ДО РЕНТИЕРА МОМЧИЛО Н., КОЙТО ПИТА: КАКВО Е БИЛО ПРЕДИ ХРИСТОС?
Въпреки че сте християнин, Вие все пак питате: „Ако християните говорят за Христос като за център и ос на човешката история, то какво е било в света преди раждането на Христос?" Както разбирам, Вие сте човек начетен и образован и съм уверен, че когато навлезете малко по-дълбоко в христовото учение, всичко ще ви стане ясно.
Ще разберете, че преди Христос е бил пак Христос. И че след края на света отново ще бъде Христос. Т.е. преди явяването на Словото Божие, на Премъдростта Божия, на вечния Логос в човешко тяло и с лична мисия на земята, е било същото това Слово Божие, същата тази Премъдрост Божия, същият този вечен Логос на Божествената Троица, неявен в плът, но неуморно действащ чрез избрани хора, чрез избраните Си слуги: пророци, праведници, прозорливци и мъдреци. Всички те са наричали себе си Божии слуги. А Христос не е слуга, а Син, не е воин на царя, а Цар, не е ничий предтеча, а Месия.
Вие сигурно сте гледали някоя драма, в която главният герой не се повява веднага, а след известно време. Но всички персонажи, които се явяват и сцената, го очакват, говорят за него и всичко, което се случва, предвещава неговата поява. Така и в колосалната драма на човешката история всички са очаквали и всичко е предвещавало величествения Месия, главния Герой. И пророкът го нарича така, казвайки: „Господ ще излезе като герой. ..и ще се яви славата Господня и всяка плът ще види” (В бълг. син. превод е „И ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види (спасението Божие); защото устата Господни изрекоха това). Така е предречено стотици години по-рано и предреченото се е изпълнило. Защото величието на Христовата драма е вечно и безгранично.
Прочетете Неговата притча за злите лозари (Мат. 21:33). Тя ще Ви обясни всичко по-добре, отколкото аз, смъртният. И чуйте свидетелството на Господа за Самия Себе Си: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм” (Иоан. 8:58). А Авраам се е родил няколко хиляди години преди Него. Чуйте и още едно свидетелство от Неговите собствени уста; когато евреите Го питали: „Кой си ти”? Иисус им отговорил: „Съществуващият отначало”(Иоан. 8:25). Така Го нарича и четвъртият евангелист, казвайки: „В начало беше Словото”.
Накрая, в апокалиптичното видение на Иоан, Той казва Сам за Себе Си от небесата: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Които е бил и Който иде, Вседържителят ... бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта” (Откр. 1:8,18).
И така, виждате ли, че преди Христос пак е бил Христос, и след Христос - отново Христос? А че накрая Той отново ще се яви със сила и слава голяма, четете в Светото Евангелие и в Апокалипсиса. Ще дойде отново, за да сложи край на драмата на света, на която Той е поставил и началото.
Ще кажете: тази тайна е велика!
А нима пеперудата не е велика тайна?
Камо ли Творецът на пеперудата!
Мир Вам и радост от Христа Господа!
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 НОЕМВРИ
Разсъждение
Дали Господнята заповед за непрестанната молитва (Лк. 18: 1) важи само за монасите или за всички християни въобще? Ако важи само за монасите, апостол Павел не би писал на солунските християни: „Непрестанно се молете“ (Сол. 5: 18). Апостолът, значи, повтаря Господнята заповед дума по дума и я дава за всички християни, без разлика дали някой е монах или мирянин. Св. Григорий Палама, като млад иеромонах, се подвизавал за някое време в един манастир във Верея. Тук бил и един известен подвижник – старецът Иов, когото всички уважавали. Веднъж се случило, в присъствието на стареца Иов, Григорий, позовавайки се на апостолските слова, да твърди, че непрестанната молитва е задължение на всеки християнин, а не само на монасите. Старецът Иов, възразяйки на това, рекъл, че непрестанната молитва е задължение само на монасите, а не на всеки християнин. Св. Григорий като по-млад отстъпил и мълчаливо се отдалечил. Когато Иов се върнал в своята килия и застанал на молитва, му се явил във велика небесна слава Божий ангел и му рекъл: „Старче, не се съмнявай в правотата на Григориевите думи, той правилно каза; и ти така мисли и на другите го кажи“. Така, значи, и апостолът, и ангелът, потвърдили заповедта всички християни да се молят непрестанно. Ако не могат [да бъдат] постоянно в храма, [непрестанно да се молят] на всяко място, по всяко време, вътре в своето сърце. Щом Бог не се изморява да ни прави благодеяния, как ние да се уморим да Му благодарим за тези благодеяния? Щом Той постоянно мисли за нас, защо ние да не мислим постоянно за Него?
БЕСЕДА за вселяването на Христа в сърцата на вярващите
Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, за да бъдете вкоренени и утвърдени в любовта.(Ефес. 3: 17).[1]
С вярата Христос влиза в човешките сърца, а с Христос и любовта. Така човек се вкоренява и се утвърждава в любовта. Първо, значи, вярата; па после Христовото присъствие в сърцето, с присъствието Христово – любовта, а с любовта всички неизказани блага. С няколко думи апостолът ни показва цялата стълбица към съвършенството. Началото е вярата, а завършекът – любовта. А вярата и любовта се свързват в живо и неразделно единство с присъствието в сърцето на живия Господ Иисус Христос. С усилване на вярата ние все повече ще скъсяваме разстоянието[2] между нас и Христа Господа. Колкото вярата е по-силна, толкова Христос е по-близо. Накрая сърцето се изпълва с Христос и не може да се отдели от Христос, както белите дробове от въздуха. Така човек със сълзи на радост общува с Христа в своето сърце чрез молитвата „Господи Иисусе, помилвай мене грешния!“. И неусетно сърцето се изпълва със светла и топла любов. Така любовта се съединява с вярата и надеждата, а като се съедини, между тях изчезва границата, та човек не може с ума си да определи докъде стига вярата и откъде започват любовта и надеждата. Когато Христос се всели в него, тогава той не вижда в себе си нито вярата, нито надеждата, нито любовта, нито пък ги назовава [по някакъв начин], а вижда само Христа и призовава името Му. Тъй както овощарят есенно време гледа зрелия плод на дървото и не говори повече за цвета и листата на този плод, а само за зрелия плод.
О, Господи Иисусе Христе, върховна Висота на всички наши стремежи, последен пристан на всички наши странствания, приближи се към нас и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В този стих има леко разночетене с българския превод. Тук е според сръбския вариант (Ефес. 3: 17) (бел. прев.).
[2] В ориг. – убиваме разделението (бел. прев.).
