Колкото грехът преди Ви е бил приятен, толкова сега Ви отвращава. Изуча­вали сте много философски системи - от Платон до Брадли. Не сте знаели на коя от тях да се спрете, тъй като те една друга са се опровергавали. Това, кое­то един философ провъзгласявал за истина, друг обявявал за лъжа; това, което един наричал бяло, друг назовавал черно. Не сте могли да разберете къде е истината и това силно Ви угнетявало. Накрая сте преживели нещастен случай, който обаче се оказал спасителен за Вас. Блъснала Ви кола, Вие сте паднали и колелата ѝ минали през краката Ви. Лежейки в болницата, Вие пак сте размиш­лявали, задавайки си непрестанно въпроса: що е истина? До Вас лежал друг бо­лен. Под възглавницата си той държал някаква книжка, която често изваждал. Когато сте полюбопитствали какво чете, той мълчаливо Ви подал книгата. И така за пръв път в живота Ви във Вашите ръце попаднал Новият Завет. Когато сте прочели цялата книга, затворили сте я и сте си казали: „Точка. Оттук за мен започва нов живот". Прогледнали сте и във всичко, което Ви се е случило - и в попадането под колата, и в „случайната" среща с Книгата на живота - Вие сте видели ясно Божия пръст, намесата на Бога, Който Ви обича и спасява. Когато сте излезли от болницата, Вие сте започнали да водите християнски живот.

Но сега отново чувствате неудовлетвореност. Струва Ви се, че не на­предвате, че не израствате духовно. Не бързайте, нови Савле! И на първия Савел очите били ослепени от ярката Христова светлина, така че той изпит­вал болка, докато не привикнал към нея. „И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите му, и той веднага прогледа” (Деян. 9:18). Нужни са постоянство и търпе­ние. Царството Божие не идва веднага. Сеячът, който вчера е посял семе­то, не отива днес да жъне. А Господ е казал, че и Царството Божие расте в нас като пшеничено зърно. „Стопанинът- казва Той- посява семе и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае” (Марк. 4:27). Така ще бъде и с Вас. Защото истината не е нещо, което просто се знае. Тя е като семе, кое­то иска да расте и да принася плод. Вие сте приели семето на божествената истина в нивата на своята душа. Сега трябва да бъдете търпеливи. Не очак­вайте веднага да станете апостол и пророк. Оставете семето да расте. Всяка Ваша молитва стопля това семе, всяка сълза го полива, всяка въздишка го те­гли нагоре. И семето никне и расте, макар Вие да не знаете това. Но Христос знае. А когато дойде време за жътва, ще узнаете и Вие и ще се развеселите.

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Големият син на Православната Църква, крал Милутин, спасил Балканите от унията. В момента, когато византийски цар загърбил съвестта си[1], този доблестен и богоносен славянски крал, застанал твърдо и с Божията помощ спасил Православието не само в своята земя, а и по всички балкански земи. Който отблизо изследва живота на свети крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела. Когато Милутин се възкачил на престола, веднага обещал на Бога да построи толкова църкви, колкото години царува. 42 години царувал, 42 църкви построил. При някои църкви, като в Солун и Цариград, построил и болници за бедните хора, където бедняците да получават всичко безплатно. Освен това, той особено обичал да раздава от своето огромно богатство на сираците. Често пъти този силен и богат крал нощно време се преобличал като бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за неволите на хората и щедро помагал на бедните човеци. Сред голямото си богатство той живеел съвсем скромно и патриархално, макар и да не показвал това пред чужденците. На скромен живот бил научен още в дома на баща си – крал Урош. Разказва се, че цар Михаил Палеолог пратил дъщеря си Ана заедно с една делегация в двореца на крал Урош, предлагайки своята дъщеря [за съпруга] на Милутин, та така да спечели сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, виждайки безумния разкош на византийската принцеса и нейните патриции, казал: „Какво е това и защо е? Ние не сме свикнали на такъв живот“. И с ръка посочил една сръбска принцеса с хурка в ръце. „Ето – казал – в какво облекло взимаме своите снахи!“.

БЕСЕДА за копнежа по Бога - единственият копнеж на праведника

 Кого имам на небето? а с Тебе ли съм, на земята нищо не искам (Пс. 72: 25).
 

И на небето, и на земята върховното благо за пробудения човек е едно. Това благо е Бог. Безброй блага има на небето, но най-голямото благо е Небесният Цар. Безброй блага има на земята, но Творецът на тези блага е несравнимо над тях. Затова душата на пробудения човек пита [и констатира]: Кого имам на небето? А с Тебе ли съм, на земята нищо не искам[2]. Потребна ли му е река на онзи, който е доведен да пие от извора? И озърта ли се за овчарска вечеря оня, който е седнал на царската трапеза? Бог сам по себе е достатъчен да утоли целия глад и жажда на човека. Божии са небесата, Божия е и земята. Господарят на всички богатства е най-голямото благо; Творецът на всички наслади е най-голямата наслада; Носителят на най-голямата мъдрост е най-голямата мъдрост; Изворът на всички сили и милости е най-голямата сила и милост; Създателят на всички небесни и земни красоти е най-голямата красота. Никакво богатство не може на ум човеко да дойде, или да му се присъни, [богатство] каквото има в Бога, и то в най-голяма мяра. Затова, братя мои, да искаме Бога, за да придобием всичко; да търсим Бога, за да намерим всичко; да богатеем в Бога, та да сме богати във всичко.

Господи Боже наш, приближи се към нас, когато душата ни те иска. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
 

[1] В ориг. – съвестта отслабнала (бел. прев.).

[2] В сръбския и българския библейски превод на това изречение има известно разночетене (бел. прев.).