Разсъждение

„По-добре да си незнаещ, а с любовта да се приближаваш към Бога, отколкото да си всезнайко и същевременно враг на Бога.“ Това са думи на свещеномъченик Ириней Лионски. Верността на тези думи се е доказвала през всички времена, доказва се и в наши дни. Към това може да се добави само едно, а именно, че обичащите Бога не са незнаещи, защото те познават Бога толкова, че могат да го обичат. От всички човешки познания това познание е най-важното и най-великото. И още може да се добави, че Божиите врагове не могат да бъдат многознаещи – макар и да смятат себе си за такива, защото тяхното познание неминуемо е хаотично, защото няма начало[1] и ред. Защото начало и ред на всяко знание е Бог. Някои от светиите, като св. Павел Препрости, не знаели ни да четат, ни да пишат, ала със силата на своя дух, с божествената си любов са превъзхождали целия свят. Който с любовта си се приближава към Бога, не е способен на злодеяние. А учеността без любов към Бога е вдъхновена от духа на злодеянията и войните. Св. Евтимий Велики учел: „Имайте любов, защото каквото е солта за храната, това е любовта за всяка добродетел“. Безвкусна и студена е всяка добродетел, ако не е посолена и затоплена с божествената любов.

БЕСЕДА за живия Бог и живите негови деца

Следователно, живеем ли или умираме – Господни сме (Рим. 14: 8).

Като живеем, чии сме? Господни. Като умираме, чии сме? Господни. Чии са праведниците? Господни. Господ обхваща всички – и живи, и мъртви, сегашни и минали, и бъдещи. Никой не е тъй всеобхватен като Господ Иисус. Кой от толкова благодетели на човечеството, от учителите, водачите и просветителите е опитал  да стори някаква добрина на умрелите? На това може да се отговори решително: „Никога и никой!“. И самата мисъл ще бъде смешна в очите на целия свят – да стори добро на мъртвите! Това е смешно в очите на онези, които мислят, че смъртта е по-мощна от Бога, и че тя поглъща и унищожава завинаги. Но грижите за мъртвите и правенето на добро на мъртвите са престанали да изглеждат смешни от времето на Откровението на Господ Иисус, Който ни е открил, че е Бог – Бог на ... на живи, което показал на дело, като слязъл в ада, за да освободи и спаси душите на починалите праведници – от Адама до Неговата смърт на Кръста.                                                                                                                                                  Всеобхватен е нашият преславен Господ както със Своята прозорлива мисъл, защото мисли за всички и вижда всички, родени от жена, и извън гробовете, и в гробовете; тъй и със Своята любов, защото прегръща душите на всички праведници, без значение кое място или време ги скрива; най-накрая и със Своите трудове, защото се труди за всички тях – да ги освободи, спаси, въведе в Царството, да ги прослави пред лицето на Своя Отец небесен, пред Животворящия Дух Свети и пред безчислените свети ангели.

Господи, на Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички и Охридски

[1] В ориг. – глава, т.е. отправна точка (бел. прев.).

Свт. Николай, еп. Жички и Охридски

ИЗ „ОХРИДСКИ ПРОЛОГ“ – 1 АПРИЛ

Разсъждение

Защо винаги толкова се говори за светите мъже и жени? Затова, защото към светиите се причисляват само победителите. А нима може някой да бъде победител без борба, без мъчнотии и страдания? И при обикновеното земно воюване никой се не счита за победител или юнак, ако не е участвал в борба, и ако не е понесъл много мъчнотии, и много пострадал. Още повече пък при духовното воюване, където истината се знае, и където самоизтъкването не само с нищо не помага, ами и пречи. Който няма никаква борба заради Христа нито със света, нито с дявола, нито пък със самия себе си, как ще може да се брои между Христовите войници? Или за съпобедител с Христа? За своята жестока борба св. Мария разказала на стареца Зосима следното: „Първите седемнадесет години прекарах в тази пустиня, борейки се с моите безумни похоти като с люти зверове. Исках да ям месо и риба, които имах в изобилие в Египет. Исках да пия вино, а тук нямах и вода. Исках да слушам блудни песни… Плачех и се удрях в гърдите. Молех се на Пречистата Богородица да отгони от мене тези помисли. След като дълго плаках и се бих в гърдите, видях светлина, която ме осия отвсякъде и ме изпълни някаква чудна тишина“.

БЕСЕДА за изпълнение на великото пророчество

Като овца биде Той заведен на клане (Ис. 53: 7).

Прозорливият пророк Исаия преди много векове видял страшната Жертва на Голгота. От отдалечеността [нa времето] той видял Господ Иисус, воден на заколение, тъй както се води агне. А агнето отива на заколение, тъй както отива и на паша: без съпротива, без да се тревожи, без злоба. Така и Господ Иисус отивал на заколение: без съпротива, без да се тревожи, без злоба. Не казал: „Защо постъпвате така с Мене, хора?“. Нито пък някого осъдил. Нито протестирал. Нито се разгневил. Нито пък пожелал зло на Своите съдии. Когато кръвта от трънения венец го обляла, Той мълчал. Когато лицето Му било омърсено от оплюване, Той мълчал. Когато носел тежкия Кръст по пътя, Той търпял. Когато изнемогвал от болките на Кръста, Той не се жалвал на хората, а на Отца. Когато издъхвал, той отправил Своя поглед и въздъхнал към небето, а не към земята. Защото изворът на Неговата сила е небето, а не земята. Изворът на Неговата утеха е в Бога, а не в хората. Истинският Негов дом е небесното Царство, а не земното. Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света. Това било първото възклицание на Иоан Кръстител, когато видял Господа. И ето – сега на Голгота това пророчество се изпълнило; под тежестта на греховете на целия свят лежи Агнецът Божий – заклан и мъртъв!                                                                                                                                                              О, братя, това е скъпа Жертва и е за нашите грехове. Кръвта на Този незлобен и кротък Агнец е проляна[1] за всички времена и всички поколения – от първия до последния човек на земята. Христос е претърпял болките на Кръста и заради нашите грехове [извършени и вършени] в сегашно време. Той оплакал в Гетсиманската градина и нашата озлобеност, безсилие и порочност. Пролял Своята кръв и за нас. Да не презираме, братя, тази неизказана и скъпа цена, с Която сме изкупени. Заради тази Христова жертва ние всъщност имаме някаква стойност като човеци. Без тази Жертва – или ако отхвърлим тази Жертва – ползата за нас самите ще е равна на нула, ще е като дим без огън и огън[2] без светлина.

О, Господи, несравними и милостиви, помулуй ни! На Тебе слава и хвала вовеки. Амин.

Автор – Св. Николай, еп. Жички Охридски

[1] В ориг. – предназначена (бел. прев.).

[2] В текста, от който превеждам, е написано „облак“. Възможно е да е печатна грешка. Затова замених с „огън“ (бел. прев.).