Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
ПРАВОСЛАВНИ ЧЕТИВА
Автор: savaarhimandrit Категория: Други
Прочетен: 1756415 Постинги: 3813 Коментари: 0
Постинги в блога от Април, 2019 г.
2 3 4  >  >>
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 17 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

След Халкидонския събор цар Анастасий, еретик, изпратил на заточение правоверните патриарси Илия Иерусалимски и Флавиан Антиохийски. Един ден и двамата светители прозрeли смъртта на царя еретик и си изпратили едновременно известие за това, казвайки: „Анастасий умря, да вървим и ние да се съдим с него пред Бога!“. Царят умрял, а след два дена умрели и двамата патриарси. Каква ревност за истините на вярата! И какво смирено упование в Божия съд! Тези светители не мислили за дълъг живот на земята, а за Божиите истини. Нито пък са казали: „Ние отсъдихме“, а „ Нека Бог отсъди!“. Нашето пребиваване на земята не е само заради самото пребиваване, а за самоопределението ни към доброто или злото, за истината или за лъжата. Блазе ни, ако във всичко се уповаваме на Божията воля и на съда Божий. Но за всичко трябва да имаме силна вяра. Такава вяра имали тези православни архипастири. Силна вяра имал и св. Акакий. Веднъж, по време на силна суша, когато народът вече се отчаял, този дивен Акакий извършил с народа лития в града и около града. И наредил вън от града, пред църквата на св. Евсатий, да се отслужи литургия. Като освещавал св. Дарове, Акакий не пожелал да налее вода във виното, а се молил на Бога, та Той свише, от облаците, да налее вода в потира. И Бог чул молитвата на Своя верен раб – пратил обилен дъжд както върху сухото поле, така и в честната Чаша.

 

БЕСЕДА за чудното Христово обещание

 

На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол (Откр. 3: 21).

 

Това, братя, е обещание на Христа – Победителя на дявола, греха и смъртта. Но дяволът, грехът и смъртта са по-силни от човека. Кой тогава може да ги победи? Никой, освен Христос и онези, които твърдо застанат до Христа, и с Неговото оръжие встъпят в борба. Дяволът е стар като света и по-стар от света. Как може човек, чийто век [живот] се мери с педя, да победи онзи, който хиляди години се е учил на борба против хората? Как едно смъртно същество ще надделее над всички дяволски изкушения, чиито брой е колкото всичкото зло на земята? Никой, ако не знае, че Господ победи на високата планина трите главни дяволски изкушения. Никак, ако човек не застане твърдо до Христа, по-стария от времената и по-силния от всички ангели – зли и добри. Грехът е стар като дявола. Как може човек, чийто живот се мери с педя, да избяга от греха, който като заразна болест и зловоние се предава от род в род и от човек на човек, откакто човек е на тази земя? Никак, ако не знае, че има един Човек, един-единствен, който не е грешил нито при раждането, нито след раждането – Богочовека Иисус Христос, Който със смирението на Своето човечество и със Своя Божествен огън на Кръста съкруши греха. Никак, ако човек не застане твърдо до Христа – по-стария от греха и по-силния от всички сеячи и носители на греха.                         Смъртта е стара като изгонения от рая човек. Как може човек, чийто живот се мери с педя, на това световно гробище да победи смъртта? Никак, ако не признае силата на Кръста, Христовите страдания и истинността на Неговото възкресение от гроба. Никак, ако човек не застане твърдо до всесилния победител на смъртта – Христос.

О, каква прекрасна награда за онези, които победят! Те ще седнат, увенчани с венци от слава на престола на величайшия Победител на небето и земята! Нему да е слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

                                                

Категория: Други
Прочетен: 261 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 16 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Притча от стареца Варлаам. Един човек имал трима приятели – двамата от тях обичал искрено, а третия с досада избягвал. Случило се царят да повика този човек да плати дълга си. Той се обърнал за помощ към първия си приятел, но онзи му отказал и си заминал. Обърнал се към втория, но и той не му помогнал. Със срам се обърнал към третия и той отишъл с него при царя. Тълкувание – първият приятел е богатството, вторият – роднините, а третият – добрите дела на човека в този свят. Царят е Бог, Който чрез смъртта праща известието и иска дълга. Човекът, като умира, търси помощ от своето богатство, но то се отрича [от него] и преминава в ръцете на друг господар. Тогава се обръща към роднините, но те го изпращат сам [в гроба ] и си  остават [на земята]. Накрая си спомня за добрите дела, които е вършил с досада, и те веднага тръгват с него на път към Царя и Съдията. Който има уши да слуша, нека слуша! Единствените придружители на душата за онзи свят са делата на човека – било добри, било лоши. Всичко, което е било мило и драго за човека, го оставя и се отрича от него; само неговите дела, всички до едно, отиват с него. Който има разум да разбира, нека да разбере.

 

БЕСЕДА за отрезвяването от греха

 

Свестете се, както трябва, и не грешете (I Коринт. 15: 34).

 

Тази заповед я дава апостолът във връзка с Христовото възкресение. Изброил много доказателства за Господнето възкресение, той решително заповядва на вярващите да се откажат [от греховете], както е редно, и повече да не грешат. Защо апостолът поставя нашето освестяване в зависимост от Господнето възкресение? Защото Христовото възкресение от мъртвите е главното противодействие на грешенето. И защото нас нищо в света не може да ни отклони от грешенето, както осъзнаването, че Господ е възкръснал от гроба и жив седи на престола на славата и ни очаква на Своя Съд. След осъзнаването на това продължаването да се греши е съвършено безумие. А прекратяването на грешенето след това осъзнаване е съвършено естествено и разумно. Свестете се, както трябва, и не грешете! Не половинчато, а напълно! Изтрийте от своя разум и мисълта за греха. Защото грехът е като бурен, който може да расте и в най-безводните места. Една капка влага и привидно изсъхналият бурен се раззеленява. И една мисъл за привидно отдавна умрелия грях го съживява и усилва. Езичниците, които нямали  примера на възкресението от мъртвите и грешили, ще имат някакво оправдание на Съда. Те ще кажат: „Не е имало нищо по-силно, което е можело да ни възпре от грешенето. Ние мислехме, че гробът е последното устие на реката на човешкия живот, ние нямахме доказателства за живот след смъртта“. Тъй ще рекат езичниците. Ала как ще се оправдаете вие, които сте чули толкова свидетелства за Възкресението и за Съда, и продължавате да грешите – как ще се оправдаете?              

Братя мои, свестете се, както трябва, и не грешете, защото Христос възкръсна от гроба.

О, възкръснал и жив Господи, помогни ни да спрем да грешим завинаги. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 265 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 15 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

За съзерцанието пише св. Григорий Синаит: „Потвърждаваме, че има осем главни предмета за съзерцание; първия – Бог, невидим, безвиден, безначален и несъздаден, първопричина на всичко съществуващо, троично, единосъщно и вечно съществуващо Божество; втория – чина и положението на разумните сили; третия – появяването на видимите неща; четвъртия – домостроителното въплъщение на Словото; петия – всеобщото възкресение; шестия – страшното второ Христово пришествие; седмия – вечната мъка; осмия – Царството небесно. Първите четири са явни и принадлежат на миналото, а последните четири още не са явни и принадлежат на бъдещето, въпреки че и тези четири ясно се съзерцават от онези, които, с помощта на дадената[1] им благодат, са постигнали пълна чистота на ума. Който пристъпва към това дело (съзерцанието) без светлината на благодатта, нека знае, че той фантазира[2] и няма съзерцание“. Тъй пише великият и прозорлив Григорий Синаит, който, каквото знаел, го знаел от личен опит.

 

БЕСЕДА за това, как ще заприличаме на Онзи, Когото обичаме

 

Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е (I Иоан 3: 2).

 

Досега бяхме роби, а сега сме Божии деца. Бяхме роби на злото, а сега сме слуги на доброто. Робувахме на всичко онова, което е под и над човека, а сега ще служим на Всевишния и Вседобрия. Угнетявани бяхме от мрака, а сега ще бъдем в светлина. Досега дяволът, грехът и смъртта ни държаха в страх, а сега ще живеем близо до Бога, в свобода и радост. Сега… Кога сега? Сега, когато Господ се яви на земята в Тяло, като ни даде науката на светлината, свободата и живота; като възкръсна славно и се яви в прославеното Свое Тяло; като изпълни всички пророчества на пророците и всички Свои обещания. Сега и ние сме деца Божии, синове на светлината и наследници на Царството. Ще бъдем подобни Нему. Наистина, това още не се сбъднало, но той се е явил и това засега е напълно достатъчно. Той показа с възкресението какъв прекрасен Човек Е и ние знаем, че ще бъдем такива, какъвто е и Той. Апостол Иоан казва: Знаем...,  че… ще бъдем подобни Нему.  Не казва : „Ние предчувстваме“, или: „Казано ни е”, а казва: Знаем...,  че… ще бъдем подобни Нему. Защото Той не възкръсна от гроба заради Себе Си, а заради нас. Той не възкръснал от гроба само за да покаже Своята сила пред мъртвите без надежда, а да увери мъртвите, че и те ще оживеят, и да им покаже какви ще бъдат, като оживеят. Апостолите са писали: „Ние знаем, че не от суета пред езичниците, а от братска любов към хората, та всички хора да знаят същото“ – значи и ние да знаем.

О, възкръснал Господи, по молитвите на Твоите свети апостоли утвърди и в нас това спасително знание. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

[1] В ориг. – придобитата (бел. прев.).

[2] В ориг. – зида фантазии (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 417 Коментари: 0 Гласове: 0
 ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО

 

Евангелие за Победителя на смъртта

 

       Измръзналите се събират около огъня; изгладнелите – около трапезата; измъчените от продължителната нощна тъмнина се радват на изгрева на слънцето; изнурените от претежка борба ликуват при ненадейната победа. О, възкръснал Господи, как с Твоето Възкресение си станал всичко за всички! О, пребогати Царю, как единствен Ти, със Своите дарове, Си изпълнил всички протегнати към небето празни ръце! Радва се небето, радва се и земята! Небето се радва като майка, която храни своите гладни чада; радва се земята като деца, които приемат храна от майчината си ръка.

       Христовата победа е единствената победа, на която може да се радва всяко човешко същество – от първото, до последното. Всяка друга победа на земята е разделяла и разделя хората. Когато един земен цар победи друг цар, единият от тях се радва, а другият – скърби. Когато един човек победи своя съсед, тогава под единия покрив е песен, а под – другия – плач. Но на земята няма победна радост, която да не е тровена от злорадост; обикновеният земен победител се радва колкото на своя смях, толкова и на сълзите на своя противник. Самият той не забелязва как злобата преполовява радостта. Когато Тамерлан победил султан Баязид, той го затворил в желязна клетка и пред клетката устроил пир и увеселение. Неговото злорадство било всичката му радост; неговата злоба давала храна на радостта му. О, братя, колко кратковременна е радостта от злорадството! О, колко отровна е злобата за храната на веселието! Когато крал Стефан Дечански победил българския цар, той не пожелал да навлезе в българската земя, нито да пороби българския народ, а от бойното поле се отправил в една постница, да пости и да се моли Богу. Такъв победител е по-благороден от другите. Но и такава победа, както и нито една човешка победа, не е победа без скръб за победените. И най-благородната човешка победа е само подобна на слънце, което с едната си половина свети, а другата му тъне в тъмнина. Само Христовата победа е като слънце, което свети на всички онези, които стоят под него. Само Христовата победа изпълва всички човешки сърца със съвършена[1] радост. Само тя е без злорадство и без злоба.

       Ще кажете: „Тайнствена победа“. Да, но същевремено показана на целия човешки род – на живите и умрелите.

       Ще кажете: „Великодушна победа“. Да, но и повече от това. Майката не е ли повече от самоотвержена[2], когато не само веднъж и дваж защити своите деца от змия, а за да спаси децата си завинаги, смело отива в леговището на змията и го изгаря с огън?

       Ще кажете: „Лековита победа“. Да, лековита и спасителна завинаги. Тази беззлобна победа спасява хората от всяко зло и ги прави безсмъртни – безсмъртни и безгрешни. Защото безсмъртие без безгрешност би означавало само вечно продължение на злото. А безсмъртието с безгрешността ражда непомръкваща радост и прави хората братя на пресветлите Божии ангели.

        Кой няма да се зарадва на победата на Христос Господ? Ето, Той не е победил заради Себе Си, а заради нас. Неговата победа не Него направила по-велик, по-жив, по-богат, а нас. Неговата победа не е самолюбие, а любов, не е грабеж, а дар. Земните победители изтръгват победата, а Христос е единственият, Който донася победата. Нито един земен победител, цар или войвода, не желае да му се отнеме победата и да се припише другиму; само възкръсналият Господ предлага с ръцете Си Своята победа всекиму от нас; не се сърди, а се радва, когато ние, чрез Неговата победа станем победители, т.е. по-големи, по-живи и по-богати, отколкото сме.

       Земните победи са красиви, като се наблюдават отдалеч, а погледнати отблизо – лоши и отвратителни, докато за Христовата победа не може да се каже кога е по-красива: дали наблюдавана отдалеч или отблизо. Гледайки тази победа отдалеч, ние ѝ се учудваме като на единствена по блясък, красота, чистота и спасителност. Гледайки я отблизо, ние се удивляваме от страха на врага, който е съкрушен чрез нея, както се удивляваме и на мнозината освободени чрез нея роби.      

       Днешният ден е по-велик от всички останали дни през годината, посветен е за прослава и празнуване на тази Христова победа, и подобава тази победа да бъде погледната отблизо, колкото за опознаване, толкова и за по-велика радост.

       Затова, значи, да пристъпим близо до възкръсналия Победител – нашия Господ, и да си зададем въпросите: първо – кого Той е победил със Своето Възкресение, и второ – кого Той е освободил със Своята победа?

 

I

 

       Със Своето Възкресение Господ е победил двамата най-люти врагове на човешкия живот и човешкото достойнство – смъртта и греха. Тези двамина врагове на човешкия род се родили още тогава, когато първият човек, погазвайки заповедта за послушание към своя Творец, се отродил от Бога. В рая човекът не познавал нито смъртта, нито греха, нито страха, нито срама. Защото, прилепен към живия Бог, човекът нямало как да познава смъртта, и живеейки в съвършено послушание към Бога, не можел да познава и греха. А където смъртта е непозната, непознат е и грехът. А където няма смърт, няма и страх; а където няма грях, и срамът от греха е непознат. След като човекът съгрешил спрямо спасителното послушание към Бога, страхът и срамът влезли в него; той се почувствал безкрайно отдалечен от Бога и видял[3] косата на смъртта над себе си. Затова, когато Бог извикал на Адам: Где си?, той казал: Чух гласа Ти в рая и ме достраша, защото съм гол, и се скрих (Бит. 3: 9 – 10). Дотогава Божият глас поддържал, радвал и оживотворявал Адама, а след извършения грях същият този глас Божий го обезсилил, уплашил и умъртвил. Дотогава Адам виждал себе си облечен в ангелска одежда на безсмъртие, а след това се видял оголен от греха, ограбен, унизен до състоянието на скот и малък като джудже. Толкова ужасен е, братя, и най-малкият грях на непослушание към Бога. Адам се уплашил от Бога и се скрил между райските дървета. Като питомна котка, която, като подивее, бяга в гората и започва да се крие от своя стопанин! Дотогава Адам властвал над безсловесните творения, а сега започнал да търси закрила от своя Закрилник. Един грях, с мълниеносна скорост, повлякъл втори, трети, стотици, хиляди, докато накрая човекът не оскотял и не се оземлил телесно и духом. Грешният път, по който тръгнал Адам, водел към земята и в земята. Оттук и Божиите думи: Защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3: 19), изразяват не само Божия съд, но и един, внезапно вече започнал и прогресиращ, процес на оземляване и разпад на човека.

       Адамовото потомство, коляно след коляно, се оземлявало и разпадало, съгрешавайки със срам и умирайки със страх и ужас. Хората се криели от Бога зад дърветата и камъните, зад златото и праха. Колкото повече се криели от истинския Бог, толкова повече се отдалечавали от Него и го забравяли. Природата, която някога лежала под нозете на човека, постепенно се изправила над неговата глава така, че накрая съвсем закрила Божието лице и за него станала като Бог. И [човекът] започнал да обожествява природата, т.е. нея слушал, според нея се управлявал, на нея се молил и на нея принасял жертви. Но обожествяваната природа не можела да спаси нито себе си, нито човека от смъртта и тлението. Страшният път, по който вървяло човечеството, бил пътят на греха; и този път водел безпогрешно само към един прескръбен град – града на мъртвите. Царете царували над хората, а грехът и смъртта царували и над хората, и над царете. Колкото по-нататък се отивало, бремето на греха все повече растяло като снежна топка, когато се затъркаля по хълма. Човешкият род бил в крайно отчаяние, когато се явил небесният Герой, за да го спаси.

       Този Герой бил Господ Иисус. Вечно безгрешен и вечно безсмъртен, Той посетил тленното гробище на човешкия род, навсякъде разпръсквайки цветята на безсмъртието. От Неговия дъх бягала смрадта на греха и от Неговите слова мъртвите оживявали. Той от човеколюбие взел върху Себе Си планината от човешките грехове, като от човеколюбие се облякъл в смъртно човешко тяло. Ала човешкият грях бил толкова тежък и страшен, че под неговата тежест и сам Синът Божий паднал в гроба. Стократно блажен този гроб, от който потече за човешкия род реката на безсмъртния живот! През този гроб Героят слезе до ада, където разори престола на сатаната и унищожи леговището на всички зли и коварни заговори против човешкия род; от този гроб Героят се издигна до най-горните небеса, прокарвайки през тях път към града на живите. Със Своята сила Той разори ада, със Своята сила прослави Своето тяло и излезе от гроба – със Своята собствена сила, която е неразделна от силата на Отца и Духа Светаго. Смирен като агнец, беззлобният Господ тръгна на страдание и смърт, и силен като Бог изтърпя страданието, и победи смъртта. Неговото Възкресение е истинско събитие и същевременно пророчество и образ на нашето възкресение – ще затръби [тръба] и мъртвите ще възкръснат нетленни (I Коринт. 15: 52). Някои ще попитат: „Как така се казва, че възкръсналият Господ е победил смъртта, а хората продължават да умират?“. Който от майчината утроба влезе в този живот, той излиза от него чрез смъртта и гроба. Такова е правилото. Само че за нас, които умираме в Христа, смъртта вече не е мрачна пропаст, а раждане за нов живот и възвръщане в своето небесно отечество. За нас гробът вече не е мрачна тъмница, а само една врата, зад която ни чакат светлите Божии ангели. За всички онези, които са изпълнени с любов към прекрасния и човеколюбив Господ, гробът е станал само последната преграда преди да се озоват в Неговото присъствие, и то преграда, слаба като паяжина. Затова славният апостол Павел се провиква: За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка (Филип. 1: 21). Как Господ да не е победил смъртта, когато смъртта за Него вече не съществува? Гробът вече не е дълбока пропаст, защото Той Го е изпълнил със Себе си; нито пък гробът вече е мрачен, защото Той Го е осветил със Себе Си; нито пък гробът вече е плашило и ужас, защото не означава край на живота, а начало; нито пък гробът вече е наше вечно жилище, а само врата към нашето небесно отечество. Разликата между смъртта преди Христовото Възкресение и след Него е като между страховит пожар и пламъка на една свещ. Тъй фундаментална е Христовата победа и смъртта биде погълната с победа (I Коринт. 15: 54).

       Може и друг да запита: „Как се казва, че възкръсналият Христос е победил греха, като хората продължават да грешат?“. Наистина, Господ е победил греха. Той го е победил със Своето безгрешно зачатие и рождество; победил го е със Своя чист и безгрешен живот на земята; победил го е като Праведник и със Своето страдание на кръста; и накрая е короновал всички тези победи със Своето преславно Възкресение. Той станал лекарство, надеждно и непогрешимо лекарство против греха. Който е заразен от греха, може да се изцели само чрез Христос. Който желае да не греши, само с помощта на Христос може да осъществи това свое желание. Когато хората открили ваксина против шарката, казали: „Победихме тази болест!“. Същото казали и когато открили лекарства против ангината, зъбобола, подаграта и някои други болести. „Ние овладяхме тези болести. Ние ги победихме!“. Откриването на лекарство против някоя болест означава победа над тази болест. Христос е несравним и е най-великият Лекар в човешката история, защото той е донесъл на хората лекарство против болестта на всички болести, т.е. – греха, от който се раждат всички останали болести и всички останали човешки страдания – душевни и телесни. Това лекарство е самият Той, възкръсналият и жив Господ. Той единствен е единственото надеждно лекарство против греха. Макар хората и до ден днешен да грешат и да погиват от греха, това не означава, че Христос не е победил греха, а означава, че въпросните хора не взимат единственото лекарство против своята смъртоносна болест; означава, че още не познават като лекарство Христа достатъчно, или ако Го познават достатъчно като лекарство, под различни предлози не го употребяват. Но с хиляди и хиляди гласове историята свидетелства, че онези, които приемат това лекарство за своите души и за своето тяло, се изцеляват и оздравяват. Знаейки слабостта на нашето естество, Господ Христос е заповядал на вярващите да Го приемат като храна и питие във вид на обикновен хляб и вино. Това Човеколюбецът е сторил от безмерна любов към хората, само и само да им облекчи достъпа до живоносното лекарство против греха и греховното тление. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан 6: 56). Онзи, който греши, се храни с греха, и животът в него постепенно се погубва от греха. Онези пък, които се хранят с живия Господ, се хранят с живот, и животът в тях все повече се умножава, а смъртта се смалява. А колкото животът се умножава, толкова грехът е по-отвратителен. Блудкавата и жалка сладникавост от греха се заменя с животворната и радостна сладост на Победителя Христос. Блазе на тези, които изпитват и вкусват тази Тайна през живота си. Те могат да се нарекат синове на светлината и деца на благодатта. Като излязат от този живот, те ще излязат като от болница, но не вече като болни.

 

II

 

       А сега да се запитаме: „Кого е освободил възкръсналият Господ със Своята победа над греха и смъртта?“. Хората от само една националност ли? Или от една раса? Или от едно съсловие? Или с едно обществено положение? Изобщо не. Такова освобождение е характерно за злорадите и злобни победи на земните победители. Господ не е наречен евреолюбец, нито гръколюбец, нито бедняколюбец, нито аристократолюбец, а е наречен Човеколюбец. Своята победа, значи, Той посветил на човека, без оглед на всички различия, които хората поставят между себе си. Той извоювал победата заради доброто и ползата на всички сътворени хора, и я предложил на всички. На онези, които приемат и се възползват от тази победа, Той е обещал вечен живот и сънаследство в небесното Царство. Той никому не натрапва Своята победа, макар тя и да е толкова скъпоценна, а предоставя свобода на хората да я приемат или не. Както човекът в рая доброволно избрал да приеме гибелта, смъртта и греха от ръката на сатаната, така сега свободно да реши да приеме живота и спасението от ръката на Бога – Победителя. Христовата победа е животворен балсам за всички хора, защото всички са станали прокажени от греха и смъртта.

       Този балсам прави болните здрави, а здравите –по-здрави.

        Този балсам умъдрява, облагородява, обожествява човека, увеличава стократно и хилядократно силата му, издига достойнството му далеч над всичко сътворено в природата, чак до възвишеността и красотата на Божиите ангели и архангели.

       О, прекрасен и животворящ Балсам! Коя ръка няма да Те приеме! Кое сърце няма да помаже раните си с Теб! Коя уста може да Те възпее! Кое перо може да опише Твоето чудотворство! Кой може да изброи изцелените досега от Тебе болни и възкръснали мъртъвци! Коя сълза ще ти благодари!

       Елате, значи, всички вие, братя, които се боите от смъртта! Пристъпете към Христос – Възкръсналия и Възкресителя, и Той ще ви освободи от смъртоносния страх. Елате и всички вие, които живеете в срам от явните и тайни свои грехове, елате по-близо до живия източник, Който умива и очиства, и който може и най-черния съд да направи по-бял от сняг.

       Елате всички, които искате здраве, сила, красота и радост! Ето, възкръсналият Господ е пребогат източник на всичко това. Той ви очаква със състрадание и копнеж и желае никой да не изостане.

       Поклонете Му се телом и духом. Съчетайте се с Него с целия си ум и с всички свои мисли. Прегърнете Го с цялото си сърце. Не се покланяйте на поробителя, а на Освободителя; не се съчетавайте с погубителя, а със Спасителя; не прегръщайте чужденеца, а най-близкия Сродник и най-нежния Приятел.

       Възкръсналият Господ е чудо на чудесата, но Той, точно като чудо на чудесата, е истинската ваша природа, истинската човешка природа, първоначалната райска Адамова природа. Истинската човешка природа не е сътворена да робува на природата около себе си, а да владее могъщо над нея, всемогъщо. Нито пък същността на истинската човешка природа е в унижението, болестите, смъртта и греховноста, а в славата и здравето, в безсмъртието и безгреховността.

       Възкръсналият Господ свали завесата от истинския Бог и от истинския Човек и чрез Себе Си ни показа величието и красотата и на Единия, и на Другия.

       Никой не може да познае истинския Бог по друг начин, осен чрез възкръсналия Господ Иисус, нито може да познае истинския Човек по друг начин, освен чрез Него – Единствения.

       Христос возкресе, братя!

       Със Своето Възкресение Христос победи греха и смъртта, съкруши мрачното сатанинско царство, освободи поробения човешки род и счупи печата от най-великата тайна за Бога и човека.

       Нему подобава чест и слава, заедно с Отец и Дух Свети – единосъщна и неразделна Троица, сега и всякога, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

      


[1] В ориг. – неразделена (бел. прев).

[2] В ориг. – великодушна (бел. прев.).

[3] В ориг. – предугадил (бел. прев).

Категория: Други
Прочетен: 376 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ ‚ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 14 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

„На монаха прилича да обича Бога като син и да се бои от Него като роб“ – говори св. Евагрий. Но това се отнася и за всеки християнин, макар и да не е монах. Велико изкуство е да се съединят любовта към Бога и страхът от Бога. И много други от светите отци, като говорят за любовта, същевременно напомнят и за страха, и обратно. Св. Златоуст в своята беседа „За съвършената любов“, в същото време  говори за наказанието и за адските мъки. Защо? Защото и най-голямата човешка любов към Бога без страх неусетно преминава в гордост; а големият страх без любов пък води до отчаяние.

 

БЕСЕДА за личния опит на всички апостоли

 

Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали…, ви възвестяваме (I Иоан 1, 1: 2).

 

Ето каква е апостолската проповед! Апостолите не говорили като светски мъдреци, нито като философи, още пък по-малко като теоретици, които изказват предположения за нещо си, та белким нещо открият. Те [апостолите] говорят за неща, които не търсели, но които неочаквано ги заобиколили, за факт, който не те установили, а така да се каже, се появил неочаквано за тях, Той тях намерил и обзел. Те не се занимавали с духовни изследвания, нито изучавали психология, нито пък още по-малко се занимавали със спиритизъм. Тяхното занимание било риболов – едно съвсем чувствено, телесно занимание. И както ловели риба, им се явил Богочовекът и внимателно и постепенно започнал да ги учи на едно ново занимание – в служба на Него[1]. Те не Му повярвали веднага, а още по-внимателно и постепенно, със страх, неразбиране и много колебания пристъпвали към Него и Го опознавали. Докато многократно не Го видели с очите си, докато многократно не са го наблюдавали и с ръка докосвали. Техният установен Факт е свръхестествен, но техният метод за установяването на този Факт е съвсем чувствен и научно-позитивен. Нито един съвременен учен не би могъл да си послужи с позитивни методи за познаването на Христа. Апостолите не видели едно чудо, а многобройни чудеса; те не чули едно поучение, а толкова поучения, колкото не биха могли да се напишат и в много книги; те виждали възкръсналия Господ цели 40 дена, ходили с Него, разговаряли с Него, яли с Него, общували с Него. С една дума – те лично, от първа ръка, имали хиляди чудесни факти, които са установили и утвърдили един крупен Факт, а именно, че Христос е Богочовек, Син на Живия Бог, човеколюбив Спасител на хората, и всесилен Съдия на живи и мъртви.

О, възкръснал Господи, утвърди в нас вярата и ревността на Твоите свети апостоли. На Тебе слава и похвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – на Себе Си (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 312 Коментари: 0 Гласове: 0
  

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 13 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Когато извели на съд Крискент, Мирликийски благородник, съдията дълго го съветвал да се поклони на идолите. Но като не успял да постигне нищо, той накрая казал на Крискент; „Поклони се само външно[1], а в душата си се кланяй на твоя Бог!“. На това честният Крискент отговорил: „Тялото не може да прави нищо самостоятелно от душата, която му е двигател и вожд“. Затова Крискент бил убит. Поуката е ясна – християнинът не може да е двуличен. И още една – по-висока: християнинът е длъжен и с тялото си да служи на своя Творец, а не само с душата си. С това се опровергава и лъжливото поведение на някои християни, които телесно живеят като езичници, обаче се хвалят, че с душата си вярват в Бога и обичат Бога. Те се разделят надве и поставят себе си в служба на двама господари, макар и най-святата Уста да провъзгласява това за невъзможно.

 

БЕСЕДА за опита на Тома

 

Господ мой и Бог мой! (Иоан 20: 28).

 

Апостол Тома, като докоснал раните на Господа Иисуса, възкликнал: Господ мой и Бог мой! Мария Магдалина, като чула гласа на Възкръсналия, извикала в душата си: Господ мой и Бог мой! Савел, като видял светлината и чул думите на Възкръсналия, признал: Господ мой и Бог мой! Когато езичниците с удивление виждали как безбройните мъченици радостно понасяли мъките и ги питали Кой Е Този Христос, всеки отговарял:  Господ мой и Бог мой! Когато подигравачите се подигравали на армията от постници, и ги питали кой е Този, заради Когото те възлагат на себе си труден подвиг, всички те имали един отговор: Господ мой и Бог мой! Когато присмехулниците се присмивали на девойките, които давали обет за девство, и ги питали кой е Този, заради Когото се отказват от брак, всички те имали един отговор: Господ мой и Бог мой! Когато сребролюбците с учудване питали много богаташи кой е Този, заради Когото раздавали своето богатство и ставали сиромаси, всички имали един отговор: Господ мой и Бог мой! Някои Го видели и казали: Господ мой и Бог мой! Някои само Го чули и казали: Господ мой и Бог мой! Някои само Го докоснали и казали: Господ мой и Бог мой! Някои го забелязали в историята и в съдбата на своя народ и казали: Господ мой и Бог мой!Някои почувствали Неговото присъствие в своя живот и казали: Господ мой и Бог мой! Някои Го разпознали по някое знамение, [дадено] тям или на други и извикали: Господ мой и Бог мой! А някои само чули за Него от други, повярвали и извикали: Господ мой и Бог мой!                                                            Наистина, тези последните са най-блажени! Както и да сме дошли до познанието за Него, или до съзнанието за Него, да извикаме и всички ние от цялото си сърце: Господ мой и Бог мой! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – с тяло (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 296 Коментари: 0 Гласове: 0
26.04.2019 07:14 - ПРЕВОД
  ВЕЛИКИ ПЕТЪК   Евангелие за Бог между разбойниците

 

 

       Христос е на Голгота! Спасителят е на Кръста! Праведникът е в мъки! Човеколюбецът е убит от човеци! Който има съвест – да се срамува! Който има разум – да разбере!

С какво да се сравни това събитие, тайнствено като бездна, тежко като земята и страшно като ада? С кой от милионите всекидневни случаи във вселената, които нашите очи виждат и за които ушите ни слушат, да се сравни с това нямащо название злодеяние на Голгота? Дали с агне сред гладни вълци? Или с невинен младенец, попаднал между челюстите на змийския цар? Или с майка,  обиколена от безумни синове и дъщери? Или с майстор, попаднал в машината, която е създал, и разкъсан на парчета от колелата на тази машина? Дали с Авел, който бил убит от брат си? Но там по-големият грешник убил по-малкия грешник, а тук се извършва злодеяние над Безгрешния. Дали с Иосиф, когото братята му продали в Египет? Но това е грях против брат, но не против благодетел, а тук грехът е към Благодетеля. Дали с праведния Иов, чието тяло сатаната превърнал в гной, смрад и храна на червеите? Но тогава злият сатана застанал против Божието творение, а тук творението се изправя срещу Твореца! Дали с чудния Давид, против когото вдигна бунт синът му Авесалом? Но онова било малко Божие наказание за големия Давидов грях, а тук е Праведникът, Праведникът, най-великият Праведник под най-тежките, най-тежките страдания!

Милостивият Самарянин, Който спасявал човечеството от раните, нанесени от разбойниците, сам попаднал [в ръцете] на разбойници. Заобиколили Го седем разбойници. Първият разбойник е сатаната, вторият – старейшините и водачите на еврейския народ, третият – Иуда, четвъртият – Пилат, петият – Варава, шестият – непокаялият се разбойник на кръста, и седмият – покаялият се разбойник на кръста. Да спрем за час и да разгледаме тази разбойническа дружина, между която виси на Кръста в кръв и рани разпнатият Син Божи.

На първо място е сатаната – най-големият злосторник на човешкия род. Той е баща на лъжата и разбойник над разбойниците. Неговите изкушения, с които подмамва човешкия род, за да го погуби, са двустранни – той изкушава с услаждане и с мъки. В началото той изкушавал Господа на Планината на изкушенията с наслади, власт и богатства, сега пък, в края, той Го изкушава с мъки. Като бил победен и посрамен при първото изкушение, той отстъпил от Господа и побягнал от Него, но не Го оставил съвсем, а само за някое време. Така е написано в Евангелието: Отстъпи от Него до някое време (Лк. 4: 13). Ето, това време изтекло и той се появява отново. Сега не му било необходимо да се явява открито и видимо; сега той действа чрез хората, чрез синовете на тъмнината, които от великата Христова светлина ослепели, и в своята слепота се предали в ръцете на сатаната, и послужили като негово оръдие против Христос Господ. Но той [сатаната] е тук, близо до всеки език, който хули Господа, във всяка уста, която плюе пречистото Негово лице; при всяка ръка, която Го удря и Му надява трънен венец; във всяко сърце, в което гори огънят на завистта и омразата към Него.

Вторият разбойник – това са водачите и старейшините на еврейския народ – политическите, религиозните и интелектуалните водачи на народа. Това са книжниците, фарисеите, садукеите и свещениците. Начело на всички е цар Ирод. Към разбойничество против Господ ги подтикнали завистта и страхът; завистта към по-силния, по-умния и по-добрия от тях, и страхът за своето положение, власт, чест и богатство, в случай че целият народ тръгне след Христа. Нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му (Иоан 12: 19)! – викали те в своето безсилие, завист и страх. В какво се състояло тяхното разбойничество към Господ? В това, че без законното изслушване и осъждане са го заловили и убили. В Евангелието пише: Тогава първосвещениците и книжниците и стареите народни се събраха в двора на първосвещеника, на име Каиафа, и решиха в съвета да уловят Иисуса с измама и убият (Мат. 26: 3). Те, значи, не са се съветвали в какво да Го обвинят и как да докажат Неговата мнима вина пред съда и съдът да Го осъди, а как да Го уловят… с измама и убият! Когато правдолюбивият Никодим предложил най-напред съдът да изслуша Господа, та да се разбере и узнае какво върши, те с негодувание и насмешка отхвърлили това предложение (Иоан 7: 50 – 52).

Третият разбойник е Иуда – мнимият и жалък апостол. Сатаната пролял Христовата Кръв от богоненавист и човеконенавист; народните старейшини и водачи пролели Христовата Кръв от завист и страх; Иуда пък се присъединил към Сатаната и народните старейшини от сребролюбие. Неговото злодеяние се състояло в това, че за тридесет мръсни сребърника предал своя Учител и Благодетел. Своето злодеяние признал той самият пред същите тези старейшини, които го били наели за делото на предателството. Съгреших, че предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси (Мат. 27: 4 – 5). А и самата му отвратителна смърт свидетелства против него, защото за нея е написано следното: Пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа (Деян. 1: 18).

Четвъртият разбойник е Пилат – наместник на кесаря в Иерусалим и в тайнствен смисъл –представител на езическия свят в осъждането на Богочовека. Колкото той презирал евреите, толкова и евреите го презирали. Първоначално той въобще не искал да взима участие в съденето на Христа. Вземете Го вие и Го съдете по вашия закон (Иоан 18: 31). Това казал на Христовите обвинители. След това застанал на Христова страна и след известно разследване обявил пред евреите: Аз не намирам никаква вина у Него (Иоан 18: 38). Накрая, уплашен от заканата: Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря, Пилат решил да бъде, според както искат те (Иоан 19: 12; Лк. 23: 24), и наредил да бият и разпнат Христа. Пилатовото злодеяние се състои в това, че можел, но не поискал да защити Праведника. Ето, сам той казал на Господа: Имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна (Иоан 19: 10). С това признание Пилат завинаги поел върху себе си отговорността за убийството на Христос. Какво е подтикнало Пилата към това злодеяние и какво  го е въвлякло в дружината на останалите разбойници? Малодушието и страхът – малодушието в защита на истината и страх за своето положение и милостта на кесаря.

Петият разбойник бил Варава. По това време той лежал в тъмницата за извършен бунт и убийство (Лк. 23: 19). За такива престъпления той и според еврейските, и според римските закони заслужавал смърт. Лично и съзнателно той с нищо не бил съгрешил спрямо Христос. Съгрешили онези, които предпочели него пред Христос. С помощта на разбойника Варава Пилат мислел да спаси Христа от смърт; евреите пък с помощта на невинния Христос спасили Варава. А именно – Пилат предоставил на евреите свободен избор – Христос или Варава – и подобните избрали себеподобния. Бог или разбойника? И разбойниците избрали разбойника!

       Шестият и седмият разбойник били онези двама злодеи, които на Голгота висели всеки на своя кръст, единият от дясната, а другият от лявата страна на Христа, както прозорливият Исая пророчески предвидял и предсказал: И към злодейци биде причислен (Исая 53: 12). Първият от тези разбойници и в предсмъртните си мъки изричал с устата си хули, а вторият – молитви. Ето двама души в еднакво положение – и двамата приковани на кръст, и двамата при раздялата си с този свят не очаквали нищо повече от него! Но, все пак, колко са различни! Това е възражението към всички онези, които крещят: „Поставете хората в едно и също материално положение, отдайте на всички еднаква чест и им дайте еднаква собственост, па всички и духом ще са еднакви!“. Единият разбойник, издъхвайки, издевателствал над Сина Божий: Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият се молил Господу: Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си (Лк. 23: 39 – 42)! Кръстните страдания погубили и тялото, и душата на единия, а на другия убили тялото и спасили душата му. Христовият Кръст за единия бил за съблазън, а за другия – за спасение. Такива били разбойниците около Христа. Но, о, благодат Божия, помогни ни, преди да осъдим онези разбойници, които приковали Господа на любовта върху кръста, да разгледаме собствения си живот и да изпитаме дали и ние не принадлежим към тази разбойническа дружина. О, поне да бихме били поне като онзи, седмия разбойник, който се покаял на кръста, и в телесните си страдания потърсил и намерил спасение за своята грешна душа!

       Ако някой диша злоба против Бога и хората, той е най-близкият приятел на сатаната и най-поразяващото негово оръдие.

       Ако някой е изпълнен със завист към богоугодните хора и Христовите служители, той е разбойник и богоубиец също като Ирод, Анна, Каифа и останалите водачи и старейшини на еврейския народ.

       Ако някой е сребролюбив, той не е далеч от богопредателство, и негов най-близък приятел от разбойническата дружина е Иуда.

       Ако някой е малодушен в защитата на праведника и толкова страхлив за своето положение и своето удобство, та чак се и съгласява с убийството на праведника, той е разбойник, също както Пилат.

       Вдига ли някой бунт и пролива ли човешка кръв, па пострада ли някой друг вместо него, било поради съдебна грешка или поради порочност на хора, той е разбойник, също като Варава.

       Ако някой хули Бога през целия си живот, било със слова или дела, има ли богохулство на неговия език чак до последния му час – наистина, той е духовен брат на онзи, богохулния разбойник от кръста.

       Благословен да бъде пък онзи, който паднал в страдание поради своите грехове, не хули никого и не осъжда никого, а само си спомня своите грехове и вика към Бога за опрощение и спасение! Благословен да е онзи, седмият разбойник, който приема своите страдания на кръста като заслужени поради грехове си, и признава страданията на невинния Спасител като незаслужени – заради греховете на хората, па се покаял и изпросил Божията милост, и първи се озовал в рая и вечния живот, заедно със Спасителя! Чрез него получаваме три откровения – спасителната сила на покаянието, та макар и да е в последния час, спасителната сила на молитвата към Бога и бързината на Божието милосърдие. Той е оставил удивителен пример за всички нас, които сме се осквернили, независимо с какви грехове, отпаднали сме от Бога и сме застанали между злодеите. Всеки грях е злодеяние към Бога и всеки, който е извършил дори и един-единствен грях, се смята за разбойник, т.е. – слуга на сатаната. Та нека никой, даже и в страданията, да не роптае, та страданията му да не са за погибел, вместо за спасение. Нека мракът на страданията да бъде осветен от размишления за греховете ни, покаяние и молитви. Така страданията няма да са за погибел, а за спасение.

       А сега, като видяхме всички разбойници около Христа Господа, да застанем за минута пред Него и да видим какъв вид има Той между разбойниците. Преди всичко, да се върнем за малко в Гетсиманската градина, където уморените Му ученици спят, а Господ е коленичил на молитва и в борба казва: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята. Неговото божествено естество е неотделимо от човешкото Му естество, но пред нашите очи веднъж се проявява едното, веднъж – другото. Гледайки слабия Младенец в пещерата, ние виждаме Човека. Гледайки бягството Му в Египет, или дългогодишния Му мълчалив труд в Назарет, ние отново виждаме Човека. Гледайки Го жаден, гладен и уморен от път, ние виждаме Човека. Но когато гледаме как възкресява мъртви, как умножава хляба, как изцелява бесновати и прокажени, как укротява бурята, как кара вятъра да утихне, как ходи по водата като по сухо, тогава, наистина, не виждаме пред себе си човек, а Бог. В Гетсиманската градина ние Го виждаме и като Бог, и като Човек. Като Бог – защото, докато тримата най-добри хора в света, тримата първи Негови апостоли, спят от умора, Той, коленичейки на молитва, бди неуморно. Като Бог – защото кой и как можел и смеел да се обърне към Бога с думите: Отче Мой, освен Него, Единствения, Който като Син разбирал Своята единосъщност с Бог Отец? Като Бог, защото кой от смъртните хора би се осмелил да каже, че по неговата дума при него ще бъдат пратени повече от дванайсет легиона Ангели? Като Човек – защото, ето, Той е коленичил в земния прах; като Човек, изпотяващ се от страдание; като човек, водещ борба Сам със Себе Си; като Човек, ужасяващ се от страданията и смъртта, молещ се като Човек да Го отмине горчивата чашата на страданията.

       Кой може да опише и измери Христовите страдания в онази страшна нощ в навечерието на разпятието? Страданията на душата и тялото! Ако на кръста страданието било телесно, тук било повече душевно. Защото Той бил в борба. Това е вътрешна душевна борба; това е обяснение с Отца; това е тайнствен съвет на Човека с безпределната Божествена Троица за нещо, от което зависи целият сътворен свят, отначало докрай. На едната страна – преужасните страдания на Човека, от Когото, в хладната нощ, се лее кървава пот, а на другата страна – Божият план за спасението на хората. Между тях се водила борба. Те трябвало да се помирят. Човекът казвал: Ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша! Богочовекът (послушният Син) добавял: Обаче не както Аз искам, а както Ти. А Бог е определил, че чашата трябва да бъде изпита. И когато Човекът се помирил с решението на Бога, мирът отново се върнал в Неговата душа – онзи, никога невиждан на земята мир, който повече не можели да нарушат нито плесниците, нито предателството, нито оплюването, нито подигравките, нито тръненият венец, нито лъжите, нито клеветите, нито неблагодарността, нито безумната врява наоколо, та дори и мъките на Кръста. В Гетсиманската градина Господ удържал главната победа над сатаната, спечелил я чрез послушание към Бог Отец. С непослушание към Бога Адам бил победен от сатаната; с послушание към Бога Христос победил сатаната и спасил Адам и неговия род. В райската градина сатаната победил човека, в Гетсиманската градина Човекът победил Сатаната. Това е била онази борба, за която споменава евангелистът. Трябвало точно човек да победи, човек, а не Бог, та така всички хора да имат пред себе си пример за борба и победа, човешки пример, на който може да се подражава. Затова Бог допуснал Човекът Иисус да се бори със сатаната и неговата твърде голяма сила. Оттук и преужасните страдания на Човека; оттук и възклицанието: Нека Ме отмине тая чаша! Оттук и потта… като кървави капки по Лицето на Човека. Но ако плътта е немощна, духът е бодър. И духът спечелил победа най-напред над плътта, а след това и над сатаната. Възможно е сатаната да не е могъл да проумее, че е напълно победен в Гетсиманската градина, та продължавал да ликува, като виждал Господ поруган, разпнат и умъртвен. Но когато Господ, през смъртта и гроба, се спуснал като гръм в царството на сатаната, тогава той разбрал, че неговата мнима победа на Голгота е само краят на неговото поражение в Гетсиманската градина.

       Както Господ, като човек, огладнявал и ожаднявал; както като човек се изморявал; както като човек е ял и спял, ходел и говорел, плакал и се радвал, така Той и като човек е страдал. Та никой от нас, значи, да не каже: „На Него Му е било лесно да страда – Той е бил Бог! Ала как аз да изтърпя страданията?“. Такъв отговор е само предлог, който произхожда от незнанието и леността на духа. Всъщност, на Христос не е било лесно да страда, защото Той не е страдал като Бог, а като Човек. И още по-тежко било за Него – Невинния и Безгрешния, да страда, отколкото за нас – виновните и грешните. Никога да не забравяме, че ние, като страдаме, страдаме за своите грехове. Господ пък не страдал поради и за Себе си, а заради и за човеците, за всички[1] хора и заради всички човешки грехове. А щом един грях донесъл смърт на Адам; щом един грях поставил на Каиновото чело печат на вечен позор; щом заради два-три гряха Давид толкова [много пострадал]; щом заради многото грехове Иерусалим бил разорен и Израил отведен в робство – може да си представите какво страдание е трябвало да понесе Онзи, върху Когото се стоварили планините от всички човешки грехове, извършени през всички столетия и от всички поколения! Тука са страшните грехове, от които земята се отваряла и поглъщала хора и животни; тука са греховете, от които са загивали градове и народи; тука са греховете, поради които настанали потоп, глад, суша, мор, нашествие от скакалци и гъсеници; тука са греховете, които възпламенявали войни между хората, тука са греховете, които отваряли вратите на човешките души и ги населявали с безумни духове; па и греховете, от които слънцето потъмнявало, морето бушувало и реките пресъхвали. Защо да ги изброяваме? Може ли да се преброят пясъкът в морето и тревите в полето? Всички тези грехове, от които всеки един поотделно е смъртоносен като отровата на най-лютата змия, е платката, що дава грехът – смърт (Рим. 6: 23). Всички, до един, се стоварили върху невинния Човек – Иисус. Той взе греховете ни върху себе си. Какво чудно има тогава, че от челото Му пада пот като кървави капки! Какво чудно има тогава, ако Той вика: Нека Ме отмине тая чаша! Ето, за праведник едва ли ще умре някой…, а Христос... умря за нечестивите (Рим. 5: 6 – 7)! Представи си, че си качен на ешафода заради един праведник, и ще видиш колко е тежко. Представи си, че си на ешафода заради разбойник, и то заради разбойник, който е извършил разбойничество спрямо тебе – представи си, че си изведен за смърт заради неговото спасение! Само от мислите ще те облее пот. Тогава донякъде ще разбереш Христовата кървава пот. И тогава, уплашен, учуден и изумен, ще извикаш: „Ето Човека, Който е Бог!“.

       Ето Човека! – викнал Пилат пред еврейската тълпа, посочвайки Христос с трънения венец и багреницата. Защо Пилат казал това? Дали от удивление към достойнството, спокойствието и мълчанието Христови, или с намерението да предизвика съжаление у евреите? Възможно е и едното, и другото. Да викнем и ние с удивление: Ето Човека! Ето истинския, прекрасния Човек, какъвто Бог имал предвид, когато сътворил Адам. Ето Човек, кротък, смирен и послушен на Божията воля, какъвто бил Адам в рая преди грехопадението и прогонването. Ето Човек без омраза и злоба, с неразрушим мир посред бурите от човешка и демонска омраза и злоба! Неговата борба е завършена в Гетсиманската градина. Тогава, когато за трети и последен път извикал към Отца: Да бъде Твоята воля [точният текст е Но нека бъде не Моята воля, а Твоята]! В Неговата душа настанал мир. Този мир Му давал достойнството, което дразнело евреите и удивлявало Пилат. Той предал Своето Тяло на волята на Своя Отец, както малко след това предал в Неговата ръка и Своя Дух. Своята човешка воля Той напълно покорил на волята на Своя небесен Отец. Не желаейки зло никому, Беззлобният Агнец се спъвал под тежкия Кръст [по пътя ] към Голгота. Не Му тежало толкова дървото на Кръста, колкото греховете на човешкия род, грехове, които заедно с Неговото Тяло трябвало да бъдат приковани на това Дърво.

       Но защо да споменаваме, че в тези страшни часове Христос никому не желаел зло? Това е само половината от казаното. На всички и всекиму Той желаел само добро. Но и с това не всичко е казано. Той не само че желаел добро за всички, ами и до Своето издъхване работил за доброто на хората. Даже и на самия Кръст той се трудил за тяхното добро, за доброто на онези, които Го приковали [на Кръста] с гвоздеи. Всичко, което можел да стори за тях в кръстните страдания, Той го сторил, а именно – простил греха им.

       Отче, прости им, понеже не знаят, що правят. Това не е само добро пожелание, това е добро дело. Най-великото добро нещо, което може да се поиска от Бога за грешните хора. На Кръста, в ръцете на смъртта, цял сгърчен от болки, Господ е изпълнен с грижата за спасението на хората. Той извинява хората заради тяхното незнание. Той се моли за разбойниците, които Го приковали с гвоздеи и проболи с копие. Той и разпнат изпълнява Своята велика заповед, дадена на хората – заповедта за непрестанната любов. Кой и кога, попаднал в ръцете на разбойници, се е молил за тяхното добро, за тяхното спасение, грижил се е за тях и е извинявал тяхното зло дело? И най-добрите хора, попаднали в ръцете на разбойници, се молили Богу само за своето спасение, мислили за своето добро, грижили се за себе си и оправдавали себе си. И най-праведните хора преди Христа не са могли да се издигнат до молитва за своите врагове. Всеки призовавал Бога и хората за отмъщение на своите врагове. А Господ, ето, извинява Своите врагове, грижи се за тях, прощава им и се моли за тях. А за какви дреболии сме злопаметни ние! За какви дреболии се гневим и отмъщаваме! Ние, които всеки ден предизвикваме Божия гняв, като престъпваме Неговите свети заповеди, било с нечисти помисли, било с нечисти пожелания, било с неправедни дела! Никой от нас не може да се нарече човек, ако не е човеколюбив. Само човеколюбието може да ни направи хора, истински хора. Напразно съзерцаваме Господа на Кръста, напразно слушаме Неговата последна молитва за грешниците – ако нямаме човеколюбие, и ние принадлежим към онази разбойническа дружина, която Го осъдила несправедливо и Го убила. Нека, значи, да не ни изпълва само удивление спрямо човеколюбеца Господ, а удивление и срам дотолкова, доколкото онази молитва от Кръста се отнася и за нас.

       „Колкото по-голяма е любовта, толкова по-голямо е страданието“ – казва свети Теодор Студит. Ако не можем да измерим любовта на Господ Иисус към нас, да се постараем да измерим Неговото страдание за нас. А Неговото страдание за нас било тъй велико и страшно, та чак и земята го усетила и се затресла; усетило го и слънцето и помръкнало; и камъните – разпукали се; и завесата – разцепила се; и гробовете се отворили; мъртви възкръснали; стотникът под кръста Го признал за Син Божий; и разбойникът на кръста се покаял. Нека, значи, нашето сърце да не бъде по-сляпо от земята, по-твърдо от камъните, по-безчувствено от гробовете и по-мъртво от мъртвите. А да се покаем като разбойника на кръста и да се поклоним на Сина Божий като римския[2] стотник под Кръста. Та и ние с мнозината братя и сестри завинаги да бъдем изкупени от смъртта чрез Христовите страдания, очистени с Неговата пречиста Кръв, прегърнати от разтворените Негови свети ръце и удостоени с Неговото безсмъртно Царство. Защото, който пренебрегне това, той ще остане през този живот в антихристовата разбойническа дружина, а в другия живот ще има участта на непокаялия се разбойник – далеч, далеч от Божието лице. Защото и да бил Бог веднъж с разбойниците на земята, никога няма да бъде с тях на небето.

       Да се поклоним, значи, на страданията на разпнатия за нас – грешните, Господ. Да изповядваме и прославяме Неговото свято Име.

       Нему слава и хвала като на истински Човек и истински Бог, заедно с Отца и Духа Светаго – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

 

Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

 

 

 


[1] В ориг. – за много (бел. прев.).

[2] В ориг. – Пилатовия (бел. прев.).

 

Категория: Други
Прочетен: 2630 Коментари: 0 Гласове: 2
   

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 12 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Злият цар Константин Копроним имал добра дъщеря, девицата Антуса – „прекрасна клонка на лошо дърво“. На всички увещания на своя баща да се омъжи, тя останала непреклонна, защото била здраво свързана със сърдечна любов към Христа Господа. А когато нейният баща умрял, Антуса раздала всичкия си имот на бедните и станала монахиня в един манастир. Колкото и да са за удивление многото благородни мъже, които са оставили светската суета и са тръгнали по тесния път към Христа, двойно повече са за удивление жените, които презрели и младост, и богатство, и всички мимолетни светски  прелести, заради любовта към Христа. Че на богатия ще е трудно да влезе в Царството Божие, е казал Сам Господ – трудно, да, но не невъзможно. Лесно е да презре богатството и целия свят онзи, който презре самия себе си.

 

БЕСЕДА за града, който се съгражда

 

Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13: 14).

 

Не били ли, братя, Вавилон и Ниневия чудни градове? Днес само гущери лежат по праха от техните кули. А Мемфис и Тива? Не били ли гордост за фараона и князете човешки? А днес е трудно да се посочи къде са били тези градове. Но да оставим градовете от камъни и тухли; да видим градовете от кръв, плът и кости. Хората по-дълго и по-грижливо зидат града на своето тяло, отколкото крепостите и катедралите. По осемдесет и по сто години хората зидат градовете на своите тела; и накрая виждат, че този техен труд е безсмислен; онова, което десетилетия са зидали с грижи и денонощен страх, за един миг се разпада на гробен прах. Чий телесен град не се е разрушил и разпаднал на прах? Ничий. Но да оставим телесните градове; да видим градовете на щастието, които хората от род в род зидат. Материалът, от който са съзидани тези градове, е веселие, наслади, богатство, власт, чест, слава. Къде са тези градове? Като паяжина омотават хората за час и като паяжина се разкъсват и изчезват, правейки щастливите по-нещастни от нещастните. Наистина, тук нямаме постоянен град, затова бъдещия търсим. Той е град,  съзидан от дух, живот и истина. Строителят на този град е сам и единствен строител Господ Иисус Христос. Този град се казва Царство Небесно, безсмъртен живот, дворец на ангелите, пристанище на светиите, утешение на мъчениците. В този град няма смесица на добро и зло, в него всичко е добро. Всичко, което е съзидано в този град, е съзидано завинаги. Всяка тухла в този град ще си остане вечна. А тухлите са живите ангели и хората. На престола в този град седи и властва възкръсналият Господ Иисус Христос.

О, възкръснал Господи, избави ни изпод разрушението на времето и ни въведи в Твоя вечен небесен град. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 264 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 11 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

„Няма покой на земята за онези, които търсят спасение“ – казва св. Ефрем Сирин. Борбата е непрестанна, било външна, било вътрешна. Веднъж врагът действа видимо чрез хората или чрез други предмети, веднъж невидимо, чрез помислите. Веднъж се представя открито, като неприятел, и действа сурово, веднъж като ласкав приятел лукаво ни мами. Онова, което се случва по време на война между две неприятелски войски, се случва и поотделно с всеки човек в борбата му с прелестите на този свят. Наистина, „няма покой на земята за онези, които търсят спасение“. А като дойде спасението, ще дойде и покоят.

 

БЕСЕДА за двата Адама – смъртоносния и Животодаващия  

 

Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят (I Коринт. 15: 22).

 

В Адам се сее в безчестие – в Христа се възкръсва в слава. От Адам е грехът, от Христос – праведноста. От Адам са безсилието и смъртта, от Христос – силата и живота. Подобно на Адам, всички ще умрем, подобно на Христос, всички ще оживеем. Онзи е земен човек, Този е духовен Човек. Онзи е плътски човек, Този е небесен Човек. Христос не е възкръснал заради Себе Си, както и не е умрял заради Себе Си, а заради нас. Ако Неговото Възкресение не означава и нашето възкресение, то Неговото Възкресение е горчилка, а не сладост. Къде ще е тогава Божията любов? И какъв ще е смисълът на нашето земно сиромашко съществуване? И къде ще е смисълът на Христовото пришествие на земята? Там, където Адам свършва, започва Христос. Адам свършва в гроба, Христос започва с Възкресението от гроба. Адамовото потомство е семе под земята, което гние и тлее, не вижда слънцето и не вярва, че може да излезе изпод земята и да се развие в зелено растение с листа, цветове и плод. Христовият род е пораснала нива, на която расте пшеница, зеленеят се листа и цветя, и принася много плод. А в Адама не означава само, че един ден ще умрем, а значи, че ще сме вечно мъртви – мъртви, всички до един. В Христа не означава само, че един ден ще оживеем, а значи, че ще сме вечно живи, т.е. семето е започнало да кълни и да се показва на слънчевата светлина. Но пълен израз на смъртта е гробът, а пълният израз на живота е в Царството Божие. Умът на Адамовите синове приема[1] смъртта, примирява се с тлението и все по-дълбоко потъва в земята. Умът на Христовите синове се бунтува против смъртта и тлението и все повече се стреми да изведе човека на светлина, на което и Божията благодат помага.

О, възкръснал Господи, отрезви ума на всички човешки синове, за да побягнат от тъмата и гибелта, и да се устремят към светлината и вечния живот, що са в Тебе. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

                                                                                          

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

 

[1] В ориг. – съгласява се със (бел. прев.).        

Категория: Други
Прочетен: 264 Коментари: 0 Гласове: 0
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 10 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Когато човек отлепи своя ум от земята и го отвори за Бога с желание да угоди на Бога, тогава, по различни начини, Бог му открива Своята воля. Св. Петър Дамаскин пише: „Ако човек има пълното намерение да угоди на Бога, Бог го учи на Своята воля или чрез мислите, или чрез някой човек, или чрез Светото Писание“. Такъв човек става внимателен, очаква вътрешно и външно наставление Божие. За него престават да съществуват случайности. Целият свят за него съществува като един десетострунен псалтир, който не издава и един звук без Божия пръст.

 

БЕСЕДА за живата надежда

 

Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда (I Петр. 1: 3).

 

Кой има мъртво упование, братя, и кой има живо упование? Онзи, който се надява на мъртви предмети, има мъртво упование, а живо упование има онзи, който се надява на Бога. И още – мъртво упование има онзи, който се надява на себе си и на други хора; а живо упование има онзи, който се надява на Бога. И още – мъртво упование има онзи, който се надява на щастието и благосъстоянието в това кратко земно съществуване, и не простира никакво упование след гроба; а живо упование има онзи, който се надява на възкресение и безсмъртен живот в Царството небесно. Наистина, живото упование е по-добро от мъртвото упование, както животът е по-добър от смъртта; както е по-добра светлината от тъмнината; както е по-добро здравето от болестите; както е по-добър умът от безумието. Но кой е донесъл на хората живото упование – кой и как? На този въпрос отговаря апостол Петър: Господ наш Иисус Христос, с Възкресението от мъртвите. Никой друг, освен Господ Иисус Христос; и с нищо друго, както със Своето собствено Възкресение от мъртвите. Господ окрилил повяхналото човешко упование, възвисил го над гроба и му показал плода и целта след гроба. Всичко това не го твърди някой лековерен човек, а апостол, който дълго се колебал във вярата, и който три пъти се отрекъл от Христа. Затова неговото свидетелство за възкръсналия Господ и за значението на Неговото Възкресение е неизказано скъпоценно за нас.

О, възкръснал Господи, Победителю на смъртта, изтръгни от нас мъртвото упование и по молитвите на Твоя велик апостол Петър насади упование живо. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 

Категория: Други
Прочетен: 1908 Коментари: 0 Гласове: 1
 

 

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 9 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Говори се за Перикъл, че бил човек с почти съвършена човешка красота, но главата му била твърде продълговата и приличала на тиква, така че, където и да се появявал гологлав, предизвиквал смях. За да скрият този негов недостатък, гръцките скулптори винаги са изработвали [скулптурите му] на този велик син на своя народ с шлем[1] на главата. Щом някои от езичниците знаели да скриват недостатъците на своя ближен, колко повече сме, значи, длъжни, ние, християните да вършим това? Преваряйте се в почит един към други (Рим. 12: 10) – заповядва апостолът на онези, които обичат Христос. Но как ще кажем, че обичаме кроткия и пречист Христос, ако ежедневно тровим въздуха, разгласявайки чуждите грехове и недостатъци? Да скриваме своите добродетели и чуждите недостатъци – в това се състои висшата духовна мъдрост.

 

БЕСЕДА за необходимостта от смърт, за да има повече плод

 

Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод (Иоан 12: 24).

 

Защо сеячът хвърля пшеницата в земята? Дали затова – пшеницата да умре и да изгние? Не, а за да живее и принесе плод. Сеейки семето, сеячът не мисли за смъртта и гниенето на семето, а за живота и неговия плод. Наистина, сеячът с радост сее своето семе, без да мисли за смъртта на семето, а за живота и неговия плод. Сеячът е Христос Господ, а хората са Неговата пшеница. Той е благоволил да ни нарече пшеница. Много и различни семена има на земята, но никое не е по-скъпоценно от пшеницата. Защо Господ ни е посял на земята? Дали, за да умрем и изтлеем? Не, а за да живеем и принесем плод. Той мимоходом споменава за нашата смърт, споменава я само като условие за живота и за много плод. Целта на сеенето не е смъртта, а животът. Но семето първо трябва да умре и изтлее; и Той само споменава, защото знае, че ние знаем това твърде добре. Само между другото споменава за това, докато Неговото Евангелие всъщност проповядва за живота, за живота и плода. Затова Той ни говори много, защото знае, че ние не знаем за това, и се задушаваме от незнание и съмнение. И не само ни говори много за живота, ами ни и показва живота. Със Своето Възкресение, от слънце по-ясно ни показва живота и многото плод. Цялата история на Църквата е ясна карта на живота.

О, непобедими Господарю на живота, спаси ни от греховната смърт. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

 


[1] В ориг. – калпак. Но на запазените скулптури Перикъл е изобразяван с шлем (бел. прев.).

Категория: Други
Прочетен: 370 Коментари: 0 Гласове: 1
 ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 8 АПРИЛ

 

Разсъждение

 

Има геройство, надвишаващо друго геройство, и подвиг, надвишаващ други подвизи. Свети Епифаний Кипърски поканил на обед Иларион Велики и за да окаже по-голямо гостоприемство на своя знаменит гост, поставил на трапезата и му предложил печено пиле. Иларион му казал: „Прости ми, но откакто се замонаших, не съм ял нищо заклано!“. На това Епифаний отговорил: „А пък аз, откакто се замонаших, никак не лягах на постелята преди да простя на своя враг!“. Удивен, Иларион казал: „Твоята добродетел,  владико свети, е по-голяма от моята!“. Това е голяма поука за всички нас. Превъзходен е постът, ала още по-превъзходно е прощаването на оскърбленията. Чрез поста човек се упражнява във великодушие, а чрез прощаването на оскърбленията показва великодушие. Едното предшества другото, но само едното не спасява без другото.

 

БЕСЕДА за възкресението на мъртвите

 

Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат (1 Коринт. 15: 35)?

 

Апостол Павел предварително знаел възраженията, които невярващите ще предявят за възкресението на мъртвите и отдалеч ги отбива. „Как ще възкръснат мъртвите?“ – питат и днес невярващите, които и с телесните си очи не виждат възкресенията в природата, а камо ли с духовните.  Безумецо, продължава апостолът, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. Докато семето в земята не умре, не израства растение, т.е. нещо съвсем различно от семената. Но невярващият гледа с очите си и не вижда, а продължава да пита: „Как ще възкръсне мъртъв човек? Как? Тъй, както е възкръснал Христос. Той е слязъл мъртъв в гроба, а е възкръснал жив. Възкресение от смъртта ни показва и природата; но по-силен от природата се явява възкръсналият Господ. Та по-лесно да вярваме и да се надяваме – да вярваме в общото възкресение и да се надяваме на нашето собствено възкресение. Самият Той е възкръснал от гроба, а преди това възкресил четиридневния Лазар, сина на наинската вдовица и Иаириевата дъщеря. „Но с какво тяло ще възкръснат мъртвите?“ – питат невярващите. В такова, в каквото Бог желае. У Бога има безброй тела. Всички тела апостолът разделя на две групи – земни и небесни. В небесни тела, следователно, ще се облекат онези, които са умрели в земни тела – нетленното ще замени тленното, безсмъртното ще замени смъртното, прекрасното ще замени безобразното. Но и в небесното тяло човек ще познае себе си и другите около себе си, както човек, когато е облечен в просешки дрипи, и когато е облечен в царска порфира.

Господи пребогати, не ни предавай на вечно тление, но като царски синове ни облечи в безсмъртна одежда. На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

 

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

Категория: Други
Прочетен: 276 Коментари: 0 Гласове: 1
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: savaarhimandrit
Категория: Други
Прочетен: 1756415
Постинги: 3813
Коментари: 0
Гласове: 961
Календар
«  Април, 2019  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930