Скръбта за греховете и решителната промяна към по-добро са сърцевината на говеенето

Като встъпим в подвига на говеенето, ние смиряваме себе си с пост, бдение, ходене на църква, стоене докрай на продължителните богослужения, с поклони, домашни молитви, четене на душеспасителни книги. Благословени са тези трудове, които ежедневно понасят всички говеещи! Те са така необходими, че без тях говеенето не е говеене; но при това не трябва да забравяме, че всички те са само средства, а целта е извън тях; и ако те не бъдат насочени към тази цел, то може да се трудим напразно. Бремето ще понесем, а плод няма да вкусим. И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате (Срв.: Еф. 5:15).

Говеем, за да се изповядаме и да се причастим със Светите Тайни; но светата изповед и светото Причастие завършват делото на говеенето, като благодатно запечатват тези сърдечни изменения, които трябва да се появят, да съзреят и да се утвърдят по време на говеенето. Когато се изповядваме, обикновено казваме: „Съгреших, няма повече да правя така“. Тези думи трябва да бъдат външен израз на вътрешните разположения и чувства, които е необходимо да се образуват в сърцето още преди това. За да кажем искрено: „Съгреших, няма повече да греша“; трябва живо да осъзнаем греховете си и да положим твърдо намерение вече да не се поддаваме на склонността си към тях. Само такова съкрушение за

греховете си и такова твърдо намерение повече да не грешим правят ценна изповедта ни; само в този случай тя явява благодатната си сила; само при това условие тя е целително средство за душевните ни болести и баня, в която се умива сърдечната ни нечистота. Тази решителна промяна към по-доброто, породена от дълбоката скръб причинена от греховете, е целта на всичките подвизи на говеенето, с които се заемаме сега. Освен това постът, стоенето на молитва, отдалечаването от ежедневните дела, поклоните и др. са, за да се смекчи с тях душата и да и се помогне да достигне скръбта по Бога и покаянието без самосъжаление за свое спасение. Тъй като само при всичко това изповедта е спасителна, а само при спасителна изповед светото Причастие проявява цялото си спасително действие, това означава, че скръбта за греховете и решителната промяна към по-добро са сърцето на говеенето. Към това трябва да бъде насочено цялото ни внимание и цялото ни усърдие и трудове при говеенето.

Болката от греховете, недоволството и отвращението към тях трябва да бъдат така естествени в душата, че няма нужда да се напомня за това. Грехът е рана на душата. Ако върху тялото ни се появи рана, ние чувстваме болка и бързаме да излекуваме раната; така би трябвало да е и в душата, по отношение на греха! Но се случва съвсем не това: грехът, като рани душата, донася със себе си и някакво замайване, при което поробилият се на греха не вижда бедата си, не я чувства и няма грижата да се избави от нея. Ослепяването, безчувствието и безгрижието са следствие на любовта към греха, което след това държи грешниците в безизходно положение. Грешникът справедливо бива уподобяван на потъналия в дълбок сън, и на него силно трябва да му се извика: стани ти, който спиш (Еф. 5:14), за да стане.

И ето какво трябва да направим с душата си: да я събудим от греховния сън; да я доведем до състояние тя да види опасността от греха, да почувства тази опасност, да се обезпокои и да се загрижи да се избави от нея. Ще попитате, как да се направи това? Ще ви отговоря: това никой не може да направи вместо вас, освен вие самите. Вие самите трябва да влезете вътре в себе си и като застанете пред приспаната от греха душа, да започнете да я будите от този сън, кой както може и както съумее. В светилището ви никое странично лице не може да проникне и това, което трябва да стане там, с никакво външно дело и подвиг не може да се направи: всичко там се извършва в съкровения ви разговор с вашата душа, пред лицето на Единия Господ, от Когото нищо не е скрито. Разговорът със себе си, уговарянето на душата - това е най-важният начин за събуждането и от греховния сън.

Влезте в себе си и започнете да се трудите добросъвестно! Та нали на вас ви е известно всичко ваше: известни са ви вашите страсти и грехопадения. Всичко това е известно и на Господа, Когото не може да не виждате със сърцето си. Не можете да се скриете. От хората, които са извън вас, можем да се скрием; а от себе си и от Господа къде да се скрием? Ето това ясно виждане на себе си пред Господа вземете като изходна точка при събеседването с душата си. Кажете и; „Няма какво да се кривиш, душо, и онази страст е лоша, и това грехопадение е страшно, и този и този навик е неподобаващ! Ясните и определени заповеди са нарушени, и съдът за нарушаването им е ясен и определен. Ето, пред съзнанието ни е и Господ, който е дал заповедите и е определил съда! Няма къде да избягаш: остана ти или да погинеш с осъдените, или трябва да побързаш да излезеш от това пагубно състояние“. Като се вслушате добросъвестно в това събеседване пред лицето на Господа, ще поставите себе си в положение без друг изход, освен спасението, в противоположност на положението без изход, освен греха, в което ви държи любовта към греха за погибел на душата ви. Страхът за себе си, за своята вечна участ ще бъде в ръцете ви лостът, с който ще преобърнете всичко вътре в себе си и ще предизвикате там спасителна промяна.

Отново повтарям, че това вие сами трябва да направите в себе си: никой страничен човек не може да го направи вместо вас. Душата на всеки е тъмна за другите. Единствено за самия човек тя се прояснява, когато той влезе в себе си и започне да се съвещава със себе си за това, как да бъде и какво да се предприеме. Влезте сега в себе си и там в съкровен разговор с душата си, вземете решение: „Докога, душо, все да се валяме в греха? Нека да станем и да тръгнем с твърда крачка към Господа, Който е готов да ни приеме!“. За да въздействате по-успешно върху себе си, оградете се с подбуждащи помисли за това, колко мерзък е грехът, колко много той оскърбява Господа, Който е така милосърден към нас, колко много унижава самите нас, предназначените да бъдем богоподобни, и на какви бедствия ни подлага, като ни лишава от покой тук, а там ни приготвя вечни мъки. Представете си при това, че умирате или че вече сте умрели и заставате на безпристрастния Съд, на който нито един неоплакан грях няма да бъде забравен. Като си представите всичко това, доколкото можете, с още по-живо чувство поговорете на душата си: „Е, какво ще правим, душо, и какво ще решим? Знаеш, че всичко това е несъмнено. Наистина, мерзък е грехът пред Бога и пред всички светии, както и пред съвестта ни; и наистина такава горчива участ ни очаква във вечността заради него, ако не престанем да грешим. Защо да се погубваме? Сладостта на греха е нищожна и мимолетна, а горчивината му е безмерна и вечна: да го отхвърлим! Нима сме лишени от нещо? Или Господ на всички не е ли и наш Господ? Или спасителните му установления в Светата Църква не са дадени и за нас? Защо да излагаме себе си на позор пред всички и за радост на злобните врагове - наши и Божии? Да отхвърлим греха! Ето, на изповедта ще ни бъдат простени греховете; в Светото Причастие ще приемем Господа в себе си и след това ще започнем да живеем с Него по заповедите Му, като се наслаждаваме на душевен мир тук и си приготвяме вечно блаженство там“.

Така говорете и уговаряйте душата си; може и да се опомни, да дойде на себе си и да възревнува да промени най-накрая лошия си живот и неугодния си за Бога нрав. Бъдете мъжествени! Господ е близо! Той наблюдава движенията на вашето съкровено дело и е готов да ви помогне. Само щом види, че се скланяте към доброто, веднага ще укрепи това разположение у вас с благодатта Си. Без Господа нищо не можем да направим; но Той винаги очаква нашето собствено усилие към доброто и едва тогава, когато го забележи, в същия миг е готов да ни се притече със Своята помощ. Затова, като разговаряте така с душата си и полагате усилие да предизвикате у нея вътрешно движение към доброто, постоянно се обръщайте към Господа с молитва - все там, в съкровената стаичка на сърцето си. Поговорете на душата си и припаднете към Господа със сърдечно призоваване да смекчи душата ви и да и въздейства за нейната промяна. След това пак започвайте да говорите на душата и пак се обръщайте към Господа. Призовавайте на помощ Владичицата Богородица, своя Ангел Пазител, светията, чието име носите, и всички останали светии. Постоянно правете така, независимо дали стоите в храма, или се молите у дома си и размисляте - все това имайте в мисълта си как да пречупите най-накрая душата си и да я насочите към по-доброто. Трудете се! Ще ви дойде помощ! Изправете се сред дяволските мрежи и кажете с дръзновение, подобно на блудния син: Ще стана и ще отида! (Лук. 15:18).

И след това тръгнете, без да се оглеждате и без да слушате никакви внушения, които ще започне да всява във вас лукавият. Той ще започне да разпалва у вас самосъжаление или да ви навява ту страх за живота ви, ту опасения за разстройването на бита ви, ту помисъл за непреодолимостта на преградите при въвеждането на новите порядки на новия живот, за да ви откаже от благото ви намерение. Не го слушайте и твърдо изречете в себе си своето решение: „Всичко принасям в жертва на Господа: и състоянието си, и трудовете си, и целия си живот. Няма да отстъпя от решението си, даже ако трябва да живея така, сякаш ходя по тръни“. Такова безжалостно към себе си решение веднага ще разгони целия облак от смущаващи помисли и ще сложи край на всички вражески нападения. Врагът е безсилен да се бори с тези, които са решени до смърт да следват Господа, Който прие разпятие заради нас. В това решение се вижда сянката на кръстната смърт, която разрушава владенията му, и той бяга от него като от огън. Тук имаме смърт за смърт: пагубната смърт в греха се заменя с готовност за смърт в борбата с греха заради спасението; ето и семето на новия живот в иметона нашия Господ Христа Иисуса.

Ето какво трябва да се извърши вътре във вас, братя, сред видимите трудове и подвизи на вашето говеене! И само тогава, когато това стане, говеенето ви ще бъде истинско говеене. Тогава, след като получите на изповедта пълно опрощаване на греховете, чисти ще се съедините с Господа в Светото Причастие и ще започнете след това да живеете обновен живот. Което и да ви дарува Господ, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (Срв.: 1 Тим. 2:4).

9 февруари 1866 година

Св. Теофан Затворник

Духовният отец е лицето на цялото човечество; не се срамувай да изобличаваш себе си на изповедта

Нашият Господ и Спасител зове всички ни при Себе си, казвайки: „Покайте се, защото се приближи Царството Божие!“. Нека чуем този спасителен глас и да побързаме при Господа. Царство Божие - какво велико благо! И покаяние - колко леко, удобно и бързодействено средство. Особено в тези дни, когато и изискванията на духовния живот, и гласът на светата Църква за покаяние и пост, и примерът на другите и това трогателно богослужение, което предизвиква у нас съкрушено умиление, ни водят към сълзи и покаяние. Справедливо светият Апостол, в началото на поста, в неделя сиропусна, се обръща към всички ни: ето сега време благоприятно, ето сега ден на спасение. То е благоприятно за това, че заспалият грешник никога не слуша толкова силен призив: стани ти, който спиш... и ще те осветли Христос, както сега. И добре правите, че откликвате на този призив и с такова усърдие пристъпвате към вратата на покаянието.

Пристъпвайте по-смело! Тропайте по-настойчиво! Многомилостивият ще отвори, ще простре към вас ръце и ще ви приеме в Своите обятия.

Делото на покаянието е просто: една въздишка и една дума - съгреших, няма вече да греша! Но тази въздишка трябва да премине небесата, за да ходатайства пред престола на правдата. И тая дума трябва да изтрие в книгата на живота всичко, с което са означени нашите грехове. Откъде ще вземе тя такава сила? - В безжалостното самоосъждане и в сърдечното съкрушение. Ето тук трябва да бъде насочено цялото наше усърдие: да смекчим и съкрушим нашите сърца и после, в часа на изповедта, да не се срамуваме да открием всичко, което ни засрамва пред лицето на Бога и хората.

В делото на поста за нас е най-трудно да отидем на изповед и да разкрием душата си пред нашия духовен отец. В действителност това би трябвало да бъде за нас най-приятно действие. Не е ли приятно на покрития с рани да се излекува? Не се ли радва нечистият, когато се измие? И много повече не се ли радва окованият във вериги, когато получи свобода? Но именно в това се състои силата на свещеническото разрешение в изповедта. Пристъпваме в рани, излизаме излекувани. Пристъпваме нечисти, излизаме измити. Пристъпваме в окови, излизаме свободни. Такова е Божието обещание: „Изповядай преди това беззаконията си, за да бъдеш оправдан!“.

Ще се оправдаем несъмнено, но преди това трябва да изповядаме всички наши беззакония. Нека знаем, че само откритата рана се лекува, само изобличената нечистота се измива, само показаните вериги се разкъсват. Нека внимаваме да не си отидем неизцерени, неумити и неосвободени.

Господ е, който действа тук. Духовният отец Него представлява и Негово слово изрича. Господ знае нашите грехове и ние мислено не може да не ги съзнаваме пред Него. Но Той иска да знае: не бихме ли изобличили греховете си пред Него, ако сам Той би застанал пред нас, или ще ги скрием като прародителите? Затова именно Той е благоволил да ни се явява в лицето на духовния отец, който ни изповядва, като му е възложил да произнася от Негово име и разрешителните думи, които именно затова, че са произнесени на земята от слаба твар, се запечатват на небето чрез Божията сила.

Духовният отец представлява и още едно друго лице -лицето на цялото човечество. Който се срамува да изобличи себе си на изповедта, трябва да прогонва тоя срам с мисълта, че тук се понася срам за срам: по-малък срам вместо по-голям, спасителен срам вместо срам безнадежден и безполезен. Един ден всички наши лоши дела ще бъдат изобличени пред лицето на цялото човечество и ще ни покрият с такъв срам, че ние бихме пожелали по-добре да ни затрупа планина, отколкото да понасяме него. Ето защо Бог е установил срамуване пред едного, та чрез него да ни избави от принудителното срамуване пред цялото човечество.

Има едно твърде вредно лукавство в нашите сърца: понякога те разкриват драговолно всички грехове с изключение на най-големия, този, който най-вече ни петни и покрива лицето ни със срам. Най-често това е плътски грях, но и всеки друг грях може да се нареди до него. Който има такава слабост, той е готов да понесе всички подвизи и да извърши всички добродетели, само да би останала непокътната неговата любима болест. А у Господа има такъв закон: не ми давай милостиня, щом като страдаш от нецеломъдрие; не се показвай, че постиш, когато си обременен от користолюбие; не се хвали с молитвен труд, когато страдаш от пустославие. Откривай своята рана, за да се изцери и да се украси с противоположна добродетел. Нека всяка душа да се въодушеви да преодолее себе си именно в това, което се противи на преодоляването.

Този недостоен плод на покаянието е следствие на недостатъчната подготовка за изповед. Изповедта се предшества от трудове на поста, вътрешно уединяване, молитва. Този ред на строг живот, който усмирява плътта, е установен, за да може под този външен подвиг да се породят и изявят съкрушено-покайните движения на сърцето. Той е необходим като средство, но без покайните чувства той е безцелен и губи своето значение. Който съкрушава себе си само външно, за него не може още да се каже, че той има вече сила за пълна, безукорна изповед. Но който при това съкрушава себе си и вътрешно, у него изповедта е чиста, пълна, неукриваща нищо. Който е познал своя грях, съзнал е себе си виновен в него, оплакал го е и се гнуси от него, той вече вътрешно от сърце е казал пред Бога: „Виновен съм, няма вече да греша!“. Той е готов да се изповяда пред целия свят, а не само пред духовния отец. И ето къде е коренът на целебността на покаянието - в сърдечното съкрушаване за греховете, с отвращение към тях! Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Нека смекчим сърцата си, да ги стоплим чрез съкрушаване и те сами ще изхвърлят от себе си всичко нечисто, а изповедта ще изгори всичко това чрез огъня на срама и Божието опрощение.

Сърце, което плаче и скърби, привлича мъдростта, която научава каещия се така да действа вътрешно и външно при покаянието, че в пълнота да ожъне неговите плодове, в числото на които влиза не само помилването и всеопрощението, но и пълната промяна на сърцето към по-добро, от което иде изправянето на живота. Дълбоко съкрушеният се изповядва пълно и след изповедта е напълно нов човек. Спомнете си примерите на Мария Египетска, Таисия, Евдокия, Мойсей Мурин, Давид, разбойника на кръста и др. За подобна промяна нека сега да възревнува всеки, който пости и се готви за изповед.

Съкрушението и изповедта съединяват чрез разрешителните думи Божията и човешка стихия в покаянието, от които излиза нова твар, както от купела на кръщението. Нека

многомилостивият Господ да удостои с това всички ни, да излезем всички от лечебницата на покаянието изцерени напълно и съвършено обновени - във всички чувства и разположения на нашето сърце, та отсега да обичаме онова, към което по-рано сме били хладни, и да се въздържаме от онова, към което по-рано сме били пристрастени, да обичаме кротостта вместо гнева, смирението вместо гордостта, трезвостта вместо пиянството, целомъдрието вместо блудството, доброжелателството вместо завистта, приятелството вместо омразата, щедростта вместо скъперничеството, въздържанието вместо сладострастието, трудолюбието вместо леността, съсредоточаването вместо разсеяността, миролюбието вместо свадливостта, благата реч и запазване на честта на ближния вместо осъждането и клеветата - с една дума вместо всеки порок и страст да притежаваме противоположната на него добродетел и благоразположение.

Един добър покаял се, когото след изповедта другарите от неговия минал нередовен живот поканили за обикновените развлечения, отговорил твърдо: „Аз вече не съм същият!“. Ето в какво настроение трябва да се покажем и ние в края на подвига на говеенето, та когато се явят обикновените страсти и искат удовлетворение, цялото ни същество да им отговори: „Аз вече не съм същият!“.

И наистина така ще стане, ако познаем нашите грехове, ако осъзнаем тяхната тежест и ги оплачем и се отвратим от тях, ако изповядаме всичко на духовния отец и вземем твърдо решение повече да не ги повтаряме: защото тогава Божията сила ще слезе върху нас и ние ще се почувстваме създадени в Христа Иисуса за добри дела, та в тях да ходим, отклонявайки се от всяко зло. Амин.

77 февруари 1865 година

Св. Теофан Затворник