Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756204 Постинги: 3812 Коментари: 0
Постинги в блога от Февруари, 2019 г.
2 3 4  >  >>
  

 ДО ПИСАРЯ НАРКИС П.: ЗА ПОПРАВЯНЕТО НА ГРЕШНИЦИТЕ

 

Пишеш ми, че винаги и на всеки си казвал истината в очите и заради това си имал много неприятности. Това не ме учудва. Рядко се случва някой да изпитва обич към лекар, който рязко и без подготовка му съобщава, че е болен от неизлечима и смъртоносна болест. Любовта към нашите братя ни налага да не ги изобличаваме винаги остро, а да подбираме онези думи, които ще бъдат най-полезни за тяхното спасение. Спомни си как нашият Спасител не е изобличил високо грешницата, която фарисеите искали да пребият с камъни, а благо и казал: „Иди си и недей вече греши”. Когато апостол Анания дошъл при ослепелия Савел, не се нахвърлил върху него с ругатни и нападки, задето е гонил християните, а се обърнал към него евангелски: „Брате Савле” (Деян. 9:17).

По време на изповед една монахиня се оплакала на св. Серафим Саровски, че страда от раздразнителност и силна гневливост. Като изповяда­ла това, тя очаквала от Божия човек строг укор и епитимия. Но вместо това до ушите и стигнали следните благи думи на светеца: „Какво говориш, сестро! Та ти имаш чуден, тих характер; прекрасен, смирен и кротък!" Тези ласкави думи паднали върху душата на онази сестра като напоите­лен дъжд върху жадна земя. От тях тя получила двойна полза: силно се за­срамила от греха си, но придобила и вяра в себе си. А това са двете главни условия за поправяне.

Този пример ни показва как с благи и похвални думи можем да трог­нем и окуражим човека, и да му помогнем и на дело да превъзмогне своите недостатъци. Ако е възможно да събудим заспалия човек с милувка, нима трябва да го ръгаме с меч?

Ти можеш да възразиш: но св. Серафим не е казал истината на онази  монахиня, а аз казвам истината на всеки. Св. Серафим и казал истината, казал и онази, другата истина, която не намерила израз в гнева и раздраз­нението и. Защото въпросната сестра понякога изпадала в гняв, но често била съвсем тиха и кротка. И Божият светец като превъзходен възпитател и лекар изтъкнал доброто в нейната душа, а лошото премълчал. Каква полза би имало да говори за лошото, щом тя самата вече го била признала?

А ти имаш съвсем противоположен метод: на всеки право в очите - неговото зло, неговата морална болест. И то подчертавайки я рязко и злобно. Онова пък, което е добро у грешника, премълчаваш. В това е разликата между теб и онзи, чието име е влязло в църковния календар.

От една и съща уста, в зависимост от нуждата, може да излиза и студен, и топъл въздух. Така е и в духовното дело: когато грешникът може да се поправи чрез топлината на любовта, не бива да се използва студенината на критиката и наказанието. Понякога, но само понякога, е потребно да се ви­кне: „Махни се от мене”! - както Христос на Петър; или: „Среброто ти да погине заедно с тебе” (Деян. 8:20) - както Петър на Симон влъхва. Но когато за раната има мехлем, операция не се прави.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 Бог да благослови всички, които препратят това четиво и до други човеци !

Категория: Други
Прочетен: 315 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Душевният мир е драгоценен за всеки човек. При всички онези, които са придобили душевен мир, тялото може да бъде постоянно в движение, в работа, в мъки, но тяхната душа, прилепнала към Бога, винаги остава в непоколебим мир. Св. Серафим Саровски учи: „Трябва да се стараем по всякакъв начин да запазим душевен мир. Не се измъчвайте от обидите на хората. Затова е необходимо на всяка цена да се въздържаме от гняв и да бодърстваме (над самите себе си), и пазим ума и сърцето от непристойни движения… За опазване на душевния мир е необходимо също да се избягва осъждането на другите. Чрез неосъждане и мълчание може да се запази душевният мир. Когато човек се намира в такова състояние, той получава божествени откровения. За да се опази човек от осъждане на другите, трябва да бди над самия себе си; да не дръзва да приема от никого недуховни мисли и трябва да е за всичко (светско) мъртъв. Ние трябва неуморно да пазим своето сърце от непристойни мисли и впечатления (Притч. 4: 23). От непрестанното бдение над сърцето в сърцето се ражда чистота, в която се съзерцава Господ според вечната истина: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. (Мaт. 5: 48).

 

БЕСЕДА за верния народ и неверните старейшини

 

Кога дойде Христос, нима ще направи по-много чудеса от тия, що Тоя направи (Иоан 7: 31).

 

Господ Христос вършил чудесни дела пред всички и всички ги видели, но не всички повярвали. Народът видял Неговите чудеса и повярвал в Него. Слугите чули неговите слова и повярвали в Него. А водачите на народа и старейшините на слугите също видели чудесата, ала не повярвали в Него. И тъй, още тогава се изпълнили думите на Спасителя: А мнозина първи ще бъдат последни и последните – първи. Онези, които били първи по чест и по власт, били последни по вяра в Него; а онези, които били последни по чест и власт, били първи по вяра в Него. Защо народът и слугите повярвали, а князете и книжниците не повярвали? Затова, защото народът и слугите смятали себе си за незначителни и незнатни, те нямали лична гордост, нито пък завист към Христос. Народът и слугите гледали божествените чудеса без злоба и предразсъдък и слушали божествените думи, удивлявали се и се радвали. А князете и книжниците смятали себе си за първи в народа и в света, затова били изпълнени с гордост и завист, та не можели ни чудните дела да гледат, нито божествените слова да слушат без злоба и завист. Виждате ли, братя, как човек без смирение и скромност не може нито да познае истината, нито да се радва на истината? Виждате ли как горделивецът и завистникът не допускат даже Бога пред себе си? Също както някога сатаната!

Господи Иисусе, вечна Истино, очисти нашите сърца от гордост и завист, та да можем да видим Тебе и да ти се радваме. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 294 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 14 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Защо хората изоставят едно място и се заселват на друго? Главно затова, защото се надяват на другото да бъдат по-щастливи. И наистина, от светска гледна точка, местата могат да бъдат различни – добри и лоши. Който не се надява на по-добрия живот след смъртта, той търси „тучна[1] паша“ в този живот. Но ако надникнеш[2] в сърцата на онези хора, които са могли и умеели да живеят на такива най-добри места на земното кълбо, ще видиш незадоволеност, скръб и отчаяние. Те не намерили, каквото са търсели. На всяко място яли до насита и накрая гладни гледали в очите на смъртта. А виж християнските светци! Те търсели места с най-оскъдна „мирска паша“, места сухи, непроходими и безводни, места самотни и страшни, места, които най-малко заслужават внимание и които никой не иска. Всички места по земята те смятали за еднакви, без особена ценност, но избирали тези места, за да могат по-лесно да се приближат с дух и ум към своето безсмъртно отечество. И ако някой надникне в тяхното сърце, ще види радост и задоволство.

 

БЕСЕДА за противоположните ценности в Царството Божие [и в света]

 

А мнозина първи ще бъдат последни и последните – първи (Мaт. 19: 30; Лк. 13: 30).

 

Колко премъдър е Онзи, Който е изрекъл тези слова! Той не е казал, че всички първи ще са последни, и че всички последни – първи, а мнозина. В Евангелието няма нито една грешка и нищо преувеличено. Защо Господ поставил ограничение и не казал „всички“, а мнозина? Опитът ни учи, че някои от онези, които били първи по чест на земята, са останали първи по чест и при Бога. Имало е царе, които от своя престол са угодили на Бога, а имало е и хора, без каквато и да е власт, които до смъртта си са прогневявали Бога. Имало е богаташи, които с добротворство и вяра се спасили, а имало е и сиромаси, които заради злобата си и безверието си са осъдени. Имало е и прочути хора, които отхвърляли и вярата,  и добротворството. И тъй, има някои, които са били първи тук, останали първи и там, а някои, които са били последни тук, останали последни и там.                                                                                                                           Ала уви, мнозина първи тук са станали последни там. И о, радост! О, правда Божия – мнозина последни тук са станали първи там! Господ не предпочел, нито похвалил, което и да е съсловие, и който и да е занаят пред всички останали, а е събирал (и до ден днешен събира) войска на светлината от всички съсловия, от всички занаяти и занимания. За Него мерило за човека не е нито короната, нито просешката торба, а вярата – вярата и добродетелта.

Господи помени ни в Твоето Царство. На тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] В ориг. – чувствена (бел. прев.).

[2] В ориг. – се вслушаш (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 8353 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 13 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Великият Стефан Неманя, чийто господарски заповеди всеки изпълнявал безусловно, и от когото треперели народи и царе, като станал монах, послужил за висок пример на светогорските монаси за кротост, смирение, доброта и молитвеност. И смъртта му била смърт на един истински духовен Божи човек. Легнал в постелята на 7 февруари. Той повикал при себе си Сава, възложил върху него своите ръце, благословил го и казал: „Възлюбено мое чедо, светлина на моите очи, утехо и закрилнико в моята старост! Ето, настана време за нашата разлъка; ето Господ ме отпуска с мир. Но ти,чедо, не се натъжавай заради раздялата. Това е обща чаша за всички и за всекиго; тука се разделяме, но ще се срещнем там, дето повече няма да има раздяла“. На 12 февруари св. Симеон наредил на Сава да го облече в погребална мантия, да му постеле рогозка на земята, да подложи камък под главата му и да го остави така. След това извикал всички монаси и се простил с тях. На разсъмване на 13 февруари, когато монасите четели утренното правило в църквата и гласовете им достигали до килията на умиращия, лицето на св. Симеон засияло и той предал своята душа на Бога.

 

 

БЕСЕДА за любовта, надвишаваща всяка любов

 

Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мaт. 10: 37).

 

Цялото Евангелие учи, че трябва да се остави малкото заради по-голямото, преходното заради  вечното, лошото заради доброто, евтиното заради скъпоценното. Ако Евангелието не обещаваше по-големи ползи, кой би оставил малките? Ако не би показвало блясъка на скъпоценните блага, кой би оставил евтините дрънкулки[1]? Кой ще остави меда и млякото, ако не е намерил нещо по-вкусно? Кой ще остави баща си и майка си, ако не е намерил някой по-близък? Кой би оставил деца и приятели, ако не е познал някой,  който му е по-мил? Кой би предал живота си доброволно на мъчения и смърт, ако не съзирал безсмъртния живот? Господ Христос е по-сладък от меда и млякото; по-близък роднина ни е от бащата и майката; по-мил ни е от децата и приятелите ни; по-скъп ни е от всички видими блага, натрупани през този живот, защото ни дарява безсмъртен живот. Всичко в света е по-малко от него, по-малко и горчиво, слабо, евтино и преходно спрямо Него. Който Него приеме, лесно ще остави всичко, всичко, защото е приел най-доброто и Най-Добрия.

О, Господи Иисусе, съкровищницо на всички блага, помогни ни да се отречем от всичко и да прегърнем Тебе, нашия живот и нашето благо. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] В ориг. – блага (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 357 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Св. Иоан Златоуст посочва следния пример от живота на св. Мелетий, който показва голямото благородство на този велик иерарх. „Ще е несправедливо да не се спомене за онова, което се случило при изгонването (Мелетиевото от Антиохия). Когато градоначалникът седнал в колата, поставил светителя до себе си и започнал да кара през пазара, от всички страни към главата му се посипал град от камъни, хвърляни от гражданите, защото те не могли с лекота да се разделят със своя архиерей и били готови по-скоро да се разделят с живота си, отколкото с този светител. Но какво сторил този блажен мъж? Виждайки летящите камъни, той покрил главата на началника със своята дреха. Така, със своята преголяма кротост засрамил неприятелите си, а на своите последователи дал поука какво незлобие трябва да показват към онези, които ни вредят; как не само не трябва да им причиняваме никакво зло, ами с все сила да отклоняваме от тях опасността, която ги грози.“ За самия външен вид на Мелетий Златоуст говори по-нататък: „Наистина, най-голяма наслада е да се види неговото свето лице. Не само когато поучавал или говорел, но и когато само хората гледали към него, той бил в състояние да въдвори в душите на гледащите го всяка добродетел“.

 

БЕСЕДА за чудесното посещение на Божия Син

 

Излязох от Отца и дойдох на света; пак оставям света и отивам при Отца (Иоан 16: 28).

 

Тези думи, братя, са от съдбоносно значение за нас. Защото от всичко на този свят най-важното за нас е да знаем има ли Бог и има ли живот след смъртта? Тези думи са по-скъпи от всички бисери на света и от слънцето, и от звездите, защото тези думи са изречени от Онзи, който е най-надежден и най-истински свидетел. Наистина, тези думи са извор на най-голяма радост за нас, потопените в отчаяние, и смърт след отчаянието. Те свидетелстват, че има Бог и живот след смъртта. Излязох от Отца – преди всичко това означава, че има Бог, от Когото Господ Иисус е излязъл. И отивам при Отца – и това означава, че има Бог Отец, при Когото Синът Божи се връща. И двете изречения едновременно показват, че има вечен живот и смъртта не е наше унищожение. Защото тези думи Господ изговорил пред самата Своя смърт. О, сладка и чудна блага вест! Онова, което сърцата на всички хора и племена смътно предусещали, Господ засвидетелствал като факт, като истина. Освен това, тези думи потвърждават единосъщието на Отца и Сина и божеството на нашия Господ и Спасител. Бог ни е посетил, братя мои, сам Всевишният Бог – светият, силният и безсмъртен Бог. Това е триумфът[1] на нашата утеха и нашата радост.

О, Господи Иисусе, Сине Божи, истински Свидетелю за всяко благо, за което сърцата ни денонощно жадуват, освети ни, укрепи ни и ни обезсмърти. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – върхът (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 7856 Коментари: 0 Гласове: 2
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Материята сама по себе си не е зло, както са учили някои християнски еретици (напр. манихеите) и някои философи. Не само че не зло, но не е и единственият носител на злото, а само толкова, колкото и духът. Всяка материална твар е нравствено безразлична и плашлива заради човешките грехове, но не е зла. Материята е тленна, слаба и нищожна в сравнение с безсмъртния дух, но тя сама по себе си не е зла. Ако беше зла, нима Господ Христос щеше да установи Причастието да е с хляб и вино и нима би нарекъл хляба и виното Свое Тяло и Своя Кръв? Ако материята сама по себе си е зла, как хората биха се кръщавали във вода? Как осветената вода би се запазила от разваляне и би имала чудотворно действие? Как Кръстът би притежавал сила? Как Христовата одежда би източила силата, от която се е изцелила кръвотечивата жена? Как биха мощите на светиите и иконите да чудотворят и провождат толкова добрини от Царството на благодатта за хората? Как, следователно, може доброто да дойде при хората чрез злото?

 

БЕСЕДА за плътското и духовното мислене

 

Вие съдите по плът (Иоан 8: 15).

 

Така казал Всезнаещият Господ на озлобените евреи – Вие съдите по плът. Защото те били заловили в прелюбодейство една жена и искали да я убият с камъни заради този плътски грях. Но Господ видял в душата на жената, че тя все още може да бъде спасена и да се поправи, подбудил я към покаяния и я освободил. Защото, макар и да извършила прелюбодейство, душата ѝ не била съвсем прелюбодейна. А пък грехът на прелюбодейството фарисеите непрестанно носели в своето сърце, но те ловко го прикривали, не осъждали това, а осъждали само и единствено плътското дело на тези, които заловят в него. Духовните хора съдят по дух, а плътските – плътски. И до ден днешен евреите, наказани и разпръснати по целия свят, никак не могат да се научат да мислят и съдят духовно, а още повече мислят и съдят само плътски, само по външност и по наредбите на закона, писан на хартия или в природата , но никога по дух. Защото, ако се научат да съдят хората и делата по дух, те веднага биха признали Господа Иисуса за Месия и Спасител. Ние, християните, да внимаваме да не съдим само по плът. Да внимаваме, та да не бъдем бързи в осъждането на онзи, който по незнание се е подхлъзнал в лошо дело, нито пък да го похвалим, когато с внимание се пази да не се хлъзне пред хората, а със сърцето си е вече в пропастта на греха. Да се пазим от заблудата за хората и природата да съдим само по чувствени впечатления и да се стараем с дух да отсъждаме духовно. Вижте, ние сме деца на духа и светлината, защото сме кръстени.

Господи Иисусе, Ти ни учи и ръководи да не мислим и да не съдим плътски, а по дух. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

Категория: Други
Прочетен: 292 Коментари: 0 Гласове: 1
 

Неделя на блудния син

Евангелие за блудния син

 

Лк. 15: 11 – 32, Зач. 79

Безкрайната Божия любов към хората се проявява в превеликото търпение, в превеликото опрощение и в превеликата радост. На тази любов, може да се уподоби само майчината любов. Кой има по-голямо търпение от което и да е живо същество на земята, като майката към своето дете? Чие опрощение надминава майчиното опрощение? Чии очи тъй плачат от радост за поправянето на грешника, както очите на майката за поправянето на нейното чедо? Майчината любов на земята, откакто съществува земята, със Своята любов към човешкия род я е надвишил само Господ Иисус Христос. Неговото търпение стигнало до страшните мъки на Кръста; Неговото опрощение се изливало от сърцето и устата Му дори и от Кръста; Неговата радост за каещите се била единствената радост, която озарявала страдалческата Му душа през целия Му живот на земята. Само божествената любов превъзхожда майчината любов. Нас само Бог ни обича повече отколкото майката; само Той има по-голямо търпение към нас отколкото майката; само Той опрощава повече отколкото майката; и само Той се радва за нашето поправяне отколкото майката.

Който няма търпение към нас, когато грешим, той не ни обича. Не ни обича онзи, който не ни прощава, когато се каем за греховете си. А най-малко пък ни обича онзи, който не се радва на нашето изправление.

Търпението, опрощаването и радостта са трите главни особености на Божията любов. Това са особеностите на всяка истинска любов – ако въобще съществува някаква друга любов, освен Божествената. Без тези три особености няма любов. И ако нещо друго наречеш любов, постъпваш така, като че ли наричаш козата или свинята – овца.

В притчата за блудния син Господ Иисус е нарисувал пред нас образа на истинската божествена любов в такива ясни цветове, че тя трепти пред очите ни като светът, когато след нощната тъмнина го огрее слънцето. Две хиляди години тези цветове не избледняват от картината, нито пък някога ще избледнеят, докато има хора на земята и любов Божия към хората. Напротив, колкото по-грешни са хората, толкова по-жива изглежда тази картина, все по-ясна и по-нова.

 Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Какво по-просто от този драматичен момент в началото на притчата? А каква съдба се крие под тази простота! Под личността на човека се крие Бог, а под личностите на двамата сина се крият праведният човек и грешният човек, или всички праведници и всички грешници. Праведният човек е по-стар от грешния човек, защото в начало Бог е сътворил праведния човек, който след това сам станал грешен човек. Грешникът иска делба от Бога и делба от праведния брат.

Под двамата синове още се разбира и раздвоената природа в един и същи човек, едната природа, която копнее за Бога, и втората, която се скланя към греха. Едната природа подтиква човека да живее по Божия закон, по закона на ума, както казва апостол Павел, а втората – по закона на плътта (Рим. 7: 22 ­- 23). Духовният човек и плътският човек – това са двама души в един и същи човек. Духовният човек не може да си представи своя живот отделен от Бога, докато плътският човек предполага, че неговият живот ще започне, след като се отдели от Бога. Духовният човек е старият, а плътският – младият. И по битие духовният човек е по-стар, защото се казва, че Бог по-напред рекъл: Да сътворим човек по Наш образ (Бит. 1: 26), а образът Божий [в човека] е духовната природа, не плътската. А след това от земна пръст (Бит. 2: 7) [Бог] е създал човешкото тяло, в което вдъхнал предварително сътворения Свой образ, т.е. – духовния човек. Човешкото тяло, както Бог го сътворил, макар и да било от пръст, в нищо не било грешно. Но с него [тялото] човекът паднал в грях. И Ева е била по-млада от Адам. Тя е създадена от тялото на Адам и заради желанието на своето тяло нарушила Божията заповед и паднала в изкушение, и със своето падение се отдалечила от Бога, а със своя ум отишла в далечна земя – сатанинското царство.

 Дай ми дела, който ми се пада. Така говори и грешникът на Бога. А какво се пада на човека, което да не принадлежи на Бога? Прах, нищо друго, освен прах. Наистина, и прахта е сътворена от Бога, но прахта не е същност Божия. Затова човек може да назове своя само прахта; всичко останало е Божие, всичко останало принадлежи на Бога. Докато човек е с Бога, всичко Божие е и негово. Както и Бог казва: Чедо,…всичко мое е твое. Както и човек в този случай може да каже: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). Но когато човек поиска да се отдели от Бога, и когато поиска своята част от неизмеримото Божие съкровище, Бог може и нищо да не му даде и отново ще бъде справедлив. Защото човек без Бога е нищо и цялото му състояние е нищо. А когато Бог му даде прах, т.е. само тяло без дух, без душа, и без каквито и да е духовни дарове, пак ще му е дал нещо повече от това, що е човешко [притежание]; и то му е дадено не по право, а по милост. Ала както Божията милост е несравнимо по-голяма от майчината милост към своето дете, така и Бог дава на Своя грешен син нещо повече от прах. Именно – освен тяло, дава му и душа в тялото, като на животните, и отгоре на това му дава и малко от духовните дарования – малко разум, съвест и копнеж за доброто – само една искра, колкото да не го остави като животно между животните.

И бащата им раздели имота. По-старият син останал при баща си, та и по-натам да се ползва от целия бащин имот, а не след много дни младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Дали под тези думи – „не след много дни“, не се крие тайната на кратковременното пребиваване на Адам в рая? Извършвайки грях, Адам сам търсил и получил дела си от Бога. като се отделил от Бога. Като се отделил от Бога, той съзрял своята голота, т.е. видял, че без Бога е нищо. И Бог, по Своята милост, не го оставил гол, а му направил дреха – според неговия смален ръст – облякъл го в нея и го отпуснал (Бит. 3: 21).

Пръст си и в пръст ще се върнеш, казал Бог на Адама. А това означава: „Най-доброто, което имаш, е пръст, а всичко останало е мое. Твоето си искал – твоето ще ти дам; но за да живееш, барем и като сянка, спрямо онова, което си бил досега, ще ти дам и повече; ще ти дам една искра от Своето божествено достойнство“.

Онова, което се случило с Адам, се повторило, повтаря се и с милионите Адамови синове, които чрез греха се отделят от Бога и със своя дял отиват в далечна страна. Бог не кара насила никой да остане с Него, защото Той е сътворил човека свободен. И верен сам на Себе Си, не желае ни най-малко да отнеме свободата на човека.

А какво направил безумният грешник, като се отдалечил от Бога? Отиде в далечна страна и там прахоса имота си, като живееше разпътно. Това не извършил само един грешник; това не сторил само този по-малък бащин син; това върши всеки, всеки, без изключение, когато се отдалечи от Бога. Изчезнаха в суета дните им ( Пс. 77: 33)[1].

Живееше разпътно. Какво означава това? Това означава прекарване на дните във всякакви грехове и безпътица, в пиянство, свади, гняв, прахосване и особено блуд, който най-силно и най-бързо опропастява живителната сила и угасява божествената искра. Когато човек няма любов, той се предава на страстите. Когато човек напусне Божия път, тогава попада в мрежата на много пътища, и търчи ту по един, ту по друг път. Блудникът поставя брадвата до корена на своя живот и всеки ден го сече, докато дървото не започне в страдания да съхне.

Живеейки безпътно, блудният син разпилял всичкото си богатство, което получил от баща си. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда. В тази далечна страна, отдалечена от Бога, винаги [царува] глад, защото земята не може да насити гладния човек, а със своята храна само засилва глада му. Земята едвам може да засити глада на безсловесните животни, а на човека – не може. В далечната страна винаги е имало глад, но за грешника, който съвсем е забравил Бога и разпилява своите жизнени сили, които Божията милост му е подарила при раздялата, [имало] голям глад, т.е. такъв глад, какъвто земята със своите ястия не може да утоли и за миг. Това се случва и до ден днешен със всеки грешник, който изцяло се предава на земята, на плътта и на плътските наслаждения.

Но настава миг, в който грешникът се отвращава от земята и плътта, от всички земни и плътски удоволствия. Всичко смърди и го отвращава. Тогава той започва да се оплаква на целия свят и да проклина живота си. С изсушени сили, и в душата, и в тялото, той се чувства като куха и суха тръстика, през която духа студен вятър. Всичко му е черно, всичко му отвратително, всичко му е гадно. В това състояние той не знае какво да прави със себе си. Той е престанал да вярва в този живот, та камо ли в другия. За другия живот е забравил, а този – намразил; и Бога забравил, и този свят намразил. Какво да стори? Накъде да върви? Вселената му е тясна. И никъде няма изход от нея. И гробът не е изход, а вход. И в това отчаяно положение му се явява дяволът, който и дотогава бил постоянно до него и го водил от лошо към по-лошо, но тайно, не явно. А сега му се явява, взема го на служба при себе си и го праща на своето поле да му пасе свинете. Защото е написано: И отиде, та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини. Така се случва с всеки непослушен син, който се разделя и отдалечава от своя отец; отделя се с горди и големи планове за своето щастие, а накрая става слуга на по-лошия от себе си, свинар на чужди свине. Но под образа на човека несъмнено [в притчата] се подразбира дяволът. И макар тук и да се нарича човек, както и Отец е наречен човек, той е съвсем антипод на Човека Отец, от Когото се е отдалечил безумният син. Той е човек, но не човек от небесното царство, а човек от едно трето царство, царството на тъмнината и ужаса, на смрадта и огъня – царство демонско. При първия човек Отец грешникът се нарича син, а при този трети човек дявола, той се нарича слуга. При човека Отец той благоденствал при всякакво изобилие, а при човека дявол той гладувал и то тъй гладувал, че желаел да яде рожкове из под земята, които ядели свинете, но и това не му давали. И той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. Под свине в по-дълбок смисъл са наречени злите духове, гражданите на дяволското царство. Защото злите духове са носители на всяка нечистота, а свинята[2] е видим символ на нечистота. Когато Господ изгонил злите духове от Гадаринския бесноват, Той ги пратил в свинете. Както свинете ровят по земята, така злите духове ровят в душата на човека, докато не намерят в нея някаква душевна нечистота за храна на себе си. Под рожкове трябва да се разбира всяка нечистота във вътрешния човек: злите мисли, нечистите желания, самолюбивите намерения, греховете, пороците, страстите – особено страстите. Всичко онова, което опустошава и изсушава човешката душа, храни и угоява злите духове. Всичко онова, което расте в тъмнината на човешките души, неосветени непосредствено от Божията светлина, е като рожкове, които растат в подземна тъмнина, и всичко то е храна за злите духове. Но и тази храна не давали на дяволския наемник. С тази храна го хранили, докато напълно паднал под тяхната власт, а сега, когато той бил напълно в техните ръце, не им било необходимо повече да го хранят. Тяхната храна била отрова, а той вече бил напълно отровен. И неговата отрова, ето, сега служела тям за храна. Те глозгали неговата душа, чакайки само мига, в който душата му ще се отдели от тялото, за да се хранят с нейните вечни мъки във външната тъмнина. Както казва царственият[3] пророк: Врагът преследва душата ми, натъпка в земята живота ми, принуди ме да живея в тъма като отдавна умрелите (Пс. 142: 3).

Но в този миг на крайно отчаяние на блудния син, на краен глад и краен ужас, в него светнала една искра. Една незаслужена и забравена искра! Откъде е тази искра между угасналите въглени? Откъде е тази искра на живота в един труп? Тя е онази, за която споменахме в началото, тя е онова, което Отец, при раздялата със сина му, дал в повече от онова, което му се полагало. Покрай прахта му дал искра на съвест и разум. Сякаш мъдрият и милостив отец, когато разделял имота на младия Си син, казал сам на Себе Си: „Да му дам и още нещо – съвест и разум, нещо точно от онова, с което той иска да се раздели. Ще му потрябва. Той заминава в студена и гладна земя; та когато най-много страда, една искра може да освети пътя му назад към Мене. Нека, нека я има, наистина ще му потрябва. Тази искра ще го спаси“.

И ето, в най-голямата тъмнина, в полунощ, когато блудният син слязъл в третото царство, и се предал в служба на дявола, тази искра светнала. Като вълшебна лампа от нея се разгорели с отдавна забравена светлина съвестта и разумът. И от тази светлина той дойде в себе си. При тази светлина той видял пропастта, в която паднал, целият смрад, в който дишал и живеел, цялата грозна компания, в която бил. От тази тайнствена лампа, която милостивата бащина ръка държала в душата му, той се пробудил от своя ужасен сън и тогава направил сравнение между живота, който живеел някога при баща си, и между живота, който сега живеел.

А като дойде в себе си,[4] рече: Колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си, и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. Като пламнала искрата в душата на блудния син, като сравнил живота си при своя баща и живота си чужбина, веднага стигнал до решението: Ще стана и ще отида при баща си! Ще стана, казва, защото видял своето страшно падение.

Трети път няма – или докрай пропадане в дяволската пропаст, или нагоре, при своя Отец. А Отецът е богат и пребогат; при него няма глад; неговите наемници имат хляб в изобилие, а аз, синът, умирам от глад. Под хляб се разбира животът, под наемници – съществата, по-низши от човека, които Бог е сътворил, като животните и другите същества. Блудният син паднал по-ниско от животните и пожелал да има живот поне колкото тях. Животните не са свободни същества и тях Бог управлява изключително със Своята сила и воля. На тях Бог дава живот, колкото им е необходим, грижи се за тях и задоволява техните потребности. А блудният син е разпилял даже и онази жизнена сила, която Бог дава на животните и с която те не злоупотребяват.

Съгреших против небето и пред тебе. Тук под небе въобще на първо място се разбират светите ангели Божии, а особено ангелът пазител; на второ място – божествените дарове, които Бог дава на всеки човек, които са небе за грешните човеци, а за вътрешния човек са услада в закона Божий (Рим. 7: 22). А че под небе тук се подразбират Божиите ангели, се вижда от думите на самия Господ: Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник (Лк. 15: 10). Но както има радост за каещите се, така има и тъга за некаещите се грешници. Преизпълнени с любов и всеотдайност към Бога, светите ангели гледат на всеки грях против своя Творец като на грях против самите тях. А че под небе се подразбират и духовните дарове, които са в човека от Бога, се вижда от приведените от апостол Павел слова, както и от тези: Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? (I Коринт. 6: 19). А още по-ясно се вижда от словата на Спасителя: Царството Божие вътре във вас е (Лк. 17: 21). По този начин, който греши против Бога, греши и против Божиите ангели, и против праведника в себе си, който е от Бога, а това значи – пред небето. Затова и каещият се казва: Съгреших против небето и пред тебе.

И когато беше още далеч, видя го баща му и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Такава безгранична и преумилна е Божията любов! Каквото досега е било Неговото търпение към грешника, такива сега са Неговото опрощение и Неговата радост. Тъкмо що грешникът се е разкаял и тръгнал по пътя към Бога, Бог вече бързо тича насреща му, прегръща го и го целува. Велика е радостта на майката, като види сина си поправен; велика е радостта на пастира, като намери изгубената овца; велика е радостта на жената, като намери изгубената драхма[5], но всичко това не може да се сравни с Божията радост, когато един грешник се покае и върне при Бога. Тъкмо що започнало покаянието в нашето сърце и макар да сме далече, далече от Бога, Бог вече ни вижда и по-бързо от слънчевата светлина, която се е устремила към тъмната земя, идва насреща ни. Насреща на новия човек, който чрез покаянието се зачева в нас!

„Господи“ – провиква се пророкът към Всезнаещия – Господи, Ти отдалеч разбираш моите помисли (Пс. 13: 2)! Отецът ни се притичва на помощ, разтваря Своите ръце и ни подкрепя, за да не паднем отново назад в дяволската пропаст, в свинското поле, в земята на глада.

 Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас – казва апостол Иаков (4: 8). О, най-бързи Помощнико! О, най-благословени ръце! Ако още не сме угасили в себе си последната искра на съвестта и разума, трябва да се засрамим пред великата Божия любов, трябва да се покаем и да побързаме със сведени очи и издигнати сърца към обятията на нашия оскърбен Родител.

Когато разкайващият се син застане пред Отеца, ще му рече онова, което е бил намислил да каже: Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син. Но с това той все още не е изрекъл всичко, което искал да каже. Той желаел да добави и: Направи ме като един от наемниците си. Ала Отецът не го оставил да довърши. Отецът не позволил каещия да се унижава и да иска да бъде наемник при Него. Затуй Отецът прекъснал думите му, прегърнал го и го целунал. Него – окъсания и оцапания, изсъхналия и подивелия, милостивият Отец започнал да го прегръща и целува, па викнал на Своите слуги: Изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. Най-хубавата премяна представлява цялото богатство и красотата на духовните Божии дарове. Това е одеждата на светостта и чистотата, в каквато е бил облечен Адам преди грехопадението и отдалечаването от Бога в далечна земя. Тази одежда е сам Христос – затова се и нарича най-хубавата. По-хубава одежда от тази няма на небето. Апостолът казва: Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте (Гал. 3: 27). Оголената от всяко добро душа се съблича напълно, нейната стара, кирлива и раздрана дреха се изхвърля, а тя се облича в нова одежда. Тази нова одежда на душата е новият човек, каещият се, прероденият[6], опростен и приет от Бога. Без тази нова одежда никой не може да бъде в Божието царство, което ясно се вижда от Христовата притча за сватбата на царския син (Мат. 22). Тази одежда според словата на апостола е изтъкана от милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение,…а над всичко това облечетете се в любовта, която е свръзка на съвършенството (Колос. 3: 12 –14; сравни: Ефес. 4: 24; Откров. 7: 14; Захар. 3: 14).

Пръстенът на ръката означава венчаването на душата с Христос. Каещият се разкъсва всички блудни връзки с този свят, привързва своята душа за Христа и остава съединен в неразрушимо единство с Него. Това обручение става само със силата и благодатта на Светия Дух, под чийто печат стоят небесните дарове.

Дайте му и обуща на нозете, казва Отецът на Своите слуги. Обущата символизират силата на волята, с която човек решително, без колебание дали насам или натам, и без да се обръща назад, трябва да върви по Божия път.

Под угоеното и заклано теле трябва да се подразбира самият Иисус Христос, който се принася в заколение за очистване на грешника от греха.

Под слуги трябва да се подразбират или ангелите, или свещениците. Ако под отеческия дом се подразбира само небето, тогава под слуги трябва да се подразбират ангелите; ако пък се вземе – което също е точно, че под отеческия дом се подразбира земната Църква, тогава под слугите трябва да се подразбират свещениците, които са призвани да извършват тайнството на Христовата Жертва и с нея да хранят човеците за [придобиване на] безсмъртен живот. Че тук се подразбира и Църквата, на първо място е ясно от факта, че блудният син още не бил умрял телесно, а докато човек не се раздели с тялото си, той принадлежи на Божието царство, Което е Църквата Божия на земята. Но, че под слуги, освен свещениците, се подразбират и ангелите, е ясно първо от това, че при принасянето на Светите Тайни в Църквата присъстват ангелите, и второ, че чрез ангела пазител, Бог насочва човеците по пътя на спасението.

Защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. С тялото си не бил съвсем мъртъв, ала душата му била мъртва. Една останала искра на божествения дар блеснала в него и съживила напълно душата му. Бил осъден още в онзи час, когато поискал дела си от своя Отец. И се намери. Това означава: При светлината от Божията искра той намери себе си, защото сам себе си е бил изгубил. Бог знаел за него и не го изпускал от очи до последния час, до часа на покаянието.

И взеха да се веселят. Чул за всичко това, което се случило, по-старият син се разсърдил и казал: Ето, аз толкова години ти служа и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. Тoва праведният син казал на баща си. Така много праведници сърдито говорят за Църквата, когато Църквата с радост и умиление приема каещите се грешници и им преподава светите Тайни на Причастието. Тъй могат да кажат и старозаветните праведници на Бога, като виждат, че Той е принесъл в жертва Своя Единороден Син в жертва за новите и по-грешни поколения на човечеството. На нас и яре не е дадено! Т.е. спрямо огромната жертва, която принасяш за нашите грешни и блудни потомци, за нас не си пожертвал дори най-малката и евтина жертва. И както козелът въобще символизира греха, то тези същите праведници могат да кажат: „На нас си забранил да сторим и най- малкия грях – малък и незначителен като яре, докато сега награждаваш това грешно поколение с най-голямото съкровище[7] – Своя Син!“. Па ако отидем още по-далече, ще видим, че привидно тази обикновена притча, обхваща квинтесенцията на цялата човешка история от падналия Адам да чак до най-големия Праведник – до Господа Иисуса, Който спрямо човечеството – Адам и неговото потомство, е като по-стар Син на Небесния Отец – Единороден, а не осиновен. Ако Господ Иисус би заговорил като обикновен, смъртен човек, той можел да каже на Своя Отец: „Адам съгреши и отпадна от Тебе; той и цялото му потомство похули твоето Име, а сега Ти отреждаш на него и на потомството му такава слава, за каквато Аз и цялото небе малко сме знаели“. Разбира се, Господ Иисус никога не би се разсърдил, нито пък е възможно да говори така на Своя небесен Отец, с изключение, да допуснем, че Той нарочно влезе в нашите сърца и го каже за наш укор и поучение. За да не се възгордяваме със своята праведност и заради тази гордост да презираме каещите се грешници. Сякаш че иска да ни каже: „Щом Аз, като предвечения Праведник, Който Съм предвечно неразделно с Отца, не протестирам против приемането на каещия се Адам отново в небесното Царство, как смеете вие, праведни от вчера, а грешни още от първия Адамов грях, да протестирате срещу Божията любов към каещите се грешници?“.

Чедо – казал бащата, – ти си винаги с мене и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. Така Бог смирява праведника, напомняйки му за безграничната добрина, която владее, и с която разполага заедно с него. Всичко мое е твое. Със завръщането на твоя разкаял се брат твоите блага не намаляват, а твоята радост трябва се увеличава. Защото, тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери.

Така завършва тази притча, която сама по себе си е едно Евангелие, изпълнено с тайни поучения. Който с молитва се вглъби още повече в тази притча, ще открие и повече тайни и поучения в нея. Слава на Господ Иисус, Който ни е дал тази притча като пълна съкровищница с мъдрост, от която поколение след поколение черпи от нея за себе си Богопознание и човекопознание, учейки се от това на любов чрез търпение, опрощаване чрез Божието човеколюбие и радост чрез Божията радост, приемаща каещите се грешници.

Слава и на Неговия безначален Отец, и на животоворящия Дух – единосъщна и неразделна Троица – сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 


[1] Цитатът е според сръбския текст. В българския синодален превод е „И Той погуби дните им в суета и годините им в смутове“ (бел. прев.).

 

[2] В ориг. – а свима је видљиви символ нечистота за всички е видим символ на нечистота. Но вероятно свима е техническа грешка и вместо „њ“ е отпечатано „м“ . Затова замених със свиня, което е в синхрон с предходните думи (бел. прев.).

 

[3] В ориг. – коронования (бел. прев.).

 

[4] А като дойде в себе си – от това е ясно: „че докато постъпвал зле, е бил извън себе си“ (Блж. Теофилакт). Наистина, лутайки се с чувствата си вън от себе си, ние се отдалечаваме от самите себе си, излизаме извън себе си и напускаме Божието Царство, което е вътре в нас, понеже ето, царството Божие вътре във вас е (Лк. 17: 21) (бел. авт.).

[5] В ориг. – динар (бел. прев.).

 

[6] Да не се бърка с прераждане, за което се говори в езическите басни. Тук става дума за духовно прераждане (бел. прев.).

 

[7] В ориг. - благо (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 351 Коментари: 0 Гласове: 1
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Многото тежки страдания, които сполетяват човек, имат своята причина, знайна или незнайна, в неговото минало. Причините за тези тежки страдания, да речем като безумието, не са друго освен нарушаване на моралния Божи закон. Когато св. Харалампий бил мъчен, царят мъчител узнал за неговата чудотворна сила и наредил да доведат при него един бесноват, за да се увери дали Харалампий може да го изцели. Този човек 35 години бил измъчван от дявола, гонен по пустини и планини, хвърляйки го в блата и пропасти. Когато този безумец се доближил до Харалампий, дяволът усетил благоухание от светия човек и извикал: „Моля ти се, служителю Божий, не ме мъчи преди време, но ми заповядай и ще изляза; ако искаш, ще ти кажа защо съм влязъл в този човек“. Светителят му наредил да каже. Демонът рекъл: „Този човек искаше да окраде съседа си и си помисли: „Ако първо не убия човека, не ще мога да взема неговото богатство.“ Отиде и уби своя съсед. Заварвайки го в това дело, аз влязох в него, и ето вече 35 години стоя в него“. Чувайки това, Божият светител заповядал на демона веднага да излезе от човека и да го остави на мира. Демонът излязъл, а бесноватият оздравял и станал кротък.

 

БЕСЕДА  за греха, на онези дето казват, че виждат

 

Да бихте били слепи, не щяхте да имате грях (Иоан  9: 41).

 

Тези думи е казал на евреите Онзи, Който е им дал чрез пророците Закона, за да им служи за зрение на душите им. Евреите получили това зрение, но нарочно злобно замижали. Затова справедливият Господ им казал тези справедливи думи. Тези думи са самата истина и тогава, и сега, и винаги, защото слепецът няма грях, ако стъпче чужда нива, или вземе чужда дреха вместо своята. Но ако това го стори онзи, който вижда, върши грях и ще получи осъждане. Ако това извърши онзи, който има очи, но нарочно ги затваря, и той ще извърши грях, и ще получи осъждане. Какво пък да се каже за онези, които са приели кръщението и миропомазването като две очи на душата, и продължават да грешат като некръстени? На Страшния[1] Съд с тях няма да се постъпи като със слепородените, а като с престъпници, които сами себе си са осакатили, сами себе си са ослепили. А какво да се каже за онези, които са приели и останалите благодатни тайнства в православната им пълнота, които имат пред себе си примера на светиите, и които непрестанно чуват напомнянето и укора на Божията Църква, но продължават и продължават да вървят по пътя на заблудата? На Страшния Съд такива не ще могат да се оправдаят с никаква слепота, а ще бъдат съдени като престъпници, които сами себе си и другите около себе си са ослепили.

Господи страшний, спаси ни от греха. Господи милостиви, отвори очите ни за пътя на спасението. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                                                                                                     

 

 

[1] В ориг. – последния (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 437 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Св. Петър Дамаскин пише за общите и частните Божии дарове и казва: „Общите дарове са четирите стихии и всичко, което произлиза от тях, както и всички дивни и страшни Божии дела, изложени в Божественото Писание. А частни са онези, които Бог дава на всеки човек поотделно; било богатство, заради милостинята, или бедност заради търпението с благодарност; било власт заради правосъдието и утвърждаване на добродетелите; или подчинение и робство, заради скорошното спасение на душата; или здраве, заради помощта на слабите; или болест, заради венеца на търпението; било разум и знание, заради придобиването на добродетелите; или слабост и неумение, заради покорно смирение… Всичко това, макар и да изглежда противоположно едно на друго, все пак, по предназначението си е твърде добро“. В заключение ни учи, че сме длъжни да благодарим Богу за всички дарования, а с търпение и надежда да понасяме всички страдания и нещастия. Защото всичко, което Бог ни дава или допуска, е за наша полза и спасение.

 

БЕСЕДА за Словото Божие, Което е по-силно от смъртта

 

Който спази словото Ми, няма да вкуси смърт вовеки (Иоан 8: 52).

 

Ако свещта гори в стаята, няма да е тъмно, докато свещта гори и свети. Ако храната се осоли, се запазва от развала. Ако някой пази в себе си Христовите слова, той има в себе си и сол, и светлина, и животът пребивава в него. Такава душа няма да потъмнее в този живот, нито ще вкуси тлението на смъртта. Който пази в себе си Христовите слова, него Христовите слова го пазят; поддържат го отвътре, хранят го, и го осветяват, и го оживотворяват. В тяло или извън тяло той се чувства еднакво жив от Христовите слова. Смъртта може да раздели душата му от тялото, ала не и от Христа, т.е. от безсмъртния вечен живот. Смъртта на тялото само дава на живоносната му душа свободен полет в прегръдката на обичания Христос Животодавеца. Какво означава, братя, пазенето на Христовите слова в себе си? Това означава – първо – да насочваме своя ум да мисли за тях; второ – да възпитаваме сърцето си да ги обича; трето – да впрягаме волята си за изпълнението им на дело; и четвърто – да заставим езика си, когато е необходимо, да ги изповядва явно. С една дума – пазенето на Словото Христово означава да се изпълним с Него и да Го изпълняваме. Който тъй пази Словото Христово, наистина, няма да вкуси смърт вовеки.

О, Господи наш, Господи силни, по-силни от смъртта, дарувай ни сила и разум да опазим Твоите свети Слова докрай. Да не вкусим смърт и смъртта да не ни погълне – да не се допре тлението до нашите души. Всемилостиви Господи, бъди милостив към нас. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 328 Коментари: 0 Гласове: 0
  

 

СИНАКСАР ЗА НЕДЕЛЯТА НА БЛУДНИЯ СИН

       Стих:

       Който е като мен блудник, нека дерзае и да се завърне, защото вратата на Божиите щедрости е отворена за всички.

       В този ден празнуваме възвръщането на блудния син, което божествените отци са поставили в Триода на второ място по причина, че мнозина съзнават своите безбройни беззакония, живеейки от младини блудно, прекарвайки времето си празно, в пиянство и нечистота, и по такъв начин, падайки в пропастта на злото, изпадат в отчаяние, което е следствие от гордостта. Затова те съвсем не искат да се обърнат към поправяне, оправдавайки се с пленяването от злото, с което падат в още по-голямо зло.

       Проявявайки към такива хора отеческо човеколюбие и желаейки да ги избавят от отчаянието, светите отци предлагат тук днешната притча след предишната - за митаря и фарисея, за да изтръгнат от корен тази страст у многото съгрешили блудници и да ги склонят отново към придобиването на добродетели, откривайки преблагото Божие милосърдие. Чрез тази притча се показва, че няма такива грехове, които да надминат човеколюбието на Бога.

       И тъй двамата синове на човека, тоест на Богочовека Словото - това са праведните и грешните. Големият син е този, който винаги пребъдвал в изпълнение на Божиите заповеди и в Неговата благодат и никога не отстъпвал от Него. А по-малкият е оня, който възлюбвайки греха и чрез срамни дела отпаднал от пребиваване с Бога, поради греха се самолишил от Божието човеколюбие и заживял блудно. Той не опазил целомъдрието, послушал лукавия демон и поради сластолюбие се поробил на неговата воля, но не могъл да удовлетвори желанията си. Защото грехът, който разпалва привичката към временните наслаждения е ненаситен и Господ в притчата го уподобява на рожкови - храната на свинете, защото те в началото са сладки, а после стават горчиви като плевели; така е и с греха.

       Накрая, идвайки на себе си, блудният син, погиващ от глада по добродетелите, се връща при Отца е думите: „Отче! Съгреших против небето и пред Тебе и вече не съм достоен да се нарека Твой син.” (Лк. 15, 8). Но Отец приема каещия се без укор, с отворени обятия, явявайки Божествената Си и отеческа любов. И му дава одежда, тоест Светото Кръщение, печат и пръстен - благодатта на Всесветия Дух, и добавя обуща, та отсега змиите и скорпионите да не нараняват нозете му, а напротив -той сам с тях да тъпче главите им. После Отец заради него с голяма радост заколва угоеното теле - Своя Единороден Син и му дава да се причасти с Неговата Плът и Кръв. И сякаш удивен на безкрайното милосърдие на Отца, големият брат изразява цялото си негодувание. Но Човеколюбецът и него привежда към безмълвие, като го кани с тихи, кротки и благосклонни слова, казвайки: „Ти винаги си с Мен и трябва да споделиш угощението Ми и да се радваш, че тоя Мой син преди бе мъртъв заради греха и оживя, разкайвайки се за безразсъдните дела. Загубен бе, отделяйки се от Мен заради греховния навик и бе намерен от Мен, Който пострадах за него по Своето милосърдие и го призовах по Своята милост.” (ср. Лк. 15, 31—32).

       Тази притча е приложима и към еврейския народ и към нас. По тази причина тя е поставена тук от светите Отци, та както се каза по-рано, да отблъсне отчаянието и нерешителността да се започне добродетелния живот, поучавайки към покаяние и обръщане на съгрешилия, подобно на блудния син. Защото разкаянието е най-доброто оръжие и силна помощ против демонските стрели.

       Христе Боже наш, по неизказаното Си човеколюбие помилуй ни. Амин.

 

       Превод – о. Людмил Спасов Петров

 

Категория: Други
Прочетен: 1427 Коментари: 0 Гласове: 0
 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

 

Свети Серафим Саровски пише за отчаянието: „Както Господ се грижи за нашето спасение, така човекоубиецът дявол се старае да доведе човека до отчаяние. Предателят Иуда е бил малодушен и неопитен в борбата, затова дяволът, виждайки го в отчаяние, го нападнал и го принудил да се обеси. А Петър, твърдият камък, паднал в голям грях, но като опитен в борбата, не се отчаял и не изгубил присъствие на духа, но пролял горчиви сълзи от горещото си сърце и дяволът, като го видял, побягнал от него, изгорен от огън“. „И така, братя, – учи преподобни Антиох, – когато ни нападне отчаяние, не трябва да му се поддаваме, но укрепени и оградени със светата вяра, да кажем на лукавия дух: „Какво имаш ти с нас, отстъпнико от Бога, беглецо от небето и робе лукав? Ти не смееш с нищо да ни навредиш. Христос, Синът Божий има власт над нас и над всички. А ти, губителю, се махни от нас! Укрепени с Неговия честен Кръст, ние ще стъпчем твоята змийска глава.“

 

БЕСЕДА за това как истинският християнин посреща омразата в света

 

И ще бъдете мразени от всички заради Моето име. (Лк. 21: 17).

 

Всички, които обичат себе си повече от Бога, мразят последователите на Господа Иисуса. Всички, които обичат тялото повече от душата, мразят последователите на Господа Иисуса. Всички, които обичат този свят повече от вечното Божие Царство, мразят последователите на Господа Иисуса. Всички, които обичат греха повече от добродетелта, мразят последователите на Господа Иисуса. Броят на тези, които мразят Иисусовото име, понякога е по-голям, понякога по-малък. Но какъвто и да е техният брой, не се бойте, братя, защото броят на ангелите и светиите е огромен. Броят на вашите сродници на небесата, т.е. на онези, които Господ обича, превишава броя на звездите върху небето и пясъка в морето. О, не се плашете, с вас е Христос, а това означава, че винаги сте по-силни от тези, дето ви мразят. Тъй като Най-Силният е на ваша страна, вие винаги сте многобройни, и винаги сте по-силни от какъвто и да е брой ваши неприятели.

О, Господи Иисусе, Господи всесилни, Ти само бъди винаги с нас и ни помагай винаги да бъдем неотстъпно с Тебе и тогава страхът ни ще изчезне. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 253 Коментари: 0 Гласове: 0

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 7 ФЕВРУАРИ

 

Разсъждение

 

Св. Исидор Пелсуетски тълкува някои слова на Св. Писание тъй: Две жени, мелещи на мелница; едната взимат, а другата оставят (Мт. 24: 41), означава, че много са се посветили на духовния живот, но са с различни нагласи, едни – искрено и твърдо, други – несериозно и суетно. Първите ще бъдат взети в Царството Божие, а вторите ще бъдат оставени [вън]. Какво означава молитвата за Чашата? И защо Господ се молил да го отмине чашата на страданията? (Мт. 26: 42). Това означава, че никой не трябва да търси опасността, ала когато опасността дойде, християнинът трябва да я посрещне и понесе храбро. За петте безумни девойки (Мт. 25) св. Исидор говори: „Наистина, всички те пазели девството, но нямали останалите добродетели, особено милосърдието. А само девството не е достатъчно за влизане в Царството Божие“. Девството не помага, ако девственицата е горда и самолюбива.

 

БЕСЕДА за тесногръдите, за които злодеянията са по-скъпи от Божията любов

 

Търсите да Ме убиете, защото словото Ми не се побира във вас (Иоан 8: 37).

 

Защо Христовите слова не били приети от еврейските старейшини? Защото те били изцяло изпълнени със злоба и в тях нямало място за божественото семе и за божественото благовестие. Всичко, което е расло в душите им, било сатанински посев, антихристов. Чрез благодатния псалмопевец Господ казва: Застанете[1] и познайте, че Аз съм Бог (Псл. 45: 11). Следователно, първо трябва да се очистим от всичко богопротивно, т.е. от всичко онова, което пречи да се настани в нас светлината на богопознанието. Когато човек се очисти от това, тогава, и само тогава, може да разбере, че Бог е Бог. А докогато човешката душа е изпълнена с богопротивни мисли, богопротивни чувства и богопротивни желания, дотогава човек не може нито да слуша, нито да приеме словото за Бога. Който пък няма Бога в себе си, той се труди по някакъв пъклен натиск да изкорени Бога от душата на онзи, който Го има. Търсите да Ме убиете. Защо? Затова, защото нито едно божествено Христово слово не могло да се приюти нито пък приеме в техните безбожни сърца. Нямайки нищо общо с Христа Господа, еврейските старейшини не могли още от самото начало да имат някакви приятелски връзки с Него.

О, Господи Иисусе, благи наш Спасителю, помогни ни да очистим сърцата си от всички греховни семена в нас, та Твоето свето Слово да се всели в нас и да ни освети, да ни укрепи и възкреси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

                                                                                   

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

[1] В ориг. – изпразнете се – т.е. изчистете се, освободете се (бел. прев.).

 

Категория: Други
Прочетен: 293 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756204
Постинги: 3812
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Февруари, 2019  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728