го изгарял, пръстите му обгорели, измъчвала го невероятна болка. А той? А той останал непоколебим като скала, проявил наистина ангелско търпение, спасил блудницата и победил дявола. Ето така всички вие трябва да постъпвате в борбата със страстите, а не да ставате за смях на дявола. Но миналото вече не ще да върнеш, затова занапред обуздавайте себе си. Умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот (Колос. 3: 5). Пазете чувствата си от съблазън.

       Помнете, че и малката искра понякога прави пожар. Мислете за това, че Бог всичко вижда и знае и за всичко ще иска от нас отговор. Най-после и за това, че всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си (II Коринт. 5: 10) Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/28-01-2025/  

Защо сме длъжни да обичаме враговете си и да се молим за тях

Спомен за свети апостол и първомъченик Стефан

       Ние сме длъжни да обичаме враговете си и да се молим за тях. Защо? Преди всичко защото Господ ни е дал заповед да ги обичаме. Той казва: Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Мт. 5: 44).

       Второ – ние сме длъжни да обичаме враговете си и според заповедта на св. апостол Павел, който казва: Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете… Не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци… Ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го… Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро (Рим. 12: 14, 17, 21).

       Трето – ние сме длъжни да обичаме враговете си, защото любовта към тях е главното условие и на нас Господ да прости и да изобличи на Своя съд нашите грехове. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мт. 6: 14–15).

       Четвърто – ние сме длъжни да обичаме враговете си, защото, ако Господ не беше заповядал да ги обичаме, ние щяхме да живеем на земята като в ада; защото злото ще се възцари и няма да е възможно да се изкорени. Злото може да бъде спряно и отсечено само с добро.

       Нека сега да видим защо трябва да се молим за враговете си. Това сме длъжни да правим по примера на Самия Господ и на Неговите светии. Той, по време на Своите страдания на Кръста, казал на Бога: Отче! прости им, понеже не знаят що правят (Лк. 23: 34). А свети архидякон Стефан, когато бил убиван с камъни, също се молил: Господи Иисусе, приеми духа ми! И като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! (Деян. 7: 59–60). Така че и Господ, и Неговите светии ни учат да обичаме враговете си и да се молим за тях. Да помним Божията заповед за любовта към враговете и обещанието за опрощаване на нас самите заради прощаването ни на тях. Да не бъдем побеждавани от злото, а с добро да го победим. Като се молим за враговете, да молим и Господ, та Той, със Своята божествена благодат, да смекчи техните сърца и вместо злоба и отмъщение, да въдвори в тях мир и любов към нас; та и ние, и те, та всички в Христа, едно да бъдем (Иоан. 17: 21). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !