СВ. МЪЧЕНИЦИ МАРКИАН И МАРТИРИЙ

                                                                        СВ. ТАВИТА

Тропарь мученикам Маркиану и Мартирию, глас 1

Му́ченик дво́ица единонра́вная,/ Маркиа́н с Марти́рием сла́вным, А́риево нече́стие разруши́ша/ и Соприсносу́щна Сы́на Отцу́ и Ду́хови ве́ровати научи́ша,/ Па́влу повину́ющеся и́стинных повеле́ний учи́телю,/ те́мже мече́м убие́ни, умро́ша;/ и при́сно со Христо́м живу́ще,/ о нас Того́ мо́лят// спасти́ ду́ши на́ша.

Кондак мученикам Маркиану и Мартирию, глас 4

Подви́гшеся до́бре от младе́нства,/ Маркиа́не с му́дрым Марти́рием,/ отсту́пника А́рия низложи́сте,/ невре́дно сохра́нше Правосла́вную ве́ру,/ Па́влу после́дующе, му́дрому учи́телю,/ те́мже с ним обрето́сте живо́т,// я́ко Тро́ицы побо́рницы изря́днейшии.

Тропарь праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Днесь ве́ра Христо́ва утвержда́ется ка́менем ве́ры,/ и ликовству́ет в весе́лии Иоппи́я,/ псало́мски славосло́вят Жизнода́вца Сы́на Бо́жия ве́рнии,/ ви́дяще соверша́емо ве́лие чу́до:/ первоверхо́вный апо́стол глаго́лет,/ и уме́ршая востае́т от гро́ба,/ ю́же Низложи́тель сме́рти да́рует Це́ркви,/ да украша́ются во о́браз ея́ доброде́тельми лю́ди./ Прииди́те у́бо, христиа́не,/ принесе́м ко святе́й моле́ния на́ша:/ блаже́нная Тави́фо и милосе́рдная,/ вознеси́ на́ша воздыха́ния Пресвяте́й Тро́ице,/ и моли́ся со дерзнове́нием,/ да сы́нове све́та Преве́чнаго бу́дем,/ да сподо́бимся Бо́жия ми́лости,/ да пребыва́ем в любви́ Боже́ственней,// и да ца́рствует мир во вселе́нней.

Кондак праведной Тавифе Иоппийской, глас 4

Ужаса́хуся Иоппи́йстии лю́дие, и дивля́хуся А́нгели Бо́жии,/ егда́ Исцели́вый Енне́я воззва́ от ме́ртвых се́рну нарица́емую, милосе́рдием преукра́шенную,/ о не́йже к нему́ взыва́ху вдови́цы неиму́щия./ И ны́не, Тави́фо блаже́нная, услы́ши моли́твы на́ша, к тебе́ приноси́мыя,/ и испроси́ у вся́ческих благ Пода́теля ми́лости и щедро́ты ве́рным Его́,/ да блажа́ще тя, вопие́м ти:// ра́дуйся, доброде́тели нас науча́ющая.

Разсъждение

Когато свещено лице върши беззаконие, го настига много по-тежко наказание, отколкото ако такова беззаконие върши обикновен мирянин, който е по-малко посветен в тайните на Божията воля. Св. Арета бил монах в Печерския манастир, но бил много сребролюбив. В килията си натрупал голямо богатство, от което на никого не давал и копейка[1]. Но веднъж се разболял твърде тежко и видял наяве как дяволите отнемат душата му от ангелите, викайки: „Наш е, наш е!“, изтъквайки за доказателство Аретовото сребролюбие и коравосърдечие. Като оздравял от болестта, Арета изправил своя живот и оттогава имал всички земни блага за нищо. Човеколюбивият Бог му простил и впоследствие му дал голяма благодат. Един монах от манастира, където се упокоил блаженият цар Елезвой, навикнал често да се отбива в кръчмата, там се напивал, та чак безчинствал и с жени. Веднъж, през деня, като се връщал от кръчмата, го нападнала страшно голяма змия, и го подгонила по петите. В голямата си мъка и притеснение монахът извикал: „Заради [молитвите на] на свети праведни Елизвой, отстъпи от мене!“. И змията изведнъж спряла. А монахът чул как змията проговорила с човешки глас: „Ангел Божий ми заповяда да те ухапя заради твоята сквернота, защото си обещал да служиш на Господа в чистота, а сега омърсяваш своето тяло и гневиш Светия Дух“. Монахът се заклел повече никак да не съгрешава, върнал се в манастира и до смъртта си повече не съгрешавал. Така Бог, по молитвите на св. цар Елезвой, го наказал и помилвал.

БЕСЕДА за явното пришествие на Бога

 Иде нашият Бог, и не в безмълвие (Пс. 49: 3).

Различно е призванието на съдията от призванието на воеводата. Воеводата не се разкрива веднага пред неприятеля, а оставя неприятеля да съди за него, както си иска; защото за воеводата е важна победата. Съдията пък веднага се показва на онези, които ще съди. Различно е и призванието на учителя от призванието на съдията. За учителя е важно да научи своите възпитаници; затова той често пъти слиза на нивото на своите възпитаници, и им говори като техен приятел. Съдията пък трябва от началото до края да бъде пред съдените като съдия и нищо друго. Друго е и призванието на лекаря от призванието на съдията; и различието в тези две призвания е толкова очевидно, колкото и в първите два случая. Бог, братя, се явил на света в човешка плът; явил се е като воевода, като учител и като лекар. Но още не се е явил на света като съдия. В първия случай Той премълчал да каже явно за Своето най-високо достойнство, а оставил неприятелите, възпитаниците и болните да съдят за Него, както си искат[2]. Който правилно е преценил, той Го познал като Бог, скрит в човешко тяло, и по думите, и по делата, и по човеколюбието, по небесните знамения при Неговото Рождество, при разпятието, при Възкресението и при Възнесението. Но комуто умът бил помрачен от някаква злобна страст, не успял да Го познае, нито признае за Бог. Ала когато дойде като Съдия, тогава никой няма повече да Го пита: „Ти ли Си?“, нито пък, „Кой Си Ти?“ – всички на мига ще разберат, че наистина е Той. Пред Него ще тръбят ангели; на небето ще сияе Неговият Кръст, пред Него ще гори огън и голяма буря ще се вижда около Него. Тогава и вярващ и невярващ, праведник и грешник ще погледнат и познаят [Него] – Съдията. Тогава ще се зарадват само онези, които по-напред са Го узнали като Бог – в пещерата и на Кръста. Ще се зарадват наистина онези, които в Съдията ще познаят Онзи, с Когото [заедно] са воювали, от Когото са се научили и от Когото са излекувани.

О, Спасителю преславни, помилуй нас и ни изправи преди Твоето пришествие. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – една лепта (бел. прев.).

[2] В ориг. – знаят (бел. прев.).

Старая Ленка Я. рассказала нам о смерти своей сестры Любицы. Когда Любица тяжело болела, родные находились возле нее день и ночь. Но, измотанные необходимостью все время бодрствовать, как-то попросили Ленку, чтобы она одну ночь посидела с больной. Смерть Любицы ожидалась в любой момент. В ту ночь с Ленкой вместе была и Цая, другая сестра. Любица начала говорить: «Вот мой брат Мика» (А Мика, бывший офицером, погиб вместе с королем Александром Обреновичем). «Мика, дай мне воды попить!» Присутствующие никого не видели, но после этих слов заметили, что Любица сложила рот так, будто воду пьет. Затем она стала разговаривать со своей умершей матерью. У нее больная тоже просила воды и, будто бы напившись, чмокала губами, как человек, утоливший жажду. Потом она внимательно слушала, что ей говорит мать. И вдруг воскликнула: «Ах, мама, это много, много! Неужели целый месяц? Это ужасно долго, много!» После этого отвернулась и замолчала. Когда Цая и Ленка спросили, с кем и о чем она разговаривала, больная ответила: «Это моя мама говорила со мной. Сказала, что я должна так мучиться еще целый месяц. Ах, подумайте только – еще целый месяц!» Это было накануне праздника Архангела Михаила. Как раз в праздник святого Николая, то есть через месяц, Любица отдала Богу свою душу.