НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Какво трябва да бъде във всеки причастил се с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа; и кой няма в себе си Господа

Нашият Господ Иисус Христос е казал: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в мене, и Аз в

него (Иоан. 6:56). Нека се възрадваме, братя причастници. Колкото са истинни думите на Господа, толкова

е несъмнено, че Господ е в нас, след причастяването ни със светите пречисти и животворящи Негови Тайни.

Но, братя, като е дошъл и се е вселил в нас, ние трябва да засвидетелстваме Неговото присъствие така,

както Той винаги ни свидетелства за Себе Си чрез Своите промишления за нас, като ни пращаше от небето

дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деян. 14:17). Сам Той казва:

Който отвори вратата на своето сърце, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). И тъй, вечеряме ли ние с Господа и Той с нас? Задавам този въпрос поради това, че почти всички присъстващи тук се приобщиха със светите Христови Тайни. Дали започна в нас това, което трябва да бъде очевиден плод на това преславно Тайнство?

Идвайки при нас, Господ носи със Себе си вечеря: носи всички духовни блага за спасение, чийто единствен

извор е Той, и ги предоставя на душата да ги вкуси. Да влезем вътре и да видим.

Господ е светлина. Той донася светлина и в душата, която го е приела. Както, когато в тъмна стая внесат светилник, който силно свети, стаята и всички намиращи се в нея предмети, от най-големия до най-малкия, стават видими, със самия светилник и с оногова, който го е внесъл, по същия начин и духовната светлина осветлява душата, която е приела Господа. Това е светлината на знание и разбиране на цялото домостроителство на нашето спасение. В нея ясно се вижда нашата ограниченост и слабост и великото

Божие снизхождение към нас, което ни спасява, с всички свързани с него истини - за единосъщната Троица,

за творението и Божия промисъл, за грехопадението, за въплътяването на Бог Слово, за Неговата кръстна

смърт и възкресение, за устройството на светата Църква, за общението между небесната и земната Църква, за наследието, приготвено на небето за ония, които вярват и се трудят в живота си според вярата - с една дума с цялата съвкупност на спасителните истини. Като християни, ние знаем тези истини, но докато не започнем да живеем според Христа, това знание си остава външно. Като дойде на земята, Господ свърза тези истини не само с нашия ум, но с цялото същество на нашия дух дотолкова, че след това не остава ни сянка от съмнение, ни моментна забрава. Но какво е вярно, че сега светлината ни обкръжава и осветява всичко наоколо и ние съзнаваме това неотразимо, така онзи, който е приел Господа със своя разум, съзнателно

и неотклонно пребивава в тези истини, действайки в своя кръг. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е всеоживяваща сила. Той донася със Себе Си духовна сила и в душата, която Го е приела. Болният

разслабен, който лежи на одър, едва вдига ръцете си, едва говори, едва отваря клепки, но след като е получил

изцеление, с усещането за здраве и сила той започва да ходи и да действа не само без болка, но и с радост,

подобно на разслабения, изцерен от Спасителя, който като взел одъра си, проходил, скачайки и хвалейки

Бога. Така и грешната душа е нравствено разслабена, но когато приеме в себе си Господа, чувства своето духовно здраве и сила, т.е. усеща въодушевена ревност за всяко добро и за изпълнение на всяка Божия

заповед, несмущавана от никакви пречки, нито външни, нито вътрешни, издигани от страстите и лошите

навици, и неспъвана нито от леност, нито от отлагане от днес за утре. Ние винаги вършим по нещо добро,

но го вършим, когато то само, така да се каже, ни попадне под ръка и за изпълнението му не са нужни

жертви и особени усилия. Но тук се възражда силна духовна енергия, с направляване на всички мисли,

желания и намерения само към духовното, което се изразява не само с живот, но и с някаква неудържимост

в трудовете на добротворството и благочестието, която не чувства умора и насищане. Така трябва да бъде

с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Господ е мир. Той донася със Себе Си мир и в душата, която Го е приела. Както в Тивериадско море, когато се

вдигнала голяма буря, развълнувала морето и изплашила Апостолите, Господ я укротил със Своята всесилна

дума и въдворил велика тишина, която успокоила и развеселила всички, така и в душата, обикновено

вълнувана от много мисли, желания, начинания и сърдечни влечения, след идането на Господа в нея се

въдворява дълбока духовна тишина, несмущавана от нищо нито отвън, нито отвътре - тишина, която ни дава

възможност ясно да чуем и най-тихия глас, от небето или от земята. Това не е неподвижност, но стройност

и отмереност във всички движения на нашия дух, които се изразяват и външно в сериозност на нашите

отношения и дела. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа.

Но това така ли е с нас, братя?

Господ е огън, който стопля. Той донася със Себе Си духовна топлота и в душата, която Го е приела. Както,

когато в студено време влезем в топла стая, ние чувстваме топлината, която приятно преминава по цялото

ни тяло, така душата се облича с духовната топлота като с някаква дреха след приемането на Господа в

пречистите Тайни. Свише - получаваме благоволение от Бога, Който се примирява с нас, за миналото -

освобождаване от греховете, за бъдещето - увереност в неизказаното наследство, а около нас получаваме

мирно общение с видимото и невидимото. Това са лъчите на оная духовна топлота, които, прониквайки в

сърцето, предизвикват в него горене на духа, което привлича всички сили на нашето естество, устройвайки

по този начин здраво жилище за приемане на Невместимия. Тая топлота дава сладост, рая на сладостта,

духовното съкровище, заради което вярващият е готов да даде всичко, само за да не го загуби, а винаги да го притежава. Така трябва да бъде с всеки причастник с Христовите Тайни, който е приел в тях Господа. Но това така ли е с нас, братя?

Така светлината на знанието, въодушевяващата сила за добро, душевният мир, сладостната топлота – това са главните свидетели за присъствието на Господа в сърцата на истинските причастници, вечерята, с която Той нахранва душата, която Го е приела. Слушайки това, може би някой от нас ще се смути духом и ще

запита: ако някой не види в себе си такива свидетелства, Господ не е ли в него? Няма да ви успокоявам

лъжливо - да, Господ не е в него. Нещо повече: понеже Господ не е в него, за него няма и спасение.

Обаче не бива да се тревожим с лъжливи страхове. Може би някой няма в съвършенство тези блага, но ги има

в зародиш. Това е все едно да кажем, че ги има. Денят не настъпва изведнъж, но щом започне да се зазорява, всички знаем, че нощта е отминала и настъпва денят. Цветето и дървото израстват не изведнъж, но щом само семето даде израстък, ние знаем, че е започнал животът на новото растение. Болният не стъпва изведнъж на крака, но щом лекарството е намерено и е дало сила на организма, ние знаем, че оздравяването вече е настъпило. Така разбирайте и за плодовете при приобщаване с пречистите Тайни, които свидетелстват

за вселяването на Господа в нас. Те не са явни, но може би са в зачатък. Нека потърпим и да останем при

тоя ред на живот, при който можем да очакваме тяхното появяване в пълнота, и ще получим очакваното.

Ще попитате: как ще узнаем, дали в нас има такива зачатъци? Отговарям: ако имаме грижа за спасение, с трудове по изпълнение на всичко, от което се обуславя спасението, знайте, че Господ вече е започнал в нас Своето дело. Нека продължим започнатия труд с търпение и ще видим, че Господ ще ни съдейства. Но ако и това няма, значи, че няма и зачатъци. Нехайството и безгрижието за спасение са явният признак, че животът на духа още не е започнал. Необходимо е всичко отново да се преработи. В този случай не бива да се отчайваме. Затова ни се дава още живот, за да се осъзнаем и да се разкаем. Това и трябва да сторим. Още сме в благоприятното време на поста. Нека се възползваме от него и да се погрижим да преминем един курс на себелекуване в постене, както трябва. Тогава, като се примирим с Господа в тайнството покаяние

и като Го приемем в пречистите Тайни, да започнем трудовете на един живот, който ще доведе накрая до светлина и съвършенство духовните блага, които свидетелстват, че Господ е в нас и ние в Него. Амин.

12 март 1864 година

Св. Теофан Затворник