Разсъждение

Св. Григорий Палама е узнал много чрез небесни откровения. Като провел три години на безмълвие в една  килия на св. Лавра, трябвало да излезе между хората и да им бъде от полза със своите събрани знания и опит. Това Бог му показал с едно изключително видение. Един ден, като в дрямка, Григорий видял себе си да държи в ръка съд, препълнен с мляко, но толкова препълнен, та чак преливал. Но постепенно млякото се превърнало във вино, което също така преливало през ръба на съда и мокрело ръцете и дрехите му. Тогава му се явил един светъл юноша и му рекъл: „Защо не дадеш и на другите от това чудно питие, което тъй невнимателно разпиляваш? Или може би не знаеш, че то е дар от Божията благодат?“. На това Григорий отговорил: „Но ако в днешно време няма никого, който да чувства потребност от такова питие, на кого да го дам?“. Тогава юношата казал, че и да има жадни за такова питие, и да няма, той [Григорий] е длъжен да изпълни своя дълг и да не пренебрегва Божия дар. Млякото Григорий изтълкувал като обикновено поучение към народните маси за морален живот и поведение, а виното – като наука от догматически характер. Друг път Григорий се бил затворил в един манастир и там писал своите „Начала на Православието“. В навечерието на празника на св. Антоний Велики монасите го повикали за бдението, но той останал със своето занимание в килията. Всички братя отишли в църква. Изведнъж му се явил св. Антоний и му казал: „Съвършеното безмълвие е добро, но понякога е необходимо общение и с братята“. Убеден от това видение, за радост на всички монаси, Григорий се отправил към църквата.

БЕСЕДА за затворника Павел

Ето защо аз, Павел, съм окованик[1] Иисус Христов за вас езичниците. (Ефес. 3: 1).

Този апостол Христов, братя, себе си нарича затворник Христов. Как тъй апостол ще бъде затворник? Не е ли затворникът свързан? Да, но и апостолът е свързан, свързан с любовта на Господа тъй силно, че никаква друга връзка на земята не чувства, като че да няма такава. Апостолът е свързан и с ума си за Господа Иисуса така силно, та не може да мисли за нищо друго без Иисуса Христа Господа. Апостолът и със своята воля е свързан за Господа Иисуса тъй здраво, та всъщност няма своя воля, а съвършено е подчинил волята си на Господа Иисуса. Така той желае онова, което желае и Христос, мисли онова, което Христос мисли, прави онова, което Христос иска. Нима това не е затворничество? О, блажено затворничество, което не е за срам, а е за слава, и не е за гибел, а за спасение! И тъй, Христос е пълен господар над живота на апостола, както външно, тъй и вътрешно. Той външно и вътрешно му пращал изкушения; външно и вътрешно му откривал чудесата на Своя Промисъл; външно и вътрешно, заради неговото спасение и заради спасението на мнозина други, го ръководил към съвършена добродетел. Да се предадем, братя, и ние на Господа Иисуса Христа подобно на Неговите апостоли. И ще бъдем в най-сигурните ръце и на най-сигурния път.

Господи Иисусе Христе, Господи велики и дивни, привържи и нас към Себе Си, направи ни завинаги Твои раби и на този, и в другия свят. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] Според сръб. текст – затворник (бел. прев.).

( Преп. Паисий Величковски )

Разсъждение

Бог най-често победата във войната дава на миротворците. Пример за това е великият император Иустиниан, а друг пример е св. крал Стефан Дечански. След смъртта на своя баща – крал Милутин, Стефан свалил превръзката от очите си и с радост бил провъзгласен за крал от болярите и народа. Но Константин – Симонидин син и по-малък брат на Стефан по баща, събрал войска против Стефан. Тогава Стефан му написал следното: „Ти си чул какво се случи с мене (т.е. как съм прогледнал) по Божия Промисъл, който всичко устройва за добро. Помилван от Бога, аз наследих родителския престол да владея над хората в страх Божий и правда по примера на предците. Откажи се от своето намерение[1], ела да се видим един с друг, приеми второто място в държавата като втори син и не въставай с чужденците против своето отечество; нашата земя е достатъчно просторна, на нея има място и за мен, и за теб. Аз не съм братоубиеца Каин, а приятел на братолюбивия Иосиф. Казаното от този последния и на тебе го казвам: Аз съм Божий, вие замисляхте срещу мен зло, а Бог го обърна на добро“. Това написал светият крал. Но Константин не послушал. И бил победен във войната със Стефан. Така бил победен и Драгудиновият син – Владислав, друг претендент за сръбския престол! А най-горчиво пострадал българският цар Михаил Шишман. До него Стефан написал: „Разбери значението на християнската любов, укроти гнева, допусни любовта да бъде между нас, както беше и между нашите родители. Престани да проливаш християнска кръв. Обърни оръжието към неприятелите на Христовото име, а не към християните. Помисли какъв тежък отговор ще дадеш за невинната кръв. Знай и това, че който отнема чуждото, губи и своето“. Михаил се надсмял на това писмо от светия крал и бил тежко поразен при Велбъдж. Бог е с праведните, а не със силните.

БЕСEДА за откриването на Божията премъдрост на небесните сили

Та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни (Ефес. 3: 10).

Дали ангелите, братя, са всезнаещи? Не са, защото ако са всезнаещи, щяха да са богове. Бог е един, братя, а ангелите са прекрасни Божии служители. Тайната на [Бого]въплъщението не е била позната на ангелите преди то да стане. И всички други тайни, свързани с тайната на Въплъщението, са били непознати за ангелите, докато не ги видели разкрити в Църквата. Църквата, значи, е ново откровение и за самите свети ангели. Църквата от една страна, е ново проявление на Божията мъдрост, сила и човеколюбие, а от друга страна, нова проява на човешкото боголюбие и подвиг. Даже ангелите не знаели предварително докъде Бог ще се понизи, нито докъде човекът ще се въздигне. Това се видяло в Църквата и чрез Църквата е известено на ангелите. За това апостолът говори на Ефесяните с [горе]посочените слова. На началствата и властите, т.е. даже и на ангелските върхове не е било предварително известно всичко. Многоразличната премъдрост Божия, т.е. премъдрост по-рано непроявена [пред] и неизвестна за ангелите, а сега явена в Църквата в безбройни форми, образи и случаи. О, братя мои, най-много са явни две дела Божии – сътворението на света и сътворението на Църквата. И в едното, и в другото, човекът, братя, е главният предмет на Божията любов. Да бъдем благодарни, за всяко наше дихание да сме благодарни и преблагодарни на Бога.

О, Боже благий, Боже милосърдний. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – предприятие (бел. прев.).

Вие, честни отче, считате за „дреболии" облеклото на свещеника, брада­та и косата му и се учудвате, че висшата църковна власт обръща внима­ние на този въпрос. Същевременно по-нататък в писмото си пишете за нуж­дата от реформа във външния вид и поведението на свещениците и нейната важност. Как да се съвмести това: и „дреболии", и „важна реформа"? Всеки приятел на Църквата трябва да се запита: защо офицерите на земния цар не се бунтуват срещу своите униформи? Нито пък митничарите, данъчните, лесничеите или железничарите? Те без ропот носят онова, което други са им определили като униформа и се държат така, както изискват служебните им правилници. Може ли тогава единствено офицерите на Небесния Цар да въстават срещу своите униформи и правилата за своето поведение? Ако народът иска да вижда своя свещеник в расо, с брада и дълга коса, тогава всички останали съображения трябва да се оставят. Ако за народа е непри­емливо да вижда своя свещеник облечен като търговец, избръснат и ниско подстриган, то тогава тази „реформа" трябва на всяка цена да бъде отхвър­лена като накърняваща религиозната съвест на църковния народ. В тези неща критерий е народното чувство и народният съд, а не индивидуалният вкус на отделните свещеници. Освен това, щом като дългата брада и коса не пречат на поетите, на художниците, та дори и на социалистическите вода­чи, то защо да бъдат в тежест на Христовите свещеници, на духовниците и народните пастири?

Блажени Иероним с ирония пише за наконтените свещеници от своето време: „Срамно е да се каже, но има хора, които приемат свещенически или дяконски чин с цел да общуват по-свободно с жените. Те се грижат изклю­чително за своето облекло, докарват се в прическата си, носят скъпоценни диамантени пръстени; пазейки се да не се напрашат, едва докосват земята с нозете си. Ще помислиш, че това са младоженци, а не свещеници".

В античността брадата била отличителен белег на философите. Вед­нъж в Рим поради появата на множество философи шарлатани императо­рът наредил всички философи да обръснат брадите си. Най-великият фи­лософ от това време Епиктет отговорил на императорската заповед така: „Кесарят може да ми вземе главата, но не и брадата". Така ценял той този външен белег на своето звание.

Това е дреболия - ще кажете. Дреболия е, без съмнение. В сравнение с душата и характера на един християнин облеклото, брадата и косата са съвсем дребно нещо. Но животът се състои от важни неща и от дреболии. А нашата вяра е така фина и изтънчена, че и дребните неща могат да бъдат от полза или да навредят. Щом словесното стадо иска пастирите му да се раз­личават от него по външност и да имат утвърдени знаци за разпознаване, трябва ли да се противим на това?

Католическите мисионери в Китай, държейки сметка за психологията на средата, в която проповядват, не се срамуват да носят плитки, дълги кафтани и китайски шапки. Защо христолюбивите свещеници да се противят на народа и заради незначителното да поставят под въпрос важното в ду­ховния живот и възрастване?

Мир Вам от Господа!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

ОТГОВОР: „Опознай преди всичко себе си, за да можеш да опознаеш и Бога“

( Св. Киприан Картагенски )

Разсъждение

Наказание и награда! И двете са в Божията ръка. Но както този земен живот е само сянка на истинския живот на небето, така наказанието и наградата на земята са само сянка на истинското наказание и награда във вечността. Главните гонители на светеца Божий Златоуст били Теофил – патриарх Александрийски, и царица Евдоксия. След мъченическата[1] Златоустова смърт и двамата ги постигнало люто наказание. А именно – Теофил полудял, а Евдоксия била натирена от двореца на цар Аркадий. Евдоксия скоро се разболяла от неизлечима болест, по тялото ѝ се отворили рани и червеи закипели из раните. Такава смрад се разнасяла от нея, че не било лесно човек да мине дори по улицата пред нейния дом. Лекарите употребили най-хубавите мазила, аромати и благовония само колкото да премахнат смрадта от скверната царица, но нямали голям успех. Накрая царицата умряла в смрад и мъки. Ала и след смъртта ѝ Божията ръка тегнела над нея. Цели 34 години, докато цар Теодосий не пренесъл мощите на св. Златоуст в Цариград, ковчегът с нейното тяло денонощно се тресял. А какво станало със Златоуст след смъртта му? Награда, награда, каквато само Бог може да даде. Аделтий – епископ Арабски, който приел изгнаника Златоуст в своя дом в Кукус, молил Бога да му покаже къде се намира Иоановата душа. Веднъж на молитва Аделтий бил като че ли вън от себе си и видял един сияен юноша, който го завел на небесата и му показал по ред иерарсите, пастирите и учителите, назовавайки всекиго по име. Но така и не видял Иоана. Ангелът го повел към изхода на Рая, а Аделтий бил много нажален. Когато ангелът го попитал за причината на неговата скръб, Аделтий отговорил, че му е мъчно, дето не видял любимия си учител – Иоан Златоуст. Ангелът му отговори: „Него не може да го види човек, докато е в тяло, защото той е до Божия престол заедно с херувимите и серафимите“.

БЕСЕДА за основата и крайъгълния камък

Утвърдихте [се] върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за крайъгълен камък (Ефес. 2: 20).

Основа на апостолите и пророците са, братя, животът и делата на апостолите и пророците. Това са Старият и Новият завет. Кой свързва апостолите и пророците? Господ Христос. Без Него нито пророкът ще разбере апостола, нито апостолът пророка. Той пък е изпълнението на пророците и свидетелството на апостолите. Така, че Той е крайъгълният камък, Който свързва пророците и апостолите и ги държи ведно, както крайъгълният камък държи зидовете. И Старият, и Новият завет – целите са съединени в Него, осмислят се в Него, кръжат около Него, вдъхновяват се от Него, поддържат се от Него – от Господ Иисус Христос. Езичниците и евреите къде биха се срещнали и разбрали, ако не в Иисуса Христа Господа? Никъде освен в Него. В Него и чрез Него те се съединяват в един Нов Човек, в едно безсмъртно тяло, в една свята и съборна Църква. Тялото и душата се съединяват във висше свето приятелство само чрез Господ Иисус. Връзката на душата и тялото била враждебна чак до Неговото идване в тяло; и това враждуване накланяло към погубване на душата. Той ги  помирил и осветил. Така Той станал крайъгълен камък на всеки безсмъртен и богоугоден градеж, независимо дали се отнася за един човек, или за едно семейство, или народ, или за целия човешки род, или сега, или в миналото, или в бъдещето, или в старозаветно, или в новозаветно време. Той е носещият стълб[2] на всеки градеж, тъй като той е Глава върху тялото на Божията Църква.

О, Господи Иисусе Христе, опоро на нашето спасение, помилуй и спаси нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] авторът употребява думата мъченическа. Формално св. Иоан Златоуст не е убит, но заради претърпените от него страдания, без да се притесняваме от неточност, може да наредим лика му между мъчениците, което и прави в случая св. Николай (бел. прев.).

[2] В ориг. – главната стена (бел. прев.).

 Имаш един брат, един-единствен. И сега се отказваш от него. „Не ми е брат" - казваш. Наистина той е извършил страшно престъпление. Промъкнал се е в къщата на един старец, убил го е и е откраднал парите му. Заловен е и е осъден на смърт. Сега е в затвора и чака последния си час. Писал ти е от тъмничната килия и те е молил като брат да му простиш, да се молиш за него след смъртта му, да му отслужваш панихиди, да вземеш тяло­то му и да го погребеш до гроба на вашите родители. А ти - какво? Гнусиш се от него, не отговаряш на писмата му, не ходиш на свиждане, дори името му не споменаваш. „Опетни честта ми" - говориш ти на всеослушание. О, честолюбче, нима не виждаш своето страшно себелюбие? Нима не виждаш, че със своето себелюбие ти петниш това, което твоят брат е опетнил с прес­тъплението си? Но твоят брат се кае за своето престъпление, покай се и ти за себелюбието и гордостта си. Сега не е време да мислиш за себе си и за своята чест, а за брат си, който погива и те моли. Ако някой се дави в мътна вода и борейки се за живота си, опръска онзи, който стои на брега, трябва ли той да се разсърди и да обърне гръб на удавника? Знаеш, че Христос е казал: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мат. 9:13). Твоят брат е извършил злодейство и за това злодейство скоро ще понесе на­казание - най-тежкото, което хората налагат. Той не се противи на човеш­кото наказание, но се бои от Божието. Затова се кае пред Бога за своя грях, плаче в тъмницата и те заклина да отидеш при него, за да се прости с теб. Той знае, че ако ти като брат не му простиш, то няма кой на земята да му прости. Брат ти би искал да тръгне към оня свят поне с една прошка. А ти му я отказваш. Защо? От честолюбие! Но знай, че неговото искрено покаяние може да струва повече пред светите небеса, отколкото цялата твоя правда. Христос е помилвал разбойника на кръста. Как мислиш да се причастяваш и да се съединиш с Христос, след като си така чужд на Неговото милосър­дие? Ти дори не подозираш колко бързо, почти мигновено, покаянието на престъпниците може да очисти техните души.

Неотдавна в нашия край един човек беше обесен за тежко престъпле­ние. Той дълбоко и искрено се каел, плачейки и ридаейки за своето злодея­ние. По пътя към бесилката и под нея той така се молел на Бога и се кланял на хората наоколо, викайки: „Простете ми, братя! Простете ми!", че всички се разплакали. Целувал многократно кръста и ръката на свещеника и цял разтреперан го умолявал: „Отче, моли Бог да ми прости!" По късно един от присъстващите ни разказваше: „Чувствахме се така, сякаш изпращахме на онзи свят не престъпник, а светец." Така лесно покаянието може да промени изцяло вътрешното състояние на човека.

И твоят брат се променя чрез покаянието в тъмницата. Моля те и аз, отиди и му помогни да се покае напълно. Не осъждай осъдения, не прези­рай каещия се. Бъди милостив към своя брат. Твоите и неговите родители го чакат на онзи свят не като разбойник, а като свое чедо. Не оскърбявай родителите на своя брат. Посети го в тъмницата, сякаш посещаваш Христос. И Христос ще те посети с богати дарове.

Мир на теб и на твоя брат!

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски 


*Заглавието не е на автора, а поставено от мен.

ОТГОВОР: „Да прогневиш Бога и да направиш нещо неугодно Нему – ето го истинското нещастие!“.

(Св. Иоан Златоуст)

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 НОЕМВРИ

Разсъждение

На много свети мъже и жени е било открито кога ще умрат и кога ще преминат в другия живот. Това е велик Божи дар. Но да не очакваме подобен дар, а тъй като сме недостойни, трябва всеки ден с покаяние да се готвим за заминаването си. От хората може и да се избяга, но от Бога – никога. Когато св. Иоан Милостиви бягал от персите, напускайки Египет, на кораба му се явил един светъл мъж, със златен скиптър в ръцете и му казал: „Царят на царете те вика при себе Си“. Иоан разбрал тези думи и започнал да се подготвя за смъртта си, която скоро настъпила. На св. крал Стефан Дечански често му се явявал любимият му светец Николай [Мирликийски], явил се и преди смъртта му, и му казал: „Стефане, приготви се за своето заминаване, скоро ще застанеш пред Господа“. По своето милосърдие тези двама светци много си приличали. От неизмеримото богатство, с което Иоан разполагал като патриарх на Александрийската църква, преди смъртта си той имал само третината от един динар, [която] наредил да дадат на бедните. А когато [св. Стефан] Дечански бил в манастира Пантократор в Цариград, един богат сръбски големец тайно му пратил голяма сума пари. „Благодаря на добрия господин за любовта!“ – отговорил Стефан на приносителя, – но ще ме зарадва повече, ако парите вместо на мене, бъдат раздадени на сиромасите.

БЕСЕДА за това как чужденците станаха домочадци

И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога (Ефес. 2: 19).

Преди идването на Христа Господа е изглеждало, че само евреите са близки на Бога, а езичниците далечни. В същност и евреите, и езичниците са били еднакво далеч от Бога и от истинското богопочитание. Тогава дошъл Той, Христос Спасителят, и благовестил мир на вас, далечни и близки, и освен това, привел и едните, и другите, т.е. евреите и езичниците при Отца, в единия Дух. В новите твари, или в новия човек, или в Църквата Божия Духът е един; и всеки влизащ в Църквата Божия приема този Дух, но колкото и да се увеличава броят на членовете, винаги Духът остава един и същ; колкото народи, племена и раси да влязат в Божията Църква, Духът не се променя, сега и всякога, а остава един и същ. Ето защо, вие [бивши] езичниците, не сте вече чужди и пришълци, но като всички останали членове на Църквата сте съграждани на светиите и свои на Бога. Защото Църквата е основана върху святост и Нейният крайъгълен камък[1] е Светията на светиите, и според плана всички нейни членове трябва да са свети. Светии се наричат и всички онези, които живеели преди Христа, но очаквали Христа и се надявали на Него, както и онези, които живеели след Христа, признавайки Христос за Господ и Божи Син като Спасител, Изкупител, Възкресител и Съдия. Грехът разделя и отчуждава от Бога. Но чрез Христа Господа разделянето и отчуждението изчезнали и всички вярващи, било евреи или бивши езичници, станали свои на Бога. Всички, заради и чрез Господ Иисус Христос. О, братя мои, Господ Иисус ни е дарувал нещо по-висше от този живот – дарувал ни е мир и приятелство с Бога. А това е по-драгоценно от живота далеч от Бога.

О, Господи Иисусе Христе, Миротворецо и Миродавецо, запази ни до край в мир с Бога. Амин.

Автор - Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. - каменен темел (бел. прев.).

Сърдите се на някои Ваши приятели, които гледат с недобро око на ве­роучението в училище. И имате право. Вашият гняв е праведен. Такъв гняв има ценност пред Бога. Но е безполезно само да се гневим или само да убеждаваме. Трябва и да се молим за онези, които поради неразумие се обявяват против Закона Божи в училищата. Да отвори Бог очите им, за да видят, че секат клона, на който седят. Защото наистина цялото възпитание на християнската младеж е стъпило на непоклатимата скала на Христовото учение. Така е било у нас през всичките хиляда години на нашата християн­ска история, така трябва да бъде и днес, и утре, и във вечни векове. Това въз­питание не ни е посрамило в миналото, няма да ни посрами и в бъдеще. То ни е дало първокласни хора, които са украшение на нашата история, както звездите са украшение на небесния свод. И то огромен брой такива мъже и жени - звезди на свода на народната ни история. А каква друга може да бъде целта на възпитанието, ако не да възпитава истински хора? Науката за възпитанието при нас и при всички кръстени народи трябва да бъде свърза­на с Христовото учение. Ако възпитанието се отдели от него, от това не губи Христовото учение, а се изгубва възпитанието, изгубват се истинските хора. А ако възпитанието се изгуби от училището, училището става опасно за хо­рата и за народа. Понеже ученият, но безнравствен човек е много по-опасен за себе си и за другите, отколкото безнравственият неук. Последният е без­нравствен по слабост, а първият - по убеждение. Пукнатината във вярата на един човек неизбежно предизвиква и пукнатина в характера му. За това свидетелства както библейската история, така и историята на християнски­те народи. Винаги когато някой израилски цар е отстъпвал от Бога, отстъп­вал е и от нравствеността. Защото както реката е свързана със своя извор и светлината - със слънцето, така и нравственият живот е свързан с вярата. „Аз съм пътят” - е казал Христос; и:” Аз съм живата вода”; и: „Аз съм светлината на света”. Накъде ще поведем децата извън този път, ако не в пропаст? С какво ще напоим жадните им души без тази жива вода, ако не със земна мътилка, която и добитъкът пие? С какво ще ги просветим извън тази Светлина, ако не с измамна игра на призрачни сенки?

Но - казват - вероучението не е за нашето модерно време. Не знам; виждам само, че и в нашето модерно време най-добри са онези хора, които  се държат за вярата и за Божия Закон. Не знам и коя друга наука би могла да замени Христовото учение при възпитанието на младото поколение. По­гледнете и вижте - не съществува друга наука за човека, за това какъв е смисълът на човешкия живот и какъв трябва да бъде истинският човек, освен науката за вярата.

И така, никой не може да постави друг крайъгълен камък на възпи­танието, нито в наше време, нито хиляда години след нас, освен онзи жив Камък, Който Сам Себе Си е поставил и е казал: „Без Мене не можете да вър­шите нищо”.

Мир Вам и благословение от Бога!

Автор – Св. НиколаЙ, еп. Жички и Охридски