Евангелие за Господ Сеяча
Лк. 8: 5 – 15, Зач. 35
Целият свят е една дълга притча, съставена от безброй притчи. Като разказана притча е преходен този свят и всичко, което е в него. Но духовната ядка, която се съдържа в черупката на всички притчи, си остава завинаги и не загива.
Онези човеци, които пълнят само очите и ушите си, остават духом гладни. Защото духът се храни със съдържанието на тези притчи, а такива хора не са в състояние да разберат това съдържание.
Недуховният, чувственият човек, се храни със зелените листа на многобройни притчи и винаги си остава гладен и тормозен от глада. Духовният човек търси ядката на тези многочислени притчи и хранейки се с нея, бива сит и изпълнен с мир.
Притчи са и всички съществуващи неща, защото те, като зелени листа, или като черупка, обвиват скритата ядка. Притчи са и всички събития, които стават, защото и те са само одежда на духовното съдържание, на духовната ядка, на духовната храна.
Човекът в този свят е като потопен в морето на Божията мъдрост, съдържаща се в притчи. Но онзи, който гледа тази мъдрост само с очи, не вижда нищо, освен одеждата, в която е облечена тази мъдрост; гледа и вижда дрехата на природата, но духът и ядката на природата не вижда; слуша и чува природата, но слуша и чува безсмислени звуци, а смисъла не разбира. Нито с очи се вижда ядката на природата, нито с ушите се чува нейният смисъл. Духът се открива с дух; смисълът се открива с осмисляне; разумът се среща с разум, любовта чувства любовта.
Наистина, този свят е беден и жалък поради своята измамна преходност и който се улови за него като за нещо съществено само по себе си, ще падне и ще завие от болка и срам. Но този свят е и богата съкровищница на [скрити] поучения, и който така схване света и в този смисъл се възползва от него, няма да падне и да се посрами.
И сам Господ, заради поучение на хората, често е ползвал примери от природата, т.е. предметите и събитията от този свят. И често взимал за поучение обикновени неща и обикновени случаи, за да покаже какво полезно съдържание е скрито във всички тях. В необикновените и редки събития като в падането на звездите, в земетресенията, в големите войни и т.н. и обикновените хора търсят духовно значение. А само необикновените хора търсят и откриват духовен смисъл и в обикновените неща, и във всекидневните случки. Най-Необикновеният между всички необикновени, които са ходили по тази земя – Господ Иисус, нарочно взимал най-обикновени предмети от този живот, за да открие на хората тайната на вечния живот. Ето – кое е по-обикновено от солта, от кваса, от синаповото семе, от слънцето, от врабчетата, от тревата и полските кринове, от пшеницата и от пясъка? Никой от онези, които всекидневно гледат тези неща само с очите си, не би и помислил да потърси в тях скрити тайни на Божието Царство. А Христос се спрял точно на тези предмети и насочил вниманието на хората върху тях, откривайки им неизмеримите небесни тайни, скрити под техния външен вид.
Също така са прости и обикновени случаите, с които Господ си служил, за да представи и обясни целия духовен живот на човека, или цялата история на човешкото падение, или края на света и Страшния Съд, или Божията милост към грешниците. Векове наред хората са виждали обикновени случаи, подобни на онзи, който е описан в притчата за сеяча и семето, за пшеницата и плевелите, за талантите, за блудния син, за злите лозари, но никой не е и сънувал, че под листата на тези случаи се крие такава полезна ядка за човешкия дух, докато Господ сам не разказал тези притчи, не ги изтълкувал и не разкрил тяхното значение.
Днешното евангелско четиво предлага известната Христова притча за сеяча, която по своя външен вид описва един твърде обикновен случай, ала която в своето вътрешно съдържание крие сам Господ Иисус, човешките души, евангелското учение, причините за погибелта и пътя за спасението на човешките души – всичко наведнъж.
Излезе сеяч да сее семе. Колкото просто, толкова и тържествено начало! Т.е. дойде времето за сеене – мразовете и снеговете са подготвили земята, орачите са я изорали, запролетило се е и сеячът излиза да сее. Излиза сеячът от своя дом на своята нива, за да сее своето семе – не чуждото, а своето. Това е външната простота, а ето и вътрешната дълбочина – сеячът е Христос, семето е Евангелското животворящо учение. Човешкият род е подготвен, чрез хилядагодишни мъки, страдания и лутане, да приеме божественото семе на животворящото учение; пророците са разорали нивата на човешките души, а Христос засиял като пролет след дълготрайна ледовита зима и като сеяч излязъл да сее. Пророците са орачите, а Той е сеячът. Макар пророците и да засели някъде някакво семе, то не е било тяхно семе, а взето от Бога. А Христос излязъл да сее Своето семе. Лъжеучителите преди Христа взимали семе от дявола и го сеели по света като свое. А Христос не взима от никого, а наистина сее Свое семе. Излезе сеяч – но откъде и къде излязъл? Синът Божий излязъл от вечните недра на Своя Отец, но без да се отделя от тези недра. Излязъл в човешко тяло, за да послужи на хората. Появил се като светлина, която сияе от слънцето, но без да се отделя от слънцето. Излязъл като дърво от своя корен, но без да се отделя от него. Душите са Неговата човешка нива. Светът чрез Него стана, а Той дошъл на света – дошъл, значи, на Своята нива. Човешките души са сътворени чрез Него и Той дойде у Своите Си – излязъл, значи, на Своята нива. Той е истинският Сеяч и заради неоспоримата Своя собственост, чистота и правда на Своите пътища, отвсякъде е обкръжен с мир. А не като слугите, които от чуждия дом излизат и отиват на чуждата нива, и сеят чуждото семе, па понякога поради лошотията си се самозабравят, присвояват чуждото и го наричат свое, от което ги обкръжават неспокойство и страх.
И когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! Тези последни думи показват, че притчата има скрит смисъл. Защото всички хора имат уши и лесно могат да чуят гласа [на Христа] и думите на тази притча. Затова Господ казва: който има уши да слуша, нека слуша!
Цялата тази притча е ясна и правдива, дори когато в нея се вижда само описанието на един обикновен случай. Всеки земеделец може да потвърди от собствения си опит, че всичко това наистина се случва с посените на нивата семена. И всеки ще може да ви разкаже за своите усилия и мъки около нивата: да препречи пътеките, преминаващи през нея, да изхвърли камъните, да изскубе и запали тръните, та така да направи цялата нива добра земя. Но тази притча не е разказана заради онова, което е известно на всеки, а заради скрития смисъл, който по-рано не се е знаел. Тя е разказана заради дълбоката и вечна истина, която се крие в нея.
Нивата символизира човешките души; различните участъци символизират различните човешки души. Едни души са като земята край пътя; втори са като камениста почва; трети са като трънака в нивата; а четвърти – като добра земя, отдалечена от пътя и чиста от камъни и тръни. Но защо сеячът не хвърля семето само на добрата земя. А и по пътя, и по камънака, и по трънака? Затуй, защото Евангелското благовестие е явно, а не тайно; не е тайно и не се ограничава само върху един човек, каквито били многото тъмни и окултни[1] самозвани „науки“ на гърците и египтяните, които имали за цел повече владеенето на един човек или на група човеци над останалите хора, а не спасението на човешките души. Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Мат. 10: 27). Това заповядал Господ на Своите ученици – Главният Сеяч, на останалите сеячи. Той желае спасението на всички човешки души, защото иска да се спасят всички човеци, (I Тим. 2: 4) понеже не желае да погинат някои (II Петр. 3: 9). Ако Господ сеел Своето божествено учение само между добрите хора, тогава лошите щели да имат предлог и щели да кажат, че не са чули за Евангелието. И така биха приписали своето погиване на Бога, а не на своята греховност. Но те няма да погинат поради Божия вина, защото Бог е праведен, и никаква вина, и нищо лошо не може да се приближи до светлината на Неговата правда.
Затова, че три четвъртини от семената загиват, вината не e нито на сеяча, нито на семената, а на самата земя. Нито Христос ще е виновен, нито Неговото свето учение, че много хора погиват, а [ще са си виновни] самите хора. Защото те не проявяват труд и любов да отгледат семето; да го пазят от бурени; да го приемат в дълбините на своята душа и да го пазят до даване на плод и до жътва. Но въпреки че три четвъртини от нивата остават безплодни, Бог ще има обилна жътва от Своите слова. Както е казал чрез пророка: Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил (Исаия 55: 11). Това, че някои хора не искат да се възползват от Христовите слова, не означава, че тези слова са казани напразно. За Бога всичко е възможно. Той може да стори така, че Неговата жътва от добрата земя да бъде преизобилна. В най-лошия случай Неговите слова ще се върнат при Него, ако не по друг начин, то като закопания талант от злия раб, или като мира, предложен на една къща, а тя не го приела. Както Господ заповядал на апостолите да поздравяват с мир всяка къща, в която влизат. И ако къщата бъде достойна, вашият мир нека дойде върху нея; ако ли не бъде достойна, вашият мир да се върне при вас (Мат. 10: 13).
Но по-добре да чуем как сам Господ разкрива вътрешния смисъл на тази притча. Защото това е една от малкото притчи в Евангелието, които сам Господ е изтълкувал. А я изтълкувал затуй, защото самите апостоли Го питали: А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Точно заради своята простота тази притча изглеждала твърде трудна за разбиране от учениците и мъчно приложима към духовния живот. Според евангелист Матей учениците първо задали въпроса: Защо с притчи им говориш? Евангелист Лука пропуска този въпрос и задава друг: Какво значи тая притча? Христос отговорил и на двата въпроса. Първо – Той прави разлика между своите ученици и останалите слушатели. Макар че учениците били прости хора, Божията благодат била върху тях; и макар че по това време те още не са съвършени, техните духовни очи били достатъчно отворени за да узнаят тайните на Божието Царство. Понякога на тях можело да се говори и направо, без притчи; но за другите не можело да се говори без притчи. А че и на апостолите невинаги можело да се говори без притчи, се вижда от следното изречение към тях: Това ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи (Иоан 16: 25). А защо говори на народа с притчи? Като гледат, да не виждат, и, като слушат, да не разбират. Т.е., ако им говореил направо и без притчи, те биха гледали с очите си и нямало нищо да видят, и биха слушали с ушите си, и нямало нищо да разберат. Защото духовните предмети не са видими за телесните очи, нито се чуват с телесните уши. А че смисълът на тези думи е този, е ясно от същото изречение на евангелист Матей – защото гледайки, не виждат, и слушайки, не чуват, нито пък разбират. Т.е., когато Господ им говори за духовни истини направо, без обвивката на притча, и ги сравнява със събитията от този чувствен свят, те не виждат тези истини, не ги виждат, нито пък ги разбират. Всички духовни истини са от другия свят – от света на духовното, от небесното – и само с духовни очи, слух и разум могат да се видят и усвоят. Но тези духовни истини са показани на този свят под одеждата на предмети и събития. При много хора погледът, слухът и разумът за духовните истини са изгубени. Мнозина виждат само одеждата, слушат само външния глас и разбират само външните свойства и вид на природата, предметите и събитията. Това са плътските очи, плътският слух и плътският разум. Господ Иисус знаел за слепотата на хората и затова, като премъдър Учител, ги водил от материалните предмети към духовните, и от естествените неща – към духовните. Затова им говорил с притчи, т.е. по онзи начин, който е единствено достъпен за техните очи, слух и разум.
След като отговорил на първия въпрос, Господ преминава към втория:
Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят. На народа Господ казал: бяха потъпкани и птиците небесни ги изкълваха, а на учениците казва: дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им. Първото се съдържа във второто, а второто обяснява първото. Както семето, което е паднало на пътя, е потъпквано от пътниците и изкълвавано от птиците, така и дяволът потъпква и грабва Божия посев – Божието слово, от сърцето на човека. Затова мъдрият стопанин огражда нивата; затова мъдрият човек прегражда пътищата към своето сърце, та злият дух да не ходи по тях и да не гази и унищожава всичко онова, което е посято в човешкото сърце от Бога. Когато прокараме път през сърцето си, тогава по този път преминават тълпи от хора и демони. Божественото семе тогава загива, а светът, освен че ще продължава да го тъпче, ами и ще сее и своето лошо семе. Такова разградено и за всекиго отворено сърце прилича на прелюбодейна жена, която изневерява на своя мъж, и от себе си прави смрадно сметище и безплоден път, на който налитат грабливите небесни птици, т.е. демоните. Никоя човешка душа не е тъй желана за тях от онази, която от себе си е направила отворен път. На камънака и в трънака семето поне покарва, а на пътя то не може да покара от пътниците и преминаващите – краката го стъпкват и дяволът го разпилява. Божественото семе се развива и принася плод само в девствената душа, която не е отворен път, а заградена и завардена нива. Ако трябва притчата да се обяснява с притча, тогава притчата за семената край пътя най-добре би се обяснила с притчата за блудницата.
Защо дяволът взима божественото слово от човешките сърца? Господ обяснява това с думите: За да не повярват и се спасят. От това е ясно, че вярата в Божието Слово е фундамент на нашето спасение. Онзи, който не пази Божието Слово постоянно в сърцето си – изключително само Божието Слово, сърцето му не може да се затопли от вярата, и следователно, душата му не може да се спаси. Докато сърцето му още не се стоплило от Божието Слово, дяволът бърза да Го открадне и да Го отнесе от него. Блазе на онзи, който пази Божието Слово в сърцето си като най-голямо богатство, и не пуска нито хората, нито демоните да тъпчат и разпиляват този свят посев.
А това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Най-напред приемат [словото] с радост и за известно време вярват, а накрая от страх отстъпват. Като роб, който много години е бил в тъмница, и види, че някой му отваря вратата, и виква: „Излизай, свободен си!“, той най-напред се радва и се кани да излезе; но като помисли, че трябва да свикне с новия живот и работа, той се изплашва от новото, от неизвестното, и с охота отново се връща в тъмницата, и сам затваря тъмничната врата след себе си.
Сърцето на страхливеца е твърде земно и от привързаност към земното е окаменяло. Словото Божие най-добре расте при външни бури и ветрове както боровете в планината. Но страхливецът, който с радост е приел Божието Слово, се плаши от бурите и ветровете и изоставя Божието Слово, отхвърля Го, и отново се прилепя към земното. Земята бързо дава плодове, а за плода от Божието Слово трябва да се чака. При това страхливеца го разяждат съмнения – ако изпусна тези земни плодове, които са в ръката ми, кой знае дали ще дочакам да вкуся плодовете, които Словото Божие ми обещава? И така страхливецът се съмнява в Бога, а вярва на земното; съмнява се в истината, а вярва в лъжата. И вярата, нехванала корен в неговото вкаменено сърце, изчезва, и Словото Божие, паднало на камък, се връща при своя Сеяч.
Такива страхливци и днес са много между нас. По върха на техните сърца се зеленее вяра, но земята е твърде плитка, а под нея е корав камък. Като ги огрее великото слънце на Божията истина, при чиято светлина те виждат, че Словото Божие търси дълбочина, за да пусне своите корени до самото дъно на сърцето, до дъното на душата и до дъното на ума, тогава те се плашат. Те все още са съгласни да пуснат Бога в своето антре, като задържат всички останали стаи за себе си. Но като виждат какво слънце е Бог, как в Неговото присъствие нито една стая не може да остане в тъмнина, тях ги обзема страх. А такива хора по време на изкушения или преследване заради Словото (Божие) – това са бурите и ветровете – веднага отстъпват. Непостоянството във вярата е служба на един господар и обещание за служение на друг. Непостоянните всъщност служат на дявола, а обещават да служат на Бога. Но как Бог ще повярва на техните обещания, като те не са повярвали на Неговото обещание?
А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод. Грижите са тръни, любовта към богатството е тръни, светските наслади са тръни. Когато Божието Слово попадне между тези тръни, пониква. Но не пораства, нито принася плодове, защото бива заглушено. Божието Слово не може да расте на никаква сянка. То расте само на ниви, на които е основният посев, и хвърля сянка върху всичко останало. Тук под грижи се разбират грижите за плътския живот; под богатство – външното забогатяване; под наслади – светските наслади, плътските, скоропреходни и тленни. Това са бурени, между които пречистата и нежна Божия билка не расте. Апостол Петър казва: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). Христос Господ ни възлага една- единствена грижа – грижата за душата, за спасението на душата. Но това е най-голямата грижа, която, като обгрижим, всичко останало ще се погрижи само за себе си. Всички останали малки грижи заглушават семето на тази най-голяма грижа, а без нея и те ще останат необгрижени, макар човек да живее с тях на земята и хиляда години. Истинското богатство е дар Божий, а не придобивка от хората или природата. Който се надява на богатството си, ще падне (Пртч. 11: 28). Той ще умре огорчен и недоволен като просяк и без да има никъде нищо, ще застане пред Божия съд. А наслажденията? Не са ли те онези плевели и тръни, които заглушават Божието Слово? И дали земните наслаждения наистина са това, за което ги мислят онези, които копнеят за тях? Ето – да чуем един [човек], който цял се е къпал в земните наслаждения, да чуем цар Соломон какво изповядва за себе си: Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето! (Еклисиаст 2: 10 – 11). А ето какво говори и бащата на Соломон, по-мъдрият от Соломон: Господните повеления са праведни – веселят сърцето (Пслт. 18: 9); Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми (118: 111); Радвам се на Твоето слово, както оня, който е получил голяма печалба (118: 162). Истинска наслада, богатство, радост и веселие е Словото Божие. Цялото богатство на този свят, наслажденията и радостите му са само мираж спрямо богатството, насладата и радостта в духовния свят, в Божието Царство.
А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това (Иисус), извика: който има уши да слуша, нека слуша! Добрата земя са добрите души, души, жадни за истината и гладни за любов. Както жаден елен тича и търси вода, така и добрите души тичат по сухата пустиня на този свят и търсят да утолят своята жажда и глад с вечната истина и непреходната любов. И когато на тези души падне роса и манна небесна от Христовите уста, те се къпят в радост, извисяват се високо до небесата и принасят преизобилен плод. През тези души минава само един път и по него ходи само Христос; за всички останали пътници и преминаващи този път е затворен. В тези души няма камънак и тръни, а само чиста, плодородна и мека земя, на която расте само един посев – онзи, който Христос Господ сее. Казано е: пазят го в добро и чисто сърце. Добрите хора не държат Христовите слова [само] на книга, защото книгата е извън човека и може да се изгуби; нито ги държат само в ума си, защото паметта е немощна и може да изневери[2]. Затова го пазят дълбоко в себе си, в своето сърце, в добро и чисто сърце, където нито се изгубва, нито се забравя, а расте като квас, принася плод като пшеница, като лоза весели човека и като елей от маслина помазва целия човешки живот, та той сияе като слънце.
Колко плод принася Христовото Слово на добрата земя? Едно сто, друго шейсет, а друго трийсет. Господ казал това по безкрайната Своя милост и снизхождение към хората. Той не иска от всички хора едно и също, а от някого повече, от някого по-малко, само и само да се спасят повече души и да наследят небесното Царство. Евангелист Лука споменава само за стократен плод – дадоха плод стократен – за да покаже въобще изобилието на плода от добрата земя. А Матей и Марк не говорят изобщо за трите различни количества плодове, които удовлетворяват Стопанина. Тук е изказана същата мисъл както и в притчата за талантите. И на раба с десетте таланта, както и на раба с четирите таланта, Господ казал едни и същи думи и ги наградил с еднаква награда: Добри и верни рабе!... влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 23). Защото и в небесното Царство има степени на величие и власт, па и всички спасени не са в едно и също състояние, макар че всички са в неизказана светлина и радост. Който има уши да слуша, нека слуша! С тези думи Господ завършва тълкуването на притчата, както я завършил и преди това, пред народа. И още – извика. Тези думи се повтарят два пъти, и двата пъти се казва извика! Защо? За да пробуди вътрешния слух на оглушалите хора. За да звучи Неговата животворна мъдрост в столетията и да се чуе от всички човешки поколения до края на света. Затова извикал повторно и повторно казал: Който има уши да слуша, нека слуша! Човеколюбивият Приятел на хората извикал, Единственият Приятел на онези, върху които, като на мърша, са налетели черни грабливи птици; извикал, за да ги предупреди за опасността; извикал, за да посочи единствения тесен път на спасението от тлението и дима на този свят. Извикал кроткият и благ Господ, защото тук не става дума за нещо дребно, а за спасението на живота на хората; нито пък за дрехи, къщи и богатство, а за живота. Неговият вик не е от гняв към хората; Неговият вик е на нежна майка, която вижда пред децата си змия, и вика! Децата си играят и не виждат змията, а майката я вижда. А децата, като видят змията, не знаят по кой начин да се спасят, но майката знае. Затова майката вика на децата. Затова и Христос от началото до края на историята вика на хората: Който има уши да слуша, нека слуша!
Нему – живия и животворящ Господ и наш Спасител, Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий, единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.
Атор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – магьоснически (бел. прев.).
[2] В ориг. – паметта е в края на човека и може да забрави (бел. прев).
10 НОЕМВРИ / 28 ОКТОМВРИ (СТАР СТИЛ)
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК БОРИС НЕВРОКОПСКИ
СВ. МЪЧЕНИЦИ ТЕРЕНТИЙ И НЕОНИЛА
СВ. СТЕФАН САВАИТ
СВ. ДИМИТРИЙ РОСТОВСКИ
СВ. АРСЕНИЙ СРЪБСКИ
СВ. ПАРАСКЕВА
ПО ТЕХНИТЕ СВЕТИ МОЛИТВИ, ГОСПОД ДА ПОМИЛВА И СПАСИ ВСИЧКИ НИ. АМИН.
Разсъждение
Чудо на св. Димитрий Солунски. Че светиите Божии живеят на небесата, облечени във велика слава и сила, православните християни го знаят не по някакво свое умуване, а от истинската помощ и явяване на светците. Понякога те се явяват [по начин, по който] човек ги вижда и чува, понякога само ги вижда или само ги чува, а понякога невидимо и без думи те влияят на нашите мисли, на нашето състояние и върху делата ни. Между многото чудеса на св. Димитрий е забележително и следното. В храма на св. Димитрий в Солун бил назначен за църковен служител един младеж на име Онисифор. Неговото главно задължение било да води сметките за свещите и кандилата. Този младеж започнал да краде свещи, да ги носи вкъщи и после пак да ги продава. Явил му се св. Димитрий и му казал: „Брате Онисифоре, не ми е угодно това, което вършиш, защото крадеш свещи и с това вредиш на другите, а най-вече на себе си; откажи се от това и се покай“. Онисифор се уплашил и засрамил, и за някое време спрял да краде свещи. Но по-късно забравил и отново започнал да краде. Една сутрин някакъв виден човек донесъл големи свещи, запалил ги на гроба на светеца, помолил се и си излязъл. Онисифор пристъпил към свещите и протегнал ръка с намерение да ги вземе. Но в това време чул глас като гръм: „Пак ли почваш?“. Като поразен от мълния , Онисифор паднал на земята и изгубил съзнание. Надошли хора, вдигнали го и той постепенно, като дошъл на себе си, разказал всичко, което му се случило. Всички се ужасили и прославили Бога.
БЕСЕДА за ревността по Божия дом
Защото ревността за Твоя дом ме яде и хулите на ония, които Те хулят, падат върху мене (Пс. 68: 9).
Небесата са дом Божий. Църквата Божия е дом Божий. Телата на вярващите човеци са дом Божий. Там, където е Бог, там е домът Божий; а където е домът Божий, там е и светинята. [Когато] хората безчестят светинята, царственият пророк се гневи и гори от ревност. Всички хули към светинята Божия той приема на себе си и те падат върху него като огън, който все повече разпалва ревността му. Хората безчестят светинята, като не вярват и отричат онова, което сам Бог е открил на човеците за тяхното спасение. Когато хората се противят на истината, или като еретически изопачават истината, или като своеволно съдят по плътския си разум за своя Христос Господ, или като се съмняват в [съществуването на] ангелите и светиите, в Съда и безсмъртното Царство Христово, и във вечните мъки на неразкаялите се грешници, във всички тези и подобни случаи разбойнически нападат Божия дом и безчестят светинята на дома Божий. Тогава в праведното сърце се надига ревност против богоборството и богохулството. Също така хората нападат светинята на Божия дом, като се отнасят недостойно спрямо Църквата Божия, когато немарят за църковните наредби, лениво изпълняват църковните заповеди и злобно се отнасят към църковните служители. И тогава в праведното и набожно сърце се разпалва ревност за светинята на Божия дом. Накрая и унижението на човешкото тяло, отдаването на страстите, служенето на греховете, грабежите, грубостта, пиянството и други зли дела – всичко това е нападение на светинята на Божия дом, всичко това е богохулство и човекохулство. И отново се надига ревността на ревнителя за светинята, и свети пред хората като небесен пламък. О, братя мои, да се поучим от Христовата ревност за светинята на Божия дом (Иоан 2: 17), и от ревността на апостолите и светите отци на нашата Православна Църква. Да ревнуваме за нашето спасение повече, отколкото дяволът денонощно ревнува за нашата гибел.
О, Господи Иисусе Христе, пример на ревност за светинята, дай и нам една искра от Твоята ревност, та като ревнуваме, да заприличаме на Тебе и да се спасим чрез Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
Одна крестьянка из Валева рассказывала нам о смерти своей соседки:
«Живаничи – люди богатые, на виду. Но никто из них и думать не хотел о Боге, о душе. В церковь они не ходили, постов не соблюдали, милостыни не подавали. На днях умерла А., женщина их рода. Смерть ее, как и вся жизнь, заслуживает того, чтобы о ней рассказать. В молодости она бегала за многими мужчинами. Запутала и своего деверя, который впоследствии из-за нее покончил с собой. Со своим мужем она не разговаривала целых четыре года. Сама рассказывала, как душила и травила своих детей в утробе, чтобы не родились. Муж ее умер в Страстной Понедельник этого года. Когда он болел, жена к нему даже подойти не хотела, хотя и я, и многие другие говорили ей, что нужно пойти к умирающему мужу и с ним проститься. На смертном одре муж проклял ее: «Дай Бог, чтобы она разложилась от язв!» И сразу после смерти мужа А. на самом деле заболела. Тело от пояса до ступней покрылось язвами. Я видела, что вся она в гное. Четыре женщины ухаживали за ней, переворачивали и обрабатывали язвы. А она совсем не владела собой. Била руками по воздуху и орала: «Отойдите! Уйдите! И уберите от меня этих детей».
«Каких детей? – спрашиваем. – Мы не видим здесь никаких детей». Но она продолжала кричать: «Гоните их! Как это вы не видите?! Вот они, вокруг меня и лезут на меня!..»
Это были дети, которых она в утробе своей душила и травила. Я ей не раз говорила: «Позови, сестра, священника, исповедайся и причастись». Но она не слушалась. Наконец я уговорила, и она позвала священника. Но когда батюшка пришел, у нее отнялся язык, и она не смогла ничего сказать. Так после тяжелой и продолжительной болезни, вся в язвах и смраде, еле испустила дух несчастная моя соседка А.! И жители всей окрути нашей содрогались от ужаса. Только о ней сейчас и говорят».
