Синаксар: Неделя четвърта – на св. Йоан Лествичник
Бог – творецът на всичко – е поставил на човек определена крайна цел през време на земния му живот и е вложил в него естествен и непреодолим стремеж за постигането на тая цел.
Коя е върховната и последна цел на човека според словото Божие? Кой е неговият непрестанен и непринуден стремеж? – Бог, достигане на Неговото съвършенство и святост. „Бъдете съвършени, казва Христос, както е съвършен и вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Съвършенството, за което става дума, се осъществява в пълно разкриване на духовните сили на човека, в стремежа към Бога. И понеже Бог е абсолютното съвършенство и абсолютното добро, то и нашият стремеж е насочен към постигане на Божието съвършенство и абсолютно добро. Това значи непрестанно да растем в доброто. Ако днес сме били добри, утре да бъдем още по-добри. Ако днес сме били на едно стъпало по-ниско на стълбицата на нравственото съвършенство, утре да бъдем на едно стъпало още по-високо, още по-близко до Бога. Пътят на нравственото усъвършенствуване, следователно, е непрестанно възлизане по стълбата, която води от земята към небето. Мнозина добродетелни хора през време на земния си живот са възхождали по тая стълбица и са достигали възможното за човеците духовно-нравствено съвършенство. А някои са ни оставили и писмени трудове, в които въз основа на св. Писание и личния си опит са посочили конкретно пътя към нравственото съвършенство. Такъв е и твърде известният труд „Лествица” или „Райска стълба”, чийто автор е днес чествуваният от св. Църква св. Йоан Лествичник.
Този Божи угодник е роден в 525 г. неизвестно где. На шестнадесет годишна възраст постъпил в манастир. След като навлязъл и укрепнал в монашеския живот, се уединил в една килия, в която прекарал 19 години. Още по-късно усамотил се в една пещера в планината Синай. Тук прекарал 40 години. Когато станал на 75 години, настойчиво бил поканен от братята на Синайския манастир да им стане игумен. Като игумен прекарал няколко години. Оттук получил името „Синаит”. Бил много учен и затова бил наречен още „Схоластик”. Последните години от живота си прекарал пак в отшелничество. Починал вероятно към 608 г. на повече от 80-годишна възраст.
Св. Йоан е известен най-вече като автор на „Лествицата”. Затова още е наречен „Лествичник”.
Св. Йоан прекарвал живота си във въздържание, молитва, подвизи, четене, писане, труд и духовни съзерцания. Той не бил краен аскет-постник, употребявал всякаква храна, позволена от устава, но се хранел скромно, без да угажда на плътта си. По тоя начин той угасявал плътските си възбуждения. Спял малко, колкото да се отмори от продължителните бдения. Горял от силна любов към Бога. Денем и нощем не можел да се насити от съзерцанието на Божията слава, светлина и красота.
Йоан, игумен Раитски, отправил до Йоан Синайски (Лествичник) прелюбезно писмо с почтителна молба – да изложи писмено своите богомъдри поучения. На това св. Йоан Синаит отговорил с не по-малка учтивост, смирение и, проявявайки послушание, се заел да изпълни предложението. Така се появила известната „Лествица”.
Какво представлява „Лествицата” на св. Йоан? – Тя, собствено, е ръководство за духовен живот на монасите, но представлява интерес и за всички други християни, които проявяват ревност към духовен живот.
Според св. Йоан Лествичник нашият земен живот трябва да представлява постоянно възхождане от земята към небето по „стълбицата” на духовното усъвършенстване. „Лествицата” си е спечелила голяма слава. Тя е била преведена отдавна на много езици. На български е излязла към 10. – 11. век. Тя не е риторическо съчинение. Изказаните в нея мисли имат характер повече на сентенции; с малко думи е казано много нещо. Обикновено във всяко слово се разглежда някоя християнска добродетел или порок.
Разгледани са следните по-важни предмети: Отричането от светските наслади и житейските попечения (1 – 3), Послушанието (4), Покаянието (5), Спомнянето на смъртта (6), Кротостта (8), Злословието и Клеветата (10), Многоглаголствуването и Мълчанието (11), Леността (12), Унинието (13), Чревоугодието (14), Целомъдрието (15), Сребролюбието и Нестяжанието (16 – 17), Гордостта (23), Смиреномъдрието (25), Блаженото безмълвие (27), Молитвата (28), За земното небе или достигане на безстрастие още тук на земята преди Възкресението (29) и за Съюза на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта (30).
Първото стъпало на стълбата, водеща към духовното съвършенство, е отричането от света – от суетата и светските удоволствия. Защото оня, който истински е възлюбил Бога, той трябва да презре всичко, що го свързва с тоя свят, и да прилепва душата си към Бога (Пс. 62:9). Оня, който е успял да победи страстите си, той вече е придобил способността лесно да различава и разпознава злото от доброто и да върши само доброто. Така той достига „Исихиа” – т. е. безмълвие, безметежие, блаженото спокойствие и става способен, бидейки още тук в плът, да съзерцава небесното.
Така, отрекъл се от всичко примамливо на тоя свят, което отклонява от пътя на спасението, човек, преминавайки едно след друго стъпалата на райската стълба – чрез покаянието, смирението, незлобието и другите упоменати по-горе добродетели, потъпкал и препобедил пороците, той достига най-сетне до най-горното стъпало – съюза на трите добродетели: вярата, надеждата и любовта. Ето какво пише св. Йоан Лествичник за този божествен съюз.
„А сега, след всичко казано, остават тия три, които свързват и съдържат всичко: в я р а, н а д е ж д а и л ю б о в, а по-голяма от всички е любовта, защото с нея се именува Бог (1 Кор. 13:13). По мое разбиране – пише св. Йоан – вярата е подобна на лъча, надеждата на светлината, а любовта на кръга на слънцето. Но всички те заедно съставят едно сияние и една светлост.”
„Блажен е оня, който има такава любов към Бога, както страстно влюбеният – към своята любима.”
„Оня, който истински люби, винаги носи в себе си образа на любимия и с наслада прегръща тоя образ в душата си. Това въжделение не му дава покой даже и на сън – и тогава сърцето му беседва с възлюбения. Така обикновено бива с телесната любов, така е и с духовната”. Който искрено обича Бога, той чезне по Бога и Неговите двори – св. Негов храм (Пс. 83:2). От всички телесни физиологически усещания най-чувствително е жаждата. Тя е послужила и за сравнение на стремежа на човека към Бога. За нея Псалмопевецът казва: Жадува душата ми за Бога крепки и силни (Пс. 41:3).
Истинското и пълно познание е непосредственото – придобито от непосредствено общуване. Колкото повече дружим с един приятел, толкова по-добре го опознаваме. Най-добре се познават ония, които се обичат, защото те най-тясно общуват помежду си. Оня, който обича Бога, нему Бог се открива. „Обичащият Бога преди това е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото”.
„Надеждата е несъмнено владение на едно съкровище преди още да сме го получили.” Тя е „залогът на бъдещите блага.” „С надежда са свързани нашите трудове; върху нея се изграждат подвизите; нея окръжава Божията милост.”
Лествицата на св. Йоан завършва с възторжен призив към читателите – да тръгнат усърдно към небесните висоти, към Господнята планина (Ис. 2:3), към достигане Богопознанието и съвършенство във вярата до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13).
„Лествицата” на св. Йоан Лествичник има отношение не само към монасите, но и към всички християни. Тя е стълба към небето, към рая, към духовното съвършенство, към Бога. То се знае, че не е възможно изведнъж да се изкачим на най-горното стъпало на стълбата, изведнъж да възлезем на върха на планината. Трябва да започнем от най-долното стъпало, като осъществяваме в живота си една след друга последователно християнските добродетели и побеждаваме едно след друго греховните влечения.
Да започнем да се изкачваме по стълбицата на духовното съвършенство, като започнем с отричането от всичко земно, което се явява за нас като пречка към небето. Да прегърнем смирението и потъпчем гордостта, за да се възвисим духовно. Чрез покаянието и постоянното богомислие да възлизаме стъпало по стъпало по тая спасителна стълба, която да ни доведе до богопознанието и богообщението, до върховния идеал и крайна цел на нашия християнски живот – с ъ в ъ р ш е н с т в о т о в Бога, на Когото да бъде слава, чест и поклонение! А м и н!
Някой си човек веднъж попитал един духовен мъдрец: „Защо постоянно четеш книги, в които се съдържа учението за Божеството и задълженията на човека? Нима не си ги прочел вече няколко пъти?“. Мъдрецът на свой ред отговорил: „Днес защо искаш храна за себе си? Нима вчера не яде?“. „За да живея“ – отговорил човекът. „ И аз чета за да живея“ – казал мъдрецът.
Както за живота на тялото е необходима ежедневната храна, така и за душата ежедневно е необходима духовна храна.
ДО ТЕНЕКЕДЖИЯТА СТОЙМИР П.: ЗА ЛИТИИНИТЕ ШЕСТВИЯ
Литийни шествия има и в храмовете. Но ти питаш за литийните шествия по улиците и по полето. Какво е тяхното значение? Всенародните молитви, които се отправят под открито небе, в светилището на Вселената, което е създал сам Творецът със Своята сила и изкуство, имат голямо значение. Своеобразни литийни шествия извършили и древните израилтяни при обсадата на Иерихон. Те били предприети от Иисус Навин по Божие указание. Начело на народа носели Ковчега на Завета, а пред него вървели свещеници, тръбейки с рогове. Седем дни народът обикалял така Иерихон в тържествено молитвено мълчание. На седмия ден иерихонските стени рухнали и градът бил превзет (Иис. Нав. 6). Вместо Ковчег на Завета ние, християните, носим кръстове, икони и хоругви, а вместо рогове звучат камбани и духовни песни. Нашият народ обикновено нарича литиите „кръстни шествия" и освен църковните песни пее и свои:
Кръстове носим, Бога молим:
Господи, помилуй!
Господи, помилуй!
От всички знамения, които носим, Кръстът е на първо място. Защото още от Христовата Голгота на него е дадена сила и мощ да прогонва нечистите сили; да изцерява, оживотворява и освещава - и хората, и домашните животни, и жилищата, и работилниците, и нивите. Божият народ знае това и затова нарича тези шествия „кръстни".
На теб, кой знае откъде, ти е дошъл недобрият помисъл, че при литийните шествия „светините се оскверняват и се излагат на присмех". Не само че светините не се оскверняват, а именно чрез тях се освещава онова, което е осквернено от човешкия грях. Литийното шествие е духовен военен поход срещу злите сили, а народът, участващ в тях - Божие войнство. Ако пък някой се присмива на литийните шествия, какво от това? Човекът, лишил се от Божия Дух, се присмива и на храма, и на онези, които са в него, и на вярата и молитвата изобщо. Но нима това може да изплаши носещите кръстовете, които воюват срещу много по-страшните от тези жалки присмехулници зли сили? И накрая - онези, които се присмиват на светините, се смеят на собственото си щастие. Потвържденията за това са много.
Веднъж в едно наше село през нивите преминавало литийно шествие. Един човек, който бил за известно време в Америка на печалба, стоял пред къщата си и се подигравал на участниците. Наскоро след това над селото се излял силен дъжд. Той не нанесъл щети на селото, но на неговата нива довлякъл толкова пясък, че не се виждала нито пшеницата, нито земята.
Всенародните молитви никога не остават без добри плодове, особено ако са придружени с покаяние и преданост на Божията воля. Народът се е убедил в ползата от литийните шествия и затова така ги обича. Ако те не бяха донесли безброй пъти дъжд по време на суша, ако не бяха притъпили косата на смъртта по време на епидемии и не бяха върнали мира по време на размирици, то нима народът щеше да ги обича толкова и да носи така ревностно кръстове по села и градове?
Турците нямат литийни шествия. Но веднъж по време на турското робство в един македонски град се случило нещо, за което все още разказват живи свидетели. Било страшна суша. Турците помолили християните да извършат литийно шествие. И владиката заедно със свещениците и народа тръгнали с кръстовете към изворите извън града. В една колона вървели християните, а отделно от тях, в друга - мюсюлманите. Молитвите още не били дочетени докрай, когато небето се смрачило и рукнал такъв проливен дъжд, че участниците в литията тичешком се разбягали по домовете си.
Мир на теб и благословение от Бога!
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 4 МАРТ
Разсъждение
Ако човешката философия може да удовлетвори човека, защо философите Иустин и Ориген станали християни? Защо и Василий, и Златоуст, и Григорий, които изучили в Атина цялата елинска философия, приели кръщение? И блажени Августин, който знаел и елинската, и римската мъдрост, защо отхвърлил всичко и потърсил светлина и спасение в Христовата вяра? Ами св. Климент Римски, който бил твърде богат и твърде учен? Ами света Екатерина, която произхождала от царски род и познавала цялата светска египетска мъдрост? Ами княз Иосаф от Индия, комуто била позната цялата индийска философия? И много и много други, които най-напред търсели обяснение на световните загадки и светлина за своите души във философията, а след това пристъпили в Църквата и се поклонили на Христа Господа.
БЕСЕДА за нерешителността на Пилат
От това време Пилат търсеше случай да Го пусне… И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат (Иоан. 19: 12 и 16).
Откъде е това противоречие в Пилат? Откъде е това раздвояване на волята в един и същи човек? Докато стоял пред светлото Христово лице, Пилат от цялото си сърце желаел да пусне Праведника. Но когато го обгърнала[1] еврейската тъма, той се съгласил с делата на тъмнината. Семето паднало в тръните. Докато Христовото лице светело над семето, семето никнело; ала когато семето останало без тази светлина, тъмнината на тръните го задушила. Докато Господ Иисус властно говорил на Пилат за Небесния Цар, казвайки му: Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише, Пилат се чувствувал като победен от страх пред Бога. Но когато еврейската тълпа закрещяла на Пилата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат бил напълно победен от страха пред земния цар. И страхът за плътта надделял над страха за душата, както и до ден днешен това понякога се случва. Пилат е бил ученик на светската мъдрост. А светска мъдрост не дава сила, а влива страх. Светската мъдрост не поддържа душата, а плътта. Светската мъдрост не влива страх в душата, а страх за плътта и всичко онова, що е плътско. Ето Пилат – един ясен и жалък пример как светската мъдрост възпитава хората против Бога и против Христа. Но слабохарактерната и нерешителна Пилатова душа не е свойствена само на езичниците, а и на неутвърдените християни. Някои християни всекидневно и незабележимо, а често и несъзнателно, ту искат да освободят Христос от мрачния и злобен еврейски инстинкт в себе си, ту пак да го предадат на този инстинкт за разпятие. Това става винаги, когато някой християнин потъпче някоя Христова заповед заради изпълнение на някое свое плътско желание. Понякога светлината на тези заповеди осветява сърцето на нерешителния християнин, а после плътската тъмнина така го поглъща, че той се предава напълно на нея. Господи дълготърпеливи, не скривай светлината на Твоето лице от нас нито за миг, за да не ни овладее тъмнината. Помогни ни, Господи, да останем докрай деца на светлината. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.
Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски
[1] В ориг. – обзела (бел. прев.).
