Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1013389 Постинги: 2668 Коментари: 0
Постинги в блога от Март, 2021 г.
2 3 4 5  >  >>


 http://blagovestnik.bg/01-04-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове: 1



 ПРИВЕТ НА ВСИЧКИ !
ТУК, ПОНЕ ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ, СПИРАМ ДА ПУБЛИКУВАМ МАТЕРИАЛИ. АКО НЯКОЙ ЖЕЛАЕ ДА ЧЕТЕ, ТОВА, КОЕТО НЯМА ДА БЪДЕ КАЧЕНО ТУК, НЕКА МИ ПИШЕ НА lz1asp@abv.bg , ЧЕ ИСКА ДА ПОЛУЧАВА ПОДОБНИ МАТЕРИАЛИ НА ПОСОЧЕН ОТ НЕГО ЕЛЕКТРОНЕН АДРЕС. ЩЕ СЕ ПОСТАРАЯ ДА МУ ГИ ПРАЩАМ. БЛАГОДАРЯ! ДА СТЕ ЖИВИ И ЗДРАВИ !
Категория: Други
Прочетен: 432 Коментари: 0 Гласове: 0
 ПРЕЗ ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Ако паднеш отново, кой знае дали ще се изправиш

 

Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Господ на разслабения след изцелението му (Иоан. 5:14). И ние всички чухме този утешителен и вразумителен глас, когато при изповедта получихме опрощаване на греховете си. На всички покаяли се и опростени сега е възвърнато духовното здраве. Прочее какво се иска сега? Иска се да се пазим, за да не паднем отново в онова нещастие. Ние скъсахме с греха, да не се връщаме при него. Получихме помилване, да не се подхвърляме отново на гнева и осъждането. Тръгнахме по правия път, да не се отклоняваме от него. Сатаната отново ще ни привлича в своята област на тъмнината, да не му се поддаваме. Той ще прибягва до хитрости, за да ни замае с лъжливи обещания - не бива да се лъжем. Ние знаем колко е зъл грехът, знаем колко е трудно да го победим - не бива да влизаме в нов съюз с него - Господ ни помогна, ние станахме - да стоим бодро и мъжествено.

 Сатаната ще ни нашепва: “Ако паднете, пак ще станете”. Но ние можем да му отговорим: “Ние станахме благодарение на Господа, но ако отново паднем, не можем да кажем, ще станем ли”. Не искаме да останем завинаги в ръцете на падението, не искаме да бъдем роби на греха. Така ще отблъскваме хитростта на врага. И с тоя страх от ново падение в грях ще отрезвяваме нашите души и ще ги въодушевяваме да вървят по пътя на самоизправлението, което сме започнали.

Нека утвърдим в себе си мисълта, че ако отново паднем, не се знае дали ще станем? А ако останем в греха, ще погинем. Врагът ще ни обърква с уверението, че Господ е милосърден. Той ни е прощавал и пак ще прости. Наистина, Господ е милосърден, но тая милост към нас все пак има граница. Има граница Божието дълготърпение. Прощава, прощава, а накрая, като види, че грешникът отново се подава на греха, оставя го в ръцете на неговото падение. Разтворете книгата на пророк Амос и четете. В 1и 2 глава се описват Божиите присъди над Дамаск, Газа, Идумея, над иудеите, израилтяните и други народи. Към всички тях е отправено едно и също слово Господне. Дамаск съгреши един, два, три пъти. Аз му прощавах. Когато и четвърти път той прояви своето нечестие, да не се ли отвратя от него? Отвратих се и му изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз прощавах на Газа, но четвъртия път да не се ли отвратя от нея? Отвратих се и изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз пощадих иудеите и израилтяните, четвъртия път да не се ли отвратя от тях? Отвратих се и ги наказах. Така става и с нас. Някой съгреши и се покае. Господ му прости. Пак съгреши и се покае, Господ пак прости. И пак прости, и пак прости. Накрая, виждайки, че ние повтаряме все едно и също нещо, произнася такова решение: “Аз толкова пъти прощавах, ако и сега започне да върши същото, ще се отвратя от него”. Нека запише тая присъда в сърцето си всеки, който пак се увлича в грях. Господ прощаваше досега, но ако паднем отново, Той би се отвратил накрая от нас. Колко пъти Бог прощаваше упорството на фараона? Накрая той го изоставил и заповядал на израилтяните да напуснат Египет, без да дочакат неговото съгласие. И макар после фараонът да се опомнил и бързо наредил: “Идете, кажете им по-скоро да си отиват”, това не му помогнало и не отклонило Божията присъда над него. Така, Божието милосърдие може накрая да се изчерпи към всекиго. И най-лошото е, че ние не можем да кажем кога именно ще дойде часът на неговото изчерпване. Онова Божие наказание след четвъртото престъпление, което се съобщава у пророк Амос, и наказанието над фараона след десетократно противене на Бога, не означават, че можем спокойно да се предаваме във властта на греха, като нарушаваме обещанието до два или три пъти, а означават само, че Божието прощение има граница, която е неизвестна за нас. Ако ние утвърдим в себе си мисълта, че за нас часът на наказанието ще последва веднага след падението, на което сме готови да се предадем, с това ние ще отрезвяваме нашата мисъл и ще придаваме мъжество на сърцето да се противопоставя на възникналите пориви. Нека си спомним за нещастието на Самсона. Няколко пъти той получавал сила да разкъса веригите, с които го свързали филистимците по предателството на Далила. Но и последния път, когато били остригани косите му, той не очаквал, че няма да дойде в него същата сила, а станало иначе. Господ отстъпил от и го предал в ръцета на неговите врагове. Сам Самсон не мислел, че го е постигнало Божието наказание, напротив, като се събудил, казал: Ще отида, както и по-преди, и ще се освободя, т.е. ще строша тези вериги, ала не знаеше, че Господ отстъпи от него (Съд. 16:20). Ето, Господ милва, милва иудейския народ, а накрая какво каза? Ето, оставя са вам домът ви пуст (Мат. 23:38). Но нито първосвещениците, нито книжниците, нито някой друг е помислял, че вече ги е постигнало това жестоко определение.

Нека се страхуваме от тая жестока присъда, когато грехът отново започне да ни увлича. Нека се страхуваме да не би Господ и за нас да каже накрая: ето, твоят дом се оставя пуст. Господ е милостив към всички грешници и ни уверява, че не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив. Но ние сами с нашите чести падения ще достигнем до там, че с нас нищо не ще може да се направи. Издигането от падение прилича на поправка на дреха или на някакъв друг предмет. Случва се така, че поправят, поправят някоя вещ и накрая я хвърлят, защото не може повече да се поправи. Същото може да се случи и с душата. Господ я поправя, поправя, а накрая я изоставя напълно. От своите чести падения тя накрая така се разстройва, че не може вече да се поправи.

Защото, на какво се основава възможността за нашето поправяне? На доброто, което е останало в нас, без оглед на това, че служим на греха. Божията благодат слиза върху това добро, оживява го и му дава превес над злото. И човек се издига. Но всяко ново падение все повече и повече изяжда нашето добро, след всяко падение то остава в нас все по-малко и по-малко и следователно все по-малко и по-малко остава място, където благодатта би могла да слезе, за да ни вдигне. Чудно ли е, че накрая ние изразходвахме всичкото си добро в робството на греха и така изгубваме възможността да станем. За нас не остават никакви средства за това.

Нека си припомним нашето последно поправяне. Дойдоха спасителни мисли и ни отрезвиха. Или страх от смъртта и съда, или пагубността на греха, или срам пред Господа Спасителя, или нещо друго силно подействаха на душата и я отрезвиха. Душата дойде в себе си и с Божията помощ изостави греха, покая се и сега твърдо е решила да не оскърбява повече Бога с грехопадения. И ако отново паднем в грях, то после с какви мисли ще се стреснем, когато всички, които са могли да стреснат, са изпробвани и са изразходвали своята потресаваща сила за сегашното ни ставане? За следващото ни отрезвяване в тях не са останали сили. Със спасителните мисли става същото, както с лекарствата. Както чувствителността на организма към лекарствата се притъпява от честото им употребяване, така е и по отношение на подбуждащите и отрезвяващите истини - душата накрая губи всяко чувство. Нито заплашвания, нито обещания, нито смърт, нито ад, нито рай, нито ядът и горчилката на греха - нищо не пробужда и не раздвижва душата. Тя става като камък. И какво ще стане с нея? Същото, което свети Апостол отсъжда за земята, която е попила много дъжд, а е дала само тръне и бодили: тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне (Евр. 6:8).

Нека прибавим към това, че честото падение в грях създава навик да грешим, който свързва бедната душа и тиранично я държи в свое подчинение. Дори само един грях да стане навик, той пленява цялата душа и властва във всичко над нея. Вижте какво прави паякът със своята плячка? Малко по малко той я оплита с тънка паяжина, докато я омотае цялата. Жертвата прави опити да се движи, но е безсилна да се освободи. Така и грехът, към който човек привиква с честите си падения, прониква в него все по-силно, докато изпълни и душата, и тялото и наложи веригите на своето робство над всичките им сили. Макар после човек и да помисли да изостави греха, но душата, виждайки как много се е оплела в него, не се решава да вдигне ръце, за да се освободи, и се отказва от надеждата да победи греха, както пише светият Апостол за езичниците, които, като дошли до безчувствие, се предали на разпътство и ненаситно вършили всяка нечистота (Еф. 4:19). Както и евреите, измъчени в египетското робство, дори тогава, когато Моисей им дал от името на Бога обещание за свобода, не вярвали, че това може да стане.

И така, всички, които сте се покаяли и сте тръгнали по добрия път, внимавайте да не паднете отново в грях. През измамата на греха, който се опитва отново да ви увлече, вижте вашата окончателна гибел. Не гледайте на него леко, а като на зинала пропаст, като на отворен ад, готов безвъзвратно да ви погълне. И чрез страха от такава горчива участ, отрезвявайте вашата мисъл и отклонявайте вашите сърдечни чувства от греха. Разбира се, борбата е неизбежна. Но за стоящия е по-лесно да се бори, отколкото за падналия. Вие сте станали? Стойте прави и се борете. Господ да ви помага. Ден след ден борбата ще става все по-лека. Накрая тя съвсем ще стихне. Доброто ще вземе преобладаващ връх и вашият живот ще потече мирно, по пътя на богоугодно добротворство и ще ви доведе до блажен земен изход от тук към вечните райски обители. А ако отново паднете, пак ще настъпи смущение в мислите и чувствата, отново мрак и терзание, отново страх и измъчване на съвестта, отново тъга и всяко несъгласие. Ще започнете пак да се измъчвате в робството на греха може би без край.

Господ, Който ви помогна да се освободите от дяволските мрежи, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими (1 Петр. 5:10). И така ще бъде, ако и вие внимавате и бодърствате, знаейки, че вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). Амин.

 

Св. Теофан Затворник 

Категория: Други
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 2
 

 

 

http://blagovestnik.bg/23-03-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 120 Коментари: 0 Гласове: 2
 ПРЕЗ ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ

НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

 

Как трябва да се държим, за да избегнем нови падания в грехове

 

 

И така, извървяхме вече попрището на своето говеене. Господ да благослови да се потрудим в подготвителните за приемането на Светите Тайни подвизи, и за този малък труд ни прости всички изповядани от нас грехове и Сам благоволи да дойде и да се посели в чистата и пометена по такъв начин стаичка на сърцето ни чрез приетите от нас Пречисто Негово Тяло и Пречиста Негова Кръв. Какво да въздадем на

Господа за всичките Му благодеяния към нас? (Срв.: Пс. 115:3).

Да Му въздадем онова, което Той очаква сега от нас. А Той не очаква нищо повече от това, което Му обещахме, когато измолвахме прошка за греховете си. Обещахме Му да не отстъпваме повече пред

грехолюбието си и да съсредоточим всичките си усилия към неотклонно изпълнение на Неговите заповеди.

Нека да постъпваме така. И ако изпълняваме точно това свое обещание, то и Господ ще изпълнява по отношение на нас онова, което е обещал на всички истински причастници с Пречистите Тайни: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56).

Господ е истинен в словото Си. Както е казал, така и ще бъде. Но нашите думи невинаги са истинни. Колкото и искрени да сме, когато ги казваме, винаги остава съмнението, дали ще ги изпълняваме. Първоначално

решимостта ни е твърда, но после мислите ни се разколебават и нашата крепост пада. Колко пъти досега

сме си обещавали - и все сме падали отново и отново! Ето защо е необходимо да уговаряме самите себе си да полагаме грижи и труд за това, да устоим поне този път. Дано с Божията помощ този път да устоим. Има хора, които устояват и не се поддават на предишни влечения. Защо да не достигнем най-накрая това благо?

Господ е близо. Готов е да ни помогне. Остава само ние от своя страна да направим всичко, което е нужно.

Струва ми се, че можем много лесно да успеем в това, ако запазим неугасим огъня на ревността за богоугаждане, с който сега е изпълнено благодарното ни към Господа сърце. Ако винаги имаме в себе си тази ревност, никакъв лош помисъл не би ни смутил, никакво изкушение не би ни разколебало, никакво препятствие не би издигнало преграда пред добрите ни начинания и трудове. И враговете щяха да избягат

далече от нас, и страстите нямаше да проявяват към нас своите изисквания.

Каква точно е тази сила на ревността, за това пространно пише свети Исаак Сирин в 60-о слово за различните начини на борба.

“Някои са мъжествени и силни - пише той, - нямат за нищо смъртта, пристъпват към делото с голяма ревност, предават се на всяко изкушение и на смърт, пренебрегват живота в света, тялото си и изкушенията, и дяволът не излиза веднага против тях, не им се показва, а се скрива и отстъпва, при първия им устрем не се среща с тях и не започва битка. Той знае, че всяко начало на битката е пламенно, известно му е, че подвижникът притежава голяма ревност, а ревностните воини не се побеждават лесно. И прави това, защото се бои не от тях самите, а от окръжаващата ги Божествена сила, която го плаши. Затова дори не се осмелява да докосне такива, докато не види, че са охладнели в ревността си.”

Виждате ли каква е силата на ревността за свят и богоугоден живот? Божествената сила я обгръща и отблъсква надалече всяко действие на врага. На когото сърцето е изпълнено с такава ревност, Господ е с него; а с когото е Господ, той има сила за всяко добро и мъжество против всяко зло. Така вярно пази и ти ревността, и ще изпълниш обещанието си да не отстъпваш пред греха и да ходиш угодно пред Бога. Напротив, допуснеш ли да охладнее ревността ти, няма да избегнеш падението. Защото ето какво казва по-нататък

свети Исаак:

“И се обръща към тях, когато стават лениви, когато се отклонят от първите си помисли и сами започнат да изобретяват това, което помага за поражението им чрез произлизащото от самите тях собственото мъдруване, и сами изкопават за душите си рова на погибелта чрез породеното от леността

разсейване на помислите, от което в тях, тоест в мислите и сърцата им, се е възцарила студенина”.

Ето я цялата тайна! Ако запазим силата на ревността си, ще избегнем нови падения, ще преуспеем и ще се

укрепим в доброто. Напротив, колкото по-бързо отслабне и охладнее ревността ни, ще отслабне вниманието към себе си, ще започне мечтание на помислите, ще се появи раздвижване на страстите и вътрешно съгласие с тях, а оттам до делата не е далече. И ето че падаме отново. И пак помрачаване и смущение, и отпадане от Господа, и пак предаване в робство на греха и сатаната. Затова ето какво съветва всекиго от нас свети Исаак:

“А ти, човече, който си тръгнал след Бога, по всяко време на подвига си помни началото, първата си ревност

по пътя и онези пламенни помисли, с които за първи път си излязъл от дома си и си започнал битката. Така се

изпитвай всеки ден, та пламъкът на душата ти да не охладнее от първоначалната ревност и да не се лишиш от едно от оръжията, които си имал в началото на подвига си”.

Предполагам, че при тези думи в душата ви се поражда желание да знаете как на дело можем да запазим ревността си и с кратък отговор искам да отговоря на желанието ви. Ето какво можете да правите.

Всяка сутрин, веднага щом отворите очи, първата ви работа да бъде да възстановите тази ревност в цялата ѝ сила. Това може да стане със събиране вътре в себе си и с мислено обръщане към Господа. Ако това не е достатъчно, прибавете необходимия брой поклони, земни и поясни. Ако и това не предизвика пълно въздействие, станете и си припомнете всичко, как през това говеене сте стигнали до решимостта да

промените живота си, като се стараете да възпроизведете всички онези мисли и чувства, каквито тогава е имало и са действали у вас, и особено мисълта, която ви е поразила повече от всичко. При това поставете себе си пред смъртта или пред Божия Съд, когато от Божиите уста е готова да бъде произнесена присъдата за вас. Ако искрено проведете тази мислена работа, вашето усилие и молитва към Господа ще принесат

плод, ще се съживи вашата ревност, с която после с блага надежда в добро устроение оставайте по своите дела до вечерта.

Ако по някаква причина, или по-скоро по внушение на врага, в душата ви се появи желание да направите

някаква отстъпка на себе си в това отношение, да не се затруднявате с предложената работа над себе

си, то отрезвете се със страха от падение. Защото, ако сутринта оставите ревността си невъзстановена, то, улисани в работата си през деня, съвсем ще охладнеете! Не е чудно и да паднете. А ако паднете, ще изгубите благодатта, и само Бог знае ще се върне ли тя отново при вас и ще се изправите ли отново. Земя, която попива многото дъжд и ражда тръни и плевели, е непотребна и близка до проклятие, нейният край е изгаряне (Срв.: Евр. 6:7, 8). Тези страшни думи: близка до проклятие (тоест, че Господ ще ви отхвърли напълно и ще ви остави в ръцете на вашето падение, ако пак допуснете да охладнеете и да паднете) нека по-често да звучат в ушите ви. Те ще пораждат всеки път у вас чувство на страх за себе си и ще привеждат в напрежение отслабващите ви сили.

Като възкресите сутрин огъня на вашата ревност, поддържайте го след това в продължение на целия ден. А

за това пазете неразсеяно вниманието си. Стойте с ума си в сърцето пред лицето на Господа и не допускайте

мислите ви да блуждаят напразно в мечтателни представи. Блуждаещите помисли отделят човека от самия

себе си и с това го охлаждат; а освен това лесно могат да ви отведат при предметите на вашите страсти и,

преди още да се опомните, да събудят заспалата страст и дори да ви примамят към съгласие с нея. А след това до падението не е далече.

За подкрепа на това вътрешно разположение се погрижете да преустроите живота си според изискванията на новия живот, при което на всичките си дела и занятия определете свое място, свое време и своя мяра. Нека всичко у вас да бъде определено: как да останете сам, как - с домашните си, как - с външните хора, как да устроите делата, свързани с вашата работа, звание и длъжност - и то да е насочено единствено към това

- с всичко да благоугаждате на Господа и във всичко да изпълнявате само Неговата свята воля. Решително отстранете всичко, което може да събужда страстта ви и предишните ви лоши навици. С установяването на

такъв ред ще оградите живота си от различните поводи за падение и ще направите той да протича стройно,

без да нарушава, а напротив - като все повече и повече укрепява вашия вътрешен ред.

Като устроите така себе си и вътрешно и външно, вие непрестанно ще ревнувате как да угодите на Бога и как

от едно богоугодно дело да преминавате към друго. Ще ви остане само борбата с внезапно възникващите помисли, желания, страстни движения и външни препънки на добрите ви намерения. При необходимото внимание и неотслабващо усърдие това няма да ви затрудни особено, и не само няма да отслаби ревността ви, а напротив - постоянно ще я събужда, въздига и укрепява, подобно на това, както воинът не охладнява, а се възпламенява в битката с враговете, които го нападат.

Не се спирам на това, че не трябва никак да се впускате в празни развлечения и е необходимо по всякакъв

начин да избягвате съблазните и всякакви по-близки или по-далечни поводи за грях. Това ще отпадне

само по себе си, когато преустроите реда на живота си според духа на новия си живот. Що се отнася до частните обстоятелства и дела, които могат да подложат на опасност благочестието на живота ви, търсете за тях вразумление в светите книги и в отеческите и братските съвети. Приемете като закон по-често да се обръщате към духовния отец, когото душата ви избере, и с него се съветвайте за всичко, което става в душата ви и което се случва в живота около вас. Спасението – казва Премъдрият - е в многото съветване (Притч. 11:14 - слав.). Който може да чете, нека да има под ръка душеспасителни книги и в тях да търси вразумление за себе си и просвещаване на мислите в трудни моменти на смущение. Те в много случаи могат да заменят недостига на опитно духовно ръководство.

Такива са общите насоки на това, как да живеем, за да запазим ревността си и да избегнем нови падения в грях. Като действате така, вие наистина ще изпълните това, което сте обещали на Господа, когато сте Му казали: “Съгреших, няма повече да греша”. Като вижда труда ви, и Господ ще изпълни Своето обещание да

бъде с вас и да действа във вас за вашето спасение, по мярата на вашата преданост на волята Му и на готовността ви всичко да вършите за Негова слава. Амин.

 

13 февруари 1866 година

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 115 Коментари: 0 Гласове: 1
  


http://blagovestnik.bg/22-03-2021/
Категория: Други
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове: 2
 ПРЕЗ ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ

НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Какво трябва да бъде във всеки причастил се с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа; и кой няма в себе си Господа

 

Нашият Господ Иисус Христос е казал: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мене, и Аз в

него (Иоан. 6:56). Нека се възрадваме, братя причастници. Колкото са истинни думите на Господа, толкова

е несъмнено, че Господ е в нас, след причастяването ни със светите пречисти и животворящи Негови Тайни.

Но, братя, като е дошъл и се е вселил в нас, ние трябва да засвидетелстваме Неговото присъствие така,

както Той винаги ни свидетелства за Себе Си чрез Своите промишления за нас, като ни пращаше от небето

дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деян. 14:17). Сам Той казва:

Който отвори вратата на своето сърце, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). И тъй, вечеряме ли ние с Господа и Той с нас? Задавам този въпрос поради това, че почти всички присъстващи тук се приобщиха със светите Христови Тайни. Дали започна в нас това, което трябва да бъде очевиден плод на това преславно Тайнство?

Идвайки при нас, Господ носи със Себе си вечеря: носи всички духовни блага за спасение, чийто единствен

извор е Той, и ги предоставя на душата да ги вкуси. Да влезем вътре и да видим.

Господ е светлина. Той донася светлина и в душата, която го е приела. Както, когато в тъмна стая внесат светилник, който силно свети, стаята и всички намиращи се в нея предмети, от най-големия до най-малкия, стават видими, със самия светилник и с оногова, който го е внесъл, по същия начин и духовната светлина осветлява душата, която е приела Господа. Това е светлината на знание и разбиране на цялото домостроителство на нашето спасение. В нея ясно се вижда нашата ограниченост и слабост и великото

Божие снизхождение към нас, което ни спасява, с всички свързани с него истини - за единосъщната Троица,

за творението и Божия промисъл, за грехопадението, за въплътяването на Бог Слово, за Неговата кръстна

смърт и възкресение, за устройството на светата Църква, за общението между небесната и земната Църква, за наследието, приготвено на небето за ония, които вярват и се трудят в живота си според вярата - с една дума с цялата съвкупност на спасителните истини. Като християни, ние знаем тези истини, но докато не започнем да живеем според Христа, това знание си остава външно. Като дойде на земята, Господ свърза тези истини не само с нашия ум, но с цялото същество на нашия дух дотолкова, че след това не остава ни сянка от съмнение, ни моментна забрава. Но какво е вярно, че сега светлината ни обкръжава и осветява всичко наоколо и ние съзнаваме това неотразимо, така онзи, който е приел Господа със своя разум, съзнателно

и неотклонно пребивава в тези истини, действайки в своя кръг. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е всеоживяваща сила. Той донася със Себе Си духовна сила и в душата, която Го е приела. Болният

разслабен, който лежи на одър, едва вдига ръцете си, едва говори, едва отваря клепки, но след като е получил

изцеление, с усещането за здраве и сила той започва да ходи и да действа не само без болка, но и с радост,

подобно на разслабения, изцерен от Спасителя, който като взел одъра си, проходил, скачайки и хвалейки

Бога. Така и грешната душа е нравствено разслабена, но когато приеме в себе си Господа, чувства своето духовно здраве и сила, т.е. усеща въодушевена ревност за всяко добро и за изпълнение на всяка Божия

заповед, несмущавана от никакви пречки, нито външни, нито вътрешни, издигани от страстите и лошите

навици, и неспъвана нито от леност, нито от отлагане от днес за утре. Ние винаги вършим по нещо добро,

но го вършим, когато то само, така да се каже, ни попадне под ръка и за изпълнението му не са нужни

жертви и особени усилия. Но тук се възражда силна духовна енергия, с направляване на всички мисли,

желания и намерения само към духовното, което се изразява не само с живот, но и с някаква неудържимост

в трудовете на добротворството и благочестието, която не чувства умора и насищане. Така трябва да бъде

с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е мир. Той донася със Себе Си мир и в душата, която Го е приела. Както в Тивериадско море, когато се

вдигнала голяма буря, развълнувала морето и изплашила Апостолите, Господ я укротил със Своята всесилна

дума и въдворил велика тишина, която успокоила и развеселила всички, така и в душата, обикновено

вълнувана от много мисли, желания, начинания и сърдечни влечения, след идането на Господа в нея се

въдворява дълбока духовна тишина, несмущавана от нищо нито отвън, нито отвътре - тишина, която ни дава

възможност ясно да чуем и най-тихия глас, от небето или от земята. Това не е неподвижност, но стройност

и отмереност във всички движения на нашия дух, които се изразяват и външно в сериозност на нашите

отношения и дела. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа.

Но това така ли е с нас, братя?

Господ е огън, който стопля. Той донася със Себе Си духовна топлота и в душата, която Го е приела. Както,

когато в студено време влезем в топла стая, ние чувстваме топлината, която приятно преминава по цялото

ни тяло, така душата се облича с духовната топлота като с някаква дреха след приемането на Господа в

пречистите Тайни. Свише - получаваме благоволение от Бога, Който се примирява с нас, за миналото -

освобождаване от греховете, за бъдещето - увереност в неизказаното наследство, а около нас получаваме

мирно общение с видимото и невидимото. Това са лъчите на оная духовна топлота, които, прониквайки в

сърцето, предизвикват в него горене на духа, което привлича всички сили на нашето естество, устройвайки

по този начин здраво жилище за приемане на Невместимия. Тая топлота дава сладост, рая на сладостта,

духовното съкровище, заради което вярващият е готов да даде всичко, само за да не го загуби, а винаги да го притежава. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Така светлината на знанието, въодушевяващата сила за добро, душевният мир, сладостната топлота – това са главните свидетели за присъствието на Господа в сърцата на истинските причастници, вечерята, с която Той нахранва душата, която Го е приела. Слушайки това, може би някой от нас ще се смути духом и ще

запита: ако някой не види в себе си такива свидетелства, Господ не е ли в него? Няма да ви успокоявам

лъжливо - да, Господ не е в него. Нещо повече: понеже Господ не е в него, за него няма и спасение.

Обаче не бива да се тревожим с лъжливи страхове. Може би някой няма в съвършенство тези блага, но ги има

в зародиш. Това е все едно да кажем, че ги има. Денят не настъпва изведнъж, но щом започне да се зазорява, всички знаем, че нощта е отминала и настъпва денят. Цветето и дървото израстват не изведнъж, но щом само семето даде израстък, ние знаем, че е започнал животът на новото растение. Болният не стъпва изведнъж на крака, но щом лекарството е намерено и е дало сила на организма, ние знаем, че оздравяването вече е настъпило. Така разбирайте и за плодовете при приобщаване с пречистите Тайни, които свидетелстват

за вселяването на Господа в нас. Те не са явни, но може би са в зачатък. Нека потърпим и да останем при

тоя ред на живот, при който можем да очакваме тяхното появяване в пълнота, и ще получим очакваното.

Ще попитате: как ще узнаем, дали в нас има такива зачатъци? Отговарям: ако имаме грижа за спасение, с трудове по изпълнение на всичко, от което се обуславя спасението, знайте, че Господ вече е започнал в нас Своето дело. Нека продължим започнатия труд с търпение и ще видим, че Господ ще ни съдейства. Но ако и това няма, значи, че няма и зачатъци. Нехайството и безгрижието за спасение са явният признак, че животът на духа още не е започнал. Необходимо е всичко отново да се преработи. В този случай не бива да се отчайваме. Затова ни се дава още живот, за да се осъзнаем и да се разкаем. Това и трябва да сторим. Още сме в благоприятното време на поста. Нека се възползваме от него и да се погрижим да преминем един курс на себелекуване в постене, както трябва. Тогава, като се примирим с Господа в тайнството покаяние

и като Го приемем в пречистите Тайни, да започнем трудовете на един живот, който ще доведе накрая до светлина и съвършенство духовните блага, които свидетелстват, че Господ е в нас и ние в Него. Амин.

 

12 март 1864 година

 

Св. Теофан Затворник

 

Категория: Други
Прочетен: 664 Коментари: 0 Гласове: 1
  НЕДЕЛЯ ПЪРВА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ – ТЪРЖЕСТВО НА ПРАВОСЛАВИЕТО

Евангелие за всезнаещия Господ и за човека, в когото няма лукавство

Иоан 1: 43 – 51, Зач. 5

   Колко велико и страшно е Божието присъствие – о, колко велико и страшно е присъствието на живия Бог!

       Пред Него в трепет предстоят ангелските сили; поради пресияещата светлина и неизказана красота серафимите закриват своите лица с крилата си.

Колко сияйно е слънцето! Колко красиво е звездното небе! Колко силно е бурното море! Колко величествени са големите планини! Колко страшни са гръмоносните облаци и огнените вулкани! Колко красиви[1] са разцъфтелите ливади със студените си извори и белите стада! Но всичко това е дело само на Божията десница; всичко това е смъртно творение на безсмъртния Творец. А щом като творението е толкова красиво, какъв ли ще е Творецът?!

Щом като човешкото сърце се изпълва със страх или с радост, или със сълзи в присъствието на Божиите творения, как ли ще бъде в присъствието на всемогъщия и жив Творец?

       Кое смъртно създание може да застане близо до Безсмъртния и да не се разтопи? Кой ли смъртен човек може да погледне Божието лице и да остане жив? Ето, страшно и престрашно е да се гледа лицето на Божия ангел, а камо ли лицето на Бога! Описвайки своето видение на Божия ангел, пророк Даниил казва: В мене сила не остана и видът на лицето ми се измени твърде много (Дан. 10: 8). Тъй безсилен е и най-силният човек, и така безобразен изглежда и най-красивият човек в присъствието на светлия Божий ангел, чието тяло е като топаз, лицето му – като вида на светкавица, очите му – като запалени светила (Дан. 10: 6). В онова преславно утро, когато Господ възкръснал, станал голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него;
видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг; и пазачите, уплашени от него, се разтрепериха и станаха като мъртви 
(Мат. 28: 2 – 4). Щом царският  слуга е такъв – какъв ли ще е Царят?!

О, ако хората биха знаели, ако непрестанно помнеха и нито за миг не губеха това знание, че мълниевидните и белоснежни ангели са близо до тях, съвсем близо до тях! Това знание на пророците и всички прозорливи хора, получено чрез видения, ги направило безкрайно кротки и смирени пред небесния свят, и решителни и гневни към неразкаяните и заслепени грешници. Веднъж пророк Елисей се помолил на Бога – Бог да отвори очите на неговия слуга, та да види онова, което самият пророк можел да види. И Бог чул молитвата на великия пророк, и очите на слугата се отворили, и той видял: И ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея (IV Цар. 6: 17).

А какво ли ще е видението на Царя на небесното войнство, о, колко величествено и страшно ще да е видението на самия Цар на небесното войнство! Когато великият пророк Исаия се удостоил с това видение, в страх и ужас извикал: Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота (Исаия 6: 5)!

О, само да знаеха хората, че техният Цар непрестанно ги вижда – същият този величествен и неизменящ се Цар Господ, когото Исаия видял веднъж и се изпълнил със страх и ужас! Тогава и на ум не би им идвала [мисълта] за някакъв грях и някаква нечистота. Вижда ли човек Бога или не го вижда, Бог го вижда. Не е ли това притеснение[2] за богохулника? Не е ли това утеха за християнина страдалец?

И не сам триединният Бог ни гледа и вижда през всички часове на нашия живот, а и цялото небесно войнство – ангелите и прославените     светии. Милиони очи ни гледат като едно око. Милиони благопожелания ни съпровождат по нашия трънлив и мрачен път на живота; милиони ръце за помощ се протягат към нас като една ръка. Предвождана от Светия Дух, Църквата Божия на земята се е потрудила това величие и трогателна реалност да представи на вярващите с многобройните икони на иконостаса, които изобразяват невидимия свят на небесните сили; и да ни напомня за постоянното присъствие на тези сили в света. Почитайки иконите, ние не почитаме дървото и боята върху дървото, а почитаме живите и присъстващи небесни сили. Имайки [благоговеен] страх към иконите, ние имаме [благоговеен] страх от тяхната сила. Чувствайки радост и утеха от иконите, всъщност ние чувстваме утеха и радост от небесните сили, които са изобразени на иконите. Само безумните и обладани от зли духове хора са гледали на иконопочитанието като на идолопоклонство. Кой, ако не Православната църква, е водила през вековете борба против идолопоклонството? Кой друг е дал милиони жертви в тази победоносна борба? Та нима Църквата, Която е разрушила идолопоклонството, е идолопоклонник? Такова обвинение към Божията Църква са отправили нечестивите еретици, които мислели с плътски, а не с духовен разум. Заради грубостта на своето разсъждение те не могли да различат иконопочитанието от идолопоклонството. Като не успели със своите безсилни аргументи, еретиците са въстанали с огън и меч против иконите и иконопочитанието. С огън изгаряли иконите, а с меч посичали православните. Но тъй като Божията сила е по-голяма и от огъня, и от меча, най-накрая еретиците паднали и погинали, а иконите са останали, за да красят Божиите храмове и да напомнят на вярващите за великото и страшно присъствие на Бога и на небесните сили в човешкия живот на земята. В спомен за победата над иконоборците и на тържественото установяване на почитането на иконите по времето на патриарх Методий, благочестивата царица Теодора и нейният син Михаил, светите и богоносни отци определили тази първа неделя на Великия пост за празнуване на това събитие. Тази неделя е наречена и Неделя Православна – за възпоменание на победата на православната вероизповед над еретическото пустословие и земно мъдруване. Във връзка с това на днешния ден е отредено да се чете евангелското четиво за Натанаил, за неговото съмнение в Христа, докато стоял далеч от Христос, и за неговото обръщане, когато дошъл близо до Христа. Та с това да се покаже колко е необходимо Божието присъствие за обръщането на маловерните към вярата, и чудотворната сила на това присъствие!

На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. След Своето кръщение в Иордан Господ Иисус се запътил за Галилея, откъдето трябвало да започне Своето дело. Поради извратения ум на иудеите не било достойно Господ да започне своето дело между тях. Иудея и Иерусалим по своята приземеност и чувственост били паднали по-ниско от езичниците. Галилея била езическа, населена предимно с гърци, римляни, сирийци и съвсем малко между тях евреи. Евреите от Иудея презирали Галилея като езическа земя, земя на мрака и невежеството. И точно в тази презирана земя трябвало да засияе, според пророческите думи, велика светлина: Езическа Галилея… Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина (Исаия 9: 1 – 2). Отваряйки Своята божествена уста първо в Галилея, която представлявала смесица от народи, Господ с това вече подчертал общочовешкото предназначение на Своето Евангелие. Появявайки се първо в тази мрачна и безславна част на Палестина, Той показал колкото Своето смирение, толкова и присъдата за гордостта на помрачения и развратен Иерусалим.

Андрей най-напред тръгнал към Господа без покана, а след това довел своя брат Симон Петър (Иоан 1: 35 – 42), докато Филип бил повикан от Господа: Върви след Мене! Че Филип веднага се подчинил на призива без никакво колебание, е ясно от това, че той, обзет от ревност за Христа, започнал начаса да кани и води и други при своя Господ. Бързото Филипово решение да последва Господа може да се обясни с това, че той може би преди това да е чул за Христа от своите съседи Андрей и Петър, защото всички били от едно и също място – Витсаида, а е възможно и от други [да е слушал за Христа]; но най-вероятно ще да е, че обаятелната Христова личност го е подтикнала да остави всичко, да забрави всичко и да тръгне след Него. Силната Христова личност така повлияла на Филип, че той, както казахме, не само че го последвал, а веднага започнал с апостолска ревност да печели и други хора за Христа, защото се казва:

Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. Колко просто говори Филип! Разговаряли две копнеещи човешки души – Филиповата и Натанаиловата! Филип не казва: „Намерихме обещания Месия“, нито пък „Сина Давидов“, нито „Царя Израилев“, нито „Господ Христос“. Той само известява на Натанаил: Намерихме… Оногова,… за Когото писаха Моисей и пророците. Така говори душата, изпълнена с удивление и радост. Най-силните чувства не подбират думите, а се изразяват просто, понякога и препросто, с увереността, че тяхната сила ще се почувства и чрез най-обикновените думи. Слабото и измамно чувство прави за себе си сребърни тръби от най-крещящи и пламенни слова, за да изглежда по-силно и по-правдиво отколкото е. Разбира се, че Филип и Натанаил и преди това са разговаряли помежду си за Обещания, за Предсказания, за Дългоочаквания. Това е било обичаен предмет на разговор между истинските израилтяни, за всички чисти и жадни души. Намерихме, казва Филип. Т.е. Той не се появил като мълния, която разтриса облаците и устрашава земята; нито пък неочаквано паднал на земята като метеор; нито се възкачил на царския престол в Иерусалим, накъдето били насочени погледите на късогледите фарисеи, на неразумните книжници и на останалите чакащи Месията. Той отраснал и живял тук, в Галилея, между нас, ето вече тридесет години, и ние не Го познавахме; отрасна като благородна лоза между диви лози, но беше трудно да се познае, докато не узря и започна да дава плодове. Бил е още като добре скрито в земята съкровище; земята се отворила и съкровището засияло. Той не се самоизтъквал, нито се натрапвал; ние Го видяхме и познахме. Кротък е като агне, като пролет приветлив, всевиждащ като слънце и всемогъщ като Бог. Той е от Назарет, син Иосифов. Кой може да знае как Филип е описал Христа пред Натанаила? Кой може да възстанови целия техен разговор? Евангелистът накратко съобщава само най-главното. И всичко, което Натанаил чул от Филип, можело само да го зарадва. Но нещо го смутило и го направило слабоверен, а именно, как така Месията ще се появи от Назарет! Филип нарича Иисус син Иосифов може би затова, че и той още не знаел за превеликата тайна на зачатието на Богоматер от Дух Свети, а може би и само за това, за да е по-лаконичен пред един човек, който тепърва щял постепенно да бъде въведен в тайната на Боговъплъщението. Може би Филип вече да постъпва по мисионерски по метод, описан по-късно от апостол Павел: За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (I Коринт. 9: 22). Натанаил бил още слаб, незнаещ, непосветен, и апостолът се отнася към него като към слаб.

А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Въпросът на Натанаил не трябва да се разбира като злорадо подхвърляне на вкаменено и отричащо сърце, а като страх на едно искрено сърце да не би неговият приятел да се е заблудил дълбоко. Сара се засмяла вътрешно, когато Господ казал, че тя ще роди син в старините си (Бит. 18: 12). Това е радост, която иска чрез съмнението да се утвърди. Натанаил не бил чул през живота си по-радостна вест от тази, която му донесъл Филип. Но както всяка радост е податлива на смущение и сянка, такава била и Натанаиловата радост. Тя веднага се спънала в думата Назарет. Как Месия ще дойде от Назарет? Не е ли посочен Витлеем като място на Неговото раждане? Не са ли поколения и поколения гледали с копнеж към Давидовия град, та там да съзрат очаквания Престолонаследник и Цар? Определено, Филип трябва да се заблуждава! Но Филип не ще да се впуска в обяснения и доказателства; нито пък има нещо да добави за Натанаил по повод на неговата забележка: дойди и виж. Той само му казва: Дойди и виж! Как победоносно звучат тези слова: Дойди и виж. Само дойди и виж, Натанаиле, аз не мога да ти докажа, но неговото присъствие ще ти докаже всичко. Аз не мога да ти отговоря нито на този, нито на втория ти въпрос, но самото Негово присъствие е отговор, на който ти не можеш да се противиш. Само ела с мен при Него – Дойди и виж! Натанаил се съгласил и тръгнал с Филип.

       Иисус видя Натанаила да отива към Него и казваето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Каква чудна похвала! И то от чии уста! Но какво означава това – израилтянин, у когото няма лукавство? Това означава човек, който е изпълнен с онова, което е противоположно на лукавството, т.е. – с Бога; богомислие, копнеж за Бога, търсене на Бога, очакване на Бога, упование на Бога. Това е човек, който се е предал на единствения Господар – Бог, и не иска и да чуе за друг господар; човек, в когото принципът на злото не могъл да хване корен. Но това Христово посочване на Натанаил като истински израилтянин същевременно е и изтъкване на тъжния факт, че истинските израилтяни са останали малко. Затова сам Господ радостно казва: „Ето истински израилтянин! Ето един истински между многото мними! Ето един, който не само по име е израилтянин, а и по дух!“ И макар че Господ отдалеч могъл да разбере съмнението в Него, което Натанаил с думи изразил пред Филип, Той все пак хвали Натанаил като истински израилтянин без лукавство. Дали не го хвали, за да го спечели? Не, Сърцеведецът не гледа на думите, а гледа на човешкото сърце. Ние по нищо не можем да видим, нито в страниците на Евангелието да прочетем, че Натанаил бил човек без лукавство, но Господ виждал в неговото сърце и прочел това в сърцето му. Може би останалите апостоли, които били около Христа, останали учудени от тези похвални Христови думи, но Христос оставил времето да им открие правдивостта на Неговата похвала. Самият Натанаил бил изненадан от тази неочаквана похвала и казал: Отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Вижте как Натанаил се разкрива като човек без лукавство. Лукавият човек е зает със самия себе си и не му е до другите хора. На лукавия човек са угодни похвалите и ласкателствата. Ако Натанаил бил лукав човек, той щял да се главозамае от тази Христова похвала и щял да започне да му благодари, или с престорена скромност да отхвърли тази похвала. Но Натанаил повече държал на истината, а не на похвалата, повече държал на Христа, а не на себе си. Затова нито приемайки, нито отклонявайки похвалата, Натанаил задава един открит въпрос, който има за цел да му открие истината за Христа: Отде ме познаваш? Ето, случва ми се за първи път в живота! Да ме беше повикал по име, би ме по-малко изненадал; защото името все някак може скоро да се узнае и улучи; ала повече ме изненадва това, че така бързо узнаваш името на моето сърце и моята съвест, т.е. нещото, което е най-съкровено в човека, и което човек най-трудно открива и на близките си приятели. Отде ме познаваш? На този въпрос Господ му отговаря с разкриването на една друга външна тайна: Преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Онзи, който познава тайните на духа, лесно открива и тайните на тялото. И Онзи, Който вижда движението на мислите и чува тайнствения им шепот в човека, още по-лесно вижда движението на човешкото тяло и чува думите на човешкия език. Преди Филип да пристъпи към Натанаил, Господ го видял, че стои под смокиновото дърво; и преди Филип да е помислил да пристъпи към Натанаил, Господ видял и знаел Натанаиловото сърце. По Неговия промисъл Филип пристъпил към Натанаил и го повикал да дойде и види. Къде ще се скрие човек от Божието око? Къде ще се скрие от великото и страшно Негово всеприсъствие? Размишлявайки за това велико и страшно всеприсъствие, Псалмопевецът се обръща към Всевиждащия Бог и казва: Ти знаеш, кога сядам и кога ставам. Ти отдалеч разбираш моите помисли. Ходя ли, почивам ли – Ти ме окръжаваш, и всички мои пътища са Тебе известни. Още думата ми не дошла на езика ми, Ти, Господи, вече точно я знаеш. Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене. Дивно е за мене (Твоето) знание – то е високо, не мога да го постигна! Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна (Пслм. 139: 2 – 7)? Христос е чудо в земната история, не само поради извършените чудеса и поради Своето Възкресение, но не по-малко и поради всеприсъствието със Своя Дух и Своето всезнание. Пребивавайки на земята, същевременно Той е бил и на Небето. Гледайки към хората, той видял и как сатаната пада от небето. Срещайки се с хората, той знаел тяхното минало и тяхното бъдеще. Той четял човешките мисли като отворена книга. Всред славата и човешките хваления Той говорил на учениците Си за Своите страдания; всред страданията Си говорил за Своята близка победа и слава. Гледайки мраморния иерусалимски храм, Той виждал и неговото разрушаване. С Моисеи и с Илия разговарял като със Свои живи съвременници. Живеейки в тяло, Той виждал всичко, което става на небето, чул разговора между грешния богаташ в ада с Авраам в рая. Отдалеч видял къде са вързани ослицата и ослето и пратил там учениците Си да ги доведат. Видял отдалече човек в града, който носи стомна с вода, и пратил учениците Си да се срещнат с този човек и поръчал да Му приготвят Пасха. Пред Неговия духовен взор времето не можело да постави никаква завеса. Всичко, което е било, и което ще бъде, Той виждал като онова, което се случвало пред нозете Му. Пространството за Него нямало значение. Онова, което ставало където и да е по света, той го виждал, като да се случвало пред Неговите очи. Онова, което ставало на скришно, [виждал] като на открито. Та чак и онова, което ставало на най-тайното място, в човешките сърца, пред Него било открито и явно. Това всеприсъствие и всезнание на Господ Иисус Христос поразило Натанаила не по-малко, отколкото Петра и останалите ученици богатият риболов в морето и утихването на бурята и вятъра. Познавайки човешките сърца, Господ знаел коя от Неговите божествени сили на кой ученик повече ще въздейства. Ако Неговата власт над природата най-много удивила Петър, Неговата прозорливост и Неговото всезнание можели да удивят Натанаил. Знаейки всичко, Господ, според Своето всезнание, управлявал със Своята божествена економия[3] спасението на хората. Може би вече, в първия ден на своето апостолство, когато казал на Натанаил: Дойди и виж, да е разбрал това. Филип бил уверен, че премъдрият и всесилен Господ ще открие Себе Си на Натанаил по начин, който е най-подходящ за Натанаиловия дух и характер. Може би Натанаил само донякъде да предусещал онова, което после явно узнал – какви безбройни и пречудни тайни се крият в човешката тленна гръд на неговия Учител. Наистина, тайни, по-широки от небесата и по-древни и превъзхождащи времената, се криели в гръдта на Богочовека! Дали Христос Господ е открил или изказал и една хилядна част от онези тайни и сили, които се криели в Него? Определено – не. Огромната част от Неговите тайни и сили останали неразкрити и неизказани, та да се открият и покажат на светиите в Неговото небесно Царство. Неговите сили били тъй големи, че Той не само че не се стремял да прави чудеса, но било много трудно да се въздържа да не прави много чудеса. От Негова страна е казано, открито и сторено само толкова, колкото е потребно за нашето спасение, без натиск и насилие върху нашата воля, върху нашия свободен избор и свободно самоопределение.

       Но да видим какво удивеният Натанаил отговорил на Господ: Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Това казва онази уста, която малко преди това рекла на Филипа: От Назарет може ли да излезе нещо добро? Каква чудна промяна! Какво внезапно възхищение! О, братя, колко велико и чудотворно е Божието присъствие! Няма думи, които биха го изказали, нито ръка, която би го описала, ала има сърца, които могат да го почувстват, и като го почувстват, да затрептят като утринна роса при срещата ѝ със слънчевите лъчи. Не разкрива ли този случай достатъчно убедително защо [Господ] е трябвало да се облече в човешко тяло и да се яви като слаб човек заради човешкото спасение? Кой би могъл да Го понесе, ако би се явил като огнен ангел? Ами ако би се явил като Бог, необлечен и нескрит под завесата на плътта, в Своята вечна сила и слава – кой би могъл да Го види и да остане жив? Кой би могъл да чуе Неговия глас и да не се превърне в прах? Нямало ли цялата земя да се превърне на пара от Неговия близък дъх? Вижте колко силно е неговото благо присъствие! Как в един миг обръща човешкото сърце и променя мислите на човека! Кой можел да предположи само няколко мига по-рано, преди разговора на Христос с Натанаил, че Натанаил след малко ще изповяда, че Той е тъй нареченият син Иосифов, Учител, Син Божий и Цар Израилев? И ако, може би, в този момент, под Цар Израилев Натанаил разбира земен цар Израилев, което е в съгласие с тогавашното всеобщо разбиране за Месия, все пак за един начинаещ в изповядването и следването на Христа това е повече от достатъчно. Защото Натанаил освен това Го нарича още и Син Божий, с което издига Христовата Личност високо над народното схващане за обикновен земен цар на Давидовия престол.

       Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ, значи, смята, че е открил на Натанаил само една малка тайна за Себе си, като му казал, че го е видял под смокинята. Неговата прозорливост на такова неголямо разстояние на земята е само като един слънчев лъч на всеобхватната Му прозорливост. Поради чистотата на Натанаиловата душа и това малкото било достатъчно, за да повярва той. Нечистите и лукави иерусалимски фарисеи и книжници виждали как Господ изцелява прокажени, отваря очите на слепи, как възкресява мъртви, и пак не могли да повярват. А ето, Натанаил, истинският изрилтянин, как вярва и изповядва и от малко открехнатата врата на чудесата! Господ му обещава: По-големи неща от това ще видиш. Какво ще види? Небето отворено и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. Господ се обръща с тези думи към Натанаил, но с това обещава на всички, защото казва: истина, истина ви говоря. А че това обещание ще бъде изпълнено, показва дебело подчертаното – истина, истина! От самото начало ангели служили на Спасителя, слизайки и възлизайки на небето. Ангел се явил на Захария, за да му съобщи раждането на великия Христов Предтеча. Ангел се явил на Пресвета Дева, за да ѝ възвести превеликата тайна за раждането на Господ. Небето се отворило пред витлеемските пастири, и ангелите слезли, пеейки радостната песен за помирението на Бога с хората. Ангели слизали и възлизали, за да известят и да упътят Иосиф и източните мъдреци. Когато Господ победил всички изкушения на сатаната в пустинята, ангели слезли и Му служили. В Неговите предсмъртни страдания в Гетсиманската градина Му се явил ангел, за да го подкрепи. При Неговото Възкресение два ангела слезли при гроба Му. При Неговото Възнесение от земята на небето два ангела в бели дрехи слезли и застанали пред учениците Му. След Неговото Възнесение ангели се явявали често на Неговите апостоли, а след това много и премного пъти – на Неговите угодници, мъченици и светии. Нима свети първомъченик Стефан не видял небесата отворени? Не бил ли апостол Павел отнесен до третото небе? Не са ли открити на евангелиста и апостол Иоана безброй чудеса на небето, във времето и във вечността? И до ден днешен на много чисти и богоносни души се явяват ангели, и много покаяли се и получили прошка на греховете си виждат небето отворено. О, колко пъти до днес са се изпълнявали думите на Господа за отвореното небе и слизащите и възлизащите ангели! Господ слязъл на земята, за да покаже на хората небето отворено. Преди Христа само малък брой пророци и богоугодници са се удостоили да видят небето отворено, но след Христа цeли войски от небовидци са се въздигали със своя прозорлив дух в небесните висини и са се срещали с небесните ангелски войнства. Небето винаги е отворено за хората, но те са затворени за небето, защото с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите. Христос свалил превръзката не само от очите на няколко телесно слепи, но от милиони духовно слепи хора. И слепите прогледнали, и видели небето отворено. И днес слепи проглеждат, и виждат отворено небето. А какво значи отворено небе, ако не присъствието на Живия Бог и на Неговите безбройни сили? А какво означава присъствието на Живия Бог освен страх и ужас за нечестивите и грешните, и живот и радост за чистите и праведните? От това велико и страшно присъствие сега ни отделя тъмната завеса на нашата плът. Но скоро, съвсем скоро, завесата ще бъде свалена и захвърлена, и ние ще се окажем напълно в отвореното небе, и онези между нас, които са се покаяли и са чисти, ще бъдат във вечното и животворящо присъствие на живия Бог, а непокаялите се, богохулниците и нечистивите – във вечно отсъствие от Него, в мъки и във външната тъмнина.

       Да притичаме към човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос и докато нашите дни все още не са изброени, да изповядваме Неговото име като единственото спасително име, да завикаме за помощ, за единствената неизмамна и спасителна помощ.

Господи Иисусе Хрисе, Сине Божий, помилуй и спаси нас грешните! На Тебе слава, заедно с Отец и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – умилителни (бел. прев).

[2] В ориг. – тръпка, треперене (бел. прев.).

[3] Економия – домостроителство (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 116 Коментари: 0 Гласове: 4
20.03 19:08 - СИНАКСАР
 НЕДЕЛЯ ПЪРВА НА ВЕЛИКИЯ

     ПОСТ - ПРАВОСЛАВНА

 

 

В тоя ден св. Църква празнува тържеството на Православната вяра над иконоборческата ерес и другите преди нея ереси. Този празник е установен в 842 г. при византийския император Михаил III, майка му благочестивата царица св. Теодора и при св.Методий, патриарх Цариградски. Историята на празника накратко е след­ната:

Византийският император Лъв Исавър, който по Божие допущение от свинар се домогнал до императорския скиптър, по полити­чески и по лични съображения, бил против иконопочитанието. Той повикал патриарх Герман и му казал: „Владико, мисля, че няма раз­лика между почитането на икони и на идоли, затова заповядай колкото е възможно по-скоро да бъдат изхвърлени иконите от цър­квите и да не им се отдава поклонение. Ако ли обаче те са истински свети изображения, то поне да се поставят по-високо, та да не бъдат осквернявани от вярващите при целуването." Патриархът обаче твърдо се противопоставил на царя и не изпълнил предло­жението му. Тогава Лъв го свалил от патриаршеския престол и поставил на негово място своя съмишленик - някой си Анастасий. Издадена била строга заповед против иконопочитанието. За­почнало жестоко гонение против иконопочитателите, което било прекратено при царуването на царица Ирина и цар Константин. Патриарх Тарасий свикал вселенски събор, седми по ред, който възстановил иконопочитанието. При император Лъв Армянин обаче иконоборчеството започнало с нова сила. Император Теофил под­ложил на преследване мнозина отци - иконопочитатели. Едни подложил на телесни мъчения, други хвърлил в тъмница, а трети изпратил на заточение. За всичко това обаче той бил наказан от Бога с тежка болест. Подбуден от своята благочестива съпруга царица Теодора, която била тайна иконопочитателка, той, преди смъртта си се разкаял. След смъртта му царица Теодора за­повядала да спрат преследванията срещу иконопочитателите, да бъдат пуснати на свобода затворените и да бъдат върнати зато­чените. Сваленият преди това патриарх Методий -доблестен по­борник против иконоборческата ерес, бил отново възведен на патриаршеския престол. Царицата сама дала личен пример на иконопочитание, като поставила на шията си образа на Божията Майка и пред всички радостно и с любов го целувала.

В неделята след Първата великопостна седмица в Цариград била извършена тържествена служба. В памет на това събитие било установено ежегодно на тоя ден да се чествува по подобаващ начин победата на Православието не само над иконоборческата ерес, но и над всички други дотогавашни ереси. Впоследствие било прието след светата литургия тоя ден в катедралните храмове да се изпълнява специален чин, който съдържа молебно пение за обръ­щане към православната вяра на всички отстъпници и заблудени, моление за утвърждаване в православната вяра на всички верни чеда на светата Църква, възглася се „анатема" (проклятие) за всички упорствуващи лъжеучители и отстъпници, пее се „Вечная памят" за всички починали поборници, изповедници и мъченици за истинската права вяра и се възглася многолетие за всички живи ревнители и защитници на св. Православие и за предстоятелите на поместните православни църкви.

Днешният празник дава добър повод да се кажат няколко думи за почитането на св. икони и за св. Православие.

Почитането на свещени изображения (икони) има своите пси­хологически и исторически основания. Един от изразите на обич и почит към наши скъпи близки или към високопоставени и достойни за уважение хора е да изобразяваме техния лик и да го поста­вяме на лично място. Ето например майка е загубила едничкия си син. Останала е обаче снимка от неговия лик. Тя се заглежда с май­чина любов в това скъпо за нея изображение, целува го, прегръща го и го облива със сълзи. Тя добре знае, че пред нея е само едно изображение, а не и самият неин син и въпреки това тя мисли, че целувайки изображението, целува самия него. Това отношение на майката към портрета на нейния покоен син е за нея една насъщна духовна потребност, една утеха, една напълно естествена и оправ­дана проява. Почти същото е и с почитането на свещените изображения и предмети. Когато гледаме на тях или пък ги целуваме, ние не проявяваме това към веществото, от което те са направени. Не отдаваме почитта на платното или дървото, върху които са нари­сувани, а отправяме мисълта си към самия първообраз — него като че целуваме, него почитаме и нему се покланяме.

Господ Иисус е въплътено Слово Божие. Той е бил човек, исто­рическа личност. Имал е определен външен телесен образ като всички човеци. Следователно Той е могъл и може да бъде изобра­зяван. Според древни сведения, запазени в църковното предание, Неговият божествен Лик е бил изобразен върху обрус (плат, кърпа), известен под името „Неръкотворен образ". За Неговия външен вид е запазено също едно древно описание. Запазени са и някои Негови пластични изображения върху камък, датиращи от първите векове на християнската ера. Пак по древно църковно пре­дание св. евангелист Лука е бил художник. Той нарисувал образа на Божията Майка. И ако ние почитаме образите на наши скъпи, близки и на всички благодетели на човечеството, то как да не почитаме образите на нашия Спасител Господ Иисус, на пре­чистата му Майка, на св. Апостоли и Божиите угодници - све­тиите - които са наши благодетели и   небесни  ходатай  за  нас пред Бога?

И тъй, почитането на св. икони съвсем не е идолопоклоничество, както погрешно някога са мислили иконоборците, (а и днес все още има люде, които като тях мислят), но е заслужена и оправдана почит към ония, чиито образи са нарисувани върху са­мите икони. За нас иконите обаче са нещо повече от едно обикно­вено изображение, нещо повече от един обикновен портрет. Би­дейки именно свето изображение, ние вярваме, че те са и провод­ници на Божия благодатна освещаваща сила. Затова и ги почи­таме като светини (геs sасгае).

Що се пък отнася до православието, то е право изпо­вядване на вярата в Господ Иисус, предадена ни от светите Апо­столи и запазена неповредена от св. Източна Христова църква, коя­то единствено е истинската Църква, стълб и твърдина на истината (1 Тим. 3:15). Един е Господ, една е и вярата (Еф. 4:5); Христос не се е разделил (1 Кор. 1:3). Той не е основал много Църкви, а само една (Мат. 16:18). Тая именно Църква единствено обладава всич­ката пълнота на Божествената истина. Тя е неразделната, една света съборна и апостолска Църква, на която и ние сме честити да бъдем членове.

А Православието е истинската и неповредена вяра, която и ние изповядваме. Затова трябва да пазим като зеницата на очите си тая наша праотеческа вяра, защото от това зависи и на­шето спасение. „Тази вяра е апостолската, тази вяра е на св. Отци, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселе­ната!"

(Из чина на Православието). Амин!

 

Категория: Други
Прочетен: 173 Коментари: 0 Гласове: 3


 http://blagovestnik.bg/21-03-2021/  

Категория: Други
Прочетен: 76 Коментари: 0 Гласове: 2
 В СЪБОТА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Ние приехме Лекаря и вседейственото лекуване след Светото Причастяване

 

Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Благодарим Ти, Господи Боже наш, че не отхвърли нас, грешните, но ни сподоби да се причастим с Твоята светиня! Благодарим Ти, че ни дарува и на нас, недостойните да се причастим с Пречистите Твои и Небесни Тайни! Да ни бъде според думата Ти, Господи: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в Него (Срв.: Йоан. 6:56).

И така, братя, сега е време не за разговори и поучения, а за славословие и благодарение. Към Едничкия Господ, Който ви е посетил, да бъдете обърнати. Имате сега в себе си Едничкия Наставник на всички наставници... Цялото ви внимание да бъде насочено към Него. Слушайте внимателно какво ще ви каже Той вътре тайно и съкровено, но не по-малко истинно. Няма да разговаря с душата ви е членоразделна реч, а така - направо в сърцето ви ще запечата нужните за живота ви внушения. Само по-здраво опазвайте тишината във вас, изостряйте ухото на сърцето си, прилепете го до устата Му и слушайте внимателно.

Той на всеки дава благопотребното: на някои - душевен мир, на други - просвещаване на сърдечните очи, на трети - изцеление на душевните рани, на един - събуждане на ревност за добро, на друг - готовност за подвизи и самоотверженост, на трети - убеденост в истината - на всекиму потребното за него. Но колкото повече някой прояви внимание и готовност за деятелно послушание, толкова повече уроци ще получи, и то такива уроци, които не просто се запазват в паметта, а се запечатват върху цялото същество на човека. Не лишавайте сами себе си от това благо! Не пречете на Господа да действа във вашия дух: заключете ги само тях, сами, в чертога на сърцето си. Нека да останат двамата. Както в притчата Женихът, след като въвел мъдрите девици в брачния чертог, заключил вратата и никой от стоящите вън не можел да наруши тяхното взаимно общуване, така и вие, след като приемете в себе си Господа, затворете всички входове и изходи, заключете се сами с Него вътре и отстранете всичко, което може да ви разсее отвън.

Ние бяхме болни, в по-голяма или в по-малка степен, сега приехме Лекаря и всеизцеляващото лечение. Да дадем възможност на това лечение напълно да въздейства в нас и член след член, да проникне в цялото ни същество, да премине във всичките части на тялото ни, в утробата, в сърцето, да очисти душата, да освети помислите, да утвърди ставите заедно с костите, да просвети петте ни чувства и да ни направи обиталище само на Духа, а не обиталище на греха, да ни направи дом на Бога, и да бяга от нас всеки злодей и всяка страст.

Ето колко много неща трябва да направи още Лекарят! Да не Му пречим! Казват, че сънят е благоприятен за изцелението на болния. Тогава да се успокоим, „да заспим“ за всичко външно, за да дадем възможност на приетия от нас Лекар и на Неговото лечение да действат свободни и безпрепятствено в нас с всичката си сила.

А и време ли е сега да се занимаваме със странични неща? Дайте на душата да се нарадва на Господа и Господ -да се нарадва на душата. Отдавна те не са се виждали един друг. Греховете са ги разделяли. О, ако можеше тези грехове никога да не се повторят! Както за онзи, който идва от път, е скъп покоят, така скъпо е за Господа упокоението в нашите души. Той е изморен от това да ни търси и да търси път към нас. Със своите грехове, страсти и светски навици ние сме Го прогонили. И Той през цялото време ни е търсил - ту като изгубената драхма, ту като изгубената овца, и не ни е намирал, защото ние по всякакъв начин сме се изхитряли да се скрием от Него. Случвало се е Той да ни открие някъде, да застане при вратата на сърцето и да тропа, за да Му отворим, но ние не сме Му отваряли; тропал ни е с думите на истината, но ние не сме ги чували; тропал е с терзанията на съвестта, но ние сме ги заглушавали; тропал е с външните скърби, но и това не ни е вразумявало. Накрая ето че настъпи благоприятното време на поста. Ние станахме малко по-благоразумни, потрудихме се в подвига на молитвата и въздържанието, дойдохме на себе си, отворихме Му сърцето си чрез изповедта и съкрушението и Той влезе в нас чрез светото Причастие. Да Му дадем да се наслади на душата ни. Да не смущаваме покоя Му с бързото подновяване на суетата и още повече - на страстните дела и навици...

Колко пъти досега сме Го прогонвали!... Да Го опазим в себе си поне сега. Наистина, милостив е Господ! Той навярно отново ще търси път към нас и отново ще влезе в душите ни. Но какво ще стане, ако сегашното Негово снизхождане към нас е последният предел на Неговото дълготърпение!... Какво ще стане, ако - принуден и след това да си отиде от нас - Той произнесе окончателната присъда: Ето, оставя се вам домът ви пуст (Срв.: Мат. 23:38). Това се случва рядко, но се случва. Откъде да знаем дали няма да стане така и с нас, ако отново допуснем да оскърбим Неговото сърце,

горящо от любов към нас. И тогава какво? Тогава седем най-зли бяса ще влязат и ще върлуват в нас, като ни мъчат и нараняват. Нека да имаме страх от това, братя!

Но да поставим този страх при вратата на нашето сърце, като външен страж и пазител, а вътре с цялата си любов да прегърнем Господа и в това сладостно единение да пребъдем с Него до гроба, като пазим твърдо сегашния завет с Него и обетите, дадени на Изповедта: „Няма да греша повече, няма да греша“, и като продължим по този начин - сякаш току-що сме излезли от купела на Кръщението - в обновения ни живот. Амин.

 

 

Св. Теофан Затворник

Категория: Други
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 2
 В СЪБОТА НИ ПЪРВАТА СЕДМИЦИ НИ ВЕЛИКИЯ ПОСТ

 

Колкото по-често някой се причастява, толкова по-близо е до Господа

 

Ние с се удостоихме да се причастим със светите, пречисти и животворящи Христови Тайни. Нека кажем от цялата си душа и сърце: „Слава на тебе, Боже, слава на Тебе, Боже, слава на Тебе, Боже! Който се причастява, той се приобщава с Господа Иисуса Христа. А който се приобщава с Господа, той вкусва Неговата сила и живот. А който вкусва Неговата сила и живот, в него оживяват всички духовни сили и сам той започва да живее истински живот. Затова сам Господ говори, че който яде Неговата плът и пие Неговата кръв, има живот вечен (Йоан. 6:54).

Предполагам, че за вас не е трудно да разберете това, а макар и да би било трудно, вие приемете чрез вярата истината, че който се причастява, той живее истински духовен живот. Приемете тая истина и я запомнете. А аз ще се опитам да ви поясня това със следния пример.

Погледнете дърветата. На всяко дърво има много клони, големи и малки. Всяко клонче, което е на дървото, е живо, зелено, има листа, дава своевременно цвят и плод. Което клонче се откъсне от дървото, то отначало увяхва, после съвсем изсъхва и умира. От него не можем вече да очакваме нито цвят, нито плод. От какво това клонче е живо, зелено, дава цвят и плод, когато е на дървото? - От това, че бидейки на дървото, в което тече много жизнен сок, то поема за себе си от тоя сок, храни се от него и живее. Защо клончето засъхва и умира, когато се откъсне от дървото? - Защото, откъснато, вече не може да получава от дървото сок, а сокът, който е бил в него, изтича или изсъхва. Без сок то не може вече да се храни и да живее, и затова умира.

Нека отнесем тоя пример към нас. Каквото са клоните на дървото, това сме ние - православните християни. Самото дърво - това е Господ Иисус Христос, нашият Спасител. Както клоните само тогава живеят и дават плод, когато са съединени с дървото, така и ние само тогава живеем истински духовно и принасяме истински плод, когато сме съединени с Господа Иисуса Христа. Сам Той така е казал: Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва (Йоан. 15:5, 6). Както клончето, съединено с дървото, поема от него сок и живее от него, така и ние, когато сме съединени с Господа, приемаме от Него сили и живот и живеем, а когато не сме съединени с Господа, не живеем духовно, макар да изглеждаме живи.

Кога и как се съединяваме с Господа? - С Господа се съединяваме, като приемаме пречистото Негово тяло и пречистата Негова кръв. Който се приобщава с пречистите Тяло и Кръв Христови, той приема в себе си самия Господ и сам бива в Господа. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него, казва Господ (Йоан. 6:56). Светото Причастие прилича на присаждането при градинарите. Всички знаем как се присаждат плодни дръвчета. Взима се клонче, слага се под кората на друго дърво и се привързва. То започва да приема сок от това дърво и сраства с него. Така и ние чрез светото Причастие приемаме от Господа сили, като че ли жизнен сок от дърво, и срастваме, съединяваме се с Него и започваме да живеем и Неговия живот, истинския живот, който е от Него. Виждате колко е вярно, че който се причастява, той живее подобно на клонче, което е на дървото, а който не се причастява, той не живее духовно, а прилича на клонче, откъснато от дървото и изсъхнало.

Нека благодарим на Господа всички, които се причастихме със светите Христови Тайни, знаейки какво велико благо получихме чрез това. Да благодарим за сегашното причастие и да пожелаем по-скоро да се причастим отново, защото, колкото по-често се причастява някой, толкова по-близо е до Господа, толкова по-добре се чувства. Работникът по-добре работи, началникът по-добре ръководи, всекиму е по-добре от светото Причастие, всеки става по-бодър, по-добър, по-духовен.

Така ще бъде и с вас, само трябва да внимавате да не попречите сами на себе си с нещо лошо: никога не обиждайте, с никого не се карайте, бъдете кротки, въздържани, трудолюбиви, послушни, със синовен страх към Бога, молете се, не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци (Рим. 12:17). Голяма помощ от светото Причастие получава онзи, който след това не си позволява да върши нищо лошо, а мисли само за доброто и него желае. А който след светото Причастие върши лошо, той намалява и унищожава неговата сила. Той отново се отделя от Христа Спасителя, както откъснато от дървото клонче. Чрез светото Причастие той се е присадил към Христа, а чрез каквото и да е лошо дело той отново отпада от Него. За такъв светото Причастие не е причастие.

Именно за това трябва да се погрижим сега: като сме се причастили, да не се лишим от плодовете на светото Причастие. Нека се молим за това на Господа, на Неговата Пречиста Майка и на всички светни: Господ да утвърди в нас всички Свои дарове, дарявани заради светото Причастие, по молитвите на света Богородица, на нашите ангели пазители и на всички светни. Амин.

Категория: Други
Прочетен: 80 Коментари: 0 Гласове: 2
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1013389
Постинги: 2668
Коментари: 0
Гласове: 800
Календар
«  Март, 2021  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031