Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756415 Постинги: 3813 Коментари: 0
Постинги в блога от Март, 2019 г.
2 3 4  >  >>
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 18 МАРТ

 

Разсъждение

 

Има недобронамерени[1] хора, които мислят, че времето е увеличило величието на Христа, и че в първите векове християнството не е гледало[2] така високо на Господа, както на Него се гледало в по-късните времена. Няма нищо по-лесно от това да се опровергае тази заблуда. Ето какво пише св. Кирил Иерусалимски за Господа Христа: „Това е Онзи, Който Е и Който е бил, Единосъщен на Отца, Единороден, Съпрестолен, Равносилен, Всемогъщ, Безначален, Несъздаден, Неизменим, Неописуем, Невидим, Неизказан, Необхватен, Неограничен. Този е сияние на славата на Отца (Евр. 1: 3). Той е дал образа на всички неща. Той Е Светлина от Светлинасияеща от недрата на Отца. Той Е Бог на боговете (Пслт. 49: 1) и от Бог познат като Бог. Той Е изворът на живота (Пслт. 35: 10), от извора на живота, от Отца извиращ. Той Е Река Божия (Пслт. 45: 5; 64:10), Която блика от бездните на Отца, но не се разделя [от Отца]. Той Е съкровищница на благата на Отца, безкрайно блаженство. Той Е водата на живота(Иоан. 4 гл. ), която дарява живот на света. Той Е несъздаден лъч, Който се ражда, но не се отделя от безначалното светещо Слънце. Той Е Бог Слово (Иоан 1 гл.), Който с едно слово привел всички твари от небитие в битие… Това е Онзи, Който ни е сътворил по Божий образ, а сега Сам станал Човек по наш образ. Човек, но същевременно и Бог“. И до ден-днешен, 16 столетия, след като е написано това вероизповедание, Православната Църква пази същата тази вяра дума по дума, буква по буква.

 

БЕСЕДА за Царя, Който не иска да се защитава с войска

 

Или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели? (Мат. 26: 53).

 

Така казал Господ на Своя ученик, който извадил нож да защити своя Учител в Гетсиманската градина. От тези думи е ясно, че Господ е могъл да се защити, ако желаел, не само от Иуда, от неговата полицейска чета, от еврейските първенци, от Пилат, но и от цялото римско царство, ако би се вдигнало срещу Него. Защото силата на един ангел е по-голяма от силата и на най-силната човешка войска, а камо ли силата на дванадесет легиона ангели! Но Господ не желаел да иска помощ от Отца. В Своята молитва в Гетсимания Той казал на Отца: Да будет воля Твоя. И веднага в това познал волята на Отца, че трябва да отиде на страдания, и Той приел[3]волята на Своя Отец, и поел по пътя на страданията. Трябвало да се допусне тъмнината да се сгъсти, та картината на възкресението да бъде по-ясна. Трябвало да се позволи на злото да се надигне колкото може повече, та после да се пръсне и разпилее в нищо. Трябвало да се позволи на злото да крещи колкото може по-силно, та скоро да занемее пред чудото на Възкресението. Трябвало да се изяви цялата човешка злоба против Бога, та да се види и оцени любовта и милостта Божия към хората. Неизпратени да защитават Христа от евреите, ангелите Божии били пратени след три дена да възвестят на света Христовото Възкресение.

Господи всесилни и всемилостиви, помилуй и спаси нас! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин!

 

 

 

[1] В ориг. – злословещи (бел. прев.).

[2] В ориг. – мислело (бел. прев.).

[3] В ориг. - съгласил се с (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 318 Коментари: 0 Гласове: 0
 НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Евангелие за Кръста и за спасението на душата

 

Марк 8: 34 – 38; 9: 1, Зач. 3

 

       Велика е силата на Истината и нищо в света не може да преодолее тази сила.

       Велика е лековитостта на Истината и няма никакво страдание и немощ в света, за които Истината да не е лек.

        В своите страдания и немощи болните търсят лекари, които ще им дадат лекарство за страданията и немощите. Никой не търси лекар, който би му дал подсладени лекарства, а всеки търси лекар, който знае надеждно лекарство, без оглед на това дали това лекарство е сладко или горчиво, или безвкусно. И колкото по-горчиво лекарство лекарят предписва на болния, и колкото по-тежък режим на лечение му налага, толкова по-голямо доверие има болният в този лекар.

       Защо хората само от Божията десница не приемат горчивото лекарство? Защо искат и очакват от Божията ръка само подсладени лекарства? Затова, защото не чувстват тежестта на своите болести от греха, а мислят, че и само с подсладени лекарства могат да се излекуват.

       О, да биха се хората запитали защо всички лекарства за телесните болести са тъй горчиви! Дух Светий би им отговорил: „За да бъдат картина и изображение на горчивите духовни лекарства“. Защото, както телесните болести са картина и изображение на духовните болести, така и телесните лекарства са картина и изображение на духовните лекарства.

       Нима болестите на духа – тези главна първопричина на [телесните] болести, не са много по-тежки от болестите на тялото? Как тогава лекарствата за духа да не бъдат по-горчиви от лекарствата за плътта?

       Хората са загрижени, и то твърде загрижени, за своето тяло; когато тялото се разболее, те не жалят нито труд, нито богатство, само и само да върнат здравето му. Тогава никакъв лекар за тях не е скъп, никоя баня – далече, никое лекарство не е горчиво; особено пък когато почувстват наближаването на смъртта. О, де така хората да бяха загрижени и твърде загрижени за своите души! Де така усърдно да търсеха лекари и лекарства за душите си!

       Трудно е за босия да върви по тръните! Но ако босият умира от жажда, а изворът се намира от другата страна на тръните, не ще ли босият да реши да нагази в тръните, да се разкървави и нарани, само за да дойде до водата, вместо да остане от другата страна на тръните и върху меката трева да умре от жажда? „Не можем да вземем толкова горчиво лекарство“ – казват мнозина разслабени от греха. Затова човеколюбивият Лекар на хората първи сам взел горчивото лекарство, най-горчивото лекарство, макар и да бил здрав, само за да покаже на болните, че това не е невъзможно. О, колко по-трудно е за здравия да вземе и изпие лекарството, отколкото за болния! Но Той го изпил, за да го изпият и онези, които са смъртно болни. „За нас, босите, е невъзможно да преминем през нивата с тръни, па колкото и да сме жадни, и колкото и да е буен и свеж изворът от онази страна!“ – отново казват разслабените от греха. Затова човеколюбивият Господ Сам минал бос по нивата и сега, от другата страна, вика и призовава жадните при извора с живата вода. „Възможно е – казва Той. – Аз преминах през най-острите тръни и със Своите нозе ги притъпих; и тъй, елате!“

       „Макар и да е лек кръстът, за нас е невъзможно да го понесем! И ако кръстът е път, за нас е невъзможно да тръгнем по този път!“. Така говорят болните от греха. Затова човеколюбивият Господ е взел най-тежкия кръст върху Себе Си, за да покаже, че това е възможно.

       В днешното Евангелие Господ препоръчва Кръста – това горчиво лекарство, на всеки, който желае да се спаси от смъртта.

       Господ е казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Господ не принуждава хората насила да вземат кръста си и да вървят след Него – Кръстоносеца. Защото преди да каже това, е предсказал Своите страдания, а именно: че трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейте, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне (Марк 8: 31). Той дошъл за това – да бъде Път. Да бъде Първи в страданията и Първи в славата. Дошъл, за да покаже, че е възможно, и да направи възможно всичко онова, което хората смятали за невъзможно.

       Той не притиска и не заставя, а предлага и препоръчва. Който иска! По своята свободна воля хората са паднали в болестта грях, по своята свободна воля трябва да се лекуват и оздравеят от греха. Той не крие, че лекарството е горчиво, прегорчиво, но Той облекчава хората с това, че Сам, макар и здрав, първи взел лекарството и показал неговото ефикасно[1] действие.

       Нека се отрече от себе си. И първият човек – Адам, се отрекъл от себе си тогава, когато паднал в грях, но той се отрекъл от себе си истински, по същество от себе си. Искайки сега хората да се отрекат от себе си, Господ желае те да се отрекат от лъжливото си състояние. Казано по-просто, Адам се отрекъл от Истината и се прилепил към лъжата; сега Господ иска от Адамовите потомци да се отрекат от лъжата и отново да се съединят с Истината, от която са отпаднали. Оттук – отречи се от себе си означава – отречи се от измамното псевдобитие, което ти се представя за твоя същност, която е от Бога. Отречи се от земните окови, които омотават духовността, и от страстите, които задушават добродетелите; и от робския страх, който е затъмнил синовния Божий образ в тебе; и от ропота против Бога, който е умъртвил духа ти на послушание към Него. Отречи се от лошите мисли, лошите желания и лошите дела. Отречи се от идолопоклонническото почитане на природата и на собствената си плът. С една дума, отречи се от всичко онова, което мислиш, че си ти, а всъщност не си ти, а са дявол и грях, тление, измама и смърт. О, отречи се от лошите навици, които са ти станали втора природа, а именно, от тази втора природа се отречи, защото това не е природата, която Бог е сътворил, а натрапени и закоравели в тебе лъжа и самоизмама – олицетворение на лъжата, която се крие под твоето име и ти [се криеш] под нейното.

       Какво означава да вземеш кръста си? Означава доброволно да приемеш от ръката на Провидението всяка лековита горчивина, която ти се подава. Ако настъпят велики катастрофи, бъди послушен на Божията воля като Ной. Иска ли се от тебе пожертвование, дай го с такава вяра в Бога, с каквато Аврам щял да принесе своя син в жертва. Ако изгубиш имот, умрат ли ти неочаквано деца, сполети ли те люта болест, понеси всичко с търпение като Иов, без да отделяш сърцето си от Бога. Изостави ли те приятел и обкръжат ли те врагове, понеси всичко без ропот и с надежда в скорошната Божия помощ, както постъпвали апостолите. Ако те изведат заради Христа на лобното място, бъди благодарен Богу за такава чест, подобно на хилядите християнски мъченици. От тебе не се иска да направиш нещо, което никой преди тебе не е правил, а да следваш множеството примери на другите, които са изпълнили Христовата воля: апостолите, светиите, изповедниците и мъчениците. Трябва да знаеш още, че искайки нашето разпятие на кръста, Господ иска само разпятието на стария човек, съставен от лошите навици и служението на греха. Защото с това разпятие се умъртвява старият, скотоподобен човек в нас, и оживява нов, богоподобен и безсмъртен. Както говори и апостолът: Ветхият наш човек е разпнат с Него – и веднага обяснява защо е разпнат – …та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6: 6). Кръстът е тежък за стария, плътския човек, тежък е за плътта със страстите и похотите (Гал. 5: 24), но не е тежък за духовния човек. Кръстът е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия (I Коринт.1: 18). Затова се хвалим с Христовия Кръст; хвалим се и със своя, заради Христа, кръст. Господ не иска да вземем Неговия Кръст, а своя кръст. Неговият Кръст е най-тежък. Той не се разпънал на Кръста заради Свои грехове, а заради нашите; затова Неговият Кръст е най-тежък. Ние се разпъваме заради своите собствени грехове; затова нашият кръст е по-лек. И когато страдаме най-много, не трябва да казваме, че страдаме твърде много и прекомерно. Господ е жив, Той знае мярката на нашите страдания и не допуска да страдаме повече, отколкото можем да понесем. Мярата на нашите страдания е определена и пресметната не по-малко [точно] отколкото мярата между деня и нощта, или мярата за движението на звездите. Увеличава ли се нашето страдание, става ли кръстът ни по-тежък, увеличава се и Божията сила, както казва и апостолът: Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (II Коринт. 1: 5).

       Преди всичко, за нас е голяма утеха, задето Господ ни призовава да Го последваме. Нека Ме последва! – казва Господ. Защо Господ призовава онези, които взимат кръста си? Първо, затова, за да не паднат и да се разбият под кръста. Така жалка е човешката слабост, че и за най-силния човек е претежък и най-лекият кръст, ако го носи без небесната помощ. Вижте как се отчайват невярващите и при най-слабия удар! Как се бунтуват срещу небето и земята при едно убождане с игла! Как безпомощно се мятат наляво и надясно, търсейки опора и защита от празнотата на този свят, като видят, че той не може да им даде опора и защита, защото и целият свят е една отчаяна празнина! Затова Господ ни призовава да Го последваме. Защото само като вървим след Него, ние ще можем да останем под кръста си. В Него ще намерим сила, храброст и утеха. Той ще ни бъде светлина по тъмния път, здраве в болестите, другар в самотата, радост в страданията и богатство в бедността. При болния се оставя светило да гори през цялата нощ. И в нощта на този живот ни е необходима неугасващата Христова светлина, която облекчава болките ни и крепи надеждата ни за разсъмването на деня.

       Втората причина, поради която Господ желае да бъде следван, е също така важна, както и първата, и се отнася до целта на доброволното отричане от себе си и в кръстоносенето. Мнозина привидно са се отричали от себе си, та още повече да се самоизтъкнат на този свят. Мнозина са налагали на себе си труд и страдания само за да им се възхищават и да ги славят хората. Мнозина са постъпвали така и до ден днешен постъпват тъй, най-вече между езическите народи, за да се сдобият чрез това с някаква вълшебна и магьосническа сила и чрез нея да могат да властват над хората, пакостейки на едни и облагодетелствайки други, и всичко това от пусто лично самолюбие и користолюбие. Такова самоотричане не е никакво самоотричане, а самопревъзнасяне, и такъв кръст не води към възкресение и спасение, а към окончателна гибел и предаване в ръцете на дявола. Онзи пък, който със своя кръст следва след Христа, е свободен от всякаква гордост, всякакво превъзнасяне над другите хора, и от каквото и да е желание за светска слава и полза. Както един болен приема лекарството, не за да покаже как той може да изпие такова горчиво лекарство, а за да оздравее, тъй постъпва и християнинът, като се отрича от себе си, т.е. гнуси се от своето болно същество, взима кръста си като горчиво, но спасително лекарство, и върви след Христа – своя Лекар и Спасител, не за да го хвалят и прославят хората, а за да спаси своята душа от смъртоносното безумие на този свят и от червея, и огъня на другия.

       Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Ето ясни и категорични думи! Ето огън, който иска да изгори стария човек до корен, и корена! Христос Господ не е дошъл само да поправи света, а да го пресътвори, да го прероди; да хвърли старото желязо в огъня и да отлее ново. Той не е монтьор, а Сътворител, Той не е кърпач, а тъкач. Който иска да запази едно старо червясало дърво, ще го изгуби. Той може да се грижи колкото си ще за дървото – да го полива, да го кастри, да го огражда, да го пази – червеите ще го проядат отвътре и дървото неминуемо ще изгние и ще умре. Който отсече червивото дърво и заедно с червеите го хвърли в огъня, па насочи вниманието си към младите издънки и ги опази от червеите, той ще запази дървото. Който иска да запази своята стара Адамова душа, проядена и загнила от греха, ще я изгуби; защото такава душа Бог не допуска пред Своето лице, а който не застане пред Божието лице, ще е като несъществуващ. А който изгуби своята стара душа, той ще спаси новата си, отново родена от Духа (Иоан 3: 6) и венчана с Христа душа. Всъщност, душата представлява нашия живот, затова в някои преводи на Свещеното Писание се казва: Който иска да спаси живота си, и – който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Тълкуванието и в двата случая е едно и също. Защото, който иска на всяка цена да запази своя временен живот, ще изгуби и двата живота – и временния и вечния. Временния, защото колкото и да успее да живее на земята, най-накрая при смъртта ще трябва да го загуби, а вечния, защото не се е трудил и старал за него. Който пък се труди, чрез Христа, да получи безсмъртния живот, той ще го получи и запази във вечността, макар че е изгубил този временен, смъртен живот. Този временен и смъртен живот човек може да изгуби заради Христа и Евангелието, или тогава, когато е необходимо да го жертва и да умре мъченически за Христа и Неговото Евангелие; или пък тогава, когато презре сегашния временен живот като грешен и недостоен, па с цялото си сърце и с цялата си душа, и с всичките си сили се устреми към Христа, и се предаде в служба Нему, давайки Му всичко и надявайки се за всичко Нему. Някой може да изгуби душата си, т.е. своя живот, било чрез самоубийство, било чрез жертване за някаква несправедлива кауза, било в свада и раздор. На такъв не е обещано, че ще спаси душата си, т.е. живота си. Защото е казано: Заради Мене и Евангелието. Само Христос и Евангелието са несравнимо по-добри от нашите души. Това е най-великото съкровище във времето и във вечността и нито един човек не бива да се колебае да пожертва всичко за това незагиващо съкровище. Но защо Господ добавя и Евангелието? Не е ли достатъчно само казаното: Заради Мене? Не е достатъчно. Господ казва: Заради Мене и Евангелието, та с това да разшири причините за умирането за Него и за живот в Бога, и така да се увеличи числото на онези, които се спасяват. Спасява се, значи, онзи, който изгуби живота си заради живия и безсмъртен Христос. Но се спасява и онзи, който изгуби живота си заради Христовото дело в света и Неговото свято учение. Най-после се спасява и онзи, който изгуби живота си и заради една-единствена Христова заповед или едно-единствено Негово слово. Господ е Законодателят на живота; който се жертва за Законодателя, той се жертва за Неговия Закон, и обратно, който се жертва за Негови Закон, се жертва за Него. Отъждествявайки Себе Си със Своите дела и със Своето учение, чрез това Господ разширява възможността за спасението на мнозина.

        Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? С тези думи се изясняват прехождащите ги. От тях става ясно, че Господ цени човешката душа повече от целия свят. От тях се узнава каква душа човек трябва да загуби, за да спаси душата си – повредената душа, потънала в света, обременена от света и поробена от света. Изгуби ли човек така наречената душа, ще спаси своята душа; отхвърли ли измамния живот, ще получи своя истински живот.

       Каква полза да се придобие целият свят, когато светът е предопределен за гибел, а да се повреди на душата, предназначена за безсмъртие? Светът се приближава към своя край и най-накрая ще бъде изхвърлен като овехтяла износена дреха. Истинските души, христолюбивите души, тогава ще полетят в Царството на безсмъртната младост. Краят на света е начало на нов живот за душата. Каква е ползата, значи, за човека от този свят, когато той ще трябва скоро да се раздели с него, както и целият свят в недалечно време ще трябва да се раздели от битието и да изчезне като преминал сън? Какво ще му помогне безпомощният мъртвец? И какъв откуп ще даде човек за душата си? Ето, и целият свят да е негов, Бог не би приел света вместо душата. Ала и светът не принадлежи на човека, а на Бога; Бог го е създал и дал на човека за временно ползване, за постигане на нещо по-добро, по-добро и по-скъпоценно от света. Най-великият дар, който Бог е дарувал на човека, е богоподобната душа. И този най-велик дар Бог, в Свое време, ще си го поиска обратно. Човек нищо не може да върне Богу, освен душата си. Душата е цар, а всичко останало – роб. Бог няма да приеме роба вместо царя и нищо временно вместо безсмъртното. О, какъв откуп ще даде човек за душата си? Докато човек е в тяло на този свят, той се увлича от много блага в него; но като се раздели с тялото, тогава вижда, ох, само да не бъде късно, че освен Богът и душата няма други ценни неща. Тогава и наум няма да му дойде за някакъв откуп на душата. О, какво ужасно е състоянието на грешната душа, когато се късат всички нейни връзки със света и с Бога, и как тя, гола и прегола, осиромашала и преосиромашала, се окаже в духовния свят! Кого да повика на помощ? Чие име да спомене? За чий скут да се залови, като пада надолу в бездънна пропаст – вечно падане в пропаст без дъно? Блажени са пък онези, които в този живот са се хванали за Христа, и които са навикнали да призовават денонощно Неговото Име, неотделимо от дишането и биенето на сърцето си. Пред пропастта те ще знаят Кого да повикат за помощ. Те ще знаят Чие Име да споменат. Те ще знаят за Чий скут да се заловят. Наистина, те ще са вън от опасност под закрилата на възлюбения Господ.

       Но ето го и най-големия страх за всички онези, които в този живот са нямали страх от греха.

       Господ казва: Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. Чуйте това, всички вярващи, и не разчитайте чрезмерно на Божието милосърдие. Наистина, върху непокаялите се богохулници Божията милост се излива само в този живот, а на Страшния Съд правдата ще замени милостта. Чуйте това всички вие, които с всеки изминал ден се доближавате до неизбежната смърт, чуйте и треперете с душа и сърце. Тези думи не са казани от вашия враг, а от най-големия ви Приятел. Тази същата уста, която и от Кръста е простила на враговете, е казала тези страшни, но справедливи слова. Който на този свят се срамува от Христа, в края на този свят и Христос ще се срамува от него. Който се срамува пред грешниците от Христос, и Христос ще се срамува от него пред светите ангели. С какво ще се хвалиш, човече, ако се срамуваш от Христос? Ако се срамуваш от Живота, значи се хвалиш със смъртта! Ако се срамуваш от истината, значи се хвалиш с лъжата! Ако се срамуваш от милосърдието, значи се хвалиш със злобата! Ако се срамуваш от правдата, значи се хвалиш с неправдата! Ако се срамуваш от страданията на Кръста, значи се хвалиш с идолските гнусотии! Ако се срамуваш от безсмъртието, значи се хвалиш със смъртното тление и гробната смрад! И в края на краищата, пред кого се срамуваш от Христос? Дали пред някой по-добър от Христа? Не – защото няма никой по-добър от Христа. Значи се срамуваш от Христос пред някой по-лош от Христа. Дали синът се срамува от своя баща пред мечката и дъщерята – от своята майка пред лисицата? Защо ти, значи, би се срамувал от Най-Добрия пред злия, от Най-Чистия – пред нечистия, от Най-Могъщия – пред нищожния, от Най-Мъдрия – пред глупавия? Защо би се срамувал от величествения Господ пред прелюбодейния и грешен род? Не ли затова, че този род е постоянно пред очите ти, а Господ не се вижда? Но още съвсем малко и Господ ще се яви в слава, на облаци от ангели, и този род ще изчезне пред Неговите нозе като прах от силен вятър. Тогава няма да се срамуваш от Господа на славата, а от себе си, но този твой срам тогава ще е безполезен. По-добре се срамувай сега, докато този срам още може да ти помогне, срамувай се сега пред Христос, а не от Христос пред всички. Защо Господ казва: От Мене и от думите Ми? Който се срами от Мене, означава, който се съмнява в Моето божество и в Моето божествено въплъщение от Пречистата Дева, и в Моите страдания на Кръста, и в Моето Възкресение, и се срами от Моята бедност и от Моята любов към грешниците. Който се срами от думите Ми, означава: който се съмнява в Евангелието, или който се отрича от Моето учение и чрез ереси внася смут и раздор между вярващите, или който се превъзнася над Моето Откровение и се опитва да го подмени с някакво друго свое учение, или преднамерено го крие и премълчава Моите слова пред силните и властните на този свят, срамувайки се от Мене и страхувайки се за себе си. Христовите слова са животворен тестамент за света, както и Неговите страдания, Неговото Тяло и неговата Кръв. Господ не отделя Своите думи от Себе Си, нито пък им придава по-малко значение от Своята Личност. Неговото Слово е неразделимо от Него. Неговото Слово има сила като Неговата Личност. Затова е казал на Своите ученици: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Иоан 15: 3). Със Своите Слова Той чистил души, лекувал болни, прогонвал демони, възкресявал мъртви. Неговото Слово е творческо, очистващо, животворно. Но всъщност, какво е чудното, когато в Евангелието се казва: Бог беше Словото (Иоан 1: 1)?

       Господ нарекъл този род прелюбодеен в широкия смисъл на думата, подобно на древните пророци, които наричали прелюбодеяние и поклонението на други „богове“ (Иезек. 23: 37). Прелюбодеец е всеки, който забравя своята жена и тръгва с чужда, но прелюбодеец е и всеки, който забравя за живия Бог и започва да се кланя на творението. Който изостави вярата в Господ и повярва в хора, и любовта към Бога постави и я отдаде на хора или предмети, той прелюбодейства. С една дума, всички грехове, които отдалечават твоята душа от Бога и я привързват към някого или нещо вън от Бога, могат да се нарекат с едно общо име – прелюбодейство, защото всички те имат свойствата на прелюбодеянието на мъжа или на жената. Който, значи, се срами от Христос Господ – Жениха на човешките души, пред тоя прелюбодеен и грешен род, наистина прилича на невеста, която пред развратените хора се срамува от своя жених. Господ не казва само грешен род, а прелюбодеен и грешен. Защо? За да изобличи прелюбодеянието. Под прелюбодеяние тук са включени всички най-тежки грехове, отровни и смъртоносни, които най-много отклоняват човека от следването на Христа, от самоотричането, от кръста и от новото прераждане[2].

       Но ето, колко чуден е краят на днешното евангелско четиво: Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила (Марк 9: 1). От пръв поглед човек би казал, че тези думи нямат връзка с казаното преди. Всъщност, връзката е ясна и завършекът е удивителен. Господ не иска да остави Своите вярващи без утеха. Призовавайки ги да вземат своя кръст, да се отрекат от себе си и душата си, и предупреждавайки ги за страшното наказание, ако се срамят от Него и Неговите слова, сега Господ, след бурята, поставя на небето дъгата. Той желае да покаже и наградата за онези, които Го послушат и тръгнат след Него със своя кръст. Тази награда някои ще получат и преди края на света и Страшния Съд, та дори и преди края на техния живот, тук на земята. Истина ви казвам: Те няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. Колко премъдър е Господ в Своите проповеди! Никога не говори за присъдата, без да спомене за наградата; нито изобличава, без да похвали; нито посочва на хората трънливия път, без да спомене и радостта в края на пътя; не заплашва, без да даде и утеха. Той не оставя небето покрито от тъмни облаци, без скоро да покаже сиянието на слънцето и красотата на дъгата.

       Но кои са тези, които не ще вкусят смърт докле не видят царството Божие, дошло в сила? Господ говори пред насъбралия се народ и Своите ученици и казва: Тук стоят някои. За кои говори Господ? На първо място – за всички онези, които ще изпълнят Неговите заповеди за носенето на кръста и самоотрицанието. Още в този живот те ще почувстват в себе си силата на Божието Царство. Върху тях ще слезе Духът Божий, Който ще ги очисти, просвети и ще им отвори вратата на небесните тайни, както по-късно станало с апостолите и с архидякон Стефан. Не видели ли апостолите в деня на Петдестница Царството Божие в сила тогава, когато им била изпратена сила свише? Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия (Деян. 7: 55). Ами евангелист Иоан не видял ли в часа на своята смърт Царството Божие? И апостол Павел не се ли възнесъл до третото небе, преди да вкуси смърт? Но да оставим апостолите. Кой знае колко от онези, които по време на Христовата проповед, стоейки там, са почувствали силата на Светия Дух и са видели Царството Божие, Което идва още преди раздялата с този свят? Но освен това тълкувание, някои свещени тълкуватели на Евангелието придават на горните Христови слова и друго значение. Именно, те отнасят горните думи на Спасителя към тримата ученици – Петър, Иаков и Иоан, които скоро след тази проповед видели на Тавор Преобразения Господ в присъствието на Моисей и Илия. Няма съмнение, че това тълкувание е вярно, но то не изключва и онова, първото. Тримата апостоли наистина са видели Царството Божие в сила на Таворската планина, когато Господ се показал в Своята небесна светлина, и когато от другия свят се явили Моисей и Илия – от едната и от другата страна на Господа на славата. Но никой не трябва да мисли, че това е единственият случай, когато смъртни човеци са видели как Царството Божие идва в сила. Това събитие на Тавор е величествено и посвоему изключително, ала то не изключва и безброй други случаи, когато смъртни хора в този живот да са видели, макар и по друг начин, Царството Божие в сила и слава.

       Ако искаме и ние да видим Божието Царство как идва в сила преди да вкусим смърт, днешното евангелско четиво ясно ни разкрива при какви условия става това. Да вземем доброволно кръста си и да тръгнем след Господ. Да се постараем да изгубим своята стара душа, своя грешен живот и да се научим, че по-важно за човека е да спаси душата си, отколкото да придобие целия свят. Така ще се удостоим по Божията милост и ние да видим Царството Божие, велико в силата и несравнено в славата, където ангелите заедно със светиите непрестанно прославят живия Бог – Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

      


[1] В ориг. – сияйно, блестящо (бел. прев.)

[2] Става дума за духовно-нравствено прераждане, а не за физическо, за което някои учения говорят (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 391 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 17 МАРТ

 

Разсъждение

 

Защо ние сме тук на земята? За да покажем своята любов към Бога. Да се научим да обичаме Бога повече от греха. С нашата малка любов да отговорим на великата Божия любов. Само Божията любов е велика, а нашата винаги е малка. Бог достатъчно е показал и показва Своята любов към човека и в рая, и на земята. Този кратък живот ни е даден като училище и изпит да проверим дали желаем да отговорим на великата Божия любов с любов или не. „Всеки ден и всеки час от нас се изисква доказателство за нашата любов към Бога“, казва свети Исак Сирин. Защото и Бог, всеки ден и всеки час, доказва Своята любов към нас. Всеки ден и всеки час ние стоим между Бога и греха и избираме да подарим своята любов на Бога, и да се издигнем между ангелите, или пък да склоним към греха и паднем в мрачния ад. Алексий, човек Божий, обикнал Бога повече от своите родители, от жена си и от богатството. Той прекарал 17 години като просяк далеч от родителския дом и още 17, отново като странник и презрян просяк в дома на родителите си. И всичко това заради любовта Божия. И милостивият Бог отговорил на любовта с любов – за тези 34 години страдание Той дал на Алексий вечния живот и радост между Своите ангели на небесата и слава на земята.

 

БЕСЕДА за второто пришествие на Господ

 

Защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Мaт. 24: 27).

 

Второто пришествие на Господ Иисус ще бъде пришествие в слава. Това Господ го е казвал много пъти. Но тук той още по-ясно ни казва на какво ще е подобно това пришествие. Ще бъде– казва – като мълния. С това Той ни открива пет белега на това славно Свое пришествие. Първият [белег] – Неговото второ пришествие ще бъде внезапно като светкавица. Затова ни предупреждава: Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа! Вторият [белег] – Неговото пришествие ще бъде светло като мълния. Слънцето и звездите ще потъмнеят и цялата вселена ще изгуби светлината на лицето си, когато засияе Той. Който греши, има в себе си малко светлина и сияние; каква ли, следователно, ще е тъмнината под този небесен пламък! Затова Той ни увещава да държим светилниците на нашите души пълни с елей и приготвени. О, братя, в онзи час да не се окажем в мрак! Третият [белег] на Неговото пришествие ще бъде силен като светкавица. Защото на друго място Сам Той казва, че ще дойде със сила и слава. Четвъртият [белег] на Неговото пришествие ще бъде всеобхватен и явен за всички и всеки, от изток до запад. Т.е. той няма да дойде като първия път, та да Го видят само Неговите ученици, или само едно племе, един народ, една земя и една държава, а ще се яви като мълния, която едновременно ще видят всички хора и всички племена на земята.                                                                       Петият [белег] – както появата на светкавицата предшества дъжда и градушката, тъй и Неговото второ пришествие ще предшества Страшният Съд, който за праведните и вярващите ще бъде като желан дъжд, а за неправедните и невярващите – като градушка. Да се подготвим, братя мои, защото облаците се трупат и от тях може всеки час да блесне божествената светкавица.

Господи велики и страшни, долей елей в светилниците на нашите души, за да не се окажем във вечна тъмнина тогава, когато се яви Твоята вечна светлина. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

Категория: Други
Прочетен: 331 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“– 16 МАРТ

 

Разсъждение

 

Ако мислено изпълним закона Божий, то лесно ще го изпълним и чувствено. Т.е. ако не грешим в мислите си, още по-лесно няма да грешим с делата си. И още; ако нашето сърце е с Бога, то езикът и ръцете, и нозете, и цялото тяло не може да бъдат против Бога. Сърцето, сърцето, сърцето приготви за Бога, посвети го на Него и го подари на Бога, в него изпълни Божия закон, в него разпали любовта към Бога, него съедини с Бога – всичко останало ще последва сърцето и ще се управлява от него. Не върти колелото онзи, който го държи за спиците, а онзи, който го държи за оста. Сърцето е оста на нашето битие. Говорейки за Божиите заповеди, преподобни Исахий казва: „Ако принуждаваш себе си да ги изпълняваш мислено, рядко ще ти се налага да се мъчиш да ги изпълниш чувствено“. Т.е. ако със сърцето си, като ос, се приближиш към Бога, колелото лесно и правилно ще се върти около оста – съответно целият човек ще върви след сърцето. Твоят закон е в сърцето Ми (Пслт. 39: 9), казва премъдрият Давид.

 

БЕСЕДА за охулването Христово като богатство

 

С вяра Мойсей… охулването Христово счете за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата (Евр. 11: 24; 11, 26).

 

 

Мойсей не поискал да остане в двореца на фараона, нито да се нарече фараонов син. Повече предпочете да страда заедно с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада. Но колко различни били от Мойсей неговите потомци, които по „фараонови“ причини осъдили на смърт Царя на славата! Всички те желаели да поживеят една година в тленния фараонов дворец, отколкото да пътуват 40 години с Бога из пустинята. А Мойсей зарязал всички почести, всякакво богатство, всякакви ласкателства, което само богатият Египет и още повече царският дворец можели да му дадат, а прегръщайки Божията заповед, тръгнал през гладната и жадна пустиня с вяра, че зад нея е обетованата земя. Това означава охулването Христово счете за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровищаОхулването Христово е онова, от което светските хора със силна привързаност[1] към земята, се срамуват от Христа. А това са Христовата сиромашия на земята, Неговият пост, бдение, молитва, бродене без покрив, осъждането, унижението и позорната смърт. Апостолите, а след тях и всички многобройни светии са ценили като по-голямо богатство от всички вавилонски блага Христовото охулване, защото Господ след това охулване възкръснал, отворил небесните двери и показал обещаната райска земя, към която Той, по пътя на Своето охулване или по пустинята на Своите страдания, повел човечеството.

О, Господи, прославен и възкръснал, помогни ни всяка капка от Твоята пот и от Твоята кръв без съмнение да ценим повече от цялото световно богатство. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

[1] В ориг. – със силен дъх на земя (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 311 Коментари: 0 Гласове: 0
29.03.2019 19:45 - СИНАКСАР
 СИНАКСАР ЗА НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

       КРЪСТОПОКЛОННА

 

       Стих: На Кръста нека да се поклони цялата земя, защото чрез него тя се научи да се покланя на Тебе, Слове.

       В този ден, в третата Неделя на Великия пост, празнуваме поклонението на Честния и Животворящ Кръст поради следната причина. Тъй като по време на 40-дневния пост и ние по някакъв начин се разпъваме, умъртвявайки страстите, и чувстваме мъка, унивайки и изнемогвайки, то затова и се полага пред нас Честния и Животворящ Кръст, който ни носи прохлада и ни укрепва, като ни напомня за страданията на нашия Господ Иисус Христос и така ни утешава: защото, ако нашият Бог се разпна заради нас, то колко повече на нас подобава да полагаме усилия заради Него - Кръстът облекчава нашите трудове със спомена за скърбите на Господа. Защото както нашият Спасител, възкачвайки Се на Кръста, Се прослави чрез унижението и огорчението, така и на нас подобава да правим, че да се прославим с Него, ако някога претърпим нещо печално и скръбно. Иначе казано, както изминалите дълъг и труден път уморени пътници, намирайки някъде сенчесто дърво, си отдъхват, присядайки под него, и със свежи сили продължават напред, така и сега, във времето на поста, по пътя на скърбите и подвига, по средата му, светите отци са поставили източващото живот дърво на Кръста, което ни дава облекчение и прохлада, и нас - уморените прави силни и способни за по-нататъшен труд. Или както при приближаването на царя, отначало носят неговите знамена и скиптри, а после и самият той пристига, радвайки се на победата, и поданиците се веселят заедно с него, така и Господ наш Иисус Христос, желаейки да яви окончателната победа над смъртта и със слава да дойде в деня на Възкресението, първо ни изпраща Своя скиптър, царското знаме - Животворящия Кръст, който ни изпълва с много радост и утешение и ни приготвя подобаващо да приемем и колкото можем да вместим Самия Цар и радостно да Го възхвалим като Победител.

       Установено е това в средната седмица, по средата на Светата Четиридесетница - защото тя е подобна на горчив извор заради нашето съкрушение и настоящата мъка и печал, които ни носи поста. Затова както в средата на този извор божественият Мойсей хвърли дървото и го направи сладък — така и Бог, превел ни през духовното Червено море и избавил ни от духовния фараон, чрез Животворящото Дърво на Честния и Животворящ Кръст услажда горчивината на 40-дневния пост и ни утешава, както пребиваващите в пустинята, докато не ни възведе чрез Своето Възкресение към горния Йерусалим. Или доколкото Кръстът се нарича и е Дърво на живота, а това дърво е посадено посред рая - Едем, съобразно с това и божествените отци посадиха Кръстното Дърво посред Светата Четиридесетница, едновременно напомняйки с това Адамовото сластолюбие, и заедно с това полученото чрез Дървото избавление, защото вкусвайки от него, ние повече не умираме, но напротив, оживяваме.

       С неговата Сила, Христе Боже, опази ни от изкушенията на лукавия, сподоби ни радостно да преминем 40-дневния път на поста, да се поклоним на божествените Ти страдания и на живоносното Ти Възкресение и помилуй ни, защото само Ти си благ и Човеколюбец. Амин.

 

Категория: Други
Прочетен: 310 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.03.2019 19:46
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 МАРТ

 

Разсъждение

 

Любовта към някого или към нещо, та чак и към самия себе си, може с времето да охладнее в човека, или съвсем да изчезне, па и в омраза да се превърне. Но любовта на човека към Бога, веднъж придобита и утвърдена, трудно изстива, освен ако някой вече не е обезумял. В онзи, първия случай, човек умалява или загърбва своята любов заради промяна в себе си, или в промяна на любимите обекти. В този, втория случай, човек може да умали своята любов към Бога, само и единствено заради промяна в себе си, а никога заради промяна в Бога. Всичко това добре и ясно е изразил св. Исак Сирин, говорейки: „Има любов, подобна на поток от дъжд, който бързо пресъхва след спирането на дъжда. Ала има и любов,  подобна на извор, който бликва от земята, и който никога не пресъхва. Първата любов е човешка, а втората – божествена“. А св. Симеон Нови Богослов говори за тази божествена любов: „О, света любов! Ти си краят на закона. Ти ме обгръщаш, ти ме стопляш, ти разпалваш моето сърце към безкраен стремеж към Бога и моите братя… От любов Бог е станал човек. От любов Той е претърпял всички животворни страдания, за да избави човека от адските окови и да го възнесе на небето.  От любов апостолите извървели своя труден път. От любов мъчениците пролели кръвта си само за да не изгубят Христа.

 

БЕСЕДА за пророчеството за опустяване на дома

 

Ето, оставя се вам домът ви пуст (Мат. 23: 38).

 

Защо Господ мълчал на съда пред евреите и пред Пилат? Защото преди това е казал всичко, което е трябвало да каже. Той е казал и предсказал как еврейските първенци ще Го предат на езичниците и как ще Го убият. Много пъти предсказал какво ще се случи лично с Него. И Неговите апостоли чули това и добре го запомнили. Но Той предсказал и страшното наказание, което евреите навличат над себе си със своите злодеяния над Божия Син. И евреите са чули това – и го забравили. Ето, оставя се вам домът ви пуст. Но мнозина, по-късно, си спомнили тези пророчески слова – мнозина и от онези, които са участвали в най-голямото злодеяние – когато римляните разорили Иерусалим, ограбили го, подпалили го и неговите жители разгонили и разпръснали по целия свят, а и много посекли, удушили и уморили от глад, или разпънали на кръст. Евреите със заплашване и с настойчивост накарали Пилат Римлянина да вдигне своята ръка върху Господ Иисус. След това Римското царство се вдигнало върху евреите. В онзи ден, когато Господнето пророчество трябвало да се изпълни, Римското царство, което някога в Иерусалим е олицетворявано от Пилат, вдигнало ръка с остър меч над Иерусалим и неговите деца. Когато цар Адриан обновил Иерусалим, го нарекъл с друго име (Елиа Капитолина и със смъртна заплаха забранил на евреите да се заселват в Иерусалим).  Ето, оставя се вам домът ви пуст! И наистина, Иерусалим оттогава, та до днес е останал пуст от евреите като народ. Децата на злобните предци, които убили Христа, досега са били навсякъде, но не и в своя дом.

Всесилни Господи, прости ни нашите грехове. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 288 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 14 МАРТ

 

Разсъждение

 

Трудно може да се намери по-добро поучение, че не трябва да се леним и да отлагаме молитвата и делата за утрешния ден, от това, което ни дава св. Ефрем Сирин с този пример: „На един брат му била внушена (от врага) мисълта „Днес си дай почивка, а утре стани за бдение!“. Но той отговорил на помисъла: „Кой знае, утре може и да не стана, затова трябва да стана днес“. Така и за работата му се внушавала мисълта:  „Дай си почивка днес, а утре поработи!“. Той отново отговорил: „Не, ще се потрудя днес, а за утрешния ден Господ ще се погрижи“. А пък свети Антоний учи: „При разсъмването на всеки ден подреждай живота си така, като че ли този ден ти е последен на земята, и ще се опазиш от грях“.

 

БЕСЕДА за Христовото пророчество за Своята слава

 

Отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци (Мат. 26:  64).

 

Който не иска да види на земята Бога като милостив Самарянин, ще Го види на небето като Страшен Съдия. Еврейските първенци дотолкова били заслепени, че не могли да видят в Христа Господа не само Бог, нито Месия, нито пророк, но и обикновен добър човек. Те го поставяли по-ниско и от обикновените хора. Но не само това – те го поставяли по-ниско и от разбойника. Те освободили Варава, а осъдили Христа! Те му се присмивали и си правели с Него маскарад като с някакъв евтин и непотребен предмет. Но точно в часа, когато евреите злобно си играели с Христа като с някакаква евтина и непотребена вещ, мълчалият [дотогава] Господ изведнъж отворил уста и проговорил: Отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци! Каква разлика между това което е Христос всъщност, и онова, за което го мислили! Син човечески, Който седи от дясната страна на Силата, както скоро след това Го е видял св. архидякон Стефан и много, и много други, е Синът Божий, Господ наш Иисус Христос. Син човечески, Който иде на облаци с ангелите и безбройните сили и небесни войнства, е пак същият Син Божий, Господ наш Иисус Христос, както го е видял и описал в своето Откровение св. евангелист Иоан Богослов. О, братя мои, не се съблазнявайте от измамните басни на онези хора, които казват: „Като видим Христос на небето като Бог, тогава ще Му повярваме!“. Тази вяра ще е закъсняла и виждането – безполезно. Ние трябва с нашата вяра да видим Христа като Бог в Неговото унижение, оплюване, в бичувания и окървавен и осмян Човек, в двора на Каифа, в онзи мълчалив Осъден, когото евреите считали за евтина и непотребна вещ, с която си правили маскарад. Тази е вярата, която се цени на небесата. Тази е вярата, която и досега подхранва и присажда на небето цяла армия от най-светли лица, най-силни характери, най-издържливи юнаци и най-светли умове.

Господи унижени, възвиси ни до тази вяра. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Никлай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 304 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 13 МАРТ

 

Разсъждение

 

Велики са онези християни, които имат голяма любов към Христа. О, колко велики са били богоносните отци и мъчениците! В наше време за мнозина е невъзможно да си представят това. Ето какво един от тях, св. Симеон Нови Богослов, изповядал в своя манастир пред всички монаси. Говорейки от своя опит как над него се изпълнили Господните думи: Игото Ми е благо и бремето Ми леко, той казал: „Вярвайте ми, откакто прибягнах към Бога, моя Спасител, не съм срещал нищо скръбно, тежко и непоносимо… Голяма и непоносима скръб съм имал тогава, когато не съм успявал да намеря достатъчен повод да умра заради любовта към Христа“. Не са ли душите ни като пламък, затворен в глинени съдове? Пламък,  изправен и устремен към небето! Само да се махне капакът, пламъкът ще излезе навън.

 

БЕСЕДА за помиряването на злите заради злото

 

И него ден Пилат и Ирод станаха приятели помежду си, понеже по-рано враждуваха един против други (Лк. 23: 12).

 

Дори в безчестието и унижението Си Праведникът прави добро на своите неприятели. Той ги помирява. Наистина, в този случай тяхното помирение не е било в името на някое добро дело, а за съвместно преследване на Праведника. Но поне пламъкът на омразата между тях се уталожил и угаснал. Това е наградата за Праведника. Пилат и Ирод били врагове. Но в онзи ден, когато Спасителят бил изведен на съд, и при единия, и при другия, те се помирили. Князът на мира въдворил мир между скараните, мир, който помогнал да се издяла кръст за Него. Но Той дошъл, за да бъде доброволна жертва за греховете на мнозина. И днес враждуващите противници, когато трябва да нападнат и осъдят Господа, се помиряват. Пълно е с такива, които се колят помежду си, докато не се спомене Господнето име. А като чуят това име, постепенно, заради нападението върху това свето име, се помиряват помежду си. По-леко е за грешник[1] да понесе грешник, отколкото праведника. По-лесно е грешник да се разбере с грешника и да се помири, отколкото с праведника. Даже и партиите в някои държави, противоречащи помежду си, се помиряват, когато трябва да решат какво място трябва да се отреди На Господ Иисус Христос в държавата, дали първо (каквото прилича Нему) или последно. По този въпрос кръвните врагове се помиряват помежду си само и само, за да отделят за Господа последното място. Също така, навремето враждуващите партии на фарисеите и садукеите се помирили и съюзили против Христа. А защо Най-Чистият и Най-Необходимият да бъде на последното място? Защото  – според тяхното мислене – първото място да остане за тях. Същата подбуда е помирила фарисеите и садукеите, [дотогава] кръвни врагове, когато трябвало да поискат Христос да бъде убит. Същата тази подбуда е предизвикала помирението между Пилат и Ирод, когато трябвало да отсъдят Христос да бъде убит.                                                      

О, братя мои, да, въобще да не търсим мир с неправдата против правдата. Нека винаги да търсим мир с Бога и със съвестта.

Боже, помогни ни винаги да имаме такъв мир. На Тебе слава и хвала. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски 

 

 

 

[1] В ориг. – неправедник (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 293 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 МАРТ

 

Разсъждение

 

Никой, че даже и Господ, не поучава с радост горделивия. Никой не се грижи да даде поучение на онзи, който крещи, че знае всичко. Тайните се откриват на смирени – казва премъдрият Сирах[1] (3: 19). А и Давид казва същото, че Бог насочва кротките към правда и учи кротките на Своите пътища (Пслт. 24: 9 ). Горделив е онзи, който напира да поучава всекиго, а сам не иска да бъде поучаван от никого; а е смирен онзи, който не желае да учи никого, а желае непрестанно да бъде поучаван от някого. Празният клас е с издигната глава над цялата нива, а пълният клас е с наведена глава! О, горделиви човече. Да би някак твоя ангел-пазител свали завесата от твоите очи и ти покаже безкрайното море на всичко, което не знаеш, ти ще коленичиш пред всеки човек, пред когото си се гордеел и когото си унижавал, и плачейки, ще извикаш: „Прости, прости! Аз нищо не знам!“. На смирения и благоговейния често се открива кога ще умре, смъртта на гордия е ненадейна. Св. Григорий Двоеслов разказва за някой си епископ Карп, който всеки ден служил литургия, как веднъж му се явил Някой от другия свят и му казал: „Продължавай да правиш това, което правиш, и като служиш на Мене, да не отмаляват нозете ти и да не отслабват ръцете ти. А в деня на Успение на Богородица ще дойдеш при мене и аз ще ти дам отплатата в Моето Небесно Царство, заедно с всички онези, за които си се молил на службите“. След една година, в деня на Успение, епископ Карп отслужил Божията служба, простил се със своите свещеници и предал Богу своя дух. И неговото лице засияло като слънцето.

 

БЕСЕДА пак за второто Христово пришествие

 

Ще се съберат пред Него всички народи (Мат. 25: 32).

 

Всички народи ще се явят пред Господ Иисус, когато се яви в славата Си, обкръжен от светите ангели, седейки на престол като съдия на всички живи и мъртви. Всички народи ще се съберат, всички, без изключение. Не само евреите, които са Го мъчили, и не само християните, които са Го прославяли, а и езичниците, които не са Го познавали и признавали. Защото Той, и да не се е явил на всички народи, на всички Той е пратил някого или е дал нещо за познаване на Божията воля и за спасение. Затова всички народи трябва да се явят пред Него на Съд. О, каква страшна и величествена гледка, когато всички земни народи и племена, които са съществували и които съществуват, се съберат пред Господа, по-светъл от безброй слънца! Каква радост ще е за светите мъченици и изповедници, като видят в тази огромна маса, че няма нито един език, който повече да отрича божеството на Господа Иисуса! Но и никому няма да е от полза в този час и на това място да признае и изповяда великото божество на нашия Господ, ако Го е отричал на земята. Там тогава ще се дава отчет, а няма да се събира и разпилява. Който с каквото се яви пред Господа, чрез него ще бъде осъден или оправдан. Сега е времето за признаване божеството на Господ Иисус, сега, когато мнозина Го отричат и когато е под съмнение в мнозина. Онези, които обичат Господа и се доверяват на Неговите слова, лесно ще го признаят. Защото, като Той е казал нещо, за какво има да се мъчат, съмняват и премислят онези, които Го обичат!  

Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] Иисус син Сирахов (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 326 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 МАРТ

 

Разсъждение

 

„Никакво добро не се извършва само с нашия труд, а със силата и волята Божии. Но Бог и от нас изисква труд, съобразен с Неговата воля.“ Това са слова на св. Варсануфий и Иоан. С малко думи – много казано. Ние трябва да се трудим да вършим и предприемаме всяко добро дело, а дали някое добро дело ще поникне, узрее и принесе плод, това е в Божията сила и воля. Ние орем браздите, а Бог, ако иска, сее. Ние чистим съдовете за духа, а Бог, ако желае, налива духа в тези съдове. Той желае всичко, което най-много е в съответствие и целесъобразно с висшата мъдрост, т.е. Неговото домостроителство за човешкото спасение. Тълкувайки Господните думи: Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби (Мaт. 10: 16), св. Златоуст пише, че тази заповед Господ е дал на учениците си, „та и те в нещо да сътрудничат, та да не изглежда, че всичко е дело само на благодатта, да не помислим, че те са придобили венците на славата напразно“. И тъй, за нашето спасение са необходими две неща – нашият труд и Божията благодатна Сила.

 

БЕСЕДА за второто Христово пришествие

 

А кога дойде Син Човеческий в славата Си и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си (Мaт. 25: 31).

 

Така казал Господ и то точно преди Своето най-ужасно унижение, преди връзването, оплюването, удрянето на плесници, осмиването и разпъването. В най-черните часове Той говори за най-светлия и най-славен Свой час. Преди ужасното и нещастно Свое напускане на света Той говори за Своето ново дохождане в Своята слава. Първия път дошъл от Витлиемската пещера, скромно и  незабележимо, а следващия път ще дойде на облаците със Своите ангели. Първия път – като поникнал от земята, а втория път ще се яви на небето. Първия път е стоял и коленичил на земята, а втория път ще седне на престола на славата Си. И когато отново дойде в Своята слава, не ще бъде невидим за никого. Никой няма да пита, както мъдреците при първото Негово пришествие: де е… Царят? Този път всички ще видят Царя и ще го припознаят като Цар. Но това виждане и узнаване за някои ще бъде за радост, а за някои – за страх и ужас. Представете си радостта на онези, които са изпълнили Неговите заповеди, които в Негово име са правили молитви и добри дела, а особено онези, които са пострадали за Неговото Име! И си представете страха и ужаса на онези, които са го заплювали и удряли с шамари, и са го разпнали в Иерусалим, които през вековете са се присмивали на Неговите чудеса, ругаели са Неговото Име и са потъпквали Неговото Име!

Господи милостиви, прости на всички нас, които призоваваме Твоето име, но поради немощ грешим, прости ни преди онзи, величествен и съдбоносен час, когато ще се явиш в Твоята слава, с Твоите свети ангели. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 369 Коментари: 0 Гласове: 1
 НЕДЕЛЯ ВТОРА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

       Евангелие за изцелението на разслабения

 

       Марк 2: 1 – 12, Зач. 7

      

              Миналата неделя чухме евангелското четиво за чудотворното действие на великото и могъщо Христово присъствие. Натанаил, който се усъмнил в думите на апостол Филип, че се е появил на света дългоочакваният Месия, и то в лицето на Иисус от Назарет – същият този Натанаил, когато по-късно бил близо до самия Господ, веднага Го признал и изповядал за Син Божий и Цар Израилев. Днешното пък евангелско четиво говори за превеликото старание и труда на истински вярващите хора да бъдат близо до Христос Господ.

       Четирима души носели един разслабен – техен роднина или приятел, носели го на постелята –толкова отчаян и неподвижен бил разслабеният. Те напразно се бутали в тълпата, за да се приближат до Господа, па като не успели, се качили на покрива на къщата, отворили го и през него, с усилие и мъка, спуснали постелята с болния пред нозете на чудодейния Изцелител. Толкова силна била тяхната вяра в Христос.

       Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете. Господ не чул тяхната вероизповед, но видял вярата им. Неговата прозорливост стигала до най-тайните дълбини на човешките сърца и като гледал в тези дълбини, Господ видял тяхната велика вяра. Но и със Своите физически очи Той видял и узнал вярата им по тяхното старание и труд да донесат болния при Него. Тяхната вяра, значи, била очевидна и за духовните, и за телесните очи на Господа.

Също тъй очевидно за Господ било неверието на книжниците, които присъствали на това събитие и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Като узнал с духа Си техните мисли, Господ кротко ги укорил: Що размишлявате това в сърцата си? Прозорливият Господ лесно чете в нечистите сърца, както и в чистите. Както веднага видял чистото Натанаилово сърце, в което нямало лукавство, така сега веднага ясно вижда и нечистите, изпълнени с лукавство, сърца на книжниците. И за да им покаже, че има власт над телата и над човешките души, да прощава греховете и да лекува телата, Господ казал на разслабения: Тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. След тази могъща заповед болният стана и като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали.

       Вижте каква чудна сила Господ показва в това време:

       Той вижда в човешките сърца и открива вярата на едните и лукавството на другите.

       Той освобождава[1] душата от греховете и я прави здрава и чиста от първопричините на болестите и безсилието.

       Той връща здравето на разслабения, на парализираното тяло с помощта на Своята могъща реч.

       О, колко велико, страшно, чудно и целително е присъствието на живия Господ!

       Но трябва да се дойде и да се застане близо до живия Господ. Това е най-същественото по пътя на спасението – да се дойдe с вяра близо до Господа и да се почувства тази близост. Понякога сам Господ идва и ни открива Своето благотворно присъствие, както дошъл при Марта и Мария във Витания, както неочаквано се явил на апостол Павел по пътя, или на другите апостоли в Галилейско море и по пътя за Емаус, и в заключената стая, или на Магдалина в градината, или на много светии насън и наяве. Понякога пък хората отиват близо до Господа, заведени от апостолите, както Андрей завел Симон Петър, и Филип – Натанаил, и както наследниците на апостолите и мисионерите завели при Господ хиляди и милиони вярващи, както и изобщо вярващите водили други вярващи. Най-после, понякога хората полагат големи усилия да дойдат близо до Господа, какъвто бил случаят с тези четирима мъже, които отворили покрива на къщата, за да спуснат болния близо пред Него. Наше дело е да се стараем и трудим да отидем близо до Господ, а Божие дело е да ни допусне близо до Себе Си и да ни озари с присъствието Си. Затова трябва да използваме в обратен ред тези три начина – ние трябва с вяра и желание да правим всичко, което зависи от нас, за да дойдем близо до Господ. По-нататък трябва да следваме призива и учението на светата апостолска Църква, на църковните отци и учители; и накрая, след като изпълним първото и второто условие, молитвено с надежда да очакваме, че Господ ще ни допусне до Себе Си, и че с присъствието Си ще ни освети, укрепи, излекува и спаси.

       А какъв трябва да е нашият труд, за да се доближим до Бога, най-добре ни показва примерът на тези четирима мъже, които не се побояли да се качат на покрива на къщата, нито пък се срамували и страхували да спуснат отвисоко своя болен другар пред живия Господ. Ето пример на ревност – ако не по-голям, то поне подобен на примера с онази вдовица, която непрестанно досаждала на неправедния съдия с молби да я защити от нейния противник (Лк. 18: 1 – 5). Това означава да изпълним Господнята заповед – трябва винаги да се молим и да не падаме духом. Това е доказателство за истинността и на друга Господня заповед – Хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7: 7). Най-после това е и обяснение на чудното Христово изречение: Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мат. 11: 12). Господ, значи, иска от Своите последователи да сторят всичко възможно, да положат голямо старание, да работят, докато имат светлина, непрестанно да се молят, да търсят, да искат, да чукат, да постят, да вършат непрестанно дела на милосърдие – всичко това с цел да им се отвори небесното Царство, т.е. великото, страшно и животворно Божие присъствие. Бъдете будни във всяко време и се молете – заповядва Господ, – и да се изправите пред Сина Човечески (Лк. 21: 36). Бдете над своето сърце, за да не се прилепи към земята; бдете над помислите си, та да не ви отделят от Бога; бдете над делата си, за да умножите своя талант, а не да го смалите и унищожите; бдете над дните си, та да не ви изненада смъртта и да ви грабне посред вашите грехове неразкаяни. Такава е нашата православна вяра – абсолютно деятелна, абсолютно молитвена и разумна, проливаща сълзи и съпроводена с усилия. Нито едно друго вероизповедание не изисква от вярващите такива усилия, за да се удостоят да застанат пред Божия Син. Всички тези усилия са предложени на целия свят, а на вярващите са заповядани от самия наш Господ и Спасител, а Църквата непрестанно ги напомня и повтаря от век във век, от поколение в поколение и посочва на верните все по-голям и по-голям брой герои, които изпълняват Христовия Закон и се удостояват с неизказана слава и сила, както на небето, тъй и на земята. Но от друга страна – не бива да се заблуждаваме и да мислим, че всички тези усилия на човека сами по себе си осигуряват спасението. Не бива да си въобразяваме, че човек със своя труд и усилия ще се окаже в присъствието на живия Господ. Ако Господ не допусне, никой от смъртните не би могъл да застане пред Неговото лице. Защото сам Господ, Който е заповядал този усилен труд, на друго място казва: Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лк. 17: 10). И пак на друго място: Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец (Иоан 6: 44). И пак: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 5: 15). Апостол Павел в този смисъл написал на ефесяните: По благодат сте спасени (Ефес. 2: 8). Какво да кажем след това? Да кажем ли, че всички наши дела за спасението са напразни? Да спуснем ръце и да чакаме, докато Господ не се яви сам и със Своята сила не ни постави близо до Себе Си? Не се ли провиква и самият пророк Исая: Всяка наша правда – като зацапана дреха (Исая 64: 6)? Дали, значи, да изоставим всички наши старания? Но нима тогава няма да заприличаме на онзи слуга, който закопал своя талант в земята, и чийто господар заради това му казал: лукави и лениви рабе! Трябва да сме трезви и да се трудим да изпълним Господните заповеди, които са ясни като слънце. Трябва да положим целия наш труд, а в Божията власт е Той да го благослови и да ни допусне близо до Себе си. Дивно е обяснението, което дава за това апостол Павел: Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади, е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 – 7). Значи, всичко зависи от Бога – от Божията сила, мъдрост и милост. Но наше задължение е да садим и поливаме; и да не посмяваме да пренебрегваме нашето задължение, за да не попаднем под опасност от вечна гибел.

       Работата на земеделеца е да оре и полива, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали посятото на нивата ще израсте и ще принесе плод.

       Работата на учения е да изследва и търси, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще направи научно откритие.

       Задължение на родителите е да отгледат своите деца и да ги възпитат в страх Божий, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали и докога децата ще живеят.

       Задължение на свещеника е да поучава вярващите, да ги увещава, да ги укорява и поправя, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали трудът на свещеника ще принесе плод.

       Всички ние сме длъжни да се стараем и трудим, та да се удостоим с присъствието на Сина Божий, но от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще бъдем допуснати до Господа.

       Ала не трябва да се трудим без надежда в Божията милост. Нека целият ни труд да бъде озарен от надеждата, че Господ е близо до нас, и че ще ни допусне пред Своето лице. Няма по-дълбок и непресъхващ извор от извора на Божията милост. Когато блудният син се покаял след своето жалко падение до степента на свинския живот, милосърдният Отец излязъл насреща му, прегърнал го и му простил. Господ неуморно излиза насреща на Своите каещи се деца. Той подава Своята десница на всички, които се обърнат към Неговото лице. Весден простирах ръце Си към непокорния народ – казва Господ за евреите (Исая 65: 2). А щом Господ подава Своята ръка на непокорните, как няма да я подаде на покорните? Покорният пророк Давид казва: Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пслм. 15: 8). На покорните труженици за своето спасение Господ, значи, не отказва Своята помощ[2].

       Затова да не смятаме своя труд напразен, както правят безбожниците и отчаяните, а да се стараем и трудим в най-голяма степен и да се надяваме на милостта на Господ Бог. Да работим по-усърдно, особено по време на Великия пост, както и светата Църква ни повелява. Нека пред нас да е светлият пример на четиримата, които се качили на покрива на къщата, открили го и спуснали през него своя разслабен приятел пред Господ. И една пета от нашата душа да е разслабена или повредена от болести, заедно с четирите останали здрави части бързо да застанем пред Господ и Господ ще изцели онова, което е болно в нас. Ако на този свят и едно наше чувство се съблазни, и от съблазънта се разболее, да побързаме с останалите четири чувства да застанем пред Господа, та Господ да се смили над нашето заболяло чувство и да го изцели. Когато един член на нашето тяло заболее, лекарите препоръчват за него удвоени грижи и усилено хранене за тялото, та онова, което е здраво, да стане още по-здраво и силно и така да преодолее болестта на онова, което е болно. Така е и с нашата душа. Ако с ума си сме се усъмнили, бързо да се потрудим в сърцето и душата си да укрепим своята вяра, та с помощта на Господа да изцелим и укрепим своя ум. Ако сме съгрешили с изоставяне на молитвата, да побързаме с делата на милосърдието да си върнем изгубената молитва обратно.

       Господ ще види нашата вяра, нашето старание и труд, и ще се смили над нас. И по Своето безкрайно милосърдие ще ни удостои със Своето присъствие, безсмъртно и животворящо присъствие, чрез което живеят и се радват безчислените ангелски сили и войската на светиите.

        На нашия Господ и Спасител – Иисус Христос, да бъде слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 

      

 

 

 

 


[1] В ориг. – опрощава (бел. прев.).

[2] В ориг. – Своето присъствие (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 457 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 МАРТ

 

Разсъждение

 

Когато 42-ма византийски[1] воеводи от Аморея били в агарянска тъмница (6 март), при тях влезли някои от мохамеданските мъдреци да ги съветват да приемат Мохамедовата вяра и да получат свобода. Тези мъдреци изтъквали пред християнските воеводи две „преимущества“ на исляма пред християнството: първо, че Мохамед е по-късен пророк от Христа, и второ, че мохамеданите навсякъде побеждават християните, с което Бог ясно показва истинността на тяхната [мохамеданска] вяра. На първия довод воеводите отговорили: „Ако двама човека се съдят за една нива, и ако единият има много свидетели, че нивата е негова, а другият няма свидетелство от никого, освен неговото собствено твърдение, какво ще кажете, чия е нивата?“. На това агаряните отговорили; „Определено, нивата е на онзи, който има много свидетели“. На това воеводите отговорили: „Сами отсъдихте за Христа против Мохамед, защото за Христос има много свидетелства от всички пророци и апостоли, а Мохамед свидетелства сам за себе“. На другия довод воеводите отговорили: „Ако по военните победи се оценяваше истинността на вярата, би означавало, че всички идолопоклоннически народи, които понякога са побеждавали света, като перси, гърци, римляни и други, са имали истинска вяра! Това самите вие, като мохамедани, няма да признаете. Затова, че сега сте победили християните, не означава, че вашата вяра е по-добра, а че са големи нашите грехове, заради които Бог чрез вас ни наказва.

 

БЕСЕДА за разкриване на тайните

 

Няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да се не узнае (Мат. 10: 26).

 

Има едно око, братя, което никога не спи. Това е окото Божие. Има на небесата, братя, повече очи,  отколкото звезди на небесния свод. Това са ангелските очи. Никаква завеса, никакъв зид, ни тъмнина, не могат да скрият каквато и да е тайна на земята. Пред всевиждащия Бог и пред Неговите свети ангели всичко е открито и явно. Онзи човек, който повярва, че човешките дела могат да се скрият, става злосторник. Така мислили и еврейските старейшини, които тайно замислили своето злодеяние над Христос Господ, тайно Го преследвали, тайно го съдили в нощния мрак, тайно наемали и подкупвали лъжесвидетели като Иуда, тайно Го и осъдили. Къде са днес тези техни тайни? Всичко е станало явно на целия свят. По-скоро човек може да се скрие от въздуха, нежели от Божието око. Всички тайни на човешкия род – и добрите, и злите, са открити пред Бога; а много от тези тайни Бог, по Своя Промисъл, открива на целия свят. Хората, които могат да разберат тази истина, че Бог вижда и знае всичко, внимателно се пазят от лоши мисли дори вътре, в сърцето си, а камо ли от лоши дела. Когато сърцето ти потегли към лошо, о, човече, спомни си тези думи, които не са от човек, а от Бога: Няма нищо скрито, което да не се открие, и тайно, което да не се узнае. А ти, когато сториш тайно нещо добро, не спирай[2]; всяко твое добро дело е на небесата и ще се разкрие в свое време.

Господи Всевиждащи, помогни ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

[1] В ориг. – гръцки. На много места, много автори вместо „византийски“ пишат „гръцки“, което е неточно (бел. прев.).

[2] В ориг. – не отслабвай (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 294 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756415
Постинги: 3813
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Март, 2019  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031