Те [демоните] сеят зло и досаждат на човеците не по един и същ начин, а в зависимост от времето, мястото и лицата. Ту си помагат един на друг, ту се сменят един друг, но при това не спазват нито строга последователност, нито ред. Защото е казано: Разпътник търси мъдрост, и не намира (Притч. 14:6), и още: А враговете ни са неразумни (Втор. 32:31 - според превода на седемдесетте). Когато воюват против нас, те достигат до някакво съгласие и затова, както казах, в зависимост от времето и мястото си отстъпват един на друг. Защото никой не може едновременно да робува на тщеславието и да се разпалва от блудна страст, да се надува от гордост и заедно с това да се унижава с чревоугодие, да избухва в глупав смях и в същото време да бъде терзан от страстта на гнева. Всеки дух трябва да си спазва реда, за да воюва с човека. А ако бъде поразен и отстъпи, отстъпва бранта на дух, който е по-силен от него.
ДО ЕДИН ПРЕПОДАВАТЕЛ: ЗА ВЕРОУЧЕНИЕТО
Сърдите се на някои Ваши приятели, които гледат с недобро око на вероучението в училище. И имате право. Вашият гняв е праведен. Такъв гняв има ценност пред Бога. Но е безполезно само да се гневим или само да убеждаваме. Трябва и да се молим за онези, които поради неразумие се обявяват против Закона Божи в училищата. Да отвори Бог очите им, за да видят, че секат клона, на който седят. Защото наистина цялото възпитание на християнската младеж е стъпило на непоклатимата скала на Христовото учение. Така е било у нас през всичките хиляда години на нашата християнска история, така трябва да бъде и днес, и утре, и във вечни векове. Това възпитание не ни е посрамило в миналото, няма да ни посрами и в бъдеще. То ни е дало първокласни хора, които са украшение на нашата история, както звездите са украшение на небесния свод. И то огромен брой такива мъже и жени - звезди на свода на народната ни история. А каква друга може да бъде целта на възпитанието, ако не да възпитава истински хора? Науката за възпитанието при нас и при всички кръстени народи трябва да бъде свързана с Христовото учение. Ако възпитанието се отдели от него, от това не губи Христовото учение, а се изгубва възпитанието, изгубват се истинските хора. А ако възпитанието се изгуби от училището, училището става опасно за хората и за народа. Понеже ученият, но безнравствен човек е много по-опасен за себе си и за другите, отколкото безнравственият неук. Последният е безнравствен по слабост, а първият - по убеждение. Пукнатината във вярата на един човек неизбежно предизвиква и пукнатина в характера му. За това свидетелства както библейската история, така и историята на християнските народи. Винаги когато някой израилски цар е отстъпвал от Бога, отстъпвал е и от нравствеността. Защото както реката е свързана със своя извор и светлината - със слънцето, така и нравственият живот е свързан с вярата. „Аз съм пътят” - е казал Христос; и:” Аз съм живата вода”; и: „Аз съм светлината на света”. Накъде ще поведем децата извън този път, ако не в пропаст? С какво ще напоим жадните им души без тази жива вода, ако не със земна мътилка, която и добитъкът пие? С какво ще ги просветим извън тази Светлина, ако не с измамна игра на призрачни сенки?
Но - казват - вероучението не е за нашето модерно време. Не знам; виждам само, че и в нашето модерно време най-добри са онези хора, които се държат за вярата и за Божия Закон. Не знам и коя друга наука би могла да замени Христовото учение при възпитанието на младото поколение. Погледнете и вижте - не съществува друга наука за човека, за това какъв е смисълът на човешкия живот и какъв трябва да бъде истинският човек, освен науката за вярата.
И така, никой не може да постави друг крайъгълен камък на възпитанието, нито в наше време, нито хиляда години след нас, освен онзи жив Камък, Който Сам Себе Си е поставил и е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо”.
Мир Вам и благословение от Бога!
Автор – Св. НиколаЙ, еп. Жички и Охридски
ЗА МЪЖЕТЕ, КОИТО СЕ РАЗКРАСЯВАТ
Скръбно е, че и сега се намират последователи на него (на Авесалом) младежи, пускащи дълги букли и къдрици и изискаността им затъмнява изискаността на женските украшения... Надценявайки своя ум, те не знаят, че повече безчестят себе си, от- колкото да се украсяват... (Св. Йоан Златоуст)
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 НОЕМВРИ
Разсъждение
Ако някога на престола на земно царство е седял цар светец, то това е бил свети крал Стефан Дечански. Гърцитe, които гледали на славяните като на варвари, се удивлявали на красотата на душата на св. Стефан като на едно рядко срещано чудо за своето време. Когато император Кантакузин изпратил по някакви държавни дела при Mилутин игумена на манастира Пантократор, покрай другото крал Милутин попитал и за своя син Стефан. „Питаш ме, кралю, за втория Иов? – рекъл игуменът. – Бъди уверен, че неговата бедност стои по-високо от твоето кралско величие“. Гръцкият[1] император най-напред се отнасял със слепия крал твърде сурово; затворил го в едно отделение на двореца и забранил всякакъв достъп до него; а после го изпратил в манастира Пантократор, та там от тежките монашески подвизи да отслабне и да умре. Но Бог пазил блажени Стефан и той извършвал подвига на поста и молитвата като най-добрите монаси. За неговaта мъдрост се заговорило из целия Цариград. Императорът започнал да го уважава и често търсел съвети от него. Така например, Стефан допринесъл да се унищожи известната Варлаамова ерес, против която се борил и св. Григорий Палама. (Вж. Синаксара – втора неделя на великия пост). Варлаам по това време се намирал в Цариград и с ловки сплетни придобил много последователи от първенците в двореца и в Църквата за своята ерес[2]. В недоумение, Императорът повикал Стефан и го попитал как да постъпи с Варлаам. Мъдрият Стефан му отговорил със словата на псaлмопевеца: Аз ли да не мразя ония, които Тебе мразят, Господи! И добавил: „Опасните хора трябва да се изгонят от обществото“. Като чул това, император Кантакузин веднага прогонил с безчестие Варлаам от столицата.
БЕСЕДА за Твореца на новия човек
За да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир (Ефес. 2: 15).
Идвайки на земята, човеколюбивият Господ е дошъл за всички хора, а не само за някои. Евреите Го очаквали като Месия – Той дошъл като Месия. Езичниците Го очаквали като изкупител – Той дошъл като Изкупител. Той дошъл с еднаква любов и към евреите, и към езичниците. Освен евреите и езичниците трети нямало на земята. Евреите единствени на света вярвали в единния Бог; езичниците се кланяли на идоли. Но и евреите били потъпкали вярата със своите беззакония, така че нищо не знаели. Тъй че по незнание евреите и езичниците били еднакви. А още повече от проклятието заради греха, което от Адама [до Христа] тегнело над черната земя. И тъй като старият Адам не принадлежал само на евреите, а и на езичниците, защото и едните, и другите произлезли от него, тъй и Новият Адам не принадлежал само на едните от тях, защото спасил и едните, и другите. Господ Иисус не можел да толерира царството на евреите, т.е. царството на празния законнически формализъм, нито пък елинското царство (въобще езичеството), т.е. царството на натуралистическите басни и демонските магии и врачуване. Но той взел и двамата болника, и изцелил и двамата. Изцелил двамата и създал [от тях] нов човек. А той е Божията Църква. Така Господ отхвърлил еврейщината и езичеството, и създал Свята света Църква.
O, всеблагѝ и всемъдри Господи Иисусе, неизречимо добро, премъдро е всичко, което си извършил! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] Неточност. Кантакузин е византийски император от 1347 - 1354 (бел. прев.).
[2] В ориг. – за своето мислене (бел. прев.).
