Вразумление на сребролюбеца

Поучение по словото за Иоан, епископ Иерусалимски, и как Епифаний с хитрост взел от него сребро и го раздал на бедните като милостиня

       Сребролюбецът е идолопоклонник, защото в ума и сърцето му са пари и само пари, и за него те са идол. Затова апостолът нарича сребролюбците идолопоклонници. Користолюбието… е идолослужение (Кол. 3: 5). Този грях е един от тежките грехове, за които Господ строго наказва и вразумява сребролюбците.

       Веднъж при св. Епифаний, архиепископ Кипърски, отишъл един дякон от Иерусалим и му казал, че Иоан, епископът на Иерусалим, от сребролюбие трупа пари, а на бедните не раздава милостиня. Като чул това, Епифаний изпратил писмо до Иоан, в което го убеждавал да бъде милостив към нямащите. Но той не обърнал никакво внимание на писмото.

Минали много години. Веднъж Епифаний казал на един от учениците си: „Чедо, да отидем до Иерусалим“. Пристигнали в града, поклонили се на светите места и след това Епифаний отишъл при Иоан, и му рекъл: „Отче, дай ми подслон при тебе“. Иоан предоставил на Епифаний прекрасен дом и всеки ден го канел на гости, но както преди, нехаел за бедните и те роптаели срещу него. Виждайки това, Епифаний му казал: „Отче, дай ми сребро за раздаване на бедните“. Иоан донесъл много сребро. Епифаний му поискал: „Дай още“. Иоан отговорил: „Да е по твоему“. Епифаний продължил: „Дай ми няколко роби да ми помагат“. Иоан не му отказал. Тогава Епифаний взел петстотин литра сребро и денонощно започнал да го раздава на нуждаещите се.

Минало доста време и Иоан казал на Епифаний: „Кога ще ми платиш дълга?“. „Почакай малко, отче. Всичко ще ти върна.“ Преминали още много дни и Иоан започнал още по-настойчиво да си иска парите. Хванал Епифаний за дрехата и завикал: „Няма да избягаш от мене, зъл хитрецо. Върни ми среброто!“. Два часа крещял на Епифаний и му досаждал. Всички, които присъствали и слушали дръзките хули на архиепископа, изпитали униние и страх. Но Епифаний най-накрая приключил грозната сцена. Духнал в лицето на Иоан и той в същия миг ослепял. Ужас обзел всички присъстващи. Епископът се опомнил, паднал в нозете на Епифаний и започнал да го умолява да се помоли Богу за него и да му възвърне зрението. Епифаний му рекъл: „Иди в църквата и се помоли пред Честния Кръст на Господа, та Той да ти върне зрението“. Но епископът не се отделял от Епифаний и продължавал да го умолява за опрощение. Светият архиепископ се съжалил и възложил ръце на него. Дясното око на Иоан се отворило. Тогава епископът започнал да моли за изцеление и на лявото си око, но Епифаний му казал: „Чадо, това не е мое дело, а Божие. Бог затвори окото ти, Той и ще го отвори. Той ти даде урок, за да те спаси от сребролюбието“. След това Иоан станал милостив към бедните.

След казаното дотук, нека знаем, че като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни (I Тим. 6: 8), защото иначе, както ни показа примерът с епископа скъперник, може да изтърпим Божия гняв. За да избегнем страстта сребролюбие, да помним, че всичко земно, цялото злато и сребро и всичките блага на света, с една дума – всичко земно, няма да дойде с нас в гроба, а само нашите дела ще ни надживеят за проклятие или благословение, и само тях ще понесем върху рамената на душите си пред Съда Божий.

В заключение – да помним и казаното от св. Амвросий: „Голи сме се родили, голи и ще ни погребат в земята. Гробът е еднакъв. Както за бедния е тесен, тъй и за богатия е достатъчен да го погълне. Земята, която не приела пристрастията, ще приеме богатия. Ако си богат и искаш да се спасиш, отделяй от твоето богатство за бедните“ (Из книгата „За Ахав“). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/31-12-2025/

Спомен за преподобния наш отец Иоан, наречен Варснофий

       Ние трябва да се учим на смирение. От кого? Разбира се, от светиите. Единствено те могат да ни покажат в какво се състои истинското смирение. Да ни посочат възвишеността на тази добродетел и да ни научат на нея за наше спасение. Да започнем да се учим от тях.

       Преподобни Иоан, чиято памет св. Църква отбелязва на 29 февруари, бил родом от Палестина. На осемнадесет години се кръстил и станал монах. За светия си живот, след известно време, бил ръкоположен за епископ на град Дамаск. Но като не понасял човешката слава и бидейки в най-голяма степен смирен, той оставил архиерейската катедра, тайно от всички отишъл в Александрия, а от нея на Нитрийската планина, където в бедно облекло започнал да моли игумена на един от манастирите да го приеме в манастира за прост работник в служба на братята. Разбира се, нищо не споменал за архиерейския си сан. Игуменът го приел, а Иоан денем служил на братята, а нощите прекарвал в молитва и безсъние. Сутрин взимал от килиите съдовете за вода, отивал до реката, пълнел ги с вода и отново ги връщал в килиите. В манастира един малоумен монах му причинявал много злини. Измислял му присмехулни прякори, заливал го с помия, осквернявал килията му със своите нечистотии, така тя винаги била изпълнена със смрад. Игуменът разбрал за това и искал да накаже злия монах, но Божият архиерей облял нозете на игумена със сълзи и измолил опрощение за обиждащия го монах. Но най-после един от нитрийските монаси – преподобни Теодор, узнал, че Иоан е архиепископ, и открил това на всички. Иоан, който не понасял човешката слава, отишъл в Египет. Там, по свидетелството на житиеписеца, получил дар на прозорливост, избавил Църквата от еретиците, написал много душеполезни книги и с мир починал в Господа.

       Ето ви и от светиите урок за смирение. Пред вас е архиепископ, боговдъхновен писател, защитник на Църквата и прозорливец. А колко смирен бил! Заливат го с помия, оскверняват килията му, наричат го с подигравателни прякори, а той търпи всичко без ропот и даже облива със сълзи нозете на игумена, само той да прости на врага му. Ето, това е смирение! Смирение, истинско и дълбоко – Божие!

       Учете се на такова смирение и Господ ще ви награди. Псалмопевецът казва: Още малко и нечестивеца не ще го има; ще погледнеш на мястото му и – няма го. А кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир (Псл. 36: 10–11). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/30-12-2025/

Поучение по словото от Лимонара за монаха Иулиан, когото ангел спасил от блудство

       Защо, братя, ние сме тъй склонни към грях? Защото не размишляваме за неговите последствия. Да вкусим малката сладост на греха, а за останалото почти не мислим. „Е, какво пък, всичко ще мине и замине. Бог ще прости.“ Така говорим и посягаме към греха като глупава риба към куката, и попадаме в ноктите на дявола. А това не е добре. За да избегнем греха, трябва да помислим какви ще са последствията за нас, ако го извършим, и като от огън да бягаме от него.

       Монах Иулиан разказвал за себе си: „Веднъж, близо до Иордан, седях в своята пещера. Беше лют зной. Внезапно някой почука. Излязох и видях една жена. Попитах я: „Какво искаш?“. Тя отговори: „Живея недалеч от тебе, в малка пещера, и се заблудих. Покажи ми пътя на юг и ми дай вода, защото умирам от жажда“. Донесох ѝ вода. Тя се напи и замина. Тъкмо си тръгна и аз почувствах греховна страст. Взех посоха и хукнах след нея, за да я настигна и извърша грях. Но Господ ме вразуми. Докато вървях, изгарян от страст, изведнъж се почувствах извън себе си и видях земята, отваряща се пред мен, а в нея много изтлели и смрадни тела. Появи се и един човек в еврейско облекло, който ми посочи мъртъвците и каза: „Това е женско тяло, а това мъжко. Е, хайде, иди и извърши грях. Тези хора бяха като тебе – роби на своите страсти, и умряха в грях, костите им се разсипаха в ада и душите им страдат в геената. За това ли наслаждение искаш да погубиш всичките си трудове, да се лишиш от небесното Царство и вечно да се мъчиш? О, безразсъдни човеци, заради един час [удоволствие] се лишавате от вечните блага!“. От непоносимата смрад паднах на земята. Явилият се човек ме изправи и плътската борба ме остави. Върнах се у дома и прославих Бога, Който ме спаси от греха и страшните мъки, които видях, и които са приготвени за блудниците“.

       Братя, от какво монахът щял напълно да погине? От своята безразсъдност. Подмамил го грехът, той веднага взел посоха и тръгнал, а за това, какво го очаква после, и не помислил. Ако би размислил, че грехът, към който се устремил, е смъртен грях и какво го очаква – смърт, съд и вечни мъчения с дявола, ако би помислил за това, с гореща молитва за помощ против греха би паднал пред Господа; този устрем към гибелта, нямало да го има. Страстите ни заслепяват!

       Да сме внимателни към себе си и да бягаме от греха като от смъртоносна болест. Да си представяме Страшния Съд Божий, защото на него ще трябва да открием нашите грехове не само пред Господ, но и пред безчислените ангели и човеци. Съдията ще бъде нелицеприятен и всекиму ще въздаде според делата му. Като имаме такива представи, когато ни нападнат греховни изкушения, може би грехът сам ще побегне от нас. Да даде Бог да бъде така. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/29-12-2025/

Св. праведен Иисус Навин

Св. Иисус Навин е водач на еврейския народ след Моисей. С целия народ той прекосил река Иордан по суша, подобно на Моисей, който преминал Червено море (Числ. 3: 14–17; Изх. 14: 1–31). Иисус Навин видял лице в лице вожда на небесните сили – архангел Михаил (Нав. 5: 13–16), и с тръбен звук разрушил стените на град Иерихон (Нав. 6: 1–26). По време на едно сражение с неприятелите той спрял слънцето, докато не разгромил напълно своите врагове (Нав. 10: 12–14). След като въвел народа в Обетованата земя, Иисус Навин чрез жребий я разделил между евреите. Починал мирно на 110-годишна възраст.

Преподобна Марта, майката на св. Симеон Стълпник

За нея се разказва в житието на св. Симеон.

Свети мъченици Калиста и нейните братя Евод и Ермоген

Тези свети мъченици, получили духовно раждане в тайнството свето Кръщение, били обвинени пред един езически управител, че са християни. Като видял, че те са непоколебими в изповядването на Христа, той ги осъдил да бъдат посечени с меч, а те, като извършили мъченическия си подвиг, отишли при Господа.

Св. 40 девици постници и техният учител Амун

Тези свети девици били от Адрианопол Македонски и просветени от дякон Амун, повярвали в Христос. Бавд, управителят на града, ги изправил на съд и ги подложил на много мъчения, за да ги принуди да се поклонят на идолите. Те се помолили на Бога и изведнъж идолският жрец бил повдигнат от невидима сила във въздуха, останал дълго време там, после паднал на земята и умрял. След това мъчителят заповядал да окачат свети Амун и да стържат ребрата му. После сложили на главата му нагорещен шлем, но светият мъченик бил чудесно избавен. Впоследствие изпратили свети Амун заедно със светите девици в Ираклия при друг мъчител. По негова заповед десет от тях били хвърлени в огън; осем, заедно с учителя си – посечени с меч; някои умрели, прободени с меч в устата и сърцето; шест от тях били пронизани с нож; а другите шест отишли при Господа, след като в устата им било поставено нагорещено до червено желязо.

Преподобни Мелетий Нови

Този дивен Мелетий бил син на кападокийската земя. Бил роден в село Муталаска (около 1035 г.), родното място на преподобни Сава Освещени. Родителите му се казвали Иоан и София. Били благочестиви и добродетелни. Синът им, просветен от небесна мъдрост, от ранна възраст им подражавал. Когато поотраснал, родителите му го изпратили на училище. Но тъй като учението не му се удавало, той, изпълнен с вяра, един ден по време на литургията се скрил под престола, молейки се на Бога за помощ. И наистина, оттогава умът му се просветил така, че след като прочел само веднъж втората Моисеева песен, я запомнил. От този момент придобил способността да разбира дори най-трудните неща.

Живеейки богоугодно и укрепвайки физически, Мелетий всеки ден ходел в храма и се хранел с меда на божественото Писание. Заедно с възрастта той напредвал в мъдрост и благодат, така че мнозина се удивлявали на младежкото му благоразумие, което дори възрастните не притежавали. Като станал на петнадесет години, родителите му поискали да го задомят и му намерили годеница, но той не се съгласил на това, взел кръста си и последвал Христос, желаейки да Му се предаде с цялото си същество. Макар че до този момент бил напълно послушен към родителите си, той избягал от вкъщи. Пристигнал в Цариград[1] и се установил в един манастир, основан някога от свети Иоан Златоуст, в който самият той пребивавал като Константинополски патриарх. След тригодишен живот в манастира Мелетий бил постриган за монах. Младият монах бързо напредвал в добродетелите, така че скоро надминал всички свои сподвижници. Но той, избягвайки човешката слава и градската врява, желаейки още по-големи подвизи, напуснал Константинопол и отишъл в Солун, за да се поклони на мощите на свети великомъченик Димитрий с намерението да отиде на поклонение в Иерусалим и Рим. След като се приближил до гроба на мъченика и се помазал със светото му миро, той продължил пътя си. Но по пътя му се явил чуден младеж, който давал вид, че отива в същата посока, и му рекъл, че Божията воля е да промени намерението си и най-напред да отиде в Тива, където се намира храмът на светия великомъченик Христов – Георги. След като му казал това и го изпратил, младежът изчезнал, а Мелетий посетил първо храма на Пресвета Богородица на Акропола в Атина, а след това отишъл там, където му било заповядано чрез видението. След като намерил храма на Свети Георги, който се намирал в Тивейската планина, той останал там и скрит от човешките очи, прекарвал дните в пост, молитва и всякакъв добър подвиг. Но макар че се криел, добродетелният му живот станал известен в онези краища и мнозина се събрали около него, за да го имат за свой водач и учител. Така, след кратко време, неговото място на молитвено уединение се превърнало в манастир. Мнозина, отричайки се от света, идвали да живеят при преподобния, а други – за да чуят поучение и духовен съвет от него. Веднъж от град Тива дошла една богата жена от известно тивейско семейство, която, по внушение на дявола, се опитала с красотата и чара си да съблазни светеца и да го вкара в грях. Св. Мелетий, виждайки намерението ѝ, остро я изобличил и ѝ казал: „Аз, жено, по-рано си отрязах косите, за да не ми ги отреже жена, както Далила на Самсон, и с това да помрачи с демонска тъмнина зениците на душата ми. Затова се махни от мен и мами със скверните си желания подвластните на ножа ти и страстите ти градски князе“. Жената, засрамена, се махнала, а той, налагайки си четиридесетдневен пост, останал затворен в килията си цяла година, без да приема никого. Лукавият демон обаче му изпратил страшни болки по цялото тяло, особено по краката, та така да разбие храбростта му и да го принуди да прокълне деня, в който се е родил. Но трудът му бил напразен.

Като виждал как мирът му е нарушен от многобройните посещения и спомняйки си обета си, преподобни Мелетий след известно време предал управлението на манастира на един от събралите се братя и тръгнал да осъществи отдавнашното си желание – да се поклони на Гроба Господен и други свети места. По това време Палестина била окупирана от дивите селджуци, които били победили местните араби и византийците, та били пленили дори и византийския император Диоген Роман. Селджукските турци вършели големи насилия над поклонниците, ограбвали ги и ги принуждавали да се отрекат от Христос. Преподобни Мелетий, разпален от желание за мъченичество, без да държи сметка за опасностите, тръгнал на път и след големи неволи и страдания пристигнал в Иерусалим. Очаквала го, ако Бог не му бил пратил като избавител един емир от Арабия, сигурна смърт. След като прекарал три години в Палестина и се поклонил на светите места, преподобният се завърнал в Тива, за да посети братята си и да ги укрепи духовно, а след това продължил поклонническото си пътуване в древния Рим и Испания. След като целунал в Рим гробовете на първовърховните апостоли Петър и Павел и следите от кръвта на римските мъченици, а в Испания – гроба на апостол Иаков, той се върнал отново в Тива при повереното му от Бога стадо, което го приело с голяма радост.

Живеейки с братята, той им бил пример във всичко. Смирявал се пред всички, пръв отивал на работа и последен се връщал след нея. Онова, което другите не можели, той правел сам, допълвайки недостига на всички. Грижел се за дрехите и обувките на братята, като за себе си задържал само една дреха, която, заради овехтяването ѝ, постоянно кърпел, и чифт закърпени сандали. Във всичко бил сдържан и строг към себе си, а снизходителен към другите. Макар че докато бил сам, ядял само хляб и вода, колкото да поддържа тялото си живо с цел да го смири от неговите вълнения, той постановил в общежитието човеколюбив устав. Всеки можел да взема колкото желае от всичко предлагано на трапезата, а сам той вземал само толкова, колкото да може да понася тайните и явните си подвизи и болки, и колкото да скрие постоянния си пост от братята. Най-тежките камъни за граденето на манастирските постройки били пренасяни от неговата свята ръка. Сам засадил и първите градини и благородни дървета около манастира. Но въпреки че се трудел неуморно, той никога не пропускал богослужението.

Това били неговите видими трудове, а броят на невидимите и нощни поклони и коленичения, молитви и бдения, сълзи и другите подвизи е известен само на Бога. Никога не се случвало да си почине на скромната рогозка, която му била за легло, преди да я ороси със сълзите си. След като си починел малко, ставал за полунощницата и се молел, докато камбаната забиела за общото богослужение. От продължителното му стоене прав на молитва и труд нозете му отекли и по тях се отворили рани, та чак вътре се появили червеи; и когато някой падал, той го връщал на мястото му, та по този начин да увеличи телесните си болки, а чрез тях и търпението си.

Братята много скърбели заради неговите страдания, но не можели да намерят лек. Случило се по това време да дойде един лекар, който, за тяхна голяма радост, обещал да го излекува. Светецът обаче не искал да покаже раните си на лекаря, но тъй като бил прозорлив, му предсказал, че ще умре след три дни, и поискал от него той сам да се изцели чрез покаяние и да се подготви за скорошната си смърт. След три дни, за учудване на всички, лекарят наистина починал. А преподобният продължил да търпи болките, както някогашния многострадален Иов на бунището, като се грижел преди всичко за душата си и нейното спасение.

Преподобният имал толкова дълбока вяра, че можел дори да премества планини и да върши други достойни за удивление неща. За това свидетелства следният случай. Един от учениците му, необикновено послушният иеромонах Марк, докато благославял трапезата, внезапно починал. Когато братята се събрали да го погребат, един от монасите, било от голяма скръб, че вече няма кой да ги благославя, или защото не знаел какво говори, казал на стареца: „Заповядай, отче, на твоя ученик да каже  възгласа, та да можем да започнем службата“. Преподобният се обърнал към мъртвия ученик като към жив: „Чедо Марко, благослови!“. И ето, чудо! Мъртвецът отворил очи, вдигнал ръка към лицето си, прекръстил се, отворил устни, произнесъл „Благословен Бог…“ и отново се върнал в първоначалното си състояние. Ето още едно велико чудо, което разкрива, че от устата му излизал огън, когато предавал престъпниците на наказание.

Сред учениците си преподобният имал един своеволен и твърдоглав човек на име Никодим, за когото не давал разрешение за ръкоположение за свещеник, тъй като знаел, че е недостоен. Никодим обаче пренебрегнал послушанието, отишъл в Тива и бил тайно ръкоположен от тамошния епископ, но не се върнал в манастира, а останал в града. По това време имало голяма суша, която принудила тивейците да направят молебен за дъжд, но това било безуспешно, докато не поискали помощ от Божия слуга Мелетий. В литията взел участие като свещеник и споменатият Никодим. Когато стигнали до манастира, Мелетий се помолил и над земята се излял силен дъжд. Като видял Никодим в свещенически одежди, старецът заповядал да му ги съблекат и да го хвърлят в яма за непослушанието. Някои от хората осъдили светеца като немилосърден, извадили Никодим от ямата, върнали му одеждите и тръгнали с него и с останалия народ към града. Но преди да стигнат до града, се случило нещо страшно. Появили се облаци, светкавици и силни гръмотевици. Никодим бил ударен от мълния и паднал мъртъв.

Тъй като името на светеца станало известно навсякъде заради добродетелите и чудесата, които Бог извършил чрез него, той, желаейки мир и молитвена тишина, като бягал от човешката слава, избрал за игумен своя ученик Николай, а сам, след 28 години пребиваване в манастира „Свети Георги“, се оттеглил на планината наречена Миуполи, по склоновете на Китерон. Там имало малък манастир – „Символон“ (или „Симвулон“), чийто храм бил посветен на небесните сили. В него живеел клирикът Теодосий, който с радост приел светеца и му дал храма на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос. Но както град, построен на планина, не може да остане скрит, така станало и с преподобния Мелетий. С времето и там около него се събрали много братя и манастирът станал велика лавра. Мълвата за светеца стигнала до Константинопол. Тогавашният Константинополски патриарх Николай Граматик заповядал на Атинския архиепископ Никита да ръкоположи Мелетий за свещеник за изповед и духовно напътствие на братята. Никита, въпреки силната съпротива на светеца, го ръкоположил.

Клирик Теодосий скоро починал, така че цялата грижа за манастира на безплътните сили останала на Мелетий. Около него се събрали повече от сто монаси, чийто брой ден след ден се увеличавал. Светецът постоянно строял килии за тяхното настаняване, като ги съветвал и учел да се придържат към външна и вътрешна бедност, да не се грижат какво ще ядат, а цялата си надежда да възлагат на всеблагия Господ, който, подобно на небесните птици, ще им даде всичко необходимо. Той изисквал от тях пълна бедност, не им позволявал да притежават имоти и добитък, та грижите за тях да не ги отвличат от главното им дело – т.е. от молитвата. Така онази планина, доскоро пуста, се превърнала във втори рай, пустинята станала по-плодородна от обработваемата земя, а планините се огласяли от непрестанни химни и молитви. Освен обновяването на храма на Спасителя, който наследил от Теодосий, преподобният построил и храм в чест на Богородица, както и още един в чест на пророк Илия. Той направил храма на  безплътните сили главна лавра, основавайки още 22 по-малки манастира, в които живеели заедно от осем до десет или повече монаси (Теодор Продром в своето „Житие“ споменава 24 манастира). В главната лавра, посветена на Светите Архангели, той оставил да живеят най-съвършените монаси, тези, които желаели да живеят усамотено в отделни килии.

Така се изпълнило и за Мелетий обещаното в древност на праотеца Авраам – неговото духовно семе растяло и се умножило като звездите на небето и като морския пясък. И което е най-чудното от всичко: той поверил цялото това множество от своите ученици единствено на Божия промисъл и своите молитви, като им забранил да имат нива или чифт волове, та така заедно с тях да се уподоби на Онзи, Който нямал къде глава да подслони. „По-добре е – казвал той – да се уповаваме на Господа, отколкото на човек.“ И Бог наистина, чрез благочестиви и христолюбиви хора, се грижил за стадото, събрано около преподобния. Като узнал за неговите добродетели, благочестивият император Алексий Комнин му изпратил 10 000 жълтици за нуждите на братята, обещавайки да прати и повече. Светецът обаче задържал необходимите му 422 и върнал останалите, като се съгласил да получава само тази сума ежегодно като императорски дар. Като благодарност към императора светецът постоянно се молел Бог да запази и укрепи империята му. Така императорът многократно бил спасяван чрез неговите молитви. Веднъж, когато куманите нападнали Тракия и окупирали околностите на град Анхиалo, императорът излязъл с войската си да ги спре и се готвел в определен ден да напусне града и да се сражава с тях. Свети Мелетий, по време на молитва прозрял, че царят, ако излезе срещу варварите този ден, ще бъде убит, и извикал от планината си: „Не напускай град Анхиало, височайши Алексие!“. Като казал това, въпреки че бил много далеч от Анхиало, той вдигнал десницата си и прекръстил императора, сякаш че той бил пред него. Един благочестив монах, който бил до Мелетий, го помолил да му обясни видението, което имал. Преподобният му казал: „В този момент императорът се готви да излезе на бой срещу куманите и ако го направи, ще бъде убит“. Изрекъл това и се помолил в сърцето си за спасението на императора. И Бог чул молитвите му, и променил намерението на императора, така че той да не влезе в битка. Но не само това: куманите започнали да се бият помежду си и били разбити. Така и императорът, и градът били спасени. Монах Иларион записал деня, в който светецът имал видение, и когато след известно време някои от войниците на императора дошли в манастира, той ги попитал за случая и се оказало, че всичко, което светецът му бил казал, се е случило точно така.

При друг случай император Алексий изпратил флот срещу Крит. По това време островът бил във владение на тиранина Карикис. Начело на флота бил благочестивият дук на име Иоан, който,  след като доплавал до Еврип, слязъл на брега и отишъл при Мелетий, за да получи благословията му. Преподобният го посъветвал: „Не отивай с флота срещу Крит. Това няма да ти е от полза. Но прати мирно писмо на Карикис, като му предложиш да се помирите. Ако се съгласи на мир, ще е добре; ако не – Бог на мира ще го погуби и Крит ще ти се покори. Ти стой в Еврип, докато не пристигне  отговор“. Иоан послушал съвета му и скоро получил вест, че Карикис е умрял. Така той завладял Крит без борба, както му предсказал преподобният.

Че светецът не се посрамил в надеждата си в Божия промисъл, се потвърждава от следното свидетелство. Случило се веднъж храната в манастира да свърши. По това време един благочестив човек дошъл от града и им донесъл три хляба и малко зеленчуци. Преподобният Мелетий благодарил на Бога и повикал братята да ядат, като им казал, че Този, Който е нахранил пет хиляди души с пет хляба, може да направи същото и с тях, сякаш че присъства помежду им. Като рекъл това, благословил хлябовете и ги раздал. Те се умножили и всички се наситили!

Много са чудесата, чрез които Бог свидетелства за Себе Си чрез този Свой верен слуга. От множеството им ще посочим само някои, които потвърждават особения дар на прозорливост, който преподобният получил от Бога заради чистотата на сърцето си.

Един княз на име Михаил Кастамонитис тръгнал да посети преподобния за благословение. Взел за придружител със себе си само един слуга, когото смятал за верен. Слугата обаче възнамерявал да го убие. И докато князът вървял напред, слугата извадил ножа си, за да го прободе в гръб. Но за свой ужас видял пред себе си Мелетий, изпълнен с гняв, и от страх се отказал от престъплението си. Когато пристигнали в килията на преподобния, Михаил поздравил стареца, докато слугата стоял отвън, мислейки, че Мелетий не знае за намерението му. Но той го изобличил явно и му казал: „Ако искаш Бог и ние да ти простим и да не се мъчиш вечно, падни в нозете на господаря си и изкупи беззаконието, което се канеше да извършиш“. Михаил се удивил, а слугата го замолил за прошка и след като получили благословението на стареца, се върнали у дома, прославяйки Бога.

Веднъж тивейският дук Вриений пожелал да посети светеца и взел със себе си роднината си Ватазий, казвайки му: „Да отидем, приятелю, да посетим Божия човек, какъвто никога преди не си срещал, и ще получиш от него голяма духовна полза“. Ватазий, който бил учен и познавал Светото Писание, казал: „Знам всичко, което той ще ми каже, защото съм го научил от Светото Писание“. Но все пак тръгнал с дука. Когато отишли при Мелетий, той първо приел Вриений, поучил го и го благословил, след което повикал Ватазий и изпреварвайки въпроса му, казал със смирение: „Ти, чедо, знаеш по-добре от мен онова, което искам да ти кажа, затова нямаш нужда от моите поучения“. Тъй преподобният смирил гордостта му.

И много други, тайно или явно, били поправяни от свети Мелетий и чрез неговия пример, поучения и прозорливост били водени по правилния път. Така например, един от монасите на неговата обител, който се отличавал с небрежност и леност, казал на един от братята: „Онези, които наричат отеца светец и пророк, са в заблуда“. Монахът, който бил по-разумен от него, му отговорил: „Нима за теб не е достатъчно доказателство, че отецът е истински слуга Божий, че толкова много сме се събрали тук без никакво имущество и без никакви притежания, а Бог ни дава, по неговите молитви, всичко което ни е необходимо?“. Братът се замислил над тези думи, съжалил заради голямата си небрежност, въздъхнал и по Божий промисъл излязъл до портата, където срещнал един много развълнуван монах чужденец. Попитал го кой е и откъде идва, а той му отговорил: „Идвам от пророка“. Като чул тези думи, братът не по-малко от него се развълнувал и го попитал: „Кой е този пророк?“. Монахът му отговорил: „Ето го пророкът, до храма на свети Илия“ – мислейки за преподобния, който бил там по това време. „Щом прекрачих – продължил монахът – прага на килията му, той ми разкри всички тайни на моето сърце. „Защо, чедо – ме попита той, – все още живееш с жена си, след като си се отрекъл от целия свят и си приел монашески обет? Защо криеш в земята малкото богатство, което Бог ти е поверил, за да търгуваш с по-големи неща? Но иди веднага, раздай го на сиротите и така събирай за себе си съкровище на небесата. Раздели се напълно от жена си и се покай от цялата си душа пред Бога, за да не си тръгнеш внезапно от този живот неподготвен и да бъдеш пратен в ада заедно с непокаялите се“. Така преподобният вразумил единия и повел другия по правия път на покаянието.

Eто още един подобен случай. Един ден преподобният изпратил някои от монасите в селото да купят вино. Човекът, който им продал виното, бил благочестив и добронравен, но жена му била безсрамна и зла. Като видяла един от монасите колко е красив и млад, тя го пожелала и много му досаждала да блудства с него. Той, като втори Иосиф, ѝ отказал, запазвайки чистотата на ангелския си образ. А тя, опиянена от страст, изтичала напред, където трябвало да мине монахът с мулетата, скрила се на една тясна пътека в лозята, чакайки тази целомъдрена душа да падне в клопката. Когато той стигнал до нея, тя се хвърлила върху него като луда, изкушавайки го да съгреши. Но той, призовавайки молитвите на стареца на помощ, я отхвърлил и строго ѝ се скарал. Върнал се в манастира, като оставил нещастницата посрамена. Когато дошъл в манастира, разказал по обичая всичко, което му се случило по пътя, но за това замълчал. Старецът го укорил и му казал: „Защо, чедо, ми разказа дреболиите, а онова, което е най-важното, криеш? Защо скри изкушението, към което те е подтиквала онази жена в къщата и в лозята, и че си я нахокал по неподходящ начин? Добре си постъпил, че си устоял на изкушението, но си малко сгрешил, като не си я вразумил смирено“. Монахът, изумен от прозорливостта му, поискал прошка.

Често в манастира идвали и странници, за да получат благословение и поучение от преподобния, защото славата му била стигнала чак отвъд пределите на Византия. Така един ден дошли много поклонници от древния Рим. Римляните го запомнили и за добрината, която оказал на някои от тях, когато те доплавали с кораб до Атина и били заподозрени от властите, че са шпиони, и били заплашени със смърт. Старецът, като прозорлив, казал на градоначалника да ги освободи с мир, защото са честни хора, и той го направил, имайки пълно доверие на думите на Божия човек. Тези пък поклонници, които дошли да посетят манастира, били повече от стотина, и икономът, като нямал достатъчно хляб за тях и братята, помолил Мелетий да ги оставят без храна. Но той му отговорил: „Не така, сине мой, но приготви трапеза, всички да се хранят заедно; уповавам се на Господа, че както е умножил хлябовете в пустинята и е нахранил толкова хиляди, ще благослови и малкото наша храна, за да се наситим всички и да ни остане“. Така и станало: всички яли и останала храна. И не само това. На третия ден, когато някой почукал на манастирската врата, светецът повикал иконома и му казал: „Иди, маловерецо, излез, отвори вратата и виж колко зърно ни е дал Бог в замяна на гостоприемството, което оказахме на чужденците“. Когато управителят излязъл до портата, намерил безброй мулета, натоварени с храна, която христолюбиви хора били изпратили като дар на манастира.

Преподобният имал не само дар на прозорливост от Бога, но и дара на чудотворното изцеление от различни душевни и телесни болести. Да посочим само едно от многобройните чудеса от този род, които той извършил приживе, и за които говорят древните му житиеписци. Един велможа в двореца на име Константин Хиросфактис имал верен слуга, когото обичал като себе си и който боледувал от тежка и неизлечима болест. Велможата го попитал: „Искаш ли да отидем при великия Мелетий, който е направил толкова много чудеса, та да те излекува?“. Болният се противопоставил на това, тъй като боледувал преди всичко душевно, и осъдил светеца, казвайки на господаря си: „Толкова много светци, от които съм искал  помощ, не ми помогнаха, та нима този пияница и лакомник ще ми помогне?“. Но въпреки това князът го завел и паднал в краката на преподобния, искайки помощ от него. Светецът, като виждал неверието на слугата, казал, че нито е в състояние да излекува такава тежка болест, нито болният е достоен за помощ. Но по силното настояване и сълзи на княза, след като болният изповядал греха си и поискал прошка, старецът се помолил на Бога и Бог дал на слугата здраве на душата и тялото, след което те си отишли радостни у дома.

Свети Мелетий имал от Бога власт над демони. Някой си монах на име Иаков бил обладан от зъл демон и често падал от скали и се наранявал, удряйки си главата, дотолкова, че било тежко и да се гледа. Веднъж той дошъл в храма, където бил светецът, и бил нападнат от демон в притвора на църквата. Светецът го видял да пада. Крайниците му се тресели, биел се по главата, устата му се изкривила и от нея излизали пяна, скърцане със зъби и ужасен вой. Когато видял всичко това, светецът се съжалил над него, сложил жезъла си на устата му – изгонил демона и изправил Иаков здрав и цял. Подобно нещо се случило и с един мирянин на име Теофилакт, който също бил изцелен по молитвите на светеца. Този дивен Божий служител предвидил голямо земетресение, спасил манастира от пожар, извел вода до храма на св. пророк Илия, както някога направил Моисей в пустинята, и извършил много други чудеса, от които посочихме само тези, за да се убедите колко дивен е наистина Бог в Своите светии.

Преподобни Мелетий живял в бдение, страдания и подвизи около 70 години и дочакал блажената си кончина на 1 септември 1105 г. Той предал външния човек на земята, от която бил сътворен, а безсмъртната си душа – на Бога, Комуто служил вярно през целия си живот. Малко преди смъртта му учениците му го попитали как ще стопанисват манастира след него, от какво ще се препитават многобройните монаси, когато нямат никакви имоти? Преподобният, като изобличил маловерието им, отговорил: „Знайте, че за чудо няма да ви говоря нищо. Но ако придобия дръзновение пред Бога, никога няма да имате недостиг в нищо“. След смъртта му братята погребали честните му мощи от северната страна, в притвора на главния манастирски храм „Свети Архангели“. След Мелетиевото успение над честните му мощи станали, ставали и продължават да стават многобройни чудеса. Оттогава та до днес неговата лавра се нарича „Манастир на свети Мелетий“, който векове наред събира около себе си души, жадни и гладни за живия Бог, духовна утеха и изцеление. С неговите свети молитви, Господи Иисусе Христе, спаси и помилуй нас. Амин.

Свети новомъченик Ангел

Този блажен човек бил от Константинопол, златар по занаят. Имал жена и шест деца и живял щастливо. Веднъж, в деня на празника отдание на Успение на Пресвета Богородица, който се празнувал извън града, близо до село Свети Стефан, на полето, този блажен Ангел отишъл там заедно с други християни. Сред тях имало и някои вероотстъпници, бивши християни, приели исляма. В празнично настроение те се радвали и танцували. Мюсюлманите разменяли шапките си с християните – поставяли християнските шапки на главите си, а давали белите си чалми на християните. Когато слънцето взело да залязва, всички се върнали по домовете си в Константинопол. Но на другия ден вероотстъпниците отишли в Ангеловата къща и попитали Ангел: „Защо днес носиш християнска шапка?“. Той отговорил: „Защото съм християнин“. Те му казали: „Вчера ти стана мюсюлманин и трябва да носиш бяла чалма, както я носеше вчера“. Ангел се зачудил на думите им и помислил, че се шегуват. Но те се разгневили, извикали властта, хванали Ангел и го отвели в съда. Там го обвинили и лъжесвидетелствали, че вчера е станал мюсюлманин и пред тях е казал салават[2], т.е. символа на мюсюлманското вероизповедание, и е носил бяла чалма на главата си. Съдията попитал Ангел дали това е истина. Ангел отговорил: „Нито салават съм казвал, нито съм ставал мюсюлманин, но празнувах заедно с тях и след това всеки си отиде вкъщи“.

Като видял решителността и твърдостта на Ангел, съдията го изпратил при везира. След него тръгнали и обвинителите му. Те също лъжесвидетелствали срещу него пред везира. Ангел решително отхвърлил лъжливите им обвинения. А везирът, виждайки, че Ангел е невинен, започнал да се отнася към него уж благосклонно и го съветвал да се откаже от християнската вяра и да стане мюсюлманин, като му обещал: „Ще те обсипя с велики почести, ще те направя богат и ще ти дам голяма власт“. А блаженият му отговорил високо и ясно: „Ефенди, аз съм рожба на християнски родители; роден съм християнин, християнин и ще умра. Нищо на този свят не може да ме отдели от любовта на истинския Бог – моя преблаг Господ Иисус Христос. Не само богатството, почестите и славата, които ми обещаваш, но и цялото ваше царство да ми дадете, няма да можеш да отклониш сърцето ми от вярата ми и Христа“.

Това и много други неща казал мъченикът, които страшно разгневили везира и той извикал: „Ако не станеш мохамеданин, ще те погубя, но първо ще те подложа на такива мъчения, че цялото ти тяло ще бъде разкъсано, преди да издъхнеш в люти мъки“. Мъченикът смело отговорил на везира: „Прави каквото искаш: бий, режи, коли, изгори ме в огън, хвърли ме на зверовете, потопи ме в морето и прави всичко друго, което можеш с това мое тяло, аз няма да се отрека от моя Христос, няма да променя вярата си, няма да стана мохамеданин“.

Разярен, везирът заповядал да хвърлят Ангел в затвора. Там кръвожадните агаряни ужасно го измъчвали. А един от съседите му, Агарджан, човек с високo положение – бей, се смилил над мъченика и започнал да го съветва така: „Защо, човече, трябва да умреш невинен? С това само ще зарадваш враговете си. Най-добре е за теб да станеш мохамеданин, за да те освободят. Па тогава събери всичко, което имаш, вземи децата и жена си и иди на друго място, и там живей като християнин“. Мъченикът му отговорил: „Не дай Бог да изпадна в такова безумие и да излезе от устата ми такава богохулна дума. Моят Христос умря за мен и нима ще е нещо велико, ако аз от любов умра за Него? Като човек аз все някога трябва да умра: или днес, или утре, или по-късно. Затова е по-добре да умра днес за Христос, за да се удостоя с Неговото Небесно Царство“. Като чул този отговор, беят се отдръпнал.

Опитвайки се по всички възможни начини да отлъчат мъченика от Христос, агаряните изпратили при него в тъмницата жена му, та дано нейните молби и сълзи да трогнат мъченика и той заради нея и децата им да се съгласи да приеме исляма. Жената проляла много сълзи пред него и изрекла много сърцераздирателни молби. Но Христовият мъченик, преодолял в себе си всичко телесно и светско и потопил се изцяло в духовното и отвъдното, останал неумолим и непоколебим и дал на жена си съвет: „Жено, за теб и мен Христос да бъде над всичко. Днес Нему, заради когото с радост приемам мъченическа смърт, предавам теб и нашите деца. Затова и ти, жено, изтърпи моето заминаване, та да се срещнем отново при Неговото страшно и славно Второ пришествие и отново вечно заедно да блаженстваме в Неговото Царство. Каква полза бихме имали, ако сме заедно във временния живот? Ние скоро ще трябва да се разделим отново. Каква печалба ще имаме, ако придобием този свят? Защото тя може само да навреди на душите ни, които струват повече от целия свят. Затова иди си с мир, мила моя и драга душо, а аз скоро ще отида при моя многожелан Господ Христос. А след известно време ще дойдеш и ти, за да се наслаждаваме заедно на вечните блага“. Като чула тези думи, жената повярвала на блажения си съпруг и напуснала затвора, укрепена в надеждата и любовта Христова от думите на желаещия Христа мъченик.

На другия ден везирът отново започнал да разпитва и да убеждава с добро и със сила светия мъченик да се отрече от Христа и да стане мохамеданин. Накрая, виждайки, че страдалецът е непоклатимо твърд и безстрашен, наредил да го обезглавят. Тогава палачите хванали смелия Христов герой, а той тръгнал към мястото на екзекуцията по-бързо от тях. Този, който трябвало да бъде убит, се радвал повече от онези, които щели да го посекат. И когато го довели пред царския дворец, близо до църквата „Света София“, отсекли светата глава на блажения Ангел.

Всички роднини, приятели и познати на мъченика отдалеч гледали това и чакали да видят края. И ето, в полунощ видели как божествена светлина като огнен стълб слязла от небето върху светите мощи на мъченика и дълго време останала върху тях. Това чудо било видяно не само от християните, но и от много агаряни и се разчуло навсякъде. Затова Портата издала заповед тялото на светия мъченик да бъде хвърлено в морето. Заповедта трябвало да бъде изпълнена от Мусур ага. Християните, като научили за това, го подкупили и получили светите мощи на светия мъченик по следния начин. Хората на Мусур ага натоварили тялото на светия мъченик в една лодка и отплавали в морето. Там християните ги очаквали в своя лодка и приели светите мощи. След това ги погребали богобоязливо и с почести на остров Протис в тамошния манастир. От светите мощи започнали да стават чудеса и изцеления се давали на всички, които с вяра прибягвали до светия мъченик, чрез чиито богоприятни молитви и ние да  се удостоим с богоугоден живот на земята и вечно блаженство след смъртта ни в Небесното Царство. Амин.

Света мъченица Агатоклия

Преподобна Евантия

Просияла в добродетели и починала в мир.

Преподобни Николай

Той се е подвизавал в долината (клисурата) Курталиоти в покрайнината, наречена Свети Василий, на остров Крит, около 1670 г. (Службата му е отпечатана в Атина през 1879 г.).

[1] Константинопол (бел. прев.).

[2] Кратко изповедание на мюсюлманската вяра (бел. прев.).

От Патерика за плача

       Неразкаялите се грешници колкото повече потъват в дълбините на злото, толкова повече не се трудят за спасението си. Обратно на тях, грешниците, в чието сърце е останал страх Божий, постоянно съзнават своето недостойнство пред Бога, с всички сили се стараят да загладят своите грехове, непрестанно се съкрушават за тях и проливат горчиви сълзи на разкаяние. Че тези сълзи са благотворни за тях, се вижда от следния разказ:

       Един монах, признавайки себе си за велик грешник, постоянно се молел така: „Господи, зная, че съм недостоен да ми простиш, защото много, много и тежко съгреших пред Тебе. Но като се надявам на Твоите щедрости, те моля – прости ми. А ако това е невъзможно, накажи ме тук, та по-малко да страдам в бъдещия живот“. Като се молел така, монахът никога не забравял думите: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мт. 5: 4) и винаги съпровождал молитвата и със сълзи. Веднъж, след такава молитва, заспал и му се явил Господ Иисус Христос, който му казал: „Какво ти е и защо плачеш?“. Монахът отговорил: „Много дълбоко паднах, Господи“. „Тогава стани!“ – казал Господ. „Не мога, ако Ти не ме изправиш.“ Господ протегнал ръка, изправил го и отново запитал: „Защо плачеш и за какво скърбиш?“. „Как да не плача и да не скърбя, като тъй много те оскърбих, Господи!“ Тогава Господ възложил десницата Си върху сърцето му и казал: „Не скърби. Бог ще ти помогне. Задето ти си се наскърбил сам, Аз няма да те наскърбя. Заради пролятата Моя кръв за тебе, ще явя и Моето човеколюбие към всяка каеща се душа“. След това монахът се събудил, почувствал в сърцето си неизказана радост и разбрал, че Бог му е простил. Прекарал останалите години от живота си във велико смирение, като хвалил Бога, и мирно отишъл във вечността.

       Братя, когато ясно почувствате своето недостойнство пред Бога, комуто досега сте служили несъвършено и недостойно и сте Го оскърбявали тежко със своите грехове, и от очите ви потекат сълзи, знайте, че тези сърдечни сълзи са спасителни. Това е балсам върху греховните рани. Какво друго, ако не сълзите на разкаянието оправдали Давид, ап. Петър, разбойника и блудницата? Какво друго, освен сълзите направили от грешницата Мария (1 апр.) ангел в плът? От разбойника Давид (6 септ.) – чудотворец, от посмешището за всички, бившия комедиант Вавила (22 февр.) – велик подвижник? Тези покайни сълзи, ако често ги проливате, ще направят и вас светии. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/27-12-2025/

Поучение по словото на св. Антиох, че не бива да вярваме на сънищата

       Много от християните са привикнали да вярват на сънищата. Още като станат от леглото, веднага започват да разсъждават върху това какво са видели и какво означава то. Какво им предстои, какво ще се случи с тях – дали радост, дали беда. Дали няма да стане това и това, и т.н. Разсъжденията на такива хора често нямат край. Вместо да започнат деня с молитва и да се захванат с някое добро дело, започват го с грях. Цялото утро прекарват в разгадаване на съня, гледат на карти. Смущават и заразяват със суеверия домашните, нарушават спокойствието и на себе си, и на другите. Какво да кажем, братя, за такива хора? Може да се каже много, че сънните видения не са в съзвучие с [православната] вярата. Но сега ще се ограничим с една забележка, че вярващите на сънища, ако не оставят своята безразсъдна вяра в тях, са пред опасността да попаднат в мрежите на дявола.

       На планината Синай живял старец, прекарал много години в затвор. Бил велик молитвеник и подвижник. Заради живота му всички вярвали, че той е угоден Богу и се спасява. Никой не допускал, че той ще погине. Всъщност, с него, за нещастие се случило, вследствие само на безразсъдната му вяра в сънища, последното.

Дяволът, узнал тази слаба страна на стареца, отначало започнал да му показва насън неща, които се сбъдвали. А след това и такива, които били изобретения единствено на дяволското коварство за погибел на човеците. Веднъж му показал бъдещия живот и в него всички християни и мъченици в тъмнина и посрамени. А иудеите, озарени от светлина и изпълнени с радост. Бедният монах, като се събудил, без да разсъждава, веднага напуснал Синайската планина, отишъл в Палестина и там приел иудейската вяра, оженил се, станал враг на християните и накрая, без да се разкае, бил изяден жив от червеи и умрял от жестока смърт.

Любители и тълкуватели на сънища, ето ви урок! Не забравяйте, че нашият общ враг и вас може също тъй лесно да ви оплете, както е постъпил със споменатия монах. Той не спи и няма да пропусне възможността да погуби когото и да било, защото, както казва Словото Божие: Дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (I Петр. 5: 8). Ама ще кажете: „Има сънища и от Бога“. Не възразявам. Но когато Бог прати някому сън, чрез него Той открива Своята воля. Той му дава и възможност да се убеди, че това не е просто сън. Той му праща съня и Той ще му го разтълкува по необикновен начин. Но ако това не се случи, е опасно и грешно да се вярва на съня. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/26-12-2025/

Сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря (Мт. 13 : 15)

За чудото на св. Спиридон е разказала в 1976 г. старицата Зиновия Сидери (доживяла до 102-годишна възраст), един от многото свидетели, присъствували на това събитие, за което на времето са писали и в атинския новинарски вестник «Скрип».

Ето какво разказва старицата Зиновия:

„Беше Рождество Христово по новия календар. Тогава аз още не бях преминала към старостилците. Дойдох на всенощна служба в храма «Св. Николай». Там беше пълно с народ. Застанах от лявата страна, близо до една от църковните колони. На тази колона, точно над мен, висеше икона на свети Спиридон, дар от Антоний Лумидис от Пирея. Иконата беше украсена с цвете, останало още от празника на светията по новия календар.

Когато свещеникът, който служеше литургия — отец Сила, — подир малкия вход започна да кади и да пее тропара на Рождество: «Рождество Твое, Христе Боже наш...», иконата на свети Спиридон внезапно взе да се удря в колоната тъй силно, че цветето падна от нея. Виждайки това знамение, народът се вкамени от ужас. Свещеникът и певците престанаха да пеят. Тогава някой от народа извика: «Днес е празникът на свети Спиридон по стария календар. Пейте неговия тропар!»

Певците и свещениците «онемяха». Тозчас всички вярващи в един глас запяха: «Собора перваго показался еси поборник и чудотворец, Богоносни Спиридоне, отче наш...» (Тропар на светията). И още докато пееха тропара на светеца, неговата икона започна малко по малко да се «укротява», а най-сетне съвсем престана да се удря о колоната.“

На следния ден вестник „Карестини“ разгласи за това чудесно събитие. Всички жители на Каристос и околностите му говореха за чудото и признаваха правотата на старостилното движение.

По-късно, на 29 декември вестник „Карестини“ писа: „... На следния ден иконата изчезна от мястото си. Мнозина смятат, че тя е била нарочно изнесена, за да не се повдига и по-нататък въпросът за календара, за който своевременно започнаха да говорят вярващите, повечето от които преминаха към старостилците. И тъй обществеността в Каристос е изпълнена със справедливо негодувание и мисли, че някой злобно се подиграва с религиозните чувства и светите икони, понеже досега иконата не е върната на мястото си, въпреки настояването на всички жители.“

(«Та Патриа», т.VII, 1988, стр. 132-133)

Сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря (Мт. 13 : 15).