Забележително чудо на Божията милост към милостивия
Разказ за монах Мартирий, който носил Христа
Вие знаете, братя, безспорната истина, че към милостивите Господ винаги е бил, е, и ще бъде милостив. Вие знаете, че милостивите ще бъдат помилвани (Мт. 5: 7), и милостта бива похвалявана на съда (Иак. 2: 13), и блажен оня, който пригледва бедни (и сиромаси)! (Псл. 40: 1). Всичко това е така и вие го знаете. Но знаете ли, че Господ е милостив към милостивите и не само милостив, но е необикновено милостив и им явява велики и неизповедими чудеса на Своето милосърдие? Ако не знаете това, то бъдете уверени, че и това е неоспорима истина, и сега ще ви го покажем.
В Саворската страна живял един христолюбив, нищелюбив и милостив монах; млад по възраст и стар по разум. Казвал се Мартирий. Живял свято. Имал обичай да ходи от своя манастир до съседния, при своя духовен отец, за да се молят заедно на Господа. Когато веднъж отивал по обичая си при духовника, Мартирий видял на пътя лежащ несретник, целият покрит със струпеи. Той искал да върви в същата посока, в която вървял и Мартирий, но нямал сили. Мартирий се съжалил над него, постлал на земята своята мантия, поставил върху нея нещастника и го понесъл на плещите си. Когато стигнал с товара си до манастира, където живеел духовникът му, последният го посрещнал и като прозорлив, изпълнен със Светия Дух, силно извикал към монасите, които били с него: „По-скоро отворете манастирската порта! Вижте, Мартирий иде – Бога носи!“. Мартирий пристъпил към портата, снел товара си и поискал да вдигне нищия от земята, но се оказало, че в мантията няма никого, а той видял с очите си Нашия Господ Иисус Христос да се възнася на небето, откъдето се чул глас: „О, Мартирие, ти не ме презря на земята и Аз няма да те презра на небесата! Ти погледна на мене милостиво, а Аз ще те помилвам вовеки!“.
След като Мартирий влязъл в манастира, духовният старец го запитал: „Къде е Този, Когото ти донесе на раменете си?“. Мартирий казал: „Отче, ако знаех Кой е Той, аз щях да падна в нозете Му“.
Случилото начаса се разчуло в манастира. Но духовникът отново попитал Мартирия: „Тежко ли ти беше, чедо, като носеше нищия?“. „Не – отговорил Мартирий, – когато Го носех, не чувствах никаква тежест, защото, Когото носих, е носил и мене, и целия свят. Той държи всичко със Словото Си.“
Виждате, че са чудни и неизповедими Божиите милости към милостивите, и понякога, пред очите ни, се сбъдват думите на св. Василий Велики: „Господ, Който е на небето, приема от твоите бедни ръце [милостинята в Негово Име]“.
Да, наистина, по-високо от небесата е Твоята милост (Псл. 107: 5), т.е. безкрайна и неизказана е Божията милост към милостивите!
Сам Господ приел милост от Мартирий и Сам му се открил! Какво по-чудно от това, по-поразително и непостижимо!
Всичко това се случило съвсем реално. Затова, братя, благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу (Евр. 13: 16). И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден (Лк. 6: 36). Господ казва: Оправдай вдовица, дай съд на сиромах, помогни на беден, защити сирак, облечи гол, погрижи се за разслабен и немощен, на хром не се присмивай, защити безрък и сляп доведи да види Моята светлина, старец и юноша в стените си запази, мъртви, дето и да намериш, след като ги отбележиш, предай ги на гроб – и Аз ще ти дам първо място в Моето възкресение (III Ездра 2: 20–23). Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
https://blagovestnik.bg/28-02-2025/
За състоянието на душата след отделянето ѝ от тялото
Спомен за св. Антоний Велики
В Пролога, в кратък разказ за живота на преподобни Антоний Велики, между другото се казва, че той получил от Бога дар да вижда какво става с човешката душа след разлъката ѝ от тялото. В този разказ е написано: „Антоний виждал напускането на душата, нейното възнасяне и нападението на бесовете върху нея“.
Какво означава това, братя? Какво става с душата след излизането ѝ от тялото? Какво е това възнасяне на душата? И как да разбираме израза „нападението на бесовете“?
С душата, след напускането на тялото, според учението на св. Макарий Александрийски, става следното: „В продължение на два дена се позволява на душата, заедно с намиращите се до нея ангели, да обикаля, където иска по земята. Затова обичащата тялото душа понякога ходи около гроба, в който е погребано тялото, понякога – около дома, в който се е разделила от него. Така прекарва два дена подобно на птица, търсеща гнездото си. А добродетелната душа отива на местата, където обикновено е вършила добри дела.
На третия ден Бог заповядва, по подобие на Неговото Възкресение, всяка християнска душа да се възнесе на небесата за поклонение пред Него. След това заповядва да покажат на душата различните прекрасни жилища на светиите и райската красота. Шест дена душата разглежда всичко това. Междувременно тя се променя и забравя за скръбта, която е понасяла в тялото. Но ако тя е грешна, при разглеждането на духовната наслада на светиите започва да скърби и да укорява себе си.
След като шест дена душата вижда всички радости на праведниците, тя отново се води от ангелите за поклонение пред Бога. След второто поклонение Владиката на всички ни заповядва да заведат душата в ада и да ѝ покажат намиращите се там места за мъчения. В продължение на тридесет дена душата, трепереща да не би да бъде заключена там, е развеждана из ада. На четиридесетия ден тя отново е водена на поклонение пред Бога и тогава Съдията, според делата ѝ, и отрежда мястото ѝ“ (Воскресенье Чт. 1841 г., № 43, с. 390).
Какво е това възнасяне на душата? Във връзка с казаното, трябва да се разбира така, както св. Кирил Александрийски, в словото си за излизането на душата, пише, че душата, след разлъчването от тялото, се взима от светите ангели, които минават през въздуха, и застава пред митарствата, където възнасящите се души биват спирани. По-нататък в това слово подробно се изброяват митарствата (Богословие Антония, с. 245). Написаното от св. Кирил обяснява израза: „нападението на бесовете“.
Описание срещаме и в житието на преподобна Теодора. „Откъде – питала тя съпътстващите я на митарствата ангели – въздушните власти знаят всички човешки дела – не само явните, но и тайните?“
„На всеки християнин – отговорили те – в св. Кръщение му се дава от Бога ангел пазител, който невидимо пази човека, денонощно го насочва към всяко добро дело и го наблюдава какво върши през живота си. Така и князът на тъмнината, който иска да погуби целия човешки род, праща един от лукавите духове, които навсякъде следят човека, виждат всичките му лоши дела, поощряват го със своите козни [в злото] и записват всичките му злодеяния. Когато душата се отдели от тялото и започне да се стреми към своя Създател, лукавите духове се стараят да ѝ пречат, като ѝ откриват нейните грехове“ (Воскресенье Чт. 1841 г., № 43, с. 387). Така че изразът „нападението на бесовете“ означава, че бесовете правят козни и възпират душата да отиде при своя Създател.
Даденото от Бога на св. Антоний да види от задгробния свят сега е ясно. Но нека и ние да добавим, че не само е ясно, но е и твърде поучително за нас.
Първо – то ни учи да помним, че освен общия Съд, има и частен съд, който се извършва над всеки човек след излизане на душата от тялото му, т.е. непосредствено след смъртта му.
Второ – учи ни, че ние след смъртта си „имаме да преминем през страшни места и след като душата ни напусне тялото ни, ще ни срещнат множество тъмни безчовечни демони“ (Следовен Псалтир. Молитвата след 4-та катизма).
Трето – учат ни непрестанно да помним най-великите истини: че има Бог, има бъдещ живот и въздаяние след смъртта. Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
https://blagovestnik.bg/27-02-2025/
НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА
Евангелие за поста
Мат. 6: 14 – 21, Зач. 17
Основно правило за войника в борбата е да не се предава на врага. Военноначалникът предварително е длъжен да предупреждава, че всеки войник трябва да се пази от неприятелските капани, за да не бъде измамен и пленен. Останал сам, гладен, премръзнал и оголял, войникът ще бъде в голямо изкушение да се предаде на врага. Лукавият неприятел ще се възползва от неговото положение по всякакъв начин. И въпреки, че и сам той гладува, подхвърля на войника малко хляб, за да демонстрира, че има храна в изобилие. Макар и той да мръзне, изпокъсан и оголял, му подхвърля някакви дрехи, за да демонстрира, че е облечен и богат. Подхвърля му и позиви, в които се хвали, че неговата победа е съвсем сигурна, и лъже бедния войник, че много негови полкове с другарите му, отляво и отдясно, са се предали; или че неговият генерал е убит, или че неговият крал проси мир! Обещава му скорошно завръщане в родното огнище и длъжност, и пари, и всичко, за което един човек в тежко положение може само да сънува. Всички тези вражески капани и ями военноначалникът предварително трябва да посочи и да предупреди войниците да не вярват на нищо от това, а да стоят на своите позиции, да не се предават, да останат верни на своето знаме, дори и с цената на смъртта.
Да не се предава на врага е основно правило и за Христовия войник в борбата със злите духове на този свят. И Христос, като наш Цар и Войвода, в тази борба ни посочва всичко и ни предупреждава за всичко това. Ето, казах ви отнапред (Мат. 24: 25; Иоан 14: 29), казва Той на Своите ученици. Опасността е голяма, а врагът на човешкия род е по-страшен и лукав от който и да е друг възможен враг. Това Господ го подчертава на едно друго място: Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница (Лк. 22: 31). Сатаната непрестанно търси хората, още от онзи ден, когато е измамил първия човек; още от онзи ден той предявява право върху човешкия род и го отнема от Бога като свой. С всички възможни измами той привлича Христовите войници към себе си, мамейки ги с лъжливи обещания, като им показва своите богатства. Никой не е по-гладен от него, но той предлага[1] хляб на изгладнелите човеци и ги приканва да се предадат. Никой не е по-гол от него, но той мами хората с цветовете на своето лъжливо и привидно облекло. Никой не е по-беден от него, но той, като фокусник на панаир, ловко подхвърля монета след монета и умело се представя пред алчните зрители за милионер. Никой не е по-пропаднал от него, но той никога не престава с лъжите си, че е победител, че Христовите войски са разгромени, че Христос е избягал от бойното поле и се е укрил. Защото (той, дяволът) е лъжец и баща на лъжата, и цялата му сила и неговото богатство са само в лъжата. Посочвайки на своите последователи всички измами и дяволски оръжия, Господ Иисус ги е научил с пример и със слова как всеки да се противопостави [на сатаната] и с какви оръжия да се бори.
Преди всичко, сам Той – Христос, е главното оръжие на нас, Неговите последователи. Присъствието Му в нас и Неговата сила в нас са главното ни оръжие. Неговите последни слова, които са записани в Евангелието, гласят: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28: 20). И ето, Неговото присъствие проличало през вековете в милиони неустрашими Негови борци – апостолите, мъчениците, изповедниците, богоносните отци, благочестивите девици и светителите. И не само проличало в изминалите времена, а очевидно и несъмнено проличава и в ден днешен за всеки, който не се е предал вече съвсем на злобния дух. И не само че проличава днес, а ще проличи и в самия край на времената, с идването на такива силни богоносци, каквито били Енох и Илия (Откров. 11: 3). Също така е очевидна и несъмнена силата на Неговото Тяло и Кръв, на Неговите страдания, на Неговите слова, на Неговия честен и животворящ Кръст, на Неговото Възкресение и на Неговата безсмъртна слава. Вие, които сте се уверили в непобедимата Христова сила, която като електрически ток протича чрез Неговите верни [последователи], казвайте това на останалите! А вие, които още не сте се уверили, а желаете да се уверите, сторете всичко онова, което Евангелието учи[2] да се прави, и ще се уверите. Зарежете онези, които злобно се съмняват, нека си се съмняват. Злобата им не вреди на Бога, а е срещу тях; злобата им не вреди на Бога, а е за тяхна погибел. Скоро ще настане време, когато нито ще могат да се съмняват, нито пък ще им се даде да вярват.
Но освен присъствието и силата Христова, които са нашето главно оръжие в борбата против злия дух, Господ Иисус ни е препоръчал и още някои видове оръжие, които самите ние, но с Неговата помощ, трябва да изковем. А тези оръжия са: непрестанно покаяние, непрестанно милосърдие, непрестанна молитва, непрестанна радост в Господа Иисуса и страх от Съда и духовната гибел. Освен това – с вяра и надежда, драговолно понасяне на страдания за Него, прощаване на щетите и отношение към този свят като към несъществуващ, причастяване с Неговите свети Тайни, бдение и пост. Споменаваме поста накрая, не защото постът е най-маловажното оръжие – пази, Боже! А само заради това, че днешното Евангелие говори за поста, а ние ще се постараем да изтълкуваме днешното евангелско четиво.
Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Така започва днешното Евангелие. Защо започва така? Ще кажете: „Каква връзка има това с поста?“. Има връзка и то твърде тясна, както има тясна връзка с поста и завършека на четивото, където не се говори за поста, а за събиране на богатство, не на земята, а на небето, където не го яде молец, ръжда не го хваща и крадци не го крадат. Защото когато постът се разбира в истинския му християнски смисъл, а не законнически и фарисейски, тогава и прощаването на оскърбленията, и въздържанието от сребролюбие, са пост и то най-важният пост, или ако искате, най-важният плод на поста. Защото наистина, твърде малка цена има въздържанието от храна без въздържание от отвръщането с оскърбление на оскърблението и въздържание от заслепяването със земни блага.
Господ не ни заповядва със силата на властта: „Прощавайте греховете на човеците!“. Той ни оставя свободата да прощаваме или да не прощаваме. Той не иска да нарушава нашата свобода и със сила да ни принуди да правим каквото и да е, защото тогава нашите дела всъщност няма да са наши, а Негови, и за нас не биха имали такава стойност, както когато ги вършим доброволно. Наистина, Той не ни нарежда със силата на властта, ала Той ни предупреждава, какво ни очаква: Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Па кой ще ни прости нашите съгрешения, ако не Бог? Никой, нито на небето, нито на земята – никой. Хората няма да ни ги простят, защото и ние не им ги прощаваме, а Бог няма да ни ги опрости, защото и хората не ни ги прощават. Тогава къде сме и къде ще бъдем? Тогава ще преживеем този век под планина от грехове, а в другия живот тежестта на тази планина ще бъде увеличена за цялата вечност. Затова да се постараем да не отвръщаме на човеците с оскърбление за оскърбление и със зло за зло, нито да отплащаме за греха с грях. Защото, ето, като видиш пиян човек, паднал в калта, ще легнеш ли и ти в калта до него? Или ще се потрудиш да го изправиш и измъкнеш от калта? Всеки грях е кал. И всяка страст е пиянство. Ако брат ти е овъргалял своята душа в калта на греха, защо трябва и ти да хвърлиш душата си в същата тази кал? Затова се въздържай от онова, което върши твоят грешен брат, и се погрижи и него да изправиш и очистиш. Та и твоят Отец Небесен да те изправи и очисти от всичките ти грехове, тайни и явни, и на Страшния съд да те постави между Своите ангели.
Също, кога постите – казва Господ, – не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. Лицемери са онези, които постят не заради Бога, нито заради своята душа, а заради хората. Та хората да видят, че постят, и да ги хвалят. Но тъй като всички хора не могат да ги виждат всеки ден какво ядат и пият, те се стараят да направят лицата си такива, та хората да разчитат по техните лица, че постят. Те помрачават лицата си, правят ги бледи и тъжни, намръщени и изпити. Не помазват главата си с благоуханни масла и не мият лицето си. Хората, като ги гледали, им се възхищавали и ги хвалели. И с възхищението и хваленето ги награждавали. Какво повече могат да очакват от Бога? Те не постили заради Бога – постили заради хората. Каква награда ще получат за душата си? Те не са постили заради душата си, постили са заради хората и хората ги хвалили заради това. Наистина, те са получили своята награда. И Бог нищо не им дължи, нито пък в бъдещия живот ще им даде нещо за техния пост.
А ти, кога постиш – казва Господ, – помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Това е най-важното правило за поста. Неговото външно съдържание е ясно. Когато постиш, постиш заради Бога и заради спасението на собствената си душа, а не заради хората. Въобще не е важно хората да видят и узнаят, че постиш, даже за тебе е по-добре да не те видят и да не знаят. Не очаквай от хората никаква награда за това. Защото, какво могат да ти дадат онези, които и сами всичко очакват от Бога, както и ти? Важното е, че Бог вижда и знае. А Бог винаги вижда, от Него не може нищо да се укрие. Затова не демонстрирай своя пост с никаква външна показност. Бог не гледа на твоето сърце по външни признаци; Той вижда вътре, в самото сърце. Както си помазвал главата си преди поста, можеш да я помазваш по същия начин и през време на поста, и както си миел лицето си преди поста, можеш да го миеш и през време на поста. Нито помазването на главата, нито непомазването ще увеличат твоите заслуги пред Бога, нито миенето на лицето, нито неумиването ще спасят твоята душа, нито пък ще я погубят.
Но тези Христови думи: помажи главата си и умий лицето си, произнесени тъй решително, имат своя дълбок вътрешен смисъл. Защото, ако Господ е мислел само за физическата глава и физическото лице, Той положително не би дал заповед през поста да помажеш главата си и умиеш лицето си, а би казал, че за плодовете на поста помазването на твоята глава, или непомазването и умиването на лицето ти, или неумиването му, са нещо незначително и второстепенно. Очевидно е, че в тези думи се крие тайнствен смисъл. В противен случай, който разбере тази изрична Христова заповед в нейния външен смисъл и започне през поста да помазва главата си и умива лицето си, той би паднал в един друг, противоположен вид лицемерие. Той би изнесъл на показ пред хората своя пост, само че по един друг начин. А Господ особено желаел да отучи хората да постъпват така. Несъмнено е, значи, че тази заповед има своя вътрешен смисъл. Какъв? Подобен на онзи, който апостол Павел придава на обрязването, изтъквайки обрязването на сърцето като спасително, и гледайки на външното обрязване като на необрязване (Гал. 6: 15; Рим. 2: 29). Помажи главата си значи помажи своя ум със Светия Дух. Защото главата означава ума и цялата душа, а благоуханният елей, с който се помазва главата – Дух Свети. А това ще рече: пости откъм всички лоши мисли и се въздържай от всички скверни думи и празнословие, а напротив – изпълни ума си с мисли за Бога, за светостта, за чистотата, за вярата и любовта, и за всичко онова, което е достойно за Светия Дух. Постъпвай също тъй и с езика си, защото разговорът е в съгласие с ума – или въобще се въздържай от разговор, или ако говориш, говори само онова, което служи за слава Божия и за спасение на душата. Така постъпвай и със сърцето си – пости откъм всякаква омраза и злоба, от завист и гордост, богохулство и човекоохулване, от всеки грях и грешни желания, страсти и похоти – въздържай се от всичко това и пусни Светия Дух. Нека Той да посее в нивата на твоето сърце всички божествени добродетели, богоприятно семе и небесни цветя. Така постъпи и с волята на твоята душа – пости откъм всички греховни намерения, въздържай се от всяко зло и допусни Светия Дух като благоуханен елей да помаже със Себе Си твоята коравосърдечна душа, да изцели раните ѝ, да я изправи пред Бога, да я направи копнееща за добри дела, да я направи жадна за всичко добро, което е в Бога.
Ето какво означава: Помажи главата си. С една дума – обуздай своя вътрешен човек, който е истинският човек, от всяко зло и го насочи към всяко добро.
Какво пък означава: Умий лицето си? Лице означава външния, телесния, чувствителния човек, с една дума – човешкото тяло. Чрез тялото душата се изявява в този свят. За Бога човешкото лице е неговата душа, но за света лицето е човешкото тяло. С помощта на чувствата и телесните органи ние показваме на света какво усещаме и какво искаме. Езикът казва онова, което мисли умът, очите показват онова, което чувства сърцето, и нозете отиват там, където иска волята на душата[3].
Умий лицето си означава: очисти своето тяло от правенето на какъвто и да е грях, от всяка нечистота и всяка злоба. Въздържай чувствата си от всичко излишно и пагубно. Затвори очите си, за да не бродят непрекъснато по шаренията на този свят; запуши ушите си, за да не слушат нищо, което не служи за спасението на душата; запуши носа си, за да не се опиянява душата от ароматите на този свят, които бързо се обръщат в смрад; забрани на езика и стомаха си да се лакомят за много храна и питиета; въобще, забрани на плътта да се изнежва и да иска от тебе повече, отколкото е необходимо за съществуването ѝ. Освен това забрани и на ръцете си да бият и мъчат хората и животните; забрани на нозете си да крачат към греха, към безумно веселие, към безбожни забавления, към побоища и кражби, а в противоположност на всички тези неща насочи тялото си да бъде храм на твоята душа, а не крайпътен хан, където се отбиват разбойници, за да делят ограбеното и да стъкмяват нов план за грабеж – направи го [тялото] храм на живия Бог.
Ето какво означават думите: Умий лицето си. Пост е това, което води към спасение. Това е постът, който Христос е заповядал; пост, в който няма лицемерие, пост, който гони и прогонва злите духове и принася на човека славна победа и много плод – в този и в другия живот.
Тук е важно да запомните, че Христос, първо –споменава главата и след това лицето, т.е. първо душата и след това тялото. Лицемерите постили само с тялото и афиширали своя пост пред хората. Против това Христос първо посочва вътрешния пост, духовния, и след това външния, телесния, но не за да подцени телесния пост – виж, и той е постил телесно, а за да започне от началото, първо да избистри извора, па тогава реката, първо да очисти душата, па тогава огледалото на душата. Първо човек трябва с ума, сърцето и волята си да приеме поста, па тогава и с тялото драговолно и с радост да го изпълни. Както един художник сътворява картината в душата си, а след това бързо и радостно я изобразява с ръката си, така и телесният пост трябва да доставя радост, а не тъга. Затова Господ е употребил думите „помазване“ и „умиване“; защото, както и двете неща са приятни и доставят радост на телесния човек, така и постът – духовният и телесният, трябва да е приятен и да доставя радост на духовния човек. Защото постът е оръжие, твърде силно оръжие, в борбата против злия дух. Войникът, когато остане без оръжие[4] в борбата, е жалък, защото, останал невъоръжен, трябва да бяга или да се предаде. А когато получи оръжие, е радостен, защото тогава може да заеме своето място и да даде отпор на врага. Как християнинът да не се радва, като се въоръжи с поста против най-черния враг на своята душа! Как сърцето му да не затрепти [радостно] и лицето му да не засияе, като види в ръцете си оръжието, от което врагът панически[5] бяга! Лакомията прави човека мрачен и страхлив, а постът го прави радостен и смел. Но както лакомията предизвиква все по-голяма лакомия, така и постът подбужда към по-голяма и продължителна издръжливост. Цар Давид тъй дълго пребивавал в пост, че сам казал: Коленете ми изнемощяха от пост (Пс. 108: 24). Когато човек види ползата[6] от поста, той пожелава да пости все повече и повече. А ползите от поста са безброй.
Чрез поста човек облекчава тялото и духа си от унинието и грубостта. Тялото му става леко и бодро, а духът – светъл и ясен.
Чрез поста човек въздига своята душа над земната тъмница и пробива през скотския живот в светлината на Божието Царство, направо в своето Отечество.
Постът прави човека силен, смел и решителен пред хората и пред демоните.
Постът прави човека великодушен, кротък, милостив и послушен.
Чрез поста Моисей се удостоил да приеме закона от Божиите ръце.
Чрез поста Илия затворил небето и три години не валял дъжд. След това свалил върху идолопоклонниците огън от небето и чрез поста очистил себе си до такава степен, че могъл на Хорив да разговаря с Бога.
Чрез поста Даниил се избавил от лъвовете в ямата, а тримата отроци – от огъня в разпалената пещ.
Чрез поста цар Давид въздигнал сърцето си към Господа и Божията благодат слязла върху него, та изпял най-сладостните и най-възвишените молитви, каквито преди това нито един смъртен човек не бил възнасял към Бога.
Чрез поста цар Иосафат без борба изтребил своите врагове – амонитци и моавци (II Парал. 20: 23).
Чрез поста евреите се спасили от преследването на царския наместник Аман (Естир. 4: 3).
Чрез поста се спасил град Ниневия от гибелта, която му предсказал пророк Иона.
Чрез поста Иоан Кръстител станал най-великият човек между родените от жена.
Въоръжен с поста, свети Антоний победил всички демонски пълчища и ги прогонил от себе си. Какво? Нима само свети Антоний? Безчисленото войнство от християнски светии и светици се очистило чрез поста и те станали най-великите герои в човешката история. Защото победили онова, което е най-трудно да се победи – себе си. А побеждавайки себе си, победили света и сатаната.[7]
В края на краищата, не започна ли и сам Господ Иисус своето божествено дело за спасението на хората с продължителен четиридесетдневен пост? И с това той не е ли указал ясно, че и ние трябва да започнем истинския християнски живот с пост? Първо постът, а всичко останало ще дойде с поста и чрез поста. Със Своя пример Господ ни е показал колко силно оръжие е постът. С това оръжие той е победил сатаната в пустинята, а с тази победа – и трите главни сатанински страсти, чрез които сатаната получава свободен достъп до нас, а те са: сластолюбието, честолюбието, и сребролюбието; три пагубни страсти[8] и три най – големи капана, в които злият враг на човешкия род примамва Христовите войници.
Но тъй като сребролюбието подхранва и усилва останалите страсти, то, по думите на апостола, е: корен на всички злини (I Тим. 6: 10). Затова Господ завършва Своето поучение за поста с напомнянето да не бъдем сребролюбиви, да се въздържаме от душегубното трупане на земни блага, които отклоняват нашите сърца от Бога и ги закопават в земята.
Господ казва: Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат;
защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Който събира земни блага, събира за себе си страдание и страх. Той изгубва себе си в тези блага, и неговото сърце се посипва с прах.[9] Ние постоянно сме привързани към своето съкровище, било то да е на земята, било на небето. Нашите мисли са при нашето съкровище; нашето сърце е при нашето съкровище; всички наши желания са при нашето съкровище – било то да е на земята, било на небето. Ние сме привързани за нашето съкровище като река за своето корито – било то да е на земята, било на небето. Ако се замогнем със земни блага, ще бъдем временно богати и вечно сиромаси; ако пък се обогатим с небесни блага, временно ще сме бедни, а вечно богати. На нашата воля е предоставено да избираме едното или другото. А от този свободен избор зависи нашата слава или нашето страдание. Ако изберем вечните блага, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат,нашата слава ще бъде вечна. Ако изберем онези, другите блага, които трябва да пазим от молци, ръжда и крадци, нашето страдание ще бъде вечно.
Под „земни блага“ спрямо вътрешния смисъл на думата се разбират цялата светска ученост, светска култура и светско благородство, доколкото те са отдалечени от Бога и Евангелието. Забравата изяжда тези блага като молец; несполуките и страданията в живота ги покриват като ръжда, а злият дух, като всеки крадец, ги подкопава и краде. Събирането на небесно съкровище, спрямо вътрешния смисъл на думата, означава обогатяване на своя разум с познание за Божието битие и Божията воля; обогатяване на сърцето и душата с евангелската култура и благородство. Защото само това богатство не е преходно и не подлежи на развала и кражба. Като събираме такова съкровище, ние веднага го даваме на Бога за съхранение. А това, което е при Бога, е далеч от молци, ръжда и крадци. Това съкровище Бог, след смъртта ни, когато тръгнем към Него, ще го прати насреща ни. Това съкровище ще ни доведе пред Божието лице. А всяко друго богатство, което на земята ни е отделяло от Бога, ще ни отдалечи и раздели от Бога и небето завинаги. Защото, ако сме отдали сърцето си на земните блага, предали сме душата си на сатаната. И ще бъдем като войници, които са изневерили на своето знаме и предали своите на лютия и лъжлив враг.
Затова да отворим очи, докато още има време. Да бъдем твърдо уверени, че окончателната победа не принадлежи на дявола и на неговите слуги, а на нашия Цар и войвода Христос. Затова да побързаме да вземем победоносното оръжие, което ни препоръчва Той за борбата – поста. Оръжие за нас светло и славно, а за нашия враг – страшно и смъртоносно.
Да се въздържаме от излишна храна и питиета, та с тях да не отегчаваме нашите сърца (Лк. 21: 34) и да не ги заравяме в тление и тъмнина.
Да се въздържаме от трупането на земни богатства, та чрез това сатаната да ни раздели от Христос и да ни принуди да се предадем.
А като постим, да постим не заради човешка похвала, а заради спасение на своята душа и за слава на нашия Господ и Спасител, Когото, заедно с Отца и Светия Дух, на небето славословят ангелите и светиите, а на земята праведниците – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – показва (бел. прев.).
[2] В ориг. – предписва (бел. прев.).
[3] В ориг. – нозете вършат онова, което волята на душата иска (бел. прев.).
[4] В ориг. – изгуби оръжието си (бел. прев.).
[5] В ориг. – безогледно (бел. прев.).
[6] В ориг. – благодатта (бел. прев.).
[7] Св. Василий казва: „Постът укрепява ума“. Свети Диодох: „Истинските подвижници се въздържат от храна, не затуй, че я мислят по естество за зло, но чрез въздържанието да укротят разпалването на телесните членове“. А блажени Иероним казва: „ На Бог – Твореца и Господаря на вселената, въобще не му е необходимо къркоренето на празния стомах, ала без това не може да се запази целомъдрието“ – (aliter pudicitia tuta esse non possit) (бел. авт.).
[8] В ориг. – лакомства (бел. прев.).
[9] Много древни светии, като Авраам, Иов, Давид и мн. други, наистина са имали големи богатства, но те нямали пристрастие към богатството, а на всичкото си състояние гледали като на Божие. (Петър Дамаскин) (бел.автр.).
Свт. Николай, еископ Жички и Охридски Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
Трябва да сме внимателни към гласа на съвестта
От разказа за един монах, пожелал дъщерята на идолски жрец, отрекъл се от Христа и светото Кръщение. И въпреки това Бог го спасил
Словото Божие казва: Помислите на човешкото сърце са зло още от младините му (Бит. 8: 21), т.е., че ние сме склонни повече към злото, отколкото към доброто. Но промисълът Божий, въпреки нашето нравствено разтление, бодърства над нас и често пресича възникващото в нас зло, вследствие на отдалечаване от доброто, и винаги желае да ни върне на правия път. За съжаление, към тези благи Божии прояви ние в повечето случаи се отнасяме не само пренебрежително, но и с неблагодарност.
Намислил, например, някой човек някакво лошо дело и започнал да търси възможност да го осъществи. Но се явяват външни препятствия или заговаря съвестта и грехът не е извършен.
Какво друго му остава да направи тук? Как да не благодари Богу за опазването от греха и да почне поправяне на живота си. Но, не! Вместо това той роптае, че не е успял да осъществи злото си намерение, и отново започва да мисли как по-скоро да намери начин да извърши греха. А от това често виждаме, че колкото по-лошо живее човек, толкова все по-лош става и понякога напълно се потапя в злото. Ако не беше това, той би станал не по-лош, а по-добър, ако би бил внимателен към Божиите вразумления и чуе гласа на съвестта си.
Нечисти мисли нападнали един монах. Явил му се дяволът и започнал да го изкушава. Монахът се отбил от пътя, но като минавал през едно египетско селище, срещнал дъщерята на един идолски жрец. Обладан от страст към нея, започнал да иска от баща ѝ да му я даде за жена. Жрецът отговорил, че няма да му я даде, докато не попита своя бог, и след това се обърнал към демона: „Един монах – казал той на демона – иска ръката на дъщеря ми. Да му я дам ли?“. Дяволът отговорил: „Ако се отрече от своя Бог, от кръщението и монашеските обети, дай му я“. Монахът се отрекъл, а жрецът отново отишъл при демона и му разказал, че всичко, каквото е поискал, е извършено. Дяволът отговорил: „Не му давай дъщеря си. Макар и да се е отрекъл от своя Бог, то Бог все още му помага и не отстъпва от него“. Жрецът предал демонските думи на монаха. Като чул това, монахът се осъзнал, разкаял се и казал: „Щом след всичко това Бог е проявил Своята благодат и след като се отрекох от Него, не престава да ми помага, то трябва ли да продължавам да Го прогневявам?“. И веднага се върнал в пустинята. Разказал на един от великите старци какво се е случило. Старецът го затворил в една пещера и му заповядал със сълзи, пост и молитва да се кае. Монахът изпълнил нареденото и като минали три седмици, в чудесно видение получил пълно опрощение. След това останал до края на живота си при стареца и се спасил.
О, колко блажени щяхме да сме, ако винаги сме внимателни към гласа на нашата съвест и се научим да удържаме най-славната от всички победи – победата над самите себе си!
Колко щяхме да сме мили на Бога, ако вместо да трупаме грехове след грехове, бихме се научили да разпваме плътта със страстите и похотта и да пристъпваме към Него с покаяние от чисто сърце и истинско желание да оставим пътя на греха, и да можем заедно с блудния син да кажем на небесния Отец: Татко, съгреших против небето и пред тебе,
и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си (Лк. 15: 18–19). Той, наистина, ще ни приеме в Своите обятия и ще ни каже: Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак (Исая 44:
22). Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
https://blagovestnik.bg/26-02-2025/
Внимателни размишления за това, че всички видими неща в света могат да ни преподават уроци за нашето спасение
Разкриване на небесното Царство и на вечните мъки
Светите отци ни учат, че всички видими в света неща са като книга, от която можем да се учим как да спасим душите си. „Както писателят на книгата – казва свети Тихон Воронежки – изнася от разума си думите и ги пише на хартия, и така написва книгата, като че ли прави от нищото нещо, така и Премъдрият и Всемогъщ Създател, чрез Божествения Си разум, сътворил всичко, каквото пожелал, и го написал в книга от два листа – т.е. небето и земята“ (Духовно съкровище ч. I).
„Всяко нещо и цялото Божие творение са същото, каквото са буквите, с които четем“ (Св. Василий Велики. Троицки лист 5).
Така, братя, ни учат светите отци. Да вникнем в това учение и да се постараем да разберем как светът ни служи като книга. Как да четем тази книга и по какъв начин от нея да получим уроци за нашето спасение? За да отговорим на тези въпроси, нека пристъпим направо към самото дело.
Ето – казва църковното поучение, – ние влизаме в голям и прекрасен град. Любуваме се на красотата и разположението му, на улиците и дворците му и желаем завинаги да останем в него. Но на християнина неволно му идва и друга мисъл – на какво ли щастие ще се наслаждават тези, които ще влязат във великия Господен град – Новия Иерусалим, който слиза от небето, чиято красота е неизказана. От тази мисъл идва и първият чрез видимия свят, спасителен за нас урок.
Но да продължим по-нататък. Влизаме в двореца на земния цар. В него виждаме прекрасни зали, украсени с мрамор, злато и сребро. Там е и самият цар, облечен в порфира и висон[1], с корона от скъпоценни камъни и заобиколен от велможи. Радваме се на всичко това и като християни, разбира се, мислим с каква велика радост се изпълват сърцата на праведниците, когато видят лицето на небесния Отец и се възхитят на Неговата вечна слава. И тези размишления за видимия свят ни преподават и втория, също спасителен за нас урок.
Още като влизаме в градината, украсена с различни цветя, ни обзема приятно настроение, започваме да мислим за Божията градина, за небесния рай, където, осияни от Божията слава, ликуват праведниците. Така получаваме и третия урок.
Но в света виждаме и нещо съвършено противоположно на видяното досега. Обаче и то може да бъде поучително за нас. Тук, на земята, често даже и насекомите воюват против нас. Нерядко не сме в състояние да понесем даже ухапването от комарите и мухите и страдаме от тях. Да помислим – щом това не можем да търпим, какви ли ще са страданията във вечния огън. Тук, на земята, не можем слънчевия пек да търпим и се крием под сянка или под покрив. Да помислим – щом това не можем да търпим, как ще търпим адската жега! Тук, в затворен отвсякъде дом, се блъскаме и мятаме, желаейки по-скоро да видим дневната светлина. Да помислим – какво ще стане с нас във вечната тъмнина, където ще се чува само плач и скърцане със зъби.
При тези и подобни размишления, когато съпоставяме видимия свят с невидимия, щом ги възпроизведем в нашите души, те винаги ни преподават спасителни уроци.
Затова, истинно е словото на светите отци, които казват, че светът е книга, от която ние винаги може да получим уроци, които винаги трябва да ни водят към спасението ни. Както видяхте, и красивият свят, и всичко скръбно в него ни водят, или може да ни водят, повтарям, към нашето спасение, към нашето блаженство.
В заключение да запомним думите на Иов: Попитай добитъка и ще те научи; попитай небесната птица и ще ти яви; или поговори със земята и ще те поучи, ще ти кажат и морските риби (Иов 12: 7), че ръката на Господа е сътворила това (Иов 12: 9), че у Него има мъдрост и сила (Иов 12: 13). Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
[1] Коприна (бел. ред.).
https://blagovestnik.bg/25-02-2025/
Против празнословието
Поучение по словото за грешниците, които ги погребват в храма
Много от християните не обуздават езика си и без да разсъждават и внимават, говорят всичко, което им дойде на ума. Когато им кажат, че това не е хубаво и ще трябва да дават пред Бога отговор, те не обръщат никакво внимание и казват: „Е, какво от това, че много говорим? Нищо няма да ни се случи, защото думите са като водата…“. Дали е така?
Имало в Тавенисийската страна една монахиня, която живеела честно, но често празнословела и въобще имала твърде невъздържан език. Когато умряла, като дарителка, била погребана в храма. Какво се случило? В първата нощ след нейното погребение църковният пазач, по Божие откровение, видял покойницата, хвърлена пред жертвеника, и половината ѝ тяло горяло, а до другата половина огънят не се докосвал. Сутринта пазачът показал на всички, които дошли в храма, мястото, където видял умрялата монахиня горяща. Мраморът се оказал обгорял.
Случилото се, заключва повествованието, явно показва, че ако греховете не са опростени, осъждането не ще бъде избегнато и от свещените места помощ не ще има.
Ясно е, че умрялата в задгробния живот е осъдена заради езика си. Затова не бива празнословците да казват, че думите са изтичаща вода, и че за празнословието нищо няма да им се случи. Не, думите не са вода. Удар от език кости троши; мнозина са паднали от остър меч, но не толкоз, колкото са паднали от език (Сирах. 28: 20– 21). Вследствие на това празнословците ги очаква гняв Божий. Господ предупреждава: И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден (Мт. 12: 36).
Братя, въздържайте се от празнословие, защото, както виждате, от него няма полза. Вместо него, между вас да властват правдивост, прямота и искреност. И всички вие, като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си (Ефес. 4: 25). Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
https://blagovestnik.bg/24-02-2025/
За думите на Спасителя: „Царството небесно бива насилвано“
Поучение за труда и Царството небесно
Господ казва: Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мт. 11: 12). Как да разбираме тези думи? Според нас може да се разбират съвсем просто. Труди се, работи за спасението на своята душа, моли се, бъди въздържан, върши делата според своето звание, което имаш, обогатявай се с християнските добродетели и ще се спасиш.
В поученията за труда и Царството небесно четем: „Братя, не се ленете за своето спасение и не бъдете невъздържани като животните, мислейки само за ядене и пиене, защото не такъв живот ни е посочил Христос, но ни е призовал в небесното Царство и ни е посочил пътя, по който можем да влезем в него. Казано е: През много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14: 22) и насилници го грабят (Мт. 11: 12). Тези усилия умилостивяват Бога и Той ни дава вечния живот. Господ познава сърцата ни и вижда, когато се трудим нелицемерно за Него и за своето спасение. Когато бързаме да прославим с песнопения в храма нашия Творец. Когато прекарваме времето в молитви и бдение. И такива Господ издига в ангелско достойнство. Човеците, които употребяват усилие за достигане на небесното Царство, са знайни Богу и са като Негови приятели“.
Ето защо, братя, усилията за получаване на небесното Царство не са нещо особено, а неотклонен стремеж за достигането му и влизането в него чрез подвизи и труд. Мнозина казват: „За да се спасиш, трябва да знаеш как става това“, а сами не искат и пръста си да помръднат за спасението си. Затова, трудете се ревностно за достигането на небесното Царство, не мъдрувайте много, винаги помнете, че ако ти си прост човек, Господ няма да те пита с какви усилия се грабва Царството, ще те попита дали си се трудил за спасението си честно, усърдно и богобоязливо, макар да си бил и обикновен пастир. Трудил ли си се за слава Божия, за полза на ближните и за спасението на своята душа? Обичал ли си Бога повече от всичко и ближния като самия себе си?
Затова казваме на всички ви, полагайте усилия за получаване на небесното Царство, но не забравяйте, че ако не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно (Мт. 18: 3). Амин.
Автор – Виктор Гурев
Превел – Епископ Сава (Тинков)
(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !
