Евангелие за милостивия самарянин
Лк. 10: 25 – 37, Зач. 53
Господ Иисус Христос е дошъл да промени мерките и човешкото мислене.
Хората измервали природата сама за себе си. И мярката била погрешна.
Хората измервали душата според тялото. И величието на душата се смалило до милиметри.
Хората сравнявали Бога с човека. И Бог изглеждал зависим от човека.
Хората измервали добродетелта с бързината на успеха. И добродетелта станала евтина и тиранична.
Хората се хвалели със своя напредък, сравнявайки се с животните, които винаги тъпчат на един и същи път и на едно и също място. Небето презряло тази хвалба, а животните не я и забелязали.
Мерили хората и роднинството, и близостта на човека спрямо човека или по кръвта, или по начина на мислене, или по разстоянието на домовете и селата, в които живеели на земята, или по езика, или по още стотици признака. Но всички тези мерки за роднинство и близост не могли да сродят, нито да сближат хората.
Всички човешки мерки били погрешни и всички разсъждения – лъжливи. Христос е дошъл да спаси хората от незнанието и лъжите и да промени мерките и мисленето. И ги променил. Онези, които приели Неговите мерки и мислене, се спасили с истина и правда, а онези, които запазили старите мерки и мислене, до ден днешен скитат в мрак и търгуват с мухлясали заблуждения.
Природата не се измерва самоцелно, защото тя е дадена за служение на човека, за нея мярката е човекът.
Душата не се измерва според тялото, защото тялото е дадено за служение на душата. Затова душата е мерило за тялото.
Не се разсъждава за Бога според човека, както за грънчаря не се разсъждава според грънците. Няма мярка за Бога, защото Бог е мярката за всекиго и Съдия на всички.
Добродетелта не се измерва с бързината на успеха. Защото колелото, което бързо се върти и излиза от калта, отново бързо се връща в нея. Добродетелта се измерва с Божия закон. Не се измерва човешкият напредък с животинското състояние, а със скъсяването на разстоянието между човека и Бога.
А истинската мярка за родството – тази, която сродява и сближава хората и народите, е не толкова кръвта, колкото милосърдието. Бедата на един човек и милосърдието на друг сродяват и сближават двама души повече от кръвта на родни братя. Защото всяка кръвна връзка е временна и има някакво значение само в този временен живот, служейки като образ на здравата и вечна връзка на духовното родство. А духовните близнаци, които се раждат при срещата на бедата и милосърдието, остават братя във вечността. На братята, родени по кръв, Бог е само Творец, а на духовните братя, родени от милосърдието, Бог е Отец.
Тази мярка за родство и близост между хората Господ Иисус предлага на човечеството в днешната евангелска притча за добрия самарянин – казваме предлага, не натрапва, защото спасението не е натрапено, а милостиво предлагане от страна на Господа и приемане от страна на човека. Блазе на онези, които доброволно приемат тази нова мярка, защото ще имат много братя и сродници в безсмъртното Христово Царство! А притчата гласи:
И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? Опропастявайки живота си с изкушения, той уж търси да наследи вечния живот! Всъщност, този изкусител не мислел за своя живот, а как да застраши Христовия. Той искал да намери в Христа вина, смъртоносна вина против Моисеевия закон, за да може да Го обвини и така да Го погуби, а, като ловък законник и адвокат, да се прослави между себеподобните си. Но защо той пита за вечния живот, като нещо можел да научи и от тогавашния закон? Не е ли това награда, която законът обещава на онези, които го изпълняват: За да живееш дълго на земята (Изх. 20: 12; Ефес. 6: 3)? Наистина, пророците говорят за вечното Царство на Месията, а особено пророк Даниил говори за вечното Царство на светиите, но евреите по Христовото време разбирали вечността само като продължително време на земята. Затова най-вероятно изглежда, че този законник лично е чул или чрез другиго е узнал, че Господ Иисус представя вечния живот, различен от еврейското разбиране за вечността. Ненавистникът на Бога и на човешкия род, който, без успех, лично изкушавал Господа в пустинята, сега продължава да Го изкушава чрез заслепени хора. Защото, ако дяволът не бил заслепил законниците, нямаше ли да е най-естествено тези тълкуватели и „познавачи“ на Закона и пророците първи да познаят Христа Господа, първи да Му се поклонят, първи да тръгнат пред Него като Негови вестители и да разгласят пред народа благовестието за дошлия Цар и Месия?
А Той (Иисус) му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.“ Господ знае какво е в сърцето на законника; виждайки неговата злоба, не иска да отговори на въпроса му, а го пита за Закона: в Закона що е писано? Как четеш? Това са два въпроса: първият – знаеш ли смисъла на написаното? И вторият – как четеш и разбираш написаното? Какво е написано, това са могли да знаят всички законници; но как трябва да се разбира написаното – никой от тях по това време не знаел. И не само по това време, а по-отдавна. Още Моисей, преди смъртта си, укорява евреите заради духовната им слепота и казва: Но и до днес Господ (Бог) ви не даде сърце да разумеете, очи да видите и уши да чувате (Втрзак. 29: 4). Учудващо е, че този еврейски законник посочва точно тези две Божи заповеди като най-спасителни, учудващо е по две причини: първата е, че тези две заповеди в Моисеевия закон не са поставени на първо място с останалите главни заповеди; още повече – не са написани една след друга, както ги подрежда законникът, че даже не са написани в една и съща Моисеева книга, а едната – в една, втората – в друга (Лев. 19: 18; Втрзак. 6: 5). И второ – учудващо е и затова, че евреите се стараели за изпълнението на другите Божи заповеди, ала за заповедта за любовта, никак. Те никога не могли да се издигнат до любовта към Бога, а само до страха от Бога. Това, че законникът поставил тези две заповеди една след друга и посочил тях като най-спасителни, може да се обясни с това, че той изглежда е знаел, че Господ Иисус поставя тези заповеди за любовта на върха на стълбата на всички заповеди и добродетели.
Какво му отговорил Иисус? Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Виждате ли как Господ не иска от слабите да понесат най-тежкия товар, а постъпва според техните сили? Познавайки коравото и необрязано законническо сърце, Той не му казва: „Вярвай в Мене като в Син Божий, иди продай и раздай на сиромасите всичко, което имаш, па вземи кръста си и върви след Мене, без да се обръщаш назад!“. Не – само му препоръчва да изпълни онова, което сам разбирал и изрекъл като най-важното в закона. За него и това е достатъчно. Защото, ако наистина обича Бога и ближния, за него скоро ще се открие и истината за Христос Господ. Когато при един друг случай богатият момък поставил на Господа същия този въпрос, само че без лукавство[1]: Какво да направя, за да наследя живот вечен?, Господ не му споменал позитивните заповеди за любовта, а повече негативните: Не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си. И когато момъкът казал, че е изпълнил тези заповеди, Господ му поставил по-трудна задача: Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси (Лк. 18: 22). От това познайте превеликата мъдрост на Господа като божествен Учител. Той заповядва всекиму да изпълни онази Божия заповед, която знае; па като я изпълни и узнае друга, му нарежда да изпълни и нея, и така трета, четвърта и т.н. Той не поставя тежко бреме на слаби плещи, а според здравината на плещите – и бремето. Това е и страшен укор за всички онези между нас, които все повече и повече искат да узнаят Божията воля, а не искат да изпълнят онова, което вече са узнали. Никой няма да се спаси само с узнаването на Божията воля, а [ще се спаси] с изпълнението ѝ. Напротив, онези, които много са узнали, а са изпълнили малко, ще бъдат по-страшно осъдени от тези, които по-малко знаели и по-малко изпълнили. Затова Господ казал на законника: Тъй постъпвай и ще бъдеш жив. Т.е. виждам, че знаеш тези велики заповеди за любовта, но същевременно виждам, че не ги изпълняваш; затова е безполезно да те уча повече, докато не изпълниш наученото. Законникът трябва да е почувствал укора в думите на Спасителя и се опитал да се оправдае: Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен? Този въпрос показва неговото жалко оправдание, а именно: той не знае кой е неговият ближен; от това е ясно, че той не е изпълнил заповедта за любовта към ближния. И тъй, вместо да улови Христа на дума, самият той се оказва уловен и принуден да се оправдава. Плетейки примка за Христа, той сам се уловил в нея. Падуть во мрежу свою грешници! Така се случвало с евреите винаги, когато изкушавали Христа. Изкушавайки Господа, те повече го прославяли, а себе си погубвали и си заминавали от него посрамени, както и онзи баща на лъжата – сатаната с пустинята. С какво този законник прославил Господа, като го изкушавал? С това, че му дал повод да каже притчата за добрия самарянин и да предложи божественото учение за това кой е нашият ближен – спасително учение за всички човешки поколения до края на времената. A кой е моят ближен?
Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.
Кой е този човек, който слизал от Иерусалим в Иерихон? Това е Адам и целият човешки род, който произхожда от Адама. Иерусалим означава небесната обител на първосътворения човек [с неговата] райска сила и красота, в близост до Бога и светите Божии ангели; Иерихон – земната долина на плача и смъртта. Разбойниците са злите духове, безбройните слуги на сатаната, който въвел Адам в греха на непослушанието към Бога. Като най-големи злосторници на човешкия род злите духове нападат хората, смъкват от душите им тяхната божествена одежда на страха, вярата и благочестието; чрез греховете и пороците раняват душата и тогава временно се отдалечават, докато душата в отчаяние лежи край пътя на живота и не може да мръдне ни напред, ни назад. Свещеникът и левитът означават Стария Завет, свещеникът означава Моисеевия закон, а левитът – пророците. За пребитото и изранено човечество Бог е изпратил двама лекари с определени лекарства: единият бил Законът, а другият – пророците. Но нито единият, нито другият лекар се осмелили да лекуват главните и най-дълбоки рани на болния, нанесени му от самия дявол, а се спрели само пред по-малките страдания, нанесени на човека от човека. Затова се казва, че и единият, и другият, като видели тежко ранения болник, отминали. Моисеевият закон само видял човечеството като тежко болен и, като го видя, отмина. Пророците не само го видели, но и пристъпили към болния, ала и те отминали. Моисеевото Петокнижие е описало болестта на човечеството и потвърдило, че за нея на земята лек няма, а истинското лекарство е при Бога на небето. Пророците се приближили по-близо до полуживата и издъхваща душа на човечеството, също потвърдили още повече усилващата се болест и утешили болния, казвайки му: „Ние нямаме лек, но ето, след нас идва Месията, Небесният Лекар.“ И отминали. Тогава дошъл истинският Лекар.
Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. Кой е този самарянин? Това е сам Господ Иисус Христос. Защо Господ нарича Себе си самарянин? Затуй, защото евреите презирали самаряните като нечисти идолопоклонници. Не се смесвали и не общували едни с други. Затова самарянката при Иаковия кладенец казала на Господа: Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка (Иоан 4: 9)? И тъй, значи, самаряните смятали Христос за евреин, докато евреите Го наричали самарянин: Ти си самарянин и в Тебе има бяс (Иоан 8: 48)! Казвайки тази притча на еврейския законник, Господ, от безкрайно смирение, сам Себе Си представя като самарянин, та така и нас да научи, че и под най-презряно име и звание ние можем да вършим големи добрини, понякога дори и повече от тези с велики и славни имена и звания. Господ нарича Себе Си самарянин и от любов към грешниците. Самарянин означавало същото, каквото и грешник. И когато евреите го наричали самарянин, Господ не отговарял на това. Той влизал под покрива на грешниците и ял, и пил с тях; та чак и открито обяснил, че е дошъл на този свят за грешниците, а не заради праведниците. Но нима в Негово присъствие можело да има и един-единствен праведник? Не са ли били всички хора покрити от грехове като от тъмни облаци? И не били ли всички души пребити и обезобразени от злите духове? Господ нарича Себе Си самарянин, за да ни научи да не очакваме Божията сила да се прояви само чрез великите и славните на този свят, а с почит и внимание да се вслушваме и в онова, което мислят и казват малките и презирани от този свят хора. Защото Господ често си служи с тръстика, за да разруши железните огради, и с рибарите, за да посрами царете, и с онези, които са най-малки, за да посрами тези, които в очите на хората са най-важни. Както и апостол Павел казва: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27). Наричайки се самарянин, Господ дава да се разбере, че светът напразно очаква спасение от силната римска империя и от кесар Тиберий – спасението на света Бог е устроил чрез най-презирания народ в Римската империя – евреите, и чрез най-презрените от евреите – галилейските рибари, които били презирани от надменните книжници като идолопоклонниците самаряни. Божият Дух е свободен, Духът диша, където иска (Иоан 3: 8)[2], и не се съобразява с човешките рангове и оценки. Онова, което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога, и онова, което е мерзост пред хората, то е високо пред Бога. Господ дошъл при човешкия род – дойде до него. Човешкият род лежал болен и отчаян, а Лекарят дойде до него. Всички хора са грешни и всички лежат проснати на земята, прилепнали към земята – само безгрешният Господ, чистият и здрав Лекар стои изправен. На друго място се казва: Дойде у Своите Си (Иоан 1: 11), за да се отбележи, че Той е дошъл в плът както всички други хора, не различавайки се външно от смъртно болните и грешниците. А тук се казва: дойде до него, за да се подчертае Неговото различие по сила, по здраве, по безсмъртие и непогрешимост от смъртно болните и грешниците.
Той видял ранения, както го видял и свещеникът; приближил се към него, както се приближил и левитът; но направил и нещо повече, нещо много повече от свещеника и левита. Смилил се, превързал раните му, полял ги с елей и вино, качил го на добичето си и го откарал в странноприемницата, погрижил се за него, платил на съдържателя и обещал, ако се наложи, да доплати за предстоящите грижи около болния и харчовете за неговото лечение. И тъй, докато свещеникът хвърлил само един поглед на ранения, и докато левитът погледнал и пристъпил към него, то Месията, небесният Лекар сторил за него десет неща – десет (число, което означава пълнота на числата), та с това да се покажат всеотдайната грижа, трудът и любовта на Господа и Спасителя наш за нашето спасение. Той не само че го превързал и не го оставил край пътя, защото това не би било достатъчна помощ; нито пък само го закарал в странноприемницата и си заминал, защото съдържателят би казал, че няма какво да прави с неговия болен и ще трябва да го изхвърли вън, та затова Той предварително му заплатил за неговия труд и харч. Тук би спрял и най-милостивият човек. Ала Господ отива още по-далеч. Той обещава и по-нататък да се погрижи за болния и да доплати на съдържателя каквото още бъде необходимо. Това е съвършенството на милосърдието! Тогава, като се знае, че това не го прави брат, а самарянин на евреин, неприятел на неприятел, трябва да се каже: „Това е свръхестествено, небесно, божествено милосърдие. Това е образът на Христовото милосърдие към човешкия род“.
Но какво означава превързването на раните? Какво – елеят и виното? Какво – добичето? Какво – двата динария, странноприемницата, съдържателят и завръщането на самарянина? Превързването на раните означава непосредствения контакт на Христос с болния човешки род. Със Своите пречисти уста Той е говорил в ушите на хората, със Своите пречисти ръце Той се докосвал до слепи очи, глухи уши, прокажени тела, трупове. Раните се превързват с мехлем. Сам Господ е небесен мехлем за грешното човечество. Той, сам със Себе Си, превързал израненото човечество. Елеят и виното означават милост и истина. Добрият Лекар първо помилвал болния, па тогава му дал лекарството. Но и милостта е лек, и поучението е лек. Радвайте се, казва Господ, па тогава поучава, предупреждава и заплашва. Не бой се, казва Господ на Иаир, па тогава възкресява неговата дъщеря. Не плачи, казва Господ на наинската вдовица, па тогава вдига от мъртвите нейния син. Господ първо показва милост, па тогава принася жертва. Неговото идване на света в човешка плът, в материално тяло, е по-голямата милост от всички дела на милосърдие; а Неговата Жертва на Кръста е по-голяма от всички жертви, откак свят светува, та до неговия край. Милост и съд ще възпявам, казва цар Давид (Пслт. 100: 1). Милостта е мека като елей; правдата е добра, но в известна степен и горчива за грешника, както виното за болния. Както елеят лекува раните на тялото, така и Господнята милост лекува измъчената и огорчена човешка душа; и както виното горчи, но сгрява утробата, така истината и Божията правда горчат на грешната душа, но когато дълбоко проникнат в нея, я стоплят и укрепват.
Добичето означава човешкото тяло, което сам Господ взел върху Себе си, та да е по-близо и по-разбираем [за хората]. Както добрият пастир, като намери загубената овца, я мята на раменете си и радостно я носи в своята кошара, така и Господ взел на Себе Си изгубените [хора], та и те да са там, където е и Той. На този свят, наистина, хората живеят между демоните като овце сред вълци. Господ е добрият Пастир, Който е дошъл да потърси Своите овце и със Своето тяло да ги защити от вълците. И като дошъл, се съжалил над човеците, защото бяха като овци, които нямат пастир (Марк 6: 34). Човешкото тяло тук се изобразява като добиче, та с това да се покаже безсловесността на самото тяло без словесността на душата. Наистина, човек по тяло е животно като всяко друго животно. В това животинско тяло човек е облечен след Адамовото грехопадение. И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече (Бит. 3: 21). Това станало тогава, когато след Адамовия грях на непослушание, той се оказал съвсем гол, когато се скрил от Божието лице. По своята крайна кротост и безкрайна любов към нараненото и полумъртво човечество живият и безсмъртен Господ сам се облякъл в тази ужасна, кожена и безсловесна телесна дреха. Та като Бог да бъде по-достъпен за хората, като Лекар да е по-достъпен; да бъде разпознаваем от овцете.
Странноприемницата означава светата Съборна и Апостолска Църква, а съдържателят – апостолите и техните наследници, пастирите и учителите на Църквата. Църквата е основана още през земния Христов живот, защото се казва, че самарянинът откарал ранения в странноприемницата и се погрижи за него. Господ е Основателят на Църквата и първият Работник в Своята Църква. Докато Той лично се грижел за ранения, не се споменава за съдържателя. А на другия ден, защото Неговото земно време изтекло, Той се обърнал към съдържателя и предал болния на неговото обгрижване.
Два динария – според някои тълкуватели означават двата Божии Завета, дадени на хората: Стария Завет и Новия Завет. Това е Свещеното Писание, Свещеното Откровение на Божията милост и истина. Никой не може да се спаси от греха, от раната, нанесена на неговата душа, докато не познае що-годе Божиите милост и истина, открити в Свещеното Писание. Както човек само при силна ярка слънчева светлина вижда всички пътища пред себе си и избира по кой път трябва да насочи нозете си, така също единствено при великата светлина на Свещеното Писание човек гледа и вижда пред себе си всички пътища на доброто и злото, и ги различава един от друг. Но двата динария означават и двете природи на Господа Иисуса – божествената и човешката. Тези две природи Господ донесъл на този свят и ги поставил в служение на човешкия род. Никой не може да се спаси от тежките рани на греха, ако не признава тези две природи на Господ Иисус. Защото раните се лекуват с милост и истина; едното лекарство без другото не е лекарство. Господ нямало да може да покаже съвършена милост към хората, ако не се бил родил в плът като човек; нито пък като човек щял да може да открие на хората съвършената истина, ако не бил Бог. Двата динария означават и Тялото, и Кръвта Христови, Които са донесени в Църквата, за да лекуват и хранят грешниците. На ранения му трябват и превръзка, и мехлеми, и храна. Това е съвършеното лечение. Трябва храна и то добра храна. И както добрата храна, която лекарите препоръчват на болния на легло, заедно с превързването и мазането на раните, променя кръвта на свежа и чиста, т.е. онова, което съставлява основата на органичния живот на човека, така и тази божествена храна – Тялото и Кръвта Христови, променя из основи, укрепва и чисти човешката душа. Цялостното телесно лечение на човека е само образ на духовното лечение. И както, значи, при телесното лечение ползата от всичко е малка, ако болният не се храни, така и при духовното лечение ползата от всичко е малка, ако обърналият се грешник не се храни с добра духовна храна, т.е. Тялото и Кръвта Христови. А Тялото и Христовата Кръв, всъщност, отново означават милост и истина.
На връщане – тези думи означават второто Христово Пришествие. Когато Той отново дойде като Съдия, не в унизителна материална дреха, а облечен в безсмъртно сияние и слава, тогава съдържателите на Неговата Църква – пастирите и учителите, ще Го познаят като някогашния Самарянин, който им е предал за обгрижване болната душа на грешника. Но той повече няма да е милостив самарянин, а праведен Съдия, който на всекиму ще въздаде по справедливост. Естествено, ако Господ съди по чиста небесна справедливост, малцина биха се спасили от вечния огън. Но Той познава нашата немощ и нашата болест и ще съди всекиго с голямо внимание така, че и една чаша студена вода, подадена на жадния в Негово име, ще се смята за заслуга (Мат. 10: 42).
Но все пак не трябва да се самозалъгваме и да се предаваме на безгрижие. Тука думата е за църковните пастири, за духовните водачи. На тях са дадени повече власт и благодат и повече ще се иска от тях. Те са солта на земята; ако се обезсоли, изхвърля се и се тъпче с нозе (Мат. 5: 13). Господ е казал, че мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи (Мат. 19: 30). А свещениците са първи в духовната Христова странноприемница. Те са призвани да се грижат за болните, да преглеждат раните им и да ги лекуват, и да ги хранят на честната трапеза на агнеца Божий с животворната Христова храна. Тежко им, ако не правят това! Те може и да са първи в този кратковременен живот, но във вечния живот те няма да имат дял. Господ е казал: Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда (Мат. 18: 7). А от нито един човек в света не може да дойде такава [голяма] съблазън, както от нехайния свещеник – неговият малък грях съблазнява повече от големите грехове на другите хора. Блазе пък на духовните пастири, които вярно изпълняват завета на отсъстващия милостив Самарянин, разпореждайки се честно и разумно с Неговите два динария. Ще дойдат ден и час, когато Господ на всекиго от тях поотделно ще каже: Добри и верни рабе!... влез в радостта на господаря си (Мат. 25: 21)!
След като казал тази дълбоко съдържателна и многозначителна притча, Господ запитал законника: И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. Макар че законникът далеч не схванал цялата дълбочина и ширина на тази Христова притча, той трябвало да признае нейната правдивост толкова, доколкото я разбрал. Естествено, само в нейния външен, образен смисъл. Той не можел да не признае, че милостивият самарянин е истинският и единствен ближен на пребития и изпонаранен човек край пътя. Той не можел да каже: „Свещеникът е неговият ближен“, защото, бидейки свещеник, бил евреин – както и самият той. Нито пък можел да каже: „Левитът е бил неговият ближен“, защото и двамата са от същата раса, от същия род и с един език. Защото това би било свръхпротивно и на неговата безсъвестна съвест. Безполезно е сродството по име, по раса, по народност и по език там, където е необходима милост и само милост. Милосърдието е новата основа на сродството, което Христос установява между хората. Законникът не разбрал това, но онова, което и неговият ум прозрял в този конкретен случай, той трябвало да признае. Иди и ти прави също така, му казал Господ. Т.е., ако желаеш да наследиш вечния живот, трябва така да разбираш Божията заповед за любовта, а не както вие, законниците и книжниците, я разбирате. Защото вие гледате на тази заповед като на златен телец и я обожавате като идол, а не знаете нейния божествен и спасителен смисъл. Вие смятате за ближен само евреина, защото оценявате по име, по кръв и по език; даже и не всеки евреин, а смятате за свой ближен онзи, който е член на вашата партия, било законническа или фарисейска, или садукейска; та дори и не всеки свой съмишленик, а само онзи, от когото получавате полза, чест и похвали. Божията заповед за любовта вие тълкувате користолюбиво и затова тази божествена заповед е станала за вас истински златен телец, като онзи под Хорив, комуто се кланяли вашите праотци. Всъщност вие се кланяте на тази заповед, но нито я разбирате, нито я изпълнявате. Вероятно в този смисъл законникът може да е разбрал Христовата притча и трябвало да си иде засрамен. Този, който дошъл да засрами! А колко пък трябвало да се засрами, ако можел да схване, че тази притча се отнася лично за него! Ето, и той е един пътник от небесния Иерусалим за нечистия земен Иерихон, пътник, от когото дяволите смъкнали [одеждата на] Божията благодат, пребили го, изпонаранили го и го оставили край пътя. Моисеевият закон и пророците минали покрай него и не могли да му помогнат. И ето сега, когато Господ му казва тази притча, милостивият Самарянин вече се е навел над неговата болна душа, превързва я и я помазва с елей и вино. Самият той почувствал това, иначе не би признал правдивостта на Христовото поучение. Дали той е позволил да бъде отнесен в странноприемницата – т.е. в Църквата – и съвсем да се излекува, това всезнаещият Бог знае. Евангелието не говори за това.
Така, по обиколен път Господ довел този законник до мисълта, макар и несъзнателно, в душата си да признае Него, Христос, като свой най-ближен и най-сроден. Господ го довел до, макар и несъзнателното, признание, че думите възлюби… ближния си като себе си значат: „Възлюби Господа Иисуса Христа като себе си“. На нас остава съзнателно и разумно да признаем и изповядаме това. Нашият най-близък ближен е Господ Иисус, а чрез Него са ни близки всички останали хора, които са в беда, и на които ние, в име Господне, можем да помогнем. Над всекиго от нас се е навел Господ Иисус и за всекиго от нас е оставил два динария, та да се лекуваме, докато не дойде Той. Докато Той не дойде в нашите сърца, та да не Го виждаме наведен над нас, а да го видим вселен и живеещ в тях [сърцата].
Но вижте как Господ съединява тези две заповеди в една! Обичайки Него като свой ближен, с това ние обичаме и Бога, и човека и така едновременно изпълняваме и двете заповеди за любовта. До идването на Господ в света тези две заповеди били разделени. Но с Неговото идване той ги слял в едно. Всъщност съвършената любов не може да бъде раздвоена, нито да е насочена към два предмета. В Стария Завет те били разделени, защото Старият Завет е подготвителното училище за висшата школа на любовта. В подготвителното училище органично слените предмети са разделени. Когато този единен и въплътен организъм на любовта се появил в [Личността] на Господ Иисус, изведнъж разчленението и раздвоението изчезнали, като че ли не са били. От тази любов във всички светове – и във временния, и във вечния, по-голяма няма. Донесено е на света ново, съвсем ново начало на любовта, нова и единствена заповед за любовта, която може да се изрече и така: „Обичай Господа Иисуса Христа, Сина Божий, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и във всичките си мисли; обичай Го като самия себе си“. Чрез тази единствена и неразделна любов ще обичаш и Бога, и хората. Остави измамната надежда, о, смъртни човече, че ще можеш някога да обичаш Бога без и извън Христа. И не се самозалъгвай, че ще можеш някога да обичаш хората без и извън Христа. Той слязъл от небето и се е навел над тебе – ранения и болния. Виж Неговото лице и познай своя първообраз! Виж най-важния и най-близкия твой сродник! Само чрез Него можеш да станеш истински сродник на Бога и милостив сродник на хората. И като познаеш своето сродство с Него, всяко друго земно сродство ще ти изглежда като сянка и образ на истинското и безсмъртно сродство. Тогава и ти ще започнеш да постъпваш като Него; т.е. ще започнеш да гледаш на бедните и наскърбените, на голите и ранените, на пребитите и захвърлените край пътя като на свои най-близки сродници, по-близки и от кръвните сродници. И ще сведеш не толкова своето, колкото Неговото лице над тях; с Неговите превръзки ще превържеш раните им; с Неговите елей и вино ще ги полееш.
И тъй, и тази притча, от която изкусителят законник схванал малко нещо и се възползвал, обхваща в себе си и обяснява цялата, от началото до края, човешка история и цялата, от начало до край, история на нашето спасение. С нея Господ ни учи, че само чрез Него ние можем да станем Божии сродници и сродници на хората. Само чрез сродството с Христос всяко друго наше сродство се облича в благородство и достойнство. Той ни призовава към многозаслужена любов към Него, към любов, която е единствената светлина, осветяваща ни Бога и хората, та дори и нашите врагове. Защото любовта към враговете е възможна само в единствената светлина от същото огнище на любовта – Богочовека и нашия Спасител, Господ Иисус Христос.
Нему слава и хвала, заедно с Отца, Сина и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – без изкушение (бел. прев).
[2] Този стих в син. издателство на БПЦ е преведен „Вятърът духа, дето иска…“ , което е, меко казано, съвсем свободен превод. В църковнославянския, руския и сръбския е „Духът“. В гръцкия – πνεύμα (бел. прев).
http://blagovestnik.bg/08-12-2019/
