ОТГОВОР: На 15/28 ноември.

Струва ми се, че и самите бесове не без труд и не без болка водят тази борба. Те също си имат свои мъчнотии и скърби, особено когато се срещат в единоборство със силни и издръжливи бойци. И апостолът потвърждава това. Той казва:

Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, и т.н. (Еф. 6:12). И още: удрям не като да бия въздух (1 Кор. 9:26). И на друго място: С добрия подвиг се подвизавах (2 Тим. 4:7). А където има подвиг, състезание, борба, там има и мъчнотии, и труд, и болка и за двете страни. Ние се радваме на победите над тях и се огорчаваме от пораженията. И те чувстват същото. Радват се, когато ни победят. А ако независимо от всичките си усилия не успеят да надделеят и загубят боя, целият срам от предишните ни поражения пада върху тях по думите на Писанието: злобата му ще се обърне върху неговата глава (Пс. 7:17) и още: мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него (Пс. 34:8).

И пророк Давид знаеше всичко това. Той ясно виждаше с вътрешните си очи тази невидима бран, знаеше, че враговете се радват на нашето падение, и затова казва на Бога: Просвети очите ми, за да не заспя сън смъртен; да не каже врагът ми: „надвих му“. Да се не зарадват гонителите ми, ако се поклатя. (Пс. 12:4-5). И още: да не тържествуват над мене ония, които враждуват неправедно против мене... да не казват в сърцето си: „добре! (добре!) тъкмо по душата ни!“ Да не казват: „погълнахме го“ (Пс. 34:19, 25). Но пророкът възпя срама, който ги обзема след поражение, молейки се на Бога против тях: В стид и срам да потънат всички, които се радват на моето нещастие (Пс. 34:26). А Иеремия каза: Нека се посрамят моите гонители, но аз не ще се посрамя; нека се разтреперят, но аз не ще се разтреперя; напрати върху тях злочест ден и съкруши ги с двойно съкрушение (Пер. 17:18). И действително, когато побеждаваме бесовете, ги постига двойно съкрушение: първо, поради това, че човеци достигат до святост, а те я имаха и я загубиха; и второ, поради това, че бидейки духове, търпят поражение от плътски и тленни същества“.

ОТГОВОР: ПРЕД БОГА. Свещеникът е свидетел на изповедта.

 Да, наистина, Господ е плакал; и това, че Неговите сълзи те трогват, говори за милостивата ти душа. Тези сълзи са донесли очистване на съвестта на мнозина - близки и далечни. Христос е плакал и за приятелите, и за неприяте­лите си. Плакал е за умрелия Лазар, плакал е и за Иерусалим, предвиждайки неговото предстоящо разорение. „Иисус се просълзи” (Иоан. 11:35) - пише на едно място; а на друго: „И като се приближи и видя града, заплака за него” (Лук. 19:41). И в двата случая Той е плакал за хората. И в двата случая плачът Му е бил необикновен. Защото докато народът е плакал за умрелия Лазар, Христос е плакал не заради неговата смърт (та нали Той е дошъл, за да го възкреси), а заради тиранията на смъртта, която тегнела над всички присъстващи. Как хората, създаде­ни по образа на Живия Бог, в чието Царство няма мъртви, са изгубили вярата в живота и в Божията власт над смъртта? Как са станали жалки роби на смъртта, вярвайки сляпо в нейното всемогьщество? И гледайки хората, така безусловно подчинени на тиранията на смъртта, Иисус се просълзил.

Във втория случай Господ плакал за Иерусалим, светия град, виждай­ки го в бъдеще разорен, а чедата му - поробени и изклани. Заради какво? Заради човешката неправда към праведниците и особено заради човешката неправда към Него, Праведника на праведниците. Как е станало така, че болестта на неправдата е разяла сърцата и душите на хората, сътворени от праведния Бог? И Господ заплакал. В първия случай плакал за умрелия, във втория - за още неродените. Освен за тези два случая, апостол Павел свиде­телства и за трети, когато Господ плакал горчиво за целия човешки род - от началото до края на времената (Евр. 5:7-9). Това се случило в Гетсиманската градина, по време на тежката Му борба, когато потта Му била като кървави капки, падащи на земята (вж. Лук. 22:44).

Тези три случая са известни и записани. А как Господ е проливал сълзи за човешкия род насаме, тайно, по време на нощните си молитви към Своя Отец, е известно само на небесните ангели, които са бдели край Него като войска около своя цар. И в тези три случая, както и във всички останали, Господ не е плакал за Себе Си, а за хората. Неговите пречисти сълзи са жерт­ва за очистване и спасение на човешкия род, както и Неговата кръв на кръ­ста. Като си спомняме за тези свети Иисусови сълзи, нека с Божията помощ станем по-добри и по-близки Нему.

Мир на теб и благословение!

Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Разсъждение

Св. Григорий Палама е узнал много чрез небесни откровения. Като провел три години на безмълвие в една  килия на св. Лавра, трябвало да излезе между хората и да им бъде от полза със своите събрани знания и опит. Това Бог му показал с едно изключително видение. Един ден, като в дрямка, Григорий видял себе си да държи в ръка съд, препълнен с мляко, но толкова препълнен, та чак преливал. Но постепенно млякото се превърнало във вино, което също така преливало през ръба на съда и мокрело ръцете и дрехите му. Тогава му се явил един светъл юноша и му рекъл: „Защо не дадеш и на другите от това чудно питие, което тъй невнимателно разпиляваш? Или може би не знаеш, че то е дар от Божията благодат?“. На това Григорий отговорил: „Но ако в днешно време няма никого, който да чувства потребност от такова питие, на кого да го дам?“. Тогава юношата казал, че и да има жадни за такова питие, и да няма, той [Григорий] е длъжен да изпълни своя дълг и да не пренебрегва Божия дар. Млякото Григорий изтълкувал като обикновено поучение към народните маси за морален живот и поведение, а виното – като наука от догматически характер. Друг път Григорий се бил затворил в един манастир и там писал своите „Начала на Православието“. В навечерието на празника на св. Антоний Велики монасите го повикали за бдението, но той останал със своето занимание в килията. Всички братя отишли в църква. Изведнъж му се явил св. Антоний и му казал: „Съвършеното безмълвие е добро, но понякога е необходимо общение и с братята“. Убеден от това видение, за радост на всички монаси, Григорий се отправил към църквата.

БЕСЕДА за затворника Павел

Ето защо аз, Павел, съм окованик[1] Иисус Христов за вас езичниците. (Ефес. 3: 1).

Този апостол Христов, братя, себе си нарича затворник Христов. Как тъй апостол ще бъде затворник? Не е ли затворникът свързан? Да, но и апостолът е свързан, свързан с любовта на Господа тъй силно, че никаква друга връзка на земята не чувства, като че да няма такава. Апостолът е свързан и с ума си за Господа Иисуса така силно, та не може да мисли за нищо друго без Иисуса Христа Господа. Апостолът и със своята воля е свързан за Господа Иисуса тъй здраво, та всъщност няма своя воля, а съвършено е подчинил волята си на Господа Иисуса. Така той желае онова, което желае и Христос, мисли онова, което Христос мисли, прави онова, което Христос иска. Нима това не е затворничество? О, блажено затворничество, което не е за срам, а е за слава, и не е за гибел, а за спасение! И тъй, Христос е пълен господар над живота на апостола, както външно, тъй и вътрешно. Той външно и вътрешно му пращал изкушения; външно и вътрешно му откривал чудесата на Своя Промисъл; външно и вътрешно, заради неговото спасение и заради спасението на мнозина други, го ръководил към съвършена добродетел. Да се предадем, братя, и ние на Господа Иисуса Христа подобно на Неговите апостоли. И ще бъдем в най-сигурните ръце и на най-сигурния път.

Господи Иисусе Христе, Господи велики и дивни, привържи и нас към Себе Си, направи ни завинаги Твои раби и на този, и в другия свят. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Според сръб. текст – затворник (бел. прев.).