Евангелие за всезнаещия Господ и за човека, в когото няма лукавство

Иоан 1: 43 – 51, Зач. 5

   Колко велико и страшно е Божието присъствие – о, колко велико и страшно е присъствието на живия Бог!

       Пред Него в трепет предстоят ангелските сили; поради пресияещата светлина и неизказана красота серафимите закриват своите лица с крилата си.

Колко сияйно е слънцето! Колко красиво е звездното небе! Колко силно е бурното море! Колко величествени са големите планини! Колко страшни са гръмоносните облаци и огнените вулкани! Колко красиви[1] са разцъфтелите ливади със студените си извори и белите стада! Но всичко това е дело само на Божията десница; всичко това е смъртно творение на безсмъртния Творец. А щом като творението е толкова красиво, какъв ли ще е Творецът?!

Щом като човешкото сърце се изпълва със страх или с радост, или със сълзи в присъствието на Божиите творения, как ли ще бъде в присъствието на всемогъщия и жив Творец?

       Кое смъртно създание може да застане близо до Безсмъртния и да не се разтопи? Кой ли смъртен човек може да погледне Божието лице и да остане жив? Ето, страшно и престрашно е да се гледа лицето на Божия ангел, а камо ли лицето на Бога! Описвайки своето видение на Божия ангел, пророк Даниил казва: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много (Дан. 10: 8). Тъй безсилен е и най-силният човек, и така безобразен изглежда и най-красивият човек в присъствието на светлия Божий ангел, чието тяло е като топаз, лицето му – като вида на светкавица, очите му – като запалени светила (Дан. 10: 6). В онова преславно утро, когато Господ възкръснал, станал голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него;
видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви (Мат. 28: 2 – 4). Щом царският  слуга е такъв – какъв ли ще е Царят?!

О, ако хората биха знаели, ако непрестанно помнеха и нито за миг не губеха това знание, че мълниевидните и белоснежни ангели са близо до тях, съвсем близо до тях! Това знание на пророците и всички прозорливи хора, получено чрез видения, ги направило безкрайно кротки и смирени пред небесния свят, и решителни и гневни към неразкаяните и заслепени грешници. Веднъж пророк Елисей се помолил на Бога – Бог да отвори очите на неговия слуга, та да види онова, което самият пророк можел да види. И Бог чул молитвата на великия пророк, и очите на слугата се отворили, и той видял: И ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея (IV Цар. 6: 17).

А какво ли ще е видението на Царя на небесното войнство, о, колко величествено и страшно ще да е видението на самия Цар на небесното войнство! Когато великият пророк Исаия се удостоил с това видение, в страх и ужас извикал: Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота (Исаия 6: 5)!

О, само да знаеха хората, че техният Цар непрестанно ги вижда – същият този величествен и неизменящ се Цар Господ, когото Исаия видял веднъж и се изпълнил със страх и ужас! Тогава и на ум не би им идвала [мисълта] за някакъв грях и някаква нечистота. Вижда ли човек Бога или не го вижда, Бог го вижда. Не е ли това притеснение[2] за богохулника? Не е ли това утеха за християнина страдалец?

И не сам триединният Бог ни гледа и вижда през всички часове на нашия живот, а и цялото небесно войнство – ангелите и прославените     светии. Милиони очи ни гледат като едно око. Милиони благопожелания ни съпровождат по нашия трънлив и мрачен път на живота; милиони ръце за помощ се протягат към нас като една ръка. Предвождана от Светия Дух, Църквата Божия на земята се е потрудила това величие и трогателна реалност да представи на вярващите с многобройните икони на иконостаса, които изобразяват невидимия свят на небесните сили; и да ни напомня за постоянното присъствие на тези сили в света. Почитайки иконите, ние не почитаме дървото и боята върху дървото, а почитаме живите и присъстващи небесни сили. Имайки [благоговеен] страх към иконите, ние имаме [благоговеен] страх от тяхната сила. Чувствайки радост и утеха от иконите, всъщност ние чувстваме утеха и радост от небесните сили, които са изобразени на иконите. Само безумните и обладани от зли духове хора са гледали на иконопочитанието като на идолопоклонство. Кой, ако не Православната църква, е водила през вековете борба против идолопоклонството? Кой друг е дал милиони жертви в тази победоносна борба? Та нима Църквата, Която е разрушила идолопоклонството, е идолопоклонник? Такова обвинение към Божията Църква са отправили нечестивите еретици, които мислели с плътски, а не с духовен разум. Заради грубостта на своето разсъждение те не могли да различат иконопочитанието от идолопоклонството. Като не успели със своите безсилни аргументи, еретиците са въстанали с огън и меч против иконите и иконопочитанието. С огън изгаряли иконите, а с меч посичали православните. Но тъй като Божията сила е по-голяма и от огъня, и от меча, най-накрая еретиците паднали и погинали, а иконите са останали, за да красят Божиите храмове и да напомнят на вярващите за великото и страшно присъствие на Бога и на небесните сили в човешкия живот на земята. В спомен за победата над иконоборците и на тържественото установяване на почитането на иконите по времето на патриарх Методий, благочестивата царица Теодора и нейният син Михаил, светите и богоносни отци определили тази първа неделя на Великия пост за празнуване на това събитие. Тази неделя е наречена и Неделя Православна – за възпоменание на победата на православната вероизповед над еретическото пустословие и земно мъдруване. Във връзка с това на днешния ден е отредено да се чете евангелското четиво за Натанаил, за неговото съмнение в Христа, докато стоял далеч от Христос, и за неговото обръщане, когато дошъл близо до Христа. Та с това да се покаже колко е необходимо Божието присъствие за обръщането на маловерните към вярата, и чудотворната сила на това присъствие!

На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. След Своето кръщение в Иордан Господ Иисус се запътил за Галилея, откъдето трябвало да започне Своето дело. Поради извратения ум на иудеите не било достойно Господ да започне своето дело между тях. Иудея и Иерусалим по своята приземеност и чувственост били паднали по-ниско от езичниците. Галилея била езическа, населена предимно с гърци, римляни, сирийци и съвсем малко между тях евреи. Евреите от Иудея презирали Галилея като езическа земя, земя на мрака и невежеството. И точно в тази презирана земя трябвало да засияе, според пророческите думи, велика светлина: Езическа Галилея… Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина (Исаия 9: 1 – 2). Отваряйки Своята божествена уста първо в Галилея, която представлявала смесица от народи, Господ с това вече подчертал общочовешкото предназначение на Своето Евангелие. Появявайки се първо в тази мрачна и безславна част на Палестина, Той показал колкото Своето смирение, толкова и присъдата за гордостта на помрачения и развратен Иерусалим.

Андрей най-напред тръгнал към Господа без покана, а след това довел своя брат Симон Петър (Иоан 1: 35 – 42), докато Филип бил повикан от Господа: Върви след Мене! Че Филип веднага се подчинил на призива без никакво колебание, е ясно от това, че той, обзет от ревност за Христа, започнал начаса да кани и води и други при своя Господ. Бързото Филипово решение да последва Господа може да се обясни с това, че той може би преди това да е чул за Христа от своите съседи Андрей и Петър, защото всички били от едно и също място – Витсаида, а е възможно и от други [да е слушал за Христа]; но най-вероятно ще да е, че обаятелната Христова личност го е подтикнала да остави всичко, да забрави всичко и да тръгне след Него. Силната Христова личност така повлияла на Филип, че той, както казахме, не само че го последвал, а веднага започнал с апостолска ревност да печели и други хора за Христа, защото се казва:

Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. Колко просто говори Филип! Разговаряли две копнеещи човешки души – Филиповата и Натанаиловата! Филип не казва: „Намерихме обещания Месия“, нито пък „Сина Давидов“, нито „Царя Израилев“, нито „Господ Христос“. Той само известява на Натанаил: Намерихме… Оногова,… за Когото писаха Моисей и пророците. Така говори душата, изпълнена с удивление и радост. Най-силните чувства не подбират думите, а се изразяват просто, понякога и препросто, с увереността, че тяхната сила ще се почувства и чрез най-обикновените думи. Слабото и измамно чувство прави за себе си сребърни тръби от най-крещящи и пламенни слова, за да изглежда по-силно и по-правдиво отколкото е. Разбира се, че Филип и Натанаил и преди това са разговаряли помежду си за Обещания, за Предсказания, за Дългоочаквания. Това е било обичаен предмет на разговор между истинските израилтяни, за всички чисти и жадни души. Намерихме, казва Филип. Т.е. Той не се появил като мълния, която разтриса облаците и устрашава земята; нито пък неочаквано паднал на земята като метеор; нито се възкачил на царския престол в Иерусалим, накъдето били насочени погледите на късогледите фарисеи, на неразумните книжници и на останалите чакащи Месията. Той отраснал и живял тук, в Галилея, между нас, ето вече тридесет години, и ние не Го познавахме; отрасна като благородна лоза между диви лози, но беше трудно да се познае, докато не узря и започна да дава плодове. Бил е още като добре скрито в земята съкровище; земята се отворила и съкровището засияло. Той не се самоизтъквал, нито се натрапвал; ние Го видяхме и познахме. Кротък е като агне, като пролет приветлив, всевиждащ като слънце и всемогъщ като Бог. Той е от Назарет, син Иосифов. Кой може да знае как Филип е описал Христа пред Натанаила? Кой може да възстанови целия техен разговор? Евангелистът накратко съобщава само най-главното. И всичко, което Натанаил чул от Филип, можело само да го зарадва. Но нещо го смутило и го направило слабоверен, а именно, как така Месията ще се появи от Назарет! Филип нарича Иисус син Иосифов може би затова, че и той още не знаел за превеликата тайна на зачатието на Богоматер от Дух Свети, а може би и само за това, за да е по-лаконичен пред един човек, който тепърва щял постепенно да бъде въведен в тайната на Боговъплъщението. Може би Филип вече да постъпва по мисионерски по метод, описан по-късно от апостол Павел: За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (I Коринт. 9: 22). Натанаил бил още слаб, незнаещ, непосветен, и апостолът се отнася към него като към слаб.

А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Въпросът на Натанаил не трябва да се разбира като злорадо подхвърляне на вкаменено и отричащо сърце, а като страх на едно искрено сърце да не би неговият приятел да се е заблудил дълбоко. Сара се засмяла вътрешно, когато Господ казал, че тя ще роди син в старините си (Бит. 18: 12). Това е радост, която иска чрез съмнението да се утвърди. Натанаил не бил чул през живота си по-радостна вест от тази, която му донесъл Филип. Но както всяка радост е податлива на смущение и сянка, такава била и Натанаиловата радост. Тя веднага се спънала в думата Назарет. Как Месия ще дойде от Назарет? Не е ли посочен Витлеем като място на Неговото раждане? Не са ли поколения и поколения гледали с копнеж към Давидовия град, та там да съзрат очаквания Престолонаследник и Цар? Определено, Филип трябва да се заблуждава! Но Филип не ще да се впуска в обяснения и доказателства; нито пък има нещо да добави за Натанаил по повод на неговата забележка: дойди и виж. Той само му казва: Дойди и виж! Как победоносно звучат тези слова: Дойди и виж. Само дойди и виж, Натанаиле, аз не мога да ти докажа, но неговото присъствие ще ти докаже всичко. Аз не мога да ти отговоря нито на този, нито на втория ти въпрос, но самото Негово присъствие е отговор, на който ти не можеш да се противиш. Само ела с мен при Него – Дойди и виж! Натанаил се съгласил и тръгнал с Филип.

       Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Каква чудна похвала! И то от чии уста! Но какво означава това – израилтянин, у когото няма лукавство? Това означава човек, който е изпълнен с онова, което е противоположно на лукавството, т.е. – с Бога; богомислие, копнеж за Бога, търсене на Бога, очакване на Бога, упование на Бога. Това е човек, който се е предал на единствения Господар – Бог, и не иска и да чуе за друг господар; човек, в когото принципът на злото не могъл да хване корен. Но това Христово посочване на Натанаил като истински израилтянин същевременно е и изтъкване на тъжния факт, че истинските израилтяни са останали малко. Затова сам Господ радостно казва: „Ето истински израилтянин! Ето един истински между многото мними! Ето един, който не само по име е израилтянин, а и по дух!“ И макар че Господ отдалеч могъл да разбере съмнението в Него, което Натанаил с думи изразил пред Филип, Той все пак хвали Натанаил като истински израилтянин без лукавство. Дали не го хвали, за да го спечели? Не, Сърцеведецът не гледа на думите, а гледа на човешкото сърце. Ние по нищо не можем да видим, нито в страниците на Евангелието да прочетем, че Натанаил бил човек без лукавство, но Господ виждал в неговото сърце и прочел това в сърцето му. Може би останалите апостоли, които били около Христа, останали учудени от тези похвални Христови думи, но Христос оставил времето да им открие правдивостта на Неговата похвала. Самият Натанаил бил изненадан от тази неочаквана похвала и казал: Отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Вижте как Натанаил се разкрива като човек без лукавство. Лукавият човек е зает със самия себе си и не му е до другите хора. На лукавия човек са угодни похвалите и ласкателствата. Ако Натанаил бил лукав човек, той щял да се главозамае от тази Христова похвала и щял да започне да му благодари, или с престорена скромност да отхвърли тази похвала. Но Натанаил повече държал на истината, а не на похвалата, повече държал на Христа, а не на себе си. Затова нито приемайки, нито отклонявайки похвалата, Натанаил задава един открит въпрос, който има за цел да му открие истината за Христа: Отде ме познаваш? Ето, случва ми се за първи път в живота! Да ме беше повикал по име, би ме по-малко изненадал; защото името все някак може скоро да се узнае и улучи; ала повече ме изненадва това, че така бързо узнаваш името на моето сърце и моята съвест, т.е. нещото, което е най-съкровено в човека, и което човек най-трудно открива и на близките си приятели. Отде ме познаваш? На този въпрос Господ му отговаря с разкриването на една друга външна тайна: Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Онзи, който познава тайните на духа, лесно открива и тайните на тялото. И Онзи, Който вижда движението на мислите и чува тайнствения им шепот в човека, още по-лесно вижда движението на човешкото тяло и чува думите на човешкия език. Преди Филип да пристъпи към Натанаил, Господ го видял, че стои под смокиновото дърво; и преди Филип да е помислил да пристъпи към Натанаил, Господ видял и знаел Натанаиловото сърце. По Неговия промисъл Филип пристъпил към Натанаил и го повикал да дойде и види. Къде ще се скрие човек от Божието око? Къде ще се скрие от великото и страшно Негово всеприсъствие? Размишлявайки за това велико и страшно всеприсъствие, Псалмопевецът се обръща към Всевиждащия Бог и казва: Ти знаеш, кога сядам и кога ставам. Ти отдалеч разбираш моите помисли. Ходя ли, почивам ли – Ти ме окръжаваш, и всички мои пътища са Тебе известни. Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене. Дивно е за мене (Твоето) знание – то е високо, не мога да го постигна! Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна (Пслм. 139: 2 – 7)? Христос е чудо в земната история, не само поради извършените чудеса и поради Своето Възкресение, но не по-малко и поради всеприсъствието със Своя Дух и Своето всезнание. Пребивавайки на земята, същевременно Той е бил и на Небето. Гледайки към хората, той видял и как сатаната пада от небето. Срещайки се с хората, той знаел тяхното минало и тяхното бъдеще. Той четял човешките мисли като отворена книга. Всред славата и човешките хваления Той говорил на учениците Си за Своите страдания; всред страданията Си говорил за Своята близка победа и слава. Гледайки мраморния иерусалимски храм, Той виждал и неговото разрушаване. С Моисеи и с Илия разговарял като със Свои живи съвременници. Живеейки в тяло, Той виждал всичко, което става на небето, чул разговора между грешния богаташ в ада с Авраам в рая. Отдалеч видял къде са вързани ослицата и ослето и пратил там учениците Си да ги доведат. Видял отдалече човек в града, който носи стомна с вода, и пратил учениците Си да се срещнат с този човек и поръчал да Му приготвят Пасха. Пред Неговия духовен взор времето не можело да постави никаква завеса. Всичко, което е било, и което ще бъде, Той виждал като онова, което се случвало пред нозете Му. Пространството за Него нямало значение. Онова, което ставало където и да е по света, той го виждал, като да се случвало пред Неговите очи. Онова, което ставало на скришно, [виждал] като на открито. Та чак и онова, което ставало на най-тайното място, в човешките сърца, пред Него било открито и явно. Това всеприсъствие и всезнание на Господ Иисус Христос поразило Натанаила не по-малко, отколкото Петра и останалите ученици богатият риболов в морето и утихването на бурята и вятъра. Познавайки човешките сърца, Господ знаел коя от Неговите божествени сили на кой ученик повече ще въздейства. Ако Неговата власт над природата най-много удивила Петър, Неговата прозорливост и Неговото всезнание можели да удивят Натанаил. Знаейки всичко, Господ, според Своето всезнание, управлявал със Своята божествена економия[3] спасението на хората. Може би вече, в първия ден на своето апостолство, когато казал на Натанаил: Дойди и виж, да е разбрал това. Филип бил уверен, че премъдрият и всесилен Господ ще открие Себе Си на Натанаил по начин, който е най-подходящ за Натанаиловия дух и характер. Може би Натанаил само донякъде да предусещал онова, което после явно узнал – какви безбройни и пречудни тайни се крият в човешката тленна гръд на неговия Учител. Наистина, тайни, по-широки от небесата и по-древни и превъзхождащи времената, се криели в гръдта на Богочовека! Дали Христос Господ е открил или изказал и една хилядна част от онези тайни и сили, които се криели в Него? Определено – не. Огромната част от Неговите тайни и сили останали неразкрити и неизказани, та да се открият и покажат на светиите в Неговото небесно Царство. Неговите сили били тъй големи, че Той не само че не се стремял да прави чудеса, но било много трудно да се въздържа да не прави много чудеса. От Негова страна е казано, открито и сторено само толкова, колкото е потребно за нашето спасение, без натиск и насилие върху нашата воля, върху нашия свободен избор и свободно самоопределение.

       Но да видим какво удивеният Натанаил отговорил на Господ: Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Това казва онази уста, която малко преди това рекла на Филипа: От Назарет може ли да излезе нещо добро? Каква чудна промяна! Какво внезапно възхищение! О, братя, колко велико и чудотворно е Божието присъствие! Няма думи, които биха го изказали, нито ръка, която би го описала, ала има сърца, които могат да го почувстват, и като го почувстват, да затрептят като утринна роса при срещата ѝ със слънчевите лъчи. Не разкрива ли този случай достатъчно убедително защо [Господ] е трябвало да се облече в човешко тяло и да се яви като слаб човек заради човешкото спасение? Кой би могъл да Го понесе, ако би се явил като огнен ангел? Ами ако би се явил като Бог, необлечен и нескрит под завесата на плътта, в Своята вечна сила и слава – кой би могъл да Го види и да остане жив? Кой би могъл да чуе Неговия глас и да не се превърне в прах? Нямало ли цялата земя да се превърне на пара от Неговия близък дъх? Вижте колко силно е неговото благо присъствие! Как в един миг обръща човешкото сърце и променя мислите на човека! Кой можел да предположи само няколко мига по-рано, преди разговора на Христос с Натанаил, че Натанаил след малко ще изповяда, че Той е тъй нареченият син Иосифов, Учител, Син Божий и Цар Израилев? И ако, може би, в този момент, под Цар Израилев Натанаил разбира земен цар Израилев, което е в съгласие с тогавашното всеобщо разбиране за Месия, все пак за един начинаещ в изповядването и следването на Христа това е повече от достатъчно. Защото Натанаил освен това Го нарича още и Син Божий, с което издига Христовата Личност високо над народното схващане за обикновен земен цар на Давидовия престол.

       Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ, значи, смята, че е открил на Натанаил само една малка тайна за Себе си, като му казал, че го е видял под смокинята. Неговата прозорливост на такова неголямо разстояние на земята е само като един слънчев лъч на всеобхватната Му прозорливост. Поради чистотата на Натанаиловата душа и това малкото било достатъчно, за да повярва той. Нечистите и лукави иерусалимски фарисеи и книжници виждали как Господ изцелява прокажени, отваря очите на слепи, как възкресява мъртви, и пак не могли да повярват. А ето, Натанаил, истинският изрилтянин, как вярва и изповядва и от малко открехнатата врата на чудесата! Господ му обещава: По-големи неща от това ще видиш. Какво ще види? Небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ се обръща с тези думи към Натанаил, но с това обещава на всички, защото казва: истина, истина ви говоря. А че това обещание ще бъде изпълнено, показва дебело подчертаното – истина, истина! От самото начало ангели служили на Спасителя, слизайки и възлизайки на небето. Ангел се явил на Захария, за да му съобщи раждането на великия Христов Предтеча. Ангел се явил на Пресвета Дева, за да ѝ възвести превеликата тайна за раждането на Господ. Небето се отворило пред витлеемските пастири, и ангелите слезли, пеейки радостната песен за помирението на Бога с хората. Ангели слизали и възлизали, за да известят и да упътят Иосиф и източните мъдреци. Когато Господ победил всички изкушения на сатаната в пустинята, ангели слезли и Му служили. В Неговите предсмъртни страдания в Гетсиманската градина Му се явил ангел, за да го подкрепи. При Неговото Възкресение два ангела слезли при гроба Му. При Неговото Възнесение от земята на небето два ангела в бели дрехи слезли и застанали пред учениците Му. След Неговото Възнесение ангели се явявали често на Неговите апостоли, а след това много и премного пъти – на Неговите угодници, мъченици и светии. Нима свети първомъченик Стефан не видял небесата отворени? Не бил ли апостол Павел отнесен до третото небе? Не са ли открити на евангелиста и апостол Иоана безброй чудеса на небето, във времето и във вечността? И до ден днешен на много чисти и богоносни души се явяват ангели, и много покаяли се и получили прошка на греховете си виждат небето отворено. О, колко пъти до днес са се изпълнявали думите на Господа за отвореното небе и слизащите и възлизащите ангели! Господ слязъл на земята, за да покаже на хората небето отворено. Преди Христа само малък брой пророци и богоугодници са се удостоили да видят небето отворено, но след Христа цeли войски от небовидци са се въздигали със своя прозорлив дух в небесните висини и са се срещали с небесните ангелски войнства. Небето винаги е отворено за хората, но те са затворени за небето, защото с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите. Христос свалил превръзката не само от очите на няколко телесно слепи, но от милиони духовно слепи хора. И слепите прогледнали, и видели небето отворено. И днес слепи проглеждат, и виждат отворено небето. А какво значи отворено небе, ако не присъствието на Живия Бог и на Неговите безбройни сили? А какво означава присъствието на Живия Бог освен страх и ужас за нечестивите и грешните, и живот и радост за чистите и праведните? От това велико и страшно присъствие сега ни отделя тъмната завеса на нашата плът. Но скоро, съвсем скоро, завесата ще бъде свалена и захвърлена, и ние ще се окажем напълно в отвореното небе, и онези между нас, които са се покаяли и са чисти, ще бъдат във вечното и животворящо присъствие на живия Бог, а непокаялите се, богохулниците и нечистивите – във вечно отсъствие от Него, в мъки и във външната тъмнина.

       Да притичаме към човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос и докато нашите дни все още не са изброени, да изповядваме Неговото име като единственото спасително име, да завикаме за помощ, за единствената неизмамна и спасителна помощ.

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй и спаси нас грешните! На Тебе слава, заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

[1] В ориг. – умилителни (бел. прев).

[2] В ориг. – тръпка, треперене (бел. прев.).

[3] Економия – домостроителство (бел. прев.).

 Против леността 

       Никой не се хвали със своите мними трудове както ленивите. „Аз ли?“ – казват обикновено те. – Не се ли трудя? Аз ли не работя? Но ето че никой не видя моите трудове. Хората към мен са съвсем неблагодарни.“ Така говорят обикновено ленивите и вместо да работят, само смущават другите. Какво да им кажем и как да ги подбудим към труд?

       За св. Стефан епископ Пермски се разказва, че от най-ранна възраст бил необикновено способен и трудолюбив. Съвсем млад, той четял в съборната църква, преписвал книги, задълбочено ги изучавал. Прочел целия Стар и Нов Завет, а като станал монах, започнал и да тълкува книгите. А и писал такива. След това Стефан бил ръкоположен за дякон, а скоро и за свещеник. По това време той изучил пермския език[1], за да може да разговаря с езичниците, и съставил неговата азбука. Превел и преписал много църковни книги. Между другото научил и гръцки. В Перм той привел голямо множество езичници към Христа. За него е казано, че „не яде и не пие“, а ден и нощ разговарял с езичниците. Обикалял целия Пермски край, строил в градовете и селата църкви и кръщавал езичниците. След като бил ръкоположен за епископ, продължил това дело и ръкополагал свещеници. Раздавал милостиня и хранел бедните. В житието му е казано, че много се потрудил за спасението на хората в Пермския край, въвеждал ги във вярата и ги кръщавал. А след като се представил, оставил много плач в паството си. Такъв бил Божият светител!

       Ето как на вас, ленивите, ще затворим устата и ще ви подбудим за труд, като ви посочим Божия угодник, който се трудел ден и нощ, без да яде и пие, както чухте, и се трудел с пот до изнемогване и със сълзи. Ето така се трудели Божиите угодници. Те казвали ли са: „Не се ли трудя? Аз ли не работя?“. Не са, а се трудели, молейки постоянно Бога със сълзи, както е казано и за свети Стефан.

Оставете жалбите си за вашите трудове и работа. Защото в сравнение с трудовете на светиите те не струват нищо, затова и не си заслужава да се говори за тях. Смирете се и удържайте езика си от лоши думи и по пътя на смирението, търпението и труда, по примера на светиите тичайте към Царството небесно. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

[1] Пермските езици са група родствени езици, разпространени на територията на Русия (бел. на ред.).

https://blagovestnik.bg/28-02-2026/

Причини за духовната ни леност

       Веднъж пустинник беседвал с един брат за душевната полза. По време на беседата братът заспал, та чак не можел да отвори очи. Но когато старецът сменил темата и започнал да празнослови, заспалият на мига се разсънил, зарадвал се и започнал да слуша празнословието с внимание.

       Предложихме ви, братя, този кратък разказ, защото според нас той като никой друг е подходящ за днешните християни, и не само за някои, а за твърде мнозина от тях. Затова, нека погледнем безпристрастно в себе си.

Настъпва празник, църковната камбана ни зове в храма. Съвестта също ни заповядва да отидем там. Но колко трудно, например, ни е да станем за утренната служба! Всичките ни немощи се събуждат, обхваща ни униние, а и някакво недоволство ни угнетява. Но да си признаем – ако там има пир, ще броим всяка минута, та по-скоро да отидем на него. На масата има Библия. До нея безсмислена, пълна с глупави басни книжка. Оказва се, че е изключение да се предпочете четенето на първата пред втората. Разговаря се за Бога, за душата, за вечното спасение, а ние дремем, скучаем, чакаме края на разговора. Но се появява някакъв смешник и започва да разказва небивалици. Всички се втренчват в него, всички се развеселяват, слушат го с преголямо внимание и го засипват с похвали. Но това е само капка в морето. Всички случаи, при които ние проявяваме пренебрежение към божественото и увлечение към светското и греховното, струва ми се, не могат да се изброят. Какво означава това? Защо е така?

       Нашето неразположение към духовни упражнения е резултат от това, че ние не сме привикнали към тях. Нашата душа е устроена така, че всекидневно има необходимост от обновяване на своите сили чрез богомислие, както и тялото от подкрепяне с храна. А мнозина ли са между нас тези, които мислят за Бога? Денят е погълнат от житейските дела, а и времето за почивка е отнето в грижи за тях. Размишление за Бога, за душата, за бъдещия живот, даже и когато го имаме, обикновено е последната ни грижа. А щом е така, умът и сърцето могат ли да станат отзивчиви към онова, за което най-малко мислим? Уви, в засипаното русло вода не тече, а го заобикаля отстрани, и семето, паднало на пътя, на камък и в тръни, не принася плод. И всичко духовно и божествено, тъй като ни е чуждо, намира малко съчувствие в сърцата ни, вследствие на което ни се струва сухо и скучно, особено пък когато към житейските грижи се съединят и пристрастията към житейските удоволствия. Денят минава, настъпва вечерта за почивка – празни зрелища или игра на карти. Вижте хората от простолюдието. В делниците работят – не им е до богомислие и молитви. А на празниците им се ще понякога да прогуляят онова, което е придобито с такъв труд през седмицата. Могат ли такива хора да бъдат внимателни към божественото, когато са оземлили своя ум, станали са безволеви и са оскотили сърцата си? Уви, Господ казва: Не от тръни берат смокини, нито от къпина късат грозде (Лк. 6: 44).

       За да не пренебрегваме божественото, трябва да го обикнем, а за да го обикнем, както виждате, е необходимо да се научим на молитва и богомислие. Често да въздигаме своето сърце там, където, след предстоящия ни след смъртта път, е нашият Господ, възродил ни със Своята Кръв, и където е нашето истинско отечество. И заедно с това да не се задавяме със житейски грижи и да не се предаваме, та макар и да изглеждат невинни, на удоволствия, защото всички те са само призраци, а не истинско благо. Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/27-02-2026/

За посещението на Божия храм

Поучение по словото на свети Иоан Златоуст за това, че християните пред работата трябва да предпочетат богослужението и да отидат в определеното време на служба

       Много от християните са твърде лениви за посещението в Божия храм и на много места, даже в празничния ден, камбанният звън е като глас в пустиня и храмовете са празни. Затова на такива лениви християни решихме да предложим поучение по словото на свети Иоан Златоуст. Ако нас не слушат, то нека да чуят словото на вселенския учител.

       „Умолявам вас, които сте дошли тук, да поучите ленивите да идват на служба, защото вие сте вкусили сладостта на учението, а те – не… Църквата е пристанище и затова всеки да побърза към нея. Ако си праведен, ела тук, за да опазиш своята праведност. Ако си грешник, побързай, за да се спасиш тук. Не чуваш ли от църковното учение как да насочиш душата си към добро? Словото Божие се нарича светлина и тази светлина е по-скъпа от видимата, защото тя просветява душата. Затова и пророк Исаия е казал: Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина (Исая 9: 2), т.е. истинско учение. Вие, които често посещавате храма, подбуждайте към това и другите, тъй че никой да не казва: „Зает съм и затова не мога да дойда“. Размислете за онези, които били поканени на царската вечеря, но не отишли. Един казал: купих си пет рала волове (Лк. 14: 19), друг – нива, трети –  ожених се (Лк. 14). И поради това царят се разгневил. А вие не искате и един час да посветите на Бога. И защо толкова напористо искате да излезете от храма и да отидете на работа? Ако някой почне да раздава злато или сребро, да предлага мед или пиво, нима няма да побързате? А в църквата, където всекидневно предлагам Божие слово, което е по-добро от злато и по-скъпо от драгоценни камъни, вие идвате рядко. Затова осъждам вашата леност и ви порицавам за това, че с пренебрежение се отнасяте към Божията Църква и се лишавате от Нейното духовно учение, чрез което можете да се научите на благочестие и да спасите душите си.“

       Затова, побързайте към храма и там ще се насладите на Божието Слово, което е по-добро от злато и по-скъпо от драгоценни камъни. Там, по време на Божествената литургия, ще се насладите със спасителните възпоменания за живота на нашия изкупител, ще славите заедно с херувимите и серафимите Господа. Ще влезете чрез причастяването със светото Тяло и светата Кръв на Господа в най-близко общение с Него. Амин.

https://blagovestnik.bg/26-02-2026/

Светите божии угодници приемат с любов посветените на тях дарове

Първо чудо на св. Георги

       Мнозина от християните имат особено силна любов към някои от светите Божии угодници и затова носят в храма дарове, посветени на тях. Има ли полза за пожертвователите, братя, от тези жертви? И приятни ли са такива жертви на светите угодници? Какво да кажем за това?

       В Сирия имало град с името Оравлие. В него започнал да се строи храм в чест на св. Георги. Тъй като храмът бил замислен да е огромен, трябвало да има много колони за строежа. Било неотменна грижа за християните придобиването и докарването на такива стълбове. Тогава една жена, която имала голяма любов към великия Божий угодник, купила със свои средства един стълб, нужен за строежа. Но проблемът бил как да го докарат до мястото. Пак на свои разноски тя го докарала до морския бряг и започнала да умолява превозвача на други стълбове да превози и нейния. Но човекът ѝ отказал. Качил в кораба само своите стълбове и отплавал. От скръб жената паднала на земята, горчиво заплакала, почнала да моли великомъченик Георги да ѝ помогне за доставката на стълба до строежа. И той чул молитвата ѝ. Във видение насън тя видяла великомъченика във воински доспехи. Той я попитал: „Защо скърбиш и защо плачеш?“. Тя отговорила, че иска да стори добро за него, но не може. Светецът слязъл от коня и казал: „Къде искаш да поставиш стълба?“. Тя отговорила: „На дясната страна на храма“. Св. Георги с пръста си написал върху стълба, че той трябва да бъде поставен след втория стълб от дясната страна на храма. След това казал на жената: „А сега ти ми помогни“ – и заедно с нея хвърлил стълба в морето. С това видението свършило. На другия ден стълбът се оказал близо до строящия се храм, там, където трябвало да бъде. Царят и народът, виждайки това чудо, се ужасили, прославили Бога и поставили стълба там, където било написано с пръста на великомъченика.

       Така че нашите жертви, принесени в храмовете на Божиите угодници, на които са посветени, са приятни на светиите и няма да са напразни за нас. Светиите, озарявани от Божието лице, ни виждат и знаят какви чувства имаме към тях и затова, без съмнение, ще приемат нашите жертви и ще ни въздадат за тях стократно. Разбира се, за любовта те ще ни отплатят с любов и ще възнесат за нас своите молитви пред Господа. Амин. 

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/25-02-2026/

Не трябва да съдим за човека само по външните му постъпки

Поучение по разказа за преподобния монах Виталий, който излязъл от килията си, отишъл в Александрия и спасил много блудници

       Ние често съдим за човека по външните му постъпки. Направил човекът, според нас, нещо лошо и ние казваме, че е лош човек, преувеличаваме, измисляме за него какво ли не. И лошата мълва тръгва. А не бива да бъде така, защото вътрешните подбуди на човека да направи едно или друго ние не знаем, а без да знаем, не бива и да го осъждаме. Например, за да избегне човешката слава, човекът върши добро, но тайно, а ние, като не виждаме той явно да раздава милостиня, казваме, че е скъперник. Правилно ли преценяваме? Разбира се – не.

Човекът е мълчалив и обича да прави добро, не на думи, а на дело. А ние, без да знаем за добродетелите му и основанията за неговата неразговорчивост, го наричаме безсърдечен. Справедливо ли съдим? Отново – не. Човекът не иска да показва пред хората, че пости, опитва пред другите нещо вкусно, а ние, без да знаем, че той вкъщи не яде и черен хляб до насита, го наричаме чревоугодник и винопиец. Не е ли погрешно нашето разсъждение? Без съмнение – да. Може да има и други случаи. Да се спрем на следния:

       Преподобният наш отец Виталий, след шестдесет години на подвизи в килията на свети Спиридон, отишъл в Александрия и заживял там, както е казано в житието му като „човек за съблазън“. Искайки да избегне човешката слава, той постъпил така: през деня работил и получавал за труда си по сребърник на ден. С тези пари купувал за себе си малко боб за прехрана, а с останалите вечер отивал в публичен дом. Давал изработените пари на жените и ги умолявал да оставят порочния си живот, а след това цялата нощ прекарвал с тях в пеене на псалми и молитви. Като си тръгвал, взимал от жените дума да не казват никому защо е бил при тях. А жителите на града, като не знаели целта на неговите посещения, постоянно го укорявали и му казвали: „Върви, окаяни, блудниците те чакат“. Или: „По-добре щеше да се бе оженил, отколкото да срамиш монашеския чин“. Виталий не се оправдавал. Криейки своята добродетел, продължавал да върши подвига си докрай и спасил мнозина от падналите. Какво вършил, се разбрало след смъртта му, когато от докосването до тялото му се изцелила една бесновата, и както е казано, „много сакати и слепи“ се излекували.

       Но ето още едно ясно доказателство, че не бива да съдим за човека по външни постъпки, защото може лесно да допуснем грешка. А щом по външните действия не бива да съдим човека, за да не сгрешим, то още повече не бива да съдим вследствие на слухове или одумвания на другите. А щом по слухове и по външни действия не бива да съдим, то най-добре е въобще да не го правим, ако не сме призвани към такова задължение. Словото Божие казва: Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога (I Коринт. 4: 5). От това и апостол Иаков ни предпазва: Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада (Рим. 14: 4). И Сам Господ казва: Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени (Лк. 6: 37). Амин.

.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !

https://blagovestnik.bg/24-02-2026/

Не трябва да искаме видения от задгробния свят

Поучение за бесовските видения, за да не бъде излъган никой от дявола

       Макар и рядко, срещат се хора, които, извършили пред Бога някакви подвизи, започват да си въобразяват, че вече са на такава степен на духовното съвършенство, че могат да съзерцават видения от задгробния свят, да беседват с небожителите и т.н. Такова самомнение е твърде опасно за тях. Дяволът, обикновено, не дреме около такива хора и като узнае тяхното слабо място, веднага започва да ги смущава с разни мечтания и видения. Явява им се в образа на светъл ангел или в образи на светиите, а тези хора, по своята наивност и неопитност, започват да приемат тези видения за истински, увличат се по тях, заразяват се с гордост, оставят послушанието към пастирите и духовните учители и завършват с това, че се погубват. Светите отци ни предпазват от желанието да съзерцаваме тайни от задгробния свят и не ни съветват да търсим беседи с небожителите, а да се спасяваме с чисто сърце.

       Дяволът се преобразил в светъл ангел, явил се на един монах и му казал: „Аз съм Гавриил и съм пратен от Бога при тебе“. Монахът отговорил: „Ти навярно грешиш. Пратен си при друг. Аз съм грешник и не съм достоен да виждам Божия ангел“. Дяволът бил посрамен от тези думи и изчезнал. Затова отците учат – и наистина да ти се яви ангел, не го приемай, а със смирение кажи: „Ти навярно грешиш. Пратен си при друг. Аз съм грешник и не съм достоен да виждам Божия ангел“.

       Един от старците разказвал за себе си: „Веднъж, когато седях в килията си и се занимавах с богомислие, видях бесовете около себе си, но не им обърнах никакво внимание. Един дявол, като видя, че е посрамен, ми каза: „Аз съм Христос“. Веднага затворих очи и отговорих: „Аз не съм достоен да видя Христа, а освен това помня и думите му, че много ще бъдат антихристи и мнозина ще прелъстят“. Като чу това, дяволът стана невидим, а аз прославих Бога“.

       Отците са казали: „Никога не пожелавай да видиш Христа или ангел чувствено, за да не изгубиш напълно ума си и да обезумееш. Вместо пастира ще приемеш вълка и ще се поклониш на своите врагове – бесовете. Тщеславието е начало на гибелта и заразените от него винаги се стараят да си представят в образи и подобия Бога, Който е недостижим за никой ум.

Ако бесовете застанат пред тебе в ангелски образи и започнат да се представят за светли ангели, да те смущават и плашат, започни да се молиш усърдно, призови Името Божие и те ще престанат да те смущават и ще те оставят“.

Затова, братя, не пожелавайте и не се домогвайте да видите и съзерцавате това, върху което Господ временно е поставил завеса. Такова желание, както виждате, е не само опасно, но може да бъде и гибелно. Наистина, колко тщеславни, въобразяващи си, че са тайнозрители на небожителите, са паднали в разкол!? Колко хиляди простодушни  са повлекли в своята нелепа ерес и в гибел!? Колко от тях са обезумели!? Но това не е за чудене. Желанието да се разговаря с небожителите е плод на гордост. А гордостта е най-противният на Бога грях и най-приятният на врага на нашето спасение. Затова, към такива хора, разбира се, дяволът има свободен достъп и скоро подчинява и други на своята тъмна власт. Кажете, светиите говорили ли са с Бога и с ангелите? Що за въпрос? Разбира се, че са говорили, но затова пък и подвизите им били, спрямо нашите, като сравнение на небето със земята, затова те са пример за нас как да беседваме с небожителите [като се молим]. Останалото е плод на нашата гордост. Затова да смирим разума си и да се подвизаваме в благочестие и непрестанно да помним в ума и сърцето си думите на нашия Спасител: Истина ви казвам: Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него (Марк 10: 15). Амин.

Автор – Виктор Гурев

Превел – Епископ Сава (Тинков)

(Моля читателите ако забележат грешки – да ми съобщят. Благодаря !