За трите вида кръстове; за кръста на преданост на Божията воля

Остана да ви изясня третия вид кръст, спасителен за нас - кръста на предаността на Божията воля. Ще ви

кажа и за него няколко думи.

Ще ви кажа само няколко думи, защото пълното учение за него превишава моите сили. На тоя кръст възлизат най-съвършените християни. Те знаят за него и биха могли да говорят за него ясно, пълно и със сила. Кой

друг би говорил така? А не мога да не говоря, за да не би някой от вас, като е победил някои страсти в себе си и се е успокоил донякъде от техните тревоги вътре в него, да помисли, че вече е направил всичко, каквото трябва да направи и което се очаква от християнина. Не, още не всичко е направено. Който дори съвсем се е

очистил от страстите, не е извършил още главното християнско действие, а само се е приготвил за него. Ако

сме очистили себе си от страстите, нека принесем себе си чисти на Бога в жертва чиста и непорочна, каквато

само прилича на Него Пречистия. Да погледнем към Голгота. Там кръстът на Благоразумния разбойник е кръст на очистване от страстите, а Христовият кръст е кръст на чиста и непорочна жертва. Той е плод на предаността на Божията воля - безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой издига нашия Спасител на Кръста? - Тази преданост, защото Господ Иисус Христос се молел в Гетсиманската градина да го отмине тая чаша, но решително добавил: обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39). При Неговите думи: Аз съм,

ония, които бяха отишли да го хванат, паднали. Но после Го хванали и вързали. Защо? Защото по-рано Сам

Той е свързал Себе Си с предаността си на Божията воля. Под Кръста цялата твар потрепера и мъртвите получиха живот. А Той остана неподвижен на Кръста, защото бе предал Своя дух на Бога. Такива са и всички, които са възраснали до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Те всички, така да се каже, са разпънати на волята Божия. На нея е закована всяка тяхна лична постъпка и мисъл, и желание. Или, в обикновения смисъл на думата, последните съвсем ги и няма у тях.

Всичко в тях е умряло, бидейки пожертвано на Божията воля. Това, което ги движи, е Божий знак, Божие

внушение, което се запечатва в сърцето им по начин, известен само на тях, и определя цялата им дейност.

Свети апостол Павел по отношение на себе си изобразява това състояние така: Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:19, 20). Щом се съразпънал с Христа, той, апостолът, мъж най - съвършен, престанал вече да живее сам, а Христос вече живеел в него. Или той бил в такова положение, за което пише на друго място: Защото Бог е, който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля (Фил. 2:13). Това е върхът на християнското съвършенство, до който е способен да стигне човек. То е предначало на бъдещото състояние след Възкресението, когато Бог ще бъде всичко във всички. Ония, които

са се удостоили да го достигнат, пребивават само с Бога в сърцето си. Само чрез Него живеят и действат,

скривайки се в най-съкровено, най-дълбоко безмълвие. Казват, че високо в последните предели на нашата атмосфера спира всяко движение на земните стихии. Там спокойно владее една всемирна стихия. Това е образ на ония, които са се съразпънали с Христа, престанали са да живеят свой живот и са започнали да живеят само с Христа, или, с други думи, изкачили се на кръста на съвършената преданост на Божията воля, която единствена владее и действа в тях, при отсъствие на всякакви лични съображения и действия.

Повече нищо не умея да ви кажа за това. И това ви говорих само за да напомня къде е краят, къде трябва

да бъдем и какво трябва да достигнем. И знаейки това, да устроим такова вътрешно разположение в нас,че каквото и добро да вършим, да не го считаме за нещо, ако не сме достигнали до тая, определена за нас и очаквана от нас висота на духовния живот. Мнозина мислят, че християнството е същото, както и другите видове живот, но не е така. То започва с покаяние, узрява чрез борба със страстите, завършва със

съразпъване с Христа на чистия вътрешен човек и сливане с Бога. Защото вие умряхте, казва апостолът,

и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3). Тук всичко се извършва вътре, невидимо за хората и знайно само за съвестта и за Бога. Тук външното е нищо. Разбира се, то е прилична обвивка, но не е решителен свидетел и толкова по-малко производител на вътрешното. Външното добро поведение често може да бъде прекрасна външност на гроб, пълен с кости.

Това като знаем, братя, нека отидем на Голгота при кръстовете и да започнем да нагаждаме себе си към

тях и тях към себе си и да видим кой кръст на кого подхожда. Симон Киринеец, който носил Кръста на

Господа, е символ на ония кръстоносци, които се подхвърлят на външни скърби и лишения. Кого изобразява разпънатият благоразумен разбойник и кого изобразява Господ на кръста, аз току-що ви казах. Първият изобразява ония, които се борят със страстите, а Господ - съвършените християни, които са се разпънали в своята богопреданост. А кого изобразява кръстът на другия разбойник? - Изобразява ония, които служат на страстите. Страстите ги мъчат, терзаят, разпъват на смърт, не давайки им никаква утеха и никаква блага надежда. Нека всеки да пробва за себе си кръстовете по тези признаци и по тях сам да определи кой е той - Симон Киринеец ли, Благоразумният разбойник ли, подражател на Иисуса Христа ли, или неразкаяният

разбойник?

Каквито се окажем, такъв край и ще чакаме за себе си. Аз само ще прибавя: никой не бива да мисли, че

е възможно по пътя на спокойния и безгрижен живот да станем това, което трябва да бъдем в Христа. Утехите, ако ги има в истинските християни, са съвсем случайни. Отличителният характер на техния живот са

страданията и скърбите, вътрешни и външни, доброволни и неволни. През много скърби трябва да влезем

в царството Божие (Деян. 14:22) и в това, което е вътре в нас. Първата стъпка тук, преломът на волята от зло към добро, който е сърцето на покаянието, се изразява в смъртна болка от раната на съкрушението, от която после тече кръв през цялото време на борбата със страстите и която се затваря при придобиване на чистотата, която извежда християнина на кръста за съразпъване с Христа в Божията воля. Всичко е скърби, болки и трудности. Може да се каже така: спокойствието е свидетелство за неправ път, а скръбта -

свидетелство за прав път.

Като размишляваме върху това, нека се радваме, кръстоносци! А какво да предложим на ония, които се утешават? Думите на Авраама към богатия в притчата за богатия и Лазар. Ония, които служат на страстите, се утешават в тоя живот, а другите, които са поели борбата със страстите, страдат тук. В другия живот ще стане обратното: ония, които вървят по кръстния път, ще се утешават, а ония, които са се утешавали, ще страдат. Някои казват: ето, не можем ли да се повеселим, или да си позволим някое удоволствие? – Когато главното е извършено, може да се позволи и това. Но мнозина занемаряват борбата със страстите и участват в гуляи, веселби, пиянство, различни развлечения, преминават от една приятност в друга. А за главното, за онова, как да достигнат духовната висота, на която трябва да бъде всеки християнин, дори и не помислят. Какъв плод може да се очаква от такъв живот? Онова вътрешно наше отношение към Бога в Христа като че ли само ще зрее, независимо от тези външни несъгласия? Как ще зрее? Гори ли свещ срещу силен вятър? Може ли да има живот, когато в организма е вкарана отрова? Не. Щом искаме за себе си добро, да захвърлим

утехите, да поемем кръстния път на покаянието, да прегорим в огъня на саморазпъването, да се закалим в

сълзите на сърдечното съкрушаване - и ще станем злато или сребро, или драгоценни камъни, и в свое време

ще бъдем взети от небесния домовладика за украшение на Неговите пресветли и премирни чертози. Амин.

Св. Теофан Затворник

За трите вида кръстове;

за вътрешните кръстове

От трите вида кръстове аз ви говорих за единия, именно за външните кръстове - скърбите, нещастията и

лишенията. Сега ще ви кажа няколко думи за втория вид кръстове -вътрешните.

Ние срещаме вътрешните кръстове по време на борбата със страстите и похотите. Свети апостол Павел

казва: Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Гал. 5:24). Разпнали? Значи имало е кръст, на който у тях са разпнати тия страсти и похоти. Какъв е тоя кръст? – Борбата с тях. Да разпънем страстите, значи да ги обезсилим, задушим, изкореним. Човек побеждава дадена страст няколко пъти и я обезсилва. Побеждава я още няколко пъти и я задушава. Побеждава я още няколко пъти и я изкоренява съвсем с Божията помощ. Тъй като тая борба е трудна, прискръбна и болезнена, то тя е наистина кръст, забит вътре в нас. У борещия се със страстите понякога ръцете са като че ли приковани, трънен

венец се слага на главата му, живото сърце се пробожда. Нему става така тежко и болно!

Но не може без труд и болка: защото, макар страстите да са ни чужди, но дошли отвън, така са сраснали към

тялото и душата, че са проникнали с корените си във всички техни части и сили. Речем ли да ги изтръгнем

- боли. Боли, но спасително, и тая спасителност се получава не иначе, освен чрез болка.

Има болест, наречена полипи: някакво чуждо нам тяло се заражда в нашето тяло, расте и пуска корени. Ако

не ги оперираме, не ще се излекуваме, а при операцията боли. Нека боли, но тая болка възвръща здравето. А ако ги изоставим и не ги оперираме, пак ще боли, но тая болка не е за здраве, а за усилване на болестта, а може би и смърт. Как лекуват сибирската болест? Изрязват пъпката, обгарят мястото и още намазват с нещо отровно и натриват. Болезнено, но лековито. А ако не се лекува, болката ще остане, но ще докара смърт. Така и борбата със страстите - тяхното изкореняване е болезнено, но спасително. А ако ги оставим спокойни, те също ще ни причиняват тежест, болка, страдание, но не за спасение, а за погубване и

духовна смърт: защото платката, що дава грехът, е смърт (Рим. 6:23).

Коя страст не е болезнена! Гневът изгаря, завистта изсушава, похотта разслабва, скъперничеството не

позволява да ядем и спим, оскърбената гордост убийствено разяжда сърцето. И всяка друга страст - омразата, подозрителността, свадливостта, човекоугодничеството, пристрастието към предмети и лица ни

причинява свое терзание, тъй че да живеем в страсти е същото като да ходим с боси крака върху ножове или

жарава. И пак, у кого няма страсти? У всекиго ги има. Щом има самолюбие, има и всички страсти: защото то е майката на страстите и не остава без дъщери. Само че те не са в еднаква степен у всеки: при един преобладава една, у друг - друга, и управлява останалите. А когато в човека има страсти, има и мъчение от тях. Страстите мъчат и разпъват всекиго - само че не за спасение, а за погубване.

Така, носейки страстите, ние се терзаем от тях и погиваме. Не е ли по-добре да се стегнем и сами да си устроим страдание, също по повод на страстите, но не за погубване, а за спасение? Стига само да обърнем ножа и вместо удовлетворявайки страстите, да поразяваме себе си с него, да поразяваме с него страстите, започвайки борба с тях и пречейки им във всичко. И тук ще има болка и страдание на сърцето, но болка лековита, след която веднага настъпва приятно успокоение, както, когато се сложи лековит пластир върху рана. Например някой се разгневи, но е трудно да успокои своя гняв и е неприятно. Ако го преодолее, той се успокоява, но ако го удовлетвори, дълго време остава неспокоен. Някой е оскърбен - трудно е да преодолее себе си и да прости. Ако прости, той получава вътрешно умиротворение, а ако отмъсти, не ще намери покой. У някого се разгаря пристрастие, трудно е да го потуши. Ако го потуши, ще види Божия светлина, ако не го потуши, ще ходи като пребит. Така е с всички страсти. И страстта мъчи и борбата с нея причинява скръб. Но първото погубва, а второто изцелява и спасява. На всеки човек, обхванат от страсти, трябва да кажем: „Ти погиваш на кръста на страстите. Разруши тоя кръст и издигни друг - кръст на борба с тях. И ти ще се разпънеш на него за спасение”. Всичко това е ясно като слънчев ден и изборът, изглежда, не е твърде труден.

Обаче на дело той невинаги се осъществява.

Ние трябва да се удивляваме на нашето заслепление: страда някой от някоя страст и все още я удовлетворява. Вижда, че удовлетворяването на страстта все повече и повече му причинява зло и все пак я удовлетворява. Необяснимо враждуване против самия себе си! Друг се приготвя да ѝ се противопостави, но щом като тя се пробуди със своите изисквания, веднага тръгва след нея. Пак се приготвя и пак отстъпва. Това се повтаря няколко пъти и успехът е един и същ. Необяснимо разслабване на нравствените сили! Къде се крие хитростта и лъжата? - В това, че страстта обещава за своето удовлетворяване планини от удоволствия, а борбата с нея не обещава нищо. Но нали много пъти е било изпитано, че удовлетворението на страстта донася не щастие и покой, а мъка и терзание. Тя много обещава, но нищо не дава. А борбата нищо не

обещава, а всичко дава. Ако не сте опитали това, опитайте го и ще видите. Но тук е нашето нещастие, че нямаме сили да опитаме. Причината за това е нашето себежалене. Себежаленето е нашият най-ласкателен изменник и враг, първото изчадие на самолюбието. Галим себе си и сами се погубваме. Мислим, че си правим добро, а всъщност си причиняваме зло. И колкото повече вършим зло, толкова повече ни се иска да го вършим. Така злото расте и нашата крайна погибел се приближава до нас.

Братя, нека се въодушевим и да вземем кръста на саморазпъването - чрез разпъване и изкореняване на

страстите и похотите. Да отхвърлим себежаленето и да разпалим ревността към себепринуждението. Нека имаме сърцето на лекаря, който при нужда прави тежки и болезнени операции и на най-любимите си и почитани хора. Няма да ви посочвам начина и целия ход на тая борба със себе си. Нека започнем работа - тя сама ще ни подскаже и ще ни научи на всичко. Да си припомним онова спокойствие, оная радост и

светлина, които изпълват сърцето след преодоляване на страстта, и да разпалим нашата ревност да се борим с тях. Светлина, спокойствие и радост се зараждат още от самото начало на тая борба и все растат и се издигат, докато не се завърши накрая мирното устройство на сърцето, в което почива Бог. И Бог на мира наистина винаги пребивава с този, който достигне тая степен. Тогава става напълно ясно, че тъкмо кръстът е дървото на живота. Райското дърво на живота е останало в рая. Вместо него на земята е забито дървото на кръста. Назначението и на това дърво на кръста е същото: да вкуси човек и да бъде жив. Нека пристъпим,

да долепим устни и да пием от него живот. Ще се прилепим към кръста, когато отхвърлим себежаленето

и възревнуваме за саморазпъване. А ще пием от него живот, когато встъпим в борба със страстите. Всяка победа над страстите ще бъде същото, каквото е приемането на живителни сокове от живоносния кръст. Нека по-често допираме устни до кръста, за да се напием и да се изпълним с живот. Дивно е свойството на саморазпъването! То като че ли отнема, но отнемайки, дава. То като че ли отсича, но отсичайки, привързва. То като че ли убива, но убивайки, оживява. Чрез Христовия кръст смъртта бе победена и бе даден животът. Какво благо за малко труд! Трудна е първата стъпка - първото себепреодоляване, първата решимост за борба, а после става все по-леко и по-леко. И ревността по-силно ще се разгаря, и умението да побеждаваме ще се увеличава и страстите ще отслабват. Нужно е само да започнем, по-нататък борбата със страстите сама по себе си ще се разгаря и ще става по-лека. И затуй, колкото по-бързи и по-живи са ударите, толкова

по-близо е краят на борбата и спокойствието. Нямаме достатъчно сили да започнем? Да се молим, Господ

ще ни ги даде. Нека осъзнаем опасността от робуване на страстите и ще ги прогоним от тяхната тъмнина към

светлината на свободата от тях. Да оживим в себе си чувството за тяхната мъчителност и така ще възгреем нашата досада от тях и желанието ни да се избавим. А най-вече, като изповядаме нашето безсилие пред Бога, нека застанем и да тропаме на вратата на Неговото милосърдие, викайки за помощ. Помощта ще дойде! Господ ще погледне към нас и светлината на Неговите очи ще изгори в нас самосъжалението и ще запали ревността да се въоръжим бодро против страстите. И тогава, щом Бог е с нас, кой ще е против нас?

Подвигоположниче Господи, Ти, Който ни въодушеви да започнем подвига на борба със страстите, дай ни

сили да устоим в тая борба, та под закрилата на Твоя Кръст добре да се подвизаваме, гледайки на Тебе,

Началника и Извършителя на нашата вяра, Който устрои нашето спасение чрез Кръста и ни дари живот в него. Амин.

Св. Теофан Затворник

За трите вида кръстове; за външните кръстове

А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, казва свети апостол Павел (Гал. 6:14). Как свети апостол Павел е дошъл до такова разположение, че не искал да се хвали

с нищо друго, освен с Кръста Христов? Кръстът е скръб, ограничение, унижение, как ще се хвали с него? Но

ето, апостол Павел се хвали с него, заедно с него са се хвалили, разбира се, и всички Апостоли, а сред тях и всички други кръстоносци. Защо така? Богомъдрите мъже прозрели великото значение на кръста, оценили го високо и се хвалели, че са се удостоили да го носят. В него те са виждали широта вместо ограничение, сладост вместо скръб, величие вместо унижение, слава вместо безчестие - и се хвалели с него, както някои се хвалят с някакво великолепно украшение и отличие.

О, кога Господ би дарил и нас с такова разбиране и разположение, за да схванем и почувстваме силата на

кръста и да започнем да се хвалим с него! Ние не можем да не пожелаем това пред кръста, който се изнася

сега и ни се предлага за поклонение.

Ето едно кратко общо обяснение за значението на кръста: Господ извърши нашето спасение чрез Своята

кръстна смърт. На кръста Той разкъса списъка на нашите грехове. Чрез кръста Той ни примири с Бога и Отца.

Чрез кръста Той ни даде благодатните дарове и всички небесни благословения. Но Господният кръст е такъв сам по себе си. А всеки от нас става причастник на неговата спасителна сила не иначе, освен чрез свой собствен кръст. Собственият кръст на всеки, когато се съединява с Христовия кръст, силата и действието на Божия кръст се пренася върху нас, образува се като че ли връзка, чрез която от Христовия

кръст преминава върху нас всяко благо даване и всеки съвършен дар. От това се вижда, че собственият кръст на всеки в делото на спасението е толкова необходим, колкото е необходим Христовият кръст. И ние не ще намерим нито един спасен, който да не е бил кръстоносец. По тази причина всеки от нас от всички страни е заобиколен с кръстове, за да не се затрудняваме в желанието си за кръстоносене и да не сме далече от спасителната сила на Христовия кръст. Може да се каже така: “Огледай се наоколо и в себе си, виж своя кръст, понеси го, както следва, заедно с Христовия кръст и ще се спасиш”.

Всеки от нас носи своя кръст, но не всеки гледа на него чрез Христовия кръст, не всеки го употребява за

устройване на своето спасение, поради което не у всеки кръстът е спасителен кръст. Нека разгледаме всички

възможни кръстове и да разберем как трябва да носим всеки един от тях, за да бъде той сила за спасение.

Кръстовете са много, но се разделят на три вида: първият вид са външните кръстове, които се слагат от

скърбите и нещастията и изобщо от горчивата участ на земния живот. Вторият вид - вътрешни кръстове, които

се раждат от борбата със страстите и похотите, заради добродетелите. Третият вид - духовно благодатни

кръстове, възлагани от съвършената преданост на Божията воля.

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Това са най-многосложните и разнообразни кръстове. Те се намиратпо всички наши пътища и се срещат почти на всяка крачка. Тук се отнасят: скърби, злополуки, нещастия, болести, изгубване на близки, неуспехи в служението, всякакъв род лишения и загуби, семейни неприятности, лоши отношения с другите, оскърбления, обиди, клевети и др. Кой не носи някой

от тия кръстове? Иначе не може и да бъде. От тях не избавя нито знатност, нито богатство, нито слава и никакво земно величие. Те са се сродили с нашето земно пребиваване от оная минута, когато е бил заключен

земният рай, и не ще отстъпят от него до минутата, когато се отвори небесният рай.

Ако искаме, щото тези кръстове да ни бъдат за спасение, трябва да ги употребим съгласно Божието

намерение при тяхното предназначение по отношение на човека изобщо и по отношение на самите нас. Защо Господ така е наредил, че на земята няма човек без скърби и трудности? - За да не забравя човекът, че е странник, и тогава би живял на земята не като жител на родна страна, а като странник и гост в чужда земя и би очаквал завръщане в своето истинско отечество. Щом човекът съгрешил, веднага бил изгонен от

рая и вън от рая бил отрупан със скърби и лишения и много различни неудобства, за да помни, че той не               е на свое място, а е поставен под наказание, и да се погрижи да търси помилване и възвръщане на своето

достойнство.

Така, наблюдавайки в живота скърби, нещастия и сълзи, не бива да се удивяваме. Така трябва. На грешния

и непослушния не прилича пълно благоденствие и щастие. Нека се примирим с това и да носим благодушно своята участ. Но защо, ще каже някой, у мене са повече, а у други по-малко? Защо мене ме измъчват

злополуки, а друг е напълно щастлив? Аз се разкъсвам от скърби, а друг се весели? Ако това е обща участ, би трябвало и да се разделя без изключение. Но нали тя така се и раздава. Нека се огледаме и ще видим.

Днес е тежко на един, вчера е било тежко на друг, или утре ще му бъде тежко. Господ му позволява сега да

си отдъхне. Защо да гледаме часове и дни? Нека гледаме целия живот, от начало до края и ще видим, че на

всички понякога е трудно, и то доста трудно. Вижте кой ликува цял живот? Днес е тежко на някого, а нима вчера той не е бил щастлив? Нека понасяме своите скърби с търпение и надежда, че и над нас небето ще се проясни. В живота, както и в природата, има и светли, и мрачни дни. На небето винаги е имало мрачни облаци, но те са отминавали. Така е и в живота. Ще отмине и нашата лична скръб. Нека така да мислим за нея и ще стоплим сърцето си с надежда.

Някого е постигнала тежка скръб в живота. Но нима това е безпричинна случайност? Не бива да забравяме,

че Господ се грижи за нас и ние сме постоянно пред очите Му. Ако ни е постигнала скръб, то е с Негово

съгласие и воля. Той допуска и ни изпраща скърби в живота. А Той знае съвсем точно на кого какво, кога и

как да изпрати. И когато изпраща, то е за доброто на онзи, който подлежи на скръб. Като размислим така, ще

видим Божиите благи намерения за нас в постигналата ни скръб. Господ или иска да очисти някакъв грях, или да ни отклони от греховно дело, или с

по-малка скръб да ни предпази от

по-голяма, или да ни даде случай да

покажем търпение и вярност към Него, та после Той да ни покаже и славата на Своето милосърдие. Разбира се, нещо от това се отнася и за нас. Нека открием кое е то, да го сложим като пластир върху нашата рана и болката ще стихне. Впрочем, макар и да не разберем ясно какво иска Бог да ни дари чрез нашата скръб, нека сърцето ни се изпълни с вярата, че всичко е от Бога и е за наше добро. Тогава спокойно ще си кажем:

така е било угодно на Бога. Ще изтърпим. Когото Той наказва, той е Негов син.

Най-вече нека спрем вниманието си върху нашето нравствено състояние и съответната вечна участ. Ако сме

грешни, каквито, разбира се, сме, трябва да се радваме, че огънят на скръбта изгаря нашите грехове. Ние

винаги гледаме земно на скръбта. Нека се пренесем в другия живот. Да застанем пред съда. И оттам да

погледнем нашата скръб. Ако там трябва да бъдем осъдени, какви ли не скърби бихме пожелали да понесем

тук, само да не попаднем под това осъждане. Не е ли по-добре сега да понесем не толкова голяма скръб така,

че да се избавим чрез нея от вечния огън? Нека казваме сами на себе си: заради греховете получихме тези

удари и да благодарим на Господа, че Неговата благост ни води към покаяние. Затова, вместо да скърбим безплодно, нека съзнаем какво е за нас греха, да се покаем и да престанем да грешим.

Така, обща ли горчива участ носим, или изживяваме лични нещастия и скърби, нека ги изтърпяваме, приемайки ги благодарно от ръцете на Господа като лекарство против греховете, като ключ, който ни отваря вратата на Царството небесно. Не бива да негодуваме, не бива да завиждаме на другите, не бива да

се предаваме на безсмислено тъгуване. Защото в скръбта става така, че един започва да се сърди и негодува, друг съвсем се обърква и изпада в отчаяние, а трети се потапя в скръбта си и само скърби, без да наблюдава разумно наоколо и без да обръща сърцето си към Бога. Всички те не се ползват от изпратените им кръстове, както следва, и пропускат благоприятното време и деня на спасението. Господ им подава в ръце извършването на спасението, а те го отхвърлят. Когато ни постигнат нещастия и скърби, това значи, че ние

вече носим кръста. Трябва да направим така, че това носене да бъде за спасение, а не за погубване. Трябва да направим промяна в мислите на ума и разположенията на сърцето. Нека възбудим в себе си благодарност,

да се смирим под крепката ръка, да се покаем и да поправим своя живот. Ако сме изгубили вярата в Божия промисъл, нека я възвърнем вътре в душата си и ще целунем Божията десница. Ако се е скрила връзката между скръбта и греховете ни, да изострим окото на съвестта и ще я видим. Тогава ще оплачем греховетеси и ще намалим тежеста на скръбта със сълзите на покаянието. Ако сме забравили, че горчивината на тукашната скръб избавя от най-горчивата вечна участ, нека си спомним това и към благодушието да прибавим съгласието да поскърбим, та за малките тукашни скърби да срещнем тая вечна милост от Господа. Много ли

е и трудно ли е всичко това? А тези помисли и чувства са нишките, чрез които нашият кръст се свързва с

Христовия кръст и от него извират спасителни сили за нас. Без тях кръстът си остава на нас, тежи ни и няма

спасителна сила, защото е отделен от Христовия кръст. Тогава ние ставаме неспасявани кръстоносци и не можем да се хвалим с кръста на нашия Господ Иисус Христос.

След като чухте моето кратко слово за външните кръстове, моля ви, братя, да бъдете мъдри и да понасяте нещастията и скърбите с благодушие, благодарно и покайно търпение. Тогава ще почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и ще се радваме, когато ни се изпратят, виждайки чрез тях светлината на славата, и ще се научим да се хвалим с тях не само заради бъдещия, но и заради тукашния

техен плод. Амин.

Св. Теофан Затворник