Разсъждение

По Божи промисъл най-големите чудеса и небесни явления стават по време на страдания на Божиите слуги. В онзи ден, когато латинците тръгнали за манастира Зограф, един старец монах имал послушание в лозето, отдалечено на половин час от манастира, и в определеното време започнал да чете акатист пред иконата на Божията Майка. Но като започнал да казва: „Радвай се“, изведнъж от иконата се чул глас: „Радвай се и ти, старче! Бягай по-бърже оттука, за да не те сполети нещастие; иди извести на манастирските братя да се заключат, защото богопротивните латинци нападнаха тази Гора, която Аз [Си] избрах, и вече са наблизо“. Уплашеният старец паднал ничком на земята и със страх извикал: „Как така Тебе, Царице, моя застъпнице, ще те оставя тука?“. Но пак се чул глас: „Не се грижи за Мене, а бързо върви!“. Старецът веднага отишъл в манастира. Но като пристигнал пред манастирската порта, погледнал и видял пред вратата онази същата своя икона на Божията Майка. Иконата по чуден начин била стигнала преди него. Удивен, старецът разказал на игумена и на братята всичко, което видял и чул, и всички, като чули за това, прославили Бога и Божията Майка. Веднъж, по време на празнуването [паметта] на 26 мъченици в Зограф, на 10 октомври 1873 г. имало голямо всенощно бдение. Нощта била безлунна. В полунощ, когато монасите в храма пеели и четели житието на св. мъченици, внезапно се чул някакъв шум, а над храма, от небето до земята се появил огнен стълб и толкова светел, че навън всичко се виждало надалеко като по пладне. Това чудно явление продължило около четвърт час и след това изчезнало.

БЕСЕДА за страданията на Давид и пророчеството за Христовите страдания

Псета ме окръжиха, сбирщина злосторници ме обиколи, пробиха ми ръце и нозе (Пс. 21: 17).
 

Това е тайнствено преживяване на Давид, и в същото време ясно пророчество за Христовите страдания. Па и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени (II Тим. 3: 12) – говори апостол Павел. Когато цар Давид грешал, дяволите не са му се явявали и не го тревожили. Но когато започнал да се кае и да насочва живота си по Божия път, злите дяволи го наобиколили, почнали да го възпират [от покаянието] и да го мъчат. Иде реч не за хората, а за демоните, които или се явяват сами на каещия се, или го измъчват чрез хора. Давид не би нарекъл хората – короната на Божието творение – псета; псета нарекъл демоните, които се явяват на праведните човеци като псета или като змии или като черни хора, или като лъвове, или в някакъв друг образ. А че тук, под псета разбира злите духове, може да се уверим от живота на великите подвижници, на които демоните, за да ги плашат, се явявали във вид на псета. В това може да се уверим и от словата на Господ Спасителя, които изрекъл на Кръста: „Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят! (Лк. 23: 34). Това значи, че те не изпълняват своята воля, а някоя чужда воля, а именно – демонската. Много псета, в злобна глутница, се събрали да погубят Христа Господа. Дяволът изкусител, като не успял на планината на изкушенията да победи Господа със своите лъжливи обещания, мобилизирал цялата си сила да Го погуби чрез хората с позорна смърт на Кръста. Братя, вижте колко ясно е пророчеството! „Пробиха ми ръце и нозе“. Тези думи за никого във всемирната история не могли да бъдат отнесени, освен за разпнатия Спасител. В това пророчество са показани всички подробности: „Делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребие“. Всичко се сбъднало, както е пророкувано – абсолютно всичко! Но дяволът се излъгал в сметката си. Той мислел със смъртта да унищожи По-Силния от смъртта. Той мислел да опозори Онзи, Който единствен облича в чест всяко творение. Господ Христос със Своето славно Възкресение е посрамил дявола и всички негови псета и дал на хората власт над тях. Целият езически свят не е могъл да прогони нито един демон; а ние с Христовото име на уста и с Неговия Кръст можем да разсеем като дим легиони демони, защото те след [пришествието на] Христа са станали като бити и плашливи псета.

О, Господи, Победителю и Спасителю, на Тебе слава и хвала. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Монахът трябва с голямо внимание да пази сърцето и сетивата си. Защото през настоящия живот водим голяма война, а врагът е свиреп и най-вече към тези, които участват в сражението. Той обикаля и търси - по думите на Писанието - кого да погълне (1 Петр. 5:8), и е нужно да му се противопоставяме с мъжество и да просим помощ свише. А ако някой е сключил мир със страстите, как да воюва с тях, щом вече е станал роб на удоволствията и редовно плаща данък на тиранина? Защото, където има вражда, има и борба. Където има борба, има и подвиг. А където има подвиг, има и награда. Така че, ако някой иска да се освободи от горчивото робство, нека започне да се бори с врага. Защото и светиите достигнаха небесните блага едва след като го победиха.

Но може би някой ще попита:

Ти каза, че където има вражда със страстта, може да има и борба с нея. Тогава защо, както виждаме, срамните страсти толкова силно нападат сладост­растниците, че даже не им позволяват да се покаят?

На това бих отговорил така:

Не мисля, скъпи брате, че такава борба свидетелства за добродетел и за това, че е налице съпротива срещу поробителите. По-скоро обратното, това говори за пълно поробване от страна на страстта и за любов към нея. Затова в тези хора няма даже намерение да въстанат срещу врага. На бойното поле не може да има никакви съглашателства. А що се отнася до тези, които сами са се предали на волята на врага и са станали роби на страстите, то нима това може да бъде наречено истинска борба? Дори и да търпят борба, то не е защото са борци за добродетел и досаждат на врага, а поради жестокостта на този, който ги е оковал във веригите на беззаконието. И това е с цел да свикнат постоянно да плащат дан и даже да не могат да си вдигнат главите от правенето на тухли (робския труд) на срамните страсти, на които сами, по своя воля, са се предали в робство.

Ненапразно е казано: от когото някой бъде победен, от него бива и поробен (2 Петр. 2:19). А подобни хора не правят това насила, против волята си, напротив, даже сами плащат за това, да постъпват по волята на този, който ги е измамил. И понеже те самите се стремят към злото, то в тях не се забелязва никакъв стремеж, въздържаност или боязън да не паднат отново.

Но не такава е борбата при тези, които се подвизават. Когато настъпват срещу тях, те отблъскват нападението, и ако ги обгаря огън, го търпят. И даже ако е налице повод за грях, те поради страх Божий се отвръщат от него. А дори някой от тях да стъпи накриво, съвсем скоро се изправя.

Защото, който е поробен от варвари, озовал се е под властта на тиранин и се радва на победите на новите си господари, той и без никакви окови и затвор охотно ще остане при враговете си, ще се сражава на тяхна страна и даже ще стане съгледвач сред съотечествениците си. Но тези, за които робството, в което са попаднали, е непоносимо, за които животът на варварите и беззаконните им нрави са отвратителни, се стремят по най-бързия начин да избягат от тях. Изчакват часа, в който ще могат благополучно да се върнат при близките си и да придобият предишната свобода, надяват се, че съотечествениците им ще им се притекат на помощ. И веднага щом се измъкнат от ръцете на враговете, начаса излизат на война против тях, сражават се за съотечествениците си и заедно с тях побеждават противника.

Затова тези, които искат да се освободят от горчивото робство на врага, трябва да въстанат против властта му и да започнат явна война срещу него, като с мъжество в сърцето му кажат думите на момците: „Нека ти е известно, дяволе, че нито гласа ти ще послушаме, нито на волята ти ще угаждаме“ (срв. Дан. 3:18).

Освен това, подвизавайки се, трябва да призовават Божията помощ и като същите момци да казват на Бога: Господи, сега ние Те следваме от все сърце и Ти се боим и търсим Твоето лице. Не ни посрамяй, но стори с нас по Твоето снизхождение и по голямата Си милост; избави ни чрез силата на чудесата Си и дай слава на името Си, Господи, та да се посрамят всички, които вършат зло на Твоите раби, да се посрамят с цялата си мощ, и силата им да се съкруши, за да познаят, че Ти, Господ Бог, си един и славен по цяла вселена (Дан. 3:41-45). И нека тиранинът обе­зумее от злоба, нека разпали пещта на пожеланията седем пъти по-силно - да дерзаят всички, които се надяват на Господа! (ср. Пс. 30:25) Защото жарта на пещта скоро ще се превърне в прохладен вятър и тиранинът, от когото преди са се боели, сам ще се бои даже от сянката им - толкова силна ще бъде помощта, дадена им свише.

ДО ЕДИН РУСКИ ИЗГНАНИК:    ЗА ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО НЕ ПОСРАМВА

Вие сте близо до отчаянието. Защо? Защото се срамувате заради онези, на които сте възлагали надеждата си за спасението на Вашето отечество. Едни от тях са умрели, обвивайки с черен креп Вашите надежди. Други са още живи за този светски панаир, но за Вас са мъртви поради тяхната себичност и страхливост. Трети, четвърти, пети - бързо са изгрели като велики хора, но скоро са погребали руския си блясък под пепелта на Запада. Вече не се решавате да вярвате в никого, за да не се посрамите отново и със срама да шибате като с бич останалите си дни, „гонейки ги като безсловесна стока и вкопчвайки се сляпо в бъдещето, без надежда в него". Но защо не се прилепите с надеждата си към Онзи, от Когото никой в руската история не е бил посрамен? Говоря за Божия Син, за Когото се е венчала душата на руския народ преди хиляда години. „Все­ки, който вярва в Него, няма да се посрами” - твърди апостолът (Рим. 10:11).

В Него са повярвали вашите князе, които първи са приели християн­ството - повярвали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите духовници, отшелници и подвижници - вяр­вали са и не са се посрамили.

В Него са вярвали вашите най-велики царе, които са сваляли царските си корони, за да преклонят колене пред величието на Неговата слава - вяр­вали са и не са се посрамили.

Стотици хиляди руски мъченици, пострадали за Неговото име, са вяр­вали в Него - вярвали са и не са се посрамили.

Стотици милиони руски хора - мъже, жени, девойки и деца, които са живели в този век с вяра в Него и живеят сега в безсмъртната Небесна Русия, не са били посрамени от Него на земята, не се срамуват и на Небесата.

В тази световна пустиня, където хапят не само змиите, но и нечестивите люде, Той е единствената медна змия, която не излива от себе си отрова, а лек. Отправете поглед към Него, както отровените в пустинята израилтяни са гледали Моисеевата медна змия. Обърнете очи към Него, и отровата, с която светът Ви е отровил, ще излезе от Вас. И Вие, изцерен, ще започнете да гледате на хората чрез Христос; ще ги гледате с милост и състрадание, а не с надежда, която превишава техните човешки сили. Светата Рус никога не е очаквала спасението си от творението, а от Твореца.

Мир Вам и радост от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Как Бог наказва и милва ние виждаме ясно от живота на последните сръбски деспоти по време на турското завоюване на сръбската земя. Турците не дошли самовластно и самоволно на Балканите и поробили християнските народи на гърците, българите и сърбите, а по допущение Божие, също както Новуходоносор не със своята сила, а по допущение Божие е покорил Иерусалим и отвел евреите в робство. Заради греховете на народните князе и големци пострадал люто сръбският народ, но още по-лошо пострадали самите князе и големци. Деспот Джурадж [Георги] е умрял като изгнаник, синовете му – Григор и Стефан[1] били ослепени от турците, дъщеря му насила трябвало да стане жена на султана, неговият среден син въстанал против майка си Ирина и брат си Григор и насилствено завзел разклатения престол в Смедерево, но скоропостижно умрял. Слепият Стефан, тъкмо що станал деспот, трябвало да бяга в Албания, а след това и в Италия, където умрял като изгнаник и бедняк. Всичко това е наказание Божие. А къде е милостта? Бог прославил с вечна слава Стефана и неговата жена Ангелина, и техните деца Максим и Иоан. След като 8 години тялото му лежало в гроба, било откопано и намерено цяло и изпълнено с благоухание. А и много чудеса станали от тези свети мощи. Също така се прославили в святост жена му и неговите синове.

БЕСЕДА за това, че само безумните отричат Бога

Рече безумец в сърце си: „няма Бог“… Извършиха гнусни дела (Пс. 13: 1).[2]

Умът е кормчия на цялото човешко битие. Той съветва, той убеждава, той ръководи. И душата, и тялото се управляват от ума. Ако умът е чист пред Бога, целият човек е чист. Ако умът е нечист пред Бога, целият човек е нечист. Ако някой само си помисли: „няма Бог“, това първо си проличава по делата му. Първо идва злият помисъл, а след него следват злите дела. Виждате ли как вдъхновеният пророк познава човешката природа? Той първо посочва причината, а след това – следствията. От злите помисли непременно произлизат зли дела. Затова, братя, не вярвайте на онзи, който казва: „Не вярвам в Бога, ама върша добро“. Преди всичко, онзи, който не вярва в Бога, не знае какво е добро, нито може да различава доброто от злото. С неверието в Бога човек отсича себе си от главното Добро и от извора на всяко добро. По-нататък погледнете внимателно и ще видите, че всички дела на безбожника са гнили и мерзки; гнили са, защото са зли, нечестиви и мимолетни; мерзки – защото са против волята на живия Бог. Безбожникът не може да различава доброто от злото, защото само в светлината на закона Божий може да се определи кое е добро и кое – зло. Но се случва някой да казва, че вярва в Бога, а върши гнили и мерзки дела. Т.е. с уста изповядва Бога, а с делата си го отрича. Добро нещо е да изповядваме Бог с уста, но то далеч не е достатъчно; трябва още и със сърце да Го изповядваме, и с делата на вярата да потвърждаваме [вероизповедта]. А се случва човек и със сърце да вярва, и с уста да изповядва, и пак да греши. Това е или поради слаба воля, или отново от дяволски изкушения[3]. Такъв нека се покае веднага и ще му се прости. Покаянието е спасително и за безбожника, а още повече за вярващия. Докато човек е на земята, има време за покаяние. Но кой може да е сигурен, че неговото време тази нощ няма да изтече? Затова отлагането на покаянието е пълно безумие.

О, преблаги Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помогни ни да се покаем, тъй както ни помагаш да дишаме. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – Гргур и Стеван (бел. прев.).

[2] Сръбският текст се различава от синодалния  български превод, но смисълът е същият (бел. прев.).

[3] В ориг. – стрели (бел. прев.).

Човече, ако искаш да живееш в съответствие със Закона Божий, Бог ще ти бъде помощник. А ако искаш по собствена воля да нарушиш Божията заповед, дяволът ще ти съдейства в падението ти. Пак той друг път рече:

Дай воля - ще получиш сила.

Вие ми пишете анонимно, а желаете публичен отговор, под който да стои моето име. Добре, нека така да бъде. Но самият факт, че Вие, господине или госпожо - не знам как да се обърна към Вас - самият факт, че Вие се сра­мувате или страхувате от своя въпрос, показва, че той е неоснователен. Вие с насмешка питате: какво толкова чудно е извършил Христос, та трябва да Му вярваме? Нито е изобретил телеграфа - казвате, - нито парния котел, нито грамофона, нито аероплана. Е, какво тогава е направил?

Наистина Спасителят не е открил на хората нито една от тези железа­рии. Ако беше видял в тях спасението на света, без съмнение би ги открил, и не само тях, а и стотици други. Но Той е мислел по-различно от Вас и е виждал спасението на хората в нещо друго. Той е открил един съвсем нов и безкрайно велик свят - Небесното Царство - и на всички нас в този мъничък свят е показал пътя към него.

Впрочем Вашият въпрос съвсем не е нов. Същия въпрос задали алек­сандрийските безбожници на един християнин, когото ругали, осмивали и измъчвали. Накрая го попитали:

-Какво толкова особено е направил вашият Христос, че така Го прославяте?

- Това, че не се чувствам уязвен от всичките ви гаври и издевателства - отговорил дивният Христов последовател.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

О, да бихме полагали поне толкова труд за душата, колкото полагаме за тялото! О, да бихме имали волята да се украсяваме за Бога и пресветлите Божии ангели поне толкова, колкото външно се гиздим със суетни и нетрайни шарении! Пелагия и Таисия първоначално се грижели само за тялото, докато техните души били като вързани роби в тъмницата на плътта. Те и двете били украсени само със суета, облечени със суета, окичени със суета, обкръжени със суета, потопени в суетно ласкателство. Но каква внезапна промяна! Какъв божествен обрат в техния живот! По-чуден, отколкото ако дива ябълка [киселица] да почне да ражда сладки плодове; или ако мътна и смърдяща вада по някакъв начин се избистри и в нея потече чиста питейна вода. Когато епископ Нон, заедно с другите епископи, за първи път видял външния вид на грешницата Пелагия, облечена в най-скъпи дрехи, сресана, украсена, окичена с пръстени, гердани и обици, напарфюмирана и обкръжена от роби – като я видял, епископ Нон заплакал и рекъл на другарите си: „Наистина, аз много научих от тази жена. Господ ще я изправи на Страшния съд и с нея ще ни укори. Как мислите? По колко часа тази жена прекарва в стаята си да се мие, да се облича, да се разкрасява, да се оглежда в огледалото – и защо? Само за да изглежда пред хората по-хубава. А ние, които имаме безсмъртен Жених на небето, не се стремим да украсим нашите окаяни души, не бързаме да ги умием със сълзи на покаяние и да ги облечем в красотата на добродетелите, та да се покажат по-хубави пред Божиите очи!“

БЕСЕДА за това как накрая врагът ще остане без оръжие

У врага съвсем не стигна оръжие и градовете Ти разруши; с тях загина споменът им. (Пс. 9: 7).

Врагът на човешкия род, палачът на хората и човекоубиецът още отначало употребил всички оръжия и всички клопки против човека. Денонощно измислял нови оръжия и нови уловки, та само и само да погуби някого и като ревящ лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8), като отровна змия се спотаява и чака своята плячка, като паяк разпростира своите мрежи, само и само да хване някоя човешка душа и да я хвърли в своето смрадно царство. Езическите народи са като негови крепости[1]. До Христовото пришествие той господствал в тях необезпокояван и пълновластно. Идолослужението било служение на него; врачуването и гадателство било служение на него; защитавал и насърчавал разюздаността и разпуснатостта между хората; жертвоприношението на хора, страстен огън, разпри, войни, злодеяния – всичко това било наслада за него. Но накрая останал без оръжие, неговите крепости били разрушени, споменът за него погинал с шум. Краят, за който споменава пророкът, е пришествието на Христа Господа на земята. Господ показал Своята сила над дявола, победил неговите изкушения на планината; показал Своята власт, като изгонвал от хората дяволите и им заповядвал да идат насам или натам; със страданията и възкресението Си показал непобедимото Си господство над греха и смъртта. И което може би е най-важното – разрушил ада и разпръснал демонската сила. Той не пожелал да унищожи демоните, а ги пръснал и строшил оръжията им, строшил ги и ги разпръснал като евреите, и още по-страшно от евреите. Освободил народите от тяхната власт, и което е по-важно – дал на хората власт над демоните, та с Неговото име да ги прогонват от себе си. Виждате ли как Господ е съединил Своята победа над демоните със Своята милост към хората? Той обезсилил и поразил демоните, смутил ги, разпердушинил ги, и ги предал под властта на хората. Така някогашните роби станали господари, а някогашните господари – роби. Но Господ не дал власт на всички хора над демоните, а само на онези, които вярват в Него и спазват заповедите Му. Дал им власт, дал им и оръжие. Оръжието е Кръстът.

О, Господи Боже наш, Спасителю наш от дяволската власт, помогни ни да извършим и онова, най-малкото, което си ни оставил да направим. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – градове (бел. прев.).

Разсъждение

Видение на св. Андрей: Веднъж св. Андрей седял със своя ученик Епифаний и говорил за спасението на душата. В това време един демон се приближил до Епифаний и започнал да поставя клопки, за да отвлече мислите му на друго място, а до Андрей не смеел да се доближи. Тогава Андрей гневно му викнал: „Махни се оттук, нечиста сило“. А дяволът отскочил назад и отговорил злобно: „Ти си ми така противен, както никой друг в целия Цариград!“. Андрей не искал веднага да го пропъди, а го оставил да говори. И дяволът започнал да нарежда: „Усещам, че идва време, когато моя занаят ще пропадне. Тогава хората ще бъдат по-лоши от мен и децата им ще са по-лукави от възрастните. Тогава аз ще си почивам и няма повече да уча хората, защото те сами ще вършат всичко по моята воля“. Андрей го попитал: „На кои грехове най-много се радва вашият род?“. Дяволът отговорил: „На идолослужението, клеветата, злобата против ближния, содомския грях, пиянството и сребролюбието – на тях най-много се радваме“. Андрей пак го попитал: „А как понасяте, когато някой първо ви е служил, а после се отрече от вас и вашите дела?“. Дяволът отговорил: „Това ти по-добре знаеш от мене; тежко го понасяме, но се утешаваме, че пак ще го обърнем към себе си, защото мнозина, които са се отрекли от нас и са се обърнали към Бога, пак са се върнали при нас“. След като злият дух казал тези и още много други неща, свети Андрей духнал върху него и той изчезнал.

БЕСЕДА за децата и тяхната похвала на Господа
 

Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да засрамиш Твоите врагове (Пс. 8: 2).
 

При тържественото влизане на Господ Иисус в Иерусалим, а след това и в самия храм, децата викали: „Осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне!“ (Мат. 2: 9). Изглежда, че нищо не е подразнило еврейските старейшини като тази похвала за Иисуса от страна на малките деца. „Чуваш ли какво казват те?“, питали злобно те. А Господ кротко отговорил: „Да! Нима никога не сте чели: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала? “. Като бял ден, следователно, е ясно, че тези пророчески слова на Давид се отнасят към чудото, което станало при влизането на Господ Иисус в Иерусалим, т.е. тази чудна похвала за Господа от страна на малките деца. От този случай е ясно, че както е пророкувано, така буквално се е сбъднало. Ясно е и от това, че сам Господ при този случай се позовава на пророчеството на цар Давид. Че това е едно велико чудо, вдъхновено от Духа Божий, със силата и волята Божия – в това не може да има съмнение. Началниците и книжниците, старците и свещениците не могли да познаят Господа, а малките деца Го познали и възвестили за Него. Наистина това чудо, първо, е единствено в целия Стар и Нов Завет, и второ, ако не е по-голямо, не е и по-малко от чудото на възкресяването на мъртви. Всъщност и при онова, и при това чудо е действала една и съща Божия сила, същият Дух и същият Промисъл Божий. А на тази сила и величието на славата Божия пророкът искал особено да акцентира чрез случая с малките деца, който случай той поставя наравно с [творението на] дивната звездна вселена, която същата Божия сила е създала. Освен това към малките деца трябва да се причислят и самите апостоли и многото светии, постниците, мъчениците за Христа и девиците – хиляди, хиляди и хиляди са онези, които невинно и простосърдечно са признали [приели] Христос, Сина Божий за свой Спасител, прегърнали Го с любов и изтърпели[1] тежки страдания за Него. Защо Господ точно из техните уста стъкмил похвала за Себе Си, а не из устата на самите големци, философи и ритори? Заради кротостта на първите и заради гордостта на последните. Горделивите са най-големите Божии неприятели. Затова Господ чудесно развързал езика на децата, на простите рибари и селяните, за да покаже истината [и] пред лицето своите неприятели[2], т.е. гордите, но празни книжници и еврейски началници.                         

              О, Всесилни Господи, Боже Всемогъщи, развържи нашите езици, та и ние, със силна вяра и детска радост да възвестяваме Твоята безгранична слава. На тебе слава и хвала вовеки.Амин.                                                                                                                              

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – понесли (бел. прев.).

[2] В ориг. – против, срещу Своите неприятели (бел. прев.).

-                     Виж колко е нагъл тоя монах - даже нощува в гробница! Хайде да го уплашим! Защо да го плашим! - отвърнал вторият. - Той и без това си е наш - върши всичко, каквото поискаме: яде, пие, говори празни приказки, изостави си правилото. Не е нужно да си губим времето с него! По-добре да идем да помъчим онези, които ни мъчат, които ден и нощ се борят против нас с молитва и различни подвизи.

Върнали сте се от дълго пътуване из страната. Не можете да се начудите как простият народ, неук и необразован, е могъл да създаде такива уди­вителни произведения на словесното и приложното изкуство. Имате осно­вание да се учудвате. Наистина простият народ е сътворил такава сладко-звучна поезия, създал е такива прекрасни образци на приложното изкуство, издигнал е такива архитектурни шедьоври, изрекъл е такива дълбоки ми­сли и е утвърдил такива мъдри обичаи, каквито нито един отделен човек, колкото и надарен и образован да е бил, не е успял досега да достигне, камо ли да надмине. Всичко това народът е могъл да сътвори единствено по Бо­жие вдъхновение.

Тези възвишени произведения на народното творчество са свидетел­ство и доказателство за съществуването на Бога и за Неговия Промисъл. За­щото без Божието влияние и съдействие не е възможно да се обясни цялото това ненадминато по своята красота и мъдрост творчество на простия на­род, на обикновените селяни и селянки, на неграмотните козари и водени­чари. Разковничето на тайната е в това, че народът се е осланял във всичко на Бога, молел Му се е и Бог му е давал Своя Дух, Който е ръководел мислите  и чувствата, езика и ръцете му. А образованият човек, който се надява само на себе си, Бог оставя на собствените му сили и той дава само това, което човек сам, без Бога, може да даде. Как обикновеният и необразован гали­лейски рибар Иоан е могъл да напише четвъртото Евангелие? Как риба­рят Петър е написал своите божествени послания? Земята не може да даде обяснение за това. Без съмнение тук се е намесило небето. Светите Божии човеци са говорили, просветени от Светия Дух. И както Вие сега се чудите на простия народ, така някога евреите са се чудили на Христос: „И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? Иисус им отговори рече: учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил” (Иоан. 7:15-16). И макар че личността на Христос е изключителна във всяко едно отношение, все пак нещо подобно би могло да се каже и за народа: народната мъдрост не е народна, а Божия. Народът чувства и носи вярата в това в сърцето си - чувства и вярва, че без Бога се песен не изпява, без Бога се къща не съгражда, без Бога се елек не извезва, без Бога се празник не празнува.

Aвтор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение
 

Ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно (II Кор. 5: 1). Всички наши трудове пред Бога имат една цел – да заслужим, според нашите сили, това неръкотворно жилище на небето. Индийският цар Гундафор намислил да си построи чуден дворец, такъв, какъвто няма никъде по земята. Когато неговият служител Аван търсил опитен майстор, който да съзида такъв дворец за царя, по Божи промисъл срещнал апостол Тома, който му казал, че е майстор и никой не може да построи онова, що царят желае, освен него. И тъй, Тома получил много злато от царя за построяването на двореца. Но като се разделил с царя, раздал всичкото злато на сиромасите. След две години царят пратил служителя си да попита Тома дали е готов дворецът. Защото дворецът трябвало да се построи някъде далеч от столицата. Тома отговорил: „Всичко е готово, освен покрива“. Поискал още пари от царя и царят му дал. А Тома пак раздал всичко на сиромасите и започнал да обикаля из царството и да извършва своята служба, т.е. да проповядва Евангелието. Царят узнал, че Тома даже не е започнал да строи двореца, хванал го и го хвърлил в тъмница. Същата нощ умрял царският брат и царят потънал в голяма скръб. Ангел взел душата на умрелия, развел я из рая, показал ѝ един пречуден дворец, какъвто човек и на ум не може да си представи. Душата на умрелия пожелала да влезе в този дворец, ала ангелът ѝ казал, че не може, защото този дворец е на неговия брат, който му е построен от апостол Тома чрез неговата милостиня. Ангелът върнал душата [на умрелия] отново в тялото му. Когато братът дошъл на себе си, казал на царя: „Закълни ми се, че ще ми дадеш каквото поискам“. Царят се заклел. Тогава брат му казал: „Дай ми твоя дворец, който имаш на небесата“. Учудил се царят и се усъмнил дали може да има дворец на небесата. Но когато брат му подробно му описал [какво видял], царят повярвал и веднага освободил Тома от тъмницата и като чул от неговите уста словата за спасението и вечния живот, се кръстил заедно с брат си. След това царят се потрудил с нови дела на милосърдие и с тях си построил пречуден дворец на небесата.

БЕСЕДА за царското покаяние
 

Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си (Пс. 6: 7).

Денят се сменя с нощ, а нощта – с ден. Нека и нашето дневно покаяние да се сменя с нощно, а нощното – с дневно. Дневното покаяние се изразява главно с добри дела, а нощното – с молитви, въздишки и плач. Така се издължаваме на дните и нощите, т.е. изпълваме ги с онова, което е най-полезно пред Бога, и което ще дойде с нас на Божия съд. Погледни цар Давид и виж пример на истинско покаяние. Не е достатъчно да изповядаш пред свещеник своя грях и веднага да го считаш за простен. Гледай – и Давид признал пред пророк Натан своя грях, като казал: Съгреших пред Господа (II Цар. 12: 13). Ала този велик цар не смятал това за достатъчно, а непрестанно молитвено въздишал пред Бога и всяка нощ със сълзи на покаяние умивал своя грях. Даже и лежането в постелята не му служило за почивка, а за съкрушителен покаен плач, плач [съпроводен] с въздишки. Не казвай: „Давид убил и прелюбодействал, имало е защо да се кае“. А нима ти с омразата си не убиваш хората и с нечистите си мисли и пожелания не прелюбодействаш? Този живот не е за самооправдание, братя, а за самоизобличаване. Блажен е само онзи, когото Бог ще оправдае на Страшния Съд. Покаянието не е делo за един час или за един ден. То трябва да бъде наше вътрешно занимание до края на живота ни. Всяка нощ обливам леглото си, казва Давид. Това не значи, че денем не трябва да се каем, а че за сърдечното, душевното[1] покаяние нощта е по-удобна, отколкото денят. В нощната тишина нашите грехове и Божият Съд са по-ясно пред очите ни. И нощта не ни ли напомня по-ясно за смъртта от деня? И нашата постеля за близкия гроб?      

О, Господи, праведни и чудни, ние не можем да се покаем истински без Твоята помощ. Помогни ни, Всеблагий, да видим греховните си рани и да усетим смрадта им, та да заридаем над самите себе си, преди нашите сродници да заридаят над нашите мъртви тела; преди, Господи, преди нашите ангели пазители да заридаят над нашите пропаднали души, когато се хвърлят в неугасимия огън. Помогни ни и ни спаси, Господи Боже наш. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски            

[1] В ориг. – изливането на душевното покаяние (бел. прев.).

За това, че ако някой се подвизава, и бесовете се опълчват по-силно срещу него. А на нерадивите не обръщат внимание, понеже те и без това са им в ръцете. И за това, че ако някой търси доброто, Бог ще му бъде помощник, а Бог и нападенията обръща на полза.

Из Патерика

Някой от отците разказа, че един трудолюбив монах бил много внимателен към себе си, но му се случило да изпадне в леко нерадение. И щом разбрал, че живее в нерадение, казал:

Душо, докога ще нехаеш за спасението си? Нима не се боиш от Божия Съд?

Завари ли те в такова нерадение, ще бъдеш предадена на вечни мъки!

С тези думи се подтикнал към Божий подвиг. И ето, веднъж извършвал правилото си, а бесове дошли и започнали да го плашат с шум. Тогава той им казва:

Колко още ще ме измъчвате? Нима не ви стига, че преди бях нерадив?

Ти бе нехаен - отговарят му бесовете - и ние нехаехме за теб. А сега воюваш против нас, затова и ние воюваме против теб!

Щом чул това, той отново се подтикнал към Божий подвиг и с Божията благодат започнал да преуспява.

/ СЛЕДВА /